Хаим Оливер
Гол от засада (31)

4.
Финал А — второ полувреме, продължение и край

Но клизмата си е клизма, а мачът — мач и той трябваше да продължи до своя законен край.

Мажорното тризвучие до-ми-сол огласи гората. Разстроените от инцидентите играчи заеха местата си. Проф. Кънчо отново ги преброи: единайсет Млечни зъба срещу седем редутабли! А до края на мача оставаха девет минути! Само девет минути! Не беше ли настъпил моментът в борбата да се включи и капитанът на отбора проф. Кънчо? Не! Не! Интердут не бива да се изоставя. Нали с негова помощ вкарахме първия гол? Очевидно дошло бе времето на резервата №111.

— Ухуру! — нареди той. — Приготви се! Влизаш в игра!

Андреа пооправи гащетата на човекоподобната и пъхна стъклената капсулка в ухото й. Ухуру се превземаше и не искаше да върви, но Андреа я погали ласкаво по бузата:

— Хайде, Ухуру! — примоли се тя. — Иди да играеш! Иди!

Маймунката имаше меко сърце и отстъпи. Махна с ръка, сякаш казваше „От мен да мине!“, и изтича към терена. На гърба й личеше номерът 111.

Посрещнаха я с ръкопляскания, но тя не можа да ги чуе, защото в ушето й бумтеше гласът на проф. Кънчо:

— Ухуру, мини напред, към центъра! И не се превземай! Редутабли, нападайте масово подир 111! Ухуру, слушай моите заповеди! Ти трябва да пробиваш и да вкарваш голове! Хайде!

Неизвестно защо обаче, може би защото беше много изнервена, Ухуру не искаше и да знае за заповедите, които идеха от слушалката. Така например, когато капитанът й диктуваше да напредне, тя изтикваше към публиката, повдигаше фанелката над пъпа си и се хилеше. Капитанът й нареждаше да излъже някакъв Млечен зъб, тя се изправяше на ръце с главата надолу, въртеше се като пумпал и се плезеше. Капитанът й заповядваше да отстъпи, тя гризеше подхвърлени праскови. С една дума, беше непослушна и недисциплинирана.

А до края оставаха само още пет минути, пет кратки минутки, и резултатът бе все тъй 2:1. Стадионът шумеше. Публиката свиркаше. ККДЖЗЗМФ дъвчеше ноктите си. Полковник о.з. Храбров дъвчеше мустаците си. Старшина Марко дъвчеше плаката „РЕДУТ КАТО БАРУТ“.

В този миг се разрази лудницата.

Започна се с това, че Ухуру чу през слушалката гласеца на Андреа:

— Ухуру, миличка! Моля ти се, бъди послушна! Вкарай пет гола! Ухуру, Ухуру!…

Кой човекоподобен, па бил той и маймуна, може да устои на такъв нежен зов? Не устоя, естествено, и Ухуру Неандерталска. Тя се огледа настървено наоколо, забеляза топката в краката на Дани, хвърли се към нея, грабна я с предните си лапи и стремглаво хукна към насрещното поле, като правеше невъобразими зигзаги между играчите. Стигна пред вратата, гмурна се в нея, блъсна се в мрежата, излезе, пак влезе, блъсна се в мрежата, излезе, влезе, излезе, влезе… тъкмо шест пъти, преизпълнявайки по този начин молбата на Андреа.

— Гооооооооооол! — завикаха ДЖЗЗМФ, но Сашо Фадиезов отдавна вече надуваше свирката.

— Защо свириш бе? — попита притичалият Влади.

— Пряк свободен удар! — авторитетно отвърна съдията. — Ухуру вкара топката с ръце.

— Ама това не са ръце, бе! — изсмя се подигравателно Влади. — Това са крака!

Надойдоха другите играчи. Завърза се теоретичен спор: крака ли са крайниците на маймуната или ръце.

— Крака са! — викаха редутаблите. — Щом може да ходи с тях!

— Ръце са! — викаха Млечните зъби. — Щом може да яде с тях!

Съдията свирна, за да сложи край на виковете и попита:

— Нали Ухуру се казва Неандерталска?

— Разбира се! — отвърнаха редутаблите.

— Добре тогава, щом като е Неандерталска, значи е човекоподобна, а щом като е човекоподобна, горните й крака са ръце, а долните ръце са крака! Разбрано? Точка! Изпълнявайте наказателния удар! Къде е топката?

Топката беше у Ухуру, която я притискаше ревниво до гърдите си.

— Ухуру, дай топката! — нареди съдията.

Човекоподобната поклати глава: „Няма го майстора!“

И побягна към вратата. Хукнаха подпре и, тя обаче летеше като стрела, търкаляше се върху сгурията, премяташе се през глава, плезеше се, безсрамно смъкваше гащета…

Най-после при вратата успяха да я обкръжат. Двамата вратари плонжираха върху нея, в последния миг тя се изскубна, покатери се по мрежата, стъпи на напречната греда, съблече фанелка и гащета и съвсем гола, замаха победоносно опашка, скандирайки: „Са-мо РЕ-ДУТ!“.

— Слизай! — крещяха отдолу. — Слизай и дай топката!

Тя не им обръщаше внимание и продължаваше да си скандира и дирижира с опашка.

— Ухуру, Ухуру! — чу тя през слушалката сърдития глас на своя капитан. — Дай топката и слизай, иначе ще те натупам!

В отговор на заканата, тя се озъби като кръвожадна горила, бръкна с кутрето в ушето, измъкна капсулката и я пъхна в устата си. Но не я глътна както тогава, а безмилостно я схруска и презрително изплю останките й върху хорските глави.

Тогава долу някой се сети за приказката за маймуната, дето не искала да пуска кокосовите орехи от палмата. Към Ухуру полетя огромна праскова и я перна по главата. Разярена, човекоподобната замахна и хвърли топката долу.

Стадионът гръмна в смях. Ухуру изгледа под вежди хилядоглавата тълпа, чу нейното подигравателно хихикане и й стана ужасно обидно. Тя се спусна бавно на земята, присви крехките си плещи, сякаш й беше студено, и заплака с горчиви сълзи. Сисулу я пое за ръка и я заведе при капитана.

— Ухуру получи психически шок — каза той — и няма да може да играе.

— Добре — каза проф. Кънчо, — ще играя аз вместо нея. Андреа, използувай Интердут само когато видиш нещо много важно. Разбра ли?

— Разбрах.

Тя пое микрофона в едната си ръка, а с другата майчински прегърна безутешно ридаещата Ухуру.

До края на мача оставаха две минути!

Капитанът на РЕДУТ съзнаваше, че тия две минути са решаващи. След като съдията отказа да признае шестте гола, отбелязани от Ухуру, резултатът трябваше да бъде поне изравнен. Иначе — край! Край на надеждите и сбогом на Мюнхен и на златните медали!

Събрал в юмрук всичките си забравени знания и загубени сили, проф. Кънчо устремно поведе своя отбор към противниковата врата. Освободени от диктовката на Интердут, стреснати от наближаващата катастрофа, в продължение на цяла една минута редутаблите бяха ония големи играчи, които кварталът познаваше в недалечното минало. Те показваха чудеса от технически прийоми, ловко маневрираха по цялото поле и макар и осем на брой, непрекъснато притискаха противника към неговата врата.

Андреа използуваше Интердут само от време на време, произнасяйки по някоя и друга дума като: „Внимание, отдясно нападат!“ или „Вляво оставихте незащитено поле!“. Така тя ориентираше редутаблите за общия ход на играта, без да се намесва в инициативата на отделните играчи.

Резултатът беше отличен. Той доказа, че когато е използувана в съгласие с човешкия разум, научно-техническата революция може да помогне дори на футболната игра!

Натискът на редутаблите ставаше неудържим. МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ отстъпваха по всички линии. Голът трябваше и можеше да дойде всеки миг! Всеки миг!…

Секундите течаха. Оставаха осемдесет секунди… Седемдесет… Шейсет и пет…

И в този критичен, бих казал фатален момент стана нещо извънредно чудновато. Без видима причина устремът на редутаблите рязко спадна. Те започнаха да се въртят из стадиона като шашардисани, да бъркат с пръсти в уши, да мръщят лица, сякаш главите им се пръскаха от болка.

Зрителите се чудеха и маеха: какво става, дявол да го вземе? Пощурели ли са тия редутабли в последната минута на мача?

Уви, зрителите не знаеха, че слушалките на редутаблите трещят от неистови писъци, ръмжене, неразбрано бърборене и удари, които късаха тъпанчетата:

— Пляки-мляки! Бърли-мърли! Мер-си! Дан-ке! То-то мо-то ло-то! Брилка-прилка-мрилка… Дес-но! Ле-во! Гол-гол-гол! Брррррррррррр!

Напълно объркани, редутаблите престанаха да играят. Учудени от това необяснимо спиране, МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ като истински рицари на спорта също изчакаха, предполагайки, че редутаблите са обзети от колективен припадък на меланхолия. Съдията обаче не прекрати играта, запомнете това, не я прекрати!

А оттатък, при скамейката на резервите, Ухуру темпераментно предаваше по Интердут:

— Тю-тю му-тю… Бъра-бъра-два-чадъра! Мер-си! Дан-ке!

Андреа се опита да изтръгне микрофона от ръцете й, но Ухуру не го пусна и продължи още по-страстно:

— Са-мо РЕ-ДУТ! Са-мо РЕ-ДУТ!

Андреа дръпна микрофона към себе си, Ухуру към себе си… После пак… и пак… Ядосана от маймунското упорство на Андреа, човекоподобната хвърли научно-техническата революция на сгурията и започна да я тъпче с крака и ръце и обратно.

В ушите на редутаблите забумтяха гръмотевици. Неиздържайки повече, те вадеха слушалките от ушите си и ги хвърляха на земята пред очите на смаяните Млечни зъби, които нищо, ама нищо не разбираха от тази история.

И тогава, о, тогава стана онова нещо, което даде заглавието на тази книга!

… В тила на МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ настъпи подозрително раздвижване. Не зная как, но Влади успя да отнеме топката от един улисан Млечен зъб и да я прати пред вратата, където стоеше проф. Кънчо.

Вратарят беше съвсем сам и не пазеше, защото, макар и без сигнал, играта беше спряла. Бранителите бяха нейде напред, с гръб към вратата.

Проф. Кънчо посрещна топката с гърди, пусна я на земята и стреля в мрежата!

Това бе толкова неочаквано, че само няколко гласа неуверено се провикнаха: „Гол!“, на което пък други гласове отвърнаха също тъй неуверено: „Засада!“

Стъписването беше пълно.

Но топката беше във вратата на МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ!

Впрочем ето картината в тази част на терена в момента на удара на проф. Кънчо:

В този миг съдията Сашо Фадиезов свири. Мачът свърши.