Хаим Оливер
Гол от засада (26)

4.
В навечерието на финалната битка

Кварталът кипеше!

Кварталът се тресеше!

Кварталът потъваше в бездните на футболната страст!

В тия часове, предшествуващи финалната битка, хиляди и хиляди хора в махалите, секциите и блоковете на нашия квартал се занимаваха само с едно: с ННФК РЕДУТ. Всички мислеха за него, говореха за него. Където и да се намираха — на работа, по домовете или на улицата — те коментираха статията „Мачът на века“, обсъждаха въпросите около състоянието на отбора, разнасяха слухове за физическото състояние на този или онзи играч, който вчера си бил контузил кутрето, после плюнчеха моливи и пишеха отговорите на викторината.

В клубчето на ККДЖЗЗМФ бе организиран тотализатор с един-единствен въпрос: „С какъв резултат РЕДУТ ще победи МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ“. Хората се блъскаха да купуват фишове, правеха всевъзможни комбинации, спореха, караха се, дори се побийваха и пишеха, пишеха…

В кварталните фабрики и работилници бе отбелязано спадане на производството. Мекичарницата почна да продава недопържени мекици, кебапчийницата срещу „Лале“ сервираше прегорели кебапчета, сладкарницата — вкисната боза. Никой не работеше, всички само говореха и изчисляваха, и пишеха…

В Института по кибернетика научните сътрудници задаваха на електронноизчислителните машини и мислещите роботи въпроса на въпросите: „С колко ще победи РЕДУТ?“. Машините от пренапрежение изгаряха релетата си, а роботите, пощурели, откъсваха металическите си глави и играеха с тях футбол.

В кланицата говедата злорадо потриваха копита и крояха планове за бягство, тъй като колачите бяха улисани в попълване на фишове.

Обединени от ККДЖЗЗМФ, всички квартални гражданки бяха мобилизирани за организирането на съботната вечеринка с томбола. Едни тръгнаха да разлепват афиши и да изписват по стени и огради лозунга САМО РЕДУТ!, други обикаляха домовете и продаваха билети, трети пък изпросваха от търговските предприятия предмети за томболата. Събрани бяха много интересни неща, като например пробити маркучи за поливане на стадиони, дървени налъми без каишки, прах за миене на клозети, чадъри, които не се отваряха, и пр. Най-ценният предмет бе подарен от местния универсален магазин: единайсет лигавничета за бебета.

Под енергичното ръководство на леля Гица ККДЖЗЗМФ украсяваше читалищния салон — окачваше плакати, зеленина, гирлянди, портрети на редутаблите и пр. Инж. кака Вера монтираше микрофони и високоговорители, майката на Сисулу подреждаше напитките и пр., и пр.

В тази обстановка на футболна треска станаха още няколко интересни събития, които непременно трябва да опиша, защото те говорят за неизтощимата енергия и чевръстата предприемчивост на нашите майки, сестри и дъщери. Преди всичко при милиционерския началник се яви делегация на ККДЖЗЗМФ, възглавявана от доктор Веса, и поиска от него една тежковъоръжена рота за охрана на вечеринката.

— Рота? — учуди се началникът. — За някаква си вечеринка?

— Това не е някаква си вечеринка! Това е празник в чест на редутаблите — обясни доктор Веса.

— Че от какво се плашите?

— От милицията.

Началникът ококори очи:

— Че кой милиционер ще дръзне да вдигне пръст срещу нашия любим РЕДУТ?

— Старшина Марко! — отвърна кратко доктор Веса.

Началникът дълго мълча с опулени, намигащи очи:

— К-к-ак тъй! — изрече той най-после. — Та нали старшина Марко е ваш съпруг?

— Така е — каза тя, — по пред народната милиция няма да скрия, че напоследък нашето семейство е разделено на два враждуващи спортни лагера… Аз съм за РЕДУТ, а Марко е привърженик на БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ и заради този отбор е готов на всякакви авантюри. Неотдавна той се опита да отвлече нашия малък син, прочутия полузащитник Митко Пеле от РЕДУТ в БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ, и то с помощта на огнестрелно оръжие. Един бог знае какво би си позволил да направи по време на вечеринката.

Началникът изведнъж престана да се пули и затвори очи:

— Ясно! Всичко ще оправя! Но за да оцените моя жест, трябва да подчертая, че и аз съм от БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ… Аз обаче поставям държавните интереси над личните!… Тържествено ви заявявам, че можете да бъдете спокойни — вечеринката няма да бъде смутена, аз ще пратя за охрана най-добрите си хора.

И действително два часа преди началото на вечеринката читалището бе блокирано от взвод милиционери, които ентусиазирано и под команда скандираха „Са-мо РЕ-ДУТ!“.

Командуваше ги старшина Марко.

 

 

По-нататък: делегация на ККДЖЗЗМФ, възглавявана от инж. кака Вера, се яви при зам. директорката на телевизията и проведе следния кратък и изразителен разговор:

— Уважаема другарко, предлагаме ви да пратите снимачна група, за да заснеме филм за вечеринката, която даваме в чест на ННФК РЕДУТ, а след това да излъчите по интервизията и евровизията мача на века между РЕДУТ и МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ.

Като чу тия думи, директорката се оживи:

— Ах, РЕДУТ, този нов детски отбор, който има в своя актив толкова сензационни победи! Слушах… Знаете ли, моето момченце е отличен футболист!

Без да й мигне окото, инж. кака Вера светкавично отвърна:

— Щом като е отличен футболист, ще го вземем в РЕДУТ. На колко е години?

— На три.

— Нищо, ще порасне! А засега ще го зачислим в резервите. Само че ще бъде много красиво, ако филмът бъде цветен. Децата са много сладки.

— Само цветен, разбира се! — каза директорката. — Ще пратя най-добрия си екип и най-талантливия си режисьор, специалист по детските предавания.

Разделиха се с трогателни целувки.

Два часа преди началото на вечеринката в читалищния салон пристигна снимачна група от трима оператори, двама звукооператори и четирима осветители, които веднага разположиха апаратурата си.

Ръководеше ги режисьорът Антон Антонов.

 

 

Трето: при мен дойде скъпият ми кумец, този път без Иво Кръстничето и без вино, и започна направо:

— Куме, знаеш ли за вечеринката, дето Демократичните жени за защита на местния футбол устройват в полза на РЕДУТ?

— Чух нещо… Но нима и ти, кумец, шампион по вдигане на тежести — лека категория, си се пристрастил към РЕДУТ?

— Откакто Иво стана редутабъл… — отвърна той срамежливо. — Та ето какво: дойдох да те помоля да напишеш тържественото слово, което леля Гица ще произнесе на вечеринката. Ти ги умееш тия работи. Напиши нещо такова, че хем кръвта да закипи, хем сълзи да потекат, хем на другия ден редутаблите да играят така, че следа да не остане от противника.

— Хм… — рекох, — трудно се пише такова нещо, но ще се опитам.

Написах словото. То ми струва повече труд, отколкото петдесет страници от тази книга!

Два часа преди началото на вечеринката аз отидох в читалището, за да предам словото. Трябва да ви кажа, че едвам си пробих път до входа на салона. Улицата бе задръстена от коли и народ, който се натискаше да влезе, скандирайки… знаете какво. (По-късно узнах, че ККДЖЗЗМФ е продал дванайсет пъти повече входни билети.) Хората на старшина Марко полагаха неимоверни усилия да въведат някакъв ред. Впрочем лично старшината ми помогна да се промъкна през тълпата.

— Какво тържество, а? — каза той самодоволно. — И какви хора са дошли! Ето, там е капитан Милев, шампионът по езда, до него е балдъзата на заместник-министъра на леката промишленост, а онзи с червената вратовръзка е героят на социалистическия труд Каменов. Хубавицата с минижупа, дето слиза от мерцедеса, е киноартистката Звездова…

Слушах и не вярвах на ушите си.

— Но, старшина — казах, — доколкото ми е известно, вие сте от БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ!

— Ах, оставете! Ние сме длъжни да поставяме държавните интереси над личните! — Той махна с ръка и в очите му се появи умиление. — Спечелиха ме и мене тия редутабли! Герои! Ще станат световни шампиони! Помнете ми думата, ще станат! А синчетата ми… те са стълбовете на отбора. Началникът ми дори признава това, да! — Марко така се наду, че едва не се пръсна.

В салона пък видях другаря Антон Антонов, който трескаво подготвяше снимките.

— А, ето ви и вас! — провикна се той. — Е, какво, пишете ли книгата за тях? Аз вече реших: правя филм! Цветен, голям величествен! Ще го излъча по интервизията и евровизията.

— Аз пък мислех, че ще снимате „Героите от ЖСК СЛАВА“.

— Ах, оставете! Само РЕДУТ! Ей, оператора, я направи една снимка на този другар! Той също е приятел на РЕДУТ.

Така благодарение на редутаблите аз влязох в златния фонд на родната телевизия, в очакване да бъда излъчен по интервизията и евровизията…

Ала тази вечер бе съдено на изненадите ми да няма край. Тъкмо се блъсках да мина към украсената сцена, пред мен изникна…

… полковник о.з. Храбров! Лично той, да, с огромните си мустаци и рунтави вежди. Беше много тържествен и важен, подаде ми ръка, озърна се наоколо и поверително прошепна:

— Мога ли да разменя няколко думи с вас?

— Сега?

— Да, сега веднага. Много е важно.

Той ме изтегли през тълпата към ъгъла на залата и продължи все тъй тихо, но внушително:

— Ето какво, хм, вие, доколкото зная, сте приятел на РЕДУТ и дори книга пишете за тях…

— Има такова нещо… — отвърнах уклончиво, незнаейки накъде бие полковникът о.з.

— Е, добре, ще бъда откровен с вас… откровен, както могат да бъдат само войници… И няма да ви се сърдя, ако поместите моите думи в книгата си. Нека всички узнаят, какво магаре съм бил, за да се поучат и не повтарят моите грешки…

— Не ви разбирам, другарю полковник о.з.

— Ще разберете. Отнася се до моите отношения с редутаблите… Вие знаете, че обичам българския футбол и съм готов да отдам всичките си сили и знания за неговия разцвет.

— Кой ли не знае това! — казах сериозно.

— Знаете, знаете! А не знаете, че съм се поувлякъл по тази линия и че съм попрехвърлил мярката… — Той замълча няколко секунди и решително продължи: — Имах голямо желание да привлека редутаблите в моя отбор ПЛИСКА, да ги направя големи футболисти, но май че методите ми се оказаха калпави. И не само моите!… Повярвайте ми, нощем не мога да спя. Все това ми се върти в главата: РЕДУТ, та РЕДУТ! Добри момчета, отлични футболисти, а на, съсипваме ги от лапане и глезотии. Особено жените! Ще ги затрием като спортисти. Та, искам да кажа, трябва да се направи нещо, за да ги измъкнем от това блато… Поговорете с тях, предайте им, че съм готов да изкупя вината си, като им стана идеологически, спортен и технически съветник… Аз съм стар футболист. След първата световна война съм играл в…

Думите му бяха заглушени от вестникарите, които се втурнаха в салона:

— Вестник „Вечерни футболни новини“ имааа! — викаха те. — Отговорите на викторината! РЕДУТ на първо мястоооо!

Множеството с рев се втурна към тях, като ме понесе със себе си. След пет минути блъскане аз се намерих изтикан до сцената без копчета на сакото, но с вестник в ръка. Нетърпеливо го разтворих. Под огромно заглавие

САМО РЕДУТ!

вестникът поместваше отговорите на съчинените от Пампонов въпроси. Оказа се, че редакцията получила 35 011 отговора. 35 000 от тях били подадени от граждани на квартал „Редут“, останалите — от съседния квартал. ННФК РЕДУТ получи 35 000 гласа, ФК МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ — 11!…

В отговорите си някои читатели съобщаваха, че ако случайно и не дай боже РЕДУТ претърпи поражение, те ще се оттеглят завинаги от спортна дейност. Един читател пишеше, че при загуба на РЕДУТ той ще сложи край на живота на своя котарак, който се казва Редутчо.

Разгърнали вестници, гостите четяха, коментираха, надаваха възгласи на одобрение, а другарят Антон Антонов ги снимаше.

В този миг отвън долетя страшен рев.

— Идат! Пали! — извика другарят Антон Антонов. — Камери!

Прожекторите пламнаха, обективите на камерите се насочиха към входа, звукооператорите вдигнаха микрофони.

Настъпи тишина. Чуваше се само бръмченето на камерите.

Сърцето ми лудо заби. Ей сега ще се появят! Те, моите приятели, редутаблите!

Вратата се отвори. Най-напред в церемониален марш мина старшина Марко, последва го леля Гица, сетне влязоха васали с горящи факли в ръце и едва тогава се появиха те…

Преди малко споменах, че тази вечер на изненадите ми не било съдено да има край. Излъгах. Защото по-голяма изненада от тази едва ли можеше да ми се поднесе…

Очаквах да видя редутаблите. Тези момчета тук бяха всичко друго, но не и ония мои малки приятели, които преди няколко седмици бяха основали РЕДУТ с благородната цел да спасят спортната чест на родината… Пазейки се да не бъда смачкан от изпадналата в истерия тълпа, аз се мъчех да разпозная отделните редутабли. Защото всички бяха станали някак си еднакви.

Не говоря за униформите им: тъмносини костюми, бели ризи, такета с везани емблеми. Говоря за лицата им. Всички бяха еднакво закръглени, еднакво уморени, еднакво отегчени, като че бяха маски, и в очите им имаше еднакво равнодушие към всичко наоколо. Охрани се даже Йогата, който с това загуби прелестта си на факир.

Неузнаваема беше и Ухуру Неандерталска. Тя също беше облечена в синя униформа и сгушена в прегръдките на Сисулу, обляна в светлината на прожекторите, трепереше и скимтеше от ужас.

Пламтяха факлите, камерите бръмчаха, хората ръкопляскаха и викаха, Ухуру се стряскаше… Към редутаблите се приближи леля Гица и им поднесе хляб и сол. Зад нея чинно стояха — другите ДЖЗЗМФ с подаръци на ръце. До масата личеше новичък мотоциклет „Балкан“.

— Славни наши пилета, редутабли! — изхълца леля Гица и зачете моето слово. — Ние, закрилничките на местния футбол…

Но странно, колкото повече слушах думите, които бях съчинил, толкова повече ме обземаше чувство на срам. Защо трябваше да напиша тия дивотии? Не издържах и излязох.

На улицата пред мен отново изникна о.з. Храбров. Мустаците му тъжно висяха надолу.

— Видяхте ли? — рече той.

— Да — казах, — видях.

— Съсипаха децата! Убийци! Убийци на футбола! Редутаблите не са вече хора, те са малки чудовища! Ех, защо не ги натупах навреме, както трябва, по войнишки, че да ме запомнят за цял живот! Виновен съм, всички сме виновни! Вие също, загдето пишете книга за тях и ги величаете като герои на слънчевата система…

Едва сега ми стана напълно ясно какво този дебел и добър полковник о.з. искаше да каже, когато споменаваше за своята грешка спрямо редутаблите и за своето желание да им стане идеологически, спортен и технически съветник.

Той беше прав, сто пъти прав. Но какво можеше да направи той сам срещу кварталната стихия, която безмилостно помиташе всички неверници?

Толкова повече, че зная и края на цялата история…