Вал Макдърмид
Смърт в сенките (42)

Глава 37

Фиона погледна часовника на стената в кабинета си. Тази сутрин на закуска и двамата бяха много напрегнати, макар да се опитваха да се държат както винаги и да не признават присъствието на вездесъщия страх. Тя бе изтръгнала от Кит обещание да не отваря вратата на непознати, да не излиза сам — дори да се откаже от обедната си разходка по Хампстед Хийт. Виждаше, че той вече започва да се дразни от тези ограничения, но поне можеше да успокои гордостта си, ако си кажеше, че го прави заради Фиона, а не защото го е страх.

Най-лошото от всичко беше, че нямаха представа какво става всъщност. На моменти й се искаше да бе приела по-уравновесено отказа на Стив да предприеме нещо, за да осигури безопасността на Кит. Ако не се бе държала така, щяха да поддържат връзка с него и щяха да знаят как върви разследването. Но Фиона не можеше да му прости нежеланието да рискува в името на приятелството. Затова се налагаше да се справи по някакъв начин с тази необичайна липса на вътрешна информация.

Тя отново погледна часовника. Цялата тази работа беше безсмислена. Нямаше никаква полза от това да седи тук и да бездейства. Докладът, който трябваше да редактира, преди да го предаде за печат, си стоеше непокътнат на екрана и я гледаше с упрек. Беше повече от ясно, че не може да се съсредоточи върху никаква работа тук. Може би щеше да е по-разумно да си вземе работа за в къщи. Не беше възможно да стане нещо с Кит, докато тя е при него.

Взела решение, Фиона стана и отиде да свали сакото си от закачалката. В този момент телефонът иззвъня. Тя устоя на изкушението да се престори, че не го е чула, и вдигна слушалката.

— На телефона Фиона Камерън.

— Доктор Камерън? Обажда се Виктория Грийн от „Дейли Мейл“. Бихте ли ми отделили малко време?

— Съжалявам, заета съм.

— Ако ми позволите само да обясня за какво става дума? — гласът на журналистката беше мек и подкупващ.

— Няма смисъл, тъй като не проявявам интерес. Ако бяхте прегледали информацията за мен, щяхте да видите, че не давам интервюта.

— Но ние не искаме от вас интервю — каза бързо Виктория Грийн. — Искахме да ви поръчаме една статия. Знам, че публикувате статии, защото четох някои ваши материали в „Приложна психология“.

— Вие четете списание „Приложна психология“? — Фиона беше толкова изненадана, че не затвори незабавно телефона.

— Завършила съм психология. Четох и дисертацията ви за статистически връзки между престъпленията. Затова знам, че няма по-подходящ човек от вас за статията, която искаме да поръчаме.

— Не ми се вярва — каза Фиона.

— Разбирате ли — продължи невъзмутимо Виктория Грийн, — аз имам една теория, че Дрю Шанд и Джейн Елиъс са убити от едно и също лице. Освен това мисля, че Джорджия Лестър е следващата жертва на същия убиец. Бих искала да ви помоля да приложите вашата система за статистически връзки към тези случаи, за да разбера дали има нещо вярно в предположенията ми.

Фиона затвори телефона, без да каже и дума повече. Слуховете вече започваха да се носят. Много скоро и други журналисти щяха да се присъединят към теорията на Виктория Грийн. Ако досега се бе колебала дали да се прибере у дома при Кит, този телефонен разговор разсея окончателно колебанията й.

Човекът с птича физиономия сви рамене.

— Месото си е месо, нали така? Като му махнеш кожата и го обезкостиш, човешкото месо няма да се различава много от парче говеждо или телешко.

Сара Дювал въздъхна.

— Съзнавам, че е така.

— Пък и пазарът е голям. Нямам представа от броя на хладилниците и фризерите на територията му. Не е като да влезеш в кварталната месарница, разбирате ли. Само в източната му част има двайсет и три търговски сгради, и още двайсет и една в западната.

Тъмните му очи примигнаха, той сбръчка завития си като птичи клюн нос и подсмръкна.

Сержант Рон Даниълс се усмихна добродушно на дребосъка. Познаваше Дарън Грийн, представителя на търговския съюз, от доста години — откакто ръководеше полицейския екип, обслужващ пазара. Знаеше, че въпреки привидната си агресивност Грийн е склонен да проявява разум, стига да се отнасят към него с необходимото уважение.

— Никой не те разбира по-добре от мен, Дарън. Но работата е изключително отговорна, нали точно затова се обръщаме към теб.

Сара Дювал се обърна към патоанатома, изпратен от Министерство на вътрешните работи.

— Какво е вашето мнение, професор Блекит?

Оплешивяващият мъж на средна възраст, който седеше зад нея, вдигна поглед от бележките си и се намръщи.

— Работата е много проблематична, както подчерта и господин Грийн. Послушах съвета ви и прочетох съответния откъс от книгата на Джорджия Лестър. Ако наистина си имаме работа с убиец-подражател, то парчетата, на които ще е нарязал трупа, биха се различавали по няколко съществени белега от стандартната месарска разфасовка.

— Все ще е месо, какво да е! — настоя Дарън Грийн.

Том Блекит поклати глава.

— Вярвайте ми, има разлика. — Той намери чиста страница в бележника си и започна да драска по нея. — Човекът не ходи на четири, а на два крака. Раменните ни мускули и мускулите на бедрата са много по-различни от тези на една крава или елен. Разликата е най-забележима при краката. Ако бедрото се отреже така, че да не се вижда горната част на бедрената кост, при която разликата се набива на очи… — той показа грубата скица, която бе направил.

Дарън Грийн се наведе и започна да я оглежда подозрително.

— Това е дългата кост на бедрото. Това е предната група мускули. А това е задната група и подколянното сухожилие. Тук, от вътрешната страна, е средната група мускули, където има най-много нерви и кръвоносни съдове. Освен това най-вероятно пластът мазнина ще е доста по-голям, отколкото в животински труп.

Лицето на Грийн грейна в усмивка. Явно започваше да разбира.

— Ясно — заяви той. — Това, дето ми го показвате, съвсем не прилича на говежди или телешки бут.

— Освен това съответната част от човешкото тяло би била значително по-малка от говежди или еленски бут — продължи професорът. — Това вече би било ясно за всеки месар, нали?

— Предполагам — отвърна предпазливо Грийн. — Но дори да организирам една група да помага в търсенето, тази работа може да ни отнеме цяла вечност. Никога няма да приключим преди началото на работния ден. Не забравяйте, това тук не ви е магазин, който отваря в девет сутринта. Най-много работа имаме сутрин, между четири и седем часа.

— Ако става дума за претърсване на целия пазар, съм напълно съгласна с вас, господин Грийн — каза Сара Дювал. — Но ние разполагаме с информация, която ще ни помогне да стесним обхвата на търсенето. Интересуват ни фризери, които не се отварят ежедневно, по-скоро такива, които се ползват за дългосрочно складиране, може би дори заключени. Много разчитаме на добрата воля на търговците. Не бихме искали да разбиваме ключалките на фризерите им. Затова ви моля да се обърнете към всички собственици на магазинчета на територията на пазара с молба да осигурят довечера хора, които да ни отварят складовете. Предупредете ги също, че може да се наложи тези хора да останат в магазините цяла нощ.

— Дявол да го вземе! — изръмжа Грийн. — Не искате малко.

— Ако нямате възможност да уведомите всички, аз мога да ви изпратя полицаи — каза Дювал. — Но е наложително тази работа да се свърши. — Тя говореше настоятелно и явно нямаше никакво намерение да отстъпва.

— Хич няма да им се хареса — продължи да хленчи Грийн.

Даниълс се намеси.

— Не сме се заели с това за удоволствие, Дарън. Случаят е много сериозен.

— Именно — каза строго Дювал. — Искам вие и вашите доброволци да се явите в участъка на Стоу Хил в девет часа, за да може професор Блекит да ви обясни какво точно да търсите, и да бъдете уведомени с кои полицаи ще работите. Претърсването ще започне точно в десет. Нямам никакво желание да нарушавам сутрешната ви търговия, но това зависи от вас и останалите търговци. Хващайте се на работа.

Усмивката й не намали строгостта на заповедта. Грийн си тръгна, мърморейки под нос.

— Как мислиш, Рон? Ще успеем ли? — попита Дювал.

Едрият мъж кимна.

— Убеден съм, че ще ни сътрудничат. Ще поговоря още веднъж с Дарън и ще му кажа да предупреди хората, че на този етап подозренията не са насочени към търговците от пазара.

Сара кимна.

— Изглеждате напълно уверен, че това, което търсим, е лесно за разпознаване, професоре — обърна се тя към Блекит.

— Ако бях дал воля на всички съмнения, които изпитвам, господин Грийн щеше да ви създаде повече главоболия. Но не е никак лесно да се идентифицира човешко месо на око, госпожо главен инспектор. Най-простото нещо на света е да го анализираме, когато имаме вече някакво подозрение, но дали ще намерим нещо подозрително зависи от способностите на търсения от вас убиец — Блекит помълча, после повдигна вежди. — Ако, разбира се, такъв съществува.