Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Хаим Оливер

Гол от засада

 

Рецензент: Николай Янков

Редактор: Максим Наимович

 

Нац. бълг., I издание, Лит. група IV

Темат. №3623/1978 г. Изд. №5268

Художник на корицата и вътрешните илюстрации: Александър Хачатурян

Библиотечно оформление: Александър Хачатурян

Художник-редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Мария Белова Коректор: Олга Цанова

 

Дадена за набор на 15.I.1973 г. Подписана за печат на 25.VII.1973 г. Излязла от печат на 15.XI.1973 г.

Формат 84/108/32. Печатни коли 11,50. Издателски коли 8,74 Тираж: 30090 Цена 0,66 лв.

 

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11 — София, 1973

Държавна печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

Втора част
Трънливият път към славата

1.
Един план-график, който създава вакуум

На 7 юни ядохме боя в Мексико.

На 11 юни в нашия квартал настъпи странно природно явление: улиците, дворовете и площадите опустяха.

Редутаблите ги нямаше.

Пръв усети вакуума старшина Марко, който отрано бе излязъл около „Лале“ с надежда да открие нещо за РЕДУТ. Надзъртайки в празните дворове, той се чудеше и маеше къде са се денали кварталните хлапета… Единствено нелегалните позиви си стояха по стените, неизтриваеми паметници на неговия позор.

След това почувствува вакуума леля Гица. Откакто вчера старшина Марко бе отвел арестуваните конспиратори, в двора освен скучните старци не се мяркаха никакви хора. И не тракаха омразните й летни кънки! Отначало това я изпълни с удовлетворение, после тишината започна да я гнети, а когато следобед леля Гица легна да подремне, тя чисто и просто не можа да мигне… Стана и излезе.

Третият, който констатира необичайната тишина, бе полковник о.з. Храбров. Той още си спомняше инцидента в стадиона и сега, съпоставяйки откритите заплахи на ония хлапета с нелегалните лозунги за отмъщение на РЕДУТ, разбра, че трябва да се вземат мерки. И също изскочи навън.

Навън бе вече и телевизионният режисьор другарят Антон Антонов. Гонен от професионални срокове, той тичаше по улиците, питайки се къде са изчезнали тия деца, които му трябваха тъй много.

И само едно момче се мяркаше през тия мъртви часове около зала „Фестивална“ и това беше Бобо Черното око. Пропуснал сбора в „Лале“, той се мъчеше да открие следите на РЕДУТ без помощта на инж. кака Вера и инж. бате Ники. Дебнеше пред „Лале“, надничаше в дворовете, душеше в градините и търсеше, уверен, че рано или късно ще успее.

Към пет часа следобед, връщайки се от работа, аз се стъписах пред картината, която се откри неочаквано пред мен. Недалеч от моста уморено крачеше Бобо Черното око. Зад него на разстояние от двайсетина метра вървяха един подир друг леля Гица, полковник о.з. Храбров, другарят Антон Антонов и, последен, старшина Марко, който умело се криеше зад дърветата.

Мигновено съобразих, че над РЕДУТ е надвиснала опасност. И за да разбера каква точно е тя, аз също тръгнах подир старшина Марко…

Това детективско дебнене завърши към залез-слънце. Безплодно.

 

 

Защото през това време редутаблите бяха далече от квартала, там, в „Океана на бурите“, зад гората до железопътната линия, където бушуваше истинска буря на човешката енергия.

След като бяха оградили стадиона си със зелена стена от храсти, бурени и клони, толкова висока и плътна, че любопитните погледи не можеха да проникнат, редутаблите усилено изпълняваха план-графика. Спомняте си, че план-графикът предвиждаше мероприятия за събиране на пари. За съжаление досега в касата не бяха постъпили почти никакви приходи. Обратно — тя бе принудена да осигури всекидневната дажба сладолед от малини на Тото Тотото, така че купуването на футболни обувки и кърпи за бърсане на пот бе отложено за неопределено време. Затова пък се заловиха с най-важната точка от план-графика — усилени тренировки в условия, близки до природните условия на Мюнхен.

Тук изведнъж се сблъскаха с непредвидена трудност: никой не знаеше какви са тия условия. Наистина попрочетоха нещичко в географския атлас, но в него не се казваше нищо за надморската височина на Мюнхен, за атмосферното налягане, за съдържанието на кислорода във въздуха, за облачността зиме и лете, вкуса на водата, храната, мъглата и прочие… Защото, то се знае, без точното познаване на тия данни бразилците и западногерманците трудно могат да бъдат победени.

— Ех, да можехме да пратим един разузнавач в Мюнхен! — въздъхна Влади Моторетката.

— А пари? — забеляза Йогата. — За билет и командировка?

— Да попитаме някой германски разузнавач, от тия, дето разузнават у нас, а? — предложи Тото Тотото.

Изведнъж Льонка Пантерата скочи като ужилен, поиска да каже нещо, но бе толкова възбуден, че само извика „Чакайте!“ и изхвърча навън.

Върна се половин час по-късно, придружен от едно момче с дръпнати китайски очи. Явно не бе китайче, защото косата му бе светлоруса като коприна (виж рис. 6)[1]. Облечен бе извънредно елегантно — с кожени панталонки, оранжева риза и жълти пантофи, всичко чуждестранно. В ръката си стискаше свитък хартия.

— Ето! — рече задъхан Льонка и бутна момчето напред. — Той ще ни каже всичко за Мюнхен. Само че трябва да го приемем в РЕДУТ. Дай си свидетелството!

Момчето подаде свитъка. Проф. Кънчо го разгърна и запремига: отгоре додолу като тънки пръчици бяха наредени само единици.

— Ей! — възкликна той. — Та ти двойки даже нямаш! Само единици! За първи път виждам такова нещо. Такива в РЕДУТ не приемаме!

Но момчето с китайските очи не се обиди и заговори на някакъв странен език:

— Аз пълно отличник.

Проф. Кънчо се взря в свидетелството, откри, че то е на чужд език, и прочете:

Дойче фолксшуле — Берлин

— Ама ти дойчо ли си? — попита той.

Момчето бавно отговори, като търкаляше „ръто“ зад езика.

— Аз герман-булгар-еврей-француз, нарича се Даниел-Пламен-Ерих-Раймон, родих в Берлин и свидетелство има само единиц. В наш Германия всичко наопак, единиц отличник, петиц слаб. Разбира?

Проф. Кънчо не разбра много-много и за да не се изложи, попита:

— Значи говориш немски, а?

— Уха! — каза на чист български гостът и продължи: — Аз говори немски, френски, еврейски, английски, италиански и сега бърз учи български.

— В Мюнхен бил ли си?

— Уха! — отвърна пак на български момчето.

— А футбол знаеш ли да играеш?

— Уха!

— Какво играеш?

— Бие дузп.

— Хм… Какво е гол от засада?

— Гол от засад е, кога стреляш във врата зад отзад на защита. Това е голем престъпникление и срамотност.

— Ами знаеш ли кой е най-големият революционер на България?

Новият кандидат отвърна без колебание:

— Митко Бомба от „Всеки километър“.

— Е, добре — каза проф. Кънчо, — ела да видим сега дали наистина умееш да играеш футбол. Ще биеш десет дузпи.

Льонка Пантерата застана на вратата, а Даниел-Пламен-Ерих-Раймон, както си беше по жълти пантофки, се засили и — бум! — топката влезе в левия ъгъл. Втората топка попадна в ръцете на вратаря. Третата се превърна в гол въпреки рискования плонж на Льонката. Четвъртата също… И така до края — гръмотевични удари във вратата, главозамайващи пантерски скокове на Льонката. Резултат: от десет дузпи — пет гола — почетен резултат и за двамата. (Подозирам, че Льонка нарочно е пуснал головете, за да помогне на своя приятел да влезе в РЕДУТ, но както и да е).

— Не е лошо — каза проф. Кънчо и като изпревари Митко Пеле, който искаше да зададе своя въпрос, кой е най-големият футболист на всички времена, бързо добави: — Приемаме те за член на ННФК РЕДУТ.

Влади Моторетката зашепна в ухото му:

— Внимавай, че като играем в Германия, тоя германец може да ни вкара автогол.

Проф. Кънчо се вгледа в лицето на новия редутабъл: то изглеждаше честно, но все пак…

— Слушай, Даниел-Пламен-Ерих-Раймон, в Мюнхен да не си посмял да бъдеш пета колона и да ни вкараш автогол, че знаеш ли какво става тогава? Я се закълни, че до мача с ГФР оставаш българин!

Момчето вдигна десница и тържествено произнесе:

— Аз, Даниел-Пламен-Ерих-Раймон, който досега бил герман-булгар-еврей-француз, дава клетка…

— Клетва! — поправи го проф. Кънчо.

— … дава клетва, че сега до край на мой животно…

— Живот, бе!

— … до край на мой живот и мач с Германски федерален републик аз остава булгарин и не вкарва автогол на мой роден стобор…

— Отбор!

— … отбор! И вкарва автогол само на германци!

— Хубаво! — каза проф. Кънчо. — Само че не можеш ли да си посъкратиш малко името? Много е дълго. Докато ти викна по стадиона да стреляш във вратата, топката може да влезе в нашата врата.

— Баба Зора мене вика Дани Сладкото.

Редутаблите смръщиха лица, сякаш бяха погълнали двойна доза рициново масло.

— Дани Сладкото? — провикна се Влади. — Пфу! Ние ще ти казваме Дани, Дани Берлински, искаш ли?

И тъй Даниел-Пламен-Ерих-Раймон, наричан от баба си Дани Сладкото и преименуван на бърза ръка на Дани Берлински, стана седмият член на ННФК РЕДУТ, а с Андреа — осмият.

И понеже време за губене нямаше, мигновено го наобиколиха и го бомбардираха с въпроси, свързани с германския футбол.

Дани Берлински отговаряше обстойно и компетентно. Сведенията, които даде за кината, филмите и цирковете, както и за магазините за играчки, където се продават роботи, се оказаха от значение за познаване психологията на германския отбор. Важни бяха и данните за надморската височина на Мюнхен, за реката Изар, която тече през града, за вечно заснежените Алпи, които го заобикалят и създават ту студен, ту топъл климат, та мюнхенци ходят ту с палта, ту с ризи… Най-ценни бяха тайните, които Дани издаде за футболната игра на западногерманците, главният белег на която бе мъжествеността.

Това бе достатъчно.

Бележки

[1] k_6_dani.pngДани Берлински — Бел. ventcis