Серия
Свирепия (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Designation Gold, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 7 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Dave (2016)

Издание:

Ричард Марчинко и Джон Вайсман

Свирепия 6. Код: Злато

 

Превод: Венцислав Градинаров

Корица: „Атика“

Предпечатна подготовка и печат: „Атика“, ЕАД

Хартия: J. W. CAPPELEN

Шрифтове: SoflPlus

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 21

 

ИК „Атика“, 1998 г.


Още веднъж на стрелците,

все по-малко на брой,

и на главен старшина Джеймс Андрюс,

Военноморски сили на САЩ (пенсиониран),

боец от корабите

Ричард Марчинко, Джон Вайсман

Настоящата книга е художествена творба. Имената, героите, местата на действията и събитията са продукт на въображението на авторите или са използвани с художествена цел. Променени са някои оперативни детайли, за да не бъдат издадени начините за водене на съвременната война със специални методи.

Много от оръжията на Свирепия воин са предоставени с любезното позволение на Международния център за обучение „Хеклер и Кох“ в Стърлинг, Вирджиния.

Вярвай само на мъртвия шпионин.

Стара руска пословица

ДЕСЕТТЕ ЗАПОВЕДИ ЗА ВОЙНАТА СЪС СПЕЦИАЛНИ МЕТОДИ
според Ричард Марчинко

Аз съм Богът на войната и гневният Бог на бойните действия и винаги ще те водя отпред, а не откъм тила.

Ще се отнасям с теб като с всички останали — като с боклуци.

Не прави нищо, което аз не съм направил преди теб — така ще станеш воин по мой смъртоносен образ и подобие.

Ще наказвам тялото ти, защото колкото повече пот лееш в учението, толкова по-малко кръв ще лееш в боя.

И ако болката съпътства твоите усилия и страдаш силно, то значи правиш всичко както трябва.

Не трябва да ти харесва — трябва просто да го направиш.

Прави нещата просто, глупако.

Никога не си въобразявай.

И наистина, не ти се плаща за твоите методи, а за резултатите, което значи да убиеш врага си с всички възможни средства, преди той да те убие.

Винаги носи във воинската си мисъл и душа последната ми и основна заповед: няма правила — побеждавай на всяка цена.

Част първа
Заподло

Глава
1

Борис, който изглеждаше като най-обикновено руско извънземно със своите шофьорски очила за нощно виждане от трето поколение, забави по лекия завой жигулито с угасени фарове до около тридесет километра в час.

Миша, с подобни очила, закрепени с лента около северното полукълбо на грозната му украинска мутра, вдигна лявата си ръка като истински инструктор по скокове с парашут. Извъртя малко бичия си врат, облиза дебелия си увиснал мустак и изръмжа тихо с половин уста:

— Готов ли си, Дики?

Иска ли питане? Дори и sans[1] очила за нощно виждане различавах задната част на старата дача — обвита в кедри сянка сред други сенки, — чийто груб, леко хлътнал керемиден покрив се очертаваше на затъмнения от облаци лунен сърп. Дачата бе щръкнала върху нисък хребет на стотина метра западно от тесния, покрит с чакъл черен път, по който се движехме в посока север-юг.

Колата се изравни с първия портал в южна посока, Борис намали още малко скоростта и гумите изхрущяха върху чакълената настилка. Доколкото виждах, дачата не светеше. Добър знак — навярно всички спяха или бяха пияни, или и двете. По-малко работа за онзи с майката. Сещате се… дето си е таковал майката.

Минахме покрай втория портал. Това беше моят знак. След като грубата дървена ограда прелетя покрай нас, започнах да броя коловете с размер на телефонни стълбове, плеснах Борис по подплатеното рамо на изтърканото черно кожено яке, показах на Миша среден пръст и натиснах задната лява врата с рамо. Отворих я леко и след двадесет и седем, двадесет и осем, двадесет и девет, тридесет кола се изтърколих в необичайно студената за сезона късносептемврийска нощ точно на мястото, което бях очертал с кръгче върху висококачествената въздушна снимка, направена от Миша преди по-малко от осем часа от хеликоптера „Камов“, взет назаем от Руските военноморски сили.

Но след като съм изминал толкова много мили заедно с мистър Мърфи, Законодателя като постоянен (и неканен) спътник, знам, че макар всяка снимка да има какво да каже, то не е непременно вярно. Никой например не беше си направил труда да уведоми една тъпа, здрава, дебела и безмилостна бреза, растяща в неприятна близост с пътя, по който се движех, да се отстрани. Нито пък на мен ми беше известно точното й местонахождение. И така, напявайки си наум първите няколко такта на „Мисля за Джорджия“ в изпълнение на Рей Чарлз, се свих и се изтърколих (съвършено, бих добавил с оправдана гордост). Тъкмо да се насладя на триумфалното си тайно тактическо проникване във вражеските линии, и голямата ми словашка зурла влезе в енергичен, категоричен и болезнено силен контакт с твърдата кора и плътна дървесина на гореупоменатото дърво.

Приятели, нека не изпадам в хиперболични излияния, но господи, такъв удар наистина смъди. Разбира се, точно тогава нямах време да мисля за дискомфорта си. Ударът наруши идеалното ми свиване и претъркулване, отклоних се ляво на борд и започнах неконтролирано премятане. Междувременно прасецът на левия ми крак се раздра от един къпинов храст. Ако не знаете, тръните на къпиновите храсти са също толкова опасни, колкото бръснач или бодлива тел, ако се изтърколите в тях с двадесетина километра в час.

Добре де, добре, сега разкъсаните и износени дънки са на мода. Но аз не държа да бъда облечен по последна мода — харесвам си дънките по стария начин: тъмносини и цели. Във всеки случай, след като сравнително добре имитирах хвърляне на заек в тръните, се изтърколих в плитката канавка покрай пътя, счупих си част от един преден зъб в нещо твърдо, праснах върха на левия си лакът в нещо ръбато, отскочих през друг трънак в горичката и най-после се спрях сред някакви неща, които се надявах да не са отровни.

Лежах заслушан в сърцето си, което бумтеше в забързан ритъм като дългосвиреща плоча на 78 оборота (или със 160 удара в минута — както предпочитате), и няколко пъти поех много дълбоко дъх.

Онези от вас, които ме познават, знаят, че обичам болката. Ценя я, защото от нея разбирам, че съм още жив. Или както би казал онзи, другият стар немирен жабок-водолаз Декарт: „Боли ме — значи живея.“

Но, приятели, този вид болка си беше направо жалък, мамицата му. Точно в такива случаи казват, че много хубаво не е на хубаво. Искате конкретни данни? Добре, позволете малък урок по география. В момента представлявах или някаква шибана парцалена кукла-тюлен, или пък моряшки възел, защото краката ми — все още намотани около къпинови клончета — сочеха изток, а останалата ми част беше усукана повече или по-малко на северозапад. Кръвта от прясно разбития ми нос се движеше на юг към мустака ми. Под екватора на тактическия колан от найлонова материя топките ми пулсираха болезнено и остро, сякаш галени от пръстите на шибана феминистка, шампионка по бодибилдинг. По̀ на юг, по десния ми крак, имаше още кръв, която се стичаше във високата до глезена тактическа обувка „Адидас GSG-9“, чиято гарантирана срещу скъсване връзка някак си се беше скъсала през последните тридесетина секунди.

Отмотах се и се обезтръних, изохках, изтърколих се настрани, проверих се за натрошени части и разбрах чрез опипване, бъркане и натискане из натъртения си труп, че новините не са чак толкова лоши. Натъртвания имаше в изобилие. Глезенът щеше да ме наболява цяла седмица. Носът ми — е, ще кажа само, че никога не съм имал красив нос, а и нямам много време да мириша цветята, пък и с годините ноздрите ми, изглежда, се разширяват и сплескват. Дясното ми коляно беше разранено, левият лакът болеше, а на челото си, непосредствено над специалните тактически очила марка „Боле“, открих цицина с размерите на орех. Но нямаше нищо счупено — и както се казва, щом не е счупено, не го поправяй.

След като нямаше какво да поправям, извърших бърза проверка на оборудването. Деветмилиметровият автомат „Хеклер и Кох“ MP9-PDW със заглушител в подплатения калъф на гърба ми беше оцелял след грубото приземяване. Извадих го, заредих пълнител и възможно най-тихо пуснах затвора напред.

Да, знам, че добрите хора в Международния отдел за обучение на „Хеклер и Кох“ препоръчват затворът да се удари надолу и напред avec panache[2] и така да си дойде на мястото с удовлетворително щрррракане! Но онова, което можеш да правиш на стрелбището във Вирджиния, където хич не ти е през ръждясалата пишка кой те чува, като зареждаш, не винаги е възможно тук, на терена, където звуците са от значение.

Разкопчах тактическото си яке и нагласих противокуршумната жилетка, която носех отдолу. След това инвентаризирах джобовете на якето. Съдържанието беше в наличност. Извадих ролка черно парашутно въже от предния си джоб, отрязах един метър от него със сгъваемото ножче марка „Спайдерко“, смених скъсаната връзка на дясната обувка и я стегнах с всички сили, за да имам по-добра опора за наранения си глезен.

Прекарах длан по дръжката на деветмилиметровия пистолет „USP“ в тактическия кобур на бедрото, за да проверя дали той или пълнителят му не са се разхлабили при моето бурно слизане. След това проверих дали още притежавам двата резервни пълнителя с по петнадесет патрона, които бях затъкнал в хоризонталните джобчета на колана си. Там си бяха — пълни със същите направени по формулата на „Тюлен 6“ ръчно пълнени с едрозърнест барут патрони „Хорнейди“ ХТР в конфигурация „Плюс-Плюс-П“ с възпираща сила, по-голяма от тази на куховръхите „Силвъртип“, 45-ти калибър. Разтърках лице с обратната страна на дланите си, за да размажа тъмния камуфлажен крем. Отново завързах кърпата на тигрови ивици около главата си, за да крепи по-добре плитката ми на място. Накрая, след проверката на оборудването, дойде време да тръгвам.

Погледнах черния, неотразяващ светлината часовник „Таймекс“ на лявата си китка. Оставаха деветнадесет минути до времето, когато ОМОН трябваше да удари предната врата. Аз закъснявах с шест минути от ОПГРАФ — това е тюленоговор за оперативен график — който пазех в главата си. Но сега не беше време за тичане. Затова лежах в блатото до пътя и чаках, като се ослушвах за нередни неща. Забавих дишането си. Пулса — също. Затаих дъх и отворих уста, за да чувам по-добре.

Тихо беше — чуваха се само звуците на нощта. Така се разбира кога трябва да тръгнеш. Защото, ако чуваш чуруликане тук, падане на нещо там, значи всичко е наред. Ако е съвсем тихо, винаги нещо не е наред. Животинките знаят по-добре от теб кога е спокойно. Сега, когато гората звучеше като гора, бях готов да тръгна.

Предпазливо се претърколих наляво, вдигнах се леко и започнах да пълзя през пътя. Острият чакъл се забиваше в лактите и коленете ми. Движех се бавно. Нощем не може да бързаш. Тъй като почти нищо не виждаш, трябва да разчиташ на звуците. Затова трябва да се движиш ниско и бавно. Мръдваш. Спираш. Оглеждаш се. Слушаш. Така се прави — ако искаш да останеш жив. Така съм се оправял по целия свят и не възнамерявах да бързам сега, когато бях изостанал малко от графика.

Напредвах със сантиметри, а не със стъпки. И се радвах, че е така, защото след като започнах да виждам по-добре, различих часовите, облегнати на дърветата на около тридесет и пет, четиридесет метра от мен. Трима бяха — не, четирима — не, петима.

Двойно по-предпазлив, прекосих пътя и се отправих към оградата. Тя беше направена от груби дървени дъски, изпоцапани или боядисани в черно или тъмнокафяво. Но това, което не се виждаше в тъмното (и на разузнавателната снимка), беше дебелата телена мрежа зад нея. Сетих се за чифта армейски клещи за рязане на тел в огромния тактически сак, който оставих в Москва, вдигнах очи към небето и се проклех на седем езика. Старият ми приятел по кораб, Док Трембли, имаше право: понякога наистина главата ми е пълна с оня боб, от който се пърди.

Направих бърза инвентаризация — и не намерих нищо. О, да, можех да се прехвърля над оградата. Тя беше само около метър и осемдесет. Но щях да представлявам огромен силует. Истинска жива реклама. Обърнах се по гръб. Нещо твърдо натисна бъбреците ми. Протегнах ръка под себе си — и напипах своя комбиниран нож „Гербер“, който обикновено носех на колана си. Толкова съм свикнал с него, че го бях забравил. Той е едно малко чудо. Има три отвертки, нож, малка пила, а дори и отварачка за консерви. Най-хубавото е, че има универсални клещи — с малка резачка за тел, разположена точно под челюстите.

Извадих го и тихо изтеглих накрайника с клещите, протегнах ги към първата тел и стиснах.

Един от фактите, които трябва да знаете за този инструмент е, че макар и да е удобен и универсален, той не е проектиран за рязане на тел. Дръжките му са малки, тесни и кухи — за да влизат в тях всички приспособленийца. Ето защо няма много място за грешки, особено ако дланите ти са десети размер, а пръстите — дванадесети, генетично наследени от дебелопръстите ми въглекопаещи предци в Лансфорд, Пенсилвания. Опитвам се да ви кажа, приятели, че при всяко натискане на челюстите, дръжките се забиваха гадно в дланите ми.

Да, носех ръкавици. Не, не си ги бях сложил. Защо? Защото бяха кожени. Дебели като езика в устата ви, уставни руски армейски кожени ръкавици. За тях има специален термин от Военноморските сили. Вземете молив, за да си го запишете. Терминът е: негодни за нищо.

Казал ли съм ви за специалното ми отношение към болката? Значи разбирате, че когато прорязах достатъчно голям за мен отвор, се чувствах съвсем жив. Изоставах от графика с дванадесет минути. Но пък напредвах.

Вие сигурно се питате КМС — какво, мамицата му, става, нали? Най-напред, какво, по дяволите, прави Дики Марчинко, старият свиреп® воин, с радиопозивна Сребърния куршум, пред някаква дача на седемдесет километра западно от Москва. И как така е толкова добро приятелче с двама руснаци на име Борис Макаров и Миша Строев?

Добре, преди да пресека пътя, за да се вмъквам и надничам, да нюхам и насам-натам да се пъхам и след това (надявам се, надявам се, надявам се) да извърша онзи вид убийство и посея хаос, които ми доставят професионално удовлетворение и емоционално освобождение, нека ви поднеса кратък доклад за ситуацията.

Разказът ни започва три седмици по-рано, когато старият ми приятел и другар от корабите Пол Махон беше убит. Пол е — беше — еднозвезден подводничар (разбирай контраадмирал), випускник от Анаполис (един от неколцината, които харесвах и уважавах истински), назначен за военен аташе. Тъкмо казах, че Пол ми е другар по кораб. Това не е буквална истина. Искам да кажа, че двамата с Пол никога не сме служили на един и същи кораб. Но бойното другарство е метафизично състояние, както и физическо — става дума за споделяне на рискове, съвместна работа в екип и постигане на цели. В този конкретен случай нашето корабно приятелство е от дните, когато бяхме двама анонимни подполковници, сврени в недрата на Пентагона.

По онова време с Пол бяхме натоварени от съответните си шефове (това са адмирали от Е-крилото на Пентагона, където командващият военноморските операции заедно с други имат офиси-апартаменти — четири стаи, изглед към реката) с една от най-трудните, болезнени, опасни и тайни операции, измислени някога от Американските военноморски сили. А именно: открадване на талисмана на американската сухопътна армия — кукла, облечена като старши сержант от специалните части — от голямото фоайе на Пентагона една седмица преди футболната среща между армията и флотата.

Както и да е, тази лудория (която успя, трябва да добавя) ни направи приятели и поддържахме връзка през годините. Пол беше един от малкото офицери, които ми писаха през годината в затвора. Всъщност нямаше и три седмици след освобождаването ми от федералния затвор в Питърсбърг, когато се чувствах безкрайно депресиран, и Пол се обади да ме пита дали не искам да стана кръстник на новородения му син. Не се налагаше да го прави — около него имаше предостатъчно Махоновци за тази работа. Но той направи кръстник мен, защото смяташе, че имам нужда да обичам и да се вдетинявам около някого — и с пълно право. Неотдавна той ми даде съвсем навременен знак да не падам духом, когато военноморският министър искаше да ме осъди за убийство.

Както и да е, преди около три месеца Пол получи едно бързо двегодишно назначение като ВА — това значи военен аташе, висшия военен представител — в Москва. Работата е в голяма степен церемониална: можеш да изпълняваш изискванията за своята мисия просто като посещаваш разни дипломатически приеми, даваш коктейли, организираш обеди, насрочваш срещи и пишеш много безкалорийни протоколи какво си видял и чул, и какво си ял.

Не и Пол. Той се отнасяше сериозно към работата си. Всъщност той излизаше на терена и събираше информация — правеше онова, което от Разузнавателното управление наричат информация от разузнаване с хора, ниво първо, качество първо. Доколкото разбирах, се справял страхотно добре.

Очевидно успехите му бяха вдигнали кръвното на някого. Преди три седмици Пол, жена му Беки и двете им деца — моят кръщелник Адам и двегодишната Луиз — и шофьорката от Военноморските сили, се връщали от уикенд във взета под наем дача в района с езерата, където тъкмо в момента аз изпитвах болка. Колата им била спряна от „група неизвестни лица“, както пишеше съвсем безпристрастно в дипломатическата телеграма, и всичките петима били избити.

Според доклада колата била ударена отзад — шофьорката от Военноморските сили не била обучена за тактическо шофиране и очевидно се паникьосала — и изтласкана от пътя. След като спрели, Пол, семейството му и шофьорката били застреляни с автомат. После колата била запалена, несъмнено, за да станат идентифицирането на пътниците и другите неща по-трудни.

Е, вероятно вече ме познавате достатъчно добре, за да разберете, че бих намерил начин да дойда тук сам и да потърся отмъщение за смъртта на приятеля си — а да не говорим за кръщелника си. Но за щастие шефът на Пол, един подводничар на име Кени Рос, отвори клетката ми и ме пусна на свобода с цял багажник ръчни оръжия и дипломатически паспорт от ПСАЩ — това е правителството на САЩ. Разбира се, нещата са малко по-сложни от това, но сега нямам много време да обяснявам. Както и да е, пристигнах тук, в Москва — я да си погледна часовника, — преди четири дни и започнах да задавам въпроси. Вчера в девет сутринта Борис, който е капитан от отдела за борба с организираната престъпност към московската полиция и на когото бях тайно представен, ме заведе при една килия в старата, зидана с жълти като повръщано тухли, главна служба на улица „Петровка“. Там ми посочи един огромен, грозен, татуиран, подстриган на паница наемен бияч в анцуг „Le Cog Sportiff“, закопчан неудобно към тръба от галванизирана стомана, дебела и дълга почти като моята, и запита:

— Носи ли нещо, което познаваш?

Огледах го. Прическата беше УВ — това значи универсално военна. Вгледах се в нараненото, раздуто лице. Да, беше обработено от ченгетата, но все пак можах да го определя като Н2 — напълно грозен и напълно непознат. Маратонките четиридесет и пети номер бяха „Найки Еър“ от двеста долара. Понастоящем мръсните му дрехи от възможно най-голям номер бяха маркови — от онези, дето рядко виждат пот. Ноктите на ръцете — мръсни и гризани. След това видях за какво ми говореше Борис. На малкото пръстче на наемния бияч беше навряно парче злато с полускъпоценен камък.

Много добре знаех и какво е то — пръстен от Анаполис. Попитах Борис КМС — Какво, Мамицата му, Става?

— Опитал да го продаде на един американски турист пред хотел „Метропол“ — обясни руснакът. — За щастие туристът, запасен офицер от Военноморските сили, се оплакал дълго и шумно на екскурзовода от това, че руснаците продават предмети на Американските военноморски сили. Екскурзоводът — трябва да кажа, че той беше много резервиран и ако американският турист не се разсмърдял толкова, е щял да остави нещата — накрая викнал полицията.

— И той защо още го носи?

Борис сви рамене:

— Виж, не е противозаконно да притежаваш такива неща. Но ако докажеш, че е на приятеля ти, можем да заведем дело.

Посочих пръстена и заврях длан в лицето на Василий, което е универсалния знак „давай“.

Биячът се изплю точно в средата.

— Борис — казах, — би ли ми дал ключовете от белезниците и би ли ни оставил сами за няколко минути?

Той се ухили:

— Никакви проблеми, Дики.

Когато най-после измъкнах пръстена (за съжаление счупих два пръста), погледнах в него и видях инициалите на Пол и датата на дипломиране: 1973.

Независимо от последвалия очевидно разгорещен разпит (в московската полиция правилата за физическия контакт между полицаите и затворниците са различни от нашите в Съединените щати. В Москва Родни Кингский е правилото, а не изключението), ВБ — Въпросният Бияч, да се чете идиот, — на име Василий Чичков, настоявал, че намерил пръстена на улицата и искал да изкара куп твърда валута, като го продаде на първия срещнат американец.

Да бе, точно така. И ако повярвате на това, ще ви продам едно имение на морския бряг в Ню Мексико[3]. Според Борис този ВБ работел като бияч за един грузински вор в законе — на руски така наричат кръстника на мафията — на име Андрей Юдин. Според Миша ченгетата опитвали от месеци да го хванат.

Но не успявали, прекъсна го Борис, защото най-напред Андрей Юдин живеел в стил Ясер Арафат — т.е. движел се от една тайна квартира в друга ежеседмично, а понякога и ежедневно и, второ, защото винаги успявал да си достави достатъчно тактически сведения за полицейските действия, та да пази грузинския си задник от пръсване.

Юдин. Андрей Юдин. Светна ми крушката. Разпознах името, защото ворът Андрей беше един от дузината руски мафиоти, споменати в купчината бележки, протоколи, доклади и други, които бях взел преди два дни от сейфа с надпис „Само за Военноморските сили“ в офиса на Пол.

Според тези бележки Андрей бил един от по-опасните и предприемчиви местни мафиоти — обвързан в широка гама дейности, от рекет до оръжия и наркотици. До името му стоеше звездичка — и не защото е приятен човек.

След това Борис ме заведе обратно в своя кабинет, извади от сейфа си с размер на гардероб табло метър на метър и ми показа муцуната на Юдин на една доста износена, често разглеждана схема на руските мафиотски кланове. Доста приличаше на онази в постоянната подкомисия за разследвания в американския сенат, във високата стая на сградата „Ръсел“, където навремето един убиец на мафията, станал доносник, на име Джо Валачи даде на Боби Кенеди достатъчно вътрешна информация за американската организирана престъпност, че да вкарат зад решетките двеста войника и capos[4] от Ла Коза Ностра.

Нова крушка. Бях виждал лицето на Андрей и преди — Пол беше го снимал под прикритие. Оня празнуваше нещо с вдигната чаша и зинала уста, засмян пред една отрупана с риба маса в оживен ресторант или клуб. Само дето Пол не беше поставил етикет на снимката. Разбира се — нали е знаел кого снима, мамка му. Сега в кабинета на Борис съпоставих лицето с името.

Поинтересувах се дали бих могъл да прекарам още малко време за просвета с арестанта, та да мога по-добре да преценя неговия стил на живот и Weltanschauung — това е светоглед, за онези от вас, чийто немски не е приличен. Борис се засмя, даде ми ключа от белезниците и се върнах в килията, където размених отбрани слова с Василий. Получи се съдържателна, дълбокомислена, философска беседа за ангажиментите и отговорностите, които човек дължи на приятелите и кръщелниците си. Не след дълго Василий се оттегли, за да посети затворническата болница. Той беше съгласен с мен — знаете ли, обикновено всички се съгласяват — и казах на Борис къде в момента се е приютил Андрей Юдин — в същата дача, която беше така близо и в същото време толкова далече.

Може да ви се види странно на пръв поглед (на мен определено ми се видя така), но от документите на Пол разбрах, че от деня, в който е дошъл, е прекарал доста време в събиране на информация за руската (и грузинската, и арменската, и чеченската) организирана престъпност.

Странна работа като за военен аташе, казвате. Имате право. Докато не разберете, както разбрах аз, че руската мафия се занимава с всичко — от пране на пари и наркотици до продажба на откраднати ядрени бойни глави и компоненти за химически и биологически оръжия.

Всъщност, въпреки че Кен Рос не ми беше казал нищо за това, загрях, че мафията е причината Пол да бъде изпратен тук бързо-бързо. Той говореше руски — свободно и sans акцент. Друго, също толкова важно нещо — беше оператор, човек, който може да смени дрехите си, да се измъкне от района на посолството и да работи по улиците, без да привлича излишно внимание. Такава способност е рядкост. Още по-забележителна е тя сред еднозвездните адмирали. И така, Пол беше изпратен тук спешно, защото военноморският флот се притесняваше достатъчно от руската организирана престъпност, за да изложи на опасност един еднозвезден. И Пол, и семейството му бяха заплатили най-голямата цена.

Сега знаете защо тази вечер мислех за Джорджия — става дума за държавата, а не за дамата[5]. Бях дошъл на учтиво светско посещение (използвам литературен похват за омаловажаване и стилистична ирония, в случай че не сте се досетили веднага) при скъпия Андрей, грузинския Кръстник. Според снимките от следобедното наблюдение на Миша — лимузината „Мерцедес“, двете охранителни коли „Волво“ на пътеката, влизащите и излизащи микробуси „Волга“ и дузината бодигардове в горичката го потвърждаваха — той, както ми каза и Василий, се беше приютил в дачата от другата страна на пътя.

Исках да задам няколко въпроса на Андрей, преди да сложа крак на гърлото му и да настъпя здраво. Например: „Как така твоят грозен бияч носи пръстена на моя приятел от Анаполис?“ Да, имам склонността да задавам директни въпроси. И Бог да ви е на помощ, ако не дадете директни отговори — особено когато са убити обичани и уважавани от мен хора.

За да не си помислите, че съм си забравил някъде акъла, аз не бях съвсем сам. Кавалерията беше отпред. Както обикновено, бях се захванал доброволно с влизането през задната врата, или задачата по прокрадването и надзъртването. Борис нямаше абсолютно нищо против да ме остави да изпълнявам тази част от мисията соло.

Честно казано, така нямаше да се пречкам. Изненадани сте? Искате да ме питате какво говоря, по дяволите. В края на краищата не съм ли аз Дик Марчинко разрушителят, човекът-акула от делтата, старият свиреп воин и не би ли трябвало да мога да ловувам във всякакви условия и с всякаква компания?

Е, отговорът е да и не. Да, мога да изпълнявам смъртоносния си занаят в почти всякакви обстоятелства. Но никога не съм проумявал смисъла на това да объркаш нечия операция само за да можеш да кажеш: „Аз бях там.“ Да, в „Червената клетка“ си проправих път с лакти във военната игра на Грант Грифит. Но то беше друго: трябваше да постигна нещо, а не можех да го постигна отвън. И, да, веднъж бих до посиране един начинаещ педераст на име майор Джеф Лайъндейл, от Кралските военноморски сили, когато той успя да убие група от своите хора чрез тактическа глупост, каквато не бях виждал от планирането на спасяването на техеранските заложници по времето на Джими Картър насам. Но и това беше друго, защото когато майор „Наричай ме Джеф, старче“ прецака хората си, изложи на опасност и моите хора, тъй като работехме съвместно. А такава безотговорност не мога да допусна.

Както и да е, в повечето случаи, когато съм на гости, оставям отбора-домакин да води. Достатъчно ми е само да гледам и да се уча. В края на краищата воинският занаят е стационарно изкуство. Воинът постоянно търси начини да стане по-добър, по-способен и по-смъртоносен. Това е и целта на обучението с други и затова изпращах стрелците си от „Тюлен 6“ по целия свят, та да видят как го правят другите.

Затова в случаи като сегашния съм доволен да играя резерва. В края на краищата играта си беше на Борис, а и той знаеше правилата, играчите, пък и чувстваше цялата операция по-добре от мен.

Както древният майстор, генерал Сун, е писал в „Изкуството да побеждаваш“ преди повече от две хиляди години: „Тъй като ключът към победата често пъти може да бъде намерен в оня миг, когато Воинът изпраща войската в боя, е важно да не прибързва, нито да закъснява. Воинът използва подходящия момент като опорна точка за победата.“

Точно така. Винаги съм установявал, че да знаеш кога да влезеш в боя — това може да се тълкува и като да знаеш кога да играеш, — е също толкова важно, колкото да разбираш самата игра.

Ето защо тази вечер бях доволен от самотната си роля. Освен това не говоря руски и никога не бях работил с руснаци (а само срещу тях по време на студената война). Значи не съм наясно как действат те и вероятно щях да се навра пред куршумите им. Но стига толкова.

Та докато правех тайното си навлизане, Борис щеше да нападне предната врата в съпровод на взвод чернобаретести стрелци от ОМОН. Това е акроним за Отдел милиции особого назначения, или полицейски отдел за специални задачи — руският еквивалент на полицейския или шерифския взвод за специални действия и тактика. ОМОН е съставен от доброволци, които редовно се обучават в изкуството на неконвенционалните тактически бойни действия. Това е една от малкото полицейски групи, които според Борис не са проникнати от организираната престъпност — все още.

Прегърнал автомата, запълзях напред. Земята беше мека — покрита с дебело одеяло от борови иглички, които ми помагаха да запазя тишина, докато се движех. Изминах осем, девет, десет метра и спрях, за да проверя пейзажа и лошите. Макар и на тъмно, не забелязвах особени разлики от онова, което бяхме видели на разузнавателните снимки отпреди осем часа. Самата дача почиваше върху малко хълмче, а борчетата от гъстата гора достигаха почти до покрива й. Имаше тясна дървена врата и дървена веранда, която водеше до една по-малка постройка с метален комин — Миша каза, че навярно това е сауната. От самата дача земята, гъсто обрасла с вечнозелена растителност, бели брези и тополи, се накланяше леко към пътя. Склонът се прекъсваше рязко от малко поточе, което извираше тук, и течеше от север на юг.

Толкова за топографията. Сега нека поговорим за противника. Часовите бяха разпределени в груб полумесец между мен и дачата. Ако гледате същия часовник като моя, ще видите онова, което виждам и аз: един от тях стоеше в посока 09:30, другият — 11:00, двама на обед, и един в 13:30.

Щеше да е трудно да ги елиминирам всичките. Трябваше да ги ударя така, че да падат тихо, без да разбира другият. Или да ги накарам да се съберат на едно място и да ги елиминирам наведнъж.

Ето в такива моменти бих искал с мен да бъде Стиви Уондър или Док Трембли, или Шепард Алигатора — някой от петчленната банда стрелци, които бях довел в Москва да ми помагат. Но това не беше възможно. О, моите весели мародери бяха тук, в руската столица. Но тази вечер се занимаваха със своите си неща, т.е. прикриваха ме. Уреждаха малка отвличаща маневра в града, за да не може никой от посолството, особено ЗРМ, или заместник-ръководителят на мисията, да разбере, че съм тук с мисълта за Джорджия (и за убийство).

О! Питате защо не съм споменал досега, че тази вечерна екскурзия сред природата не е регистрирана? Неразрешена? Своеволна операция? Колко съм глупав.

Да, въпреки че съм надлежно упълномощен представител на военноморския флот на САЩ и не попадам под неговите компетенции, ЗРМ беше ми забранил изрично върху един от своите дебели листове с воден печат на Държавния департамент (позволете да цитирам направо от листа, приятели, за да почувствате аромата на неговия стил и способности) да генерирате, предизвиквате, индуцирате, провокирате, предприемате или активирате всякакви инциденти, събития или действия през временното си назначение на този дипломатически пост, без да предупредите долуподписаната страна в писмен вид най-малко двадесет и четири часа преди осъществяването на такива планирани явления или епизоди. Освен това нямате право да контактувате с никой от ДС (другата страна) без конкретното позволение на настоящия кабинет и по-конкретно долуподписания.

На простия английски език с разказни изречения, който разбирам, това означава, че не ми се позволява абсошибанолютно нищо. Според ЗРМ не мога да работя с никакви руски групи, военни или полицейски, без предварителното му позволение. Според написания от него официален протокол (копие: архив; копие: контраадмирал Кенет Рос; копие: Бюрото за европейски и канадски въпроси; копие: Държавен департамент, Вашингтон) не ми се позволява да лазя и дебна.

Е, приятели, това е смехотворно. Знаете не по-зле от мен, че не съм длъжен да отговарям пред никакви заместник-ръководители на мисии или всякакви други дипломати, които дрънкат рестото в джоба си и се клатят на пети. В края на краищата аз съм всичко друго, но не и дипломатичен. Аз съм един стрелящ и плячкосващ, скачащ и гърмящ косматогъз тюлен. И докладвам само на адмирали, предимно на контраадмирал Кени Рос[6].

Разбира се, макар и аз да бях наясно с командната си верига, ЗРМ, изглежда, беше на друго мнение. Според това мнение на мен не ми се позволяваше дори да клекна в тоалетната, без да съм се явил пред него (а „него“ представляваше един невъзмутим набрилянтинен клатикур в тънко раиран костюм, който професионално се клатушкаше напред-назад на пети и подрънкваше стотинки в джоба си, и се казваше… е, нека просто го наречем Барт Вайът, за да не ни съди за клевета) като просяк с паничка в мазолестата си ръка и без да съм получил (чуйте!) „процедуросъобразно одобрение“, което според недвусмислените му думи щеше да стане на куков ден.

По една случайност Барт е съкратено от Бартлет Остин Вайът-Младши. Инициалите му образуват акронима БОВ, който, знаете, означава на тюленоговор БОклучав Въздухар. А той наистина успява да отстои името си.

Пък и знаете ли, като се замисля, от поведението му човек би сметнал, че е на заплата от руснаците, а не от нашите американски данъчни долари. Искам да кажа, че очистиха нашия шибан военен аташе. Направо ми кипват лайната, приятели, да гледам как онези, натоварени със задачата да носят флага на старата слава зад граница, се правят на чиновници там, където са изпратени, и за тях Съединените щати е някаква страна от третия свят, която не си струва да бъде защитавана. Или още по-зле, инстинктивно защитават другия, вместо да пазят американците.

Освен това, след като сме единствената останала суперсила, ми се иска да мисля, че от време на време действаме като такава. Но не, тук, в Москва, случаят бе друг — на дневен ред излизаше смирението. Човек би останал с впечатление, че сякаш Пол сам беше виновен за смъртта си, или поне така гледаха на него хората от посолството.

Нямаше никакво чувство на обида. Нямаше дори истинско възмущение от случилото се. Само серия дипломатични (да, приятели, знам че повтарям думата — тук я използвам в ироничен смисъл), дипломатични действия от дълбоко възмутения Държавен департамент и подобен набор пълни със съжаления и печал отговори от страна на руското Министерство на външните работи. За тях това е само игра — една шибана игра на неистини и непоследствия.

Нещата бяха почти същите, както при убийството в Грузия на Фреди Удуърд, един от шпионите на САЩ, преди няколко години. Спомняте ли си този инцидент? Ако не, ето го накратко: един американски служител — Фреди, пътуващ под дипломатическо прикритие — е убит хладнокръвно. Отзвук? Пълно ненарушаване на гладката повърхност. Защо? Защото някъде имаше сделка. Между кои? Никой не знае.

Направи ми впечатление фактът, че този случай е много подобен. Приятелят ми и семейството му бяха убити и никой не прави нищо. Ще ми се да мисля, че някой прикрива всичко. Параноик ли съм? Не мисля така, защото убийството на Пол направи същото впечатление на Кен Рос. В края на краищата той отвори клетката ми, за да мога да се прокрадвам и дебна.

Реших да очистя часовите поотделно. Те се намираха на достатъчно разстояние един от друг и можех да ги събарям тихо. Започнах да лазя в южна посока, за да изляза срещу онзи на 09:30, от сляпата му страна. Трябваха ми три минути и половина, за да допълзя на позиция. След това се нагласих, опрях добре автомата на бузата и рамото си, изравних неоновозеления „пръст“ на мерника марка „Триджикон“ с главата му и натиснах спусъка. Чу се само пукане като кокалче на пръст при падането на ударника и приглушеното тупване на тялото върху гъстата настилка от борови иглички. По дяволите, MP-5 е ефективно оръжие.

Изпълзях до него. Отстрани на главата му имаше чист отвор с размерите на стотинка. Когато я вдигнах, видях по-голямата дупка от другата страна и разлетия по земята мозък. Въпреки всичко протегнах ръка и проверих сънната му артерия. Да — мъртъв беше. Набързо претърсих тялото му. Носеше полуавтоматичен пистолет, заврян в евтиния кобур от найлонова материя, закачен с щипка към евтината грейка. В джоба на якето си имаше преносимо радио, изключено, както и чисто нов кибрит. Погледнах кутийката. На нея имаше грубо гравирана рисунка на мотор „Харли Дейвидсън“ в стил от петдесетте години, а под него се четеше на латиница: „Клуб Динамо“. Бях виждал тази емблема върху нещо, май една сметка, в папките на Пол. В долната част на сметката той беше написал Юдин. На кибрита нямаше телефон или адрес. Погледнах вътре. Видях написан и двойно подчертан номер 2130. Пъхнах кибрита в джоба на якето си и приключих с опипването на трупа. Нямаше други документи. Следователно е на своя територия. Човек не носи портфейл в джоба си, когато е у дома си.

Следващите двама бяха също толкова лесни. Май съм ви казвал вече, че да стоиш на пост е по-трудно, отколкото изглежда. Не си спомняте ли? Позволете бърз опреснителен курс. Лично аз мразя да стоя на пост. Монотонно е. Досадно. Скучно е и изисква голяма концентрация. И все пак, въпреки изкушението да запалиш цигара, да заспиш (денем или нощем) или да се поддадеш на скуката, трябва да останеш буден и нащрек.

Защо ли? Защото, ако не внимаваш и не останеш нащрек, умираш, когато дойдат фатални хора като мен да си играят на гибел. И точно това стана тук. Онези бяха толкова безгрижни, че човек би помислил дачата за празна.

Тъкмо бях тръгнал да оправям последната двойка пазачи, когато в предната част на къщата избухна адът. Чух тежък автомобил с ръмжащ двигател, който се движеше от лявата ми страна към дясната, от долната фасада на дачата. След това се чу шум от раздиран метал, последван бързо от експлозии. Съдейки по сътресението, ОМОН не бяха никак изтънчени в действията си. Предполагам, че не се притесняваха дали ще остане някой за пленник.

Огромни оранжево-жълти огньове пред дачата съсипаха способността ми да виждам в тъмното — но не преди да забележа двете си мишени да заемат отбранителни позиции. Единият, някакъв Иван в грозен анцуг, извика към приятелите си, но като не получи отговор, извади нещо от джоба си. Аз изпратих залп от три куршума към него.

Иван падна, но не защото го улучих — всъщност той отговори на стрелбата и изкрещя на приятеля си да действа. Виждах как маха с ръце и разбирах какво говори, макар да не знам този език. Казваше нещо такова: „Изглежда, там има само един от онези, затова тръгвай надясно, мамицата ти, и му излез във фланг — ще го подложим на кръстосан огън, кучия му син.“

Разбира се, аз бях ГКС — гореупоменатият кучи син.

„Когато си слаб — учи Сун Дзъ, — изглеждай силен.“ Или, изревано на тюленоговор от Рой Боъм, кръстника на всички тюлени, в мига, в който те нападнат, контраатакувай. „Отиваш и таковаш шибаните таковачи“ — казва той същото по такъв пикантен начин. Затова наврях нов пълнител в автомата, сложих си най-хубавата бойна маска и стрелях право в корема на звяра, крещейки като проклет морски пехотинец.

Иван Грозни не беше очаквал такова нещо. То го изправи на крака. Силуетът му се очерта на фона на дачата за миг, когато една заслепяваща граната избухна някъде зад него, и аз го ударих с неконцентриран залп — улучих го в крака, бедрото, слабините, корема и гърдите. Добре де, стрелбата може и да не струваше, но свърши работа. Четири попадения.

Само дето нямах време да се възхищавам на ръкоделието си, защото дънерът до главата ми се пръсна, нещо неприятно сряза бузата ми и паднах на земята за прикритие. Да, там някъде имаше още един Иван и от кръвта по бузата си съдех, че вероятно сега е бесен.

Той беше стрелял от лявата ми страна. Значи ще го заобиколя и ще му изляза във фланг. Най-добрият начин да го направя беше през потока. Затова преметнах ремъка на автомата през глава, бързо изпълзях напред, претърколих се през рамо (без да обръщам внимание на глезените, коленете и други наболяващи части на тялото си) и се метнах напред с главата в черната вода.

Господи! На това му викат фундаментален студ, от който ти се набръчква скротумът! Лежах няколко секунди под течащата над мен вода, и чаках топките си да слязат от гърлото ми. Потокът беше широк към метър и осемдесет и два, два и половина дълбок в средата. Дъното беше далеч по-твърдо, отколкото си мислех. Покрито бе с големи, плоски, огладени от водата камъни. Изминах три метра вляво, в посоката, където смятах, че Иван може би се крие, и се натъкнах на нещо като преливник или стена под повърхността, май изградена от грапав бетон. Прехвърлих се леко над нея. Сега краката ми затънаха в мека кал, гниещи листа и други мръсотии. Ясно — разбрах, че съм бил в басейна на сауната и сега се намирах точно в потока. Тук беше хлъзгаво и много по-дълбоко.

Аз бих се върнал да разгледам конструкцията на бента, но нямаше време. Три бързи куршума изсвистяха край дясното ми ухо и се забиха в брега, на петдесет сантиметра зад откритата ми глава. Гмурнах се и изминах няколко метра под водата, като се борех с течението всеки един сантиметър. Излязох, един куршум плесна във водата прекалено близко, за да се чувствам спокоен, и ме накара да се гмурна обратно. Отново тръгнах напред. Определено нещата ставаха трудни.

Един лъч светлина мигна над накъдрената повърхност на водата. Издърпах се колкото можах по-близо до брега, откъдето бях дошъл, и застинах. Светлината премина наляво-надясно точно над мен. След като отмина, излязох колкото можах по-тихо на повърхността, за да си поема дъх, и изчаках. Усетих го отново да идва към мен. Когато светлинният лъч направи дъга в моята посока, се пъхнах отново под водата, хванал се за корена на едно дърво, дебел колкото кръста ми. Светлината мина край мен, без да се спре.

Гледайки през течащата вода, виждах откъде идва лъчът — отляво на мен. Пак мина наблизо, от дясно на ляво, насочен към отвъдния, празния бряг. Изчаках, след това отново излязох на повърхността. (Не съм такъв идиот, че да се оставя без кислород. Знам, че за да живееш, трябва да дишаш, дори ако си земноводно — да се чете жабок — като мен.)

Седях си там със замръзващи яйца и чаках кучия син да се приближи още. Трябваше да приближи, ако иска да провери близкия до себе си бряг. И аз щях да чакам. Лежах и споменът за убития мой кръщелник нагорещяваше тялото ми до червено въпреки арктическия студ.

Най-после се показа. Да — Иван беше. Силуетът му се очертаваше на брега, надвесен, опитващ се да погледне през тъмната вода. Очевидно го е учил професионалист. Държеше пистолета в дясната ръка, а прожектора — в лявата. Ръцете му се кръстосваха, за да може лявата му китка да служи за опора на ръката, с която стреля, а мерникът на пистолета стоеше успореден на светлинния лъч.

Това е ефективен метод, но върши работа само ако осветиш целта. Той не ме виждаше, свит до брега. Затова изчаках лъчът да премине на петдесетина сантиметра от лявото ми рамо, и оня пристъпи съвсем до водата, за да огледа брега. Светлината започна да се движи от хоризонтала, по перпендикулярна вертикала.

Точно тогава, като голям, ядосан крокодил, излетях през водата с рев, протегнах ръце, грабнах го за колана и чатала и го съборих надолу с главата във водата.

Бореше се, но беше твърде изненадан, за да реагира ефективно. Изтърва пистолета и фенера, а и аз се метнах върху му като шибан гладен алигатор, какъвто съм всъщност, с ръце на гърлото му, с крака свити около него, стиснал тялото му в смъртна хватка, и не му давах да диша, докато той се бореше, сякаш животът му зависеше от това да се освободи от мен.

Нямаше шанс да оцелее. И въпреки това, докато го убия, отиде цял живот време — може би четиридесет и пет, петдесет, а дори и петдесет и пет секунди. Ако това не е дълго, тогава вие опитайте да се борите с някой голям, здрав Иван, който не иска да умре, почти цяла минута под водата, без да останете без въздух или да се удавите.

Измъкнах се на брега и се сринах на гръб, изтощен. Това ми причини двойно охкане, защото проклетият затвор на автомата ме ръгна право в шибаните бъбреци. Затова се обърнах на колене, като плюех вода. Ако има по-лесни начини да си изкарваш парите, моля ви, кажете ми ги. И познайте какво, приятели: това беше само началото на вечерната забава. Аз все още трябваше да ударя шибаната дача.

Но първо сауната. Свалих автомата от ремъка, изтръсках водата от него, сложих нов пълнител и предпазливо тръгнах нагоре по канала, като използвах дърветата за покритие. Сауната имаше прозорец към два на два метра, под който се промъкнах с лазене, и една тясна, обвита в кедрова кора врата. Опитах дръжката. Завъртя се. Натиснах вратата навътре. Отвори се леко. Натиснах я докрай със заглушителя на автомата, наведох се много ниско и „нарязах тортата“. Внимателно погледнах вътре. Видях две груби пейки в слабата светлина наоколо, както и половин дузина окачалки с огромни хавлии, както и една малка, прегледна купчина дърва и медна кофа, пълна с трески. Но съблекалнята беше празна.

Непосредствено от дясната ми страна имаше втора врата. Повторих тази последователност. Сауната също бе празна, с изключение на квадратната желязна печка, върху която имаше купчина камъни. Право нагоре от печката към тавана се издигаше десетсантиметрова тръба. Срещу печката имаше Г-образна пейка с ширината на двойно легло. Достатъчно голяма беше да легнат двама души. Върху гладката й седалка стоеше дървена кофа с вода. В ъгъла някой беше захвърлил малка връзка брезови клонки, стегнати с груба връв.

Отворих печката. От вътрешната страна на вратичката висяха паяжини, от което разбрах, че не е използвана много скоро. Подът беше покрит с тънък слой прах. Затворих вратата на печката и прокарах пръст под металната кутия, застанала на ниски крачета. Нищо. Потопих пръст в кофата. Водата беше така студена, както се чувствах и аз, а на повърхността имаше непрозрачен слой. Още един признак, че тази постройка не е използвана от доста време.

Време беше да тръгвам. Сега из дачата шареха светлини. И експлозии. И изстрели — залпове от цели пълнители на автоматично оръжие. Тези хора нямаха ли стрелкова дисциплина? Дочух гърлено викане. Не разбирах думите, но съдържанието беше ясно — викаха руския еквивалент на „Полиция — лягайте на пода, мамицата ви, горе шибаните ръце, шибаните длани нагоре, и не мърдайте, мамка ви!“

Добрах се до задната врата към верандата с насочен за стрелба автомат, когато вратата се отвори с трясък навън. Вдигнах цевта и обрах спусъка.

Същото направи и Борис. Погледите ни се срещнаха. И двамата поехме дълбоко дъх. След това свалихме оръжията.

Успях първи да избръщолевя:

— Къде ни е шибаната мишена? Андрей какъв беше — Кръстника?

— Юдин? — Широките рамене на Борис се отпуснаха и той протегна ръце с насочени към мен длани. — Няма го. Само бики. Бодигардове. Пушечно месо — оставено, за да ни обърка и може би да убие малко полицаи. — Поклати глава с отвращение. — Вече нямаме никаква шибана оперативна сигурност, Дики. Той бил тук следобед, когато Миша правил снимки. Знам. А сега — него няма. Някой трябва да казал му, че идваме.

Докато стрелците от ОМОН вадеха телата навън и ги опипваха за документи и други неща, ние с Борис и Миша прочесахме дачата под пословичния фин гребен. Не че очаквахме да намерим нещо. Първо, ОМОН доста добре бяха разбили всичко, връхлитайки през вратата. Освен това въпреки краткото време в Москва бях установил, че тези мафиоти са УНЛ — умни, непредсказуеми и лукави. Действаха така, сякаш улиците са техни — всъщност така си беше. Не можеше да влезеш в магазин, ресторант или първокласен хотел, без да преминеш през кордон от облечени в анцузи побойници с големи мускули. Мафиотите контролираха всичко — от събирането на боклука до разпространението на хайвера. Биячите им варираха от тъпаци като оня, дето носеше пръстена на Пол, до бивши офицери — бойци от специалните части като мен. Само дето те не бяха автори на купчина бестселъри и нямаха пенсии.

Ето защо, докато стоях в дачата и размислях за различните варианти, се досетих за няколко неща, като нито едно от тях не ми вдъхваше особен кураж. Първо, лошите са знаели, че ще нападнем. Питах се как ли са разбрали — докато не се вгледах по-отблизо в полковника от Министерството на вътрешните работи начело на групата от ОМОН. Той разтъркваше неловко лявата си китка. На тази китка се намираше един златен „Ролекс Президент“. Доближих се до него, казах „здравей“ — той говореше „много малко инглиш“ — и погледнах отблизо. Очевидно нов — нямаше и драскотина по кристалното стъкло или короната. Тези часовници се продават по за седем до осем хилядарки в брой. Сега разбрах как лошите бяха успели да се измъкнат чисти.

Имам предвид, истински чисти. Доколкото руснаците разбираха, нямаше никакви следи. Нищо. Nada[7]. Още по-лош, ако питате мен, беше фактът, че Юдин и приятелите му ги нямаше, въпреки че според Борис дачата се намирала под непрекъснато наблюдение от Министерството на отбраната през изминалите осем часа.

Да, така е — вие също видяхте новия солиден ролекс на полковника.

Да разбера, че в Майка (й мръсна) Русия няма почти никаква ОПСИГ — това е ОПеративна СИГурност, — значеше, че трябва да внимавам за собствения си добре износен задник. Знаете, приятели, че често пъти са ме обвинявали в своеволие — по-точно казано, че не получавам разрешение от висшестоящите, преди да предприема действия. Но тази тактика опазваше мен и мъжете ми, объркваше враговете ми и ме направи воин с големи успехи.

Да, има и моменти, когато трябва да се мине по реда. Но има и време и място за мълчание — и хитрини. А Русия, реших, е страна, в която щях да играя по ръба на бръснача.

Това, че руснаците не бяха намерили нещо важно в дачата, не означаваше, че тя е свободна от улики зона. Затова въпреки оплакванията от страна на Борис и Миша аз методично проучих вътрешността й, като тръгнах от натрошената предна към изританата задна врата в търсене по класически метод. Много от това, което намерих, ме объркваше. Разбира се, ситуацията тук беше нова и ми създаваше редица пресни, трудни и обезпокоителни проблеми.

Както знаете, през последните няколко години съм се борил с терористи. Е, стигне ли се до водене на отчетност, терористите са истински бюрократи. Те отбелязват всичко. От записките на Мао Цзе Дун за Великия поход и дневника на Че Гевара за злощастната му експедиция в Боливия, до сведенията за разходите на Тамилските тигри, каталозите за доставки на Националния освободителен фронт „Фарабундо Марти“, документите на Ислямски джихад за реквизиране на оръжие или наръчниците за направа на бомби на Кахан Чай, всяка терористична група, на която бях попадал, водеше удивителни документи. Подробни отчети, списъци, инвентарни книги, дневници, журнали, бележници — всичките пълни със смесица от факти за притежанията си и местонахождението им, политически размисли (предимно говежди аки), теории за тактиката (също), подробни бележки за това къде са били, какво са видели и — тази част обичам най-много — имената и телефоните за връзка с хората, които им помагат.

Може да се чудите защо извършват тази писателска нелепост — и го правят, откакто се помня, — след като е толкова опасна. На този въпрос, приятели, не мога да отговоря. Мога само да кажа, че се радвам, дето тангата, както най-често наричам терористите, са писатели, а не само бойци. Защото работата ми — общо казано, лов и убиване на толкова танга, за колкото ми стигнат ръцете или куршумите — става далеч по-лесна.

Но както се казва, минало-бешело, а сега нямаше нищо бележито (да, тази дума тук е използвана саркастично) за откриване. Няколкото останали парчета мебели бяха в стил „ега ти селото“ — стари и доста използвани. Килимите — евтини и покрити със спечена кал. Гардеробите — празни, почистени, с изключение на някоя телена или пластмасова закачалка. В гардероба в антрето имаше слой прах. Но тя бе дошла от ослепяващите гранати — реших така, защото рафтовете на гардеробите в онова, което изглеждаше като главна спалня, бяха чисти.

Всъщност цялата къща беше доста празна. О, имаше прострелян телевизор „Сони“, закачен към една от онези нови, половинметрови сателитни чинии. На кухненския шкаф видях пръснат на парчета касетофон с вграден компактдиск плейър. Облечените в черно хора от ОМОН ровеха в една кутия с пиратски китайски компактдискове[8] с американски, английски и френски рок и руска попмузика и тъпчеха сувенири в джобовете си.

Проправих си път през оскъдно обзаведената кухня, чиято малка печка с две горелки се захранваше от висока метър и двадесет стоманена бутилка с газ (пропан-бутан може би) извън къщата. В шкафа имаше половин самун черен хляб, половин дузина консервени кутии с пресован хайвер, няколко кутии сладко кондензирано мляко и куп полупразни бутилки от водка, уиски „Чивас“ и „Реми Мартен“. Няколкото чинии обаче бяха нащърбени, а дебелите чаши за пиене изглеждаха зеленикави, сякаш първоначално са били пълни с желе от грозде.

Имаше едно двойно легло със стара гола пружина, две проядени от молци възглавници и единична нощна масичка в онова, което трябва да беше главният апартамент. Прегледах малките чекмеджета. Nada. Вдигнах парцаливата възглавница на стола с подобна на стълба облегалка. Нищо. Трите по-малки спални стаи бяха напълно празни. Без легла. Без мебели. Дори подовете бяха изметени — нямаше дори и едно валмо прах в ъглите или във вградените шкафове. Нещо странно имаше в онази снимка, нещо ужасно нередно. И се тревожех, че нямах представа какво.

И все пак продължавах с търсенето. Разрових камината. Пепелта беше само дървесна, което значи, че скоро не е горено голямо парче хартия. Хартията оставя много по-различна пепел от дървото. Но камъните бяха топли, което значи, че в недалечно минало тук е живял някой.

След около час непрекъснато безплодие Борис реши, че съм видял достатъчно. Вдигна и отвори една неразпечатана бутилка коняк „Реми Мартен Луи XIII“ от грубо боядисания селски чамов шкаф, прасна ме по гърба, след това постави ръка на кръста ми, за да ме изведе през останките от предната врата.

— Хайде, Дики — каза той. — За нас няма нищо. Хайде да се напием.

— Дай ми още малко време, а?

Той въздъхна примирено и ме поздрави с бутилката:

— Добре, добре, момче, бави се колкото искаш. Ние сме отвън.

Отговорих с вдигнат палец.

— Благодаря ти, Борис.

Сега можех да разбера точно какво ме притесняваше. Разузнавателните снимки говореха за движение. Ние бяхме решили, че тук идват хора, за да се срещнат с Андрей. Сега разбирах, че не е така. Те са опразвали шибаната къща. Затваряли са я. Прибирали са уликите. Но улики за какво? Дачата беше напълно изчистена.

Може би. А може би не. Нямаше да си тръгна, без да съм я обърнал навън с хастара. Дълго време съм се занимавал с такива неща и знам, че е практически невъзможно да докараш едно място до абсолютна чистота. Запомнете този факт, защото ще го срещнете отново. Истина е. Лошите винаги оставят по нещо. Парченце от улика. Частичка. Сребро. Лентичка. Петънце. Но не можеш да го намериш, ако си притеснен от времето. Затова трябва да не бързаш и да си методичен. И тогава, ако си прегледал всичко три пъти и мястото продължава да бъде абсолютно чисто, като излизано с прахосмукачка, разбираш, че си имаш работа с истински професионалисти, и реагираш по съответния начин.

Намерих парченцето улика в намачканото калайдисано медно корито, което служеше като кош за дърва до каменната камина. Извадих цепениците и ги сложих на пода. Половинка от оцапан лист, който вероятно са щели да използват за подпалка, лежеше покрит от стърготини и други боклуци на дъното на коритото. Обърнах го и открих, че е размазано фотокопие от горната половина на lettre de transport aerien — товарителница за въздушна пратка по „Ер Франс“. На него имаше номер 059-5391-1572, но без дата. Пратката беше адресирана до компанията „Лимон“ в Мистик, Британски Гренадински острови, през банка „Ласал“ в Женева, Швейцария.

Името на подателя не се четеше. Но пратката е била представлявана и осигурявана от фирма на име „Лантос и Ко“, Париж XVI. Цената: малко повече от пет и половина милиона франка — към милион и четвърт долара. Пратката се състоеше — и тук цитирам за вас: „компоненти за камера за екологични изпитания, кран, аксесоари за крана, колички, резервоари за горещ фреон, нагревателни тръби“. Общо тегло 24 500 кила — към 54 000 фунта.

Съмнително съвпадение, а? Товарителница на „Ер Франс“ за подпалка в руска дача. Да, в дългата ми и богата на натъртвания кариера съм се натъквал на много малко съвпадения, съмнителни или не. За какво, по дяволите, й е трябвала на компания с името на някакъв испански (или френски) лимон камера за екологични изпитания в Мистик, Британските Гренадински острови?

И кои, по дяволите, бяха банка „Ласал“ от Женева и „Лантос и Ко“ от Париж XVI? Знаех, че това са въпроси, на които щях да отговарям през следващите няколко дни, докато задоволя собствените си изисквания за лично и професионално удовлетворение. Защо ли? Защото бяха свързани с Андрей Юдин. А той имаше връзка със смъртта на моя приятел по кораб Пол Махон. Виждам ви. Казвате, че верижката от сведения в този случай е много тънка. Да, прави сте. Така беше. Но имах само това и щях да го следвам, докато стигна до задънена улица.

Разгледах хартийката в ръката си. По старите гънки изглеждаше, че фотокопието е било сгънато на две по хоризонтала, след това на точно три вертикални третини и вероятно пъхнато в нечий джоб на гърдите. Било е откъснато по централната гънка, когато са го хвърлили. Сгънах го и го прибрах в джоба с кибрита. Върнах дървата в коритото и поех към вратата.

Да, щях да пийна един-два коняка с Борис и Миша на път към града — просто за да бъда общителен. Но си мислех за друго, не само за глътките пиячка от по петстотин долара шишето. Исках да проверя хората, местата и доставките, за които се говореше в товарителницата, и да слея тази информация с някои други документални късчета сребро на мое разположение. Исках и да пораздвижа нещата, като се поразкърша из московските клубни сцени — по-конкретно едно заведение на име „Динамо“.

Бележки

[1] Без (фр.). — Б.пр.

[2] Със замах (фр.). — Б.пр.

[3] Щат в САЩ без излаз на море. — Б.пр.

[4] Главатари. — Б.пр.

[5] На английски език Грузия се произнася Джорджия. А изразът „Мисля за Джорджия“ е заглавие на песен на Рей Чарлз. — Б.пр.

[6] И преди съм споменавал тази командна верига. Както стария си шеф, командващия военноморските операции Арли Секрест, я наричам коминоподобната командна верига, тъй като всяка отделна командна структура се движи право нагоре или надолу, което означава, че между тях няма взаимодействие. В повечето случаи тази система работи срещу мен и в полза на лошите, защото никой извън моя конкретен кюнец не споделя информация. В този случай обаче мога щастливо да заявя, че моят „кюнец“ беше напълно отделен от този на 3PM. Хубавата новина беше, че копелето не можеше с пръст да ме докосне и двамата го знаехме. Лошата новина беше, че можеше да ми почерни живота, защото той контролираше околната среда, например всичко, което ставаше в посолството.

[7] Нищо (исп.). — Б.пр.

[8] Въпреки всички обещания и договори за обратното, китайците продължават да правят стотици милиони долари от пиратски компактдискове. Произвеждат ги в Китай, след това ги прокарват по тайни пътища през Северна Корея, Япония и Бразилия.