Рик Риърдън
Домът на Хадес (40)

XL. Анабет

Анабет се събуди загледана в сенките, които танцуваха под покрива на колибата. Не бе сънувала нищо. Това бе толкова необичайно, че тя се усъмни дали наистина е будна.

Пърси кротко похъркваше до нея, а Малък Боб мъркаше на корема й. Тя чу, че Дамасин и Боб си говорят.

— Не си й казал — рече Дамасин.

— Не — призна Боб, — но тя вече е прекалено уплашена.

— Така и трябва да бъде — скара му се Дамасин. — Ами ако не успееш да ги преведеш покрай Нощта?

Дамасин произнесе Нощта като име — име на нещо зло.

— Трябва да успея — отвърна Боб.

— Защо? — почуди се Дамасин. — Какво толкова са ти дали героите? Отнеха ти миналото, всичко, което някога си бил. Титаните и гигантите… писано ни е да сме врагове на боговете и на техните деца. Нали така?

— Защо тогава излекува момчето?

— И аз това се питам — въздъхна Дамасин. — Може би защото момичето ме предизвика. А може би не. Тези двамата са интересни. Невероятно е, че са стигнали толкова далеч. Достойно за възхищение. И все пак, какво повече можем да направим? Това не е наша работа. Те не са част от съдбата ни.

— Вероятно — призна Боб. — И все пак… Ти доволен ли си от съдбата си?

— Що за въпрос? Има ли някой, който да е доволен от съдбата си?

— Харесваше ми да съм Боб — промърмори титанът, — преди да започна да си спомням…

— Хм. — Чу се звук, все едно Дамасин търси нещо в кожена торба.

— Дамасин? — попита Боб. — Спомняш ли си слънцето?

Звукът спря. Анабет чу как гигантът издишва през носа си.

— Да. Беше жълто, а когато лъчите му докоснеха хоризонта, небето се обагряше в красиви шарки.

— Слънцето ми липсва — продължи Боб, — а също и звездите. Ще ми се да можех да ги поздравя отново.

— Звездите… — Дамасин произнесе думата така, сякаш е забравил значението й. — Да. Те образуваха сребърни нишки в нощното небе.

Гигантът хвърли нещо, което тежко тупна на пода.

— Но от такива приказки полза няма. Не можем…

Някъде в далечината се чу ревът на дракон.

— Какво? — изправи се Пърси. — Къде?

— Всичко е наред — хвана го за ръката Анабет.

Той обаче изглеждаше по-объркан отвсякога, осъзнал, че се намират в леглото на гигант заедно със скелет на коте.

— Този шум… къде сме?

— Какво си спомняш? — попита тя.

Пърси се намръщи. Очите му бяха будни, а раните бяха изчезнали. Само разкъсаните дрехи и тънкият слой прах и кал напомняха, че е паднал в Тартара.

— Помня демоничните бабички… нататък всичко ми е като в мъгла.

— Няма време, малки смъртни — надвисна Дамасин над тях. — Драконът се връща. Опасявам се, че ревовете му ще привлекат моите братя към вас. Те ще са тук след броени минути.

Пулсът на Анабет се ускори.

— Какво ще им кажеш, когато дойдат?

— Какво има да им казвам — направи гримаса Дамасин. — Ако ви няма, няма да има значение.

Той им подхвърли две чанти от драконова кожа.

— Дрехи, храна, вода.

Боб носеше подобна чанта, но много по-голяма. Подпираше се на метлата си и гледаше към Анабет, все едно още размишлява върху думите на Дамасин.

„Какво толкова са ти дали героите… писано ни е да сме врагове на боговете и на техните деца.“

Внезапно Анабет разбра всичко. Все едно Атина й го бе обяснила лично.

— Пророчеството на седмината — рече тя.

Пърси вече бе станал от леглото и слагаше чантата на гръб. Когато я чу, се намръщи.

— Какво за него?

Анабет стисна ръката на Дамасин и привлече вниманието му. Гигантът се намръщи. Кожата му бе груба като скала.

— Трябва да дойдеш с нас — помоли го тя. — Пророчеството казва, че пред Портите на Смъртта бди врагът. Мислех, че става дума за гърците и римляните, ала съм грешала. Стихът се отнася за вас — един титан и един гигант. Трябва ни помощта ви, за да затворим Портите веднъж завинаги!

Ревът на дракона долетя отново, този път по-близо отпреди. Дамасин внимателно отблъсна ръката й.

— Грешиш, дете — прошепна той. — Съдбата ми е да остана тук с чудовището, което чуваш навън. Не мога да избягам.

— Напротив, можеш — настоя Анабет. — Не се бий с дракона. Развали този порочен цикъл. Избери друга съдба!

— Дори да можех, няма как да напусна блатото — поклати глава Дамасин. — То поглъща мислите ми.

— Тогава не мисли за него. — Умът на Анабет работеше на високи обороти. — Спомни си лицето ми и ела с нас, когато си готов. Ние ще те отведем до света на смъртните. Ще видиш отново слънцето и звездите.

Земята се разтресе. Драконът вече бе съвсем близо и събаряше с киселинната си отрова дърветата в мочурището. Но това не бе всичко. Във въздуха се разнесе и идващият от по-далеч глас на гиганта Полибот, който настървяваше спътниците си:

— СИНЪТ НА МОРСКИЯ БОГ! НАДУШВАМ ГО!

— Анабет — каза Пърси изнервен, — това е знак, че трябва да се махаме.

Дамасин свали нещо от колана си. В огромната му длан бялото късче изглеждаше като клечка за зъби, но когато го връчи на Анабет, тя разбра, че е меч — от драконова кост, остър като бръснач, но с обикновена кожена дръжка.

— Последен дар за теб, дъще на Атина — изръмжа гигантът. — Не мога да те оставя в Тартара невъоръжена. Но сега трябва да тръгвате! Преди да стане твърде късно.

На Анабет й идеше да заплаче. Взе меча, но дори не намери сили да благодари. Знаеше, че гигантът трябва да е на тяхна страна. Това бе отговорът на Пророчеството. Дамасин обаче се извърна.

— Трябва да вървим — обади се Боб, а котенцето се покатери на рамото му.

— Той е прав, Анабет — отвърна Пърси.

Затичаха се към изхода. Анабет не погледна назад, докато следваше Боб и Пърси в блатото, но чу бойния вик на Дамасин и долови отчаянието в гласа на гиганта, който за пореден път се изправяше срещу своя стар враг.