Вал Макдърмид
Смърт в сенките (45)

Глава 40

Фиона излезе от аудиторията и тръгна към кабинета си. Нямаше никакъв спомен за какво е говорила през последния час. Движеше се на автопилот и виждаше студентите си сякаш от огромно разстояние. Тревогата трептеше в нея като проводник на ток с високо напрежение и изолираше всякакви други усещания. Искаше да си е у дома, при Кит. Искаше да може да го вижда или поне да чувства присъствието му. Съзнаваше, че такъв постоянен надзор би бил непоносим за него, но от това не й ставаше по-лесно.

Нещо трябваше да се промени скоро, каза си тя. Или щяха да бъдат в състояние да отхвърлят мисълта за сериен убиец, да се успокоят и да започнат отново да живеят нормално, или всички щяха да разберат, че Кит и още известен брой хора са изложени на сериозна опасност, и щяха да бъдат взети съответните мерки. Ако полицията му откажеше охрана, Фиона щеше да предприеме нещо сама. Знаеше, че съществуват достатъчно агенции, които предлагат услугите на телохранители и нямаше да се поколебае да се обърне към тях. Разбира се, Кит щеше да побеснее. Но тя можеше и да не му казва.

Каквото и да станеше, и неговият, и нейният живот бяха променени необратимо. Кит за първи път се бе изправил пред мисълта за собствената си уязвимост колкото и да се преструваше, че това не го тревожи. Неминуемо щеше да се промени начинът, по който приемаше собствената си личност. Що се отнасяше до Фиона, налагаше й се да признае, че след толкова години все още не е в състояние да защитава хората, които обича. Незнанието можеше да бъде извинение в случая с Лесли; но дори сега, с всичките си познания и натрупания опит, Фиона не можеше да бъде сигурна, че ще спаси Кит.

Тази мисъл я измъчваше постоянно.

Тя остави папката на бюрото си, влезе в Интернет и прегледа пощенската си кутия. Освен няколко катедрени циркулярни писма, имаше и кратка бележка от Кит: „Десет часа и всичко е спокойно!“. Беше й обещал да се обажда по няколко пъти дневно, за да я успокоява, че всичко е наред. Твърдеше, че го кара да се чувства като лигльо, но и двамата знаеха, че говори така, за да опази поне привидно личното си достойнство.

Тя започна да пише отговор, но телефонът иззвъня и я прекъсна. Търсеха я от Испания.

— Добър ден, майор Берокал — каза тя, надявайки се да не й личи колко е разсеяна. Нещо в нея регистрира удивено, че за разлика от всеки друг път е напълно безразлична към развитието на случай, в който бе пряко замесена.

— Исках да ви съобщя как се развиват нещата при нас — гласът на Берокал също звучеше доста потиснато.

— Много мило от ваша страна.

— За съжаление няма кой знае какви новини. Делгадо отказва да се признае за виновен. Просто си седи с каменно изражение и не продумва и дума. Хубавото е, че започваме да получаваме сведения от лабораторията за веществени доказателства, които могат да подкрепят косвените улики. Открихме един от бившите съседи на Делгадо, който работи в Алкасар и смята, че Делгадо би могъл да е взел за кратко ключовете, когато е идвал в жилището му. Но най-хубаво от всичко е, че успяхме да открием двама свидетели, които са го видели с англичанката вечерта, преди да я убие. Свидетелите са мъж и жена, семейство от Билбао. Видели статията във вестника и веднага се свързаха с нас. Оказа се, че били отседнали в хотела, където работела жертвата. Тя взела данните им, когато се регистрирали, затова я помнели съвсем ясно. Вече го обвинихме в това убийство, но се надявам скоро да разполагаме с достатъчно доказателства, за да можем да възбудим обвинение по трите убийства.

— Чудесни новини — каза Фиона напълно безразлично. — Сигурно сте доволен, че вече не обикаля из улиците.

— И още как. Но никога не бихме го заловили толкова бързо без вашата помощ. Подчертах това пред шефовете си. Може да успея да ги убедя да ви поканят, за да ни обучавате по профилиране и статистическо свързване на престъпления.

Фиона се засмя глухо.

— Струва ми се, че сте прекалено голям оптимист, майоре. Но все пак ви желая успех с Делгадо.

— Благодаря ви. Успех и на вас, доктор Камерън. Убеден съм, че ще имаме повод да разговаряме отново.

Фиона се сбогува и затвори телефона. Знаеше, че би трябвало да е доволна, а вместо това изпитваше само безсилно раздразнение. Благодарение на нейната работа бяха спрели убиеца на чужденци в Толедо. Но никой нямаше да спре убиеца, който можеше да посегне на мъжа, когото тя обичаше. Може би трябваше да се обади на Сара Дювал и да й предложи услугите си.

В най-лошия случай Дювал щеше просто да й откаже.

Кит беше в кухнята и си правеше кафе, когато чу звънеца на входната врата. Той застина на място. Не очакваше никого, и въпреки че си придаваше смелост пред Фиона, бе наясно, че ако наистина серийният убиец съществува, Кит Мартин не може да не фигурира в списъка на жертвите му. Пъхна лъжичката обратно в плика с кафе и се облегна на кафе-машината. Пое си дъх и тръгна към антрето.

Беше съвсем близо до вратата, когато звънецът разкъса отново тишината и го накара да трепне неволно. „Пощальонът винаги звъни два пъти“. Джеймс Кейн, американска класика в жанра. И там краят не беше много щастлив. Отиде на пръсти до вратата, залепи ухо на нея и извика:

— Кой е?

Капакът на процепа за писма тракна и един глас се разнесе от ниското:

— Аз съм, Кит, Стив.

От облекчение Кит почувства леко замайване и започна да отключва припряно. После отвори широко вратата.

— Не съм параноик, честно — заяви той. После видя изражението на Стив и отстъпи. „Глупак такъв, наруга се Кит на ум. Стив не би дошъл тук през работно време, ако нямаше възможно най-лоши новини.“

— Да не се е случило нещо с Фиона? — попита той с неестествено ококорени очи. Гласът му скърцаше, устата му изведнъж пресъхна.

Стив го побутна леко, мина през прага и затвори вратата зад себе си.

— Доколкото ми е известно, Фиона си е жива и здрава. Хайде да отидем в кухнята. Трябва да поговорим.

Зашеметен от тревога, Кит тръгна първи и едва не се препъна, когато влизаше в кухнята.

— Тъкмо правех кафе — каза той, съзнавайки, че това няма никакво значение. Просто се опитваше да съхрани още малко неведението си.

— Бих пил кафе с удоволствие — каза Стив. Седна на масата и зачака търпеливо Кит да приключи с ритуала, да разпени млякото и да изчака врящата вода да изтече през смляното кафе. Кит постави внимателно една чаша пред Стив, взе своята и седна.

— Значи е за Джорджия — тонът му не беше въпросителен.

Стив кимна.

— Колегите са открили останките й тази нощ.

— Там, където каза Фиона ли? На пазара в Смитфийлд?

— Фиона се оказа права до последната подробност — с изключение на една. — Стив извади пура и започна да чопли целофановата й опаковка. — Било е ужасно, Кит. Който и да я е заклал, е запазил главата й непокътната. За да няма съмнение кого сме открили.

Кит си пое треперливо дъх.

— Божичко — каза той тихо и въздъхна. Покри лицето си с ръце и раменете му потръпнаха. Стив се чувстваше напълно безпомощен. Познаваха се с Кит от години, но през всичкото това време не им се бе налагало да се справят с лична скръб. Не знаеше как е редно да постъпи. Когато един полицай плачеше, обикновено колегите му се правеха, че не виждат — дори полицаят да бе жена. Целта беше всичко да приключи колкото е възможно по-бързо. Стив стана и отиде при шкафа с напитките. Намери бренди и сипа два пръста в една чаша. Сложи чашата пред Кит, постави ръка на рамото му и каза:

— Изпий това, ще те успокои.

Когато Кит вдигна глава, очите му бяха подути и зачервени, а бузите — влажни. Бутна брендито встрани, взе чашата с кафе и я обви с длани, за да почувства по-силно топлината й.

— Все се надявах, че Фиона е сбъркала — каза той. — Повтарях си, че това е точно такава гадост, която може да се роди в моята фантазия например, но е изключено да се случи в действителност. Само така се справях с положението. Отказвах да приема, че наистина има човек, който избива хора като мен.

Стив въздъхна.

— Ако имаше моя опит, Кит, щеше да знаеш, че действителността винаги надминава фантазията. Искрено съжалявам за Джорджия, знам, че бяхте приятели.

Кит поклати уморено глава.

— Беше изключителна жена. Винаги съм я мислел за несломима. Въпреки всичките си превземки беше изключително силна и проницателна. Знам, че повечето хора приемаха приятелството ни за много странно, но тя ми беше по-близка от който и да било друг в нашия бранш. Имаше чудесно чувство за хумор и беше винаги готова да помогне. Когато не ми вървеше писането, идваше с някоя бутилка и двамата сядахме и започвахме да се оплакваме един на друг от живота, като през цялото време съзнавахме какви страхотни късметлии сме всъщност.

Кит допи кафето си и потърка силно очи с опакото на дланта си.

— Да му се не види, колко ужасен може да бъде животът!

— Официалното съобщение за смъртта й ще бъде направено днес следобед — каза Стив. — Но не исках да включиш радиото и да научиш по такъв начин за смъртта й.

— Благодаря ти. Как е Антъни, имаш ли представа?

Стив поклати глава.

— Случаят се води от полицията на централен Лондон, не на голяма столична община, затова нямам никакви преки сведения. Но по случайност знам, че сигурно точно сега идентифицира трупа.

— Горкият — сега вече Кит взе брендито и отпи голяма глътка. — Ще му драсна няколко реда. Би ли пуснал писмото, като тръгнеш? Обещах на Фиона да не излизам сам. Мислех, че прекалява със страховете си, но сега… — той стана и допълни: — Почакай само една минута.

— Имам време — каза Стив, разопакова пурата и я запали. Докато чакаше Кит да се върне, мислите му неволно се отклониха от ужаса и страданието, причинени от смъртта на Джорджия, и се насочиха към Тери. Дори ужасяващата новина, донесена от Сара, не можа да изтрие изцяло отблясъка от предната нощ и сутринта след нея. Тази вечер щяха да се срещнат отново. Предпазливостта на Стив го бе напуснала заедно с умората, която толкова дълго бе тежала на духа му. Не виждаше смисъл да се прави на интересен и непостижим. Искаше да бъде с нея, и след като Тери твърдеше, че и тя иска същото, му се струваше истинска лудост да не се възползва от всеки свободен момент, за да бъде с нея. Гореше от желание да сподели всичко това с Кит, но сега не бе време за такива разговори.

Когато Кит се върна в кухнята, носеше запечатан плик.

— Нямам картичка със съболезнования, затова пращам обикновена. Не мисля, че Антъни би обърнал внимание. Просто исках да знае, че мисля за него и мъката му; да му кажа, че съм готов да помогна, ако има нужда от нещо. Нали знаеш. — Той подаде плика на Стив. — Сложих марка, пусни я в пощенската кутия на ъгъла и той ще я получи утре.

— Мислиш ли, че можеш да останеш сам? — Стив стана.

Кит си пое дълбоко дъх.

— Ще се справя. А ти тръгвай, сигурно те чака много работа.

Стив пристъпи импулсивно напред и прегърна Кит. Кит отвърна на прегръдката му. Не изпитаха смущение, когато се отдръпнаха един от друг и се спогледаха.

— Благодаря ти, че дойде да ми кажеш, Стив. Прав си, ако го бях чул по радиото, сигурно щях да рухна окончателно. Сега, когато знам какво е станало, ще изключа телефона. Последното, което ми трябва точно сега, е да ме тормозят журналисти.

— Ти ли ще кажеш на Фиона? — попита Стив. — Или искаш аз да й се обадя?

— Веднага ще й пратя мейл. Не искам да й се обаждам по телефона, докато работи, нали знаеш как стоят нещата — Кит изпрати Стив до вратата. За разлика от друг път не остана на прага, за да съпроводи с поглед приятеля си. Щом Стив излезе, той заключи веднага вратата, обърна ключа, завъртя резето и заключи и него. После се върна на бюрото си и влезе в пощата.

От: Кит Мартин <[email protected]>

Да: Фиона Камерън <[email protected]>

Отн.: От лошо по-лошо

Ти беше права, Джорджия е мъртва. Студени, груби думи за студения, груб факт. Стив току-що си тръгна. Дойде да ми съобщи новината, не искаше да го чуя по новините или да ми го изтърси по телефона някой журналист.

Открили са я в Смитфийлд, точно както каза ти. Чел съм „Сега и завинаги“, така че мога да си представя как е било. Според Стив единствената разлика била, че убиецът оставил главата при трупа.

Иска ми се ти да беше тук. Или аз да съм при теб. Чувствам се объркан и странно изолиран от собствения си живот.

Моля те, не се тревожи за мен. Не съм забравил нищо от това, което ми каза. Ще стоя тук като в обсадена крепост, докато ти се върнеш, и после ще обмислим какво да предприемем, докато някой прибере този луд зад решетките.

Някъде в цялата тази история би трябвало да има някаква улика. Предполагам, че сега ще свържат следствията по трите убийства, макар и неофициално. Опитай се да влезеш в работния екип. Не че предпочитам да работиш, вместо да стоиш при мен. Но искам този тип да бъде заловен — и заради Джорджия, и заради собственото ми душевно равновесие. А ако има някой, който би могъл да направи анализ на връзките между тези престъпления, това си ти.

Обичам те.

К.

Кит изпрати писмото, после излезе от Интернет. Извади дисковете от уредбата. После се качи в дневната, където Фиона държеше дисковете си с класическа музика и започна да ги разглежда. Извади реквиема на Верди и заслиза обратно по стълбите. Зареди диска, натисна копчето и седна. Докато музиката се надигаше като приливна вълна, той седеше облегнат на стола, със затворени очи, и в съзнанието му като филм се въртяха картини с образа на приятелката, която беше загубил.