Вал Макдърмид
Смърт в сенките (22)

Глава 19

Погледнати отдолу, двете жени, които се движеха по стръмния склон на хълма, приличаха на два курсора, прекосяващи диагонално тъмнозелен екран. Бяха тръгнали от долината Уай при Литън Мил, минаха край дърветата при старата гара и започнаха да се изкачват бързо нагоре, към голия склон, осеян с варовикови скали, където дори овцете избягваха да се катерят. Стигнаха до най-високата точка и Фиона, която се движеше по-бързо по познатия й терен, седна на един заоблен камък, за да изчака Керълайн, която идваше задъхана след нея. Фиона я загледа с приятелска усмивка.

Когато Лесли стана първокурсничка в „Сейнт Андрюс“, тя започна да опознава не само избраната от нея наука, но и самата себе си. Едно от нещата, които можа да разбере, бе и накъде клони сърцето й. Когато я убиха, тя тъкмо изживяваше първата си любов. Разкритието за естеството на тази любов бе още един шок, с който родителите им не можеха да се справят. Фиона обаче не бе учудена, когато се разбра, че сестра й е споделяла леглото си с друга жена. Всъщност Лесли не й беше казала нищо конкретно, но Фиона бе разбрала всичко от начина, по който сестра й говореше за Керълайн Матюз.

Разбира се, двете бяха прикривали отношенията си, затова и Фиона бе единственият човек, пред когото Керълайн можеше да изплаче мъката си. От споделената мъка се роди и тяхното приятелство. Сега, дванайсет години по-късно, двете се срещаха винаги, когато Керълайн идваше в Лондон, разговаряха по телефона или си разменяха писма по електронната поща. Поне три пъти в годината се срещаха, за да направят по някой преход в Пийк Дистрикт^[1].

Керълайн бе останала в „Сейнт Андрюс“ като преподавател по математика. Беше съумяла да продължи да живее живота си, както и Фиона. Но и за двете загубата на Лесли продължаваше да съществува като подводно течение, което винаги присъстваше в приятелските им отношения. Чувството за вина спрямо Лесли, което и двете хранеха, укрепваше още повече приятелската им преданост.

Керълайн се добра до върха, задъхана и зачервена. Рухна на камъка до Фиона и задиша на пресекулки.

— О, господи — произнесе тя с усилие. — Изгубила съм всякаква форма. Това лято се разкиснахме напълно, почти не излязохме вън от града.

— Доколкото виждам, и на фитнес не си ходила — отбеляза Фиона.

Керълайн изкриви лице.

— Джулия ходи на степ аеробика в обедната си почивка и заряза другите упражнения. И двете сме ужасно натоварени с работа, и тя се цупи, когато ме няма две вечери седмично. Непрекъснато се опитвам да започна да ставам рано и да ходя на фитнес преди работа. Но все не успявам.

— Ще се почувстваш по-добре, ако успееш — Фиона отвори раницата си и извади шише с вода.

— Фиона… — в гласа на Керълайн се долавяше предупреждение.

Фиона се засмя.

— Съжалявам, права си. Аз не съм майка ти. Млъквам — тя протегна ръка и Керълайн я плесна лекичко по китката. Този навик бе останал от първите дни на приятелството им и на общата им скръб, когато в мъката си Фиона започна да приема Керълайн като заместител на Лесли и да й досажда с прекомерните си грижи.

Фиона отпи от водата и подаде шишето на Керълайн, но тя отказа.

— Ако започна да пия течности при тези температури, след пет минути ще трябва да се усамотя, а наоколо всичко е голо и се вижда от километри.

— Стига да не се обезводниш.

— Фиона! — този път Керълайн повиши тон. — Наистина не си майка ми. Мирувай.

— Извинявай. Сигурно се дължи на това, че живея постоянно с мъж. И то такъв, който през по-голямата част от времето се намира в някакъв паралелен свят.

— Вероятно свят, в който винаги се намира кой да вземе дрехите от химическо чистене и да му сервира храна в определените часове?

Фиона се засмя.

— Кит не забравя такива неща. Само че понякога е така погълнат от работата си, че се случва да си погледне часовника и да установи, че е трябвало да ме вземе отнякъде преди десет минути. Или си пропуска спирката в метрото, защото води задълбочен разговор със себе си, и когато реши да слезе на Лестър Скуеър, се оказва, че вече е в Кенсингтън.

— Как е той всъщност?

Фиона се изправи, натъпка шишето обратно в раницата и я метна на рамо.

— Инат както винаги.

Керълайн, чието дишане вече се бе успокоило, също стана и погледна замислено към Фиона. Фиона никога не се оплакваше от Кит. При това, ако Керълайн трябваше да каже кой от двамата е истинският инат, би посочила без замисляне Фиона. Доколкото се простираха впечатленията й, Кит беше далеч по-отстъпчив. Когато спореха, реагираше бързо и категорично, никога не нападаше така, както правеше Фиона, когато почувстваше слабост в аргументацията на противника.

— Май те е настъпил по опашката — каза тя предпазливо и тръгна редом с Фиона по тясната пътечка, която завиваше по хълбока на хълма. От другата страна се откриваше прекрасна гледка към долината.

— И така може да се каже — Фиона стисна устни и заби поглед в пътя пред себе си.

— Искаш ли да говорим за това?

— Така ме ядосва — избухна ожесточено Фиона. — Онази вечер се скарахме ужасно. Получи анонимна заплаха, че ще го убият, но отказва категорично да отиде в полицията. Казва, че в писмото нямало нищо необичайно, и че му пишели всякакви идиоти, но аз не съм толкова убедена, че е безобидно. Имах много неприятно усещане, когато го прочетох. И след това, което се случи с Дрю Шанд…

— Но нали убийството не е част от серия? — възрази Керълайн. — Във всички материали в шотландските медии се твърди, че убиецът му сигурно е споделял садомазохистичните му наклонности, но нещата са излезли извън контрол. Никъде не се споменава, че има опасност за хора, които не са хомосексуални.

Фиона се намръщи и загледа към хоризонта.

— Това е само една от много възможности. Не знаем дали Дрю Шанд не е получавал заплахи, защото ни е известно само това, което огласява полицията. Знам, би било пресилено да се твърди, че убийството може да е свързано по-скоро с творчеството на Дрю, отколкото с начина му на живот, но съществува и такава възможност, и докато тя съществува, считам, че Кит трябва да приема заплахата по-сериозно.

— Затова ли се скарахте?

— Почти не си говорим оттогава.

— Но Кит вероятно разбира защо реагираш така остро? — попита Керълайн, забърза и отново настигна Фиона.

— Предполагам, че е схванал колко се безпокоя за него — каза хладно Фиона.

— Но работата не е там, така ли?

Фиона не каза нищо. Продължи да крачи уверено напред и се загледа демонстративно към реката, която се разширяваше в яза на старата воденица до Кресбрук.

— Ти не мислиш само за Кит, Фиона. Мислиш и за Лесли.

Фиона се закова на място.

— Това няма нищо общо с Лесли.

Стиснатите зъби подчертаха упоритата линия на челюстта й.

Керълайн спря малко пред нея, обърна се и постави ръка над лакътя й.

— Не е необходимо да се преструваш пред мен, Фиона. Не можеш да понесеш мисълта, че може да го изгубиш, защото си изгубила Лесли и вече знаеш какво означава да убият човек, когото обичаш. И този твой страх преувеличава и най-малкия риск, превръща го в смъртна опасност, а теб — в целодневна бавачка. — Керълайн помълча. Фиона не отговори, затова тя продължи: — Симптомите ми са познати, защото аз правя същото и вбесявам Джулия. Ако закъснее някъде и е без кола, задължително отивам да я прибера. Казва, че се чувства като тийнейджърка, чиято майка се съмнява, че щом си обърна гърба, и малката ще хукне да се натиска с някой квартален гамен. — Керълайн се засмя неуверено. — Навремето, бяхме отскоро заедно, тя отиде на родителска среща и настоя категорично да не я чакам. Затова се навъртах около училището, докато излезе, и тръгнах подир нея. В една тъмна уличка в центъра едва не й изскочи сърцето, защото чу стъпките ми зад себе си и бе решила, че някой я следи, за да я нападне. Тогава разбра, че не се съмнявам в нея, а не мога да овладея собствените си страхове, затова търпи положението, макар да не й харесва. Фиона, трябва да поговориш с Кит, да му обясниш защо си реагирала така панически на това анонимно писмо. След като казва, че е безобидно, най-вероятно е прав, защото познава собствената си кореспонденция по-добре от теб. Но трябва да разбере, че това не е много шум за нищо. Трябва да знае, че поведението ти има основателна причина.

Фиона се вторачи яростно във варовиковите скали отсреща.

— Доколкото ми е известно, тук аз съм психологът.

Гласът й леко потреперваше.

— Ами тогава анализирай собственото си поведение.

Фиона загледа ожулените върхове на туристическите си обувки.

— Сигурно си права. Би трябвало да се постарая да говоря по-ясно за това, което мисля. — Тя вдигна очи и срещна спокойния поглед на Керълайн. — Ако нещо се случи с него, не бих могла да живея. — Очите й заблестяха от напиращите сълзи.

Керълайн я прегърна здраво.

— Знам.

Фиона се отдръпна и успя да се усмихне слабо.

— Ще поговоря с него, когато се прибера. Обещавам. А сега какво предлагаш — да стоим тук, докато измръзнем, или да отидем в „Монсал Хед“?

Керълайн се замисли престорено.

— Като прецених вариантите, мисля да гласувам за кръчмата.

— Да се надбягваме ли до яза? — Фиона хукна надолу по склона с убийствено темпо.

— Печелиш отсега — подвикна Керълайн след нея и я последва с по-разумно темпо. Бяха изминали дванайсет години, а смъртта на Лесли продължаваше да бъде решаващ фактор в живота на Фиона, както и в нейния. Колкото и да се опитваха да забравят, споменът ги дебнеше от всеки ъгъл. Понякога се чудеше дали някога ще се освободят от него. И дали всъщност искат да се освободят.

 

 

Фиона излезе от метрото и тръгна по хълма към Дартмут Парк, твърдо решена да поговори сериозно с Кит. Керълайн беше права; тя просто не си бе позволила да признае какво се крие зад желанието й да го принуди да приеме сериозно писмото. Привела глава, тя крачеше бързо по сухите листа и изпреварваше без усилие повечето хора, които се прибираха от работа по домовете си. Стигна до тяхната улица, зави наляво и забърза надолу по стръмното. Обзе я нетърпение, беше готова да се извини и да обясни всичко.

Затова настроението й се развали, когато отвори вратата и чу Кит да подвиква:

— Горе сме!

Който и да бе с него, точно сега Фиона не изпитваше никаква нужда от гости.

— Само да се събуя! — подвикна тя в отговор. Хвърли раницата на пода, якето на парапета на стълбата, развърза връзките и събу обувките си. Размърда пръсти, доволна, че ги чувства свободни. Колкото и удобни да бяха старите й туристически обувки, все пак не обичаше да ги държи прекалено дълго на краката си. Мина през кухнята, за да си вземе чаша, като прецени, че след като Кит е с някого, виното вече е отворено, и се отправи към дневната на първия етаж.

Лампите бяха запалени и езера от топла светлина сияеха из стаята. Кит седеше в любимото си кресло с чаша в ръка. Това би било прекрасно, стига да беше сам. Но освен него в дневната седеше последният човек, който Фиона би пожелала да види.

Сгушена на дивана, подвила крака под себе си и захвърлила елегантните си обувки на килима, седеше Джорджия Лестър. Една от легендите на епохата си, Джорджия Лестър бе публикувала над трийсет романа за двайсет и пет години, и съперничеше на Ф. Д. Джеймс и Рут Рендъл за титлата „Кралица на криминалния жанр“. Беше един от първите писатели на криминални романи, чиито произведения бяха получили блестящи телевизионни адаптации, което пък й гарантираше постоянно място в класациите за бестселъри. Беше любимка на медиите и експлоатираше безсрамно всяка възможност името й да се появи във вестниците, да се чуе по радиото или телевизията. Мъжете се поддаваха на способностите й да флиртува и да ласкае, както и на несъмнената й щедрост; повечето жени, включително Фиона, откровено я ненавиждаха.

— Джорджия е Барбара Картланд на криминалния жанр — бе заявила тя веднъж пред Мери Хелън Марголис, която едва не се задави с питието си и тутакси разпространи коментара й сред колегите от бранша, без разбира се да цитира източника.

Меката светлина беше изключително подходяща за Джорджия, защото така не се забелязваше прекалено опънатата с помощта на пластични операции кожа, по-естествен изглеждаше и сложният грим, с който Джорджия се опитваше да забави хода на годините. На тази светлина изглеждаше като четиридесет и две-три годишна — според Фиона същинско чудо, като се имаше предвид, че Джорджия със сигурност бе на петдесет и седем години, ако не и на повече.

— Фиона, скъпа — измърка Джорджия и поднесе бузата си така, че учтивата целувка бе задължителна.

Фиона се наведе покорно към нея, като мислеше, че кожата на лицето й пламти от вятъра, косата й не е сресана, а пуловерът й сигурно мирише на пот. Джорджия, разбира се, ухаеше на „Шанел №5“ и бе облечена в съвършена тъмносиня рокля с меки линии, които подчертаваха само стратегически точки от гърдите и бедрата. Косата й, боядисана в невероятен, но въпреки това убедителен пепеляворус нюанс, изглеждаше така, сякаш току-що бе излязла от фризьорския салон.

— Не очаквах да те видя тук, Джорджия — каза Фиона и си наля вино. После отиде до Кит и го целуна по бузата. — Здравей, скъпи — каза тя, надявайки се, че тонът й и целувката ще са достатъчни като предложение за примирие.

Той я прегърна през кръста и я притисна до себе си. Изпита облекчение, че денят на открито, прекаран с Керълайн, като че ли бе прекършил враждебността й. Кит много се измъчваше, когато отношенията им се обтягаха, но бе разбрал от самото начало, че с нея или ще бъде така, или той ще трябва да свикне да се извинява дори когато е прав. Но така или иначе в повечето случаи отстъпваше, за да има мир. Понякога обаче се заинатяваше, готов да понесе неприятната атмосфера в къщи, за да може Фиона да си каже, че може пък и да не е била права.

— Добре ли прекара? — попита той.

— Имахме късмет с времето — отвърна Фиона и седна на страничната облегалка на креслото му. — Минахме около десет мили и гледките бяха фантастични.

Джорджия потръпна театрално.

— Десет мили? Не знам как го правиш, Фиона, наистина не мога да си представя. Не би ли предпочела да си седиш на топло с този прекрасен мъж?

— Възможностите не се изключват взаимно, Джорджия — каза сухо Фиона. — Освен това имам нужда от движение.

Джорджия се усмихна като учителка, която потупва покровителствено някое малко момиченце по главата.

— Винаги предпочитам физическото натоварване на закрито — заяви тя.

Фиона не й достави удоволствието да продължи темата.

— А ти как си, Джорджия? — попита тя. — Доколкото разбирам, си се притеснила за безопасността си.

Джорджия веднага превключи на трагичен тон.

— Горкият Дрю! Такава ужасна съдба и такава трагична загуба за всички нас!

— Мислех, че не познаваш лично Дрю — отбеляза Фиона въпреки желанието си да не се заяжда.

— Имам предвид творчеството му, скъпа. Унищожаването на такъв талант в началото на кариерата му е истинска трагедия.

Фиона изпита желание да се престори, че повръща, но устоя.

— Но все пак смъртта на Дрю не би трябвало да е повод за теб да се чувстваш застрашена, нали?

— Джорджия дойде тъкмо по този повод — намеси се Кит. Не искаше двете жени да продължават да се заяждат, докато накрая Фиона излезе от стаята. Беше го правила преди — предпочиташе да постъпва така, вместо да премине към откровена враждебност и да развали неразбираемото приятелство, което свързваше Кит и Джорджия. Но тази вечер Кит държеше тя да остане.

— Именно, скъпа. Когато Кит ми каза за ужасното писмо, което е получил, веднага прецених, че трябва да дойда. Той говореше толкова безгрижно! А когато ми каза как си реагирала ти, скъпа, разбрах, че имам съюзник в твое лице — тя удостои Фиона с пълния блясък на козметично усъвършенстваната си усмивка.

— Джорджия е получила писмо, подобно на моето — каза Кит. — Покажи го на Фиона — изглежда, че е писано от едно и също лице.

Джорджия взе един сгънат лист от ниската масичка пред дивана и го повдигна, принуждавайки Фиона да отиде до нея, за да го вземе. Фиона седна в другото кресло, отвори писмото и зачете. Хартията и печатът изглеждаха същите като в писмото на Кит. Стилът беше много подобен. Дори, ако си спомняше правилно, се повтаряха цели изречения.

„Джорджия Лестър, прочете тя, ти претендираш за титлата Кралица на криминалния жанр, а всъщност си монарх на плагиаторите и се радваш на незаслужена слава. Известността ти се дължи на това, което си откраднала от други. Не отдаваш никому дължимото, а лъжите ти лишават хората от това, което им принадлежи по право.

Твоето творчество е бледо отражение на чужда светлина. Ти би била пълно нищожество, ако не ползваше чужди идеи. Правиш всичко възможно, за да унищожиш всякаква конкуренция. Когато би могла да предложиш помощ, ти стъпкваше в прахта тези, които са много повече от това, което ти някога би могла да бъдеш. Отнемаш чуждото, унищожаваш го. Ти си вампир и пиеш кръвта на хората, на чийто талант завиждаш. Знаеш, че е така. Вгледай се в жалката си, продажна душа и няма да бъдеш в състояние да отречеш, това, от което ме лиши.

Дойде време за разплата. Не заслужаваш нищо друго, освен моето презрение и омразата ми. Ако се налага да те убия, за да получа това, което по право е мое, така и ще стане.

Аз имам право да избера деня и часа. Вярвам, че занапред няма да спиш спокойно — не го и заслужаваш. Ще се забавлявам добре на твоето погребение. А после ще се издигна като феникс от твоята пепел.“

Фиона сгъна внимателно писмото. Не се съмняваше, че произхожда от същия източник като другото, което толкова я бе смутило преди два дни.

— Кога получи това, Джорджия?

Джорджия размаха небрежно ръка.

— Може би има вече две седмици, не съм съвсем сигурна. Миналият вторник се прибрах от Дорсет и то ме чакаше заедно с останалата поща.

— Предприе ли нещо?

Джорджия плъзна пръсти по лявото си слепоочие.

— Честно казано, помислих, че е като онези налудничави писма, за които Кит често ми разказва. Нямам особен опит в това отношение — писмата, които получавам, са винаги от почитатели. Нали знаеш, книгите ми далеч не са толкова предизвикателни, колкото романите на Кит. Но когато Кит каза, че е получил нещо, което звучи почти по същия начин, реших, че не бива да го пренебрегвам. Искам да кажа, като имаме предвид и убийството на Дрю.

— Джорджия настоява да ги занесем в полицията — каза Кит. — Също като теб.

Фиона го погледна смутено. Беше се оплела в проблем, който си бе създала сама. Беше съгласна, че писмата са повод за сериозно безпокойство, но същевременно й бе крайно неприятно да се създава повод, името на Кит да бъде свързано с името на Джорджия — и в очите на публиката, и на полицията. Ако отидеха с писмата в полицията, само двайсет и четири часа щяха да са в центъра на медийния цирк. Каквото и да обещаеше сега Джорджия, Фиона знаеше, че примамливостта за безплатната реклама бе прекалено силна цел, и че тя няма да устои. Щеше да настане истински кошмар.

Последиците нямаше да се ограничат само с безобразно нахлуване в личния им живот. В резултат на цялата шумотевица, ако досега Кит не бе следен от маниак, рано или късно щеше да се намери някой да го направи. Снимките им нямаше да слизат от вестниците, превръщайки ги в удобна мишена за всеки психически нестабилен човек, който решеше, че нещо в книгите им има връзка с личното му психическо отклонение. Знаеше, че това вече не е параноя; познаваха поне един писател на криминални романи, чийто живот бе станал толкова непоносим благодарение на преследващия го маниак, че се наложи семейството да смени дома си и децата да бъдат преместени в други училища.

Но нали тя бе тази, която настояваше да се предприеме нещо, когато Кит получи писмото. Ако внезапно сменеше позиции, трябваше да измисли някакъв сериозен аргумент.

— Съгласна съм, че трябва да приемете сериозно тези заплахи — поде тя предпазливо. — Но не вярвам от предоставянето им на полицията да излезе нещо. Ти сам каза, Кит, че те няма какво да правят с тези писма. Надали по листовете има някакви следи, няма никакво указание за личността на автора, а пък полицията не разполага с необходимите възможности, за да охранява и двама ви. Единственото, което ще успеете да направите, е да привлечете вниманието точно на такъв тип хора, от които се боите.

Кит я погледна озадачено.

— Но нали снощи говореше друго?

Фиона се поусмихва смутено и повдигна рамене.

— Днес поразмислих. Разбрах, че съм прекалила и че ти беше прав.

Кит повдигна вежди.

— Удобно ли е да получа изявлението в писмена форма? — попита той.

— Радвам се, че се сдобрихте — намеси се нацупено Джорджия, — но все пак е възможно да сме изложени на сериозен риск. Искрено ли предлагаш да се преструваме, че няма нищо тревожно, Фиона?

Фиона поклати глава.

— Разбира се, че не, Джорджия. Ти и Кит трябва да вземете всички възможни предпазни мерки — тя се усмихна пресилено. — Доколкото разбрах, си настоявала пред издателя си да ти осигури охрана на срещите с публиката? Това например е добро начало.

Кит зяпна. Не можеше да повярва, че Фиона говори сериозно.

— Искаш да ме накараш да си взема пазач? — попита той невярващо.

— Не е задължително, ако постъпваш разумно. Не ходи нощем сам по улиците. Не се заговаряй с непознати, когато си сам — тя се усмихна и добави: — И най-вече, не посещавай гей клубове.

— Не мисля, че това може да бъде повод за шеги, Фиона — вирна нос Джорджия.

— Съжалявам. Права си, Джорджия. Но не забравяй, че е малко вероятно човекът, който е написал тези писма, да е същият, който уби Дрю.

— Как можеш да бъдеш толкова сигурна?

Сега бе ред на Фиона да заговори покровителствено.

— Има една поговорка, която полицаите често си повтарят. „Куче, което лае, не хапе“. От психологическа гледна точка вероятността хората, които пишат заплашителни писма, да изпълнят заканата си, е минимална. Такива хора искат да предизвикат страх, но не и да си цапат ръцете. А пък хората, които смятат да извършат убийство, много рядко съобщават предварително намеренията си. Най-малкото защото това би затруднило сериозно изпълнението на плановете им. Ако искате, ще взема двете писма и ще ги дам за професионален психолингвистичен анализ. Ако заключението потвърждава съществуването на действителна опасност, аз сама ще дойда с вас в полицията. Става ли?

Джорджия изду устни. Ако можеше да види как тази мимика очертава ситни бръчици около устата й, никога повече нямаше да я повтори.

— Доверявам се на професионалната ти преценка, Фиона. Но признавам, че не съм никак спокойна. Въпреки всичко смятам да настоявам пред издателя за лична охрана.

— Разумно решение — каза Фиона, опитвайки се отчаяно да не се изкиска.

— А сега — Джорджия събра диплите на роклята си и обу обувките си с елегантно движение, — трябва да вървя. Скъпият Антъни и аз сме канени на вечеря от министъра на културата и неговата приятелка. Вече закъснях точно толкова, колкото е шик.

Докато Кит изпращаше Джорджия до колата й, Фиона се разположи на дивана. Просна се с цялата си дължина, за да обтегне добре мускулите си. Да, писмата наистина предизвикваха тревога. Но сега, когато осъзна какъв бе действителният повод за страха й, поне бе в състояние да погледне на събитията по-рационално. Според нея те не съдържаха реална заплаха.

Чу как Кит тича нагоре по стълбите. Той влезе забързано, отпусна се до нея на дивана, притисна я към себе си и заяви доволно:

— Ти си много зла жена.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— „Разумно решение“ — повтори той иронично.

— Е, заслужава си го. Честно казано, Кит, никога няма да разбера как търпиш това палаво кокетство.

— Винаги съм си падал по светски дами — обясни той. — Тя може да бъде наистина забавна, Фиона. И е наистина много добросърдечна.

— Само по отношение на мъжете, скъпи — заяви Фиона, имитирайки изискания говор на Джорджия.

— А пък казват, че мъжете проявявали непоносимост — той я прегърна по-здраво. — Значи ли това, че сме се сдобрили?

Фиона въздъхна.

— Реагирах пресилено. Никога не мога да забравя това, което се случи с Лесли. Мисля за нея, дори когато не го съзнавам.

— Моите благодарности на Керълайн — той зарови лице в косата й и я целуна по шията. Но после се отдръпна малко и каза: — Исках само да отбележа, че отдавна не съм те чувал да дрънкаш толкова глупости. — Той отново започна да я имитира. — Ще подложа писмата на професионален психолингвистичен анализ. Ама наистина, Фиона!

— На Джорджия идеята й хареса.

— Да, ама Джорджия не знае на кой свят се намира. Да не забравяме, че според нея всеки полицай задължително е чудесен човек. И че обвиненията в корупция са просто инсинуации и долни лъжи, дело на анархистично настроени заговорници.

— Ама не е ли така? — Фиона ококори престорено очи.

— Не знам как да ти го кажа, Фиона, но и Дядо Коледа не съществува.

Тя го привлече към себе си.

— Е, тогава трябва да проверя какъв подарък си ми приготвил ти.