Вал Макдърмид
Смърт в сенките (17)

Глава 14

Фиона хвърли последен поглед на бележките си, после вдигна очи към полупразната зала.

— Нека обобщим. Свети Павел, в Първото си послание до Коринтяните, казва: „Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разбирах; а като станах мъж, оставих младенческото.“

Но социално непригодният човек е нещо друго. Всички ние приемаме отрано, че не сме център на вселената, и че други хора могат също да споделят житейската сцена със собствените си житейски истории. Болестните отклонения на социално непригодната личност не допускат тя да се адаптира към тази мисъл. В ограничения светоглед на такъв човек останалите хора съществуват на по-ниско ниво. Тяхната единствена ценна функция е да задоволяват неговите нужди и желания. — Тя се усмихна леко и добави: — Затова много от тях постигат такива успехи като индустриални магнати. — Отбеляза със съжаление, че много малко от слушателите отвърнаха на усмивката й. Вероятно защото повечето вече бяха избрали за себе си именно такава кариера. Сериозно нещо са студентите в наши дни.

— И така, ако искаме да сме в състояние да проследим донякъде хода на мислите на престъпника психопат — продължи Фиона, — трябва да се научим да се връщаме назад във времето. Оставям ви да помислите върху това, както и върху един откъс от Библията, чиито текстове се отличават със забележително психологическо прозрение: „Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството небесно“.^[1] Макар в нашата сфера на дейност да се попада по-лесно в ада. — Тя кимна любезно. — Благодаря ви, дами и господа. Очаквам ви идущата седмица по същото време.

Свела глава, Фиона се зае да събира записките си, докато студентите се изнизваха постепенно от аудиторията. До нея едва долитаха откъслеци от полугласните им разговори. Чудеше се доколко ги е разочаровала. Беше убедена, че повечето от тях са се записали за водения от нея семинар „Психиката на престъпника“, защото фантазията им се е развихрила, след като са гледали „Мълчанието на агнетата“. Сигурно са очаквали да им преподава някое второ издание на Джоди Фостър, движена изцяло от инстинкт и интуиция, а вместо това се налагаше да учат статистика и да пишат есета, спазвайки строги интелектуални ограничения. Броят на студентите, които се отказаха, смущаваше административния ръководител на катедрата, но не и Фиона. Никога не се бе интересувала от фантазьори.

Някакво шесто чувство я накара да вдигне очи и по лицето й грейна усмивка, лишена от всякакво кокетство. Едрата фигура на Кит си проправяше път между редовете. Той отвърна на усмивката й и се облегна на катедрата, докато тя прибираше последните листове в чантата си.

— Чудесен финал — отбеляза той. — Особено ми хареса представата за убиеца психопат като Питър Пан. Момчето, което така и не пораснало.

— Знаеш ли, сравнението наистина е интересно. Ако положа малко усилия, мога и да измъкна нещо от тази идея. Капитан Хук и Изгубените момчета. Уенди като майчински образ… Благодаря, Кит, смятам да ти открадна идеята. На какво дължа всъщност удоволствието?

Фиона слезе от подиума и го целуна леко по бузата.

— Днес работих като парна машина, но парата ми свърши преди около час. Тогава се сетих, че днес има премиера на новата книга на Адам Честър — в „Крайм ин Стор“, от шест часа. Реших да мина оттук и да проверя съществува ли макар и минимален шанс да ме придружиш — двамата се упътиха заедно към вратата.

— Нали не си забравил, че ще вечеряме у Стив? — попита Фиона.

— Канени сме чак за осем. Защо пък да не обърнем някоя и друга чаша на разноски на издателя мимоходом? Да припомня на конкуренцията, че все още участвам в играта. Както решиш, скъпа. Ако имаш други планове, ще се срещнем направо у Стив.

Кит обви кръста й с ръка и я притисна бързо към себе си, преди да излязат във вътрешния двор на факултета по психология.

Фиона се позамисли. Не я очакваше нищо по-спешно от проверяването на студентски писмени работи, а те можеха да почакат до утре.

— Само да погледна в кабинета си, да не би през последния час да е възникнало нещо, и тръгвам с теб.

 

 

Книжарницата за криминална литература беше препълнена с писатели, колекционери на първи издания и почитатели на романите на Адам Честър — прекрасно написани, поставени в петдесетте години, те превеждаха читателите през сложните плетеници на следствени процедури. По повод новата книга, която беше десета в поредицата, издателите му бяха преиздали предишните с нови корици. Снимките на мъгляви силуети по тях хармонираха с мрачната атмосфера на романите. Издателят и рекламният му агент стояха гордо до изложените книги и се усмихваха окуражаващо на потенциалните купувачи.

Още в мига, когато се появи на вратата, Кит бе заобиколен от едно възторжено трио — жени, които се появяваха на всяка премиера на криминална литература в столицата и очевидно предпочитаха него пред всички останали писатели. Фиона веднага им го предостави, промъкна се през тълпата и си взе чаша бяло вино. Кит беше професионалист; щеше да поговори с жените достатъчно дълго, за да затвърди убеждението им, че е приятен и непресторен човек, и веднага след това щеше да се измъкне, за да се отдаде на професионални клюки с приятели и колеги. Що се отнася до нея, нямаше нищо против да седи и да го наблюдава как се справя със ситуацията.

— Страхотен професионалист е — разнесе се възторжен шепот в ухото й. Фиона незабавно разпозна изискания единбъргски акцент на Мери Хелън Марголис, обърна се и я целуна.

— Мери Хелън, каква приятна изненада — каза тя напълно искрено. Не можеше да понася мелодраматичните исторически криминалета, чиято главна героиня бе по-малката сестра на Флора Макдоналд^[2], но имаше слабост към самата Мери Хелън, не на последно място и заради острия й език. — Кой вятър те довя дотук чак от шотландските планини?

— Налагаше се. Трябваше да разговарям с някакъв отвратителен дребосък от Би Би Си, който прави телевизионен сериал по книгите ми с Мораг Макдоналд.

— Но това е чудесно, нали?

Лицето на Мери Хелън се изкриви, като че ли бе захапала кисела ябълка.

— Нямаше да си толкова убедена, ако знаеше кого са избрали за ролята на Мораг.

— Кажи ми най-лошото — Фиона бе прекарала достатъчно време с писатели, за да знае как точно да реагира.

— Рейчъл Трилинг — гласът на Мери Хелън преливаше от неодобрение.

— Тя не беше ли… — Фиона се опитваше да се сети какво й напомня името. — Не е ли певицата от онзи рок състав, „Дед Соулс“?

Мери Хелън повдигна вежди.

— Боже мили! — възкликна тя. — Поне намерих жив човек, който да е чувал за нея. Но какво може да се очаква от продуцент, който смята, че „бяла кокарда“ е някаква тропическа птица?

— О, Мери Хелън, наистина съжалявам — каза Фиона.

— Най-добре ще е да последвам обичайния съвет на Кит, да прибера парите и да си кротувам — каза Мери Хелън с мрачна усмивка.

— Като изключим това, как е животът?

— Би бил значително по-приятен, ако ми подадеш още една чаша вино — отвърна Мери Хелън. Фиона изпълни молбата й, но не можаха да продължат разговора си, защото управителят на книжарницата започна встъпителното си слово. Адам говори кратко и остроумно за новата си книга, после прочете един откъс, отговори на няколко въпроса на публиката и дойде време за раздаването на автографи.

Докато купувачите чакаха на опашка пред масата, където седеше Адам, Кит се огледа из помещението.

— Охо! — обърна се той към двайсет и няколкогодишния Найджъл Съдърн, който пишеше пародии на черни криминални новели. — Май трябва да спасявам Фиона от ноктите на Лудата Мери Хелън.

Найджъл повдигна фино очертаните си вежди.

— Струва ми се, че дамата на сърцето ти може да се справи великолепно с шотландската харпия. Как се чувстваш всъщност като спътник в живота на жена, която по цял ден се рови в перверзните фантазии на психопати?

— Колкото и странно да ти се струва, ние рядко разговаряме за работата й. Имаме и други интереси — отвърна Кит. — Пък и тя не върши нищо подобно. Не се занимава с психоанализа, а с компютърен анализ.

Найджъл поклати съчувствено глава.

— На твое място щеше да ми бъде трудно. Искам да кажа, трябва да е властна жена. Не ти ли обяснява постоянно къде си сбъркал?

Кит го тупна добродушно по рамото.

— Още не знаеш нищо за живота на възрастните, нали? Виж какво, Найджъл, ако някога имаш късмета да срещнеш жена, дори наполовина толкова умна, интересна и привлекателна като Фиона, ще трябва да положиш известни усилия. Запиши се на подготвителен курс, преди да я поканиш на среща за първи път.

Без да изчака отговор, Кит се запровира през тълпата към двете жени и Мери Хелън потъна в мечешката му прегръдка.

— Как е кралицата на шотландските планини? — попита той и я целуна звучно по бузата.

— Вече по-добре, защото видях теб и Фиона. Ако трябва да бъда честна, дойдох тук тази вечер с надеждата да видя весели и оживени хора. Тази история с Дрю Шанд хвърли тежка сянка върху всички автори на криминални романи в Шотландия. От две седмици постоянно държим връзка по телефоните, за да се убедим, че всички сме още живи.

— Мери Хелън, трябвало е да станеш драматична актриса — каза шеговито Кит.

— Говоря съвсем сериозно, Кит — възрази Мери Хелън. — Шокът беше ужасен за всички ни.

— Но защо мислите, че някой от вас е застрашен? — попита Фиона. — Доколкото разбирам, полицията е почти напълно убедена, че Дрю е убит от човек, с когото се е запознал в онзи гей клуб, как му беше името?

— „Бреговете на Варвария“ — суфлира Кит. — Така че, освен ако не водиш двойствен живот и нямаш контакти със садомазохисти, за които ние не подозираме, надали си в опасност — каза той успокоително и обгърна с ръка раменете на Мери Хелън.

— Де да имах такива вълнуващи тайни — каза сухо Мери Хелън. — Но нещата не са толкова прости. В края на краищата, начинът, по който бе убит Дрю, възпроизвежда буквално начина, по който е убита едната жертва в първия му роман. Трудно е да не направиш извода, че който и да е убиецът, вероятно страда от някаква болезнена пристрастеност към жанра. Фиона, ти знаеш повече за тези неща. Не си ли съгласна с мен?

Прикована от проницателните сини очи на Мери Хелън, Фиона сви рамене.

— Трудно е да се каже. Не знам за случая нищо повече от всеки друг, който е чел вестници и е ровил из Интернет.

— Трябва да имаш някакви предположения — настоя Мери Хелън. — В края на краищата, това ти е работата. Хайде, не се стеснявай, всички сме близки хора.

Фиона направи гримаса.

— Според мен убийството носи всички белези на престъпление, извършено от маниак, който е следил Дрю. Някой, който е развил нездраво пристрастие към него и неговите книги — до такава степен, че в даден момент е решил да се излекува от манията си, като унищожи обекта й. Това, че самият Дрю му е осигурил идеалния сценарий, е най-злощастният момент в цялата история. Ако предположенията ми са верни, всички вие, останалите автори на криминални романи, сте в пълна безопасност, както и преди убийството на Дрю. Маниаците, които следят продължително жертвите си, не прехвърлят манията си от един обект на друг.

— Видя ли, Мери Хелън? Вече можеш да спиш спокойно — каза Кит.

— Не се опитвай да се държиш покровителствено, Кит Мартин — сопна се Мери Хелън и го удари шеговито по рамото. — Благодаря ти, Фиона. Наистина ме поуспокои. Като се върна на север, ще уведомя колегите за мнението ти.

— Чакай малко! — възрази Фиона. — Не мога да твърдя нищо със сигурност. Това, което казах, си е чисто гадаене.

Мери Хелън й се усмихна лъчезарно.

— И така да е, звучи ми по-смислено от баналните фрази на полицията. А сега ви оставям — трябва да поговоря с рекламния си агент, ако успея да го откъсна за малко от Адам.

Докато се отдалечаваше, Фиона поклати безпомощно глава.

— Всеки път й се хващам на въдицата. Разиграва сцената с чаровната усмивка и трапчинката и ме прави на последна глупачка.

— Не се ядосвай, тя погажда този номер на всички — Кит се пресегна за нова чаша вино. — Всички се хващаме, когато разиграва любимата си роля — „очарователна възрастна дама“. Освен това ми се струва, че тя наистина имаше нужда от няколко успокоителни думи. Не се шегуваше ни най-малко, като разказваше, че хората са се изнервили покрай смъртта на Дрю. Редакторът на Адам точно ми разказваше, че Джорджия категорично отказала обиколката за представяне на новата си книга — освен ако издателят не й осигурял лична охрана.

Фиона изсумтя.

— Джорджия Лестър би пропуснала такава възможност за отявлена самореклама единствено ако някой й зашие устата. Сам знаеш, че е така. Не помниш ли, че след атентата на ИРА в Докландс се появи на онази премиера в книжарница на „Уотърстоун“ в Хампстед, съпроводена от куче следотърсач?

Кит се ухили.

— Никой не може да те обвини в слабост към Джорджия, нали?

— Е, това е, защото за разлика от теб, мен не облъчва с неустоимия си чар. Не съм от подходящия пол.

Кит разпери ръце.

— Тя просто не е в състояние да постъпва по друг начин, скъпа. Нали я познаваш. Влезе ли й някакъв бръмбар в главата, губи всякаква представа за действителността. Редакторът на Адам каза, че ги била подлудила. Заплашвала да мине към друго издателство, да уведоми пресата, че се страхува за живота си, защото издателите отказват да й осигурят защита.

— Знам, че ти е приятелче, но ако отделяше за писане половината от енергията, която влага в саморекламата, книгите й щяха да стават по-добри, а не по-слаби с течение на времето — отбеляза цинично Фиона.

Кит постави пръст на устните си.

— Шт. Говори по-тихо. Току-виж си дала някоя идея на издателите й. Нищо не би вдигнало тиражите по-успешно от една смърт при драматични обстоятелства. Доколкото разбрах, предварителните заявки за новата книга на Дрю са се удвоили след смъртта му.

— Не ме учуди особено — въздъхна Фиона. — Дали да не го кажеш на ченгетата? Я си представи, че Дрю е искал да сменя издателството. Издателят решава, че като го губи така или иначе, би могъл поне да вдигне приходите като за последно.

Кит поклати скръбно глава.

— Такова ниско мнение за издателския бизнес! Да се чуди човек откъде си го възприела.

— Напоследък общувам прекалено много с писатели, та няма от кого да прихвана доброта и хуманност.

Кит прие остротата с усмивка.

— Наистина ли мислиш, че убиецът на Дрю няма да нанесе нов удар? Или просто се опитваше да успокоиш Мери Хелън?

Фиона сви рамене.

— Ако можех да предсказвам бъдещето, досега да сме взели голямата печалба от лотарията. Честно казано, не знам. Но ако повтори, жертвата няма да е автор на уютни криминални романчета като Мери Хелън. Ще избере някой от авторите на черни трилъри.

Лицето на Кит застина.

— Искаш да кажеш, някой като мен?

— Само не ми казвай, че досега не ти е минавало през ума?

 

 

Незабелязано за хората около него, мъжът в сако от туид наблюдаваше Кит Мартин от другия край на залата. За каквото и да говореше с приятелката си, нещо очевидно го бе смутило сериозно — това поне беше очевидно. Очите му се бяха разширили и обикновено подвижното му лице бе застинало като маска. Чудесно, каза си мъжът с дълбоко задоволство. Радваше го мисълта, че Кит Мартин е обезпокоен.

Ако всичко вървеше по план, Кит Мартин скоро щеше да има още по-сериозна причина за безпокойство. Устните на мъжа се извиха в презрителна усмивка, прикрита от брадата и мустаците. Видя как Мартин хваща приятелката си подръка и я превежда през претъпканата книжарница към изхода. Сбогува се с приятелите си набързо и разсеяно. Каквото и да му бе казала тази жена, думите й наистина го бяха стреснали.

Сега, когато основният обект на омразата му вече го нямаше, мъжът се запровира между хората към масата, където бяха поставени чашите с вино. Поднесе чашата си на сервитьора, за да я допълни, благодари с кимване и отново потъна в тълпата. Бяха останали тук-там още няколко писатели, но те не бяха достойни дори за презрението му, камо ли за някакво сериозно внимание. Той имаше достатъчно високо мнение за себе си и знаеше, че могат да го интересуват само най-добрите. Точно в това се криеше и проблемът още от самото начало. Сега вече разбираше. Те бяха принудени да предлагат само най-доброто — затова му бяха причинили толкова зло.

Но всичко това беше минало. Сега той се интересуваше единствено от отмъщението.