Ана Сюел
Черния красавец (40)

Глава четиридесета
Клетата Рижка

Един ден нашият кабриолет и още много други чакаха пред някакъв парк, където свиреше оркестър. Отнякъде довтаса стара раздрънкана бричка и се нареди до нас. Конят бе с червеникав косъм, стар, изнемощял и запуснат. Кокалите му стърчаха, коленете му бяха възлести, а предните крака трепереха. Тъкмо ядях сено и вятърът пое едно снопче и го понесе по паважа към разнебитения кабриолет. Клетото създание проточи дългата си тънка шия, изяде го, а после се обърна и се огледа за още. В мътните му очи се четеше такова отчаяние, че не можех да не го забележа и докато си мислех къде бях виждал този кон, той се обърна целият към мен и каза:

— Черни красавецо, това ти ли си?

Беше Рижка, но толкова променена! Изящно извитата лъскава шия бе източена, тънка и отпусната. Стройните и прави нозе и нежни глезени бяха подути, а ставите изкривени от непосилен труд. Лицето, някога така одухотворено и жизнено, сега изразяваше само страдание. От постоянното кашляне и начина, по който се издуваха гърдите и, веднага си личеше от колко силен задух страда.

Кочияшите ни разговаряха настрани и аз пристъпих няколко крачки към нея, за да си поговорим на спокойствие. Историята, която чух, беше много тъжна.

След дванайсетмесечни грижи в Ърлсхол, решили, че тя е отново годна за работа и я продали на един господин. Известно време всичко вървяло много добре, но след един по-дълъг галоп, старото й страдание отново се появило. Почивала си, лекували я и пак я продали. Така сменяла господарите си няколко пъти, но падала все по-ниско и по-ниско.

— Докато накрая ме купи един човек, собственик на кабриолет и коне за даване под наем — продължи тя. — Ти изглеждаш много добре и това ме радва, но просто не мога да ти опиша моя тежък живот. Когато разбраха, че съм болна, заявиха, че не струвам парите, които са дали за мен, че трябва да работя с един от най-старите кабриолети и така да измъкнат от мен всичко, каквото могат. Това и правят. Бият ме и ме карат да работя и нито за миг не се замислят за страданията ми. Нали са платили и трябва да измъкнат възможно най-голяма изгода. Новият кочияш плаща сума пари на собственика всеки ден, пари, които естествено аз трябва да изкарам. И така работя цялата седмица, непрекъснато, без нито една неделя почивка.

— Навремето се опълчваше, когато не се отнасяха добре с теб — рекох аз.

— Ах! — въздъхна Рижка. — Вярно, така беше, но какъв е смисълът? Хората са по-силни и ако са жестоки и безчувствени, ние нищо не можем да направим, освен да търпим и пак да търпим до края на дните си. О, как ми се иска този край да дойде, как ми се иска да умра! Виждала съм мъртви коне и съм сигурна, че не изпитват болка. Иска ми се да умра така, както си работя, и да не ме пращат в кланицата.

Много се разстроих и опрях нос в нейния, но нищо утешително не можех да й кажа. Мисля, че беше щастлива от срещата ни, защото ми рече: „Ти си единственият приятел, когото съм имала.“

Точно тогава се върна нейният кочияш, силно дръпна юздата и я подкара. Останах сам и много тъжен.

Не след много време и покрай пиацата мина каруца с натоварен мъртъв кон. Главата му висеше и от безжизнения език бавно се отцеждаха капки кръв. А хлътналите му очи! Не, тях не бих могъл да опиша, гледката беше прекалено ужасна. Конят беше с червеникав косъм и дълга тънка шия. Видях и бялата шарка на челото. Мисля, че беше Рижка. И дано да е била тя, защото това значеше, че мъките и са свършили. О, ако хората бяха по-милостиви, щяха да ни застрелват преди да изпаднем в такова състояние!