Антониу Фелисиану де Кащилю
Тринадесетгодишна

Тринадесетгодишна,

лицето ми е ведро;

ах, мамо, омъжи ме,

но за Гайтейру Педру.

 

Че аз мома съм вече

и в гиздава премяна,

танцувам със момците

в неделя на мегдана.

 

Че аз не съм Анита,

дете между децата,

а сеньорита Ана —

от хълма над реката.

 

Надпявам се с момите

и седенкувам вечер,

бонбон не ми подава

случаен пътник вече.

 

Аз патките отвеждам

на паша край реката

и после всичко виждам

сама от стръмнината.

 

И щом като съгледам,

че вече никой няма,

със патките се къпя

под смриката голяма.

 

Лице от слънце смугло

оглеждам във водата —

на всичките овчари

разпалва то сърцата.

 

Очите ми — череши,

усмивката ми — блага,

а в песента се пее,

че на сърце туй ляга.

 

Но чедото ти, мамо,

съвсем не си прилича

с онуй, що лани гледах,

с предишното момиче.

 

Елечето ми ново

от агне и самури

на Браш воденичаря

момичето го тури.

 

като му рекох: „На ти

елече за по-малки,

от агне и самури,

със сребърни вързалки.

 

На мене ми е тясно,

за тебе с добро то;

ти с малките играеш,

аз ходя на хорото.“

 

Мома съм аз, мома съм

и кича се с пендари,

тринадесет години

навърших януари.

 

Че аз не съм Анита,

а Ана от селцето.

Но Педру, мила мамо,

лежи ми на сърцето.

 

Аз по̀ляка не искам,

че много е наперен,

със щръкнали мустаци

и вид високомерен.

 

А оня гурбетчия

с глава е белокоса;

тринадесет години

по-скъпи от сребро са.