Хаим Оливер
Гол от засада (8)

8.
Селекция — втори кръг, и едно злокобно предупреждение

Докато в Бункера се провеждаше първият кръг, старшина Марко разпитваше задържаните и се мъчеше да откопчи нещо около нелегалния позив. Уви, усилията му останаха напразни. Никой не знаеше какво е РЕДУТ, къде се намира и какви са неговите цели.

Инж. кака Вера и инж. бате Ники се кълняха, че са се отзовали на позива единствено, за да покажат на Бобо Черното око къде е кооперация „Лале“ и да го свържат с неизвестния РЕДУТ.

Режисьорът другарят Антон Антонов упорито твърдеше, че е искал да се запознае с този тайнствен РЕДУТ от чисто сценарни, филмови и телевизионни съображения. Какво обаче се крие зад тия съображения, той не пожела да признае.

И само полковник о.з. Храбров отказваше да даде каквито и да е показания и заплашваше старшината, че ще мобилизира всички запасняци от ЦПК ПЛИСКА и ще направи на пух и прах този мърляв кабинет заедно с неговото съдържание.

В края на краищата разпитът се изроди в яростна дискусия около неделните мачове за първенство в групата на майсторите. Оказа се, че всички присъствуващи, включително инж. кака Вера, не само знаят как ще завършат срещите, кой играч по колко гола ще вкара, как в понеделник заран ще изглежда таблицата на първенството, но и, което е по-важно, всеки е готов да се пожертвува за своя любим отбор само и само този любим отбор да стъпи на шията на другите отбори.

Спорът продължи пет часа и половина. През тия триста и трийсет минути бяха изречени по същество следните ценни мисли:

Другарят Антон Антонов: — ЖСК СЛАВА ще изяде с парцалите ПЛИСКА, защото ПЛИСКА не е никакъв отбор, а сбирщина от разглезени ритнитопковци. Само нашите!

Полковник о.з. Храбров: — ПЛИСКА ще изяде с парцалите ЖСК СЛАВА, защото ЖСК СЛАВА не е никакъв отбор, а банда ритнитопковци. Само нашите!

Старшина Марко: — БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ ще изяде с парцалите ЖСК СЛАВА и ЦПК ПЛИСКА, защото те не са никакви отбори, а ясли с ритнитопковци. Само нашите!

Инж. кака Вера и инж. бате Ники: — ВИСШИСТ ще изяде с парцалите един след друг и СЛАВА, и ПЛИСКА, и БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ, защото всички те не са никакви отбори, а неграмотни ритнитопковци. Само нашите!

След като тия любезности бяха повтаряни в продължение на триста и трийсет минути, старшина Марко прекрати дискусията и авторитетно отсече:

— Моля незабавно да напуснете този кабинет, защото ми трябва за семинар. И ако някой от вас попадне по следите на РЕДУТ, моля да изпълните своя дълг. Ще чакам вашите съобщения.

Разделиха се ужасно изнервени.

Както обикновено о.з. Храбров отиде на стадиона, където трима поливачи лениво въртяха маркучи над тревата. И както обикновено той се зае да ги учи как да поливат, защото, нали, от умелото поливане извънредно много зависи дали тревата ще расте в правилна посока, а от посоката на тревата извънредно много зависи посоката на бомбения шут на „златната обувка“.

Тогава съзря редутаблите. Те се приближаваха, леко смутени от неговите огромни мустаци. Много от тия хлапета той бе срещал неведнъж из квартала, но никога не бе им обръщал внимание, защото не виждаше в тях надежда за бъдещи футболни кадри.

Групата мълчаливо го наобиколи. Напред пристъпи едно чорлаво момче с леко вирнато носле.

— Добър ден — рече то със спокойно достойнство.

— Добър ден — избоботи недоверчиво о.з. Храбров. Какво има?

Момчето учтиво подаде десница:

— Аз съм професор Кънчо, капитан. Ние сме футболисти и ви молим да ни разрешите да тренираме във вашия стадион.

— Футболисти? Тъй, тъй! И от кой отбор?

— Ние… — замънка проф. Кънчо, — … ние… от никакъв отбор… Ние сме чисти футболисти.

Полковник о.з. засука мустак:

— Не може! — каза той. — Тук ритат само златни обувки от ЦПК ПЛИСКА.

— Ама ние ще тренираме, когато златните обувки няма да са тука.

— Запишете се най-напред в нашия отбор, па ще видим! — рече полковникът о.з.

— А ако не искаме във вашия отбор? — обади се Влади язвително.

— Щом като не искате, ще се махнете от нашия стадион, защото газите тревата.

— Много важно! — провикна се Влади. — Ще минем и без вашата трева! Долу тревата! Долу златните обувки!

Възмутен, полковникът о.з. посегна към викащия, но Влади бе вече далече и продължаваше да крещи:

— Долу златните обувки, дето не можаха да бият Перу! Долу!

Редутаблите хукнаха към изхода. Последен изчезна Млечния зъб.

В Големия стадион изобщо не можаха да влязат: железните крепостни порти и дебелите бетонни стени го пазеха и от бронирани дивизии.

Отидоха в По-малко големия стадион. Тук също игрището беше съвсем пусто и само един самотен бегач на дълги разстояния обикаляше пистата с изплезен език. Този път влязоха в канцеларията. И излязоха с провесени носове.

И дълго редутаблите обикаляха столичните стадиони с надежда, че ще им разрешат да тренират, и навсякъде един и същи отговор:

— Само ако станете наши членове!

Привечер, съсипани от умора, скитайки безцелно из Парка на свободата, те се озоваха в една буренясала поляна до железопътната линия, където маневрираха локомотиви. Излегнаха се на сгурията, обзети от мирова скръб. Недалеч от тях седна и Млечния зъб, който упорито ги бе следвал през целия ден.

Проф. Кънчо горчиво въздъхна:

— Разбрахте ли сега защо ги пердашиха в Мексико?

— Да — отвърна Митко Пеле, — защото си нямаха Пеле.

— Не — каза проф. Кънчо, — а защото ТЕ се надуват. ТЕ си мислят, че като си имат златни обувки, могат без нас. Но ще видят ТЕ, като станем световни шампиони, на колене ще ни молят да играем в техните стадиони! И даже с автобуси ще ни возят, но тогава ние няма да искаме!

— А къде ще играем дотогава? — попита Влади.

— Да, къде? — повтори Йогата меланхолично.

Като далечно ехо на въпроса отвърна Андреа:

— Тук!

Тази думичка отначало не направи впечатление, но постепенно тя проникна в съзнанието на редутаблите.

— Вярно! — прошепна проф. Кънчо.

— Ама, разбира се! — добави Йогата.

А Влади Моторетката скочи, преметна се през глава, закрещя:

— Ураа! Имаме си стадион! Ураа! — Очите му блестяха като очите на Йогата в момент на четене на задачи през корица. — Хайде да си го направим истински, а? Искате ли?

Искаха!

И закипя титаничен труд.

Влади Моторетката пърпореше като моторетка по терена и почистваше земята от тръни и бурени. Тото Тотото изтръгваше огромни камъни, които Льонка Пантерата, ловеше с безумни плонжове. Гошо Йогата методично запълваше ямите със сгурия, а Митко Пеле ги покриваше с трева. Андреа носеше вар от близките постройки и очертаваше границите на игрището. А проф. Кънчо, истински капитан, тичаше навсякъде — в центъра, по крилата, към тъч-линията, и ръководеше целия сложен строеж също като при решаваща футболна среща.

Накрая забиха по два кола за врати и — готово!

Потни, прашни, с изподрани ръце и крака, редутаблите разглеждаха влюбено стадиона, който бяха направили със собствените си ръце, и знаеха: той е най-хубавият в света!

— Как ще го наречем? — попита някой.

Отговорът дойде веднага. От Гошо Йогата:

— „Океанът на бурите“! Като на Луната!

Всички повториха в себе си: „Океан на бурите“! Звучеше космически величаво. И несъкрушимо!

— Бомба! — възкликна Влади. — На стадион с такова име никой никога не може да ни победи!

— Никога! — повтори тихо проф. Кънчо и това беше клетва.

Седяха те върху изравнената сгурия — четирима редутабли и двама кандидат-редутабли — и се гледаха нежно, и чувствуваха, че са вече отбор, велик отбор.

— Е — обади се пак Влади, — сега вече можем да направим втория кръг на селекцията, за да видим дали кандидатите знаят да играят футбол.

— Ами че нали видяхме вече! — отвърна проф. Кънчо. — Те играят много хубаво.

И всички си спомниха как Льонка Пантерата като пантера ловеше тежките камъни, все едно че спасява опасни голове, как Тото Тотото изритваше огромните храсталаци, които като топка летяха надалече… Да, няма никакво съмнение — те са отлични футболисти. Проф. Кънчо тържествено каза:

— Който е съгласен да приемем кандидатите в ННФК РЕДУТ за вечни времена, да гласува!

Вдигнаха ръце. Встрани срамежливо гласува и Млечния зъб.

Проф. Кънчо стана и блажено се протегна:

— Е, хайде сега да си вървим, а утре точно в осем часа да сме тук, за да почнем изпълнението на план-графика.

Тогава именно стана онова, което редутаблите не биваше да допуснат и което щеше да има съдбоносни последици не само за РЕДУТ, но и за цялата ни махала.

А се случи следното: Млечния зъб, който си седеше кротко встрани, се приближи до проф. Кънчо и тъжно попита:

— А мене няма ли да ме вземете?

— Ама ти не разбираш ли български? — обади се Влади. — Нали ти казахме, че бебета не приемаме?

Млечния зъб подсмръкна и очите му се овлажниха:

— Но аз не съм бебе, имам само шестици! И много хубаво ритам топка. И зная биографиите на всички български революционери и даже на Индже Войвода и Митко Палаузов, и зная наизуст имената на всички планети от слънчевата система: Меркурий, Венера, Земя, Марс, Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Плутон, и марките на всички самолети зная: Миг, Ту, Фантом, Каравела, Мираж, Боинг, Старфайтер, Ил 18, Ил 19, Ил 20, Ил 21…

— Ил 144 — подсказа Льонка Пантерата.

— Да, Ил 144, Ил 145, Ил 146… — продължи обнадежден Млечния зъб. — Моля ви се, приемете ме! И ако искате, отначало аз само ще тичам подир топката, когато излиза в аут, за да я връщам на вратаря!

— Не! — отсече проф. Кънчо. — Не! Журито вече реши. Догодина, като пораснеш, можеш пак да кандидатстваш.

— Но нали и Митко е малък — проплака Млечния зъб.

— Да, но аз съм Митко ПЕЛЕ! — каза гордо Митко Пеле.

Млечния зъб остана няколко секунди неподвижен, с насълзени очи и треперяща брадичка, после изведнъж обърса сълзите с юмрук, присви устни и гневно изрече:

— Добре! Нека! Но после да не ви е яд, защото, щом като не ме искате, аз сам ще си съставя отбор и ще го направя световен шампион и даже шампион на цялата слънчева система! А вас ще ви спукам от бой!

Обърна се и тръгна, мъничък като фъстък, с бели коленца и дръзко изправена, добре сресана глава.

Но никой, никой не обърна внимание на това предупреждение, никой, дори Гошо Йогата, който разбираше от прокоби…