Вал Макдърмид
Смърт в сенките (21)

Глава 18

Ранната утринна светлина беше перленосива. Тънка облачна завеса бе надвиснала над върха на хълмовете в графство Уиклоу и над стоманеносивите води на езерото Киларган. Невероятната пъстрота на есенната гора започваше постепенно да се откроява на зеления фон на хълмовете и да сгрява студения пейзаж.

Джейн Елиъс излезе в настлания с каменни плочи вътрешен двор и подсвирна тихо. На около двеста ярда от къщата имаше редица чинари, чиито корони сияеха в зелено, кафяво и охра. Щом Джейн подсвирна, иззад чинарите излетяха две черно-кафяви светкавици. Когато наближиха, стана ясно, че това са два добермана, които препускаха възторжено по тревата към нея. Джейн вдигна длан и кучетата се заковаха точно пред краката й. Остави ги да поближат ръцете й и след малко каза:

— Стига.

Доберманите послушно продължиха сутрешния си ритуал. Легнаха наблизо и зачакаха, докато тя направи няколко упражнения, за да раздвижи мускулите си след съня. После затича полека, а кучетата скочиха и препуснаха пред нея. За Джейн това беше най-хубавата част от деня. Все още нямаше неспазени обещания, написани изречения, проведени телефонни разговори. Все още всичко беше възможно.

Тя затича по-бързо и тръгна покрай зида, който ограждаше имението й. Пет мили и половина — идеална отсечка за сутрешно бягане. Можеше да обиколи границите на собствения си парк, без да се натъкне на натрапници, без да я дебнат любопитни очи — и без да се страхува от нищо.

Очите на човека от охраната, който следеше всичко, заснемано от многото камери на монитора, не влизаха в сметката. В края на краищата, нали тя му плащаше, за да не изпуска нищо от поглед. Не й пречеше, че я гледа, докато тича. Те обитаваха различни вселени — той седеше в онова помещение без прозорци, масивното му тяло бе натъпкано в риза със защитен цвят и тъмносини панталони, на колана му бе окачена радиостанция, а незначителният му животец протичаше някъде другаде; тя тичаше в свежия въздух, по своята земя, прибрала с лента изрусената на кичури коса, стегнатите й мускулести крайници бяха облечени в лек спортен екип, а краката й отмерваха равномерен ритъм, докато тя обмисляше работата, която й предстоеше сутринта.

След тичането отведе кучетата в помещението, където ги почистваха от калта и им сипа нарязани пържоли и сухи бисквити, обогатени с витамини. Докато доберманите все още душеха храната си, тя вече прекосяваше кухнята на голямата джорджианска къща. Влезе в личната си баня, която никой друг нямаше право да ползва, дори и любовникът й Пиърс Финеган. Точно пет минути под топлия душ, после една струя ледена вода, за да затвори порите на кожата й и Джейн премина към следващия етап от дневната си програма. Изтърка енергично тялото си с хавлиена кърпа, после се намаза от брадичката до пръстите на краката със скъпо тоалетно мляко. Овлажняващ крем за лице, гел около очите, тъмночервено червило.

Облече джинси и карирана риза и се върна в кухнята. Закуската й се състоеше от салата от пресни плодове, филия пълнозърнест хляб с фъстъчено масло и чаша доматен сок. Навремето тежеше с петнадесетина килограма над нормата. Това бе едно от многото неща от някогашния й живот, които никога не би допуснала да се повторят.

В седем и половина отиваше в кабинета си. Работата за деня бе подредена на две големи бюра до стените. Днес трябваше да прегледа коректурите на новия си роман. В продължение на пет часа вниманието й бе изцяло насочено към печатните страници — преглеждаше всеки ред за грешки, от време на време променяше по някое изречение, което сега й се струваше тромаво, понякога посягаше и към речника, за да провери усъмнилия я правопис на някоя дума.

Точно в дванайсет и половина Джейн бутна назад стола си и се протегна. Прекоси отново тихата къща и отиде в кухнята. Пусна радиото, което бе винаги настроено на станция с класическа музика, извади порция замразена зеленчукова супа от хладилника и я пъхна в микровълновата печка. Докато чакаше, прегледа сутрешната поща, която пазачът бе донесъл, докато тя работеше. Изяде супата с две филии хляб и се върна в кабинета си, където се зае да диктува отговори на днешните писма.

Остави касетката от диктофона на кухненската маса. Някой от охраната щеше да я вземе и да я предаде в близкия град на жената, която работеше като нейна секретарка. Писмата щяха да бъдат върнати на диск още същата вечер, готови да бъдат разпечатани и подписани. Двете жени се срещаха много рядко, само на някой празник в селото, но това не пречеше на съвместната им работа.

Джейн отиде в стаята, където бе оставила кучетата, взе едно дебело яке и пусна животните отново навън. Тръгна надолу по пътеката, към пристана. Вирнала глава, тя се наслаждаваше на свежото ухание на следобеда и проверяваше каква е посоката на вятъра. Облачната завеса бе изчезнала, небето бе яркосиньо, само тук-там се мяркаха облачета като бели кълба дим. По нейна преценка вятърът бе някъде около пет бала, чудесен за бърза разходка с двайсет и единфутовата „Бенето Фърст Класик“. Платноходът бе нейната слабост — една от трите яхти, които съставляваха частния й флот. Платната можеха да бъдат управлявани от един човек — не като по-голямата „Мууди“, която вършеше работа, когато двамата с Пиърс излизаха на разходка по езерото.

Тя се убеди, че с яхтата всичко е наред и я отдели от пристана. Остави я да навлезе по-навътре, преди да вдигне главното платно. Разгъна го почти напълно и се насочи към средата на езерото. Планираше следобедната си обиколка на ум, без да се консултира с картите. Познаваше тази част на езерото по-добре, отколкото собственото си лице. Почти всеки ден минаваше с платноходката по този маршрут — с малки отклонения в зависимост от посоката и силата на вятъра. Джейн се наслаждаваше на милувката на въздуха по страните й, обичаше чувството на свобода, което изпитваше, когато платноходката я понесеше по езерото. Кой го бе грижа какво си мислят хората? Какво от това, че я имаха за особнячка, за робиня на дневния си режим, за параноичка, която бяга от себеподобните си? Тя знаеше, че не е така. Нямаше нищо еднообразно в това, което вършеше всеки следобед, когато противопоставяше себе си и малката лодка на първичните сили на водата и вятъра. Тук тя беше кралица и беше свободна. Майната им на всички. Можеха да си приказват за нея, каквото искат. Това само доказваше колко малко я познават. Те не знаеха нищо за нея. Не знаеха нищо за усещанията й, когато стоеше зад руля. Не знаеха нищо и за дълбоката страст, която я свързваше с Пиърс, за връзката им, пазена в тайна и от двамата вече толкова време, че бяха забравили, че може да се живее по друг начин.

Той идваше при нея, когато можеше. Като се има предвид работата му като цивилен агент на отдела за борба с наркотиците на ирландската полиция, това не се случваше често. Бяха се запознали, когато той посещаваше семинар, организиран от ФБР в Куантико. Един от инструкторите, стар приятел на Джейн от колежа покани и двамата на вечеря и още тогава те се почувстваха неудържимо привлечени един от друг. Оттам нататък връзката им се разви мълниеносно. Само за няколко седмици тя успя да продаде имението си в Ню Ингланд и купи земя в Ирландия. Едва след като бе взела решение да се пресели, откри неочакваното допълнително предимство — данъчното облекчение, което Ирландия предвиждаше за писатели. Сега се бе установила така добре, сякаш живееше тук открай време.

Когато Пиърс пътуваше под прикритие, тя понякога наемаше стая в същия хотел, където отсядаше и той. Отшелничеството си имаше своите предимства. За разлика от другите автори, които постоянно се явяваха, за да говорят на една или друга тема по телевизията и лицата им се виждаха ясно на цветните снимки по кориците на книгите им, тя не можеше да бъде разпозната лесно. В хотелите представяше документи, издадени на името на Маргарет Дж. Елис, както бе кръстена, и никой от служителите не можеше и да предположи, че е някаква знаменитост. Само след два дни, когато приключеше с коректурите и ги пратеше в Ню Йорк, щеше да отлети за Мароко, където я чакаше Пиърс. Чудеше се как ще издържи дотогава.

След един дълъг галс зави и тръгна под прав ъгъл спрямо предишния си маршрут. Така щеше да може да навлезе спокойно в залива, да започне да събира полека платното, ще мине в дрейф и после ще завие обратно към средата.

Когато навлезе в залива, забеляза една малка лодка, която сновеше неуверено напред-назад, пресичайки пътя й. Джейн завъртя леко руля и измени посоката, като се надяваше другата лодка да реагира съответно. Но изведнъж лодчицата се наклони рязко встрани и човекът падна във водата. Само за секунди вятърът отнесе лодката в една посока, а течението влечеше човека в друга.

Проклинайки от все сърце глупаците, които не разбират нищо от плаване, а излизат на вода, Джейн запали мотора и започна бързо да прибира платното. За минута се насочи бавно към оранжевата спасителна жилетка — само това се виждаше от този идиот, който явно изобщо не умееше да управлява лодка.

Изравни се с него, спря мотора и спусна стълбичката. Човекът доплува несръчно до нея и се закатери нагоре. От него се стичаше ледена вода.

— Благодаря — каза той задъхано, разкопча жилетката си и бръкна в нея.

— Сигурно изобщо не познавате езерото — каза Джейн рязко и се обърна, за да включи отново мотора. Така и не видя палката, която профуча във въздуха и я удари по тила.