Вал Макдърмид
Смърт в сенките (14)

Глава 12

Пристигането на вечерята принуди Фиона и Кит да се откъснат от работата си. Тя въвеждаше данни в лаптопа и прехвърляше различни комбинации през програмата за географско профилиране, но тази работа беше прекалено механична и оставяше съзнанието й открито за спомените. Изкусително бе да удави гласовете, които звучаха в главата й в алкохол. Но тя бе видяла баща си да се пропива, бързо и на стари години, да става жертва на параноидни кошмари, които отнеха живота му също както убиецът бе отнел живота на Лесли. Ако баща й не бе починал четири години по-късно от остра чернодробна недостатъчност, рано или късно щеше сам да посегне на живота си. Така че за нея бутилката не представляваше алтернатива.

Но заравянето в работа също не помагаше. Когато седна да вечеря с Кит й стана ясно, че призракът на Лесли не я е напуснал от мига, в който Кит спомена името й. Очевидно и Кит не можеше да се откъсне от мислите си. Изядоха рибата си в почти пълно мълчание. Никой не знаеше как да подхване темата, която вълнуваше и двамата.

Фиона се нахрани първа и побутна чинията си встрани. Пое си дъх и каза:

— Струва ми се, че ще ми е по-лесно да се успокоя, ако разбера какво точно се е случило с Дрю. Не защото мисля, че мога да помогна по някакъв начин, но… — тя въздъхна. — Колкото повече знам, толкова по-добре ще се чувствам — както винаги.

Кит вдигна за миг поглед от чинията си и срещна очите й, измъчени от спомена. Знаеше, че това, което караше Фиона да се буди с писъци от кошмарите си след смъртта на сестра си, бе именно незнанието. Тя искаше да знае какво точно се бе случило с Лесли. Против изричното желание на майка си, която категорично отказваше да изслуша подробности за смъртта на по-малката си дъщеря, Фиона бе изчерпала всички възможности, за да се добере и до най-дребния факт, свързан с ужасната съдба на сестра й. Беше се сприятелила с местните репортери, беше приложила целия си чар, за да убеди натоварените със случая следователи да й казват всичко, което знаят. И когато най-сетне успя да сглоби детайлите и да си състави представа за последните мигове от живота на Лесли, кошмарите постепенно престанаха. С течение на годините научи още много подробности за обичайното поведение на серийните убийци и изнасилвачи и картината стана още по-ясна, Фиона започна да чувства още по-ясно това, което се бе случило със сестра й.

Макар да възприемаше това донякъде като болестна мания, Кит не можеше да отрече, че познанието успокоява Фиона по някакъв начин. А за него нямаше нищо по-важно. Въпреки че тя не бе в състояние да обясни защо подробната възстановка я успокояваше, това бе факт, който нито един от двамата не бе в състояние да отрече. Постепенно Кит разбра, че личното й отношение към убийството не се различава по нищо от професионалното. Колкото повече знаеше, толкова по-уверена се чувстваше. Може и да беше права. Може би и сега, за да е сигурна, че ужасният спомен за съдбата на Лесли няма да нахлуе пак в сънищата й, тя имаше нужда да разбере подробностите около смъртта на Дрю Шанд. А може би и той щеше да има полза от това.

— Какво искаш да направиш по въпроса? — попита той.

— Ще видя какво мога да открия в Интернет — каза Фиона. — Имаш ли нещо против?

Кит сви рамене.

— Надали ще е по-страшно от филма на ужасите, който се върти в мозъка ми.

Той сложи мръсните чинии обратно на подноса и го изнесе пред вратата. Фиона влезе в Интернет и се зарови в търсачката. „Как да намеря нещо за Дрю Шанд?“ изписа тя и отговорът се появи за секунди. Шанд имаше собствен уебсайт, а имаше и два сайта, съставени от почитатели на творчеството му.

— По-добре да почнем от сайтовете на почитателите — предложи Кит. — Дрю надали ще осъвремени скоро своя.

На първата страница, която Фиона отвори, се виждаше оградена с черна рамка снимка на мъртвия писател. Отдолу бяха поместени датите на раждането и смъртта му, и откъс от атмосферния пролог на „Подражател“:

„Мъглата се плъзга над стоманеносивите води на устието на Форт като плътна стена с белезникавия цвят над надвисналите отгоре облаци. Тя поглъща ярките светлини на градския център, на скъпите хотели и изисканите ресторанти. Слива се с призраците на моряците, които някога са пропилявали заплатата си за ейл от осемдесет шилинга и уличници с лица, по-корави от дланите на клиентите си. Пълзи нагоре по хълма, към Новия град, където геометричната решетка от елегантни джорджиански постройки я нарязва на пластове, после се спуска надолу към градините по Принсес Стрийт. Малцината закъснели след весело прекарване минувачи ускоряват залитащите си стъпки, за да избегнат хладната й прегръдка.“

Фиона потръпна.

— Кара те да настръхнеш, нали? — отбеляза Кит. — Великолепно встъпление. Момчето наистина си го биваше. Чела ли си „Подражател“?

— Беше една от купчината книги, които ми подари за Коледа.

— Вярно, бях забравил.

Фиона се усмихна.

— Не бяха малко.

Откакто живееха заедно, Кит й подаряваше за Коледа личния си подбор на най-добрите криминални романи през изминалата година. Преди да се запознае с Кит, тя почти не четеше криминална литература. Сега й бе интересно да следи конкуренцията му, но предпочиташе сигурния му подбор, вместо да рискува да се натъкне на слаба книга.

Фиона превърташе страниците на сайта. Пропусна хвалебствията и епитафиите и се съсредоточи върху подробностите около престъплението. Нямаше нищо, което да не им е известно. Вторият сайт не предлагаше много повече информация — всъщност се споменаваше само слухът, че Дрю е бил редовен посетител на гей-клуб, където се събирали лица със склонност към садомазохистичен секс.

— Сама виждаш, нали? — каза ядосано Кит. — Синдромът „Жертвата си го заслужава“. Убит е, защото си го е изпросил. Имал е слабост към рискован секс и това е станало причина за смъртта му.

— Така и ще продължи — каза Фиона. — Освен ако не заловят бързо убиеца, и ако се окаже, че убийството няма връзка със сексуалните му контакти.

— Е, да. Ако не те хване СПИН, може да те сполети нещо още по-страшно.

Фиона ровеше из различни страници, а Кит надничаше над рамото й.

— Чудя се колко ли хора се ровят из сайтовете на ФБР, сайтовете за серийни убийци и влизат в дискусиите по съдебномедицинска патоанатомия? — каза Кит.

— Предполагам, че са достатъчно много, за да може да се говори за нездрав интерес — измърмори Фиона. В края на списъка на сайтовете, които обикновено посещаваше, имаше един, за който знаеше, че вбесява повечето от познатите й полицаи. Официално сайтът, наречен „Убийства зад вестникарските заглавия“, се водеше от един журналист от Детройт, един частен детектив от Ванкувър, за когото се носеше слух, че имал загадъчно минало в ЦРУ, и един специализант по криминология от Ливърпул. Като се имаше предвид колко много вътрешна информация публикуваха, Фиона подозираше, че връзките им в съответните инстанции са много солидни. На всичкото отгоре имаха и един куп анонимни дописници, които споделяха с голямо удоволствие всяка информация, до която успяваха да се доберат. Бяха направени няколко опита да се забрани сайта под предлог, че публикува информация, която може да предизвика някой психопат да повтори убийството, или пък да доведе до фалшиви самопризнания, но те се появяваха отново, с още по-реалистична информация и ужасяващи клюки. Фиона искрено се надяваше, че по-чувствителните близки на жертвите никога не са чували за съществуванието на този сайт.

Когато видя къде е спряла курсора, Кит изпъшка и заяви:

— Клюкарската централа.

— Нямаш представа колко често се оказват прави — каза тя.

— И така да е, когато съм бил в този сайт, се чувствам толкова мръсен, че изпитвам желание да се изкъпя. И да пишат не умеят.

Фиона не можа да удържи усмивката си, докато влизаше в сайта.

— Моралът умря, да живее пунктуацията — отбеляза тя иронично. После, когато се появи запитване какво я интересува, тя написа: „Дрю Шанд“.

В горния ляв ъгъл на страницата, която се появи пред очите им, видяха отново красивото лице на Дрю от снимката на официалния сайт. Но текстът беше много по-различен.

„Шотландският писател на трилъри Дрю Шанд бе намерен мъртъв в историческия център на Единбърг — града, в който живееше и който послужи за фон на първия му роман, «Подражател». Обезобразеният му труп бе открит точно зад катедралата «Сейнт Джайлс», на няколко крачки от улицата, по която ежедневно минават хиляди туристи. Засега арести на заподозрени няма.

«УБИЙСТВА ЗАД ВЕСТНИКАРСКИТЕ ЗАГЛАВИЯ» научи от вътрешен източник, че е забелязана зловеща прилика между смъртта на Шанд и ужасяващите сцени, които осигуриха небивал търговски успех на «Подражател». Романът описва преследване на убиец-подражател, който прави възстановка на прочутите убийства в лондонския квартал Уайтчапъл в края на деветнайсети век — своеобразна шотландска версия на историята на Джек Изкормвача.

Четвъртата жертва на истинския Изкормвач била открита от патрулен полицай. Същото важи за четвъртата жертва в романа на Шанд. И за самия Шанд.

Съдебният лекар, правил аутопсиите на жертвите на истинските убийства на Джек Изкормвача, свидетелства:

«Тялото лежеше по гръб, главата беше извърната към лявото рамо. Ръцете бяха отпуснати от двете страни на тялото. Дланите бяха обърнати нагоре, пръстите леко свити… левият крак изопнат по продължение на тялото. Десният крак прегънат в коляното. Гърлото беше прерязано. Вътрешностите бяха извадени и прехвърлени към лявото рамо.

Дясното ухо беше прерязано… срязан е левият долен клепач, както и десният — почти изцяло.

Друга дълбока порезна рана минава през горната част на носа и слиза през бузата, срязвайки тъканите до устата… два триъгълни прореза са направени от двете страни на брадичката… Смъртта е настъпила в резултат на силен кръвоизлив от лявата каротидна артерия».

Всички тези ужасяващи подробности са повторени от Дрю Шанд в неговия роман. Съгласно нашия източник, те са били повторени и върху неговия труп. Един от полицаите, повикани за оглед на местопрестъплението, бил чел «Подражател» и останал поразен от приликите. Когато съдебният лекар направил точен опис на раните и следователят го сравнил с досието от оригиналното следствие на Уайтчапълските убийства, а после и със съответния текст от романа на Дрю Шанд, се убедил, че си имат работа с подражател на «Подражател».

Теорията, по която полицията работи неофициално, е, че Шанд е участвал в садомазохистичен секс. Според полицията този факт го направил лесна жертва на психопат с фиксация, който бил впечатлен до такава степен от книгата, че решил да я възпроизведе в действителност. Съгласно сведенията Шанд бил човек с твърдо установени навици — ежедневната му програма била описана дори в собствения му уебсайт, и съответно е обществено достояние. Така че на убиеца не му е било особено трудно да го проследи. Ако предположим, че е успял и да събуди интереса на Шанд, всичко става ясно. Още нещо — фактът, че Шанд е имал склонност към садомазохистичен секс, е улеснил допълнително убиеца, който едва ли е срещнал съпротива, когато е поискал да го завърже. Здравите мускули на убития, който тренирал ежедневно в близкия фитнес център, надали са му били от полза, защото се е подчинил доброволно на убиеца си.

И още една подробност — полицията счита, че Шанд е убит на друго място и после донесен там, където е бил открит. По това убийството му се различава и от убийствата на Джек Изкормвача, и от убийствата в «Подражател». Но в апартамента на Шанд не са били открити никакви следи, така че истинското местопрестъпление все още не е известно. Едно е сигурно — на някого му предстои голямо чистене.

НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ КЪДЕ ПРОЧЕТОХТЕ ТОВА ЗА ПЪРВИ ПЪТ — В «УБИЙСТВА ЗАД ВЕСТНИКАРСКИТЕ ЗАГЛАВИЯ».“

Кит подсвирна тихичко.

— Много голяма гадост.

— Колко си прав — Фиона излезе от сайта.

— И какво е твоето мнение?

— Вероятно съвпада с твоето — отвърна тя. — Явно убиецът е държал престъплението му да е копие на някое от убийствата, описани в романа на Шанд. Което пък е точно копие на едно от убийствата на Джек Изкормвача — като изключим пола на жертвата. Това, че се е справил толкова точно, говори за добре организирана личност, човек, който обича да държи всичко под контрол. Оттам пък можем да заключим, че интелектът му е доста над средния. Вероятно има силно развито въображение и изживява интензивно фантазиите си, като не е изключено да прибягва и до порнографска литература с подобно съдържание. Предполагам, че реагира отрицателно на нареждания — следователно, ако работата му не съответства на интелекта му, това би било за него допълнителен източник на постоянно раздразнение. — Тя направи гримаса. — Но всичко това си остава в сферата на вероятностите.

— А връзката му с Шанд? Просто го е следил, или е отхвърлен любовник, или може би някакъв пренебрегнат почитател? Какво ще кажеш?

Тя седна на един от столовете до прозореца и се загледа към града. После заговори бавно, обмисляйки всяко изречение.

— Това несъмнено е най-интересният въпрос, Кит. — Усмихна се леко и продължи. — Няма нищо чудно в това, че го зададе тъкмо ти. Най-забележително е отношението на убиеца към книгата и желанието да копира описаните в нея престъпления. Нерядко убийците постъпват с жертвите си по начин, забелязан в порнографски описания, или напомнящ на някаква ситуация, която има особено значение за тях. Но повечето убийци, действащи по сексуална мотивация, биха се задоволили с всяка жертва, която отговаря приблизително на образите във фантазията им. Това, че този убиец е решил да преследва и унищожи точно автора на текста, който е подействал на фантазията му, говори за подчертано личен мотив. При престъпление, в което обезличаването на жертвата заема централно място, това е подчертано необичайно.

Кит прокара ръце по главата си и я изгледа с присмехулно примирение.

— Лекцията преди всичко, нали? Само че не отговори на въпроса ми.

Фиона се усмихна.

— Надявах се да не забележиш. Ако настояваш да дам по-точен отговор, вероятно бих заложила на маниак с болезнена фиксация на тема „Подражател“. Но това са само предположения без никаква обосновка.

— Същото важи и за поместеното във „Убийства зад вестникарските заглавия“, но това не ти пречи да го четеш — изтъкна Кит. После стана и закрачи из стаята. — Звучи налудничаво, нали? Не мога да си го представя — някакъв човек следва Дрю навсякъде, като сянка, и излиза на сцената едва в мига на убийството. Човек никога не мисли за такива неща, когато пише. През ум не ми е минавало, че някой психопат може да открие историята на своя живот, описана с мои думи.

— Ако допуснеш такава вероятност, вероятно никога няма да напишеш нито ред — каза Фиона. — Лудостта на другите не е твоя отговорност. Хайде, ела и ме прегърни.

Той отиде при нея, хвана ръцете й и я изправи. После я прегърна здраво, а Фиона вдигна лице към него.

— Съществуват и други начини да не мислиш за неприятни неща, Кит — каза тя тихо. Устните му докоснаха нейните.

В старата част на Толедо, заобиколена от крепостни стени, бе настъпил часът за вечерната разходка. По Пласа де Сокодовер се разхождаха двойки, семейства и цели групи, радваха се на вечерната прохлада и разговаряха за изминалия ден под жълтата светлина на уличните лампи. В ресторантите — повечето полупразни, защото бе минал разгарът на туристическия сезон — се сервираше вечеря на туристи и местни жители. Собствениците поздравяваха любезно редовните посетители и разменяха по някоя дума с тях. Баровете бяха претъпкани, заети бяха и външните, и вътрешните маси — по-възрастните посетители пийваха по нещо за храносмилане с кафето, младите мъже оглеждаха седналите отделно момичета, които клюкарстваха и се кикотеха. Сцената на площада контрастираше странно с полутъмните улички, които тръгваха оттам към другите части на града.

В едно от кафенетата на площада Мигел Делгадо гледаше усмихнато англичанката, която работеше на рецепцията в хотел „Алфонсо Шести“. Преди две вечери успя да се запознае с нея — направи се, че се спъва в чантата й и събори чашата й. Тя бе седнала в заведението с приятели, така че не намери нищо подозрително в поведението му, когато той й поръча ново питие в замяна на разлятото. Но днес приятелите й ги нямаше. На цената на още едно питие той можеше да продължи с осъществяването на заплануваното отмъщение.

Допи кафето и сгъна вестника си. Много внимателно, за да не привлича излишно внимание, той отиде до нейната маса, поклони се леко и се усмихна.

— Buenos tardes.

Жената отвърна на усмивката му без сянка от колебание. След няколко минути двамата разговаряха оживено. Делгадо излизаше отново на сцената.