Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (9)

По-малко от час

Един час беше твърде малко време, за да се влюбиш, но един час беше всичкото време, с което разполагаха в този прохладен есенен следобед.

В по-добри времена Йоме сигурно щеше да изпита благодарност дори за толкова краткия промеждутък, в който да може да се срещне насаме със свой ухажор. През миналата зима баща й беше говорил много за Габорн — хвалеше го и изразяваше надеждата си, че тя сама и драговолно ще го приеме.

При нормални обстоятелства Йоме щеше да се надява на любов. Щеше да е подготвила сърцето си за това, щеше да го е подхранила.

Но в този ден, когато, изглежда, предстоеше кралството на баща й да се сгромоляса, срещата със сина на крал Ордън не можеше да послужи за нищо друго, освен да задоволи едно нездраво любопитство.

Дали бе възможно да го обикне? Ако се окажеше така, то тази среща нямаше да постигне нищо друго, освен да я свърже с болезнен спомен за онова, което би могло да се случи.

По-вероятно щеше да го презре. В края на краищата той беше Ордън. Все пак да е омъжена за човек, когото презира, щеше да е малко неудобство в сравнение с това, за което се опасяваше, че предстои. Точно сега тя ясно съзнаваше, че народът й трябва да се отблагодари на Габорн за услугата му, и макар да не искаше да има нищо общо с него, реши да се държи сърдечно, да направи най-доброто, на което е способна.

Докато се качваха с Дни по каменните стъпала и стъпките им шепнеха по древните камъни, Шемоаз слизаше — и ги срещна по средата.

— Той те чака — каза Шемоаз и се усмихна.

В очите на момичето блестеше някаква възбуда. Навярно Шемоаз се надяваше, че Йоме може да открие любовта, навярно това, което ставаше сега, й беше напомнило твърде остро за нейния любим, когото бе изгубила едва преди ден. Шемоаз беше приятелка на Йоме още от детските игри и тя я познаваше много добре. Лицето на Шемоаз сияеше. Очевидно одобряваше принца.

Йоме се усмихна насила. Предния ден Шемоаз беше вървяла като в мъгла — беше сломена от смъртта на своя любим, мислеше за детето, което носеше, не искаше да се храни, и Йоме трябваше да я кара да яде насила.

А сега Шемоаз като че ли не осъзнаваше предстоящата война. Част от ума й като че ли беше заспала. Сигурно наистина не разбираше, толкова беше наивна. Веднъж сержант Дрейс я беше подразнил с думите: „Шемоаз вярва, че боят с мечове е същото като кормене на патката, единствената разлика е, че не изяждаш врага си, след като го посечеш.“

Шемоаз хвана ръцете на Йоме и я задърпа нагоре по стъпалата, докато не застанаха под слънчевата светлина. След хладината на сенчестата цитадела топлите лъчи на слънцето бяха невероятно приятни.

Шемоаз посочи принца и каза:

— Принцеса Силвареста, имам честта да ви представя принц Габорн Вал Ордън.

Йоме не го погледна, а извърна очи и надникна над бойниците. Шемоаз притича до отсрещния край на кулата, на около четиридесет крачки разстояние, за да остави Йоме насаме с принца.

За изненада на Йоме младите войници, обслужващи катапултите, я последваха. Йоме огледа металните заряди в кошовете на катапултите. Те никога досега не бяха използвани срещу врагове. Единственият път, когато бе видяла да ги използват, беше по време на празненствата, когато баща й хвърляше самуни хляб, наденици и мандарини през стените на замъка за селяните.

Дните на Йоме — стоеше на няколко крачки от тях — заяви:

— Принц Ордън, вашият Дни в момента е в свитата на баща ви. Аз ще действам като записващо лице вместо него за тази част от вашите хроники.

Принцът не отговори нищо, но Йоме чу как наметалото му прошумоля, сякаш кимна.

Йоме все така не го поглеждаше. Забърза към отсрещния край на кулата, седна на един от зъбците на парапета и се загледа над есенните нивя към пределите на бащиното си кралство.

Трепереше. Не искаше всичко да се обърка още отначало.

И все пак когато Габорн отрони възхитена въздишка от красотата й, устните й се свиха в малко крива усмивка. Беше сигурна, че е виждал много по-красиви жени в Юга.

Повя лек ветрец и донесе миризмите от кухненските огньове откъм Голямата зала. Йоме помръдна едва-едва на зъбеца и няколко отронени камъчета полетяха надолу от осемдесет стъпки височина. Петли закукуригаха сред вечерната тишина и скоро след това зад външните стени на крепостта замучаха крави с издути вимета — викаха доячите.

Каменни къщи със сламени покриви осейваха кафявите поля извън замъка. Виждаха се и няколко села, на север и на изток покрай река Вий. Но полята и селата бяха съвсем пусти.

И селяните, и търговците, и слугите — всички се бяха струпали с войниците в черни ливреи със сребърни ширити по градските стени. Момчета редом до старци стояха настръхнали, с лъкове и копия в ръце. Няколко местни търговци обикаляха и продаваха сладкиши и печени пилета, все едно че панаирът бе почнал и имаше турнир.

При Външната стена срещу градските порти бяха струпани коли, бъчви и сандъци. Ако Радж Атън разбиеше портите, тези камари щяха да задържат хората му там, във вътрешния двор, докато стрелците на баща й успеят да им нанесат възможно повече щети.

Свечеряваше се. Врани и гълъби кръжаха над дъбовите и ясенови гори на юг, подплашени от войските на Радж Атън.

Под дърветата лумнаха лагерни огньове и хълмовете се обгърнаха в димна пелена, а гората засия от пламъците. Йоме не можеше да прецени колко голяма е армията на Радж Атън, скрита сред леса.

Но белези от нашествениците се забелязваха навсякъде: шпионски балон с форма на граак се беше издигнал от гората и висеше неподвижно на четиристотин стъпки във въздуха от почти два часа. Покрай широките брегове на Вий се бяха придвижили около две хиляди конници, пазени от щитоносци — като че ли не се притесняваха от възможна атака. На страж стояха копиеносци и космати главанаци. Отекваха удари на брадви — хората на Атън сечаха дървета, за да направят стълби и обсадни машини. През няколко секунди някое дърво потреперваше и се сгромолясваше, оставяйки дупка в тъканта на леса.

Толкова много хора, такава огромна армия, прииждаща от юг. Йоме все още се удивляваше, че така и не бяха получили предупредителна вест. Поне херцогът на Лонгмът трябваше да ги предупреди. Не можеше да не е разбрал за придвижването на такава огромна армия. Или Радж Атън бе намерил път, по който да мине, без Лонгмът да го забележи? Ако беше така, Лонгмът можеше да изпрати рицарите си на помощ на краля. Но Йоме надушваше предателство и се боеше, че Лонгмът няма да изпрати никаква помощ.

Принц Ордън се окашля — учтиво я молеше да му обърне внимание.

— Тази среща между нас трябваше да е по-хубава — каза той. Гласът му беше нежен. — Надявах се да донеса радостни вести на вашето кралство, а не вести за нашествие.

Сякаш предложението му щеше да е кой знае колко радостно! Тя подозираше, че по-умните й васали щяха да се натъжат, щом научат за годежа, дори да разбираха необходимостта да се свържат Хиърдън и Мистария, най-богатите кралства в Роуфхейвън.

— Благодарна съм ви за бързата езда — каза Йоме. — И че сте поели този риск.

Принц Ордън пристъпи до нея и погледна над ръба на кулата.

— Колко остава според вас преди да почнат щурма? — Каза го някак разсеяно. Или бе твърде уморен, за да мисли? Любопитно момче, замаяно от перспективата за предстоящото сражение?

— До призори — отвърна тя. — Няма да позволят някой да се измъкне от замъка, така че ще ударят скоро. — Предвид прословутата мощ на войските на Радж Атън — гигантите, маговете и неговите легендарни мечоносци — утре кралството на нейния баща най-вероятно щеше да рухне.

Йоме погледна много бегло, с крайчеца на окото си профила на Габорн. Младеж, който щеше да е още по-широк в раменете след година-две. С дълга тъмна коса. Носеше чисто синьо наметало и сабя на кръста.

Тя бързо извърна поглед — не искаше да види повече. Широк в раменете, като баща си. Сто на сто беше смайващо красив. В края на краищата нали извличаше обаяние от поданиците си.

Не като нея. Въпреки че някои Владетели на руни жадно извличаха обаяние от поданиците си и придобиваха неописуем чар, за да прикрият личната си грозота, Йоме беше благословена с естествена красота. Още когато се родила, две красиви девици предложили да дарят принцесата със своя чар и родителите й приели дара им. Но когато Йоме порасна достатъчно, за да разбере какво струват даренията на поданиците, отказа да получава повече дарове.

— На ваше място не бих стояла толкова близо до стената — каза Йоме на Габорн. — Нали не искате да ви забележат.

— Радж Атън ли? — попита Габорн. — Че какво ще види оттук? Млад мъж, който разговаря с девица на кулата?

— Радж Атън има в ордата си десетки далекогледци. Те със сигурност ще познаят една принцеса, когато я видят тук… и един принц.

— Толкова красива принцеса не е трудно да се забележи — съгласи се Габорн, — но се съмнявам, че някой от хората на Радж Атън изобщо ще ми обърне внимание.

— Вие носите герба на Ордън, нали? — попита Йоме. Ако Габорн вярваше, че хората на Радж Атън няма да разпознаят един принц дори само по външността му, нямаше да спори с него. Все пак си представи извезания на наметалото му зелен рицар. — По-добре ще е да не ви забележат на тези стени.

Габорн се изсмя сухо.

— Нося наметалото на един от вашите войници. Няма да издам присъствието си. Не и преди да пристигне баща ми. Ако историята изобщо е учител, това може да се окаже дълга обсада. Замъкът Силвареста не е падал от осемстотин години. Но вие трябва да удържите само три дни — най-много. Само три дни!

Говореше убедено. Искаше й се да му повярва, да повярва, че обединените сили на бойците на баща й и войниците на крал Ордън могат да отблъснат гигантите и чародеите на Радж Атън. А Ордън щеше да призове на помощ лордовете на Хиърдън.

Въпреки осемдесетте стъпки височина на стените на замъка, въпреки дълбочината на рова, въпреки лъкометците по стените и катапултите, скрити под тях, надвиването на Радж Атън й се струваше безнадеждна работа. Толкова ужасяваща беше славата му.

— Крал Ордън е практичен човек. Дали изобщо ще дойде? Едва ли ще рискува живота си, за да защити Силвареста.

Тонът й оскърби Габорн.

— За някои неща може и да е практичен, но не и когато става дума за приятелство. Освен това боят тук е най-подходящото решение за него.

— Разбирам… Естествено, защо баща ви да се сражава у дома, да вижда как собственият му народ загива, да гледа как се сриват стените на неговия замък, след като не по-зле може да се отбранява тук?

Габорн почти изръмжа:

— От двайсет години баща ми идва тук за Хостенфест. Знаете ли колко завист е събуждало това навсякъде другаде? Могъл е да го празнува у дома — или другаде — но той идва тук! Баща ми може да гостува на други крале по политически причини, но само едного нарича приятел.

Йоме имаше твърде смътна представа какво мислят други крале за баща й. Но нито едно от нещата, които си мислеха, не й се струваше добро. „Милозлив глупак“, така го наричаха. Като Клетвообвързан лорд, той се беше заклел никога да не взима дарове от своя народ, освен ако не му ги дават драговолно и свободно. Баща й можеше да си откупува дарове — мнозина щяха с радост да си продадат било зрение, било слух или глас. Но Силвареста нямаше да се унижи да купи качествата на друг. Разбира се, баща й нямаше и да си помисли да насилва или изнудва хората за дарове. Не беше Вълчи господар, не беше Радж Атън.

Но виж, бащата на Габорн беше друг случай. Ордън сам се беше провъзгласил за „прагматик“ по отношение взимането на дарове — човек, който получаваше доброволно предлагани дарове, но който също така като по-млад се беше замесвал в не много достойното дело с откупуване на дарове. На Йоме й се струваше, че дори малко прехвърля границата на прагматизма. Струваше й се, че носи морална вина. Някак твърде лесно успяваше да спечели доверието на по-низшите от него; някак твърде евтино и твърде често беше купувал дарове както за себе си, така и за бойците си. Всъщност за бащата на Габорн се говореше под сурдинка, че лично той притежавал над сто дара.

И все пак, въпреки всичко това, Йоме знаеше, че бащата на Габорн, крал Ордън, не е като Радж Атън. Той никога не бе взимал „силом селяшкия дар“, не беше трупал селяшка сила в замяна на отложен данък. Никога не беше спечелвал любовта на девица и след това да я моли да му отдаде не само сърцето си, но и дара си.

— Простете ми — каза Йоме, — бях несправедлива за Ордън. Изнервена съм. Той винаги е бил добър приятел и достоен крал на своя народ. Но все пак не мога да се отърва от натрапчивото опасение, че баща ви използва Хиърдън като щит. И че когато ние се сгромолясаме под удара на Радж Атън, той ще ни зареже и ще избяга от бойното поле. Това би било разумен ход.

— Значи не познавате баща ми — отвърна Габорн. — Той е верен приятел. — Все още беше уязвен, но в тона му се долавяха толкова плавни нотки на искреност, че Йоме се зачуди колко ли дарове на Глас притежава Габорн. „Колко ли онемели човешки същества ти служат?“ — за малко щеше да го попита, сигурна, че са поне десетина.

— Вашият баща няма да се лиши от живота си, за да защити нас. Вие знаете това, разбира се.

— Той ще направи каквото трябва — хладно заяви Габорн.

— Дано не се окажете прав — прошепна Йоме.

И почти неволно погледна надолу в цитаделата на Посветителите. Край отсрещната стена пристъпваше едно от миризливите видиотени същества на баща й — жена, чийто ум беше толкова изцеден от мозъка й, че не можеше да контролира вътрешностите си; един слепец я водеше в трапезарията. Двамата завиха покрай един старец, чийто метаболизъм беше толкова забавен, че за цял ден едва успяваше да се премести от една стая в друга — и при това имаше късмет, че изобщо можеше да се движи, защото повечето с изцеден метаболизъм просто потъваха в омаян сън и се събуждаха едва когато владетелят, държащ техния дар, умре. Призля й.

Като Владетели на руни, Йоме и нейното семейство наследяваха великата благодат на своите поданици, но цената беше ужасна.

— Сравнението ви е уместно, принцеса Силвареста, но баща ми с нищо не е заслужил вашето неуважение. Този негов прословут „прагматизъм“ опазва нашите кралства от Радж Атън през последните десетина години.

— Това не е съвсем вярно — възрази Йоме. — През тези години баща ми е пращал убийци на юг. Много от най-опитните му воини са отдавали живота си. Други са попадали в плен. Колкото време сме спечелили, спечелили сме го отчасти с кръвта на най-добрите си мъже.

— Разбира се — отвърна Габорн насмешливо. Намекваше, че не гледа сериозно на усилията на баща й.

Тя знаеше, че бащата на Габорн се е подготвял за тази война от десетилетия, че се е борил по-упорито от всички да отслаби мощта на Радж Атън. Осъзна освен това, че се опитва да вкара Габорн в спор, но той не притежаваше буйния нрав на баща си. Йоме искаше да не хареса Габорн, искаше сама да се убеди, че при никакви обстоятелства не би могла да го обикне.

За миг се изкуси да го погледне, но не посмя. Ами ако лицето му грееше като слънцето? Ами ако се окажеше неописуемо красив? Дали сърцето й нямаше да запърха под ребрата като мушица, биеща с крилца по стъклото на прозореца?

Вече се стъмваше. Блясъкът на огньовете сред дълбокия лес напомни на Йоме за тлееща жарава — червеникав пламък, примигващ под листа от злато и пурпур. Покрай гората се движеха главанаци и съвсем малко му трябваше на човек, за да ги сбърка с купи сено — толкова космати бяха златистите им глави и гърбове.

— Простете ми, че споря — каза Йоме. — В лошо настроение съм. Вие не заслужавате грубо отношение. Предполагам, че ако много искаме да се бием, можем просто да слезем на бойното поле и да посечем няколко от войниците на Радж Атън.

— Не бива да влизате в бой — каза Габорн. — Обещайте ми го! Мечоносците на Радж Атън не са прости селяци.

Йоме почти се изкуси да се разсмее от представата как влиза в бой. Под полите си — на бедрото — носеше малък кинжал и като повечето изискани дами, знаеше как да го използва. Но чак мечоноска не беше. Реши да ужили принца още веднъж.

— Защо не? — запита тя полу на шега, полусериозно. — Селяци и търговци бранят крепостните стени! Техният живот означава за тях не по-малко, отколкото нашият за нас! Те са надарени само с даровете, които са им дали майките при раждането им. Докато аз притежавам дарове на ум, на обаяние и жизненост, които да ме пазят. Десницата ми може и да не е толкова силна за меча, но защо да не се бия?

Очакваше, че Габорн ще почне да я убеждава колко опасно може да бъде едно сражение. Гигантите главанаци сигурно имаха мускули, корави като желязо. Всеки от воините на Радж Атън бе надарен с мускул, гъвкавост, метаболизъм и жизненост. Нещо повече, те бяха добре обучени за война.

Но Йоме внезапно осъзна, че не би приела увещанията да прояви здравомислие, тъй като аргументът й беше справедлив. Поданиците й ценяха своя живот точно толкова, колкото тя ценеше своя. Тя можеше да спаси поне един от тях. Или двама, или трима. Щеше да помогне в отбраната на стените на замъка. Също като баща си.

Но отговорът на Габорн я изненада.

— Не искам да се биете, защото ще е срам да се обезобрази такава красота.

Йоме се разсмя звънко и мило, като зов на козодой над поляна.

— Бях се отказала да ви погледна — каза тя, — от страх да не би сърцето ми да надделее над здравия разум. Може би вие трябваше да направите същото.

— Честна дума, вие сте красива — отвърна Габорн, — но аз не съм хлапе, чиято глава ще се замае от едно красиво лице. — Използваше Гласа отново, и то доловимо. — Не, за красиво намирам вашето благоприличие.

И тогава, усетил може би, че тъмнината вече скоро ще се спусне, Габорн заяви:

— Ще да бъда откровен, принцеса Силвареста. Има и други принцеси, с които бих могъл да се съюзя, в други кралства. Крайморският Хейвързинд или Интернук. — Остави й миг за размисъл. И двете кралства не отстъпваха по размери на Хиърдън, бяха не по-малко богати и може би дори по-лесно защитими — освен, разбира се, ако не очакваш нашествие по море. А и красотата на принцеса Аруули Интернук беше легендарна, славата за нея бе стигнала дори тук, на хиляда и двеста мили разстояние. — Но вие ме заинтригувахте.

— Аз ли? С какво?

Габорн отвърна откровено:

— Преди няколко години имахме спор с баща ми. Той беше уговорил да купи за мен гъвкавост от един млад рибар. Аз възразих. Виждали сте как тези, които са отдали гъвкавостта си, често едва-едва продължават живота си. Мускулите на вътрешностите им не могат да се свиват и затова те не могат да смилат храната. Рядко изобщо могат да се движат. Дори усилието да говорят или да затворят очи им причинява болка. Самият аз съм виждал как тлеят, докато не умрат само след година. На мен поне ми се струва, че от всички дарби, които един човек може да отдаде на друг, най-тежко е да се загуби гъвкавостта.

— Ето защо аз отказах дара, а баща ми се разгневи — продължи той. — Аз му казах, че е грешно да приема дарове от онези свои васали, които са толкова глупави в жаждата си за земни блага, че се смятат за щастливци от това, че могат да отдадат в наша полза най-добрата част от себе си. Баща ми се засмя и каза: „Говориш също като Йоме Силвареста. Тя ме нарече «ненаситен лакомник», когато последния път се хранех на нейната трапеза — лакомник не за храна, а лакомник, който се храни от нещастието на други! Ха! Представяш ли си!“ — Габорн говореше точно като краля. Отново използваше своя Глас.

Йоме добре помнеше тази своя забележка. Заради дързостта й, баща й бе заповядал да я напердашат здраво пред самия крал Ордън, а след това я заключи в стаята й цял ден, без храна и вода. Но тя никога не бе съжалила за подмятането си.

Сега обаче лицето й пламна от смущение. Често се беше чувствала разкъсана между възхитата си и омразата си към крал Ордън. В някои отношения той създаваше впечатление на героична фигура. Менделас Дрейкън Ордън беше могъщ, упорит крал, а според мълвата добре се сражаваше в битки. Цели две десетилетия беше успял да опази северните кралства обединени. Само един негов поглед можеше да сплаши всеки кандидат-тиранин, само една негова рязка дума можеше да лиши някой принц от благоволението на баща й.

Някои го наричаха „Създателя на крале“. Други го наричаха „Кукловода“. Истината беше, че Ордън с основание се бе издигнал до ранга на герой. Също като на древните Владетели на руни, му беше се наложило да се превърне в свръхчовек, защото и враговете му бяха свръхчовеци.

— Простете ми онези думи — каза Йоме. — Вашият баща не е заслужил подобен укор от едно самоуверено деветгодишно момиченце.

— Да ги простя ли? — отвърна принц Габорн. — Че какво има за прощаване? Аз се съгласих с вас. Навярно преди хиляда години е имало основание нашите предци да си наложат един на друг недостойнството на силарите. Но нашествията на халите магесници отдавна са минало. Единствената причина вие и аз да сме Владетели на руни, е защото сме „благородници“! Толкова бях заинтригуван от думите ви, че помолих баща ми да повтори дума по дума всичко, което сте казали, както и обстоятелствата, при които сте го казали.

— И така — продължи Габорн — той започна да ми разказва за неща, които сте казвали още от тригодишна.

Остави й само част от секундата да прецени какво означава всичко това. Крал Ордън, като всеки притежаващ толкова тежки дарове на ума, естествено бе запомнил всичко, което е видял, всичко, което някога е чул, всяка невинна фраза. С неговите дарования на слух Ордън можеше да е чул и най-тихия шепот през три стаи, през дебелите каменни стени на замъка. Като дете, Йоме не разбираше много добре колко голям може да е обхватът на силите, притежавани от един възрастен Владетел на руни. Несъмнено беше казвала безброй неща, които никога не би пожелала да бъдат чути от крал Ордън. А той ги беше запомнил всички, и то безпогрешно.

— Разбирам… — промълви Йоме.

— Не се обиждайте — каза Габорн. — Това изобщо не бива да ви смущава. Татко ми разказа за всичките ви лудории с лейди Шемоаз. — Кимна към нея и Йоме по-скоро усети, отколкото видя жеста му. — Баща ми винаги ви се е възхищавал. Аз исках да се срещнем и да се запозная с вас, но трябваше да изчакам подходящото време. Миналата година дойдох на Хостенфест в свитата му, за да ви видя… Седях в Голямата зала и ви наблюдавах по време на цялата вечеря, а и после. Смея да кажа, че по едно време се уплаших да не би да ви пробия челото с погледа си.

— Вие ме впечатлихте, Йоме — продължи той. — Наложихте пълна обсада на сърцето ми. Наблюдавах онези, които седяха около вас, обслужващите деца, стражите и Девите на честта, и виждах как всички жадуват за обичта ви. На сутринта, когато си тръгвахме, видях как цяло ято деца се събра около вас, докато керванът ни потегляше, а вие ги пазехте да не се напъхат под конските копита. Вашият народ ви обича и в замяна вие му отдавате изцяло обичта си. Нямате равна на себе си във всички кралства на Роуфхейвън. Ето заради това дойдох. Надявах се, че като всички около вас, и аз един ден бих могъл да споделя обичта ви.

Красиви думи. Йоме се замисли. Крал Ордън винаги довеждаше в Голямата зала по двайсетина души от свитата си. Така беше редно — тези, които са участвали в лова, да похапнат от най-големия убит глиган, поднесен в разгара на пиршеството. Йоме се опита да си спомни лицата им: някои бяха с белези от силарите, което само по себе си ги правеше по-дребни лордове. Принц Габорн беше ли един от тях? Не, тогава трябваше да е бил още съвсем млад.

Да, всички до един, телохранителите и спътниците на Ордън, бяха по-стари, по-доверени хора. Ордън беше достатъчно умен, за да знае, че най-добрите мечоносци едва ли са буйни младоци, кипящи от ентусиазъм при мисълта как ще размахат бойна брадва или меч. Не, най-добрите бяха опитните майстори, които в битка стояха на място, сякаш почти неподвижни, и поразяваха враговете с убийствена пестеливост.

Ордън не беше имал младежи в свитата. Освен… за един тя си спомни: свенливо момче, което седеше в края на трапезата… чаровно момче с права коса и пронизващи сини очи, които просветваха умно, въпреки че зяпаше околните като прост селяк. Йоме го беше взела просто за някое доверено адютантче, може би някой обучаващ се млад щитоносец…

Разбира се, онова нищо и никакво хлапе не можеше да е принц от Владетелите на руни! Тази мисъл я обезпокои и сърцето й се разтуптя. Йоме се извърна да погледне принц Ордън, за да потвърди подозренията си.

И се разсмя. Той стоеше пред нея — невзрачен младеж с права тъмна коса и същите ясни сини очи. За една година беше понаедрял. Йоме трудно успя да сдържи изумлението си. Та той… не беше нищо особено. Едва ли притежаваше повече от един-два дара на обаяние.

Габорн се усмихна, очарован от смеха й.

— След като вече ме видяхте и след като знаете причините за идването ми — каза той, — ако бих поискал ръката ви за женитба, щяхте ли да ми я дадете?

От най-съкровените дълбини на сърцето си, Йоме отговори съвсем искрено:

— Не.

Габорн рязко отстъпи назад, все едно че го беше зашлевила, сякаш отказът й беше последното нещо, което бе очаквал.

— Но защо?

— Вие сте непознат. Какво знам за вас? Как бих могла да обикна човек, когото не познавам?

— Бихте могли да изучите сърцето ми — отговори Габорн. — Нашите бащи желаят политически съюз, но аз пожелах съюз на сходни умове и сходни сърца. Ще разберете, лейди Силвареста, че двамата с вас сме… едно цяло, в много отношения.

Йоме се засмя.

— Честно казано, принц Ордън, ако бяхте дошли да поискате само владенията на Хиърдън, навярно щяхте да ги получите. Но вие искате сърцето ми, а това не бих могла да обещая на един непознат.

— Точно от това се боях — искрено отвърна Габорн. — И все пак двамата с вас сме непознати само по случайност. Ако бяхме живели по-близо един до друг, мисля, че щяхме да можем да изковем любов помежду ни. След като не мога да ви убедя, дали бих могъл да ви поднеса един дар, който може да промени отношението ви?

— Няма нищо, което да желая — каза Йоме; а сърцето й се разтуптя. Войските на Радж Атън стояха пред портите й. Искаше той да се махне. Разбра, че го е казала прибързано.

— Има нещо, което желаете, макар да не го разбирате — каза Габорн. — Вие живеете тук, затворена в далечния си замък край горите, и твърдите, че не искате нищо. Но със сигурност сте уплашена. Имало е време, когато всички Владетели на руни са били като вашия баща, хора, обвързани с клетва да служат на своите, хора, които са взимали дарове, поднесени само драговолно.

— Но ето, сега сме в опасност. — Той я погледна в очите. — Радж Атън е пред портите ви. Всички около вас, кралете на Севера, наричат себе си „прагматици“ и всички търсят само ползата. Уверяват се, че все пак няма да станат като Радж Атън. Но вие добре разбирате лъжливостта на техните аргументи. Още като дете сте видели слабостта на баща ми. Той е велик мъж, но си има пороци, като всички нас. Навярно е успял да остане отчасти добър само защото хора като вас са се осмелявали да му кажат поне понякога да се пази от алчността.

— И така — продължи Габорн, — аз имам дар за вас, принцеса Силвареста. Дар, който ще ви поднеса, без да искам нищо в замяна.

Пристъпи напред и хвана ръката й. Йоме си представи, че ще пусне нещо в шепата й, някой скъпоценен камък сигурно, или любовно стихотворение.

Но Габорн задържа ръката й в своята и тя усети мазолите по дланта му, усети топлината й.

Той коленичи пред нея и зашепна клетва. Клетва толкова древна, че вече малцина разбираха езика й, клетва толкова неотменима, че почти никой Владетел на руни не смееше да я изрече:

— Тази клетва полагам пред вас, и моят живот да бъде свидетел за нея. Аз, Владетел на руни, съм ваш слуга. Обещавам ви, че никога няма да взимам дар насила, нито с измама. Нито ще купувам дарове от онези, които се нуждаят от блага. Вместо това на всеки, който застане пред мен изпаднал в нужда, ще помагам драговолно. Само онези, които се съюзят с мен, докато се сражавам със злото, могат да ми служат като Посветители. И както мъглата се вдига от морето, така са верни думите ми.

Беше изрекъл клетвата на Клетвообвързаните Владетели на руни, клетва, която обикновено се даваше пред поданиците, но също така и пред по-низши владетели или приятели монарси, които някой е решил да закриля. Не беше клетва, изричана току-така. По-скоро беше договор, свята заявка за начин на живот. Само от мисълта за това Йоме почувства, че всеки миг ще припадне.

Сега, след като Радж Атън ги бе нападнал, те щяха да се нуждаят от цялата си възможна мощ. Да изрече Габорн тази клетва точно сега, пред нея, беше… самоубийствено.

Йоме никога не беше очаквала такова благородство от някой Ордън. Да спази принцът клетвата си — това бе повече от непосилно.

Тя самата не можеше да направи същото. Тя беше… твърде прагматична.

Йоме зяпна, осъзнала, че ако беше изрекъл тази клетва при други обстоятелства, сигурно щеше да се възмути. Но да я положи точно сега беше… безотговорно.

Обърна се към своята Дни да види реакцията й. Очите на младата жена се бяха разширили от изумление.

Йоме се взря отново в лицето на Габорн и усети, че иска да го запомни, да задържи този миг в паметта си.

Един час не бе достатъчен да се влюби човек, но един час беше всичко, с което разполагаха. Габорн беше спечелил сърцето й за много по-малко време и същевременно беше разкрил на Йоме собственото й сърце. Беше разбрал, че тя обича народа си. Но все пак тя се зачуди… дори Габорн да поемаше тази клетва като акт на любов към всички хора, не беше ли от чиста суета? Дали Габорн не обичаше собствената си чест повече от живота на поданиците си?

— Мразя ви за това — беше всичко, което можа да отвърне Йоме.

В същия миг от долината се надигна тежък барабанен тътен. Слънцето потъваше зад хоризонта. Двама главанаци в края на леса удряха по тежки медни тъпани. От сиянието под дърветата излязоха дузина сиви коне. Всички ездачи носеха черни плетени ризници под жълтите си палта, с червените вълци на Радж Атън на гърдите. Най-предният носеше зелено триъгълно знаме на дълго копие — покана за преговори.

Останалите носеха бойни брадви и щитове с цвета на мед — почетна гвардия, с емблемата на меча под звездата на Индопал на щитовете.

Тоест всички носеха една и съща униформа — освен един…

На последния кон, с черна плетена ризница, с висок шлем с разперените криле на снежния бухал яздеше самият Радж Атън, с щит на едната ръка и боен чук с дълга дръжка в другата.

Там където преминеше, сякаш ярка светлина извираше от него, и все едно той беше звезда в черна и пуста нощ или самотна лодка с горящите факли над тъмната вода.

Йоме не можеше да откъсне очи от него. Макар и от толкова далече обаянието му я порази и я остави бездиханна. Не можеше да различи чертите му — от толкова далече той беше само дребна фигурка. Но дори оттук я впечатли някаква неизмерима, величава красота. И тя осъзна, че да зърне лицето му ще е много опасно.

Възхити я шлемът му с широко разперените бели криле. В спалнята си тя пазеше два такива древни шлема. „Каква чудесна добавка би бил към колекцията ми — помисли тя, — с усмихващия се към мен череп на Радж Атън.“

Зад Радж Атън пристъпваше една обикновена кафява кобила с Дните на Радж Атън, който се мъчеше да не изостава. Йоме се зачуди какви ли тайни може да разкаже той…

Долу при портите войниците на баща й започнаха да си викат предупредително: „Пазете се от лицето! Пази се от лицето!“

Тя погледна към хората си по стените и забеляза как неспокойно опипват оръжията си. Капитан Дероу, който имаше много дарове на сила, затича покрай парапета с грамадния си стоманен лък, който никой друг в кралството не можеше да изпъне — може би се надяваше, че ще може да пусне няколко стрели по Радж Атън.

Сякаш в отговор на предупредителните викове на войниците над Радж Атън се завихри облак от златиста светлина, като вихър от горящи въглени, който се смъкна и привлече погледите към лицето му.

Това беше хитрина на огнетъкачите му, осъзна Йоме. Радж Атън искаше хората й да го видят.

Йоме не се боеше от външността на Радж Атън, поне не и от толкова далече. Съмняваше се, че оттук обаянието му може да замъгли преценката й.

Радж Атън препусна към портите на града. Воините му се разгънаха в редица и пометоха пустите нивя като буря, защото това не бяха обикновени животни. Бяха подсилени жребци. Водачи на хергелета. Изкуството на Владетелите на руни ги бе превърнало в приказни същества, също като техните господари. Гледката — как се носеха стремително през полята като морски дяволи, порещи през морето, изпълни сърцето на Йоме с почуда. Никога не беше виждала толкова чудесни вихрогони да препускат в строй. Никога не беше виждала нещо толкова великолепно.

Принц Ордън изтича до площадката на стълбището и извика към цитаделата на Посветителите:

— Крал Силвареста! Радж Атън иска да преговаря!

Баща на Йоме изруга, започна да навлича бронята си и стоманата задрънча.

Зад Радж Атън, до изоставените ферми, покрай гората започнаха да излизат войските му. Първо петима огнетъкачи, дотолкова слели се със стихиите, които владееха, че вече не можеха да носят облекла — засияха като запалени фарове, облечени в гърчещите се пламъци на зеления огън. Там, където стъпеха, тревите пламваха.

Щом воините излязоха от сенчестия лес, светлината, излъчвана от огнетъкачите, се отрази в лъскавите им брони и засвятка по остриетата на мечовете им.

А сред хилядите воини, които тръгнаха напред, се мяркаха и още по-странни същества от огнетъкачите.

Косматите главанаци, до дванадесет стъпки на ръст, се затътриха тромаво в плетените си ризници, стиснали в лапите си огромни обковани с желязо криваци. Внимаваха да не стъпчат крачещите в строй пред тях войници.

Бойни псета тичаха напред с великаните — огромни чудовища с жигосани по телесата им руни.

Стрелци безчет.

А в самия край на леса пробягваха черни сенки — козиняви твари с дълги гриви. Съскаха и ръмжаха, подскачаха, опирайки се на предните си крайници, в които стискаха грамадни копия.

— Върколаци! — извика някой от стените. — Върколаци, доведени отвъд Инкара!

Върколаци, за да изкатерят стените, да залазят пъргаво нагоре по камъка като маймуни. Върколаци с остри зъби и червени като въглени очи.

Йоме никога не беше виждала жив върколак. Само веднъж й бяха показали древна, полуразпаднала се кожа. Върколаците бяха създания от легендите.

Върколаци. Нищо чудно, че армията на Радж Атън се бе придвижвала денем през горите и беше нападала само нощем.

Всичко това беше само показност, разбира се. Радж Атън се появяваше в цялото си могъщество, с целия си антураж. Силата на армията му беше смайваща, богатството му — огромно.

„Виждате ли ме — казваше той. — Вие, жалки северняци, клечащи тук в затънтеното си кралство, не знаете колко сте нищожни. Вижте Вълчия господар на Юга. Гледайте богатството ми!“

Но народът на Йоме беше готов за битка. Тя ясно виждаше момчетата и старците, нервно потръпващи зад бойниците на стените, здраво стиснали дръжките на копията и опънали лъковете. Народът й щеше да влезе в битка. Битка, която щеше да се възпява години наред.

Бащата на Йоме най-накрая навлече бронята си, награби оръжията си и тежките му стъпки заотекваха по стъпалата на кулата зад нея. Неговият Дни, стар схолар с побеляла брада, ситнеше зад него да не изостане.

Йоме не беше подготвена за промяната у своя баща. През последните няколко часа той бе поел шестдесет дара от своя народ и силата му беше нараснала неимоверно. Прескачаше по шест стъпала наведнъж, макар да беше с тежка броня. Движеше се като пантера.

Когато излезе на върха на кулата, гигантските главанаци спряха да бият барабаните и армията на Радж Атън спря. Необучените за това върколаци засъскаха и заръмжаха, жадни за битка.

Радж Атън дръпна юздите на коня си и извика — и толкова сила имаше в този вик — защото владееше даровете на глас от стотици и стотици хора, — че думите му отекнаха ясно чак до зъберите на цитаделата въпреки задухалия силен вятър. Мило и галещо за ушите прозвуча този зов, въпреки гибелната заплаха, внушавана от делата му.

— Кралю Силвареста, народе на Хиърдън — призова Радж Атън с глас чист като звън на камбана и отекващ като песента на горски вятър. — Нека бъдем приятели — а не противници на бойното поле. Не ви нося зло. Вижте армията ми… — Той разпери широко ръце. — Вие не можете да я надвиете. Вижте ме. Аз не съм ви враг. Нали не ще ме принудите да клеча тук в хладната нощ, докато вие вечеряте край огнищата си? Разтворете широко портите си. Аз ще бъда вашият владетел, а вие — моят народ.

Гласът му бе толкова приятен, така изпълнен с благост, разум и доброта, че ако тя самата беше на стените, сигурно щеше да й е трудно да устои.

И наистина, в същия момент Йоме чу как веригите и лостовете на главния портикул изскърцаха и подвижният мост започна да се спуска.

Сърцето на Йоме затуптя.

— Не! — извика тя стъписана от това, че някои от глупавите й поданици, покорени от обаянието и Гласа на чудовището изпълняват подканата му.

Крал Силвареста също завика, заповяда на мъжете си да вдигнат веднага моста. Но бяха далече и много високо над портите. Викът на младия Ордън бе заглушен от забралото на шлема му. Той го вдигна и извика пак.

Догонил собствения й гняв, долу при портите капитан Дероу пусна тежка стрела към Вълчия господар. Тя полетя с невероятна скорост, почти невидим свисък на черното желязо, което щеше да прониже и най-здравата броня на всеки друг.

Но скоростта и силата на Радж Атън надделяха. Владетелят на руни само посегна напред и хвана желязната стрела във въздуха.

Невероятна бързина! Радж Атън бе извършил немислимото, поемайки толкова много дарове на метаболизъм. Макар и от толкова далече Йоме разбра, че той се движи пет-шест пъти по-бързо от простосмъртен. Щом живееше с такава бързина, щеше да остарее и да умре само след няколко години. Но преди това като нищо можеше да завладее целия свят.

— Сега ме чуйте — призова той и призивът му прозвуча съвсем благоразумно и благонамерено. — Няма да търпим това повече. — А след това с огромна сила и с доброта, която се промъкна дори през защитните прегради на Йоме, Радж Атън повели: — Хвърлете оръжията си. Покорете ми се!

Йоме неволно посегна към кинжала си, готова да го хвърли през стените. Само ръката на Габорн, пресегнала се да я спре, й попречи да запокити оръжието…

Тя моментално съжали, разбрала колко глупаво щеше да постъпи. Погледна към баща си, уплашена да не би да го е разгневила. И видя как той самият се бори, бори се със себе си да се сдържи да не хвърли бойния си чук от стената.

Постоя така за секунда, ужасена от мисълта как щяха да реагират хората й на гласа и вълшебното обаяние на Радж Атън, изплашена от това, че онези, които бяха по-близо до него, могат да се излъжат.

С гръмки викове като на празненство, народът й започна да хвърля оръжията си от стените на замъка. Мечове и копия задрънчаха по камъните до рова, наред с шлемове и щитове. Балистите на южната стена се сринаха във водата и изхвърлиха фонтан от пръски. Радостните възгласи на народа й бяха почти оглушителни, сякаш Радж Атън беше дошъл като техен спасител, а не за да ги унищожи. И в този момент градските порти се разтвориха широко.

Няколко от най-преданите на дома Силвареста войници положиха напразни усилия да затворят портите. Капитан Дероу заразмахва стоманения си лък като оръжие, за да разгони мъжете от града от стените. Неколцина воини със силен дух, но с по-нищожни дарове така и не напуснаха постовете си по стените. Веднага щом започнаха да викат: „На бран!“, околните се нахвърлиха върху тях. Йоме видя как няколко души от градската стража бяха хвърлени от високите стени и издъхнаха долу.

Оттук не можеше да види красотата на лицето на Радж Атън. Оттук и вятърът, разбира се, намаляваше сладостта на гласа му.

Макар Йоме да съзнаваше, че градът е изгубен, макар да разбираше как бе станало това, не можеше изцяло да повярва на това, което виждаха очите й.

Беше зашеметена. Беше невъобразимо потресена.

Подвижният мост се спусна. Желязната решетка на портикула се вдигна. Вътрешната порта се отвори.

Без да е убит и един враг, замъкът Силвареста падна.

Посрещнат от възторжени възгласи, Радж Атън влезе във вътрешния двор, а хората на Йоме припряно заразчистваха струпаните коли и бъчви, ята кокошки и гъски се разхвърчаха пред пътя на Вълчия господар.

„Как съм могла да бъда толкова сляпа? — зачуди се Йоме. — Как можах да не проумея опасността?“

Само допреди няколко мига Йоме се беше надявала, че баща й и крал Ордън ще успеят да спрат Радж Атън.

„Колко съм простодушна.“

До нея баща й закрещя, призова отдалече войниците си да се предадат. Не искаше да гледа как загиват.

Студеният вечерен вятър отнесе думите му.

Потресена, Йоме се извърна и погледна баща си, и го видя пребледнял и сломен, и унил, унил и изцеден от всякаква надежда.

„Гласът на баща ми е сух и невеществен. Като издухана от вятъра пепел. Той е нищо пред Радж Атън. Всички ние сме нищо.“

Това никога не си го беше представяла.

Радж Атън съвсем леко се наведе в седлото си. От толкова далече и високо лицето му не беше съвсем малко, като блещукащо късче кварц по пясъчния бряг; Йоме си представи, че е красив. Изглеждаше млад. Изглеждаше прелестен. Бронята си носеше с такава лекота, с каквато някой друг щеше да носи дрехите си, и Йоме го загледа с почуда. Мълвеше се, че притежавал дарове на мускул от хиляди мъже. Да не беше страхът, че може да си скърши костите, можеше да прескача стени, можеше да се вреже в брониран от глава до пети човек все едно, че се врязва в зряла праскова.

В битка той щеше да е непобедим. С неговите дарове на ум — изцедени от стотици мъдреци и пълководци — не можеше да го изненада нито един майстор на меча. Даровете му на метаболизъм щяха да му позволят да се движи през двора, профучавайки между слисаните стражи като вятър. С достатъчното си дарования на жизненост щеше да понесе и най-тежката рана.

Радж Атън вече не беше дори човешко същество. Беше се превърнал в природна стихия.

С едно намерение — да покори света.

Не му беше нужна армия, която да го подкрепя, не му трябваха подсилени слонове, нито косматите главанаци гиганти, за да разбиват дворцови порти. Не му бяха нужни върколаци, за да катерят стените. Нито огнетъкачи, които да подпалват градските покриви.

Всичко това бяха малки ужасии, само за отвличане на вниманието. Като тварите, пъплещи в козината на някой великан.

— Не можем да се бием — прошепна баща й. — Милост небесна, не можем да се бием!

Дъхът на Габорн излизаше на дрипави облаци. Той се приближи толкова, че тя усети топлината му до лицето си.

Докато наблюдаваше събитията долу, Йоме се чувстваше като отделена от тялото си. Хората тичаха към широкия двор, боричкаха се да се доближат до новия си господар, техния Господар, който щеше да ги унищожи всички.

Йоме се боеше от Радж Атън, както се боеше от смъртта; но същевременно усещаше, че без да иска, го посреща с радост. Силата на неговия Глас я бе принудила да го срещне с радост.

Принц Габорн Вал Ордън промълви:

— Вашият народ няма волята да се опълчи. Моите съжаления към дома Силвареста — към вашия баща, и към вас — за загубата на кралството ви.

— Благодаря — отвърна му Йоме със слаб и отчужден глас.

Габорн се обърна към крал Силвареста.

— Милорд, има ли нещо, което мога да направя?

Погледна към Йоме. Може би се надяваше да я отведе оттук, да я отведе далече.

Бащата на Йоме, все още потресен, се обърна към принца.

— Да направите? Та вие сте още момче! Какво бихте могли да направите?

Умът й заработи трескаво. Отначало помисли дали Габорн не би могъл да й помогне да избяга. Не, това не можеше да си го представи. Радж Атън знаеше, че тя е в замъка. Кралските хора бяха белязани. Дори Габорн да се опиташе да я измъкне, Радж Атън щеше да ги залови. Най-многото, което Габорн можеше да постигне, беше да спаси себе си. Радж Атън не знаеше, че принц Ордън е тук.

Крал Силвареста явно стигна до същото заключение.

— Ако успеете да се измъкнете от замъка, предайте моя поздрав на баща си. Кажете му, че съжалявам, че няма да можем да ловуваме отново. Може би той ще успее да отмъсти за моя народ.

Баща й бръкна под стоманения си нагръдник и извади оттам кожена кесия, с малка книга в нея.

— Един от моите хора беше убит, докато се опитваше да ми донесе това. Съдържа писания от емира на Тулистан. Повечето е само философски брътвеж и поезия… но има и някои описания на битките на Радж Атън. Убеден съм, че емирът е искал да прочета нещо в нея, но така и не можах да разбера кое. Ще се погрижите ли да стигне до баща ви?

Габорн взе кожената кесия и грижливо я прибра.

— Е, принц Ордън, време е да тръгвате преди Радж Атън да е научил, че сте тук. Предвид сегашното състояние на верните ми поданици, няма да му трябва много време, докато го разбере.

— Тогава, с най-дълбоко съжаление, тръгвам. — Габорн се поклони на краля.

После, за изненада на Йоме, младежът пристъпи към нея и я целуна по бузата. Смая се, щом усети колко силно заби сърцето й при това докосване. Сините му очи я пронизаха и Габорн прошепна твърдо и решително:

— Не губи дух. Радж Атън използва хората. Не ги унищожава. Аз съм твоят закрилник. Ще се върна.

После се обърна и забърза към стълбите, затича толкова тихо, че тя дори не чу скърцането на ботушите му по камъните. Ако не беше бесният галоп на сърцето й и горещината на бузата, където я бе целунал, почти щеше да си помисли, че си го е въобразила.

Капитан Олт последва Габорн към вътрешния двор.

„Как ще се измъкне — зачуди се тя, — след като стражите на Радж Атън зорко наблюдават града?“

Погледна надолу, зърна веещото му се синьо наметало, видя как Габорн си пробива път през тълпата слепи, глухи, и осакатени Посветители на дома Силвареста. Не беше висок. Може би един толкова невзрачен младеж щеше да успее да се измъкне, без да го забележат.

„Колко странно. Да си помисля, че го обичам!“ Осмели се дори да изпита надежда, че наистина някой ден ще се венчаят.

Но разбира се, принц Ордън трябваше да се спаси, а тя нямаше нищо, което да му предложи. Замаяна прецени, че този ден бе невъзможно да свърши по друг начин.

„А може би и двамата сме по-прагматични, отколкото искахме да допуснем?“

— Довиждане, владетелю мой — прошепна тя след отдалечаващия се силует на Габорн и добави един стар благослов за пътниците. — Сияйните дано насочват всяка твоя стъпка.

Обърна се да погледне към Радж Атън — той ухилено махаше на новите си поданици. Пъстросивият му жребец крачеше гордо по каменните улици, а хората му правеха път и възгласите им ставаха все по-оглушителни. Вече навлизаше във втория пояс на града, през Пазарната порта. Пришпори коня нагоре и за миг се скри от погледа на Йоме.

Изведнъж Шемоаз се озова до лакътя й. Йоме преглътна заседналата в гърлото й буца; чудеше се какво ли ще направи с нея Радж Атън. На смърт ли щеше да я осъди? На изтезания? Да й отнеме честта?

Или щеше да й остави някакъв ранг, да остави баща й за регент? Изглеждаше възможно.

Можеше само да се надява.

Радж Атън зави зад един ъгъл и сега се оказа само на двеста разкрача разстояние.

Можеше вече да види лицето му под разперените бели криле на шлема — чистата кожа, лъскавата черна коса, безстрастните му тъмни очи. Красив, красив. Толкова съвършен, сякаш беше изваян от любов и доброта.

Той вдигна очи към Йоме. Понеже беше красива толкова, колкото можеше да бъде само една принцеса от Властелините на руни, Йоме беше свикнала със случайните похотливи мъжки погледи. Знаеше колко възбужда външността й страстта на всеки мъж.

Но от всички хищнически погледи, с които бе удостоявана в живота си, нищо не можеше да се сравни с това, което видя оголено в очите на Радж Атън.