Ана Сюел
Черния красавец (17)

Глава седемнадесета
Джон Манли разказва

Остатъкът от пътя бе много лек и след залез-слънце стигнахме при приятелите на нашия господар. Заведоха ни в чиста, спретната конюшня и един внимателен коняр добре се погрижи за нас. Джеймс явно му се издигна в очите, когато му разказа за пожара.

— Едно нещо е ясно, млади момко — каза конярят. — Твоите коне знаят на кого могат да се доверят. Едно от най-трудните неща на света е да изведеш кон от конюшня, когато има пожар или наводнение. Не знам защо отказват да излизат, но това е факт — отказват и толкоз. Ако един на двайсет склони, пак добре.

Погостувахме два-три дни, а после се върнахме у дома. Пътуването мина добре и ние бяхме радостни, че отново сме в собствената си конюшня, а Джон — не по-малко радостен, че ни вижда.

Преди да ни оставят да спим, Джеймс каза:

— Чудя се кой ли ще дойде на мое място.

— Малкият Джо Грийн, синът на портиера.

— Малкият Джо Грийн! Как, но той е още дете!

— На четиринайсет и половина е — отвърна Джон.

— Но той е такова дребосъче.

— Да, дребничък е, но е чевръст, любознателен и добродушен. Освен това има голямо желание да дойде, а и баща му настоява. Аз пък знам, че господарят иска да му даде възможност да се прояви. Каза ми да помисля ако смятам, че няма да се справи, щял да потърси по-голямо момче. Аз обаче отвърнах, че съм съгласен да го изпробвам за шест седмици.

— Шест седмици! — възкликна Джеймс. — Според мен трябва да минат шест месеца, преди да има някаква полза от него. Ще се наложи здравата да поработиш!

— Е — разсмя се Джон, — ние с работата сме стари приятели. Досега не съм се плашил от нея.

— Ти си много добър човек — рече Джеймс. — Ще ми се да съм като теб.

— Не обичам да говоря за себе си — отвърна Джон, — но тъй като си заминаваш и вече сам ще си изкарваш хляба, ще ти кажа как гледам на тези неща. Бях точно колкото Джоузеф, когато майка ми и баща ми умряха от треска — един след друг за десет дни. С куцата ми сестричка Нели останахме сам-самички на света, без нито един роднина, който да ни помогне. Аз бях селски ратай и не печелех достатъчно да издържам себе си, камо ли двама ни. И така, Нели трябваше да отиде в приют за бедни, ако не се беше намесила господарката. Нели я нарича свой ангел-спасител и има пълно право. Та тя и нае стая при вдовицата Малет, даваше й да плете и да бродира. Когато боледуваше, й изпращаше храна и много други хубави неща, изобщо й беше като майка. Господарят пък ме взе в конюшните като помощник на стария Норман — тогавашния кочияш. Хранех се в къщата, спях в плевника, получавах кат дрехи и по три шилинга седмично, така че можех да помагам и на Нели. А и на Норман много дължа. На неговата възраст, спокойно можеше да каже, че не желае да се измъчва с някакво невежо селско ратайче, но той ми беше като баща и положи безкрайни грижи, за да ме обучи. Когато след няколко години умря, аз заех мястото му и сега, разбира се, получавам висока заплата. Мога да спестявам и за черни дни — знае ли човек, а Нели е щастлива като птичка. Така че, както виждаш, Джеймс, не съм човек, който ще обърне гръб на едно малко момче, нито пък ще ядосам добрия, благороден господар. Не! Не! Ти ще ми липсваш много, Джеймс, но все някак ще се оправим, а на този свят няма нищо по-хубаво от това да направиш добро, щом имаш такава възможност. Щастлив съм, че мога да ти помогна.

— Тогава — подхвана Джеймс, — ти не вярваш на поговорката „Всеки гледа себе си и се грижи за собствените си интереси“?

— Разбира се, че не — отвърна Джон. — Къде щяхме да бъдем ние с Нели, ако господарят, господарката и старият Норман бяха гледали само собствените си интереси? Много ясно — тя в приюта за бедни, а аз да прекопавам ряпата! Къде щяха да бъдат Рижка и Красавеца, ако ти се беше грижил само за себе си? Естествено, щяха живи да се опекат! Не, Джим, не! Това е егоистична, дивашка поговорка и всеки, който смята, че трябва да се грижи единствено за собствените си интереси, е трябвало да бъде удавен като кутре още преди да прогледне, колкото и грубо да звучи. Това е моето мнение — завърши Джон и решително тръсна глава.

Джеймс се разсмя, но когато отново заговори, гласът му леко потреперваше.

— Като изключим мама, ти беше най-добрият ми приятел. Надявам се, че няма да ме забравиш.

— Не, момче, няма! И винаги, когато мога, ще ти правя услуги. Надявам се, че и ти няма да ме забравиш.

На следващия ден Джо дойде в конюшнята, за да научи всичко каквото може, преди Джеймс да си е отишъл: как да мете пода, как да носи сламата и сеното, как да почиства амуницията и да мие файтона. Все още беше твърде нисък, за да се грижи за Рижка и мен, затова Джеймс го обучаваше върху Бързоножко — Джо щеше изцяло да отговаря за него под ръководството на Джон. Джо беше весел дребосък и винаги идваше с подсвиркване на работа.

Бързоножко бе много недоволен, че е „мачкан от хлапак, който нищо не знае“, но към края на втората седмица ми довери, че според него момчето щяло да се справи.

И така денят, в който Джеймс трябваше да ни напусне, дойде. Той беше винаги весел, ала тази сутрин изглеждаше съвсем посърнал.

— Оставям толкова много неща зад гърба си — каза Джеймс. — Мама, Бетси, теб, добрия господар и господарката. Ами конете и любимия ми Бързоножко? На новото място няма да познавам жива душа. Ако не беше по-добрата работа и възможността да помагам на мама, мисля, че никога нямаше да се реша. Нуждата ме е поставила натясно, Джон.

— Да, Джеймс, момчето ми, така е, но нямаше да ми се издигнеш много в очите, ако напуснеше дома си за пръв път, без да се нажалиш. Горе главата — там ще си намериш нови приятели и ако се справиш добре, в което съм сигурен, майка ти ще е много доволна и ще се гордее, че си се наредил на такова хубаво място.

Джон успя да го поободри, но на всички ни беше мъчно, че се разделяме с Джеймс. Да не говорим за Бързоножко. Няколко дни страда и съвсем загуби апетита си. Две-три сутрини, когато ме извеждаше, Джон взимаше и него. Като препускаше край нас, дребосъкът се развесели и поуспокои.

Бащата на Джо често идваше да помага, понеже разбираше от работата, а Джо влагаше огромно старание и Джон вярваше в успеха му.