Вал Макдърмид
Смърт в сенките (4)

Глава 2

Когато Фиона си отвори вратата и влезе, REM тъкмо уведомяваха слушателите си, че никой не обича тъжния професор. Както си му беше обичаят, Кит бе заредил касетофона в кабинета си с дискове, бе го включил и бе излязъл. Той не можеше да понася тишината. Фиона разбра това още в началото на тяхната връзка — веднъж го бе повела на туристически преход из любимия й Дърбишър и видя с ужас, че той натъпка раницата с огромен брой касети за уокмена си. Неведнъж се бе прибирала у дома, за да установи, че от кабинета на Кит се носи музика, телевизорът гърми, а радиото в кухнята му приглася. Колкото по-силен бе шумът, толкова по-лесно му беше да избяга във вселената на собственото си въображение. За Фиона, която се нуждаеше от тишина, за да може да се съсредоточи върху всякаква работа, изискваща творческа мисъл, това бе необясним парадокс.

Когато започнаха да обсъждат възможността да заживеят заедно, първото настояване на Фиона бе в съвместното им жилище да има място, където да може да работи на спокойствие. Накрая купиха една висока къща с тясна фасада в Дартмут Парк, която преди е била собственост на рок музикант. Някогашният й притежател бе превърнал таванския етаж в звукоизолирано студио и там Фиона разположи своето убежище. Така се спасяваше от постоянния шум, който съпровождаше навсякъде Кит. Помещението беше достатъчно голямо, така че тя сложи и диван. На него прекарваше нощите, когато Кит работеше до малките часове, за да не изпусне уговорен с издателите срок. Понякога я изпълваше дълбоко съчувствие към многострадалните им съседи. Вероятно хората очакваха с ужас февруари, когато традиционно предстоеше краят на новата книга, добре озвучен с „Рейдио хед“ до бели зори.

Фиона остави багажа на пода и забърза към кабинета на Кит, за да изключи музиката. Благословена тишина погали като балсам душата й. Качи се горе, мина през спалнята, за да свали туристическите си дрехи и да навлече нещо за вкъщи. После продължи още два етажа към своето работно студио. Мускулите на прасците й я наболяваха от ходенето. Първото, което забеляза, когато влезе, бе мигащата лампичка на телефонния секретар. Петнайсет съобщения. Беше готова да се хване на бас, че всички бяха от журналисти. Нямаше настроение да ги изслушва, а още по-малко пък да им отговаря. В този случай бе твърдо решена да не осигурява на пресата нито един цитат, който да може да бъде погрешно интерпретиран в нечий интерес.

Остави лаптопа на бюрото и забеляза, че майор Берокал не си бе губил времето. Голям куп хартия се точеше от факса. Това вече не можеше да чака. Тя потисна една въздишка, откъсна факса, пооглади автоматично измачканата хартия и заслиза обратно надолу.

Както й бе обещал Кит, вечерята я чакаше в хладилника. Сигурно голяма част от почитателите му никога не биха повярвали, че кошмарът на критиците, авторът на такива ужасяващо убедителни описания на насилие, обичаше най-много от всичко след продуктивен работен ден да приготвя гастрономически специалитети за приятелката си. Вероятно биха предпочели да си го представят как се разхожда нощем из Хампстед Хийт и разкъсва малки пухкави животинки. Тази мисъл накара Фиона да се усмихне. Наля си изстудено бяло вино, и докато чакаше ризотото да се стопли, се разположи на кухненската маса с факсовете и молив в ръка. После хвърли поглед към часовника и реши първо да изслуша новините, а после да се заеме с разшифроването на испанските доклади.

Разнесе се познатият музикален сигнал на вечерните новини. Лицето на говорителя се появи на екрана.

— Добър вечер. Най-важните новини от днешния ден. Човекът, обвинен за убийството в Хампстед Хийт, бе освободен от предварителния арест, след като съдията обвини полицията в подхвърляне на фалшиви улики.

Фиона не се учуди, че това се цитира като първа новина.

— Преговорите за мир в Близкия Изток пред провал въпреки намесата на президента на Съединените щати. Рублата пада стремително, след като нов скандал дестабилизира руската банкова система.

На екрана зад лицето на говорителя се показа кадър от фоайето на Олд Бейли^[1].

— Днес в Олд Бейли човекът, обвинен в изнасилването и жестокото убийство на Сюзън Бланчард, бе освободен по нареждане на съдията от първа инстанция. Според съдия Мери Деланси не съществува съмнение, че лондонската полиция е арестувала Френсиз Блейк в инсценирана операция, прилична на лов на вещици. Въпреки липсата на сериозни доказателства полицаите, натоварени със следствието, били предварително убедени във вината на Блейк. Свързваме се с нашата репортерка от Министерство на вътрешните работи, Даниел Ръдърфорд, която бе днес в залата на съда.

Трийсетинагодишна жена, чиято излиняла кестенява коса бе разрошена от вятъра, отправи сериозния си поглед към зрителите от екрана.

— Днес в съда присъствахме на гневни сцени, когато съдия Деланси нареди Френсиз Блейк да бъде освободен. Семейството на Сюзън Бланчард, която бе изнасилена и убита, когато разхождала близнаците си в количка из Хампстед Хийт, бе възмутено от решението на съдията и явното ликуване на Блейк.

Съдия Деланси не обърна внимание на протестите и осъди работните методи на лондонската полиция, които тя окачестви като оскърбление за демокрацията и цивилизацията. Съобразявайки се с мнението на сътрудничещия им профайлър, полицаите използват една привлекателна следователка като примамка. Тя е трябвало да се опита да спечели симпатиите на господин Блейк и да го подведе да си признае убийството. Операцията, която се проточи три месеца и изтегли огромни суми от полицейския бюджет, не довежда до пряко признание, но следователите решават, че са набрали достатъчно доказателствен материал, за да възбудят обвинение срещу господин Блейк.

Защитата твърди, че всякакви изявления на господин Блейк са били тенденциозно подстрекавани от следователката, с цел да се допълни образът на фалшиво изградената от нея личност. Същата теория е застъпвана и от съдия Деланси. След като бе освободен, господин Блейк, който прекара осем месеца в предварителния арест, заяви, че ще търси обезщетение.

Картината се смени. На екрана се появи набит мъж на около трийсет години с ниско подстригана тъмна коса и дълбоко хлътнали тъмни очи. Беше облечен в черен костюм и бяла риза, а пред него се виждаше цяла гора от микрофони и диктофони. Гласът му звучеше учудващо културно. Той постоянно поглеждаше към един лист, който държеше в ръцете си.

— Винаги съм поддържал невинността си по отношение на убийството на Сюзън Бланчард. Днес тя бе потвърдена от съда. Но заплатих за това ужасна цена. Загубих работата си, дома си, приятелката си и доброто си име. Аз съм невинен, но прекарах осем месеца зад решетките. Ще съдя полицията за неоснователно лишаване от свобода и очаквам да получа обезщетение. Искрено се надявам, че тези хора са си взели урок и няма да се осмелят втори път да подведат под отговорност невинен човек.

Той вдигна очи. Фиона срещна погледа му, изпълнен с ярост и омраза, и потръпна.

Картината отново се смени. Към камерата вървеше висок човек в измачкан костюм. От двете му страни пристъпваха мъже в шлифери, с каменни изражения на лицата. Високият човек беше привел глава, а устните му бяха плътно стиснати. Чу се гласът на репортерката:

— Следствието бе поверено на главен инспектор Стив Престън, който отказа да коментира освобождаването на Блейк. Малко по-късно от Ню Скотланд Ярд ни уведомиха, че не се води активно издирване на друго лице във връзка с убийството на Сюзън Бланчард. За новините — Даниел Ръдърфорд от Олд Бейли.

На екрана отново се появи студиото. Говорителят обясняваше, че след новините историята на случая ще бъде представена подробно в специално предаване. Фиона изключи телевизора. Нямаше нужда от тяхната обработена версия. Основанията й да не забрави никога изнасилването и убийството на Сюзън Бланчард бяха повече от сериозни. Причината не беше в ужасяващите полицейски снимки на трупа, нито в доклада на патоанатома, нито в това, че тя познаваше много добре мястото, където бе извършено престъплението — на двайсетина минути път от собствения й дом — макар всичко това да бе страшно само по себе си. Не бе дори бруталността на убиеца, който бе изнасилил и убил майката пред двете й осемнайсетмесечни близначета.

Убийството в Хампстед Хийт имаше особено значение за Фиона — то бе станало причина да прекрати сътрудничеството си с лондонската полиция. Двамата със Стив Престън бяха близки още от студентските си години, когато следваха психология в Манчестър. За разлика от повечето студентски приятелства тяхното просъществува, независимо от това, че избраха различни професии. Когато британската полиция за първи път започна да обмисля ползата от привличането на психолози в преследването на серийни престъпници, изглеждаше логично Стив да се обърне към Фиона с молба за помощ. Така започна едно ползотворно сътрудничество. Безупречната работа на Фиона по обработката на данните се допълваше чудесно с опита и инстинктите на полицаите.

Само часове след откриването на трупа на Сюзън Бланчард, Стив Престън бе наясно, че това е случай, в който способностите на Фиона могат да им бъдат от полза. Човек, който убиваше така, не беше начинаещ. Стив бе научил доста неща и от съвместната си работа с Фиона, и от собствените си проучвания, и знаеше, че такъв убиец би трябвало вече да е извършил нещо, попадащо под ударите на наказателния кодекс. Опитът на Фиона би им подсказал в каква област да търсят провиненията му. В зависимост от обстоятелствата тя би могла дори да определи с известна точност зоните, в които бе възможно да живее убиецът. Тя виждаше същото, което виждаха и криминалистите, но за нея нещата имаха различно значение.

Още в началото на следствието се натъкнаха на Френсиз Блейк и той им се бе сторил възможен кандидат. Бил е забелязан в Хампстед Хийт около часа на убийството. При това е бил видян да бяга в посока откъм гъстия храсталак, където трупът на Сюзън бе открит от човек, който разхождал кучето си и чул плача на децата. Блейк ръководеше филиал на фирма за погребални услуги — което бе повод за следователите да го заподозрат в нездрав интерес към мъртъвците. Като по-млад бе работил и в кланица, което пък ги накара да заключат, че гледката на кръв не го притеснява. Нямаше полицейско досие, макар да бе получавал две предупреждения като малолетен — единия път, защото подпалил съдържанието на контейнер с боклук и втория път, защото нанесъл побой на по-малко момче. Освен това Блейк отговаряше много уклончиво, когато го питаха какво е правел в Хампстед Хийт онази сутрин.

Имаше само един проблем. Фиона не вярваше той да е убиецът. Каза го на Стив и продължи да го повтаря пред всеки, който имаше желанието да я изслуша. Но никой не обърна внимание на предложенията й за алтернативни посоки на проучвания. Медиите кипяха от възмущение и Стив бе притиснат от обстоятелствата. Длъжен бе да арестува някого, за да се възцари спокойствие.

Една сутрин той се бе появил в кабинета й в университета. Тя хвърли само един поглед на вкамененото му лице и попита:

— Имаш неприятни новини за мен, нали?

Той поклати глава и се отпусна на стола срещу нея.

— Неприятни са не само за теб. Посинях от опити да ги убедя, но в такива случаи политиката се поставя преди всичко. Шефът реши да действа, без да се съветва с мен. Привлече Андрю Хорсфорт.

Коментарът беше излишен. Андрю Хорсфорт беше клиничен психолог. Работеше от години в една психиатрична клиника, чиято репутация падаше след всяко независимо проучване в нея. Хорсфорт разчиташе на това, което Фиона презрително наричаше „гадателство“ при профилирането, и се гордееше с предполагаемите си прозрения, твърдейки, че се дължат на дългогодишен практически опит. „Което би било чудесно, ако за него бе възможно изобщо да прозре нещо извън собствената си личност“, бе отбелязала саркастично Фиона след една негова лекция. Според нея Хорсфорт бе имал чист късмет в първия случай, когато бе призован да изгради психологически профил на престъпника, и той не пропускаше да изиграе тази карта, като осигуряваше на пресата всякакви цитати и изказвания, каквито биха си пожелали. Когато полицията арестуваше някого в рамките на следствие, в което той бе участвал като профайлър, никога не забравяше да подчертае заслугите си; ако обаче имаше провал, той никога не бе по негова вина. Фиона бе повече от сигурна, че Хорсфорт ще изгради профила по мярка за Френсиз Блейк.

— В такъв случай аз излизам от играта — каза тя категорично.

— Имаш късмет, че можеш да го направиш — отвърна Стив с горчивина. — Решиха да пренебрегнат твоето мнение на професионалист и моето лично убеждение. Ще му пуснат примамка. И операцията ще бъде организирана от Хорсфорт.

Фиона поклати отвратено глава.

— О, по дяволите! — избухна тя. — Ама че идиотска идея! Щях да кажа същото, дори да бях убедена във вината на Блейк. Има минимален шанс да изтръгнеш някакво сведение, което може да ти послужи пред съда, ако му пуснеш обучен психолог с дългогодишен терапевтичен стаж. При най-добро желание съвместната работа на някое младо момиче от вашите с идиот като Хорсфорт може да доведе само до катастрофа.

Стив прокара пръсти през оредяващата си тъмна коса и я отметна от челото.

— Да не мислиш, че не съм им го казал? — той стисна плътно устни.

— Знам, че си им го казал. Знам, че не си по-малко вбесен от мен — тя стана, отиде до прозореца и се загледа навън. Не можеше да допусне някой да забележи колко унизена се чувстваше, дори близък човек като Стив. После допълни: — Аз бях дотук. Приключих със столичната полиция. Никога повече няма да работя с теб и твоите колеги.

Стив я познаваше достатъчно, за да не се опита да спори с нея. Беше толкова вбесен от пренебрегването на собствената му професионална преценка, че известно време бе мислил дори за оставка. Но за разлика от Фиона, за него не съществуваше алтернативно занимание, в което би могъл да приложи познанията си. Затова пропъди мисълта за оставка и реши да не робува на засегнатото си самолюбие. Надяваше се, че и Фиона ще се успокои след време. Но засега нямаше да намеква нищо подобно.

— Не мога да те обвинявам, Фай — каза той тъжно. — Ще ми липсваш.

Фиона вече се бе овладяла и отново се обърна към него.

— Преди да приключиш този случай, ти предстои да съжаляваш за още много неща — каза тя меко. Още тогава й стана ясно какви неприятности могат да възникнат. Служители на криминалната полиция, притиснати от обстоятелствата да арестуват някого на всяка цена, подстрекавани от недобросъвестен психолог, който им казва това, което искат да чуят — те нямаше да се успокоят, докато не вкарат някого зад решетките, все едно кого.

Не изпитваше никакво удоволствие от доказателството за правотата си.