Серия
Завоевател (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 13 гласа)
Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Завоевателят

ИК „Бард“, София, 2011

Английска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Петя Чолакова

ISBN: 978-954-655-273-0


На Клайв Рум

Тези книги вероятно никога нямаше да видят светлината на деня без неуморните усилия на редица талантливи и всеотдайни хора. Трябва специално да благодаря на Кейти Еспинер за редактирането на това чудовище, както и на Кира Годфри, Тим Уолър и Виктория Хобс. Вярно, много по-лесно щеше да бъде без непрекъснатата намеса, но по-важното е, че нямаше шанс да се получи толкова добре.

К. Игълдън

Основни герои в „Завоевателят“:

Монгке, Кублай, Хулегу и Арик-Боке — четирима от внуците на Чингис хан

Гуюк — син на Угедай хан и Торогене

Бату — син на Джучи, внук на Чингис; става владетел на Русия

Субодай — великият военачалник на Чингис и Угедай хан

Торогене — майка на Гуюк, управлявала като регент след смъртта на Угедай хан

Сорхатани — майка на четирима внуци на Чингис — Монгке, Кублай, Хулегу и Арик-Боке, съпруга на Толуй, най-младия син на Чингис, жертвал живота си за спасяването на Угедай хан

Байдур — внук на Чингис, син на Чагатай, баща на Алгу. Владетел на Чагатайското ханство с центрове Самарканд и Бухара.

Първа част
1244 г.

1.

Бурята ръмжеше над Каракорум, дъждът плющеше в мрака и се стичаше на поточета по улици и алеи. Хиляди овце се бяха скупчили в кошарите извън дебелите градски стени. Маста в руната им ги предпазваше от дъжда, но не бяха извеждани на паша и гладът ги караше да блеят тъжно една на друга. От време на време някоя се качваше тъпоумно на някоя от другарките си, като образуваха хълмче от ритащи крака и облещени очи, преди да се разпаднат на гърчеща се маса.

Ханският дворец беше осветен с лампи, които пращяха и съскаха по външните стени и портите. Вътре дъждът се чуваше като глух рев, който ту се усилваше, ту затихваше и скриваше като с плътна завеса вътрешната галерия. Слугите се взираха към дворове и градини, погълнати от немия унес, който можеше да донесе единствено пороят. Стояха на групички, вонящи на мокра вълна и коприна, зарязали задълженията си, докато бурята премине.

Звукът от дъжда просто засилваше раздразнението на Гуюк, досущ като някой, който тананика наоколо и ти пречи да мислиш. Той наля внимателно вино на госта си и се дръпна от отворения прозорец, чийто каменен перваз вече бе потъмнял от водата. Мъжът, който беше дошъл по негово искане, оглеждаше нервно залата за аудиенции. Гуюк предполагаше, че размерите й ще предизвикат страхопочитание у всеки, свикнал с ниските гери от степите. Спомни си своята първа нощ в притихналия дворец, потиснат от мисълта, че цялата тази маса камък и керемиди със сигурност ще се изсипе отгоре му и ще го смаже. Сега се подсмиваше на подобни образи, но забеляза как погледът на госта час по час се стрелка към тавана. Гуюк се усмихна. Баща му Угедай беше имал наистина велики мечти, когато създаваше Каракорум.

Мисълта накара устните му да се свият в тънка линия. Той остави каменната кана с вино и се върна при госта си. На баща му не се беше налагало да ухажва принцовете на държавата, да подкупва, умолява и заплашва само за да получи титлата, която си беше негова по право.

— Опитай това, Охир — каза Гуюк и подаде на братовчед си едната чаша. — По-меко е от айрага.

Мъчеше се да се държи приятелски с човек, когото почти не познаваше. Охир обаче беше един от стотината племенници и внуци на хана — онези, с чиято подкрепа Гуюк трябваше да разполага. Хаджиун, бащата на Охир, беше голямо име, военачалник, чиято памет все още се тачеше.

Охир прояви любезността да пие без никакво колебание, изпразни чашата на две големи глътки и се оригна.

— Като вода е — каза той, но подаде чашата си за още.

Усмивката на Гуюк замръзна. Един от другарите му се изправи мълчаливо, донесе каната и напълни двете чаши. Гуюк се настани на дългия диван срещу Охир, като полагаше сериозни усилия да се отпусне и да бъде любезен.

— Сигурен съм, че нямаш представа защо те поканих тази вечер, Охир — рече той. — Ти си от добро семейство, с влияние. Бях на погребението на баща ти в планините.

Охир се наведе напред, както седеше. Трудно му бе да скрие интереса си.

— Щеше да съжалява, че не е видял земите, до които стигна ти — рече той. — Аз не… не го познавах добре. Имаше много синове. Но знам, че искаше да участва във Великия поход на запад със Субодай. Смъртта му е ужасна загуба.

— Разбира се! Беше мъж на честта — с лекота се съгласи Гуюк. Искаше Охир на своя страна, а празните комплименти не вредяха никому. Пое дълбоко дъх. — Именно баща ти е една от причините да те поканя да ми гостуваш. Онзи клон на родовете следва твоята дума, нали така, Охир?

Охир се извърна и се загледа навън през прозореца. Дъждът още барабанеше по широкия перваз, сякаш нямаше намерение никога да спира. Беше облечен в прост дел върху туниката и гамашите. Ботушите му бяха износени и без украшения. Дори шапката му не подхождаше на разкоша в двореца. Изцапана с мас от косата му, тя спокойно можеше да принадлежи и на някой прост пастир.

Той внимателно постави чашата си на каменния под. Лицето му излъчваше сила, която напомняше на Гуюк за покойния му баща.

— Знам какво искаш, Гуюк. Казах на хората на майка ти същото, когато дойдоха при мен с дарове. На събора ще гласувам с останалите. Не преди тях. Няма да позволя да ми вадят душата или да давам обещания. Опитах се да го кажа ясно на всеки, който ме е питал.

— Значи няма да положиш клетва пред сина на самия хан? — Гласът на Гуюк беше станал груб. Червеното вино изби на бузите му и Охир се поколеба от този знак. Другарите на Гуюк се размърдаха около него като кучета, разтревожени от някаква заплаха.

— Не съм казал това — внимателно отвърна Охир. Чувстваше се все по-неприятно в тази компания и реши да се маха колкото може по-бързо. Когато Гуюк не отговори, той продължи, за да обясни: — Майка ти управляваше добре като регент. Никой не може да отрече, че задържа народа като едно цяло, докато при друг можеше да се разпадне.

— Една жена не бива да управлява народа на Чингис — рязко отвърна Гуюк.

— Може би. Макар че тя го направи, при това добре. Планините не се срутиха — усмихна се на собствените си думи Охир. — Съгласен съм, че рано или късно трябва да има хан, но такъв, който да обедини всички. Не бива да има борба за власт, Гуюк, както имаше между баща ти и брат му. Държавата е твърде млада, за да преживее една война между принцове. Когато се появи само един, който е предпочитан, ще дам гласа си за него.

Гуюк почти се изправи от мястото си, като едва се сдържаше. Да го наставляват, сякаш не разбира нищо! Сякаш не беше прекарал цели две години в безсилно очакване!

Охир го наблюдаваше и сведе глава пред онова, което видя. Отново погледна крадешком останалите в залата. Четирима. Той беше невъоръжен след грижливата проверка на входа. Беше сериозен млад мъж и не се чувстваше удобно сред другарите на Гуюк. Гледаха го особено, точно както тигър би гледал вързана коза.

Гуюк бавно се изправи и пристъпи към каната на пода. Вдигна я, като преценяваше тежестта й.

— Намираш се в града на баща ми, в неговия дом, Охир — рече той. — Аз съм първородният син на Угедай хан. Аз съм внук на великия хан, а ти не ми даваш клетвата си, сякаш се пазарим за някаква кобила.

Протегна каната, но Охир постави длан върху чашата си и поклати глава. По-младият мъж бе видимо нервен, че Гуюк стои пред него, но въпреки това отказа да бъде сплашван и гласът му прозвуча твърдо:

— Моят баща служеше вярно на твоя, Гуюк. Аз също съм внук на Чингис, макар че няма да бъда хан. Има обаче и други. Байдур на запад…

— Който управлява свои земи и няма претенции тук — озъби се Гуюк.

Охир се поколеба, след което продължи:

— Ако беше посочен от баща си, всичко щеше да бъде много по-лесно, приятелю. Половината принцове вече щяха да са положили клетвата си.

— Това е остаряла повеля — рече Гуюк. Гласът му стана едва доловимо по-дълбок, а зениците му се разшириха, сякаш виждаха само тъма. Дишането му се ускори.

— А също и Бату, най-старият от потомците — продължи Охир с все по-напрегнат глас. — Или дори Монгке, най-големият син на Толуй. Има други претенденти, Гуюк. Не можеш да очакваш…

Гуюк вдигна каменната кана. Кокалчетата му бяха побелели от стискането на тежката дръжка. Охир уплашено погледна нагоре.

— Очаквам вярност! — изкрещя Гуюк. Стовари с огромна сила каната върху Охир, като улучи главата му отстрани. Кръвта бликна от зейналата рана над очите на младия мъж и той вдигна ръце, за да се предпази от нови удари. Гуюк стъпи на ниския диван, за да го задържи. Отново стовари каната. От втория удар каменният съд се спука и Охир извика за помощ.

— Гуюк! — с ужас възкликна един от другарите му.

Всички бяха наскачали на крака, но не смееха да се намесят. Двамата мъже на дивана се бореха. Ръката на Охир се добра до гърлото на Гуюк. Пръстите му бяха хлъзгави от кръвта и той не можеше да задържи хватката си, а каната се стоварваше отново и отново, докато внезапно не се пръсна и Гуюк се оказа стиснал само дръжката с назъбените остри ръбове. Дишаше тежко, възбудено. Със свободната си ръка изтри кръв от бузата си.

Лицето на Охир се бе превърнало в червена каша и само едното му око можеше да се отвори. Ръцете му отново се вдигнаха, но в тях вече нямаше сила. Гуюк ги отблъсна с лекота и се разсмя.

— Аз съм синът на хана — заяви той. — Кажи, че ще ме подкрепиш. Кажи го.

Охир не можеше да говори. Кръвта го давеше и той се разкашля силно, а цялото му тяло се разтресе. От разцепените му устни се чу гъргорещ звук.

— Не? — рече Гуюк. — Няма да ми дадеш дори това? Нещо толкова малко? В такъв случай приключих с теб, Охир.

Замахна с назъбената дръжка пред ужасените погледи на другарите си. Шумът утихна и Гуюк се изправи, като пусна парчетата камък. Погледна надолу към себе си с отвращение, изведнъж осъзнал, че целият е окървавен — от пръските по косата до широката червена ивица по дела му.

Погледът му се фокусира, сякаш се връщаше някъде отдалеч. Видя увисналите челюсти на другарите си. Трима от тях стърчаха като глупци пред него. Само един стоеше замислен и сериозен, сякаш беше станал свидетел на спор, а не на убийство. Погледът на Гуюк се спря върху него. Гансух беше висок млад воин и се славеше като най-добрия стрелец под неговото командване. Той заговори пръв, със спокойно изражение и глас:

— Господарю, ще го търсят. Позволи да го махна оттук, докато все още е тъмно. Ако го оставим в някоя уличка в града, семейството му ще си помисли, че е бил нападнат от крадец.

— Още по-добре изобщо да не го откриват — каза Гуюк. Разтърка кървавите петна по лицето си, но без да показва раздразнение. Гневът му беше изчезнал и чувстваше пълен покой.

— Както заповядаш, господарю. В южния квартал са изкопани нови отходни ями…

Гуюк вдигна ръка, за да го спре.

— Не искам да знам. Направи така, че да изчезне, Гансух, и ще ти бъда благодарен за това. Обърна се към останалите. — Е? Гансух ще се справи ли сам? Някой от вас трябва да отпрати слугите ми. Питат ли ви, Охир си е тръгнал по-рано.

Усмихна се през размазаните петна кръв.

— Кажете, че ми е обещал гласа си на събора, че се е заклел най-тържествено. Може би глупакът ще ми бъде от полза в смъртта, ако не приживе.

Другарите му се задействаха, а Гуюк ги остави и тръгна към банята, до която можеше да стигне, без да пресича главния коридор. Вече цяла година или повече не се беше къпал без слуги, но кожата го сърбеше от кръвта и искаше да бъде чист. Проблемите, които го бяха вбесили по-рано тази вечер, сякаш изчезнаха и той вървеше с лека крачка. Водата щеше да е студена, но Гуюк се беше къпал в ледените реки от дете. Студената вода стягаше кожата и го ободряваше, напомняше му, че е жив.

 

 

Стоеше гол в желязната дзинска вана, украсена по ръба с гърчещи се дракони. Не чу как вратата се отваря, тъй като точно в момента изливаше вода върху главата си от дървената кофа. Студът го накара да изпъшка и потрепери, кожата му настръхна и мъжеството му се сбърчи. Отвори очи и се сепна, когато видя майка си. Озърна се към купчината дрехи, които бе захвърлил на пода. Кръвта по тях вече се бе смесила с водата и по дървения под се стичаха червени струйки.

Гуюк внимателно остави кофата. Торогене беше едра жена и сякаш изпълваше малкото помещение.

— Ако искаш да се видиш с мен, майко, след мъничко ще бъда чист и облечен.

Видя как погледът й се спира върху кръвта по пода и се извърна, взе отново кофата и я напълни с розовата вода от ваната. Дворецът имаше собствена канализация, изградиха я дзински специалисти от специално изпечени плочки. Когато махнеше тапата, издайническата вода щеше да изчезне под града, за да се смеси с тинята и нощната мръсотия от кухните. През Каракорум минаваше канал и Гуюк предполагаше, че водата ще се излее в него или в някоя отходна яма, за да попие в земята. Не знаеше и не се интересуваше от подобни подробности.

— Какво си направил? — попита Торогене. Пристъпи с пребледняло лице и вдигна мократа му, смачкана на топка туника.

— Каквото трябваше — отвърна Гуюк. Още трепереше и не беше в настроение да го разпитват. — Това не те засяга. Ще заповядам да изгорят дрехите.

Вдигна отново кофата, но му писна от изпитателния поглед на майка му. Пусна дървения съд и излезе от ваната.

— Поръчах чисти дрехи, майко. Вече трябва да са ги отнесли в залата за аудиенции. Може да идеш да ми ги донесеш, освен ако не смяташ да стоиш тук и да ме зяпаш цял ден.

Торогене не помръдна.

— Ти си мой син, Гуюк. Направих какво ли не, за да те запазя, да ти намеря съюзници. А ти успя да съсипеш целия този труд само за една нощ! Да не мислиш, че не знам, че си поканил Охир? И че не са го виждали да си тръгва? Такъв глупак ли си, Гуюк?

— Значи си ме шпионирала — отвърна Гуюк. Опита се да се изправи и да си придаде нехаен вид, но само се разтрепери още повече.

— Моя работа е да знам какво става в Каракорум. Да знам за всяка сделка и спор, за всяка грешка като тази, която направи днес.

Гуюк престана да се преструва. До гуша му беше дошло от неодобрителния й тон.

— Охир никога нямаше да ме подкрепи, майко. Той не е загуба за нас. Изчезването му дори може да се окаже от полза след време.

— Така ли мислиш? — остро попита тя. — Смяташ, че си улеснил работата ми? Нима наистина съм отгледала глупак? Неговите семейства и приятелите му ще научат, че е дошъл при теб невъоръжен и е изчезнал.

— Не разполагат с труп, майко. Ще си помислят…

— Ще си помислят истината, Гуюк! Че си човек, на когото не може да се има доверие. Че си единственият сред народа, чието гостоприемство не може да накара никого да се почувства сигурен. Че си бясно куче, способно да убие човек, който е пиел чай с теб в собствения ти дом.

Обхваната от гняв, Торогене излезе. Гуюк едва има време да се замисли над чутото, когато тя се върна и му хвърли сухите дрехи.

— Вече повече от две години не минава ден, в който да не се мъча да спечеля онези, които биха те подкрепили — продължи тя. — Привържениците на старите порядки, към които мога да се обърна с довода, че си най-големият син на хана и затова трябва да поемеш властта. Подкупвах хора със земи, коне, злато и роби, Гуюк. Заплашвах да разкрия тайните им, ако не получа гласовете им на събора. Направих всичко това, защото почитам баща ти и всичко, което построи. Неговите потомци трябва да го наследят, а не децата на Сорхатани, Бату или някой от другите принцове.

Гуюк бързо се облече, наметна небрежно дела върху туниката си и закопча колана на кръста си.

— Да не искаш да ти благодаря? — попита той. — Твоите планове и кроежи още не са ме направили хан, майко. Може би ако бяха, нямаше да ми се наложи да действам лично. Да не мислиш, че ще чакам вечно?

— Не мислех, че ще убиеш един добър човек в бащиния си дом. Тази нощ никак не ми помогна, синко. Толкова съм близо до целта. Още не знам какви поразии си направил, но ако това се разчуе…

— Няма.

— Ако се разчуе, само ще си подкрепил претенциите на всички други от рода. Те ще кажат, че нямаш повече права над този дворец и над града от Бату.

Гуюк стисна юмрук в безсилен гняв.

— Все той. Не минава ден, без да чуя името му. Иска ми се да беше тук тази вечер. Така щях да премахна един камък от пътя си.

— Той никога няма да дойде при теб невъоръжен, Гуюк. Каквото и да си му казал по пътя на връщане, то само ме затруднява в опитите ми да ти осигуря наследството.

— Нищо не съм му казвал. И наследството не е мое! — озъби се Гуюк. — Колко по-лесно щеше да е всичко, ако баща ми ме беше назовал в завещанието си! Това е в основата на всичко! А вместо това той ме остави да се дърля с всички останали като с глутница кучета, биеща се за парче месо. Ако не беше станала регент, щях да бъда навън при герите и да гледам със завист към града на собствения си баща. А ти продължаваш да го почиташ. Аз съм първородният син на хана, майко! А трябва да се пазаря и да давам подкупи, за да получа онова, което е мое по право. Ако той бе наполовина мъжът, за когото го мислиш, щеше да се замисли над това преди смъртта си. Имаше достатъчно време, за да ме включи в плановете си.

Торогене видя болката в очите му и омекна, гневът й се изпари. Прегърна го съвсем импулсивно, за да го утеши.

— Той те обичаше, синко. Но беше обсебен от града си. Дълго време живя рамо до рамо със смъртта. Борбата с нея го изтощи. Не се съмнявам, че е искал да направи повече за теб.

Гуюк положи глава на рамото й, а в ума му прелитаха сурови и неприятни мисли. Все още се нуждаеше от майка си. Народът се беше научил да я почита през годините на регентството й.

— Съжалявам, че изгубих самообладание днес — промърмори той. Изхлипа насила и тя го прегърна още по-силно. — Просто искам толкова много всичко това. Не мога да го понеса, майко. Всеки ден ги виждам да ме гледат и да се чудят кога ще свикаме събора. Виждам ги как се усмихват при мисълта за поражението ми.

Торогене погали мократа му коса и я приглади.

— Шшш. Ти си различен от тях — рече тя. — Никога не си бил обикновен човек, Гуюк. Подобно на баща си, ти мечтаеш за по-големи неща. Знам го. Заклех се да те направя хан и съм по-близко до целта си, отколкото предполагаш. Вече имаш на твоя страна Монгке, сина на Сорхатани. Постъпи много умно да получиш клетвата му на бойното поле. Братята му не ще посмеят да не послушат майка си. Това е в основата на успеха ни. И Байдур на запад е приел пратениците ми. Сигурна съм, че също ще се застъпи за теб, когато му дойде времето. Сега разбираш ли колко сме близко? Когато Байдур и Бату кажат истинската си цена, ще свикаме народа.

Усети го как се стяга при споменаването на името, което му беше станало омразно.

— Бъди спокоен, Гуюк. Бату е просто човек и не е напуснал земите, които му бяха дадени. След време принцовете, които се обърнат към него, ще видят, че е доволен да бъде господар на русите и че няма амбиции за Каракорум. Тогава ще се обърнат към теб да ги поведеш. Обещавам ти, синко. Никой друг няма да стане хан, докато съм жива. Само ти.

Той се дръпна и погледна надолу към лицето й. Торогене видя, че очите му са зачервени.

— Още колко, майко? Не мога да чакам вечно.

— Изпратих отново пратеници до лагера на Бату. Обещах му, че ще признаеш земите и титлите му, докато е жив и за следващите поколения.

Лицето на Гуюк се изкриви от гняв.

— Не ги признавам! Волята на баща ми не е написана на небето! Нима трябва да оставя човек като Бату да броди свободен по границите ми? Да се тъпче богато с храна и да язди спокойно бели кобили? Нима трябва да оставя воините от Златната му орда да затлъстеят и да си народят деца, докато аз воювам без тях? Не, майко. Бату или ще признае властта ми, или ще бъде унищожен.

Торогене го зашлеви. Ударът беше силен и главата му отлетя настрани. Бузата му почервеня и Гуюк погледна майка си зашеметен.

— Точно затова ти казах да не увещаваш сам принцовете, Гуюк. Казах ти да ми се довериш. Слушай. И чуй със сърцето и главата си, не само с ушите. Щом станеш хан, ще имаш цялата власт, всички войски. Думата ти ще бъде закон. В този ден обещанията, които съм направила от твое име, ще бъдат прах, ако решиш да не им обърнеш внимание. Сега разбираш ли?

Макар да бяха сами, тя засъска тихо, за да не ги чуят:

— Бих обещала на Бату и безсмъртие, ако това може да го накара да дойде на събора. Вече две години намира извинения да не дойде в Каракорум. Не смее да ми откаже открито, а ми праща измислици за болежки или наранявания, които му пречели да пътува. А през цялото време следи да види какво ще стане в Белия град. Той е умен, Гуюк, никога не го забравяй. Синовете на Сорхатани нямат и половината от неговата амбиция.

— Тогава се пазариш със змия, майко. Внимавай да не те ухапе.

Торогене се усмихна.

— Всяко нещо и всеки човек си има цена, синко. Просто трябва да разбера неговата.

— Можеше да се обърнеш към мен за съвет — докачливо рече Гуюк. — Познавам добре Бату. Ти не си яздила на запад с него.

Торогене тихо цъкна с език.

— Не е нужно да си в течение на всичко, Гуюк. Достатъчно е да знаеш, че ако се съгласи, Бату ще дойде за събора през лятото. Ако приеме предложението, зад нас ще застанат достатъчно принцове, за да те направят хан. Сега разбираш ли защо не биваше да действаш на своя глава? Разбираш ли кое те поставя в опасност? Какво е животът на глава на семейство в сравнение с това?

— Съжалявам — отвърна Гуюк и сведе глава. — Не си ме държала в течение и бях ядосан. Трябваше да ме включиш в плановете си. Но сега вече знам повече и мога да ти помогна.

Торогене изгледа замислено сина си с всичките му слабости и недостатъци. Въпреки това го обичаше повече от града около тях, повече от собствения си живот.

— Имай вяра в майка си — рече тя. — Ти ще бъдеш ханът. Обещай ми, че няма да има други окървавени дрехи за горене. Че няма да има повече грешки.

— Обещавам — отвърна Гуюк, а умът му вече се беше насочил към промените, които щеше да направи, когато стане хан. Майка му го познаваше твърде добре, за да се чувства удобно край нея. Щеше да й намери някаква малка къща далеч от града, където да изживее последните си дни. Усмихна се при мисълта и сърцето на Торогене подскочи от радост, когато видя отново малкото момче, което бе някога синът й.