Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (54)

Пърхането

В далечните небеса се издигна огнен стълб — като гъба — и равнината прокънтя от гръмотевичен тътен.

Но Габорн усети нещо много по-тревожно — някъде от много, много далече усети как едно сърце изпърха за последен път и спря.

Това го разкъса, отчая го много повече от блясъка на светлината или от стона на земята.

Той залитна в седлото си и прошепна: „Татко!“

Незнайно как, неясно защо, Габорн се уплаши, че желанието му да удари по Радж Атън е причинило смъртта на баща му.

Да удари не беше волята на Земята. Габорн не беше изпитал по-силен подтик от собствения си гняв. Но все пак беше дал командата.

„Не — помисли Габорн. — Не го вярвам. Не вярвам, че аз съм го причинил. Как мога да знам, че е мъртъв, преди да съм го видял?“

Чародеят Бинесман се обърна към Габорн с безкрайна мъка в очите и прошепна:

— Ти спомена баща си. Няма го вече значи.

— Аз… не знам.

— Използвай Земния взор. Няма ли го?

Габорн потърси вътре в себе си, опита се да стигне до баща си, но не усети нищо. Кимна.

Бинесман зашепна така, че да може да го чуе само Габорн.

— Значи мантията се предава. Досега ти беше само принц. Сега вече трябва да станеш крал на дело.

Габорн се отпусна в седлото, съсипан от болка и скръб.

— Какво? Какво мога да направя? Как мога да спра това? — попита той. — Дори да съм Земен крал, каква полза?

— Голяма. Можеш да призовеш Земята на помощ — каза Бинесман. — Мога да помогна тя да те закриля. Да те крие. Трябва само да се научиш как да го правиш.

— Искам Радж Атън мъртъв — отвърна студено Габорн.

— Земята няма да убие — каза Бинесман. — Нейната сила е в подхранването на живота, в закрилата. А Радж Атън е подкрепен от други Сили. Трябва да мислиш, Габорн. Как най-добре можеш да защитиш хората си? Цялото човечество е изправено пред смъртен риск, не само онези малцина в Лонгмът. Баща ти беше само един от всички хора, а и мисля, че сам е избрал гибелта.

— Искам Радж Атън мъртъв! Сега! — извика Габорн, не на Бинесман, а на Земята, която бе обещала да го закриля. Но знаеше, че не Земята е виновна. Бе изпитал предчувствие, че баща му е в опасност. Но не се беше вслушал в това предупреждение, не се беше опитал поне да го измъкне от Лонгмът.

Сърцето му щеше да се скъса от болка.

Беше на двайсет мили от Лонгмът. Подсиленият му кон можеше да вземе това разстояние за по-малко от половин час. Но и да го направеше, какво щеше да му спечели това? Щеше да изгуби живота си.

Йоме сякаш прочете мислите му и го докосна по коляното.

— Недей — прошепна Йоме. — Не тръгвай.

Габорн погледна надолу. В краката на коня му се разлетяха от страх сиво-зелени скакалци. Тлъсти, тромави скакалци в края на есента.

— Можем ли да им помогнем в Лонгмът, как мислиш? — попита той Бинесман.

Магьосникът сви рамене и лицето му помръкна.

— Ти и сега помагаш на каузата им, с тази заблуда. Но мислиш ли сериозно, че можеш да надвиеш Радж Атън? Не и с тази войска. Битката за Лонгмът отива на зле — както би тръгнала и за теб, ако удариш преждевременно. Твоята сила не е в избиването, а в това да си закрилник. Нека хората ти вдигнат повече прах, докато вървят. После ще видим какво ще стане…

Продължиха така още няколко минути. Габорн беше разкъсан, объркан. Винеше себе си за смъртта на баща си, за смъртта на Роуан, за смъртта на всички Посветители в замък Силвареста. Какъв данък, каква тежка цена плащаше светът заради неговата слабост. Защото беше убеден, че ако се бе оказал по-силен, ако просто бе направил нещо по-различно, ако бе свърнал наляво, вместо да завие надясно, можеше да спаси всички.

През равнините проехтя странен шум: една-единствена нота, вик, какъвто Габорн не беше чувал никога, нито можеше да си въобрази. Затъркаля се над равнините като далечен вой.

„Смъртният вик на Радж Атън!“ — помисли Габорн.

Но почти мигновено той бе последван от друг подобен вик, който отекна над полята.

Конят на Бинесман изрита и надигна уши. Тежки капки започваха да плющят по земята. С болка в сърцето Габорн видя как чародеят пришпори коня си към Лонгмът и му се прииска да препусне след него.

— Хайде, Габорн, поведи своята армия! — изрева Бинесман. — Земята се тресе от болка!

И тогава той видя — дъждът беше обърнал на едра лапавица, снежни парцали се сипеха от небето и мокреха степта. Никой далекогледец нямаше да може да прониже с погледа си такъв потоп. Ако измамата на Габорн не бе подействала досега, нямаше да има повече ефект.

С вик, Габорн вдигна юмрук и поведе войската си на щурм.