Серия
Свирепия (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Task Force Blue, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 7 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Dave (2015)

Издание:

Ричард Марчинко и Джон Вайсман

Свирепия 4. Специална група „Блу“

 

Превод: Венцислав Градинаров

 

Библиотечно оформление и корица: „Тандем G“

Предпечатна подготовка: „Атика“

Печат: „Образование и наука“ ЕАД

Хартия: J. W. CAPPELEN

Шрифтове: SoflPlus

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 21

 

ИК „Атика“, 1996 г.


Отново на стрелците —

все по-малко на брой… —

и на

адмирал Джеймс „Ейс“ Лайънс,

Военноморски флот на САЩ (о.з.),

Воин на воините

Ричард Марчинко, Джон Вайсман

Настоящата книга е художествена творба. Имената, героите, местата на действията и събитията са продукт на въображението на авторите или са използвани с художествена цел. Променени са някои оперативни детайли, за да не бъдат издадени начините за водене на съвременната война със специални методи.

Много от оръжията на Свирепия са представени с любезното съгласие на международния търговски отдел на фирма „Хеклер и Кох Инк.“, гр. Стърлинг, Вирджиния.

Политиката е калпавият начин да се върши работа.

П. Дж. О’Рурк[1]

ДЕСЕТТЕ БОЖИ ЗАПОВЕДИ НА ВОЙНАТА СЪС СПЕЦИАЛНИ МЕТОДИ

Аз съм Богът на войната и гневният Бог на бойните действия и винаги ще те водя отпред, а не откъм тила.

Ще се отнасям с теб като с всички останали — като с боклуци.

Не прави нищо, което аз не съм направил преди теб — така ще станеш воин по мой смъртоносен образ и подобие.

И ако болката съпътства твоите усилия и страдаш силно, то значи правиш всичко както трябва.

Не трябва да ти харесва — трябва просто да го направиш.

Прави нещата просто, глупако.

Никога не си въобразявай.

И наистина, не ти се плаща за твоите методи, а за резултатите, което значи да убиеш врага си с всички възможни средства, преди той да те убие.

Винаги носи във воинската си мисъл и душа последната ми и основна заповед: Няма правила — побеждавай на всяка цена.

Част първа
НАСХИО[2]

1.

Казано е, че да стигнеш там, накъдето си тръгнал, е половината от удоволствието. Ако е така, вероятно вече беше време да стигна там, защото изпитвах силна нужда от удоволствие. За по-лесно бях свършил със сутрешното бъхтене от четвърт миля и бях излязъл от соленото езеро с гадна тиня по дъното в хладния мартенски дъжд на щата Флорида. Изглеждах, чувствах се и (което е по-важно) смърдях точно като онова неприятно чудовище от филмите.

Излях застоялата кисела вода от огромните си очила. Изтръсках калта от пистолета „HK USP“ 45-ти калибър, закачен към дясното ми бедро с найлонов кобур за тактически действия. Изстисках колкото можах вода от плитката си, завързах отново черния парцал около косата си и пъхнах гумената радиослушалка в ухото си. После се преборих с кабела за микрофона, който се спускаше от слушалката надолу по лицето и се пъхаше под мустака ми (искаше да се настани точно в дясната ноздра, а не над устната, където му беше мястото). Надянах на главата си подгизнала шапка от материал „Номекс“ и вълнена подплата, след което нагласих двадесеткилограмовата си бронежилетка, направена да издържа на куршуми Class IIIA Plus Point Blank, която ме дърпаше като котва, докато минавах езерото, и ме караше да се чувствам сякаш накиснат до дебелия си четиридесет и четири сантиметра врат в досещате се какво.

Самата бронежилетка тежи по-малко от пет килограма, дори мокра. Истинската тежест е от дузината изработени по поръчка джобове, пълни с всичко — от вездесъщия ми сгъваем нож за близък бой „Емерсън 6“ с титанова рамка, водонепроницаемия ми тактически радиотелефон, миниатюрното фенерче „Шуър файър“ с мощност 100 свещи, четирите шашки „DEF-TEC No. 25“ за отклоняване на вниманието до дузина пластмасови белезници, половин дузина клинове за врати, ролка хирургическа залепяща лента, петнадесет метра въже за катерене, осем пълнителя с осемдесет патрона „Магсейф плюс-П“, каквито използват специалните полицейски сили, ножа с назъбено острие „Мед дог ДСУ-2“ в специалната си ножница от материал „Кайдекс“, леката щанга от хирургическа стомана за разбиване на врати, пет метра лентов взрив, както и три електронни детонатора, а също и… е, схващате идеята. Бях накичен като някакъв шибан товарен тюлен.

Както и да е, наместих проклетото нещо където трябва, отново затворих възможно най-тихо капака на един от джобовете с „велкро“ (старомодните брезентови жилетки с всичките си катарами и връзки имат едно тактическо предимство — не вдигат шум), след което започнах бавно да лазя напред по мокрия асфалт сантиметър по сантиметър и през цялото време си мислех колко невероятно голямо шибано удоволствие си доставях по пътя за там.

Там се намираше на 150 метра, в самия край на пистата за рулиране, където, почти невидим през проливния дъжд, който вятърът забиваше в лицето ми, един „Боинг“ 727 с осемдесет и трима пътници и екипаж от седем души, отвлечен от Сан Хуан и кацнал тук, в Кий Уест, стоеше като неподвижна сянка в тъмното. Гумите му бяха простреляни от снайперист на полицията на Кий Уест, след като на пилота беше наредено да излети в неизвестна посока и той бе докарал самолета чак дотук, преди някой да успее да реагира. Преди около час бяха спуснали задната стълба. Един самотен терорист, въоръжен, както можахме да забележим от 1500 метра през биноклите си за нощно виждане, с нов модел автомат „Колт“ 633 HB девети калибър, сега стоеше мокър и нещастен на пост под опашката.

Имах гадната (почти неизпълнима) задача да се промъкна, без да ме забележат или чуят, да освободя самолета от лошите, да спася пътниците, да потупам стюардесите — извинете, исках да кажа съпътстващия полета персонал — по приятните, твърди дупенца, след което да се метна на своя жребец, безстрашния бял и вонящ на неумит хуй Вихрогон Смръдльо, и да изчезна оттук, докато всички се оглеждат и питат: „Кой, по дяволите, е този гаден маскиран словак с опашката и с групата откачени?“

Да, знам, знам. Питате какво (следва псувня) прави тук Дики Марчинко Диверсанта, Човекът-акула от Делтата, старият Свиреп воин с радиопозивна Сребърния куршум, накиснат чак до лошия си задник в кал и танга (което е радиожаргон за терористите, за онези от вас, които не са чели последните ни три книги), когато може да е във вила „Свирепия“, да се наслаждава на своите осемдесет и нещо хектара, седнал на двора във ваната „Джакузи“ с масажиращи струи, разчекнал уста до ушите и натопорчен цял метър, стиснал в ръка огромна чаша с най-добрия джин „Сапфир“ с лед на доктор Бомбай. И да не пропуснем — затиснат в сандвич от чифт едробалонести сервитьорки от „Хутърс“[3], които му правят онези номера с мокрите тениски и голите дупета в преминалата през озонови филтри и затоплена до тридесет градуса вода?

Е, приятели, простият отговор е, че един от онези осемдесет и трима пътници на самолет от полет 1252 на… е, нека го наречем Пансветовни авиолинии, пътуващ от Богота, Колумбия през Сан Хуан, Пуерто Рико, Атланта, Джорджия, Шарлот, Северна Каролина, за да спре във Вашингтон, беше уважаемата С. Лин Крофорд, на тридесет и пет години, регистрирана като професионална демократка и специалист по набиране на финансови средства и считано отпреди дванадесет седмици, нашият най-нов министър на Военноморските сили.

Сред заложниците се намираха и двама (всъщност в момента бе останал един, но за това — после) висококвалифицирани, добре обучени агенти на Следствената служба на Военноморските сили, както биха ги обрисували съставителите на описателни протоколи. С други думи — двама тънкохуести мухлясали безмозъчни задници от Следствената служба, които посещават стрелбището два пъти в годината, прекарват всичкото си време в писане на протоколи и са склонни да се паникьосват при първия признак на криза.

И защо беше отишла уважаемата С. Лин в Богота? Кой знае? По-точно, на кого му пукаше? Подобни политически решения се вземат на нива, където заплатите са далеч по-високи от моята, която е от категория 0–6, или съответстващото на полковник. Единственото важно нещо сега беше, че шефката на Военноморските сили се намираше в ръцете на най-малко шестима и най-много неизвестно колко гадни копелета, въоръжени до зъби с оръжия, каквито носят лошите момчета, и експлозиви. А аз в качеството си на КО — командващ офицер — на поделението към Групата за развитие на военните действия със специални методи към американските Военноморски сили, известна като Морски Неконвенционални Акции/Тактика Континентална Америка и съкратена като МА/ТКА (произнасяно матка с очевидния стремеж на тюлените към политическа коректност), имах незавидната задача да измъкна оттам нейния възвишен почти до президентския кабинет задник за предпочитане цял.

Възможно е да се запитате какво, по дяволите, правеше министърът на Военноморските сили в туристическия сектор на евтина авиолиния, след като Военноморският флот има на свое разположение всякакви отлични (а и сравнително надеждни) самолети. Предполагам, че сега имам време да обясня, въпреки че може би сте се досетили за отговора, защото той е толкова очевиден — по политически съображения.

Вижте, преди няколко месеца в тази конкретна държавна администрация някои от по-надутите божества в Белия дом и Пентагона, заемащи неизборни длъжности, се бяха заели да реквизират военни самолети. Защо ли? За да отскачат до игрища за голф, на кратки разходки с цел държане на речи в не особено приятни места, като Флорида, Европа и Хавайските острови, безполезни пътувания до Барбадос на лов за мацки и други разнообразни неофициални пътешествия. Най-напред ползващият се с лоша слава журналист и помияр Самюъл Андрю Доналдсън от „Ей Би Си нюс“ изпя всичко в своето предаване „На живо в най-гледаното време“ със сардоничния си материал, наречен „Четиризвездните авиолинии“. Само за двадесет и четири часа националните вестници, сензационните телевизионни предавания и седмичните новинарски списания го последваха и си направиха групов секс с тази тема, като я отразяваха с подигравателни, унизителни, хапливи и свръхкритични думи. От своя страна Белият дом реагира така, както най-добре умее — изсили се прекалено.

По тази причина отвисоко беше спуснат като подводна мина един многосричен указ, който профуча през Западното крило, мина през старата сграда на изпълнителната служба и накрая избухна посред Пентагона с такова унищожително въздействие върху самочувствието, каквото не беше виждано от времето на Джими Картър насам.

Когато накрая същността на указа беше смляна до едносрични и двусрични изразни средства, които мога да разбирам, всичко се изясни. Позволете да ви предам гореупоменатата същност в превод: „Край на шибаното возене във ВОСАМ (това е ВОенни САМолети на пентагоноговор), освен ако шибаната заповед за шибаното возене не носи шибания подпис на самия шибан върховен главнокомандващ и предводител на шибания свободен свят.“

Това ново и неотменимо нареждане остави секретарите на различните служби, техните заместници, заместниците на техните заместници, военните им помощници, както и други отбрани бюрократи, а да не говорим за дузините пагононосци с по две, три и четири звезди, в неласкавите ръце на пътническите авиолинии. Няма вече хеликоптери, бръмчащи на празен ход на площадката пред Пентагона преди седемминутния полет до военновъздушната база „Андрюс“, за да кацнат на сто метра от някой самолет „Джетстар“ на Военновъздухарските сили или „C-9“ на Военноморските сили, за бърз, ефектен полет директно до целта на гореупоменатото божествено създание. Не. Този вид ефективност вече я няма.

Днес всички — от командващия военноморските операции до шефа на военното разузнаване — спират шофьори на разкапани таксита пред входа на Пентагона, които бъкел не разбират от английски, или пък се спускат в претъпканото метро на Вашингтон, за да изминат трите спирки до Националното летище заедно с просяците и уличните певци. Това пътуване е последвано от безкрайно чакане и основателен страх от прекратяване на полета.

Е, аз не вярвам особено силно в допълнителните удобства, особено когато става дума за политиците. Но ако питате мен, то шефовете, и най-вече тези, които са назначени на длъжност министър на Военноморските сили, би трябвало да имат известни привилегии от време на време. Особено ако става дума за сигурността — а полетите до и от Колумбия, където цар е Коката, се вписват в тази категория.

Но никой никога не иска мнението ми. Дори не бях виждал лицето на проклетата шефка на Военноморските сили, докато не ми дадоха изпратена по факса снимка преди пет или шест часа, а аз не мога да разпознавам божества като нея дори и да се блъсна в тях. Единственият път, когато телефонът ми звъни и когато вратата на клетката ми се отваря, е при подобни ефектни осирания и при нужда някой бързо-бързо оправ-оправ всичко и всички.

И затова сега бях облечен в работните си дрехи за тържество, направени от черна материя и sans[4] перли. Носех винаги популярното съчетание от черна шапка от „Номекс“ за главата и лицето, устойчиви на раздиране бойни дрехи, както и противокуршумна жилетка, а да не говорим за винаги модните високи и в момента подгизнали черни маратонки „Рийбок“ за аеробика. Това е и причината да бъда в обичайното си състояние — измръзнал, мокър, зле и удрящ се в различни изпъкналости по грубия асфалт.

Спрях, за да се ослушам. Нищо. Възобнових пълзенето. До момента мисията протичаше отлично. Разбира се, още не беше изминала дори минута, откакто излязохме от соленото езеро.

Дъждът валеше силно и удряше със силата на сачми от лагери, носени от ветровете с двадесет мили в час. Това беше и добре, и зле. Добре, защото означаваше, че петдесетте или повече телевизионни камери върху камионите извън оградата на летището няма да могат да заснемат първоначалните ни действия. Дъждът щеше да заглуши всички шумове от нашето приближаване към самолета.

Лошото беше, че нападението ни така ставаше много податливо на осиране с кози лайна, защото всичко, което носехме, докосвахме или нападахме, щеше да бъде мокро и хлъзгаво като катеричката на осемнадесетгодишна похотлива колежанка от хубавия модел, върнала се у дома за уикенда. Всичко — от крилата, които ще трябва да прекосим, и стълбите, по които ще трябва да се катерим, до аварийните дръжки, които ще трябва да освободим, без да привлечем вниманието на намиращите се вътре танга — изглеждаше като едно голямо предстоящо осиране с многократно действие.

На два метра зад мен стройното тяло на въоръжения и опасен помощник при машините първи клас Стиви Уондър се придвижваше сантиметър по сантиметър през черната пътека за рулиране. Нали е винаги в крак с модата, този мръсник бе облечен убийствено. В буквален смисъл. Обърнах се, за да се уверя, че не изостава. Когато ме поздрави с един пръст, разбрах, че всичко е наред. Веднага след задника на Уондър и привързан към него със стълба, Док Трембли, главен старшина, лекар и снайперист, се прокрадваше в тъмното, а дългите му увиснали мустаци мърдаха като антени, докато лазеше на подплатените си колене и лакти, метнал на гръб един „Хеклер и Кох“ със заглушител.

Още седем стрелци след Док и Уондър допълваха смъртоносния ми контингент. Синьор старшина Ники Гръндъл Гадния ни охраняваше откъм шест часа[5] с вездесъщия си автомат със заглушител „Хеклер и Кох“ MP5-PDW. Пред него пълзяха Дюи Пачия крак, Чери Ендърс, Харис Малката бира, Мийд Пиколото, Шепард Алигатора и Гризача. Всяка двойка плувци от моята група МАТКА носеше по една от четирите подплатени стълби.

Бих искал да имам още седем души за този щурм, но както пее оня кльощав певец, не винаги получаваме това, което искаме, и затова ги нямах. Просто щяхме да свършим работата с наличните стрелци. Имахме достатъчно време да репетираме на един „Боинг“ 727 — макар и 727–200, — а не от по-старите 727–100 като този тук в дъжда — в един хангар, обявен от нас за щаб. Така можахме да опресним просмуканите си с бира и разбъркани от видения на катерички спомени за отварянето на изходните прозорци и врати, качване върху крилата, без да се разклаща самолетът, и влизане в него без препъване във всевъзможните стърчащи и бодящи таковата, както и шибани, изтаковани онаковата, а също и други разнообразни неща, които обикновено са натъпкани, вързани, смачкани, завити, сбутани, закрепени с болтове, вклинени и залепени в самолетните кабини.

От пристигането ми досега се питах едно — на колко танга щяхме да се натъкнем? Нямаше никакви разузнавателни сведения за този най-критичен елемент на спасяването на заложниците, тъй като самолетът беше кацнал на единствената писта на международното летище Кий Уест само преди петнадесет часа.

Добре, тогава какво знаех? Е, съвсем малко повече от това, което знаеше останалият свят: PWA 1252 беше напуснал Богота в 07:10, пристигнал в Сан Хуан два и половина часа по-късно, тръгнал за Атланта в 11:00 часа и отвлечен деветдесет минути по-късно малко на север от Доминиканската република.

Чул бях запис на първоначалното известие от пилота. То беше кратко и лаконично: „Център в Сан Хуан, тук PWA 1252, ноември. Тук има едни хора, половин дузина са, и искат да се отклоним към Кий Уест. Имат бомби и пистолети и затова ще се подчиним.“

След като самолет PWA 1252 беше кацнал тук, имаше само шест обаждания до него. Нито едно не беше продължило повече от минута. Всяко от тях бе започвано от пилота. Нито едно не съдържаше допълнителна информация, дори и намеци, за броя на терористите, взели заложниците, нито за оръжието им. А тези късчета информация са от критична важност за успешното завземане на самолета, повярвайте ми.

Позволете да се отклоня малко — в края на краищата аз съм мокър и измръзнал, пък съм и на работа, — за да проведа кратък курс по логиката и тактиката при спасяване на заложници в самолет, както и да преподам подготвителния урок по физическите характеристики на самолетите „Боинг“ 727–100, за да разберете пред какво бях изправен.

Логиката и тактиката са достатъчно прости: ключът към успеха при спасяване на заложници е изненадата. Изненадата. Запомнете думата — отново ще срещнете тази материя. Влизащият екип трябва да бъде напълно динамичен, т.е. трябва да нахлуе в самолета за по-малко от шест секунди, защото вероятно иначе ще загуби някои от заложниците. Ако не успеят да нанесат удара в един и същ миг или ако се бавят прекалено много, или ако мистър Мърфи, известен със своя закон на Мърфи, е дошъл с тях, ще загинат невинни хора. Това е.

Е, и кое му е трудното, питате? Иди и превземи шибания самолет.

Да, приятели, така е. Вземете сегашната ни ситуация (моооля ви, вземете я. Давам ви я, само кажете). Ние бяхме десет мъже на мокрия асфалт. Самолетите 727–100 имат девет възможни входни точки. Вие направете сметката.

В идеалния случай са необходими седемнадесет стрелци, за да бъде атакуван самолет 727. (Ако той е ширококорпусен модел, като 767, „Еърбъс“ A340 или голям стар 747, може да ви трябват до две дузини хора в групата за първоначално навлизане, както и още две дузини за втората вълна за контролиране на пътниците, отделяне на лошите от добрите, както и проумяване на ситуацията.)

Да си призная, тази вечер имаше допълнителни стрелци. Базираната в Куонтико Национална група за спасяване на заложници на ФБР беше напрегната до краен предел, защото овладяваше затворнически бунт, бушуващ с пълна сила в Левънфорд, както и един бял расист с шестима заложници, барикадирани зад ограда от бодлива тел в Орегон, а също и един разстроен приходящ служител, който с помощта на ръчна граната беше отвлякъл една таратайка някъде в Калифорния. Но въпреки всичко ФБР беше успяло да събере един дванадесетчленен екип за специални действия от Маями. Екипът беше пристигнал три часа след мен и определил свой собствен периметър. Но не направиха нищо повече.

Защо ли? Поради един малък проблем: преди три седмици службата на главния прокурор издаде една директива на Министерството на правосъдието. В нея се казваше, че считано от днес и от този момент, всички местни служби на ФБР и присъединените към тях групи „ще полагат всички възможни усилия да отчитат културните, етническите, социологическите и родовите различия, характерни за местонахождението на службата“.

Ама вие мислите, че това си го измисляме, а? Е, познайте нещо — тези тъпотии са истински. Виждал съм копие от проклетата директива, защото ми беше изпратена анонимно по факса от един човек в „Хард глок кафе“ — на жаргона на стрелците това означава щаба на ФБР в Куонтико, — който искаше да си изплюя кафето през носа.

Както и да е, дванадесетчленният екип за специални действия включваше седем жени (една от които имаше по-големи мускули от тези на Гадния, а той вдига сто и осемдесет килограма), шестима латиноамериканци, трима афроамериканци, двама очевидни представители на това, което на бюроговор се нарича еднополова връзка, един азиатец, един туземен американец, както и един самотен бял мъж от по-изискана класа. Наистина — разнородна група. Единственият проблем беше, че никога не са се обучавали заедно. Вероятно са били прекалено заети да посещават курсове по РВНР, или равни възможности за назначаване на работа, за да си губят времето с дреболии като обучение по стрелба, мародерство и функциониране като група. Е, аз също имам своя версия на РВНР — отнасям се с всички еднакво — като с лайна.

Но стига съм говорил за себе си. Нека ви разкажа за тях. Водеше ги специален агент-командир от полевата служба на ФБР в Маями — една червенокоса, двуметрова, черноока чистокръвна латиноамериканска кучка, по-точно кубинка, на име Есмералда Лопес Рейес. Незабавно я нарекох Мучача[6]. Не беше за вярване — тя пристигна тук, сякаш излязла направо от официална вечеря, облечена в рокля, която вероятно струваше повече от месечната заплата на един старшина, също толкова скъпи обувки, както и чантичка от „Шанел“. Нямах абсолютно никаква идея къде слагаше полагащия й се пистолет от ФБР. Всъщност предполагах за едно място, и: (1) вероятно се е чувствала доста некомфортно, и: (2) интересно би било да се види как го вади бързо.

Отношението й, ако мога да го нарека така, беше вбесяващо. Очевидно не знаеше, че аз и групата ми ще дойдем, и когато пристигна и ни видя готови, се отнесе към нас като към campesinos[7].

За да станат нещата по-интересни, около час след нашето идване пристигнаха петима полицаи от участъка в Маратон Кий. Водеше ги един шкембест, мустакат, кривозъб, тесногръд, лаещ заповеди сержант на име Боб. Носеха еднакви колосани камуфлажни дрехи, чисто нови, скърцащи обувки марка „Кокран“ с цинтове направо от каталога и чисто нови автоматични оръжия, достатъчни за шестмесечна партизанска война. Пътуваха в голям бял фургон „Форд“ с блестящ надпис „Специална полицейска група от Маратон Кий“ отстрани с тридесетсантиметрови букви. Сержант Боб натисна сирената два пъти, слезе от колата (като остави лампата да святка), засука мустак, раздвижи челюсти, изхрачи се в една стиропорна чашка и се нае доброволно да ни поведе към победата.

Благодаря, но не, приятелю. Вижте, хора, проблемът е следният: динамичното навлизане, или истинската изненада, изисква не само добри разузнавателни данни, но и страхотна работа в група. Вашите стрелци трябва не само да имат представа къде са лошите (за да не изпозастрелят пътниците), но трябва да функционират като едно цяло. Навременните действия са всичко. Разбира се, що се отнася до мен, абсолютната същност на спасяването на заложници — сърцето, основата, ядрото на всеки друг елемент — е сплотеността на групата.

И какво е това? За мен в превод този израз винаги означава тайфа задници, които са загрижени един за друг достатъчно силно, за да ядат, спят, работят и се веселят заедно, като група. Тайфа мъже, които знаят как мисли всеки от тях; група, в която всеки може да разчете мислите на другия; мъже, които реагират един на друг, без да е необходимо да спират и да се замислят.

Какво значи всичко това ли? Просто не е възможно да се събере група от различни стрелци, независимо колко талантливи поотделно са те, и да се очаква да действат като екип, ако не са работили заедно. Те няма да функционират като група, а и ще загинат заложници.

Изразих тези свои възгледи в типичния си, да го наречем, директен маниер. Боб от Маратон предъвка мустака си, изплю тютюнева плюнка в празната чаша от кафе и накрая се съгласи неохотно. Но добави, че ако му позволим, би искал да се навърта около нас, за да ни помага. Нямах против. Чувствах, че старият Боб и хората му ще се окажат съвсем наред при натиск. И освен това те бяха тренирали като група, което не можех да кажа за хората от ФБР.

Подобен начин на убеждение обаче не вършеше работа при Мучача. Тя имаше дванадесет стрелци срещу моите десет, което според нея й даваше тактическо превъзходство. Летището според донякъде педантичните й думи беше цивилен обект и попадаше под нейните, а не моите пълномощия. Следователно щеше да действа нейната, а не моята група.

Е, ако единственият начин да се оправя с тези тъпотии на командната верига беше да дам възможност на нейните хора, то нямах нищо против. В края на краищата тук ставаше дума само за живота на заложниците, а ако това не притесняваше Мучача, то защо трябваше аз да се кося? Всички отидохме в един хангар наблизо, където бях наредил да изтеглят един „Боинг“ 727, за да се упражняваме. Дадох хронометъра си на Мучача, позволих й да вземе назаем моите стълби, след което отстъпих и оставих нейните хора да покажат колко са добри.

Трябваха им четири минути и четиридесет и пет секунди да влязат в проклетия самолет, като не отвориха всички капаци. Това, приятели, е прекалено бавно — с малко повече от четири минути. Знаете не по-зле от мен, че докато влязат, заложниците вече ще бъдат мъртви.

Е, тя отговори, че това е първи път и затова не се брои. Поиска да опитаме отново.

О, тази песен я бях чувал и преди — музиката беше толкова неприемлива сега, колкото и тогава. По времето, когато командвах „ТЮЛЕН-6“, бях провел съвместно учение с Първо оперативно поделение на специалните сили „Делта“, познато още като Делта Форс. Тогавашният командир на Делта Форс беше един лъскав задник с чин полковник на име Елуд Докинс, но известен сред бойците като Дъг. Е, помиярите на Дъг оплескаха своята част от учението и той също настоя да повторим всичко отначало.

Отговорих на САК така, както и на Дъг:

— Не става, мамицата му. Като спасяваш заложници, имаш право само на един опит — и ако се осереш, всичко свършва.

След това дойде наш ред. Аз наредих момчетата си на място. Трябваха ни двадесет и шест секунди от началото до поставянето на стълбите и влизането в самолета. Боб от Маратон изплю тютюн в чашката си и ми изпрати една голяма, кривозъба усмивка.

— Сладки Исусе — каза, — сякаш гледах поезия на движението, по дяволите. Може ли да се преместим на север и да ходим с вас на училище, момчета?

Мучача не беше толкова впечатлена. Всъщност, когато я помолих да се присъедини към него за подкрепа, тя отказа. Отговори, че агентите на ФБР не играят второстепенни роли. След това хвърли към мен шепа бюрократична плява. Обяви, че Федералната авиационна администрация преди по-малко от седмица е издала нова партида строги и конкретни правила за започване на бойни действия, които трябва да се следват дословно при атакуване на самолет в местно летище, и докато не ги прочета и не подпиша копие от тях, няма да е възможно да предприема действия.

Да, знаех, че или ме будалка, или не познава фактите. Вижте, приятели, пълномощията на Федералната авиационна администрация при отвличане на самолети се прекратяват при отваряне на вратата на самолета. Стане ли това, цялата отговорност преминава върху командира на наземните сили. А в този случай аз считах себе си за такъв командир.

Мучача обаче беше на противоположно мнение. Настояваше, че тя, а не аз командва. Освен това добави, че според нея, след като аз командвам военна част и не съм се заклел, както полицаите, нямам правото да действам законосъобразно, докато не получа преки пълномощия от Националното командване, което в превод означава или президента, или министъра на отбраната. Точка. Край. Толкова.

Приятели, аз не съм неразбран човек. Затова се разбрахме, че няма да се разберем, докато всеки не направи справка с неговия/нейния/ командири във Вашингтон.

Аз набрах на своя клетъчен телефон „Моторола“ номера на министъра на отбраната в командния център. Невероятно! Даваше заето. Какво, по дяволите, правеха тези хора? Пица ли поръчваха?

А сега, след като повече или по-малко ви въведох в нещата, позволете да ви върна към самолета модел 727–100 и неговите девет входа. Ще започнем от носовата част отдясно на борд (знам, че 727 е самолет, а използвам морска терминология, но, за бога, приятели, та аз съм моряк). Добре, прозорецът на втория пилот може да бъде отворен, като се изтегли едно чудо на техниката, разположено точно под самия прозорец. Коефициент на осираемост с кози лайна ли? В конкретния случай — висок.

Защо? Защото ви трябват най-малко двама души за този вход: един да се качи по стълбата и да отвори прозореца, а другият — да крепи стълбата, след това да се покачи и да изтрепе всички танга в кабината. Аз нямах двама души за там.

В посока към кърмата има врата за достъп до галерията малко пред крилата. Коефициент на осираемост с кози лайна ли? Също висок в този ден.

Защо? Позволете да обясня. Имахме стълба с приблизително подходяща височина, която би позволила на един човек да се качи нагоре и много нежно да завърти дръжката за отваряне на вратата. Но вратата на галерията е изключително тежка и се завърта много нашироко — за да могат големите камиони за доставка на хранителни продукти да се приближат на заден ход до самия самолет и да разтоварят онези вкусни деликатеси, които ви сервират по време на полетите. Така че по принцип човек номер 1 се вози на вратата, докато тя се отваря, а хора номер 2 и 3 нахълтват в самолета. Първо, нямах трима души за тази врата. Ще трябва да се задоволя с двама. Второ, тангата имат навика да кибичат в галерията и да сърбат кафе, чай, кола или всякакви други неща с кофеин, за да не заспиват. По тази причина вратата към галерията става ДОШМ — доста опасно шибано място — и обикновено там разполагам пушечното месо, с което имам предвид най-новите и неопитни мъже. Не че ми харесва да губя хора. Не. Но предпочитам да загубя някой с жълто около човката, а не воин с десетгодишен опит. Сега положението беше спорно — нямах пушечно месо.

Също така има два прозореца над крилата, които могат да се отворят отвън. Те са съседни на места 11F и 14F. Потенциална осираемост с кози лайна? Средна до висока.

Откъм положителната страна имахме доста опит при покачването върху самолетни крила — това беше нещо, което правехме като част от нормалните си обучения по спасяване на заложници. Дюи Пачия крак, Чери Ендърс, Гризача и Шепард Алигатора бяха тихи като нинджи. Можеха да се прехвърлят от стълбите върху крилата, да се придвижат и да отворят прозорците без никакъв шум или вибрации дори ако крилата са толкова мокри, колкото щяха да бъдат сега.

Откъм отрицателната страна — прозорците над крилата са малки и всичкото оборудване, което носи човек — автомати, бронежилетки, зашеметяващи бомби и други разнообразни вещи, — се закача при преминаване през тях. Е, при такова закачане се губи време. А времето, както казах по-горе, е абсошибанолютно важно за успеха. Разрешението за моите момчета върху крилата е да носят по-малко неща. Но пък това означава, че стават по-уязвими.

Продължавайки към кърмата, стигаме до кърмовата стълба. Тя е с хидравлично управление и може да се спуска отвън или отвътре. Коефициентът на осираемост е среден до висок.

Към положителните фактори е това, че стълбата стабилизира самолета. Значи, ако е спусната, тангата по-трудно могат да усетят щурмоваците, които се качват по крилата, опират стълбите по обшивката и т.н. Също така стълбата е достатъчно широка, за да не се закача оборудването ви. Към отрицателните — можеш да качиш само по един човек и всеки от тях трябва да влиза през врата в горния край, врата, която лесно може да бъде блокирана отвътре, поради което да останеш отвън в горния край на стълбата зареден, напомпан, готов за действие и стиснал увисналия си lagarto[8] в ръка.

Сега проблемът беше по-сериозен, защото тангата имаха човек на пост. Ако ни видеше, преди да стигнем достатъчно близо, за да го елиминираме, щяха да ни го начукат. В нормални обстоятелства (или с други думи, по време на репетициите за подобни ситуации) щях да накарам някой снайперист да го очисти. Но това беше Кий Уест с една писта, една кула, без високи сгради, а и самолетът беше разположен така, че отстоеше на петстотин метра от всяка добра позиция за снайперист. Освен това имаше ураганен вятър и кофти дъжд, а вятърът и дъждът имат лошия навик да отклоняват куршумите на дълги разстояния. Не. Щеше да е по-лесно и ефективно да го очистим отблизо. Всъщност предвид настроението ми в момента и желанието ми за… удоволствия изпращането по предназначение на гореупоменатото танго по бавен и болезнен начин представляваше задача, която бих искал да изпълня лично.

Окей. Сега се връщаме към носа на самолета отляво на борд. Има два прозореца над крилото при места 11A и 14A, а също и там е главният вход зад вратата към пилотската кабина. Коефициентът на осираемост с кози лайна при прозорците на десния борд е същият, както при левия. А и главният люк си има своите проблеми. Тангата не бяха позволили до самолета да се приближи подвижна стълба. Добре за тях и зле за мен. Защо? Зле, защото стълбата е широка и мога да кача по нея четирима мъже за по-малко от секунда и за половин секунда да отворя люка с взрив. А сега щеше да се наложи да използвам стълба, да отворя леко вратата и да вкарам вътре двама души. Един ще трябва да изчисти кабината, другият — да блокира вратата на тоалетната, за да не може никой да излезе оттам, след което бързо да премине в салона за първа класа.

Накрая, което е последната възможна мярка, може да се влезе в 727, като се отвори багажното отделение и се вмъкнеш през пода на салона. Така е шумно и неефективно, може да се стигне до провал, затова се стремя да не използвам тази възможност, освен ако не искам да поставя оптичен кабел и миниатюрна видеокамера в пода на салона с помощта на безшумна дрелка. Така ще виждам къде се намират тангата.

Подобни операции обаче могат да бъдат изпълнени, ако около самолета се движат хора — механици, шофьори на автоцистерни с гориво, работници, които зареждат храна, а също и разни други, — които да отклоняват вниманието. Самолетът стоеше тук, в това отдалечено място, защото гумите му бяха простреляни, докато се е движел към пистата за излитане. След този инцидент тангата не бяха допуснали никого на борда: никаква храна, вода, дори и АПА — това е авиационен пусков агрегат, — за да може самолетът да разполага с удобства като климатична инсталация, вода в тоалетната и други. Преди осем часа един пътник, претърпял сърдечен удар с фатален край, беше освободен. Позволили бяха на линейка да се приближи, но две танга с автомати и противотанкови ракети наблюдавали санитарите отблизо, за да няма възможност властите да направят каквото и да е.

И както казах преди, никой не беше говорил направо с тангата. Нямаше истински преговори. Всички комуникации бяха осъществени чрез радиото на пилота. Затова не можехме да използваме гласови анализатори или други средства, които да ни представят психологическия портрет на лошите.

Ето накратко всичко, което знаехме:

Тангата наричаха себе си група АДАМ, което е съкращение на Алфа Дивизия /Американска Милиция/. Не казваха откъде са или каква кауза преследват.

АДАМ бяха се качили на самолета в Сан Хуан, знаейки, че министърът на Военноморските сили се намира на борда.

Пилотът съобщи, че хората от АДАМ са му казали, че имат доказателства за тайно споразумение между министъра на Военноморските сили и колумбийските военни — споразумение, съгласно което Военноморските сили на САЩ да се правят, че не забелязват хилядите тонове кокаин, влизащи в страната. Бяха я взели за заложник, за да протестират срещу това. Първоначалната им цел, сега осуетена, била да се върнат обратно в Колумбия и да я накарат да отхвърли съглашението.

Тъй като излитането на самолета беше осуетено, АДАМ-овците промениха исканията си. Настояваха да разговарят с Л. К. Строхаус, милиардер от Калифорния, който вдигаше шум във връзка с кампанията си за президент по всички средства за масова информация — от шоуто на Лари Кинг и веригата „Хоум шопинг“ до радиопредаванията за разговори със слушателите на Ръш Лимбоу и Г. Гордън Лиди[9].

Когато за трети път попитах много мило за ситуацията, Мучача с нежелание ми отговори, че ФБР от Вашингтон са влезли във връзка с хората на Строхаус, но че калифорниецът не е на разположение.

Когато въздушните пирати били информирани, че Л. К. Строхаус не може да разговаря с тях, откачили. Петдесет и пет минути след това съобщение бяха убили един от агентите на Следствената служба на Военноморските сили и изхвърлили тялото му на асфалта. Обещаваха да убият и друг веднага след като се разсветли, за да е по-лесно на телевизионните камери, смятахме ние, и да продължават с по един цивилен на час, докато не дойде самият Л. К. и не се срещне с тях.

 

 

Началникът на летището, който водеше разговорите до пристигането на професионалистите, беше вдигнал летвата от радиокулата и питал дали не желаят да разговарят с някой висш административен служител — например с министъра на отбраната или главния прокурор. Отговорът бил безусловно не. Ами с вицепрезидента? Тангото казало, че ще говорят единствено с Л. К. Строхаус и никой друг. Ако не се появи до три часа, екзекуциите започват.

Това бяха фактите. Допълнителна информация ли? Имаше много малко. Някой беше ли чувал за групата АДАМ? Сержант Боб сдъвка тютюна си, изплю го и поклати отрицателно глава. Според Мучача ФБР беше прокарало името през компютъра си и не намерило нищо. Имаха имената на Мичиганската милиция (че кой ли ги нямаше?) и половин дузина други групи от района, но нито дума за АДАМ. Нямаше ги и в нашите списъци.

Все пак фактът, че така точно бяха спипали министъра на Военноморските сили, ми подсказваше, че АДАМ са получили добри тактически данни — всъщност по-добри, отколкото нашите в момента. Пътуването на госпожа Крофорд не беше шумно разгласено в пресата, а разписанието й — никак. И все пак те бяха успели да го узнаят, да се качат на точния самолет по време на престоя в Сан Хуан и да го превземат.

Как са вкарали оръжията си в самолета? Отговорът на този въпрос, приятели, е потискащо прост. Качили са ги на борда, защото проклетите авиолинии обикновено обръщат повече внимание на товарачите на багажа, отколкото на охраната си. Хората, които мятат куфарите ви натам-насам, имат договори с профсъюзите, здравноосигурителни картони и пенсии. Хората, които проверяват чантите през рентгеновата машина, по принцип получават минималната заплата. Те дори не са служители на авиолиниите, а временно назначени, наети sans социални добавки от някой брокер на физическа сила.

Е, каква им е мотивацията за работа, как мислите? Ако отговорите „ниска до нулева“, си налейте един джин „Бомбай“ и ме оставете да си гледам работата. Честно, тук е мокро и студено и искам да приключа с това шибано нещо, за да мога да се преоблека, а след това да потърся малко студена бира и разгорещени катерички. В края на краищата това е градът на коктейлите „Маргарита“ и разпуснатите нрави, нали?

Сега най-добрият сценарий в подобни случаи е да се чака лошите да се покажат. Може така да не е удобно на пътниците, но колкото по-дълго траят тези неща, толкова по-голяма е вероятността те да свършат мирно и тихо. Най-благоприятният сценарий изхвръкна през прозореца преди тридесет минути с убийството на агента от Следствената служба на Военноморските сили и заплахата за убиване на един заложник на всеки час. Затова се обадих до командния пост на министъра на отбраната — и този път дори успях да се свържа, — обясних на дежурната носителка на четири нашивки какъв е случаят и дадох не съвсем скромното си мнение, че екипът от ФБР не струва.

Тя се обади на адютанта на министъра на отбраната, който се обади на шефа си у дома. Петнадесет секунди по-късно чух гласа му по телефона — каза ми, че трябва да изчакам така, докато се обади до Белия дом. Две минути по-късно министърът на отбраната каза, че президентът е дал словесното си одобрение и ще последва писмено потвърждение.

Това ми стигаше. Събрах хората си и им казах, че ще превземем проклетия самолет, и то веднага.

Е, веднага беше относително понятие. Когато казах на Мучача, че са ми дали зелена улица, и я помолих за малко ayuda — това е помощ на еспаньолски, — гореупоменатият САК ми забрани да предприемам — цитирам: „инициативни действия“, докато тя също не получи „зелена улица и позитивно потвърждение“ от службата на главния прокурор във Вашингтон, че наистина имам позволението да действам.

Почакайте малко. Спрете. Тези проблеми на командната верига не трябва ли да се решават на ниво президентски кабинет? Или под-президентски кабинет? Или под-под-президентски кабинет? Знам само, че се решават на ниво с далеч по-висока категория на заплащане от моята. Честно казано, смятах, че нещата са относително ясни — министърът на отбраната беше казал „да“.

Но желаех да бъда дипломатичен. Добре, отговорих, ето клетъчния телефон, нека се обади на прокурора. Тя се обади. И познайте какво стана. Дежурният от службата на главния прокурор й отговори, че никой от Министерството на отбраната не се е обаждал до Министерството на правосъдието, за да ги извести, че Националното командване е пуснало тюлените на войната. САК-ът каза, че в такъв случай тя по никакъв начин не би ми позволила да щурмувам самолета или дори да щурмувам самолета с нейната група.

Да ми позволи? Тя? Имах позволението да ритам задници и да раздавам наказания от самия шибан президент на Съединените щати и от проклетия министър на отбраната. Почвах да губя търпение от тази бюрокрация. Отново набрах номера на командния център на министъра на отбраната, обясних затрудненията си и подадох телефона на Мучача.

Тя може и да беше чула, но не слушаше. Що се отнася до нея, ако заповедите не произлизаха от Правосъдието, значи не са валидни. Очевидно ФБР не признаваше Министерството на отбраната за надлежно създаден орган на правителството.

Впрочем, нежни читателю, ако считаш, че при тази скапана ситуация трябва да реагирам, като използвам ужасно неприятната дума „чукане“ в няколко комбинации, които Мучача никога не беше чувала през целия си ограничен живот на латиноамериканка, изобщо няма да сгрешите. Казах й, че ще разширя шибаното й отверстие, за да може да завре в него шибаните си правила за влизане в бой, както и че ще предприемем шибаните си инициативни мерки, преди още някой смотан и шибан заложник да загуби живота си, независимо какво казват Министерството на правосъдието, Федералната авиационна агенция и другите натаковани, изтаковани и дотаковани министерства.

Мучача навря маникюра си в лицето ми. Каза, че поведението ми е неконтролируемо, езикът ми — непростим, и след като веднъж е обяснила правилата, няма повече да комуникира с мен освен чрез адвокатите на Министерството на правосъдието. Измъкна химикалка за сто долара от чантичката си, записа името ми в бележник марка „Гучи“ и ми каза, че ще подаде официален протест срещу моето непристойно държане веднага щом се върне в Маями. А междувременно нейният екип ще наблюдава какво правим и ще докладва за всички нарушения.

Дотук бяхме с междуведомственото сътрудничество. Е, добре — шибаното й отношение означаваше, че най-после ще мога да свърша шибаната си работа. (Забелязвате ли ироничното повторение на нецензурната дума? Да? Добре.) Както и да е, след като хармонията в отношенията ни бе загубена, събрах хората си в хангара, който бяхме завзели, за да направим последните планове за щурма.

Останали сами, обмислихме всички възможни комбинации. Включвахме мистър Мърфи във всяко възможно кътче и завойче. И все пак знаехме, че напук на всичкото планиране, на цялото ни обучение и компетентност задачата ни беше изпълнена с толкова трудности, че някъде по трасето някой щеше да се осере — и някой да загине.

Дадох сигнали с ръка. Стиви Уондър излезе пред мен и поведе, а аз го смених и поех предната част на стълбата. Тъй като той е бивш разузнавач от морската пехота (а и обича тези неща), на него се падаше задачата да елиминира тангото в долната част на стълбата при кърмата. В нормалния случай той би изпълнил задачата, като трайно избави упоменатото лошо момче от неприятното му съществуване. Но тъй като искахме поне един от лошите жив, за да можем да му задаваме въпроси, Уондър носеше кожена палка, пълна с оловни сачми, която да послужи също така ефективно, но не смъртоносно, както щангата, която обичайно мъкнеше в щурмовата си жилетка.

Изчакахме, докато Уондър се изгуби в тъмното, след което отново тръгнахме. Не бяхме изминали и десет метра, когато мистър Мърфи се появи.

— Мамицата му — дочух гласа на Уондър в слушалката.

— Какво има? — прошепнах.

— Проблем. Оня се качи вътре и вдигна стълбата.

Видял ли ни беше? Разкрити ли сме? Поисках Уондър да ми докладва ситуацията.

Нямаше отговор. Опитах пак. Нищо. Шибаното радио умря — или пък Уондър.

Какво може да се направи в такъв момент, по дяволите? Отговорът според мен е прост. Продължаваш напред.

Тръгнахме отново на колене и длани, като се придържахме към невидимата страна директно вдясно зад опашката. Чак когато стигнахме на петнадесет метра, успях да различа детайлите по тялото — толкова силен беше дъждът.

Сега самолетът беше почти напълно тъмен — вътрешните лампи в салона бяха изключени. Това също не беше добре. Или тангата са ни видели, или пък са много внимателни и очакват потенциални заплахи. Не обичам внимателните танга, защото са УИЛ, или умни, непредсказуеми и лукави копелета. Бих предпочел вътрешните светлини да са включени, защото те щяха да им пречат да ни забележат.

Пропълзяхме последните десет метра колкото можахме по-бързо, без да вдигаме шум, и се скрихме в относително безопасното място под корема на самолета, където наклякахме, за да помислим какво да правим. Стълбата наистина беше вдигната — наполовина.

Открих под нея Уондър, който се опитваше да оправи радиото си.

— Счупи се, дявол да го вземе — прошепна той. — Сигурно е мокро.

Радиоапаратите на тюлените трябва да бъдат водонепромокаеми. И бяха такива. Но сега вместо апаратите „Моторола“ от най-добро качество, които купувах за групите си, Военноморските сили взимат най-евтините японски или тайвански стоки. Sayonara[10], добли комункации. Добле досъл, насилане.

Насочих пръст към стълбата и раздвижих устни:

— Докладвай.

Уондър сви рамене.

— Качи се спокойно като кмета на Ню Йорк, затвори вратата и вдигна стълбата — прошепна той, като устните му почти не се мърдаха. — Според мен не ме е забелязал, може би просто е отишъл да се изпикае. Но не можем да бъде сигурни…

Сякаш по сигнал се чу виене на хидравлични цилиндри и стълбата се спусна. Докосна бетона с тъп звук. Хората ми се проснаха на асфалта и станаха почти невидими под самолета. Оръжията и стълбите им бяха готови. Ако ни хванеха, поне щяхме да си постреляме.

Бог да благослови Уондър — радиото му вече лежеше на земята, а палката — в ръката. Аз дръпнах капака на кобура си и извадих пистолета.

Настъпи четири-пет секундна пауза. След това дочух как някъде над мен се отваря врата — слаб лъч светлина от изхода над стълбата проряза тъмнината и аз затворих едно око, за да запазя способността си да виждам на тъмно.

Дочух внимателни стъпки по непозволяващите плъзгане грапави стъпала.

Виждах как стълбите се огъват леко под тежестта. Косата на врата ми настръхна така, както всеки път от първата ми бойна операция с група „Браво“ от Втори взвод на „ТЮЛЕН-група 2“, когато бях лейтенант с жълто около топките.

Тръгнах към десния борд. Уондър — към левия. Не дишахме.

Оня слизаше бавно — стъпваше първо на пета, после на пръсти, както правят добрите челни дозори, за да не размести нещо или да не предизвика излишен шум. Спря на около метър над долния край на стълбата. Чувствах го. Той беше като животно, тръгнало на лов — оставяше интуицията си, инстинктите си да надвият и да го защитават в това враждебно обкръжение.

Чакаше. Преброих тридесет секунди. След това отново тръгна, като слезе още три стъпала — достатъчно, за да си поемем безшумно дъх.

Сигурен бях, че кучият син е чул ударите на сърцето ми, защото сигурно бе стигнало до 140 в минута. Чувах удари в ушите си и усещах пулса във врата и китките си като в разбрицана таратайка, която се движи със сто и петдесет километра в час през тунел, дълъг една миля.

Проклетото чакане беше непоносимо. Искаше ми се да направи нещо — каквото и да е.

Но не правеше нищо. Копелето му с копеле, просто си седеше там, където не можех да го видя, и тихо възприемаше ситуацията.

Стълбата изскърца. Тангото се раздвижи. Тръгна към страната на Уондър. Но не бързаше — първо постави крак на terra firma[11]. След това се обърна. Виждах цевта на автомата му. Поставена беше в така наречената ниска позиция на готовност. Биваше го — добре се е обучавал.

Започна патрула си. Тръгна да „разрязва тортата“ — да се движи така, че да заобиколи ъгъла на стълбата в широка дъга, за да се възползва напълно от възможността си да се опази от някой, скрил се зад стълбите.

Уондър беше се скрил в сянката. Добре го правеше. Аз се плъзнах по посока, обратна на часовниковата стрелка, заобикаляйки стълбата, за да мина откъм фланга на тангото.

Опитвах да се движа само тогава, когато се движеше и лошият — вдигах крак, спирах, чаках, слушах и чак тогава отпусках крак, когато дочуех, че и той го прави. Двамата изпълнявахме смъртоносно па де дьо.

Тангото стъпи встрани от стълбата и спря рязко, като ме изненада и останах с крак във въздуха. Чух как си пое дъх. Видял беше нещо — радиото на Уондър, разбира се.

Мама му стара, втасахме я. Изгубихме изненадата. В този момент, като някаква шибана змиорка, която излиза от дупката си, Уондър нанесе удар, преди тангото да успее да реагира. Дочух тракането на палката в костта. Бързо се приближих и хванах тангото, докато то падаше към земята — беше толкова едър, че имах чувството, сякаш хващам дънера на кленово дърво. Уондър улови автомата, за да не вдига шум. И сякаш това не му стигаше, тангото беше препасал като колчан през гърдите си и един проклет противотанков юмрук. Нямаше време за губене — срязах ремъка с ножа си и подадох оръжието на Гадния, който внимателно го положи на земята. По-късно щяхме да се върнем, за да прегледаме оръжието. О, да, исках да разбера откъде, по дяволите, тези танга намират такива неща.

Но нямах намерение сега да задавам този въпрос. Очите на Уондър ме изгледаха въпросително и аз кимнах. Той отново удари тангото, просто за да е сигурен. Извадих хирургическа лента от жилетката си. Запушихме устата на тангото, след това го обърнахме и завързахме ръцете, краката и очите му. Това беше един голям човек, който тази вечер нямаше да ходи никъде.

Направих бърза проверка. Мистър Лош задник носеше в якето си две осколочни гранати на въоръжение в американската армия, както и два допълнителни пълнителя за автомата. Портфейлът му съдържаше седем презерватива — очевидно голям оптимист, — както и двеста долара на дребни банкноти, шофьорска книжка от щат Мичиган на името на Томас Даниел Кейпъл и адрес в град Инкстър, Мичиган, една кредитна карта „Виза“, регистрационен талон за „Тойота“ модел „4-Рънър“, ксерокопие на обява от фирма с име „Паджар“ в Ла Куинта, Калифорния, търсеща добри мъже, желаещи да работят в областта на личната охрана, и имаше телефонен номер, започващ с 800. В портфейла намерих и военна лична карта, от която разбрах, че гореупоменатият Кейпъл Кленовото дърво е E-6 — което е сержант — в поделение на националната гвардия и военната полиция в град Ромулус, Мичиган.

Нищо чудно, че знаеше как да се движи. Нищо чудно, че е имал достъп до осколочни гранати и автоматично оръжие. Ако другите танга там горе също са така добре обучени и оборудвани, ни предстоеше, меко казано, трудно утро.

04:01. Време е да тръгваме. Прошепнах в микрофона си и групата започна предварителните действия.

Док Трембли и аз щяхме съвсем уместно да влезем през задната врата: до стълбата в кърмата. Уондър и Гръндъл ще се заемат с предния люк. Те ще осигурят охраната на министъра на Военноморските сили, защото съгласно плана на местата, който получихме от авиолинията, дамата е била преместена в първа класа. Седеше на място 2A. Един от съпровождащите я агенти от Следствената служба на Военноморските сили — този, когото бяха убили — е бил в 2C. Другият пък се возеше в евтината класа — в 15C.

На Малката бира и Пик се бе паднала голямата врата на галерията. А моите гадни и бързи стрелци Пачия крак и Чери, както и Алигатора и Гризача щяха да се качат на крилата и да минат през прозорците.

Тръгнах първи. Бавно, бавно, за да не разклатя самолета, пропълзях нагоре по кърмовата стълба. Когато стигнах по средата, далеч под линията на горния праг, облегнах колене на стъпалото, извадих една зашеметяваща граната от калъфката и изправих щифта, който придържа ударника на мястото му. Да, знам. Във филмите винаги виждате Слай или Жан-Клод, или Стивън, или пък който и да е да изважда щифта със зъби. Е, приятели, опитайте да го направите, ако желаете да пратите детето на зъболекаря си да учи в Йейл, защото дръпнете ли щифта на проклетата граната със зъби, ще успеете само да си ги счупите.

Рискувах да погледна над прага и с удоволствие установих, че задната врата стоеше леко отворена. Това беше страхотно — искам да кажа, че щях да мога да хвърля гранатата, без да се налага да се изкачвам чак до вратата, което е потенциално опасно, в случай че зад вратата дежури някое танго.

Моите двойки вече заемаха позиции. Щяха да се промъкнат до крилата и да опрат подплатените горни части на стълбите върху страничните релси на корпуса до вратите или пък до вътрешния, преден ръб на крилата. След това съвсем бавно, съвсем внимателно щяха да заемат позиция.

Хората по крилата ще лазят сантиметър по сантиметър, като лежат ниско и внимават да не бъдат забелязани, докато стигнат до прозорците си. По мой сигнал щяха да отворят прозорците, да хвърлят бомбите, а след това да нахълтат.

Хората при вратите ще поставят стълбите до люковете, като се разположат така, че първият да може да дръпне освобождаващата дръжка, вторият ще хвърли бомбата, а след това ще нахълта в салона.

Бяхме репетирали тази последователност на действията в хангара и знаехме какви са стрелковите ни полета. Ние с Док имахме най-дългия участък — от ред 16 до ред 23. Пачия крак и Гризача имаха полето около задните прозорци — редове 14, 15, 16 и 17. Алигатора и Чери хващаха предните прозорци — редове 9 до 14.

Малката бира и Пик имаха трудния вход: люка на десния борд. Ако имаха късмет, щяха да го прочистят и да останат живи, за да прочистят редове 8, 7, 6 и 5. Оставаха Уондър и Гръндъл. Те щяха да влязат през предната врата. Уондър щеше да изчисти пилотската кабина, а след това да последва Гръндъл в първа класа. Гръндъл трябваше да осигури сигурността на министъра на Военноморските сили, докато Уондър се разправя с тангата.

Двойното цъкане с език, което чух в слушалката си, ми даде да разбера, че всички са по местата си. За да съм напълно сигурен, прошепнах в микрофона:

— Готови ли сте? Пребройте се.

Получих осем цъкания и тъй като радиото на хубавеца Уондър лежеше на земята под мен, разбрах, че сме готови за тръгване.

Интересували ли сте се някога какво преминава в главата на водача на групата в такъв момент? Да? Е, нека ви кажа. Лоши неща. Човек си мисли за всичко, което може да се обърка; всички неща, заради които хората ви може да загинат. Ето бърз набор от многобройните възможности за осиране с кози лайна, които преминаваха през главата ми, докато клечах в основата на стълбата, готов за действие.

Тангата са завързали отвътре всички дръжки на вратите. Ако са го направили, ще трябва да взривим вратите с помощта на лентови експлозиви, като през това време заложниците ще са се превърнали в храна за кучета.

Тангата са минирали някои от заложниците. От тази възможност ме побиваха тръпки. Така можеш да загубиш стрелеца си, както и заложника, в случай че нещата тръгнат лошо — а те често тръгват лошо.

По-конкретно, не са ли минирали някоя врата или прозорец? Ако са го направили, значи ще загубя някои от стрелците си, докато си проправяме път, защото ще ни трябва повече време, а това ще даде възможност на тангата да очистят задниците ни.

Един от камионите на телевизията имаше оборудване за нощно виждане и ни предаваше на живо, като някое танго сигурно гледа предаването на своя телевизор с батерии.

 

 

Можех цяла нощ да си седя там и да обмислям възможностите. Но беше време да вървим.

— На три — казах и дръпнах щифта от гранатата.

— Едно. — Натисках ударника с палец.

— Две. — Замахнах назад с ръка, за да може осемстотинграмовият цилиндър да има инерция, когато го хвърля през вратата.

— Три. — Завъртях ръка напред, като метнах гранатата като топка при софтбол по малка дъгообразна траектория. С ужас гледах как тя отиде пет сантиметра встрани от мястото, в което се целях, отскочи от рамката на вратата и се върна към мен и Док.

Зашеметяващата граната „DEF-TEC No25“ има време на запалване от 1,5 секунди. След изтичането им експлозивът гръмва, получава се светлина със сила 2,42 милиона свещи и гръм с мощност 174,5 децибела на разстояние метър и петдесет.

Нека преведа това на английски език. Бомбата е достатъчно ярка и шумна, че да изкара лайната на почти всеки — така стана и с мен, когато шибаната бомба се изтърколи по стълбата, отскочи и гръмна точно на петнадесет сантиметра южно от чатала ми.

Сътресението ме повдигна заедно с топките ми тридесет сантиметра във въздуха, след което се строполих като труп — краката ми поддадоха. Ударих се лошо и си навехнах глезена — усетих как талусът и проксималният ми фаланкс (не знаехте, че знам такива неща, нали?) казват „пук“, „пук“, „пук“. Усетих ги, защото не можех да виждам или чувам нищо — бях временно сляп и глух благодарение на ефективността на гранатата.

Инстинктът пое контрола над мен. Претърколих се наляво, като фраснах коляното си в непрощаващата стомана и шибнах носа си в парапета. О, доста ме заболя.

Дотук с изненадите. Е, майната му — ще направим всичко агресивно и жестоко.

Извадих още една бомба от торбичката, изтеглих щифта и го хвърлих като някой цар на бейзбола през тесния отвор. Този път бомбата премина и избухна вътре, след което аз се засилих нагоре и през вратата, а Док ме следваше по петите и опашката.

Почти невъзможно е да се опише вътрешността на самолета по време на операция по спасяване на заложници, може единствено да се каже, че е пълен ад, което е недостатъчно.

Нямаше никакво осветление освен слабото зарево на лампите за изходните врати, фенерчетата, които носехме привързани на оръжията си, и отблясъците от ослепителните експлозии на гранатите. Имаше доста дим. Всички крещяхме „Abajo, abajo — долу, долу“, за да не започнат да скачат пътниците и да бъдат застреляни по погрешка. Въпреки това две глави се вдигнаха. Фраснах ги, докато тичах по пътеката и крещях цинично.

Халогенното фенерче на пистолета ми беше включено и осветяваше салона, докато се придвижвах надолу по пътеката. Три редици по-напред видях нещо — цев, която се вдигаше към мен. Извиках на Док:

— Пистолет вляво.

Вдигнах пистолета си, прицелих се през мерника „Триджикон“ и изстрелях серия от четири двойки.

Стрелях два пъти по задника и го улучих с три — в слабините, корема и гърдите. Куршумите 45-ти калибър за полицейските групи със специално оръжие и тактика вдигнаха кучия син във въздуха и го удариха в седалките. Падна между две редици с крещящи, навеждащи се пътници, а аз се спуснах към него, като не обръщах внимание на телата, върху които стъпвах.

По дяволите, очевидно носеше бронежилетка, защото, въпреки че четиридесет и пет калибровите куршуми го бяха съборили, той продължаваше да стреля, като неговия автомат „633HB“ чертаеше назъбена линия по тавана, а заложниците бързо бягаха от пътя му. Добре. Отново ще прострелям кучия син. Само че нямах възможност — той беше между седалките, а между мен и него можеше да застане някой заложник. Вдигнах се над облегалките за глава, като в същото време извадих ножа си. Ударих лицето си в една масичка, протегнах ръка колкото можах между седалките и забих дебелото, черно назъбено острие право през бронежилетката на минетчията посред гърдите и започнах да режа нагоре, докато го разцепих на две. Нямаше начин да стане повече. Измъкнах оръжието от ръката му и го метнах към Док. Изобщо не исках то да остане ненаблюдавано.

Прибрах ножа си, смених пълнителя, избърсах кръвта от лицето си и погледнах напред, където видях лъчите от фенерчетата на Пачия крак и Гризача през дима. Бяха проснали едно танго с лицето надолу и му слагаха белезници. Зад тях, в предната част на салона, се виждаше дим и се чуваха изстрели — по дяволите, там трябваше да се намира министърът на Военноморските сили.

Дочух нещо зад себе си и се обърнах. Док беше готов — автоматът му „MP5“ освети една сянка, излизаща от тоалетната дясно на борд, и изпрати чудесен залп от три куршума в лицето на тангото.

— Мамицата му — извика Док и затича. Грабна нещо от пода и го хвърли по стълбите, а след това се просна.

Чух експлозията и Док извика:

— Оу, мамка му…

Бих проверил какво му е, но бях зает с друго танго. Този изникна между седалките откъм десния борд в посока към кърмата като някаква шибана мишена в стрелбище. Държеше автомат, насочен някъде към мен. Отляво на борд изникна втори задник. Тия да нямаха някакво шибано събрание тук?

Изпратих четири куршума в тангото отдясно на борд — той беше най-непосредствената заплаха — в гърдите, раменете и главата му. Падна.

С периферното си зрение долових блясъка на оръжие в ръката на втория човек и се завъртях наляво, като насочих пистолета.

— Хей, боклук, остави шибания пистолет, легни с отворени ръце, дланите нагоре и не мърдай, че мамка ти!

Това беше Алигатора. Само че, вместо да застреля лошия, както трябваше, той крещеше заповеди. Е, Алигатора е бивш полицай и все още обича да нашепва мили полицейски слова, като „Замръзни, мръсно копеле, или пиши завещание“.

Сега не беше време за учтивост. Нямаше време за губене, за предупреждения и за приятни обноски. За нищо освен три изстрела от по два куршума. Улучих танго номер 2 в гърдите и врата с два куршума. Трети разби челюстта му и той също падна.

Придвижих се напред и излязох в галерията, когато настъпи малка пауза — вече бяха минали петнадесет секунди, и чух прекрасните слова:

— Носовият отсек е чист. — Гласът на Уондър с нюйоркски акцент прогърмя през слушалката ми.

Половин секунда по-късно дочух приятното чуруликане на Гризача:

— Средата е чиста.

— Док…

— Всичко е чисто, капитане. — Док се изправи от пода. Улучен беше в бузата от парче шрапнел и изглеждаше, сякаш е нарязан с бръснач — щяха да му трябват най-малко десет конеца. Видях в светлината на фенерчето, че вече си залепяше парче лейкопласт.

По дяволите, бяхме се справили добре. Не, бяхме се справили страхотно добре — десет души свършиха работа за седемнадесет и много се гордеех с всичките.

— Добре, нека вземем шефката и да осигурим безопасността й. И дайте да включим шибаното осветление още сега.

— Слушам, сър.

Гласът на Гадния беше последван от включването на лампите. Изохках — очите ми бяха привикнали с тъмното.

Невероятно, в мига, в който светлините се включиха, пътниците започнаха да се движат, сякаш щяха да слизат. Двама от тях дори посегнаха към багажниците над главите си.

Е, властите бяха тръгнали насам, по пътеката имаше трупове и трябваше да се следват правилните процедури, затова ги спрях доста бързо, прилагайки щедра доза шокова терапия:

— Никой да не мърда, мамицата ви. Сядайте на шибаните си задници и си затваряйте шибаните човки. Поставете скапаните си ръце на седалките пред себе си, за да ги виждаме.

Подчиниха се покорно. Добре. Това значеше, че можем да се заловим за работа sans прекъсвания.

— Докладвайте — излаях в микрофона. — Къде е министърът? Колко са телата?

Не получих отговор.

— Гаден?

— Чисто. Уондър и аз съборихме две танга. Няма ранени цивилни, няма и министър.

Мамицата му.

— Хайде да я намерим.

Това беше важно — важно беше и да се убедим, че сме повалили всички лоши. Да проверим — аз бях убил трима, Док очисти един и имахме един жив на асфалта. Ставаха общо седем, без нито един заложник да бъде ранен.

— Чери?

— Чисто. Няма убити.

— Пачи крак?

— Чисто. Чисто. Един мъртъв — вързан, капитане.

Ставаха осем.

— Пик…

— Чисто, капитане. Един лош убит.

Девет.

— Малка бира?

Не получих отговор. Обадих се отново. Какво беше станало с шибания дребосък? Тръгнах напред, като си проправях път през пълния с отломки коридор.

— Пик, къде, по дяволите, е човекът от двойката ти?

Пик беше коленичил на пътеката пред ред 12 и слагаше белезниците на своя труп. Вдигна поглед и поклати глава.

— Не знам, капитане. Последния път, когато го видях, висеше на вратата на галерията.

Прескочих го и тръгнах напред към преградата на галерията, светнах надолу с фенерчето си и видях неподвижното тяло на Харис Малката бира, проснато с лице нагоре и разперени ръце върху мокрия от дъжда асфалт.

Е, по време на такива операции се случват неприятни неща, но това никога не ме радва. Слязох по мократа, хлъзгава стълба и проверих врата на Малката бира. Пулсът му беше силен и нямаше кръв. Добре, когато се свести, ще разберем какво е станало.

Сега трябваше да се връщам към работата си. Когато успях да се кача обратно по стълбата и да вляза в салона, самолетът бе заобиколен от полицейски автомобили на половин дузина правоимащи агенции. Дузини автомобили на федерални законоприлагащи организации, полицейски коли в двадесет и един цвята, линейки, противопожарни автомобили, както и джипове от летищната охрана спираха по мократа писта. Всичко приличаше на задръстване, каквото правеха проклетите кийстоунски полицаи.

Боб и неговите Маратонци бяха тук. Като бивш старшина от подводните диверсионни групи той просто беше поел командването, даваше сигнали, лаеше заповеди, разпределяше хората си по входовете, за да не може никой неупълномощен да влезе в салона. Това беше добре — ние, Тюлените, не обръщаме много внимание на запазването на уликите. Но след като Боб беше тук, тази подробност щеше да бъде осигурена.

Грижите на Боб бяха допълнени от тези на Мучача, която дойде в носа на самолета с яркожълт дъждобран (и подходящо отношение), наметнат върху роклята й. Тя незабавно се захвана за работа — върху мен.

Честно казано, нямах време за нея. Имахме работа — например трябваше да намерим министъра на Военноморските сили. Уважаемата С. Лин Крофорд трябваше да бъде изтеглена от самолета, поразпитана насаме, почистена, откарана на три и половина мили до Военноморската въздушна станция в Бока Чика (там се намираше нашият самолет „C-141“) и изпратена по пътя си с минимум суетене, но този път с обезопасен срещу въздушно пиратство, редовен армейски казионен самолет на Военноморските сили на САЩ.

Въпросът, разбира се, беше къде се намираше горепосочената шибана шефка на Военноморските сили, след като не беше в първа класа. Проправих си път към кърмата, като сверявах лицата със снимката, която ми бяха пратили по факса преди няколко часа.

Не бях изминал и една трета от пътя, когато Док Трембли я откри седнала зад преградата на галерията и ме извика с изсвирване и махане с ръка. Уважаемата С. Лин Крофорд, министър на Военноморските сили, седеше на пода при ред 15 и гледаше към тялото на едно мъртво танго. Беше потънала в сълзи и не можеше да говори.

Невероятно. Ето ви класически стокхолмски синдром (за онези от вас, които не знаят, стокхолмският синдром е прехвърлянето на симпатиите на заложник от властите върху терористите. Дължи се на емоционалния стрес. Тъй като заложниците са оставени на милостта на своите мъчители, често пъти започват да се идентифицират с тях поради подсъзнателно желание да оцелеят.) Е, добре, това беше идеален случай — по-хубав не бях виждал.

Но независимо от стокхолмския си синдром или каквото и друго да имаше, моите заповеди бяха да я сваля от самолета.

— По дяволите, мадам министър, трябва да тръгваме, веднага.

Сякаш говорех на стена. Изобщо не реагира на думите ми. Махнах на Док да дойде. Неговият болничен маниер е далеч по-дипломатичен от моя. Клекна и застана с лице към мадам, усмихна се с чудесната си новоанглийска усмивка, взе ръцете й в своите и започна да говори тихо.

Успя. Тя му отговори след няколко секунди, като кимаше през сълзи. Преглътна, изхълца, преглътна отново, сякаш беше поела малко кафе през кривото гърло. С помощта на Док се изправи на колене. След това се отърси от ръцете му. Сведе глава сякаш в молитва, притисна ръце към лицето си, изкашля се два пъти, успокои дишането си и обърса нос с обратната страна на дланта си.

След това вдигна поглед и ме фиксира, трябва да призная искрено, усмихнат лъчезарно и самодоволно след добре свършената работа.

Само че лицето й беше разкривено в агония, примесена със страх, отвращение, презрение и шок.

— Невежа, идиот такъв — каза тя. — Слабоумен неандерталец-побойник. Презрян убиец. Ти уби охраната ми.

Бележки

[1] Популярен американски журналист. — Б.пр.

[2] Виж речника в края на книгата. — Б.пр.

[3] Известен ресторант в Ню Йорк, в който сервитьорките носят къси елечета, скроени така, че да подчертават бюста. — Б.пр.

[4] Без (фр.). — Б.пр.

[5] Има се предвид отзад, зад тях, тила им. — Б.пр.

[6] La Muchacha — мъжкараната (исп.). — Б.пр.

[7] Селяни (исп.). — Б.пр.

[8] Салам (ит.). — Б.пр.

[9] Г. Гордън Лиди — един от замесените в аферата „Уотъргейт“, оправдал се с компрометиращо писмо от Никсън. — Б.пр.

[10] Сбогом (яп.). — Б.пр.

[11] Твърда земя (лат.). — Б.пр.