Хаим Оливер
Гол от засада (10)

2.
Първи тренировки и първи жертви

Пет секунди по-късно в „Океана на бурите“ закипяха страхотни тренировки, насочени преди всичко към създаването на мъжественост у редутаблите. За да имате представа за характера на тия тренировки, ще дам няколко примера.

Влади Моторетката и Тото Тотото се втурваха с всички сили един срещу друг като побеснели овни и се сблъскваха с такъв трясък, че цяла минута не можеха да дойдат на себе си.

Льонка Пантерата се просваше на земята пред вратата, другите плонжираха върху него, докато образуваха могила от тела, а той долу започнеше да издъхва.

Дани Берлински се спускаше устремно към вратата, за да бие дузпа, някой му подлагаше крак и той се търкулваше през глава чак до голлинията.

Правеха стена от тела и проф. Кънчо риташе топката срещу нея само от едни метър разстояние, без някой да се прикрие с ръце.

Гошо Йогата се юрваше към дирека на вратата и се удряше в него, докато очилата паднеха на земята.

Щипеха се взаимно до посиняване, ритаха се под коленете, боцкаха се с топлийки, дращеха се по лицата… И тъй нататък, и тъй нататък, часове наред…

Два инцидента смутиха тия мъжествени тренировки.

За първия бе виновен Митко Пеле. В момент на стремителна атака той препречи пътя на Влади и като не успя да го спре с позволени средства, самоотвержено легна пред краката му. Но можеш ли да спреш Влади безнаказано? И Митко Пеле получи такъв зашеметяващ удар по физиономията, че няколко секунди лежа неподвижен под небе от златни звезди. После бавно се изправи и замаяно се огледа, питайки се дали да зареве или не. Отвори уста и опипа зъбите си: един долен резец се клатеше. Това бе достатъчно: половин-защитникът №6 не издържа психически и заплака с не съвсем мъжествени сълзи.

Спряха играта. Към ранения изтича санитарката Андреа, но като видя клатещия се зъб, едва не припадна.

— Хайде, подвържем го! — предложи Дани Берлински.

Тъй като трудно се превързва вътрешността на уста, проф. Кънчо без много церемонии хвана зъбчето с два пръста и го изтръгна. Той бе правил това неведнъж както със себе си, така и с Митко и имаше опит.

Контузеният порева още малко, а проф. Кънчо го утеши с думите, че с махането на този бебешки зъб той бързо се приближава към тъй желаната мъжественост. В отговор Митко Пеле се примоли:

— Дайте ми малко допинг! За да мога да играя пак!

— Никакъв допинг! — отвърна строго проф. Кънчо. — Изжабуркай си устата с вода и си почини на скамейката на жертвите.

Така половин-защитникът №6 стана първа жертва на волята за победа. Допинг не получи.

Вторият инцидент предизвика Тото Тотото. В разгара на едно нападение той неочаквано седна на земята, погледна към залязващото слънце и рече:

— А сега ме заведете на кино!

Редутаблите бяха толкова потресени от това нарушение на дисциплината, че чак проф. Кънчо запелтечи:

— Ама ка-ак тъй! Нали ти ку-купихме вече сладолед?

— Сладоледът си е сладолед, а киното — кино! Имаме си договор, нали? Аз ще вкарвам голове, а вие ще ме водите да гледам ковбойски филми.

— Ще те водим — каза проф. Кънчо, — но не сега, защото сега парите ни трябват за обувки и кърпи за бърсане на пот.

— Виж какво, капитане! — Тото Тотото презрително кривна шапчето с надпис ТОТО. — Ако днес не ме заведете на кино, аз си отивам за вечни времена в друг отбор и ще ви вкарвам по дванайсет гола на мач!

Обърна се и си тръгна.

И кой знае, може би този път щеше да си отиде наистина, ако иззад оградата не бе долетял сигналът: „Да громим неуморно, другари!“

Всички се вкамениха. Кой ли е открил тъй бързо свръхтайното място на „Океана на бурите“? Льонка се промуши в листака, погледна, прошепна „Наш“ и се ухили.

Отдъхнаха си. Проф. Кънчо отвори тайния вход на стадиона. Там стоях аз.

Никой не попита как съм разбрал, че са тук, и това бе естествено, защото аз като автор на книга за тях знаех всеки миг къде са.

Редутаблите ми се зарадваха. Митко Пеле престана да хленчи. Тото не си отиде. А аз седнах върху сгурията и хвърлих поглед наоколо.

— Чудесен стадион си имате! — рекох.

— Казва се „Океана на бурите“! — отвърна проф. Кънчо гордо. — Като на Луната.

— Грандиозно! А вие сте РЕДУТ!

— Да — отвърна капитанът и пак не попита откъде съм научил това.

— Е, как върви?

Проф. Кънчо набързо ме постави в течение на нещата.

— А знаете ли — казах, — че подир вас върви цяла хайка? Квартала е обърнала да ви търси! Едно момче с черни очи, леля Гица, другарят Антон Антонов, полковник о.з. Храбров и даже старшина Марко… Какво сте забъркали пак?

— Нищо! — извика проф. Кънчо, възмутен. — Нищо! Само те! Ние си правим национален отбор, а те ни пречат. Леля Гица ни залива с вода всеки ден! Полковник о.з. Храбров ни изгони от стадиона, дето искахме да тренираме; другарят Антон Антонов все ни преследва да му разказваме случки от нашия живот, защото иска да напише сценарий за съвременната младеж… — Проф. Кънчо се позамисли и продължи: — А момчето с черните очи не го познаваме, сигурно е разузнавач от друг отбор…

— Но защо ви преследва и старшина Марко? — попитах аз.

— Татко ли? — посмути се проф. Кънчо. — Н-не знам…

— Позивите?

— Какво позивите? — запремига той.

— Говори се, че хулигани обезобразили квартала с някакви позиви и заплашили леля Гица със страховито отмъщение. Щяло да има разследване, глоби и прочие…

Чорлавата коса на проф. Кънчо настръхна. Той се почеса по тила, помисли един миг и каза:

— Е, добре, всичко ще оправим! Още тази вечер!

— Така си и знаех! — рекох. — А сега дайте да поиграем, че се схванах зад писалището.

Скочих, грабнах топката и я ритнах така силно, че тя направи красива дъга под озареното от изгрева небе и тупна върху сгурията.

И се развъртя такава игра, че ако бе насочена не срещу Льонка Пантерата, а срещу Бразилия, световният първенец щеше да падне!

Честна дума!