Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки (28)

Непривилегированите

Застанал в сянката на брезите, Джюрийм се взираше надолу. Непобедимите на неговия господар отдъхваха, налягали по земята кой където намери. Отвъд тази височина като смачкана метална броня се гънеха и разгръщаха планините, обрасли с огромни дървета. Габорн бягаше към най-тъмните недра на Дънуд.

Но Джюрийм знаеше доста за този район и изпитваше страх, също както и Непобедимите. Картите показваха Западния лес само като едно тъмнозелено петно, в чийто център се открояваше груба скица на Седемте стоящи камъка на Дънуд. В Индопал разправяха, че вселената е огромна костенурка. На гърба на тази костенурка се издигали Седемте камъка, а върху тях бил разположен светът. Глупава легенда, Джюрийм го знаеше. Но интригуваща. Защото в древни томове се твърдеше, че преди хилядолетия мътните, владетелите на Долния свят, издигнали Седемте камъка, за да „крепят света“.

Непобедимите претърсиха земята под брезите за следи от Габорн. Странно защо, но миризмата на принца им убягваше, а сега и мастифите стояха зяпнали глупаво, с вдигнати носове, и се мъчеха да я уловят.

Не беше възможно. Младият принц Ордън водеше на коне трима души. Миризмата им трябваше да се е задържала силна във въздуха, конските копита — да са оставили дълбоки отпечатъци. Но дори Радж Атън не можеше да надуши младежа, а земята бе толкова суха и камениста, че не можеше да задържи отпечатък.

Повечето от хората на Радж Атън бяха останали без коне. Дванадесет мъртви коня, няколко кучета — също. Спешилите се мъже трябваше да могат да настигнат Габорн, но се оплакваха:

— Много е корава тая земя. Не можем да вървим по нея.

Един Непобедим беше седнал на паднал дънер, свалил единия си ботуш. Джюрийм видя черните отоци на петата му, ужасните мехури по стъпалото и пръстите. Тези груби хълмове бяха убили повечето коне и кучета. Щяха да убият и мъжете. Дотук Джюрийм имаше късмет, че конят му бе оцелял, но задникът така силно го болеше, че не смееше да се смъкне от седлото от страх, че няма да може да се качи отново. Още по-лошото бе, че се страхуваше да не би и неговият кон всеки момент да издъхне. След като не можеше да бяга с тези мъже, щяха да го изоставят тук в горите.

— Как го прави? — зачуди се Радж Атън.

Преследваха Габорн вече от шест часа, смаяни от способността на младия принц да им се измъква. Всеки път се натъкваха на брезова горичка. Всеки път изгубваха напълно миризмата на Габорн и трябваше да заобикалят, докато стигнат боровете. И ставаше все по-трудно и по-трудно да хванат дирята на принца.

— Бинесман — каза Джюрийм. — Бинесман е направил някакво заклинание на Земен пазител на принца, за да го крие.

Габорн ги водеше някъде, където никак не им се искаше да стигнат.

Един от офицерите на Радж Атън, Салим ал Дауб, заговори с мек, женствен глас:

— О, Светлина на Земята — подхвана тържествено той, — може би ще е по-добре да изоставим това безплодно преследване. Конете мрат. И вашият ще умре.

Великолепният кон на Радж Атън наистина показваше признаци на умора, но Джюрийм трудно можеше да си представи как ще умре.

— Освен това — продължи Салим, — това е неестествено. Навсякъде, където минем, земята е по-корава от камък, а конят на принца препуска по нея като вятър. Листа падат по пътя му, крият дирите му. Дори и вие вече не можете да го надушите. Твърде близо сме до средата на омагьосания лес. Не го ли чувате?

Радж Атън се смълча и красивото му лице стана безстрастно, докато се вслушваше. Имаше дарове на слух от стотици хора; обърна ухо към горите и затвори очи.

Джюрийм си представи как господарят му чува шумоленето на отдъхващите си войници, пулса на сърцата им, диханието им, къркоренето на стомасите им.

Но отвъд всичко това… трябваше да е тишина. Чиста, дълбока тишина по цялата смрачена долина под тях. Джюрийм също се вслуша. Нямаше птичи зов, нито цвърчене на катерици. Толкова дълбока тишина, че сякаш самите дървета бяха затаили дъх в очакване.

— Чувам — прошепна Радж Атън.

Джюрийм чувстваше силата на тези гори и се зачуди. Господарят му се боеше да нападне Инкара, защото тя също таеше в недрата си древни сили — силите на арр. Но тук, в Севера, хората живееха около този лес и явно не събираха от тази сила, или не общуваха с нея. Предците им бяха част от тези гори, но сега северняците бяха отлъчени от тях, забравили бяха онова, което са знаели.

Или може би не бяха. Габорн получаваше помощ от гората. Радж Атън беше изгубил дирите на момчето, изгубил ги беше безнадеждно.

Радж Атън извърна глава на северозапад и се загледа над долините. Слънцето просветна за кратко, докато той се взираше в една дълбока, много далечна долина.

Сякаш самото сърце на безмълвието лежеше там.

— Габорн се е запътил ето натам — заяви с пълна увереност Радж Атън.

— О, Велика яркост — замоли се Салим. — Харун моли да го оставите тук. Той усеща присъствието на зложелателни духове. Огнетъкачите нападнаха гората и дърветата търсят възмездие.

Джюрийм така и не разбра защо това толкова ядоса господарят му. Може би защото Салим го помоли. Салим беше стар и отличен телохранител, но провалил се убиец. Изгубил беше благоразположението на Радж Атън.

Радж Атън застана пред Харун, верен боец, който седеше на дънера, свалил ботушите си, и разтриваше отеклите си крака.

— Искал си да останеш? — попита го Радж Атън.

— Ако позволите, Велики — отвърна мъжът.

Преди Харун да успее да мръдне, Радж Атън извади кама и я заби в окото му. Харун изохка и понечи да стане, после се претърколи през дънера, задавен в кръвта си.

Джюрийм и Непобедимите зяпнаха със страх господаря си.

Радж Атън попита:

— Е, иска ли още някой от вас да остане?