Вал Макдърмид
Смърт в сенките (35)

Глава 31

Часовникът показваше три и двайсет и четири минути. Фиона нямаше представа какво я бе събудило, но фактът бе, че за секунди се почувства съвсем бодра, мозъкът й работеше на пълни обороти. Много рядко страдаше от безсъние, но бе разбрала, че нападне ли я, няма смисъл да се съпротивлява. Единственият изход бе да стане и да ангажира по някакъв начин съзнанието си, докато й се доспи отново.

Измъкна се полека от леглото. Кит изръмжа, обърна се и пак задиша равномерно. Босите крака на Фиона стъпваха безшумно по килима. Тя свали от закачалката халата си и излезе на площадката. Не се чуваше нищо, освен далечния шум на уличното движение. Нямаше чувството, че в къщата има друг човек, освен нея и Кит. Докато се качваше нагоре по стълбите, хвърли поглед през прозореца към градината. Бледата светлина на почти пълната луна обливаше очертанията на всевъзможни тъмни силуети, но всеки от тях й бе добре познат. Каквото и да бе смутило съня й, то не бе появата на външен човек в къщата или двора.

Когато влезе в кабинета си, Фиона запали настолната лампа и извади кутия минерална вода от малкия хладилник до бюрото — един от по-ексцентричните подаръци, които й бе правил Кит за рождения ден. Когато го получи, не беше никак очарована — макар да се надяваше да е прикрила умело разочарованието си — но междувременно започна да го оценява по достойнство. Кит често я изненадваше с подаръци, които неочаквано се оказваха крайно полезни. Отвори кутията. В звукоизолираното помещение беше толкова тихо, че чуваше как пукат мехурчетата на газираната течност.

Включи компютъра и зачака да зареди. После влезе в Интернет — в Америка беше ден, все щеше да намери с кого да поговори, за да не скучае. Точно тогава се сети, че тази вечер в сайта „Убийство зад вестникарските заглавия“ има онлайн дискусия. Изписа името на сайта и зачака да влезе.

Започна да се рови из темите на дискусията и избра „Джейн Елиъс“. Попадна на доста разгорещен спор за ирландската полиция. Имаше възможност да проследи досегашния ход на разговора и тя я избра.

Това, което прочете, я накара да изтръпне. Сред местното население се ширеше убеждението, че полицията е арестувала невинен човек, и то напълно съзнателно. Според участниците в дискусията, по-висшестоящи служители настояли за ареста на Джон Патрик Ригън въпреки съпротивата на местната полиция. Сега станало ясно, че не съществуват веществени доказателства за някаква негова връзка с престъплението и полицаите били сериозно обезпокоени — още повече, че адвокатът му бил предприел необходимото за неговото освобождаване. Според един участник всички, които познавали Джон Патрик Ригън, били единодушни, че той няма акъл да организира отвличане, нито пък е в състояние да убие жена и да обезобрази трупа й.

На този етап дискусията се изроди в систематично оплюване на полицията. Фиона незабавно изгуби интерес към сайта — качеството на работа на полицията в някакво затънтено ирландско графство не я интересуваше ни най-малко. Имаше да обмисля далеч по-важни неща.

Излезе от Интернет, изключи компютъра и се вторачи в стената пред себе си. Арестът на Ригън я бе успокоил много повече, отколкото би признала пред Кит. Отпаднеше ли възможността той да е виновен, картината се променяше значително. Изобщо не ставаше дума за някакво влияние на подсъзнателни страхове — връзката ставаше съвсем логична.

Поначало убийствата на двама души с еднаква професия, които са живели от двете страни на Ирландско море не биха направили впечатление никому. Но когато става дума за известни личности, за популярни и награждавани писатели, чиито произведения са филмирани; когато двамата са убити по начин, който почти дословно възпроизвежда сцени от собствените им романи — в такъв случай трудно можеше да се говори за съвпадение и трябваше да се прецени възможността убийствата да са свързани.

Фиона се опита да оцени фактите в светлината на професионалния си опит. Да, убийци подражатели съществуваха. Съществуваше и вероятността убиецът на Джейн да е подражател, а също така и начинаещ сериен убиец — ако вземеше предвид разстоянието, което делеше местопрестъпленията, както и много различния начин, по който жертвите бяха намерили смъртта си.

Но Фиона нямаше вяра на съвпаденията.

Стана и изтича надолу по стълбите, към стаята, в която се намираше колекцията на Кит — криминални романи изпълваха лавиците, които покриваха стените от пода до тавана. „Разбира се, такова нещо като азбучен ред няма“, каза си Фиона и въздъхна. Започна да оглежда редиците, търсейки книгите на Джорджия. Първата, която откри, беше „Последна възможност“ — първия том на поредица от три съдебни трилъра, които бе завършила преди няколко години.

Няколко романа на Джорджия бяха филмирани, включително съдебните трилъри. Но игрален филм бе правен само по едно нейно произведение — „Сега и завинаги“, единственият й черен психологически трилър, който бе потресъл почитателите й с някои ужасяващо брутални сцени. Филмът беше английски, нискобюджетен, и спонсориран частично от Канал 4. Фиона си спомни смътно, че беше чела нещо за големия му успех. Някакъв елемент на филма бе приковал вниманието на масовата аудитория и за всеобща изненада той се бе превърнал в касов хит и в Европа, и в Америка. За успеха му допринасяше може би и основната тема от музиката към филма — запомнящата се, тъжна мелодия на баладата, изпълнявана от нежен момчешки глас, която бе в постоянен, потресаващ контраст с кошмарните сцени. По някаква причина Фиона така и не видя филма, въпреки че Кит сигурно имаше желание да го гледа.

Сега трябваше само да намери книгата. Една сред две-три хиляди — нямаше да е прекалено трудно, нали? Фиона обхождаше методично рафтовете и спираше всеки път, когато забележеше името на Джорджия. Как, по дяволите, се ориентираше Кит тук? И защо не можеше да изхвърли нито една книга, дори сам да твърдеше, че е пълен боклук?

На средата на втората стена търсенето й се увенча с успех. Откри първо издание на „Сега и завинаги“, с лично посвещение на Кит, написано с учудващо спретнатия почерк на Джорджия:

„На скъпия Кит, който вече е съвършен творец. Със садистична обич, Джорджия“.

„Колко типично за Джорджия“, помисли Фиона с иронична усмивка.

Изгаси лампата и тръгна обратно към тавана. Разположи се на дивана и придърпа завивката върху краката си. После започна да обръща страниците. Това, което прочете, пропъди и последната следа от спокойствие в душата й.