Вал Макдърмид
Смърт в сенките (20)

Глава 17

Кит подаде листа на Фиона. Тя го хвана много предпазливо за горния ляв ъгъл. Листът беше с формат А4, сгънат два пъти, за да влезе в стандартен плик. Не се отличаваше по нищо от всяка друга компютърна разпечатка. Стандартен шрифт, нищо необичайно при оформлението. Фиона регистрира първо тези подробности, докато събираше сили да прочете същинския текст.

„Кит Мартин, ти си крадец. Крадеш плода на чужди творчески усилия и опетняваш доброто име на хората. Крадеш това, което не можеш сам да създадеш. А лъжите ти лишават други от това, което им принадлежи по право.

Твоето творчество е бледо отражение на чужда светлина. Правиш всичко възможно, за да унищожиш всякаква конкуренция. Отнемаш чуждото, унищожаваш го. Ти си вампир и пиеш кръвта на хората, на чийто талант завиждаш. Знаеш, че е така. Вгледай се в жалката си, мизерна душа и няма да бъдеш в състояние да отречеш това, от което ме лиши.

Дойде време за разплата. Не заслужаваш нищо друго, освен моето презрение и омразата ми. Ако се налага да те убия, за да получа това, което по право е мое, така и ще стане.

Аз имам право да избера деня и часа. Вярвам, че занапред няма да спиш спокойно — не го и заслужаваш. Ще се забавлявам добре на твоето погребение. А после ще се издигна като феникс от твоята пепел.“

Фиона препрочете отново злостното писмо. После го остави внимателно на масата, отиде при Кит и го прегърна.

— Горкият. Това е ужасно.

Той зарови лице в рамото й и тя почувства колко е напрегнат.

— Умът ми не може да го побере — каза той приглушено. — Просто не намирам никакъв смисъл.

Фиона продължи да го прегръща мълчаливо, докато почувства как тялото му постепенно се отпуска.

— Откъде дойде писмото? — попита тя след малко.

— Дойде със следобедната поща. Бях зает и оставих писмата зад вратата, както ги бяха пуснали. Като излизах, преместих целия куп в кабинета. Не очаквах нищо важно.

— Запази ли плика?

Той кимна.

— В кошчето е, хвърлих го там по навик.

Кит влезе в кабинета си, Фиона го последва и незабавно затъна в хаоса от книги и хартия, затрупал всички хоризонтални повърхности в помещението, включително и част от пода. Не за първи път се зачуди как бе възможно някой да работи насред тази бъркотия. Но Кит не само че работеше, но и очевидно винаги знаеше къде точно се намира всяка книга, папка или писмо. Отиде право при кошчето за отпадъци до бюрото, извади един обикновен бял самозалепващ се плик и започна да го оглежда намръщено. Фиона го прегърна през кръста и погледна плика. Адресът бе написан на компютър със същия обикновен шрифт.

— Печатът е от Западен Лондон, писмото е пуснато преди два дни, с обикновена поща — каза Кит и се изсмя нервно. — Е, очевидно убиецът не бърза особено с изпълнението на заплахата. Това трябва да бъде някакво успокоение.

— Трябва да съобщиш на полицията — каза категорично Фиона.

Кит пусна плика и той падна върху клавиатурата.

— Така ли мислиш?

Тонът му беше скептичен.

— Да, трябва. Писмото е наистина ужасно. При това те заплашва със смърт, за бога!

Кит се отпусна на стола пред бюрото, завъртя се и я погледна право в очите.

— Получавам постоянно ужасни писма, скъпа. Признавам, досега не са ме заплашвали, че ще ме убият, но сред писмата от почитатели редовно има и други, които оплюват и мен, и книгите ми. Възмутена читателка от Тънбридж Уелс ме уведомява, че е ужасена от някои сцени в „Специалистът по дисекции“. Мис Цензура от Ламбет е отвратена при мисълта, че непълнолетни деца биха могли да прочетат долнопробните сексуални фантазии в „Кралят на остриетата“. Има, разбира се, и такива, които ме обвиняват, че описанията на перверзии и трупове са недостатъчно детайлни и безцветни. Нали разбираш, не са само възторзи.

— Как откриват адреса ти? — попита Фиона, внезапно ужасена от представата, че в къщата й може да се заточи върволица психически нестабилни читатели.

Кит сви рамене.

— Повечето писма ми ги препращат от издателството. Други пристигат по електронната поща. Един-двама от по-изявените маниаци може и да са преровили общинските регистри на Дартмут Парк. Не съм толкова трудно откриваем.

Фиона потръпна.

— Писмото беше достатъчно ужасно, но сега наистина започна да ме плашиш. Наистина, Кит, най-добре го занеси в полицията.

Той започна да си играе с един молив.

— Ще ми се изсмеят, Фиона. Обикновено налудничаво анонимно писмо. Не съдържа нищо конкретно. Вътре пише само, че крада идеите на други хора. Което е пълна глупост. Сигурно някой перко си е внушил нещо.

Фиона явно не беше убедена.

— Струва ми се, че не бива да приемаш това толкова безгрижно, Кит. Наистина мисля така.

Обърна се и отиде до прозореца. Щорите бяха вдигнати както обикновено. Тя дръпна нервно шнура и ги спусна, за да изолира Кит и себе си от външния свят. Трябваше да върши нещо, за да не проговори за това, което тревожеше мислите й.

— Работата не е в това дали аз го приемам безгрижно. Полицаите ще са убедени, че им губя времето. И защо наистина да реагирам на това писмо по-различно, отколкото на всички оскърбителни анонимни писма, които съм получавал досега? Откакто издадох първата си книга, ми пишат всякакви кукувици. В това писмо няма нищо странно. Говоря ти честно. Просто първоначално се стреснах. Дори анонимните писма рядко се отличават с толкова отровен език. Но нито едно от писмата, които съм получавал досега, не е имало никакви последици, и не виждам защо това трябва да бъде по-различно.

Кит съзнаваше, че възразява прекалено настоятелно. Но не искаше да си позволи да се уплаши. Искаше това писмо наистина да се окаже едно от многото подобни, които бе получавал. Всяка друга реакция би отворила пред страха вратата, която той бе заключил здраво.

Но Фиона бе твърдо решена да облече в думи това, което се въртеше в главите и на двамата, колкото и неприятно да бе то.

— След онова, което се случи с Дрю, мисля, че не можеш да си позволиш да не обръщаш внимание на заплахи — каза тя тихо.

— Знаех си, че ще го кажеш — отвърна раздразнено Кит. — Знаех, че не трябваше да ти показвам писмото. Господи, Фиона, трябва ли винаги да анализираш фактите и да ги свързваш един с друг? Това са две съвсем отделни събития. И това е. Става ли така?

— Не, не става — Фиона повиши тон. Бузите й пламнаха. — Защо се съпротивляваш толкова упорито? Само преди две седмици друг автор на криминални романи бе убит по отвратителен, ритуален начин. Сега ти получаваш заплаха, че ще бъдеш убит, и смяташ, че едното няма никаква връзка с другото? Погледни реалистично на нещата, Кит.

Той удари с молива по бюрото.

— Единствената връзка между убийството на Дрю и това писмо се състои в това, че някакъв малоумния е решил да се възползва от убийството, за да ме уплаши до смърт. Нали прочете писмото, Фиона. Убеден съм, че не е написано от човека, който е убил Дрю. В него няма никакъв намек за онова убийство, няма самодоволство, авторът не казва „Ще си получиш заслуженото също като Дрю Шанд“.

— Това не доказва нищо — избухна Фиона. — Писмото не е писано от нормален човек. И човекът, убил Дрю Шанд, не е нормален.

Кит стана и удари с юмрук стената.

— Фред и Роузмари Уест^[1] също не са били нормални, но това не означава, че са написали това писмо. Виж какво, Фиона — едно е сигурно. Ако се появя с тази дивотия в полицията, знам много добре какво ще кажат.

Фиона скръсти ръце на гърдите си.

— Бъди така добър да кажеш и на мен.

— Ще ми кажат, че се държа като Джорджия. Ще отпишат цялата работа като поредния опит на писател да си създава сензационна реклама. Няма да ме приемат сериозно. И какво всъщност биха могли да направят? Да пратят писмото в лабораторията, за да видят дали подателят не е оставил за тяхно удобство пръстови отпечатъци и материал за ДНК-анализ? Малко се съмнявам.

Фиона не можеше да не признае, че Кит е прав. Знаеше, че най-вероятно ще стане точно така. Но това убеждение не стапяше ледената буца страх, която се бе загнездила в стомаха й. Мъчителна беше мисълта, че някой мразеше Кит — и книгите му — до такава степен, че бе в състояние да излее толкова злост на белия лист. Според нея страхът, че тази омраза може да премине в насилие, бе напълно естествена реакция.

Мина покрай Кит и тръгна към антрето. На прага се обърна и каза:

— Решавай сам. Писмото е до теб. Но мисля, че грешиш.

— Значи нищо ново — той й обърна гръб. — Все някак ще го преживея.

Извадка от декодиран текст — веществено доказателство Р13/4599

Tqsaf mxafa ruzwp dqiet mzp. Mxxah qdftq etqim e. Ngfft zfsqf uf. Qhqdk napkt mpftq udaiz ftqad kmzpz afazq artfq yomyq oxaeq.

Много нещо се изписа за Дрю Шанд. Но не можаха да направят връзката. Всеки си имаше собствена теория и нито една от тях нямаше нищо общо с истината. Но скоро ще започнат да разбират. Що се отнася до мен, аз си кротувах като добро момче и се стараех да не привличам ничие внимание. Не че някой би се сетил да ми обърне внимание.

А това означава, че няма да имам проблеми с изпълнението на следващия етап от плана си. Джейн Елиъс. Тя е американка, но живее в Ирландия — сигурно защото в Ирландия писателите не плащат данъци. На тази мръсница не й стига, че печели луди пари, ами иска да задържи всичко до последния грош.

Не беше трудно да разбера къде живее. В страна като Америка може наистина да се правиш на отшелник, но в Ирландия е неосъществимо. Знаех, че е купила голямо имение в графство Уиклоу, край брега на едно езеро. Знаех; че имението е на около час път с кола от Дъблин. В един от сайтовете, съставен от нейни почитатели, имаше дори снимка на къщата. Така че просто отделих един ден да обиколя района с колата, въоръжен с подробна карта и бинокъл, и я открих.

На следващата сутрин се върнах пак до имението на Елиъс. Слязох, към брега на езерото и открих точно това, което ми трябваше — клуб по ветроходство. Имаше дълга бетонна рампа, на която бяха изтеглени много малки лодки. Наоколо нямаше жива душа. По-добре не би могло и да бъде. Слязох при лодките и огледах имението на Елиъс, което се падаше точно на отсрещния бряг. Успях да видя малък пристан и две лодки край него. Ако сведенията ми бяха верни, тя слизала на брега всеки следобед и тръгвала да обикаля с лодка езерото.

Така и стана. Появи се малко след два. Качи се на една от лодките, вдигна платната и потегли. Изчаках да мръкне и тя да се прибере, после свалих една от лодките във водата и се качих на нея. Още преди това бях намерил къде да се скрия — на едно място на брега, където дърветата слизаха до самата вода.

Отново се чувствах нервен. Притесняваше ме мисълта за това, което се налагаше да свърша на другия ден. Имаше толкова много възможни грешки, които бих могъл да допусна и да проваля цялата работа. А на всичкото отгоре накрая трябваше и да убивам. Реших този път да не се придържам толкова дословно към текста. Няма как да я измъчвам с часове. Не бих могъл да издържа такова нещо. А не разполагам и с място, нито пък с необходимото време за нещо толкова сложно.

Реших да я убия набързо с нож. После може да обработя трупа така, че да заприлича на трупа на жертвата в книгата. Важно е какво впечатление ще създам. Да не съм някакъв убиец фетишист, който се вманиачава в детайлите? Аз отправям послание към хората, не задоволявам някаква своя извратена страст. Ако съществуваше друг начин да обясня на тези мръсници, че не могат да пренебрегнат мен и моя живот, щях да избера него.

Опитвам се да не мисля за това, което трябва да направя с трупа й. Стомахът ми и без това не е добре. Просто трябва да си повтарям постоянно, че това няма да ми отнеме много време, и после ще мога да се прибера у дома.

Този път ще им се наложи да ми обърнат внимание.