Ана Сюел
Черния красавец (14)

Глава четиринадесета
Джеймс Хауард

Една ранна декемврийска утрин Джон тъкмо ме бе довел в конюшнята след разходка и ме намяташе с чула, а Джеймс изнасяше овес от хамбара, когато влезе господарят. Изглеждаше доста сериозен и носеше отворено писмо. Джон затвори вратата на бокса ми, докосна шапката си за поздрав и зачака нареждания.

— Добро утро, Джон — каза господарят. — Искам да разбера имаш ли някакви оплаквания от Джеймс.

— Оплаквания ли, сър? Не, сър.

— Заляга ли над работата? Уважава ли те?

— Да, сър, винаги.

— И не смяташ ли, че клинчи зад гърба ти?

— Никога, сър.

— Това е добре, но трябва да ти задам още един въпрос — имаш ли основания да предполагаш, че когато извежда конете на разходка или отива да предаде съобщение, той се спира да разговаря с познатите си или влиза в къщи, в които няма работа и оставя конете отвън?

— Не, сър, няма такова нещо и ако някой е наклеветил Джеймс, нито му вярвам, нито имам намерение да му вярвам, освен ако не го докаже пред свидетели. Не е моя работа да гадая кой се е опитал да очерни Джеймс, сър, но мога да ви кажа следното — в тази конюшня никога не е влизало по-сериозно, приятно, честно и умно момче. Вярвам на думата му, вярвам и на работата му. С конете се държи умно и кротко, и с много по-голямо доверие бих ги поверил на него, отколкото на половината от младежите с лампази и ливреи, които познавам. Така че, който иска да научи нещо за Джеймс Хауард — Джон решително тръсна глава, — нека дойде при Джон Манли.

През цялото време господарят беше сериозен и слушаше внимателно, но когато Джон свърши, по лицето му се разля широка усмивка. Той благо погледна към Джеймс, който стоеше неподвижен до вратата, и каза:

— Джеймс, остави овеса, моето момче, и ела тук. Много съм доволен, че мнението, което има Джон за теб, така точно съвпада с моето. Джон е изключително сдържан — каза той със закачлива усмивка, — и невинаги е лесно да разбереш какво мисли за хората, затова реших, че ако хвърля камъка от тази страна на трънката, заекът може да излезе от другата и бързо ще науча всичко, което искам да разбера. Затова сега ще говоря делово. Получих писмо от моя зет, сър Клифърд Уилямс от Клифърд Хол. Иска да му намеря способен млад коняр, двайсетинагодишен, който разбира от работата си. Кочияшът му работи при него от двайсет години и вече не е така силен, както преди, затова му трябва помощник, на когото да предаде опита си и който да наследи мястото му, когато се пенсионира. Отначало ще получава по осемнайсет шилинга седмично, плюс работни дрехи, униформа на кочияш, стая над постройката за колите и едно момче за помощник. Сър Клифърд е добър господар и ако получиш мястото, това ще бъде чудесно начало за теб. На мен никак не ми се иска да се разделяме и зная, че ако ни напуснеш, Джон ще изгуби дясната си ръка.

— Това е вярно, сър — обади се Джон, — но за нищо на света не бих застанал на пътя му.

— На колко години си, Джеймс? — попита господарят.

— През май ще навърша деветнайсет, сър.

— Твърде млад си. Ти какво ще кажеш, Джон?

— Вярно, че е млад, сър, но е улегнал, едър и силен — истински мъж и макар че няма голям опит като кочияш, ръката му е едновременно лека и здрава, а очите зорки. Много е внимателен и съм сигурен, че при него няма да има нито един кон, който да остане неподкован или контузен.

— Вярвам на думата ти, Джон — каза господарят. — Чуй какво добавя сър Клифърд в послепис: „Успея ли да намеря човек, обучен от твоя Джон, ще предпочета него пред всички останали“. И така, Джеймс, момчето ми, помисли си добре, поговори довечера с майка си и ме уведоми за решението си.

Няколко дни след разговора беше решено, че Джеймс ще отиде в Клифърд Хол след месец, месец и половина — както реши господарят му, а междувременно трябваше да се научи да кара файтон колкото може по-добре. Никога дотогава файтонът не беше изкарван толкова често. Когато господарката не излизаше, господарят обикновено караше сам двуколката. Ала сега ни впрягаха с Рижка и Джеймс ни подкарваше — возехме и господаря, и госпожиците, изпълнявахме разни поръчки. Отначало и Джон сядаше на капрата, но сетне остави Джеймс сам.

Най-интересно беше в събота — господарят обикаляща целия град и минавахме през какви ли не странни улици. Пристигахме на гарата точно когато идваше влакът и всички коли, файтони, каруци и пътнически коли се опитваха да минат по моста едновременно. А за този мост трябваха добри коне с добър кочияш, особено когато дрънчеше камбаната на гарата: мостът беше много тесен, с опасен остър завой на края — не внимаваш ли и не си ли отваряш очите на четири, много лесно можеш да се блъснеш в насрещния файтон.