Вал Макдърмид
Смърт в сенките (43)

Глава 38

Следовател Нийл Маккартни беше много уморен. Да следи Френсиз Блейк по дванайсет часа дневно беше убийствена работа, донякъде и защото той явно водеше ужасно скучен живот. Понякога не си подаваше носа навън през цялата смяна на Нийл. Добре поне, че Нийл вече го следеше денем — от десет до десет — което беше все пак за предпочитане пред нощите, които Блейк прекарваше в гледане на видео и сън. Но Нийл знаеше, че разнообразието няма да трае дълго. Джоан беше вързана за компютъра и скоро Джон щеше да започне да настоява за дневната смяна. При това човекът беше прав — имаше жена и две малки деца, които не можеха да пазят тишина по цял ден, защото татко трябва да спи.

Нийл си каза кисело, че и неговият живот би могъл да бъде такъв, ако не беше сбъркал при избора на съпруга. Беше се запознал с Ким в полицията. Тя беше жизнена и бъбрива, постоянен център на компанията. Всъщност не беше негов тип, защото той беше по-скоро затворен човек. В началото Нийл си мислеше, че случайно срещнатите погледи на колегите му, когато беше с нея, са израз на завист. Много по-късно разбра, че са били израз на съжаление. Оказа се, че той е бил параван за връзката й с един женен сержант — присъствието на Нийл неутрализираше подозренията на съпругата на всички събирания. А най-сигурният параван беше, разбира се, бракът.

Първоначално той се сърдеше на себе си. Не виждаше защо да мрази Ким; тя си беше такава и не можеше да се промени. Затова, след като дълго време търси обект, към който да насочи горчивината си, той избра професията си.

Много лесно можеше да се превърне в един от полицаите, които изкарват гнева от провала в личния си живот върху всеки, с който си имат работа. Но когато се озова в криминалния отдел, започна работа в екипа на Стив Престън и това го спаси. Като начало си припомни защо бе избрал да работи в полицията. Най-важно от всичко беше да успяват да приберат колкото е възможно повече злодеи — служебните интриги не бяха от значение. На този принцип Стив ръководеше екипа си, затова и служителите с по-различна ценностна система не оставаха дълго при него.

Затова Нийл се чувстваше задължен да служи вярно на Стив. Колкото и досадна да беше сегашната му задача, той никога не би си позволил да кръшка. Провалът на процеса срещу Френсиз Блейк само затвърди решимостта му. Така ставаше, когато политиката се намесваше в полицейската работа, и Нийл бе решил да помогне на шефа си, за да възтържествува справедливостта и убиецът на Сюзън Бланчард да си получи заслуженото. Потискаше всякакви съмнения в смисъла на задачата си и следеше Френсиз Блейк неотклонно като сянка.

Нийл се прозя. Ситният дъждец ръмеше упорито, подходящ фон на досадата, обхванала и неговия живот, и живота на Френсиз Блейк. Ако той разполагаше с парите, които Блейк сигурно бе налапал от вестниците, със сигурност би живял поне на някое по-прилично място.

Това тук беше истинска кочина.

Апартаментът, който Блейк бе наел след излизането си от затвора, бе на около миля от предишното му жилище край гара Кингс Крос. Намираше се на оживена, но мърлява улица близо до Пентънвил Роуд — на такива места живееха безнадеждно безработни, бивши проститутки, бедни старци и умствено изостанали хора. Най-доброто, което можеше да се каже за този район, бяха удобните транспортни връзки. В средата на улицата, някакъв напълно лишен от вдъхновение архитект бе проектирал досаден сив блок, от онези, които строяха масово през шейсетте години. От двете му страни имаше по една тясна алея, която го отделяше от типовите къщи, заемащи останалата част от улицата и минаваше и зад него. В основата на блока имаше няколко магазинчета — бакалница, будка за вестници, букмейкърски пункт, минимаркет, закусвалня и офис на таксиметрова служба. Двата по-горни етажа бяха разделени на апартаменти и в една от тези безлични кутийки на втория етаж живееше Блейк. Нийл изпадаше в депресия само като си помислеше за такова жилище.

Да, на мястото на Блейк не само че би избрал по-хубав квартал, но сигурно би намерил някакво по-интересно занимание от гледане на видео и някое и друго залагане.

Ако можеше да се съди по това, което Нийл виждаше, начинът, по който Блейк си прекарваше времето, не се различаваше много от живота му в затвора.

На две мили разстояние от жилището на Блейк, Стив Престън и Тери Фаулър имаха далеч по-интересни занимания. Стив бе успял като никога да се измъкне по-рано от работа. Остави Джоан да се бори с безкрайните досиета. Нийл не съобщаваше нищо интересно, така че никакво безпокойство, свързано с работата не му пречеше да се забавлява тази вечер.

Тери беше подранила с пет минути. Обясни, че страда от патологична точност. Изобщо не била в състояние да закъснява изискано.

— Винаги пристигам на гости, когато домакините са още в банята — допълни тя. — Така поне вечерта започва забавно.

Това не беше проблем за Стив. Така можаха да прекарат допълнителни пет минути на бара, през които той я съзерцаваше с истинска наслада. Беше облечена в къса до коляното черна рокля от някакъв плат, който блещукаше при всяко нейно движение. Стив бе толкова свикнал с мрачното си настроение, че се зачуди дали наистина късметът му се обръщаше така явно, както изглеждаше. „Внимателно, повтаряше си той. Знаеш, че когато се ангажираш емоционално, се увличаш прекалено и градиш прибързано върху несъществуващи основи. Поне този път се дръж в личния си живот така разумно, както постъпваш в професионалния.“

Но през цялата вечер нищо не успя да наруши убеждението му, че се е случило нещо много хубаво. Тя беше много приятен събеседник, при това явно бе склонна да оценява положителните му страни. Разговорът нито веднъж не бе прекъснат от онези неудобни мълчания, когато двамата мислят трескаво каква тема да подхванат. Разправяха си най-различни истории, разсмиваха се един друг и полека-лека започнаха да споменават и подробности от живота си. Привикнал да не споделя почти нищо от преживяванията си, Стив установи с удоволствие, че откровеността на Тери го подтиква да й отговаря със същата откритост. За първи път, откакто се запозна с Фиона преди толкова много години в университета, той отново срещаше жена, в чието присъствие можеше да се държи непринудено, която нямаше към него никакви други претенции, освен да бъде верен на себе си. За нищо на света не можеше да разбере какво у него я привлича. Когато тя стана и отиде до тоалетната, той установи, че следи вратата и чака завръщането й с нетърпение. Не му се бе случвало да очаква така друг човек от години.

„Чувствам се като ученик, каза си той смутено. Това е лудост, Престън, трябва да удариш спирачките“.

Вечерята вървеше към своя край и Стив все чакаше какво ще му развали настроението. Но нищо подобно не се случваше. Тери дори не възрази, когато той настоя да плати сметката.

— Печелиш повече от мен, скъпи — каза тя и сви рамене.

Минаваше десет, когато излязоха на Кларкънуел Грийн. Докато бяха в ресторанта, бе завалял ситен дъждец, затова двамата застанаха под една тента и зачакаха свободно такси. Играта на светлосенки подчертаваше ъгловатите контури на неговото лице, а косата на Тери сияеше като платинена под бялата неонова светлина от надписа на ресторанта. Тя се сгуши в него, вдигна лице нагоре, усмихна се и каза:

— Е, хубавецо, смени ли чаршафите тази сутрин?

Стив се разсмя на глас.

— Защо, ти смени ли твоите?

— Предполагам, че твоето жилище е в доста по-прилично състояние от моето, но ако трябва да бъдем честни, смених ги.

Той поклати глава и усмивката очерта ситни бръчици в ъгълчетата на очите му.

— Добре де, признавам, че си позволих да очаквам прекалено много. И аз ги смених.

Той я притисна към себе си. Тя се обърна към него, застана на пръсти, хвана го за реверите и го накара да приведе лице към нея. После го целуна. Целувката беше дълга, нежна и изпълнена с откровена страст.

Не му трябваше нищо повече. Внезапният прилив на желание разпиля и последните останки от предпазливост у него. Когато влязоха в апартамента му, за първи път от години Стив изключи и телефона, и пейджъра си. Каквото и да се случеше, можеше да почака до утре. Тази нощ за него съществуваше само Тери, и това му беше предостатъчно.

Над града бе паднала нощ. Само преди няколко години по това време уличките около пазара Смитфийлд пустееха. Издигащите се над тях високи сивкави стени без прозорци ги превръщаха във виещи се проломи, в чиито дълбини почти не проникваше светлината на уличните лампи. Самият пазар беше затворен, огромната викторианска конструкция от стъкло, тухли и стомана беше в процес на реставрация.

Сега всичко бе съвсем различно. Многобройни барове, ресторанти и бистра бяха окупирали целия квартал, ярки светлини се лееха от прозорците им и осветяваха оживените улици. Старите сгради бяха сменили предназначението си и сега предлагаха луксозни апартаменти за новобогаташи. Смитфийлд започваше нов живот и градеше репутация на елегантен квартал.

Старият покрит пазар бе възстановен в пълния си блясък. Дори когато не работеше, постройката привличаше погледите с внушителния си вид. Алеята, която делеше източната от западната част на пазара, бе обточена с високи парапети от ковано желязо, боядисани в различни нюанси на лилавото и тъмносиньо. Дребните елементи бяха подчертани с бронз. От парапетите се издигаха високи железни колони, украсени със стилизирани листа, а на тях над алеята бяха опънати тенти. Интериорът представляваше хармонично съчетание на пищна викторианска декорация с безукорни съвременни технологии. Камионите с месо влизаха в специални изолирани помещения, за да не се излага стоката на атмосферни влияния, месото се разтоварваше и тръгваше по система от конвейери към съответните пунктове за продажба. Сандъците с по-дребните доставки се складираха в помещения с регулирана температура от двете страни на сградите. Светлинни години деляха Смитфийлд от някогашния пазар, из който сновяха търговци с колички, отрупани с месо, изложено на всякакви зарази. Тази система би затруднила доста повече убиеца.

Екипът на Сара Дювал се яви малко преди десет часа. Някои пристигнаха с личните си коли, но повечето бяха дошли пеш от близкия участък на Сноу Хил. Дювал изрично бе подчертала, че операцията не бива да бъде демонстративна. Само това й липсваше — един куп полицейски коли и камионетки, паркирани пред Смитфийлд в ранните часове на деня. Такава гледка щеше неминуемо да привлече вестникарите, а надушеха ли нещо, много скоро щяха да измъкнат и истината.

Дарън Грийн си бе свършил работата добре. Търговците бяха подготвени и учудващо малко от тях бяха възразили, че операцията може да попречи на нощната търговия. Сега, когато претърсването щеше да започне всеки момент, Грийн беше в стихията си. Първоначалното му раздразнение бе отстъпило място на възбуда и той се въртеше около униформените полицаи като муха над сурово месо, следеше дали всички са получили защитни комбинезони и шапки, за да се спазят строгите хигиенни изисквания.

Дювал огледа хората пред себе си. Беше успяла да осигури дузина униформени, шестима следователи, както и четирима професионални месари, които трябваше да помагат на полицаите при претърсването. Том Блекит също беше тук заедно с двама свои асистенти от близката болница „Бартс“. Докато чакаха закъснелите, Блекит отиде при Дювал и каза мрачно:

— Не мога да разбера как успяхте да получите разрешение за тази операция.

— Помолих толкова много хора за услуга, че ако работата се провали, ще трябва да им се отплащам с години.

— Нищо чудно. Малко съдии биха поели такъв риск при толкова несигурни основания — усмивката на Блекит не беше по-жизнерадостна от заръмелия дъждец. — Да се надяваме, че ще открием нещо. — Той отиде при асистентите си и подхвана разговор с тях.

Сара Дювал се покашля и каза високо:

— Така, сега всички слушайте. Знаете какво се иска от вас. Професор Блекит и асистентите му ще чакат с мен тук, под часовника на междинната алея. Ако някой намери нещо подозрително, веднага трябва да дойде при нас и патолозите ще влязат и ще огледат находката. Господин Грийн?

Дарън пристъпи напред и направи абсурдно театрален жест.

— От тук — съобщи той.

— Късмет — подвикна Дювал подир екипа и ги проследи с поглед, докато се насочваха към различните секции на пазара. После промърмори под нос: — Ще имаме нужда от късмет.