Хаим Оливер
Гол от засада (2)

2.
Едно самоотвержено решение за слава на родния футбол

Точно така: всичко започна в утрото на онзи осми юни, пет часа след мача за световно първенство по футбол между България и Германската федерална република, който се състоя в Мексико и който потопи в траур нашите градове, села, детски градини и ясли.

В този ранен час кварталът ни беше пуст. Столичани, съсипани от нощните вълнения пред телевизорите, още се гърчеха в кошмарни сънища. Спях и аз. Вятърът разнасяше смачкани вестници със снимки на нашите национали.

Неочаквано иззад зала „Фестивална“ се показа проф. Кънчо. Стъпил на летните си кънки, той летеше по асфалта. На лицето му бе изписана зловеща решителност. Ако го бяхте видели в тази минута, бихте помислили, че се готви да вдигне във въздуха спортната палата.

Двеста метра по-назад тичаше Митенцето. От рисунките №1 и 2 можете да се уверите, че проф. Кънчо и Митенцето си приличат като две капки вода, само че едната голяма, другата малка. И двамата са яки и набити, и двамата са чорлави, и двамата бърчат нослета по един и същ начин. Но Кънчо е професор и ученик, а Митенцето — само питомец в детска градина и това много огорчава малкото братче…

Но стига с тия описания, защото в този момент проф. Кънчо се втурва в задния двор на синята кооперация „Лале“.

Този двор си е като всички дворове — с кофите за смет, прането по въжетата и диреците за тупане на килими. Лалета няма. Независимо от това, той представлява централният събирателен пункт на махленските граждани на възраст между 6 и 12 години и обикновено гъмжи от народ. В тази съдбоносна утрин на 8 юни той беше напълно пуст.

Като не видя никого, проф. Кънчо направи няколко орбитални кръгове около диреците, неспособен да спре. Пет секунди по-късно горе на третия етаж с трясък се отвори прозорец и се показа леля Гица с навитите си бели книжки на къдравата коса.

— Ааа! — зави тя като сирена и заглуши рева на лъвицата в зоологическата градина. — Ето ви вече…

Длъжен съм да поясня, че макар и пенсионерка, леля Гица не понася тракането на летни кънки. Достатъчно е и на сън дори да долови този звук, за да скочи към прозореца и излее върху децата няколко кофи вода… Кънкьорите избягват да си имат работа с нея, но понякога за отмъщение устройват под прозореца й такива страхотни буйства, че не само тя изпада в тиха лудост, но и целият квартал…

Сега обаче проф. Кънчо не направи нищо осъдително, дори не се изплези, а веднага спря, свали кънките, въздъхна и изсвири сигнала „Да строим неуморно, другари!“. Отговорът дойде веднага. От прозорчето на таванския етаж надникна Гошо Йогата и даде знак, че идва.

В този момент под прането изскочи Митенцето, задъхан. Видял брат си, той спря на безопасно разстояние. Проф. Кънчо се намръщи:

— Нали ти казах да не идваш! — изрече той пресипнало (последица от снощното викане пред телевизора).

— Ама и аз искам да правя отмъщение! — отвърна Митенцето не по-малко дрезгаво.

— Отмъщението не е за малки деца!

— Аз не съм вече малък. Виж! — и Митенцето дръпна главата си нагоре.

Вратата на синята кооперация се отвори и от стълбището бавно пристъпи Гошо Йогата. Беше в разкошната си черна магьосническа блуза и с вълшебната пръчка в ръка.

Гошо се казваше Йога не само защото умееше да чете решени задачи през кориците на тетрадките, а и защото наистина имаше вид на индийски йога: беше ужасно кльощав (виж рис. 3)^[1]. Майка му непрекъснато го наливаше с рибено масло, но той веднага се изправяше на глава и маслото изтичаше.

Без да бърза, той седна до проф. Кънчо. И трагично въздъхна.

— Видя ли снощи? — попита той с такъв дрезгав глас, че чак прозорците на кооперацията издрънчаха.

— Видях — отвърна тъжно проф. Кънчо.

— Аз си знаех! — подхвана Йогата. — Още преди мача прочетох по звездите, че ще ядем бой.

— Това не е научно! — прекъсна го проф. Кънчо.

— Може да не е научно, ама е вярно. Биха ли ни? Биха ни! Значи звездите правилно казаха.

Наострил уши, Митенцето се стараеше да не изпусне нито дума от задълбочения разговор.

— Така ли ще оставим тази работа? — попита проф. Кънчо.

Йогата презрително вдигна рамене:

— Не ме интересува вече футболът. Аз и без това не ходя много на мачове, но сега вече хич няма да ходя. Ще си гледам само мистер Сенко. Сега той реже с трион една жена.

— Това не е научно — каза проф. Кънчо.

— Ама е вярно! Ела с мен в цирка и ще видиш! Едната половина на жената остава в левия сандък, другата — в десния. После тя…

Той млъкна. Защото буря, ураган, не!, тайфун връхлетя в двора. Някакво същество, обвито в прах, вихър и светлини, профуча покрай седналите, заплете се във висящото пране, отнесе на главата си някакви гащи, цапардоса се в дирека за тупане на килими, препъна се и накрая се строполи на земята.

Никой не се учуди — беше Влади Моторетката. Той се появяваше винаги така, изневиделица, като метеор, неизменно съпътствуван от някакво счупване — на стол, глава или нос. (Виж рис. 4)^[2]

Той енергично се изправи и каза нещо, но освен дрезгаво мучене от устата му не излезе нищо.

— И тоя малко е ревал снощи! — рече Йогата.

Влади кимна, доволен, че са го разбрали. Русата му глава беше осеяна с цицини и приличаше на лунен пейзаж.

Сядай! — каза проф. Кънчо. Ние обсъждаме как ще живеем по-нататък.

— Мене ще ме оперират! — измуча Влади, показа дясната страна на корема си и щастливо добави: — Имам апандисит!

— Голямо чудо! — отвърна Йогата. — Мене лани ми отрязаха сливиците и сега си ги имам препарирани в спирт. Сума ти сладолед изядох тогава. А за апандисит не дават нищо.

— Дават! — Влади Моторетката задвижи юмруци. Той беше винаги готов за бой. — Дават!

Гошо Йогата вдигна вълшебната пръчка:

— Ей, кротко, че знаеш ли какво става, ако ти направа магия?

— Какво?

— Ще те превърна на маймуна макака.

— Хайде де!

— Стига! — прекъсна проф. Кънчо задушевния спор. — Събрали сме се за друго. Така ли ще оставим тази работа? Цял свят ни се смее. Трябва да отмъстим!

— Вярно! — каза Влади. — Снощи, като ни вкарваха третия гол, ритнах стъклото на телевизора и замалко не го счупих. Хайде да счупим прозорците на германската легация!

— Защо на германската? — учуди се проф. Кънчо. — Те ни биха в честна борба.

— Хайде тогава да счупим прозорците на доктор Тошков! — продължи Влади. — Нали той е треньорът? Нека да знае, че целият български народ е възмутен.

Мълчание. Всички трескаво размишляваха.

— Само че не е виновен само той — промърмори проф. Кънчо. — Нали има и играчи…

Влади скочи като боцнат с игла и се провикна, но от устата му излезе звук като от каменотрошачка:

— Знаете ли какво? Хайде да спукаме гумите на Бонди!

Пак мълчание. Дума да не става, предложението беше примамливо, но, дявол да го вземе, Бонди не е кой да е! Само до вчера той беше най-големият играч на земното кълбо, а сега — гумите му…

— Къде се намира колата му? — попита проф. Кънчо.

— На улица „Зелена“. Най-напред ще намушкаме гумите, а после ще счупиме прозорците и на доктор Тошков.

Митенцето слушаше, зяпнал. При последните думи на Влади той поиска да каже нещо, нещо много важно, нещо, върху което бе мислил цяла нощ, но не посмя да го изрази гласно.

— Добре! — съгласи се проф. Кънчо. — Да вървим! Вземете си шила и камъни!

И тъкмо да тръгнат, всички чуха един глас, също дрезгав, но тънък и момичешки:

— Само да смеете! Ей сега ще изтичам до старшина Марко и всичко ще му разкажа, и за гумите на Бонди — също!

Момчетата се обърнаха: Андреа се бе облегнала на дирека за тупане на килими и ги смазваше със своя унищожителен поглед, в който имаше и сълзи. Само жени могат да гледат така. Андреа нямаше няколко зъба (виж рис. 10)^[3].

— Хулигани такива! — добави тя решително.

— Ама ние от името на целокупния български народ — замънка проф. Кънчо. — За да изразим нашето възмущение.

— Не! — каза тя и стисна юмручета. — Аз много си го обичам Бонди!

Влади Моторетката направи три гневни кръга около момичето и пресипнало изръмжа:

— Ама ти си била голяма портаджийка! Ще ми паднеш някой ден, па ще видиш ти тогава Бонди-Монди, дето не можа да вкара един гол в Мексико!

— Андреа е права! — каза проф. Кънчо. — Ще продупчим гумите на Бонди и какво? После хич няма да иска да вкарва голове. Не, трябва да измислим нещо друго, нещо по-научно и патриотично.

Всички усилено се замислиха и дори леля Гица чу как мозъците им щракат. Легенът с вода беше до нея…

В тази изпълнена с напрежение атмосфера се чу гласчето на Митенцето:

— Аз знам какво трябва да правим. И хем научно, хем партиотично.

— Патриотично, бе глупчо! — поправи го проф. Кънчо.

Митенцето продължи:

— И хем няма да дупчим гуми, и хем ще победим всички отбори.

— Така не може! — прекъсна го Влади. — И си затвори устата, че ми пречиш да мисля!

— Нека да говори! — обади се Йогата. — Истината се крие в душата на малките. Ама бързо, че нямаме време!

Митенцето пристъпи напред, мъничък, закръглен и чорлав, и смело изгледа другите:

— Ще ви кажа — рече той и сбърчи носле, — но преди това искам да ми изпълните три желания!

— Охо! — изрева Влади. — Желания имал! Като златната рибка!

Митенцето не се смути и подхвана:

— Искам три неща. Първо. Искам да не ми викате вече Митенце.

— А как? — попита проф. Кънчо, който не можеше да си представи братчето си с друго име.

— Митко Пеле — отвърна братчето.

Влади така се закиска, че чак сълзи изскочиха от очите му:

— Митко Пеле! Хо-хо! Уби ме! Има само един Пеле на земята и той е царят на футболистите. Разбра ли бе, маляк?

Митенцето невъзмутимо продължи:

— Второ. Искам бате Гошо Йогата да ме научи да правя магии!

— Добре! — великодушно отвърна Йогата. — Само че ще трябва да ми станеш роб и асистент.

— И трето. Искам в отбора да играя винаги с номер 6 и да бъда централен половин-защитник.

— Полузащитник! — поправи го проф. Кънчо.

— Да — потвърди Митенцето и не каза нищо повече.

Този път никой не се изсмя. Всички се досещаха какво ще бъде предложението и то бе толкова ослепително, че дъхът спираше в гърдите. Как никой не се е сетил по-рано?

— Е, казвай де! — провикна се проф. Кънчо нетърпеливо.

— Приемате ли моите условия? — попита на свой ред Митенцето. — Да ми викате Митко Пеле, да стана роб-асистент на бате Гошо Йогата и да играя №6 като половин-защитник?

— Добре де! Приемаме! Казвай!

— Честна пионерска?

— Честна пионерска!

Тогава Митенцето, когото оттук нататък ще наричаме Митко Пеле, се изпъчи и бавно произнесе:

— Предлагам да си направим отбор, национален, от нашата махала, в който да влязат най-великите играчи на всички времена. Аз ще играя №6. И като отидем след четири години в Мухен…

— Мюнхен! — поправи го проф. Кънчо.

— И като отидем в Мюнхен, хем ще отмъстим на германците, дето ни биха, хем няма да спукаме гумите на Бонди и хем ще прославиме България за вечни времена!

Митко Пеле млъкна, горд и щастлив. Всички го гледаха със завист. Престана да се движи даже Влади Моторетката. И вече съзираха Мюнхен, милионната публика, виждаха и себе си да атакуват противника, да излъгват Пеле и Жаирзиньо и да вкарват победния гол във вратата на световния шампион…

— Страхотно! — прошепна Влади Моторетката.

Андреа се приближи до Митко Пеле и го целуна по бузата. Той я ръгна по корема.

Разбира се, след такъв жест гласуването беше излишно, но редът си е ред и проф. Кънчо каза:

— Който е съгласен с предложението на Митенцето…

— Митко Пеле! — поправи го строго Митко Пеле.

Над прането се показаха шест ръце — по една на проф. Кънчо, Гошо Йогата, Влади Моторетката, Андреа и две на Митко Пеле.

Горе леля Гица държеше легена готов и чакаше да забръмчат летните кънки. Напразно. Защото децата тихичко станаха и си излязоха.