Вал Макдърмид
Смърт в сенките (26)

Глава 23

Фиона закъсняваше. В буквалния смисъл на думата. Промушвайки се през тълпите студенти, тя се добра до кабинета на секретарката си и връхлетя вътре.

— Проклетото му метро — каза тя задъхано, докато се опитваше да свали палтото си и да отвори вратата на кабинета едновременно. Влезе, оставяйки по пътя сакото и чантата си, където й попадне и грабна папката с бележки за катедрения съвет, който трябваше да е започнал преди пет минути. Секретарката ходеше по петите й.

— Търсиха ви от испанската полиция — каза секретарката и погледна едно листче, което държеше в ръка. — Някой си майор Салвадор Берокал. През последния половин час звъня пет пъти.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — изфуча яростно Фиона.

— Каза да му се обадите колкото е възможно по-скоро — допълни услужливо секретарката, докато Фиона се колебаеше между бюрото и вратата. — Стори ми се, че има нещо наистина спешно.

— Трябва да отида на съвета — каза Фиона. — Барнард се опитва да се отърве от половината си часове и няма да допусна да ги натресат на мен. — Тя прокара пръсти през косата си. — Виж какво, обади се на Берокал и му кажи, че в момента съм ангажирана и не мога да телефонирам, но че ще се обадя при първа възможност. Извинявай, Лизи, бързам.

Тя затича по коридора и се закова пред вратата на залата, където се провеждаше съвета, предизвиквайки учудените погледи на всички, които я познаваха като въплъщение на елегантна невъзмутимост. Позволи си да остане така за миг, докато приглаждаше косата си и поемаше дъх, за да си възвърне обичайното спокойствие. Влезе и измърмори усмихнато:

— Имаше закъснение по моята линия — и седна от едната страна на дългата маса за заседания. Професор Барнард нито прекъсна сложното си изречение, нито я удостои с поглед.

Съветът й се стори най-дългият в историята на катедрата. Едва се удържаше да не нервничи видимо, докато се ровеха из безконечни организационни подробности. Успя да прикрие нетърпението си и не допусна властният професор Барнард да я принуди да приеме повече от един извънреден семинар. Но докато защитаваше позициите си, мислите й постоянно отлитаха към Берокал. Сигурно е арестувал заподозряния. Дано да е това.

Щом съветът приключи, Фиона награби бележките си и изхвърча навън, предизвиквайки повдигане на вежди и размяна на възмутени погледи у тези от колегите си, които и без това я считаха за прекалено самоуверена. Когато се върна в кабинета си, помоли Лизи да приема разговорите и да записва кой се е обаждал, и започна да набира номера на Берокал, още преди да седне.

Някой вдигна слушалката още при второто иззвъняване.

— Майор Берокал? — попита Фиона.

— Si. Доктор Камерън? — тонът му с нищо не подсказваше какви са новините.

— Съжалявам, че не можах да се обадя по-рано, но нямах никаква възможност — каза тя припряно. — Нещо ново ли има?

Той въздъхна.

— Да, но не това, на което се надявах. Има ново убийство.

Сърцето й се сви. Дотолкова се бе страхувала от такава новина, че не бе пожелала, да я възприеме като възможност.

— Съжалявам — каза тя безпомощно.

— Обаждах се, за да ви питам има ли някаква възможност да се върнете в Толедо, за да продължите да ни помагате в разследването. Може би информацията, която ще наберете от последното убийство, ще ви помогне да определите къде точно би трябвало да търсим заподозряния.

Фиона затвори очи.

— Съжалявам — каза тя. Надяваше се, че той ще различи искреността в гласа й. — В момента ми е невъзможно. Имам прекалено много ангажименти, които не мога да прехвърля другиму.

Настана потискащо мълчание. После Берокал каза:

— Опасявах се, че ще отговорите така.

— Но мога да прегледам данните, ако ми ги пратите по факса — отвърна тя. Чувството за дълг надделя над здравия разум.

— Възможно ли е?

— Програмата ми е много натоварена, но ще се опитам да отделя време, за да анализирам материалите — отвърна тя уверено, докато си задаваше въпроса къде точно ще вмести и тази работа.

— Благодаря ви — каза Берокал. Облекчението му се долавяше и по телефона.

— Ако имате време, можете да ми опишете най-общо нещата още сега — каза Фиона, придърпа един бележник и притисна слушалката между рамото и ухото си.

— Тялото беше открито в двора на двореца Алкасар — Берокал заговори отсечено и с клинична точност. — Жертвата е англичанка, Джени Шериф. Двайсет и две годишна, от Гилдфорд — той произнесе трудното име като две отделни думи. — Работела на рецепцията на хотел „Алфонсо Шести“ — за една година, на разменни начала, за да усъвършенства испанския си език. Снощи смяната й приключвала в десет часа. Казала на една колежка, че има уговорка с някакъв мъж да пият кафе на площада. Казала също, че бил много интересна личност, знаел абсолютно всичко за историята на Толедо.

— Споменала ли е името му? — попита Фиона.

— Не. Но открихме един барман, който си спомня, че е обслужил нея и някакъв мъж. Сервирал им кафе и бренди, малко след десет часа. Спомни си, защото я бил виждал много пъти преди това, обикновено сядала в същото кафене с приятели. Но не могъл да види ясно мъжа, с когото била тази вечер, защото той седял с гръб към бара. Барманът не помни и кога са си тръгнали, защото малко след тях пристигнала голяма трупа туристи.

— Кога е открито тялото?

— Днес сутринта. Пазачът, който идва първи и отваря на останалия персонал на музея в Алкасар, установил, че входът е отключен. Веднага щом влязъл в двора, я видял просната на земята. Била промушена няколко пъти с нож в корема. Първоначалният оглед ни кара да предполагаме, че оръжието, с което е убита, най-вероятно е байонет. Така са били убити много републиканци по времето, когато войските на Франко разбиват обсадата на Алкасар по време на Гражданската война. Това напълно съвпада с вашата теория за подбора на местопрестъпленията — историческо място, свързвано с насилствена смърт. Съществуват и други връзки. Вагината е била разкъсана от счупена бутилка от вино след настъпване на смъртта — също като при Мартина Албрехт. И накрая, в джоба й беше намерена туристическа карта на града от тези, които се раздават на гости на хотела. Според мен не остава място за съмнение, че става дума за същия човек, извършителя на двете предишни убийства — бил той Делгадо или друг.

— Няма ли следи от влизане с взлом? — попита Фиона.

— Не. Като че ли е имал ключове. В момента работим по тази линия. Може някой негов приятел да е имал достъп до ключовете, а може и той по някакъв начин да е успял да си извади копия. Ще проверим всички лица, които имат право да притежават ключове. Възможно е мястото, където се крие, да е наблизо до жилището на някой от тях. Може да е успял да влезе вътре и да се е сдобил по този начин с ключ.

Фиона въздъхна.

— Наистина, много съжалявам, майоре. Когато ми казахте, че имате заподозрян, реших, че с това всичко ще приключи.

— Аз също. Но Делгадо като че ли е станал невидим. Всеки полицай в града има снимката и името му, а досега нито един не го е видял.

— Трябва да е много мъчително за вас — докато говореше, тя се смръщи. Нещо недоловимо дразнеше съзнанието й.

— Така е. Но ще продължаваме да търсим. Щом събера целия наличен материал, ще ви го пратя веднага по факса.

Когато Берокал затвори, Фиона остана неподвижна, вперила поглед в стената, в очакване подсъзнанието й да изплюе дразнещото камъче. Но нищо такова не се случи. Телефонът иззвъня, и мислите й се отклониха към непосредствената й работа.

Въпреки че искрено се стараеше да се съсредоточи, само част от вниманието й бе насочено към семинара, който водеше тази сутрин. Нещо, свързано с проблемите на Берокал, продължаваше да чопли едно ъгълче на съзнанието й. Вбесена от невъзможността да измъкне дразнителя на бял свят, тя отиде да поплува в обедната почивка — сновеше напред-назад в басейна, опитваше се да не мисли, да изпадне с помощта на равномерното движение в нещо като транс. Въпреки това не можа да се досети какво я тормози.

Докато се връщаше на работа, тя се опита да си припомни как изглеждаше Алкасар. Може би така щеше да успее да разреши загадката. Внушителната сграда заемаше най-високата точка на стария град — съвършеното място за крепост, което бе използвано по предназначение от римско време до наши дни. Дворецът бе най-внушителната постройка в града, силуетът му изместваше всички останали на заден план, простите му геометрични форми се открояваха като своеобразен упрек към останалите сгради, хаотично разпилени по хълбоците на хълма надолу към Тахо.

Над сградата открай време висяла като че ли зла прокоба. Изгаряла няколко пъти до основи и пострадала много тежко през обсадата по време на Гражданската война. В силуета на Алкасар, погледнат отдалеч, имаше нещо заплашително, може би защото бе лишен от пищните орнаменти на двете други големи сгради на стария град — катедралата и „Сан Хуан де лос Рейес“. Строгите му линии се нарушаваха единствено от четирите кръгли кули в ъглите — всяка увенчана с пищно украсен покрив, който извикваше асоциации с Дисниленд.

Но вътре, отвъд високите стени, нещата бяха съвсем различни. Всяка от вътрешните фасади бе изпълнена в различен архитектурен стил. Фиона така и не успя да влезе в Алкасар, но беше гледала снимки на вътрешността, и й се струваше абсурдно, че постройка с такава пищна архитектура можа да се превърне в център на военната администрация и музей на войската.

Въпреки всичко, и днес сградата бе попълнила с нов случай кървавата си история. Сега в нея бе извършено убийство. Там бе открита последната жертва на безмилостния убиец — за чието залавяне трябваше да помогне и тя. По всичко личеше обаче, че е доста далеч от крайната си цел.

Въпреки всичките й усилия подсъзнанието й криеше тайната си и в ранния следобед Фиона се отказа да разбере каква е тя. Реши този ден да работи до късно, за да разчисти писмата, които чакаха отговор в застрашително нарастваща купчина на бюрото й. Кит щеше да се прибере късно — първо имаше среща с читатели в някаква книжарница, после щяха да отидат на кръчма със Стив, така че нямаше защо да бърза да се прибира. Когато най-сетне излезе от кабинета си, срещна няколко хонорувани преподаватели от катедрата по антропология и те я поканиха да пийнат нещо в клуба на персонала.

Допиваше втората си чаша вино, когато разговорът се разгорещи. Двама от колегите й се присмиваха на третия заради представите му за погребалните обичаи в Западна Африка. В мозъка на Фиона като че ли премина искра и тя внезапно разбра какво трябваше да каже на Берокал. Измънка някакво извинение, скочи и забърза обратно към кабинета си.

Разбира се, когато успя да се свърже с полицейската централа, Берокал вече си беше тръгнал. Не искаше да предава хрумването си по някакъв подчинен, защото съзнаваше колко странно ще прозвучи. От друга страна, не можеше и да чака до сутринта. Тя включи компютъра и влезе в електронната поща.

От: Фиона Камерън <[email protected]>

До: Салвадор Берокал <[email protected]>

Отн: Убийствата в Толедо

Драги майор Берокал,

Хрумна ми нещо. Мисля, че мога да предположа къде се крие заподозряният, въпреки че идеята може да ви се стори крайна.

Както знаем, той е пристрастен към историята на Толедо, която в съзнанието му вече се свързва със смъртта. Къде се пресичат пътищата на историята и смъртта? В гробищата. Чудя се дали в или около Толедо има стари гробища с мавзолеи и подземни гробници. Ако има, не е изключено той да се крие някъде там.

Повече от ясно е, че е намерил някакъв подслон, защото явно продължава да се облича прилично. В противен случай външният му вид би привлякъл нечие внимание. Предполагам, че е разбил някой мавзолей или семейна гробница и живее там.

Ако нямате други следи, няма да е зле да проследите тази.

По-късно вечерта ще си бъда у дома и ще обработвам материала, който обещахте да ми изпратите. Добър лов!

Поздрави:

Фиона Камерън