Дейвид Брин
Килн хора (1)

1. Подходяща глава за вино

… или как зеленият дубъл от понеделник донася вкъщи скъпи спомени за реката…

Трудно е да останеш учтив и приветлив, докато се бориш за живота си, дори когато той не струва кой знае колко.

Дори когато си просто една буца глина.

 

 

Нещо хвърлено — мисля, че камък — удари тухлената стена на сантиметри от мен. Остри като жила песъчинки се забиха в лицето ми. Нямаше къде другаде да се скрия освен зад една препълнена кофа за боклук. Сграбчих капака й и го вдигнах.

Точно навреме. Втори снаряд се стовари върху капака и вместо гърдите ми огъна пластмасата.

Някой ме беше спипал.

Само преди минути алеята изглеждаше подходящо място, където да мога да се скрия и да си поема дъх. Но сега хладната й тъмнина ме бе предала. Дори един дубъл излъчва известно количество телесна топлина. Бета и бандата му не носят пушки в тази част на града — не биха посмели, — но прашките им са оборудвани с уреди за инфрачервено виждане.

Трябваше да избягам от измамната тъмнина. Докато стрелецът презареждаше, вдигнах импровизирания си щит и се втурнах към ярко осветения район на „Одеон“.

Рискован ход. Мястото гъмжеше от архита, изпълнили кафенетата и тълпящи се пред първокласните театри наоколо. По крайбрежната алея се разхождаха хванати под ръка двойки и се наслаждаваха на лекия ветрец. Забелязваха се само неколцина цветнокожи като мен — предимно сервитьори, обслужващи мекокожите превъзходства, насядали из сепаретата.

Нямаше да съм добре дошъл в зона, в която собствениците се събират, за да се наслаждават на дългия си, изпълнен с чувственост живот. Но ако останех из задните улички, щяха да ме натрошат на парченца представители на собствения ми вид. Така че рискувах.

„По дяволите. Ама че навалица“ — помислих си, докато вървях през комплекса и внимавах да не се блъсна в някой от шляещите се архита. Макар че изражението ми беше сериозно — сякаш имам основателна причина да съм тук, — сигурно изглеждах като патица сред лебеди — и не само заради цвета на кожата ми. Разкъсаните ми хартиени дрехи привличаха погледи. Пък и е малко трудно да се промъкнеш незабелязано с очукан капак на кофа за боклук в ръце.

Силен удар отново се стовари върху пластмасата. Погледнах назад и видях как една жълта фигура сваля прашката си, за да я зареди за нов изстрел. В сенките се спотайваха други. Явно обсъждаха как да, се доберат до мен.

Хвърлих се напред към тълпата. Дали щяха да продължат да стрелят с риск да уцелят истински човек?

Древният инстинкт, изпечен в глиненото ми тяло от онзи, който ме създаде, ми изкрещя да бягам. Но сега бях изправен пред друга опасност — от хората-архетипи, които ме заобикаляха отвсякъде. Така че ми се наложи да изпълнявам всички стандартни прояви на вежливост, да се покланям и да правя път на двойките, които не биха си направили труда да се отклонят или дори да забавят крачка пред някакъв си дубликат.

Имах около минута-две за напразни надежди. Жените ме подминаваха, сякаш не съществувах. Повечето от мъжете изглеждаха по-скоро объркани, отколкото враждебно настроени. Един изненадан момък дори ми направи път. Усмихнах му се в отговор. „Някой ден ще се отнеса по същия начин с твой дубликат, приятел.“

Но следващият не бе удовлетворен, когато се отдръпнах. Рязко вдигна лакът и ме сръга в движение. Изгледа ме предизвикателно със светлосините си очи — очакваше да реагирам.

С поклон и извинително-раболепна усмивка се дръпнах от пътя на архито, като същевременно се опитвах да се съсредоточа върху нещо приятно. „Мисли си за закуска, Албърт. За чудния аромат на кафе и препечени филийки. Прости удоволствия, на които ще се наслаждаваш отново, ако тази нощ оцелееш.“

„Аз със сигурност ще им се наслаждавам отново — обади се един вътрешен глас. — Дори това тяло да не успее.“

„Да — последва отговорът. — Но няма да съм аз. Не точно аз.“

Отърсих се от старото екзистенциално раздвоение. А пък и евтини буци като мен нямат обоняние. Едва-едва схващах идеята за миризма.

Синеокото приятелче сви рамене и се обърна. В следващия миг нещо удари паважа до левия ми крак и рикошира през площада.

Бета сигурно съвсем се беше побъркал — да стреля по мен насред тълпа истински граждани! Хората започнаха да се оглеждат. Неколцина спряха погледи върху мен.

А колко хубаво започна сутринта!

Побързах да се отдалеча, но само след няколко метра ме спряха трима млади мъже — добре облечени архита, нарочно препречили пътя ми.

— Вижте го само това муле — обади се най-високият. Друг, с модерна полупрозрачна кожа и червеникави очи, ме сръга с пръст.

— Ей, дубъл! Какво си се разбързал? Не можеш да се надяваш на отвъден живот! Кой ще те поиска отново в такъв вид?

Досещах се, че изглеждам ужасно. Преди да успея да избягам, бандата на Бета се беше потрудила доста добре върху мен. А и до изтичането на срока ми на годност оставаха час-два и напукващата ми се псевдокожа вече показваше сигурни признаци на ензимно разрушаване. Албиносът се изсмя на капака от боклукчийската кофа, който използвах като щит, подуши шумно въздуха и сбърчи нос.

— И смърди ужасно. Като боклук. Разваля ми апетита. Хей! Може би имаме право да се оплачем, какво ще кажете?

— Да. Какво ще кажеш, голем? — злобно се обади дългият. — Дай ни кода на собственика си. Да ни върне парите за вечерята!

Вдигнах помирително ръка.

— Стига, момчета. Изпълнявам важна задача за оригинала си. Наистина трябва да се добера до дома. Сигурен съм, че и на вас няма да ви хареса, ако някой ви отмъкне дубъла.

Забелязах зад триото суматоха и чух шум по Юпас Стрийт. Само да можех да се добера до стоянката на такситата или полицейската будка на Дифенс Авеню! Срещу скромно заплащане щяха да ми осигурят хладилно убежище, докато собственикът ми не дойде да ме прибере.

— Важна значи? — обади се дългият. — Щом твоят човек те иска дори и в такова състояние, бас държа, че ще е готов да си плати, за да те получи!

Третият, набит младеж с тъмнокафява кожа и накъдрена коса, се оказа малко по-състрадателен.

— Оставете това нещастно зелено нещо на мира. Вижте го само как иска да се добере и да си каже рецитацията. Ако го спрем, собственикът му може да се оплаче от нас.

Сериозна заплаха. Дори албиносът сякаш започна да схваща и понечи да се дръпне.

Стрелецът на Бета отново откри огън и ме уцели по бедрото под капака на боклукчийската кофа.

Всеки, който е бил дублиран и прехвърлян, знае, че псевдоплътта е чувствителна на болка. Ужасната агония ме стовари върху един от младоците, който ме изблъска с крясък.

— Разкарай се оттук, миризлива твар! Видяхте ли? Докосна ме!

— Ей сега ще си платиш, буцо нещастна! — обади се дългият. — Я да ти видя етикета.

Все още превит от болка, успях да изкуцукам зад него, така че той да се намира между мен и алеята. Сега преследвачите ми нямаше да посмеят да стрелят и да рискуват да уцелят архи.

— Глупак! Не виждаш ли, че ме удариха?

— И какво? — Ноздрите на албиноса се разшириха от гняв. — Моите дубъли непрекъснато ги размазват в организирани боеве. Няма да ме чуеш да хленча заради това. Нито пък ще си позволя да се бия на място като това! А сега да видя етикета!

Той протегна ръка и аз инстинктивно посегнах към челото си, където се намира идентификационният имплант. Дубликатът-голем е длъжен да показва етикета си на всеки истински човек при поискване. Инцидентът щеше да ми излезе солено… тоест на създателя ми. Семантичната разлика зависеше от това дали ще успея да се добера до вкъщи през следващия един час.

— Отлично. Извикай ченге или арбитър — казах аз, докато опипвах капака на псевдокожата. — Ще видим кой ще се изръси, смотаняк нещастен. Не си играя на войници. Ти възпрепятстваш дубликат на лицензиран следовател. Ония, дето стрелят по мен, са престъпници…

Зърнах как откъм алеята се появиха някакви фигури. Жълтокожите бандити на Бета оправяха хартиените си дрехи и се опитваха да си придадат безобиден вид. Вървяха през тълпата разхождащи се архита, кланяха се наляво-надясно и правеха път — същински вежливи момчета, тръгнали по задачите си и незаслужаващи да им се обръща внимание. Но бързащи.

По дяволите! Никога не бях виждал Бета толкова отчаян.

— … и мозъкът ми съдържа информация, която може да се окаже решаваща за разплитането на важен случай. Искате ли да поемете отговорността за провала?

Двама от тийнейджърите се дръпнаха, явно обезсърчени. Засилих натиска.

— Ако не ме оставите да си върша работата, собственикът ми ще подаде срещу вас жалба за възпрепятстване на изпълнението на служебни задължения!

Около нас започна да се събира тълпа. Това щеше да забави бандата на Бета, но времето не беше на моя страна.

За нещастие третият смотаняк — онзи с изкуствената полупрозрачна кожа — не се хвана на въдицата и набра нещо на комуникатора на китката си.

— Супер. Имам достатъчно мангизи по сметката си за покриване на кръвнина. Щом ще се наложи да плащаме на собственика му, поне да се позабавляваме и да го разпердушиним здравата.

Хвана ръката ми и я стисна със силата на добре тренираните си мускули — истински мускули, а не моите анемични имитации. Заболя ме, но много по-лошо бе осъзнаването, че съм прекалил е блъфирането. Ако си бях държал езика зад зъбите, можеше и да ми се размине. А сега данните в този мозък щяха да бъдат изгубени и Бета в крайна сметка отново щеше да излезе победител.

Младежът вдигна показно юмрук — перчеше се пред тълпата. Възнамеряваше да ми счупи врата.

— Оставете нещастното нещо на мира! — измърмори някой, но останалите го сръгаха да мълчи.

В същия миг се разнесе трясък. Чуха се възклицания и проклятия. Зяпачите се обърнаха към близкия ресторант — хората на една от външните маси тъкмо отскачаха от бъркотията от разлети питиета и изпочупена стъклария. Един зеленокож сервитьор захвърли таблата си и замърмори извинения, докато се мъчеше да махне с някакъв парцал проблясващите парченца от разярените клиенти. После се подхлъзна и зрелищно се стовари на земята, като повлече със себе си един от тях. Целият ресторант избухна в смях, а оберкелнерът се втурна навън, като люто ругаеше зеления и се мъчеше да успокои гостите.

 

 

Никой не гледаше към мен с изключение на албиноса — той очевидно не беше на кеф от внезапната загуба на публика.

Сервитьорът бързо скочи и продължи да се мъчи да изтрие архитата с мръсния си парцал. За миг обърна зелената си глава към мен. Краткото му кимване бе повече от красноречиво.

„Използвай момента и се омитай.“

Нямах нужда от специална покана. Бръкнах със свободната си ръка в джоба си и измъкнах тънка карта. На вид не се различаваше по нищо от кредитен диск, но ако я натиснеш ето така, по ръба й със зловещо бръмчене се появява сребриста светлина.

Червеникавите очи на албиноса се разшириха. Дубликатите нямат право да носят оръжия, още по-малко нелегални. Но видът на диска не го накара да се уплаши и да побегне. Гадната му усмивка стана по-твърда и разбрах, че се намирам в лапите на спортист, на хазартен тип, който е склонен да рискува дори плътокръв, стига това да му осигури нещо ново. Някакво ново преживяване. Опит.

Хватката върху ръката ми се стегна още повече. „Давай де!“ — говореше изпълненият му е презрение поглед.

Подчиних му се и силно замахнах надолу. Усетих съпротивата на плътта под бръмчащото острие.

За миг пространството между нас сякаш бе изпълнено с болка и гняв. С неговата болка или с моята? С неговия гняв и изумление, спор няма. Но все пак за частица от секундата се почувствах съединен с младия убиец с вълна на съчувствие. Зашеметяваща връзка с младежкото му аз. С нараненото му чувство за лично достойнство. С агонията да си самотна изолирана душа сред море от себеподобни.

Ако се бях забавил повече от миг, колебанието щеше да ми струва доста скъпо. Но докато устата му се отваряше, за да извика, аз се завъртях и се втурнах през тълпата, следван от проклятия и възклицания на ужас, докато младежът размахваше пръскащ слуз крайник.

Моя пръскащ слуз крайник. Отрязаната ми ръка се сви в спазъм към лицето му. Той се дръпна назад и с отвращение захвърли треперещото нещо на земята.

При същото това кратко обръщане забелязах и двама от жълтите на Бета, които си пробиваха път през обърканите архита и нетърпеливо изблъскваха някои от тях настрани, като същевременно зареждаха катапултите си и се готвеха да стрелят по мен. В цялата бъркотия наоколо изобщо не се притесняваха от свидетелите, още по-малко от евентуални санкции за нарушаване на реда на обществено място. Трябваше да не ми позволят да се измъкна с онова, което знаех.

Да ми попречат да излея съдържанието на своя разпадащ се мозък.

Сигурно съм представлявал страховита гледка, докато тичах със залитане през тълпата, с разкъсана туника, с кървяща отрязана ръка, и крещях като луд на стреснатите архита да се разкарат от пътя ми. Не знаех дали ще успея да се справя. Може би вече бе започнал процесът на оглупяване при изтичането на срока, засилен от псевдошока и изтощението на органите.

Чуло безредиците, на площада се втурна някакво ченге от Четвърта улица — трополеше с тромавата си броня. Синьокожите му дубликати вървяха от двете му страни, пъргави и незащитени. Нямаха нужда от заповеди — знаеха желанията на прототипа си по-добре и от най-добре тренираното пехотно отделение. Единственото им оръжие — заострени като игли пръсти, покрити с упойващ мехлем — бе в състояние да извади от строя всеки човек или голем.

Побягнах от тях и докато тичах, претеглях възможностите.

Не бях навредил физически на никого. Въпреки това положението никак не беше розово. На истински хора им бяха създадени неудобства, дори бяха обезпокоени. Да предположим, че се отървях от жълтите главорези на Бета и се доберях до полицейския фризер. Оригиналът ми щеше да побеснее, ако го одрусат с толкова глоби, че от наградата му за проследяването на Бета не остане нищо. Ченгетата можеха дори да не ме замразят навреме. Напоследък непрекъснато го правеха.

Обзалагам се, че ме следяха поне няколко частни и обществени камери. Но дали бяха успели да ме идентифицират? Лицето на един зеленокож е твърде нехарактерно (а и доста добре обработено от юмруците на жълтурите на Бета), за да се разпознае лесно. Така че оставаше само един избор. Да замъкна това окаяно туловище някъде, където никой няма да успее да го възстанови или разпознае. Да ги оставя сами да се сетят кой е започнал всичко това.

Затичах се към реката, като продължавах да крещя на хората да ми направят път.

Бях почти до парапета на кея, когато властен глас изрева: „Стой!“. Ченгетата-големи са снабдени с високоговорители на местата, където повечето от нас имат синтетични полови органи… зловещ заместител, който няма начин да не привлече вниманието ти.

Чух няколко резки изплющявания отляво. Един камък уцели разлагащата ми се плът, втори рикошира в паважа и отхвръкна към истинския полицай. Може би сега синьокожите щяха да насочат вниманието си към жълтурите на Бета. Супер.

Нямах време за мислене, когато краката ми останаха без опора. Продължиха да се мятат в нищото, сигурно по навик… докато не се стоварих с плясък в мрачните води.

 

 

Предполагам, че създавам объркване, като разказвам тази история от първо лице — читателят остава с впечатление, че съм успял да се добера цял-целеничък до вкъщи. Или поне до някакво място, откъдето да мога да предам данните. Къде тогава остава напрежението?

Добре де, нещата не свършиха с падането ми в реката, макар че би трябвало. Някои големи са проектирани за водене на бой, като онези, които запалянковците пращат на гладиаторските турнири… или секретните модели, за които се говори, че съществували в Специалните части. Други пък, предназначени за удоволствия, жертват част от своята elan vital^[1] за хиперактивни центрове на удоволствието и висококачествен запис на спомените. Можеш да платиш за модел с повече крайници или с усилени възприятия… или за такъв, който може да плува.

Бюджетът ми е твърде скромен, за да си позволявам разни скъпи играчки. Но задължително снабдявам дубликатите си с едно свойство — хипероксигенизация. Така те могат да задържат дъха си дълго време. Много е удобно за работа, в която никога не знаеш дали на някой няма да му скимне да те обгази, да те затвори в багажник на кола или да те погребе жив. Насъбрал съм страхотен коктейл от всякакви подобни спомени. Спомени, които не бих имал, ако мозъкът на дубликата умре прекалено бързо.

Голям късметлия съм.

Леденостудената река се завъртя край мен като пропилян живот. Докато потъвах все по-дълбоко и по-дълбоко, вътре в мен тихо заговори един глас — глас, който бях чувал и в други ситуации.

„Откажи се. Успокой се. Това не е смъртта. Истинският ти аз ще продължи да живее. А заедно с него — и твоите мечти.

Малкото, които са ти останали.“

Напълно правилно. От философска гледна точка, моят „аз“ е оригиналът ми. Спомените ни се различаваха само по един ужасен ден. Ден, който той прекара бос и по шорти в дома си, зает с кабинетната работа, докато аз се ровех в подземния свят на града, където животът е по-евтин и от живота в роман на Дюма. Моето сегашно продължение означаваше много малко на общия фон на картината.

Отговорих на малкия глас по обичайния начин.

„Заеби тоя екзистенциализъм.“

Всеки път, когато влизам в копира, моят нов дубъл унаследява всичките ми инстинкти за самосъхранение, развивали се милиард години.

„Искам си отвъдното.“

По времето, когато краката ми докоснаха тинестото дъно, вече бях решил да направя своя опит. Разбира се, нямах почти никакъв шанс, но може би съдбата бе решила да започне да раздава от ново тесте. А имаше и още един мотив.

Не позволявай на лошите да спечелят. Никога не ги оставяй да тържествуват.

Макар да нямах нужда да дишам, не беше лесно да задържа краката си опрени в дъното и да си пробивам път през тинята, а всичко около мен беше едновременно хлъзгаво и отвратително. Трудно би било дори за едно изцяло заредено тяло, а времето на това вече изтичаше.

Видимост? Почти нулева. Налагаше се да разчитам на спомените и докосванията. Обмислях вече как да се добера до ферибота нагоре по течението, когато се сетих, че плаващият дом на Клара е закотвен, само на километър надолу по реката от площад „Одеон“. Така че спрях да се боря със силното течение и тръгнах по него, като се мъчех с всички сили да остана близо до брега.

Може би щеше да е по-добре, ако бях направен със сензори, които да регулират нивото на болката. Без тази екстра — проклинах ниското си качество — направо агонизирах, докато се мъчех да си проправям път стъпка по стъпка през проклетата тиня. Здравото блъскане ми остави време да размишлявам върху феноменологичното чувство за вина, което изпитваха създанията като мен.

„Аз съм си аз. Колкото и малко живот, да имам, той все пак ми е скъп. И въпреки това се отказвам от него и се хвърлям в реката само за да спестя няколко кредита на някой друг.

Някой, който ще чука приятелката ми и ще се наслаждава на моите постижения.

Някой, който има същите спомени като моите до онзи момент вчера вечерта, в който той (или аз) легне в копира. С тази разлика, че той си остава вкъщи в оригиналното тяло, а аз отивам да върша черната му работа.

Някой, който никога няма да разбере какъв скапан ден съм имал.“

Това е като обръщането на монета — всеки път, когато влезеш в дубликатора. Когато процедурата приключи, ще бъдеш ли ригът^[2]… оригиналният човек? Или буцата, големът, мулето, дубълът-еднодневка?

Често няма никакво значение, ако успееш да реабсорбираш спомените (както и се очаква) преди да изтече срокът на годност на копието ти. Тогава сякаш просто си бил разделен на две части и се съединяваш отново. Но ако дубълът е страдал или е имал лош ден като моя?

Трудно ми беше да се съсредоточа върху мислите си. В края на краищата това зелено тяло не е създадено за извършване на умствени дейности. Така че насочих вниманието си към непосредствената си задача и продължих да местя крак след крак, бъхтейки през тинята.

Има места, покрай които минаваш всеки ден, но изобщо не си се замислял за тях, защото никога не си предполагал, че ще ти се наложи да ги посетиш. Като това тук например. Всеки знае, че Горта е пълна с всякакви отпадъци. Продължавах да си проправям път през неща, пропуснати от почистващите тралове… ръждясало колело, счупен климатик, няколко стари компютърни монитора, зяпнали ме като очи на зомбита. Когато бях малък, често вадеха цели автомобили, понякога дори заедно с пътниците. Истински хора — тогава нямаше резервни копия, след чийто размазан живот да продължиш нататък.

Онези времена си имаха своите предимства. По времето на дядо ми Горта е смърдяла от мръсотия. Екологичните закони я върнали отново към живот. Сега хората ловят риба от кейовете. А рибата се събира там, където градът изхвърли нещо годно за ядене.

Като мен.

Истинската плът е еластична. Не започва да се разпада след двадесет и четири часа. Протоплазмата е толкова здрава и издръжлива, че потъналите трупове не се разлагат с дни.

Но моята кожа вече бе започнала да се бели още преди да го усетя. Срокът на годност може да се удължи мъничко със силата на волята. Но сега нетрайните органични вериги на изкуственото ми тяло започнаха да се разпадат със смущаваща бързина. Миризмата се виеше около мен и привличаше рибите, които се стрелнаха от всички страни и откъсваха парченцата, които и без това щяха да се отделят всеки момент. Отначало се опитвах да ги прогоня с останалата ми ръка, но това само ме бавеше и не обезсърчи особено речните чистачи. Така че просто продължих напред и трепвах всеки път, когато рецепторът за болка се задействаше от някоя гладна риба.

Сложих край на това, когато стигнаха до очите ми. Зрението щеше да ми е необходимо още известно време.

По едно време от лявата ми страна внезапно към мен нахлу топла вода и ме изблъска от курса. Течението отнесе рибите за минутка и ми даде възможност да се ориентирам…

„Трябва да е каналът на Хан Стрийт.

Да видим. Плаващият дом на Клара е закотвен край Малка Венеция. Това означава на втората пресечка след тази… Или на следващата?“

Трябваше да напрегна всички сили, за да мина покрай канала, без да бъда изблъскан в дълбокото, и накрая успях някак си да достигна каменния откос от другата страна. За съжаление, там отново ме наобиколиха преследвачите ми — риби над мен и раци под краката ми, привлечени от кървящите ми рани; щипеха и отхапваха от бързо разпадащата ми се кожа.

Останалото си го спомням замъглено — дълго и мъчително влачене през тинята, отпадъците и рояците хапещи мъчители.

Твърди се, че поне една черта на характера винаги си остава истинска всеки път, когато прототипът създава свой дубъл. Независимо от останалите промени, нещо от основната ти същност се запазва във всяко едно факсимиле. Ако човекът от истинска плът е честен, песимист или бъбрив, той ще създаде голем с подобни качества.

Клара твърди, че най-постоянното ми качество е инатът.

„Майната им на всички, които казват, че не мога да го направя.“

Тази фраза се въртеше отново и отново в моя разпадащ се мозък. Повтори се хиляда пъти. Милион пъти. Изкрещявах я на всяка следваща болезнена крачка, при всяко следващо ухапване. Фразата се разви отвъд обикновените думи. Тя стана мое заклинание. Фокус. Мантра на изчистения инат, който ме караше да продължа, да продължа да се влача напред, крачка след крачка… докато не се озовах пред малко препятствие.

Известно време го гледах. Покрита с водорасли верига, която се простираше, изпъната и почти вертикална, от котвата нагоре към плосък предмет, направен от дървени трупи.

Плаващ док.

Към него бе привързан някакъв съд. Широкото му дъно бе покрито с раковини. Нямах представа чия е лодката. Знаех само, че времето ми скоро ще изтече. Ако останех още тук, реката щеше да ме довърши.

Сграбчих веригата с единствената си останала осакатена ръка и се набрах, за да освободя двата си крака от засмукващата ме тиня, след което продължих с тласъци нагоре към мъждукащата светлина.

Рибите сякаш усетиха, че наближава последната им възможност. Струпаха се около мен и започнаха да отхапват каквото могат, дори и след като главата ми се показа над повърхността. Метнах ръка върху кея, след което се зачудих какво е следващото, което трябва да направя.

„Дишай. Това е. Трябва ти въздух.

Дишай!“

Треперещото ми поемане на въздух нямаше нищо общо с човешкото вдишване. По-скоро напомняше на шляпването на парче месо, когато го хвърлиш върху дъската, за да го нарежеш. Все пак известно количество кислород нахлу на мястото на водата, изливаща се от лишената ми от устни уста. Това ми даде точно толкова сили, колкото да измъкна единия си крак върху дъските.

Издърпах се с всичките си останали сили и най-накрая се измъкнах от реката за разочарование на рибите, които с негодувание плеснаха с опашки.

По цялото ми голем-тяло се разливаха вълни от агония. Нещо — някаква част от мен — се отдели и падна с плясък обратно във водата. Рибите се нахвърлиха върху нея и шумно я загризаха.

Всяка следваща секунда сетивата ми потъваха във все по-плътен мрак. Някак си отдалечено отбелязах, че едното ми око липсва… а другото е почти изхвръкнало от орбитата си. Наместих го и се опитах да стана.

Всичко ми се струваше изкривено и размазано. Повечето от сигналите, които изпращах към мускулите си, за да ги накарам да се задвижат, оставаха без отговор. Въпреки това обезобразеното ми туловище успя някак си да се изправи, олюлявайки се отначало на колене… а после и на чуканите, които с голямо преувеличение можеха да се нарекат крака.

Като се подпирах на дървения парапет, преодолях няколкото стъпала, водещи към привързаната лодка. Светлините станаха по-ярки и различих някакви ритмични вибрации.

Някъде наблизо някой слушаше шантава музика.

Надигнах глава над бордовия парапет и видях замъглен образ — трептящи пламъчета на върха на тънки бели колонки. Свещи… меката им светлина се отразяваше в сребърни прибори и кристални чаши. А малко по-нататък — стройни фигури, движещи се покрай десния борд.

Истински хора. Облечени елегантно за вечерно парти. Наслаждаващи се на гледката на реката.

Отворих уста с намерението да произнеса някакво любезно извинение за натрапването — и бихте ли били така добри да се обадите на собственика ми да ме вземе преди този мозък да стане на каша?

Онова, което излезе от устата ми, бе грозен рев.

Една жена обърна, видя ме да се прокрадвам към нея от тъмното и нададе ужасен вик, сякаш бях някакво чудовище, излязло от бездната. Доста точно всъщност.

Протегнах със стон ръка.

— Майчице Гея! — Бързо се беше досетила. — Джеймсън! Би ли се обадил на Клара Гонсалес, дето живее на „Каталина Бейби“? Кажи й, че проклетият й приятел е пратил един от дубълите си не на място… и по-добре да побърза да го прибере веднага!

Опитах се да се усмихна и да й благодаря, но насроченият ми край вече не можеше да се отложи. Точно в този миг всичките ми псевдолигаменти решиха да се разтопят едновременно.

Време за разпадане.

Не си спомням нищо след това, но ми казаха, че главата ми се търкулнала и спряла недалеч от кофата с лед, където се охлаждало шампанското. Някой от гостите бил така добър да я сложи вътре, редом с бутилка чудесно „Дом Периньон“ от тридесет и осма.