Вал Макдърмид
Смърт в сенките (32)

Глава 28

Джоан Гиб помнеше как веднъж един неин приятел, лекар, разказваше за условните съкращения, които лекарите драскали по бележките, които си изпращали — не за пулс и кръвно налягане, а например „СХ — странно хлапе“. Това, което й дойде на ум този понеделник сутринта, бе „НКЗТ — нормално като за тук“. Имаше предвид състоянието, до което работата върху сериозни криминални престъпления свеждаше следователя — бледа кожа, коса, която провисваше един час след измиването, черни сенки под очите, бръчки по челото и около устата, неестествено вдървяване на раменните мускули. Да, случаят определено беше НКЗТ. Тя се огледа намръщено в огледалото на дамската тоалетна. В нейния случай козметиката не вършеше работа — беше го докарала до пластична хирургия.

Като вземеше предвид колко се бе изменила външно през трите години, откакто работеше под ръководството на Стив Престън, не й се мислеше за състоянието на вътрешните й органи. Изплези се на собственото си отражение и забеляза обложения с жълт слой език — само един час след като будилникът прекъсна четирите часа сън, които бе успяла да постигне снощи. Липсата на сън и многото кафе рано или късно щяха да й докарат язва — това беше сигурно. Цигарите унищожаваха последните остатъци от аеробния й капацитет, а пък за последиците на пиенето върху черния дроб нямаше какво да се говори. Сега пък приятелят й бе започнал да мърмори, да споменава нещо за общо жилище и че било крайно време да създадат семейство. Ако съдеше по общото си физическо състояние, не можеше да очаква от детеродните си органи нещо по-добро от маймуна с три глави.

Лесно им беше на мъжете, мислеше Джоан. В по-голямата си част успяваха да изглеждат привлекателно съсипани или очарователно измъчени като Стив Престън, което предизвикваше у жените порив да ги приберат у дома и да се грижат за тях. Затова пък на жените като тях се лепваше етикетът „загрубяла“, и мъжете ги зарязваха за някой по-нов модел. Какво пък, сама си избра работата в столичната полиция. Можеше да работи в банка, или в някое счетоводство, и да поддържа старателно това, което й бе дала природата. И да умре от скука, допълни тя на ум, докато прокарваше четката през равно подрязаната си кестенява коса. Дали пък да не смени прическата? Да се подстриже по-късо? Нещо по-оригинално от тежките прави кичури, които падаха безжизнено около лицето, определяно навремето като „сърцевидно“.

Джоан притвори очи и въздъхна. Време бе да приключи със самосъжалението и суетата. Трябваше да си припомни нещата, които действително имаха значение и да се гордее с тях, а не с отражението си в огледалото. Прибра гримовете обратно в несесера, напъха го в чантата си, взе и папката с днешната си работа и успя да си освободи един пръст, с който да отвори вратата. После тръгна по коридора, за да даде отчет на шефа.

Откри Стив Престън, седнал зад бюрото си с обичайната чаша чай „Ърл Грей“. Димът от първата тънка пура за деня се виеше под ниския таван.

— Добро утро, Джоан — каза той. Тя го огледа свойски и прецени, че и той не е спал повече от нея.

— Шефе — кимна тя, тръсна папките на бюрото му и се отпусна на стола срещу него.

— Изключила си компютъра в два часа сутринта — отбеляза той.

Джоан изрови цигарите от чантата си и запали.

— Ловувах — отвърна тя.

— Хвана ли поне нещо?

Джоан махна с ръка към папките. Тънката струйка дим от цигарата проследи движението й.

— Съсредоточих се върху случаите на столичната полиция, околностите и графствата около Лондон. Мога да поровя и в по-широк обхват, ако прецените, че си струва. Мисля си колко по-лесна би била работата ни, ако имахме някакъв вид централизирана система, в която да се въвеждат данните за всички тежки престъпления — каза тя с горчивата умора на хората, които работят срещу неадекватна администрация.

— И това ще стане — отвърна Стив. — Прекалено късно за нашето душевно здраве, но ще стане. Хората от отдела в Брамсхил вече човъркат по канадската система, VIKLAS. Казват, че е далеч по-съвършена от тази на ФБР, но никой не знае кога ще почнат да я прилагат на практика, особено за операции като тази, изтикани на заден план. Дотогава сме принудени да разчитаме на телефона, факса, и близки и приятели сред колегите. Успя ли да намериш нещо?

— Успях да намеря потискащо много неща. Не твърдя, че ми беше приятно да си припомня за колко много изнасилвания и свързани с тях престъпления се съобщава ежегодно в полицията. Но мисля, че успях да изровя истински интересни подробности. Направих едно обобщение за вас. Затова висях тук до два сутринта — Джоан отвори папката, която бе най-отгоре, извади два листа и му ги подаде. — Заповядайте.

Стив хвърли един поглед на старателно подредената информация.

— Добра работа, Джоан. Искаш ли да ми я обясниш накратко?

Джоан взе своето копие на обобщението и придърпа папката в скута си. Извади очила за четене от джоба на сакото си и си ги сложи на носа.

— Първо пуснах запитване за случаи, които отговаряха на петте цитирани от вас показателя — започна тя, наслаждавайки се на описанието и обсъждането, които често пораждаха нови идеи. — После поисках сведения за случаи, които отговарят на три или повече от показателите. Търсех регистрирани нападения, които са били извършени на открито, нападателят е носел нож, жертвата е била млада и руса, случаи, когато са присъствали деца, и такива, при които съществува предположение, че извършителят е избягал на колело.

Честно казано, не очаквах много попадения. Но открих четири изнасилвания и два случая на физическо насилие и опит за изнасилване, които притежават и петте отличителни черти. И шестте посегателства са извършени в Северен Лондон. За първото е съобщено преди две години и половина, в Стоук Нюингтън. Жената си правела слънчеви бани в собствения си двор. Бебето й спяло в количката до нея. Нападнал я мъж в колоездачен екип, който прескочил оградата. Тя се развикала, чул я един от съседите и нападателят избягал.

Вторият случай е в Камдън, след десетина седмици. Жената се разхождала по пътеката край канала с тригодишния си син, когато нападателят изскочил иззад някакъв зид и я заплашил с нож. Казал й, че ще я изнасили, но го подплашили група ученици, които се задали по пътеката. Прескочил обратно стената и избягал с колело, преди някой да успее да реагира.

Третият случай е в многоетажен покрит паркинг в Брент, петнайсет седмици по-късно. Този път изнасилил жена, която се прибирала от пазар. Била сложила детето си на задната седалка, когато той я нападнал, принудил я да влезе в колата и я изнасилил, заплашвайки я с нож. Според полицая, водил следствието, изнасилената жена твърдяла, че бил с колоездачен шлем.

До следващото подобно изнасилване минават цели шест месеца. Този път се е пренесъл по на запад, към Кенсъл Райз. Жертвата разхождала бебето си в гробището — професионалната маска на Джоан се пропука и тя хвърли поглед към шефа си. — Не е толкова налудничаво, колкото звучи — каза тя в опит да защити отсъстващата жена. — Тези стари гробища от викторианската епоха имат понякога много приятна атмосфера, а и когато наблизо няма зелени площи…

— Нищо не съм казал, Джоан — поклати глава Стив. — Най-добрият ми приятел Кит твърди, че гробището Хайгейт било най-прекрасният източник на вдъхновение. Разбира се, той не е ченге…

— Тъй или иначе, разхождала бебето в гробището, когато я нападнал някакъв тип с шорти и горнище от ликра, с колоездачен шлем, очила и нещо, което тя описва като много скъп кухненски нож, от тези, които се правят от едно парче метал. Отбранявала се ожесточено, затова има седемнайсет шева на едната ръка. Видяла го после да изчезва на колело. Нейното описание е най-точното от всички дотук.

— Мъж, на ръст между метър и седемдесет и метър и осемдесет и пет сантиметра, слаб, тъмна коса, бледо лице — цитира уморено Стив. — Което включва и половината мъже, които работят в столичната полиция.

— Не съвсем, шефе. Надали ще се съберат и десет процента, които биха могли да избягат на колело.

Стив огледа пурата си и изкриви лице.

— Май си права. Интересното е, че описанието й не отговаря на Френсиз Блейк. Прекалено е нисък, и не мисля, че някой би го описал като „слаб“. Набит е и раменете му са много широки. Карай нататък.

— Номер пет работела като чистачка в едно училище в Крауч Енд. Една петъчна вечер излязла последна от училището. Той я причакал, нападнал я и опрял нож в гърлото й. Завлякъл я в близките храсти край пътя и я изнасилил. С нея нямало деца, но включих и този случай, защото жената била нападната край начално училище, и е сигурна, че нападателят избягал с колело. Какво ще кажете?

— Не е зле да проследим всичко цитирано. А шестият случай?

— Той е може би най-интересният. Нападението било извършено само пет седмици преди убийството на Сюзън Бланчард. Случило се по-надалеч, всъщност в Хетфийлд, затова пък също в парк. Една бавачка разхождала тригодишното момченце, за което се грижела, близо до гористата част на парка. Нападателят я ударил и я съборил на земята, тя мисли дори, че е била няколко минути в безсъзнание. Когато дошла на себе си, той вече я бил завлякъл в близките храсти и я насилвал. Опрял нож в гърлото й и я заплашил, че ще я разпори като прасе, ако издаде звук.

— Да му се не види — измърмори Стив под нос. — Защо не разбрахме нищо за този случай, когато бе убита Сюзън Бланчард?

Устните на Джоан се свиха в тънка линия.

— Най-вече защото никой от Хъртфордшър не ни е казал.

— Но защо, по дяволите! Не сме държали случая Бланчард в тайна! Вестниците и телевизията гърмяха! Не им ли е минало през ума, че престъпникът може да е един и същ?

— Явно не. Били си набелязали някакъв местен човек. Местен жител, обвинен в изнасилване, бил пуснат на свобода под гаранция и те решили, че си е опитал късмета за последно — поне такава беше очарователната формулировка на следователя — допълни Джоан. — Когато Сюзън беше убита, онзи приятел вече излежавал седемгодишна присъда за три изнасилвания, затова не си и направили труда да ни съобщават. Не би могъл да е той, нали? — гласът й преливаше от сарказъм.

— Страхотно. — Стив угаси цигарата си и въздъхна. — Излиза, че техният изнасилвач си е признал и за бавачката, така ли?

— Така излиза. Но другите изнасилвания били в тъмни улички късно през нощта, и нито една от жертвите не била руса. Онези от Хъртфордшър му повярвали, но аз не вярвам.

— Нито пък аз. Но по онова време не са имали основание да не вярват, при това са разчистили много удобно висящ случай. Не само те са избрали най-лесния вариант.

Джоан се намуси.

— Ако позволите, сър, Блейк не беше най-лесният вариант. Беше много вероятен извършител.

— Всичко това е минало, Джо. Бъдещето ме интересува повече от миналото. — Стив стана и закрачи неспокойно зад бюрото. — А цитираните случаи още ли не са решени?

— Като изключим този в Хъртфордшър, не. Престъпникът почти не оставя следи. Използвал е презерватив. А колоездачният екип не оставя нишки. Имаме няколко косъма от изнасилването в Кенсъл Райз, благодарение на които е направен ДНК-профил. Но той не съвпада с нито една от ДНК-пробите на регистрирани престъпници. — Джоан затвори папката и я постави върху другите. — В нито един от случаите следователите не са попаднали на вероятен извършител. Не знам откъде да тръгнем, шефе.

— Нито пък аз. Но познавам една жена, която може и да знае — Стив спря пред прозореца и впери поглед в потискащата гледка пред себе си.

— Доктор Камерън ли? — попита Джоан.

Стив кимна.

— Но нали тя отказа да работи за столичната полиция?

— Отказа и не е променила решението си — той се обърна и се усмихна иронично. — Подай ми наколенките.

— Ще ви трябва и бронирана жилетка — каза Джоан, припомняйки си ледения поглед на Фиона Камерън.

— Не се съмнявам, Джо. Не се съмнявам нито за миг.