Хаим Оливер
Гол от засада (13)

5.
Сблъскване с индианския вожд Бобо Черното око. Става дума за скалпове!

Четвърти ден вече Бобо Черното око се мъчеше да установи връзка с тайнствения РЕДУТ. Четвърти ден той скиташе из квартала и търсеше авторите на оня позив. Напразно! И вече се отчайваше, и вече се канеше да се върне в Пловдив, когато изведнъж иззад ъгъла на новостроящия се санитарен комбинат върху него връхлетя безмълвна лавина. Той бе повален и докато дойде на себе си, нечии ръце закриха очите му с кърпа, вързаха лактите му зад гърба и го понесоха нанякъде.

Усети спускане по стъпала, застоял въздух, хлад. Нападателите го изправиха на крака и свалиха кърпата от очите му. Той замига и се огледа.

Намираше се в полутъмно, ниско подземие с бетонни стени и една-единствена мебел: етажерка, отрупана с учебници по немски език и географски атласи. Заобикаляха го седем момчета и едно момиче, впили в него недоброжелателни очи. Повечето от тях кихаха, най-малкият кашляше, а всички бяха червени като варени раци и от това пленникът заключи, че се намира в ръцете на неизвестно племе червенокожи.

За Бобо Черното око бе ясно, че му предстои сериозно изпитание. От безкрайните битки, които бе водил в прериите на пловдивските тепета със съседните индиански племена, той знаеше, че веднъж попаднал в плен, трябва да се държи като мъж и да не издаде никаква тайна, дори да му свалят скалпа. Той загледа враговете с убийствено презрение.

Към него се приближи едно чорлаво момче и тържествено изрече:

— Пленнико! Ти се намираш в ръцете на една свръхтайна организация, която е най-абсолютен господар на нашия квартал. Ние знаем, че ти бродиш на наша територия без предупреждение. Сега ти ще ни кажеш кой си, кой те праща и какво търсиш!

Бобо не отговори нищо, все тъй презрително усмихнат, макар че почваше да му става интересно. Проф. Кънчо подхвана:

— Пленнико, ние те предупреждаваме, че ако не говориш доброволно, имаме начин да те накараме да си кажеш всичко докрай!

— Нищо няма да ви кажа дори и да ме скалпирате! — отвърна твърдо Бобо с надежда, че все пак може би ще го скалпират.

— Пленнико, ти грешиш, ако мислиш, че ще те скалпираме. Ние имаме други средства, за да те накараме да говориш.

— Ама вие не сте ли индианци? — попита пленникът.

Всички се засмяха, а Влади заигра индиански танц.

— Охохо! Ще ме скъса тоя! — крещеше той. — Индианци! Сигурно е от село. Само там има още индианци!

Любопитството на Бобо все повече растеше.

— А как ще ме разпитате, щом като няма да ме скалпирате? — попита той.

— С апарата на лъжата — отвърна проф. Кънчо. — Слагаме го пред устата ти и като излъжеш, той дава сигнал. Разбра ли?

— Разбрах! — каза Бобо с блеснали черни очи. — Хайде да го опитаме!

Йогата кихна два пъти и махна лениво с ръка:

— Няма нужда от апарат! Аз ще прочета в мозъка му и с просто око.

Бобо изпадна във възторг:

— Вярно ли?

— Да не мислиш, че лъжа? — Йогата кихна. — Само че какво ще ми дадеш, ако позная?

Бобо се замисли: да, ако наистина този очилатко познае? Нима ще се откаже от мечтата да се присъедини към РЕДУТ? Но той не устоя на изкушението:

— Ако познаеш — каза той, — аз ще стана твой роб за вечни времена до началото на учебната година.

— А после?

— После трябва да се върна в Пловдив. Но какво ще ми дадеш ти, ако не познаеш?

— Каквото поискаш! — великодушно забеляза проф. Кънчо. — Даже можеш да влезеш в нашата организация.

— Не ми трябва вашата организация! — отсече Бобо. — Искам само да ми помогнете да намеря една друга организация.

— Добре — рече проф. Кънчо и кихна. — Ние познаваме всички организации и дружества в София и ще ти я намерим за девет минути.

— Честна пионерска?

— Честна пионерска!

— Е, хайде да почнем! — каза Йогата и не кихна. — Пленнико, отвори добре очи и ме гледай, без да мигаш! Аз ще чета гласно в мозъка ти и ако е истина, ти ще казваш „да“, ако не е истина, ще казваш „не“, разбра ли?

С разтуптяно сърце Бобо впи черните си зеници в очилата му.

Йогата притисна чело с длани и заговори със задгробен глас:

— Вишну Девананда, Суами Шивананда, помогнете ми да прочета коварните мисли на този враг! Дхиана-самаджи-джарани… Пленнико, ти си разузнавач!

— Да — отвърна пленникът.

— Ияма, нияма, азана!… Ти си от Пловдив!

— Да — отвърна — пленникът, удивен от ясновидската сила на другия.

Наоколо зашумяха от възхищение. Йогата подхвана:

— Ти си дошел от Пловдив, за да узнаеш свръхтайните на нашия квартал.

— Да — отвърна пленникът след кратко колебание, макар че твърдението не беше съвсем точно.

Йогата хвърли горд поглед към редутаблите и продължи все тъй с пръсти на слепоочията:

— Тебе те пазят двама инженери, дето правят роботи!

— Да — отвърна пленникът, все повече и повече удивен от способностите на очилатия Йога.

— Ти искаш да унищожиш нашата тайна организация.

— Не — отвърна пленникът.

— Защо тогава ни търсиш навсякъде?

— Аз не търся вас.

— А кого?

— Не казвам! Нали ужким можеш да четеш в мозъка? Хайде, познай де, кого търся!

— Слушай, пленнико! — каза Йогата. — Ти сигурно лъжеш на ум и затова не мога да прочета цялата истина в мозъка ти.

Неочаквано Влади Моторетката изблъска Йогата настрана и закрещя в лицето на Бобо:

— Хайде бе, какво толкова му цепим басма! Да го затворим тук до довечера и всичко ще си каже!

— Няма да ви кажа! — разсърди се Бобо. — Няма да ви кажа, защото само се хвалите, че имате апарат за лъжата, а сте пъзльовци и един скалп не можете да свалите! Да дойдете веднъж в Пловдив и ще видите вие, като събера всички индианци и изровим томахавката на войната, ще се наакате от страх!

Такова оскърбление никой никога не бе нанасял на редутаблите и те стояха втрещени пред пленника, който продължаваше да вика:

— И даже тука, като открия тайната организация, която търся, ще ви обява война, ще ви разгромя, ще превзема това скривалище и в него ще си направя клуб на футболен отбор.

Настана тишина. Отвън долетя бръмчене на самолет.

— Ама ти футболист ли си? — попита проф. Кънчо.

Бобо вдигна пренебрежително рамене:

— Аз съм най-големият полузащитник на всички времена в Пловдив.

Пак тишина. Йогата кихна. Кихна Влади. Кихна и Льонка. Проф. Кънчо попита:

— Искаш ли да играеш в нашия отбор?

— Не! — отвърна индианският вожд. — С пъзльовци не играя!

Влади вдигна юмруци. Атмосферата в подземието се изпълни с взривно вещество.

В този критичен момент Митко Пеле, който пазеше пред вратата, извика:

— Милиция!

Редутаблите се изпариха. Бобо Черното око остана сам, с вързани на гърба ръце.

На входа се показа старшина Марко. Той надникна вътре, видя изправения в полумрака пленник и изненадано възкликна:

— Я, това било пловдивчанчето! Какво правиш тук?

— Играя си на жмичка — отговори Бобо.

— С кого?

— Сам.

— Нямаш ли си приятелчета?

— Не ми трябват!

— Добре, добре, играй си! — каза старшината и си отиде, мислейки, че пловдивското гостенче трябва да е много нещастно, щом като си играе само. И си обеща да го запознае със своите синчета.

После продължи обиколката си из квартал „Редут“, за да търси РЕДУТ.

Останал отново сам, Бобо приклекна пред циментовото стъпало и както бе чел неведнъж в романите на Майн Рид, енергично затърка върху острия ръб канапа, с който бяха вързани китките му, докато го протри и скъса. Изправи се, горд, че е устоял на заплахите на непознатата организация и че е успял да се измъкне невредим от схватката, макар и разочарован, че не са му взели скалпа…

Заедно с това в сърцето му се зароди някакво неясно чувство на симпатия към тия седем момчета и едно момиче, чувство, което не можеше да си обясни.

Излезе на свобода и продължи да търси РЕДУТ…