Хаим Оливер
Гол от засада (11)

3.
Тревоги в квартала на старшина Марко

Първата тревога настъпи към края на вечерята, когато Митко Пеле отвори уста, за да пие вода, и в нея зина празнината от избитото зъбче. Доктор Веса ахна:

— Кой направи това на моето момченце? Кой му изби зъбчето?

Тя грабна момченцето си, съблече го, положи го в леглото, даде му чай, аспирин, хинин, амидофен, аскофен и още пет-шест други хапчета, направи му студен компрес на устните и накрая пъхна термометъра под мишницата му. Температура Митко Пеле нямаше, но това никак не успокои майката-докторица.

— Боли ли? — попита тя съкрушено.

— Не — каза той. — Аз съм мъжествен.

— Искаш ли нещо? — попита тя.

— Да — каза той.

— Какво, моето момченце?

— Допинг — каза той.

— Добре, моето момченце, но друг път, а сега трябва да спиш. Спи!

Проф. Кънчо презрително наблюдаваше тази сантиментална сцена и чакаше с нетърпение майка му да излезе.

Половин-защитникът №6 скоро заспа. И засънува как поглъща огромна доза допинг, как тялото му се изпълва с нечувана енергия, после как хуква срещу Бекенбауер и бие неспасяемо във вратата на германския отбор, като накъсва мрежата на парчета.

Но проф. Кънчо остана буден, заслушан в шумовете на дома. Едва дочака хъркането на баща си, стана, отвори прозореца, погледна: околността беше тиха и безопасна. Скочи на тротоара и се отправи към подземната лаборатория „Хелиополис“.

Най-напред вкуси от гъстата кафява каша, която се беше образувала в изстудилата се колба. Не можеше да се отрече, че по сладост цар-шоко все повече напомняше шоколад, но му липсваше още онова свойство да се топи под езика. Очевидно в сместа трябваше да се слага по-малко царевично брашно и повече млечен каймак… Тъй или иначе имаше напредък и проф. Кънчо реши да остави кашата в колбата за по-нататъшни изследвания, а със себе си взе няколко консервени кутии със стар цар-шоко. После заключи лабораторията и се впусна в мрака на софийската нощ…

Когато два часа по-късно се върна в стаята си, той завари Митко Пеле под нощната лампа, буден, да драска нещо върху бял лист. Половин-защитникът №6 бе толкова погълнат от заниманието си, че дори не попита брат си, къде е бил до полунощ. Проф. Кънчо бързо си легна, забравил да измие намацаните с шоколадова боя ръце…

— Бате! — обади се по едно време Митко и Кънчо разбра, че предстои молба. — Бате бе, как се пише буквата Д?

— Д? Ей така! — И проф. Кънчо изрисува върху листа голямо Д.

— А буквата О?

Кънчо нарисува О.

— А П?

Кънчо нарисува и П. Получи се ДОП.

— Друго? — попита той и се прозя.

— Друго нищо — отвърна с най-невинния си гласец Митко Пеле, взе листа и се вгледа замечтано в буквите.

Проф. Кънчо загаси лампата…

Втората тревога избухна рано сутринта. Старшина Марко тъкмо беше под душа, когато телефонът иззвъня. От изненада глътна шепа сапунена пяна, препаса се с пешкира, изскочи навън и вдигна слушалката:

— Тук старшина Марко, слушам!

— Другарю старшина — обади се оттатък спокоен бас, — говори ви директорът на Института по кибернетика. Знаете ли какво става в квартала?

— В моя квартал? — жално изписука старшината. — Какво става?

— И таз хубава! Излезте и вижте! Обърнете внимание и на фасадата на нашия институт!

Старшина Марко запремига: фасадата на Института по кибернетика, онази величествена стъклена фасада, гордост на квартала! Какво ли може да се е случило с нея?… И тъкмо да се върне в банята, отново се чу острият звън на телефона.

— Старшина Марко, вие ли сте? — загърмя отсреща гласът на председателя на местната ОФ организация. — Как позволявате това безобразие с училището? Къде е народната милиция?

И пак звън, и пак далечен, този път нежен сопран:

— Другарю Марко, говори ви трудовият колектив на кланица „Милосърдие“. Трудовият колектив иска да знае кога най-после ще вземете мерки срещу развилнялата се хулиганщина в нашия квартал! Нашата образцова кланица е заприличала на лудница. Добитъкът се е така страшно изнервил, че не позволява да го колим!

И накрая най-грозният глас:

— Ааа! — виеше леля Гица. — Помощ!… Отмъстителите… започнаха… Ааа!

Старшината вече не слушаше, а бързо обличаше униформата върху насапунисаното си тяло.

Преди да излезе, обзет от мрачно предчувствие, надникна в стаята на децата. Кънчо и Митко си спяха кротко, като по-малкият бе притиснал до гърдите си бял лист с някакви изписани букви: ДОП…

Бащата затвори вратата. И не забеляза нашоколадените ръце на големия си син…

С горчивата действителност се сблъска зад ъгъла на училището. Новата ограда от светлосивкави плочки бе сякаш заболяла от гигантска шарка: върху цялата й площ зееха ужасни тъмни петна. Той се вгледа по-отблизо — петната бяха шоколадовокафяви. Опита се да ги избърше с кърпа, напразно. Зачегърта с ножче, пак напразно. Старшината ускори крачки и след няколко минути бе пред двайсететажната сграда на Института по кибернетика. И ахна. Разкошната стъклена фасада на партера бе покрита със същите петна, сякаш върху нея са били разбити бутилки с течен шоколад…

Скоро видя и останалото: акациите — намацани с кафяво, стените на Трамвайните спирки — намацани с кафяво, а за кланицата да не говорим. Не напразно отвътре долиташе сърцераздирателният рев на изнервения добитък, който отказваше да умре в полза на жестокото и неблагодарно човечество.

Старшина Марко внезапно се спря, осенен от една мисъл: та вчера по същите тия места още висяха ония нелегални позиви! Позивите, които бе отминал с такова великодушие! Върна се към института, където миячките напразно търкаха петната с шкурка, и влезе в салона зад стъклата. Да, не се е излъгал, позивите личаха ясно, боята бе покрила само лицевата им страна, мазачите не са успели да се промъкнат в института.

Как да вземе поне един позив? За тъй нужното веществено доказателство, когато ще лепне на хулиганите такава глоба, че цял живот ще трябва да плащат? Изтича до в къщи, грабна фотоапарата и засне позивите и петната.

Оттам се втурна в кооперация „Лале“ и звънна на третия етаж. Зад вратата прокънтя шумно вайкане, капачката на шпионката щракна. Но вместо окото на леля Гица зад стъклото той видя едно петно. Шоколадовокафяво!

— К-к-кой е? — чу той треперлив глас.

— Отворете! Милиция!

Отново охкане, вратата се открехна: бледа като вар, в антрето стоеше леля Гица.

— Видяхте ли? — безгласно изрече тя, като показа шпионката. — Те вече действуват… Отмъстителите… Те искат да ме унищожат!…

И се строполи на пода.