Хаим Оливер
Гол от засада (32)

5.
Съдбоносно денонощие преди финала Б

На другия ден журналистът Пампонов писа във „Вечерни футболни новини“:

ГОЛ ОТ ЗАСАДА?

Вчера ние бяхме свидетели на мача на столетието между ННФК РЕДУТ и ФК МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ. Това беше една безпощадна, но рицарска схватка между два големи отбора, изпъстрена с многобройни и неочаквани обрати. Проявите на мъжество и дързост бяха еднакви от двете страни, еднакъв беше и броят на головете: 2:2. Това означава, че ще се играе финал-реванш Б, който ще трябва да излъчи шампиона.

Втората среща ще се състои утре в 10 часа на стадион „Оборище“. Ако и тя завърши наравно, ще се играе трети мач на неутрален терен.

Тук искаме да се спрем на слуховете, които се разнасят от некомпетентни лица относно някакво опорочаване на мача. Касае се до втория гол, отбелязан от капитана на РЕДУТ проф. Кънчо, гол, които уж не бил истински гол, а гол от засада!

За да бъдем напълно безпристрастни, ние запитахме някои отговорни дейци за тяхното мнение по въпросния въпрос. Ето отговорите им:

Съдията Сашо Фадиезов: Аз се бях улисал по капсулите и не можах да видя дали имаше положение на засада. Ама знаете ли, тия слушалки са интересно изобретение! Те могат да се използуват и в оркестрите. Например диригентът си седи в къщи и дирижира оттам по радиото! Всеки случай аз отлично видях топката в мрежата.

Капитанът на МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ: Не зная дали имаше засада. Ние сами сме си виновни за втория гол, защото се бяхме заплеснали по капсулите, без да има прекъсване на играта. Само проф. Кънчо знае дали е имало засада!

Капитанът на РЕДУТ: Нищо не си спомням, защото в ушите ми бучеше научно-техническата революция.

Председателката на ККДЖЗЗМФ: Никаква засада! Всички ние с очите си видяхме как проф. Кънчо заби топката в мрежата от съвсем нормално положение. Освен това не ни признаха шестте гола, които вкара Ухуру! Що за глупост е да се считат лапите на маймуната за ръце! Ще подадем контестация! Да се пита Дарвин!

Старшина Марко: Отде накъде засада? МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ много-много да не се оплакват, защото ние играхме с десет, девет и дори осем играчи! Половин-защитникът Митко Пеле още спи от изтощение.

Другарят Антон Антонов: За съжаление нашите оператори не успяха да заснемат нито засадата, нито гола, така че нищо не знаем.

Полковник о.з. Храбров: Засада беше, дявол да го вземе! Чиста засада! Проф. Кънчо се намираше зад гърба на цялата отбрана на МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ и стреля едва след като получи топката от Влади Ракетата. Реалният резултат е 2:1. Аз много обичам РЕДУТ, но още повече обичам петицата. А истината е, че РЕДУТ загуби мача и следва да отпадне от по-нататъшната борба за златните медали!

След като цитираше тия мнения, Пампонов заключаваше:

Нашият всеобщоуважаван полковник о.з. Храбров е твърде категоричен, макар че по време на гола се е намирал далече зад вратата. Затова пък авторът на гола проф. Кънчо, който се е намирал до самата врата, не си спомня нищо. Можем ли да се съмняваме в добросъвестността на капитана на РЕДУТ? Не! Остава ни само да пожелаем на двата отбора юнашка издръжливост, за да понесат бремето на втория мач и ако е необходимо, и на третия! Нека спечели по-добрият!

Пръв измежду редутаблите вестника купи проф. Кънчо. Седнал сам-самичък в „Океана на бурите“, той четеше и препрочиташе статията. И му идеше да реве!

Защото, уви, мачът не завърши така, както се предвиждаше. 2:2! Това беше най-слабият резултат, постиган досега от РЕДУТ, макар че игра с помощта на научно-техническата революция. Но по-важно беше другото: как ще се яви отборът за финала Б? Тото бе се запилял някъде; Митко Пеле продължаваше да спи; Ухуру страдаше от нервно разстройство и непрекъснато цитираше Дарвин, че човек произхождал от маймуната; Интердут бе унищожен; останалите редутабли тежаха общо 420 вместо нормалните 290 кила!

И все пак не това тормозеше най-много капитана на Редут, а заглавието на статията „ГОЛ ОТ ЗАСАДА?“.

Наистина ли този втори гол бе отбелязан от положение на засада?

В изявленията си пред Пампонов той бе казал, че не си спомня, и това бе самата истина. Тогава бе толкова зарадван от равния резултат, че не бе обърнал внимание на думите си. Сега обаче, когато неговият гол се оспорваше даже от полковник о.з. Храбров, проф. Кънчо се помъчи да си припомни.

Той затвори очи, представи си разположението на играчите и изведнъж се видя, застанал пред вратата на няколко крачки зад гърба на един Млечен зъб (виж стр. 166)^[1]. Нима наистина имаше засада?

… Стрелба от засада! Едва ли има по-позорно нарушение във футбола, пък и не само във футбола. Противникът ти, с когото сте се договорили да се срещнете в честен двубой, идва към мястото на дуела с ръце в джобовете, свирука си и не подозира нищо, защото смята, че си доблестен човек. А ти си се заврял някъде в мрака, изчакваш го да отмине, скачаш и забиваш ножа в гърба му… Не, няма по-справедливо правило във футбола от забраната да се стреля от засада! А ето — сега обвиняваха не кого да е, а капитана на РЕДУТ в нарушение на това свещено правило!

Ами ако обвинението е основателно?

Тогава, ясно, мачът е опорочен и редутаблите отпадат от по-нататъшната борба…

Проф. Кънчо изтръпна. Да отпаднат от по-нататъшната борба! Да се простят с медалите! Да не почувствуват законната гордост пред възстановената спортна чест на родината! Не, това не може да бъде! Не е истина, не е имало никакво нарушение на правилата! Не е имало никаква засада!

Той скочи и потича из стадиона. Не, няма право да се размеква като баба! Той е капитан, на него разчита не само отборът РЕДУТ, но и квартал „Редут“. Със засада или без засада, щом като съдията е признал гола, резултатът е равен и ще остане равен! Предстои втори мач! Никакво малодушие, никакво деморализиране на бойците! Само че без допинг, защото от допинга се заспива…

Откъм гората се зададе Йогата. Бе в черната си магьосническа блуза, която не бе обличал много отдавна. Той мързеливо поздрави, отправи се към една от вратите и започна да сваля мрежата.

— Какво правиш? — попита проф. Кънчо.

— Нали виждаш, взимам си ги.

— Защо ти са?

— Ще ги опъна довечера на покрива на „Нострадамус“.

— Там ли ще играеш футбол?

— А, не! Ще се опитам да уловя малко звезден прах.

— Ама нали играем с тях?

— На мене не ми се играе вече футбол.

Проф. Кънчо беше толкова възмутен от поведението на Йогата, че размаха юмруци. Добре че дойдоха Дани, Льонка, Сисулу и Андреа, та се размина без бой. Всички насядаха на сгурията, омърлушени:

— Четохте ли вестника? — попита проф. Кънчо.

— Четохме — отвърнаха те в един глас.

— Имаше ли засада?

— Само ти знаеш — забеляза Сисулу. — И ако имаше, кажи си честно, по пионерски!

— Ако имаше засада, губим мача — рече тихо проф. Кънчо.

— То се знае — каза Сисулу.

Настана дълго мълчание, но в него звучеха думите на Сисулу: „То се знае“.

— Трябва да се подготвим за реванша — въздъхна проф. Кънчо. — Утре трябва да бием…

— Без Тото? — попита Дани Берлински.

— Да, без Тото, без Ухуру, без Митко Пеле, без Интердут… — Проф. Кънчо изгледа накриво Йогата, който прибираше мрежата: — И даже без тоя…

Радостни викове огласиха гората и в стадиона нахлу Влади Ракетата, размахвайки някакъв зелен лист над главата си.

— Ураа! Ще ме оперират! — викаше той.

— Тоя пак откача! — обади се Йогата презрително.

— Ще ми режат апандисита! — не преставаше да крещи Влади, правейки орбитални кръгове около насядалите. — Докторът каза, че като съм се друсал завчера на моторетката, апандиситът ми се е раздразнил и сега ще го режат, ето тука пише, и ще лежа цели седем дни в болницата, кеф!

— Кога? — попита проф. Кънчо.

— Утре.

— Утре имаме мач.

— Ей, верно бе! Замалко да забравя! — Влади седна до другите и загрижено се замисли. — Добре, ще играя, но ако апандиситът ми се пукне през време на мача и аз умра?

— Нищо. Важното е да победим.

Възможността да умре по време на мача беше много интересна и Влади си представи как лежи сред стадиона, как Сашо Фадиезов плаче над неговия труп, после как полковник о.з. Храбров произнася прочувствено слово за най-най-най-великия играч на всички времена, паднал от апандисит в полето на честта, и накрая как цялата публика пада на колене и пее в траурен ритъм химна: „Да громим неуморно, другари!“…

Влади едва не се разциври от умиление.

— Е, добре — каза той. — Ще отложа операцията за в други ден.

В този тъй трогателен момент в стадиона влязоха научните консултанти инж. кака Вера и инж. бате Ники. Бяха много сдържани, казаха само „Здравейте редутабли, как върви?“ и предадоха на проф. Кънчо един плик. Капитанът го разтвори и прочете следното послание:

Братя мои и сестри, бледолики редутабли!

Бобо Черното око ви напуска! Зоват го великите простори на прериите, дето нявга са препускали на бели мустанги неговите прадеди Бобо Черната грива, Бобо Черната ръка и Бобо Черния врат.

Като велик индиански вожд Бобо Черното око не може да устои на този зов. Освен това той копнее за скалпове и скоро почваме училище и аз трябва да се подготвя по български, иначе баба Мика ще ми скъса ушите…

Сбогом за вечни времена до другото лято, когато отново ще пушим лулата на мира! Хао-хао!

Ваш предан редутабъл Бобо Черното око, велик индиански вожд от Пловдив и последен мохикан от Сахат-тепе.

Настана мълчание. Научните консултанти неловко пристъпваха от крак на крак.

— Другари консултанти — прошепна в тишината проф. Кънчо, — Интердут е повреден. Ухуру изяде слушалките и стъпка микрофона.

— Нищо, ще го оправим! — отговориха консултантите, доволни, че така лесно бе забравено писмото на Бобо. — Наминете към Института… — После казаха „довиждане“ и побързаха да се измъкнат. Беше им много криво да гледат как тия хлапета тъжно подсмърчат сред оголелия стадион.

В това положение завари редутаблите и моят кумец, бащата на Иво Кръстничето. Зад него крачеше Иво, унил.

— Добър ден, момчета! — поздрави бодро кумецът. — Как се чувствувате след мача?

— Добре… — измънка проф. Кънчо. — Готвим се за реванша.

— Е, дошли сме, значи, навреме! Исках да ви съобщя да не разчитате повече на Иво. Той се отказва от футбола и се връща към щангите.

Ледено мълчание посрещна съобщението. Иво хапеше устни, забил поглед в земята.

— Е, Иво! — рече таткото — Сбогувай се със своите досегашни съотборници и им пожелай щастие! И им кажи да те извинят за това не много спортсменско оттегляне, но по-добре така, отколкото да участвуваш в игра, която не разбираш… Хайде, кажи им!

— Да! — едва чуто смутолеви Иво, обърна се и изтича в гората. Не искаше бившите му съотборници да видят сълзите му.

Кумецът любезно стисна ръцете на всички и преди да си върви, добави:

— Идната седмица в зала „Универсиада“ ще има състезание по вдигане на тежести. Обадете ми се! Ще ви вкарам гратис.

И отново останаха сами, тъжни и безмълвни — петима редутабли и тяхната санитарка. Встрани Йогата нарамваше мрежите.

— Къде? — прецеди през зъби Влади.

— Отивам си — отвърна Йогата.

— Аха! Пропусна два гола и сега драскаш!

— Никакви голове не съм пропускал!

— Пропуснал си!

— Не съм пропуснал!

— А кой ги пропусна?

— Льонката.

— Кой, аз ли? — викна Льонка.

— Ти ами! Нали си вратар!

— А ти? Нали си отбрана?

— Никаква отбрана не съм. Ние играхме по системата 1–10. Всички в нападение.

— Щом си нападение, да беше вкарал голове!

— Не е моя работа да вкарвам голове!

— А чия е?

— На Тото, на Сисулу, на Влади…

— Охо!

— Аха!

— Иххххх!

— Ммммммммммм!

Гората се огласи от звуци, достойни за праисторическата джунгла, населена от динозаври и ихтиозаври. Най-яростно ревеше Влади:

— Аз вкарах цял гол, бе! Ако всички бяха вкарали по половин като моя гол, щяхме да победим с шест и половина на два и щяхме да станем шампиони! Ама вие сте кьопави в краката, а тоя факир само зяпа по звездите!

— Ей, я не обиждай на звезди, че знаеш ли? — озъби се Йогата.

— Какво да знам, бе мухльо!

— Мухльо си ти!

— Аз ли?

— Ти ами!

— Като те перна с апандисита, ще видиш ти!

— А аз като те перна с вълшебната пръчка, ще ми станеш на маймуна макак!

Йогата замахна с тояжката, Влади я грабна, фрасна я по коляното и я натроши на парчета. Йогата писна и перна Влади по гърдите. Влади писна и перна Йогата по лицето. Двамата писнаха, вкопчаха се един в друг и бухнаха на земята.

Започна величествен бой.

Не ги разтърваха, нито пък ги оставиха да се борят рицарски до победа. Помирисали насилие, дали воля на зверските си, праисторически инстинкти, които дремят в душата на всеки цивилизован човек, редутаблите също писнаха и се хвърлиха върху борещите се.

Затъркаляха се тела, размахаха се юмруци, блеснаха нокти и зъби, понесоха се ревове, полетяха оскубани косми, пера, сгурия, ръкави, очила и копчета… много копчета…

Застанала встрани, Андреа хапеше пръсти от ужас и срам.

Гледката беше повече от печална.

В това положение ги завари ККДЖЗЗМФ.