Вал Макдърмид
Смърт в сенките (3)

Глава 1

Доктор Фиона Камерън стоеше на самия край на скалистото възвишение Станадж Едж. Тялото й се привеждаше напред срещу вятъра. Единствената неочаквана смърт, за която би могла да мисли тук, бе нейната собствена, и то ако внезапно разсеяността й надминеше познатите граници. Но ако все пак предположим, че нещо отклонеше вниманието й за миг — така, както бе стъпила на мокрия, песъчлив ръб, можеше да полети надолу — в тридесет-четиридесет футова пропаст, а тялото й щеше да отскача като парцалена кукла от издадените скали, костите й щяха да се натрошат, а кожата да се покрие с рани.

Щеше да заприлича на жертва на убийство.

Няма да стане, каза си Фиона и се остави вятърът да я изтласка назад, докато се озова на достатъчно сигурно място. Само не тук. Това беше мястото, където идваше на поклонение, мястото, на което си припомняше всички причини, поради които беше станала това, което бе станала. Идваше тук три-четири пъти годишно, винаги сама, когато у нея се надигаше нуждата да докосне спомените си. Не би могла да изтърпи компанията на друго човешко същество, докато крачеше из мрачната, мочурлива пустош. Тук имаше място само за двама — за Фиона и другата половина на душата й — призракът, който я съпровождаше из безлюдните поля.

Странно, мислеше тя. Имаше толкова много места, където бе ходила доста по-често с Лесли. Но всички те носеха следи от други гласове, спомени за други преживявания. Само тук можеше да чувства присъствието на Лесли, без нещо да се намесва в спомена. Виждаше откритото й, грейнало от смях лице, или смръщено от усилие, докато се катереше по някое трудно място. Чуваше гласа й, сериозен, когато споделяше нещо важно, или висок, развълнуван от някое постижение. На моменти имаше чувството, че можеше да долови дори мекото ухание на кожата й, когато сядаха близо една до друга, за да хапнат на открито.

Тук Фиона осъзнаваше най-ясно каква светлина бе угаснала невъзвратимо в живота й. Притвори очи и призова образа в съзнанието си. Видя сякаш собствения си огледален образ — същата кестенява коса и лешникови очи, същата извивка на веждите, същия нос. Всички се чудеха на тази невероятна прилика. Само формата на устните им беше различна — Фиона имаше плътни устни, а устата на Лесли беше извита като лък, мъничка, долната устна беше по-плътна от горната.

Тъкмо тук бяха водили онзи разговор, бяха взели решението, което в крайна сметка изтръгна Лесли от живота й. Това беше мястото на вечния упрек, мястото, където Фиона не можеше да забрави постоянната празнота в живота си.

Тя почувства, че в очите й напират сълзи. Отвори ги широко — нека излезе, че са се насълзили от вятъра. Вече не можеше да си позволи да бъде ранима. Припомни си, че е дошла тук, за да не мисли за жертви. Хвърли поглед над кафеникавата орлова папрат по Хатърсейдж Муур, към тромавия, висок силует на хълма Хитър Тор и още по-нататък, там, където дъждът плющеше в края на Бамфорд Муур. При този вятър щяха да минат двайсет минути, докато се добере до хребета. Тя разкърши рамене, за да нагласи по-удобно раницата и реши, че е време да тръгва.

Беше взела ранен влак от гара Кингс Крос, после се прехвърли на друг и се озова в Хатърсейдж малко след десет. Беше вървяла с добро темпо по стръмнината към Хай Неб, наслаждавайки се на физическото усилие, на стягането на прасците и изопването на бедрените мускули. След като изкатери последната отсечка до върха на Станадж Едж, тя се облегна задъхана на скалата, пи малко вода и тръгна напред по каменистата площадка. Връзката с миналото й помагаше да стъпи на земята — по-добре от каквото и да било друго. Вятърът, който брулеше в гърба й, я освежаваше, пропъждаше от ума й раздразнението, което я тормозеше от сутринта. Тогава й стана ясно, че трябва да се махне за един ден от Лондон. В противен случай до вечерта мускулите на гърба и вратът й щяха да са твърди като камък, а болката щеше да плъзне по врата и да стегне здраво главата й.

Единственият й ангажимент за деня беше среща с един от студентите, на които беше научен ръководител, но му се обади от влака и промени уговорката. Тук, сред мочурищата, не можеше да я догони нито един журналист от таблоидите, нямаше опасност някой телевизионен екип да й тикне в лицето камерата си, за да се осведоми за мнението на „Строгата Камерън“ за днешните събития в съдебната зала.

Разбира се, тя не можеше да очаква, че нещата ще се развият точно според нейните очаквания. Но когато чу по късните новини, че вече втори ден не се дава ход на сензационния съдебен процес срещу убиеца от Хампстед Хийт поради юридически спорове, прецени, че журналистическата глутница ще вие за кръв. За тях Фиона беше идеалното средство за поставяне на полицията в неудобно положение. Това бе една от многото причини, поради които реши да стои встрани от събитията.

Никога не бе търсила публичност за съвместната си работа с полицията, но независимо от това публичността я преследваше. Фиона мразеше да вижда лицето си на първа страница на вестниците, а и колегите й се дразнеха. Известността бе нарушила неприкосновеността на личния й живот — и нещо по-лошо, по някакъв начин принизи постиженията й на учен. Сега, когато публикуваше статии в специализирани издания или издаваше някоя книга, тя знаеше, че работата й се подлага на много по-скептична оценка от обичайното — просто защото бе прилагала познанията и уменията си в обикновения живот, и то по начин, който дразнеше привържениците на чистия академизъм.

Мълчаливото неодобрение на професионалните среди стана още по-осезаемо, когато в таблоидите гръмна новината, че Фиона живее с Кит Мартин. Трудно бе да си представиш човек, по-неподходящ за неин партньор в очите на академичната общественост — скандално бе тя, хабилитиран психолог, който се занимаваше с разработката на научно обоснована методика за залавяне на серийни престъпници, да живее с най-популярния автор на трилъри за серийни убийци в страната. Ако Фиона се бе вживяла дотолкова в мнението на колегите й за нея, можеше да си направи труда да обясни, че не е влюбена в романите на Кит, а в мъжа, който ги пишеше. Можеше да подчертае, че именно естеството на неговата работа я накара да се колебае извънредно много, преди да си позволи тази връзка. Но тъй като никой не се осмеляваше да я упрекне в нещо, тя предпочете да не се оправдава за несъществуваща вина.

Мисълта за Кит незабавно подобри настроението й. Това, че успя да срещне единствения мъж, който бе в състояние да я изтръгне от затвора на постоянния размисъл, бе истинско чудо и тя бе преизпълнена с благодарност за него. Хората надали щяха някога да проникнат отвъд грубоватия чар, който той представяше пред своята публика, но Фиона бе открила, че освен несъмнения интелект Кит притежава и добро сърце, съобразява се с хората около себе си и е надарен с чувствителност, каквато тя не бе вярвала, че може още да съществува. Благодарение на Кит тя бе успяла да намери относителен покой, и да държи на разстояние демоните от възвишението Станадж Едж.

Докато вървеше бързо напред, Фиона отново погледна часовника си. Добре се движеше. Ако не забавеше темпото, щеше да има време за едно питие в „Домът на лисиците“, преди да стане време да се качи на автобуса, който щеше да я откара до Шефилд, за да се качи на влака за Лондон. Беше прекарала пет часа на открито, пет часа, през които не бе видяла друго човешко същество, и това бе достатъчно да възстанови устойчивостта й. До следващия път, мислеше си тя мрачно.

Влакът беше по-празен, отколкото бе очаквала. На мястото до Фиона не седна никой, а човекът срещу нея заспа десет минути, след като потеглиха от Шефилд, така че тя можеше да ползва цялата масичка между тях. Това бе добре, защото Фиона имаше достатъчно работа, която смяташе да свърши по пътя. Открай време имаше уговорка със собственика на кръчмата до гарата — когато пристигнеше там, му оставяше лаптопа и мобилния си телефон на съхранение, а в замяна той получаваше всички последни издания на Кит с автограф. Така беше по-сигурно, отколкото да ги оставя на гардероб на гарата, а излизаше и по-евтино.

Фиона отвори лаптопа и го свърза с мобилния си телефон, за да прегледа пощата. На екрана замига съобщение, че я очакват нови писма. Тя ги свали от пощенската кутия и изключи лаптопа от телефона. Имаше две съобщения от нейни студенти и едно писмо от неин колега от Принстън. Той се интересуваше дали може да му осигури достъп до данните, които бе събрала по разрешени случаи, свързани с изнасилвания. Всичко това можеше да почака до утре сутринта. Четвъртото писмо беше от Кит.

От: Кит Мартин <[email protected]>

До: Фиона Камерън <[email protected]>

Отн.: Вечеря

Надявам се, че си прекарала добре. Днес бях продуктивен — 2500 думи до пет следобед.

В съда нещата се развиха точно според предвижданията ти. Да живее женската интуиция! (Шегичка! Знам, че в твоя случай става дума за точна преценка на базата на научно обработена информация!). Тъй или иначе, реших, че Стив се нуждае от ободряване, затова го поканих на вечеря. Отиваме в „Сейнт Джон’с“, в Кларкънуел, където възнамеряваме да погълнем големи количества мъртви животни — следователно ти надали би искала да се присъединиш към нас. Ако все пак решиш да дойдеш, и двамата много ще се радваме. Ако не, приготвих за обяд ризото с аспержи и сьомга — остана много, прибрал съм го в хладилника. Ще ти стигне за вечеря.

Обичам те.

Фиона се усмихна. Типично за Кит. Ако всички са добре нахранени, светът не би могъл да се обърка напълно. Нищо чудно, че Стив имаше нужда от някоя добра дума. Никой полицай не би се радвал, като вижда как изграденото от него обвинение се разпада и особено по такъв шумно огласяван случай като убийството в Хампстед Хийт. Но за Стив Престън, главен инспектор от криминалната полиция, провалът тъкмо на този случай би довел до нещо много по-сериозно от обикновено огорчение. Фиона съзнаваше отлично колко много бе заложил в това обвинение. Съчувстваше искрено на Стив, но единственото, което си помисли по отношение на лондонската полиция, беше: „Пада им се!“

Отвори следващото писмо — то я бе заинтригувало особено, затова си го запази за накрая.

От: Салвадор Берокал <[email protected]>

До: Фиона Камерън <[email protected]>

Отн.: Молба за консултация

Уважаема доктор Камерън,

Аз съм майор от цивилните части на Националния полицейски корпус в Мадрид. Поверено ми е разследването на немалък брой убийства. Мой колега от Ню Скотланд Ярд Ви препоръча като експерт в областта на статистическите връзки между различни престъпления и профилирането по географски особености. Моля да ме извините, че си позволявам да се обърна направо към вас. Пиша Ви, за да се осведомя дали бихме могли да ползваме услугите Ви като консултант по един извънредно спешен въпрос. В Испания нямаме голям опит със серийни убийци, затова не разполагаме и с психолози експерти, които да сътрудничат на полицията в такива случаи.

В рамките на последните три седмици в Толедо бяха извършени две убийства. Имаме основание да предполагаме, че извършителят е един и същ. Но не намираме начин да свържем двете престъпления, затова се нуждаем от анализа на обективен експерт. Научих, че имате голям опит в областта на анализа и статистическото сравнение на криминални престъпления, затова считам, че вашата помощ ще бъде от голяма полза за нас.

Бих искал да знам дали имаме принципното Ви съгласие за сътрудничество по тези случаи. Разбира се, ще получите съответното заплащане. Очаквам Вашия отговор.

С уважение:

Майор Салвадор Берокал

Национална полиция, Мадрид

Фиона скръсти ръце и се взря в екрана. Знаеше какво се крие зад това предпазливо запитване — два обезобразени трупа, трупове на хора, които вероятно са били и измъчвани, преди да бъдат убити. Не бе изключено в случаите да има и елемент на сексуално насилие. Можеше да бъде почти сигурна в тези неща, защото полицията навсякъде е в състояние да се справя с обикновени убийства, без да прибягва до помощта на външни специалисти, и то такава помощ, която само тя и една шепа други експерти биха могли да окажат. Когато някой от по-новите й познати научеше за този аспект на нейната работа, обикновено потръпваше от ужас и я питаше как може да се занимава с такива отблъскващи неща.

Обикновено Фиона просто свиваше рамене и казваше: „Нали все някой трябва да върши и тази работа. По-добре да е някой като мен, който разбира за какво става дума. Никой не може да върне мъртвите, но понякога е възможно да попречиш на други живи хора да се присъединят към тях“.

Знаеше много добре, че отговорът е задоволителен, пресметнат точно, за да не предизвиква повече въпроси. В действителност тя мразеше неминуемите сблъсъци с насилствена смърт, до които водеше съвместната й работа с полицията — не на последно място заради спомените, които те събуждаха у нея. Сега знаеше повече за страданията, които могат да бъдат причинени на човешкото тяло, повече за мъките, на които може да бъде подложен човешкият дух, отколкото някога би искала да знае. Но това познание бе неизбежно, и тъй като такива случаи винаги й се отразяваха тежко, тя приемаше нов ангажимент едва след като преценеше, че се е възстановила достатъчно от предишния.

Бяха минали почти четири месеца от последния й подобен случай. Тогава бе анализирала четири убийства на проститутки в района на Ливърпул в рамките на осемнайсет месеца. Благодарение на анализа на данните, съставен от Фиона и един неин студент, полицията успя да стесни кръга на заподозрените до такава степен, че съдебномедицинската идентификация стана възможна. Сега, когато бяха арестували мъж, обвинен по три от четирите убийства поради резултатите на ДНК-анализ и криминалистите можеха да бъдат сигурни в успеха на обвинението.

Оттогава бе поемала само една подобна задача — дългосрочно изследване на крадци рецидивисти в сътрудничество с шведската полиция. Крайно време беше да си изцапа отново ръцете. Натисна клавиша за отговор.

От: Фиона Камерън <[email protected]>

До: Салвадор Берокал <[email protected]>

Отн.: Молба за консултация

Уважаеми майор Берокал!

Благодаря за поканата да сътруднича на Националната полиция на Испания като консултант. По принцип съм склонна да приема вашата покана. Но преди да бъда абсолютно сигурна, че мога да Ви помогна по някакъв начин, ще имам нужда от повече подробности по случаите, които само споменавате в първото си писмо. Най-добре би било да получа кратко описание на обстоятелствата около двете убийства, справка за доклада на патоанатомите, както и всякакви съществуващи свидетелски показания. Справям се сравнително добре с писмен испански, така че, в интерес на по-бързото приключване на случаите, не е необходимо да възлагате превод на документите. Разбира се, всякакви данни, получени от вас, ще бъдат считани за строга поверителни.

Именно в името на сигурността Ви предлагам да пратите документите на номера на домашния ми факс.

Фиона написа номерата на домашния си факс и телефон и прати писмото. В най-добрия случай щеше да помогне за предотвратяването на нови убийства и да набере нови данни за научните си изследвания. В най-лошия щеше да има извинение да не присъства на провала на процеса срещу убиеца от Хампстед Хийт. Двама души в Испания бяха платили прекалено висока цена за шанса на „Строгата Камерън“ да избяга от разпитите на пресата.