Линда Лафърти
Нощите на османската принцеса (27)

Двайсет и пета глава

Малкият френски часовник, подарък от Накшидил, отброи часа. Иван Постивич и Есма Султан все още лежаха с преплетени тела, движейки се като една-единствена вълна върху пясъка.

Шафран прочисти гърло и звънна с малкото сребърно звънче.

— Призовавам теб, Ахмед Кадир, да си спомниш клетвата!

Великанът дръпна устни от сладките устни на Есма Султан и го погледна.

— Защитавам принцесата, а не теб — добави евнухът. — Ти също се закле да я защитиш. Хайде, идвай с мен!

Иван Постивич потърси очите на любимата си и кимна с глава.

— Ще направя каквото съм обещал. Дай ми пет минути за сбогом и веднага идвам!

— Но не повече от пет минути! — отсече Шафран. — Ако трябва, ще те изкарам навън под острието на ножа, но за нищо на света няма да позволя да излагам на риск живота на господарката си и минута повече!

С тези думи той изчезна зад порфирния параван.

— Тези сури, които са с кръвта на брат ти — никога не съм виждал подобни слова на Пророка — прошепна той.

— Това са „Забравените стихове за жените“, изговорени от Пророка. Ние ги пазим и възхваляваме Аллах, че ги е споделил с Пророка. Те са точно толкова верни, както и всички останали думи, които е изрекъл той. — Тя се обърна и се загледа в картината на царския персийски харем, играещ поло. — Легендата разказва, че по-късно Мохамед си признал, че чрез тези негови нежни слова бил говорил Сатаната, затова трябвало да бъдат изтрити завинаги от Свещения коран — продължи тя. — Но според нас не Пророкът, а Мъжът и политиката на Медина са били тези, които са променили светите слова на нашия Бог, изтривайки състраданието на Пророка. Ал-Илах е бил Богът Луна, женен за Богинята на Слънцето Диана. Аллат, Алузза и Манат са техни дъщери. Било е така в дните преди Мохамед и макар днес да не смеем да изричаме публично тези имена, символът на Османската империя ги приема. Както знаеш, полумесецът се придружава винаги от нежната си дъщеря — звездата. Какво им е толкова демоничното на жените, че мъжете се страхуват от намесата им?

— Онова, което Светият Пророк и Аллах са ни дали в безкрайната си мъдрост, не трябва никога да се изтрива! — отбеляза Иван, галейки голото й рамо. А мъжете, които се стремят да погребат тези думи, изобщо не познават безкрайното състрадание на Аллах.

Шафран влетя в спалнята, сграбчи Иван Постивич за рамото и го измъкна от леглото.

— С мен, веднага! — извика. — Вече са в двореца!

Но преди Постивич да успее да реагира по какъвто и да било начин, в стаята влетя безцеремонно дребна бяла фигурка във веещ се зад нея ален кафтан.

— Арестувам те в името на султан Махмуд! — изпищя тъничък и злобен гласец.

При звука на този глас Постивич скочи на крака и установи, че стаята е пълна с войници на Топкапъ, водени от дребната фигурка на евнуха Смарагд.

Двама солаци се опитаха да свалят великана на земята, но той изрева и само с едно движение на ръцете си ги закова на пода, преди някой друг да успее да се намеси. После грабна ятагана на единия и започна да сече пътя си през войниците, които стояха между него и вратата.

— Хайде, Есма, идвай! — извика.

— Аз няма къде да бягам! — отговори тя. — Аз съм султане на Османската империя!

Когато осъзна, че тя няма да го последва. Постивич отпусна ръце. Беше веднага хванат от един солак, който завърза ръцете му с въже.

— Хвърлете някакви дрехи върху този звяр! — заповяда Смарагд, извил ехидно уста. — И го водете при султана за екзекуция!

* * *

Махмуд изобщо не си губи времето и заповяда веднага да приготвят бесилото. Изпрати двама солаци, за да разпространят из таверните, пазара и доковете, че предателят Ахмед Кадир е заловен и ще умре на залез-слънце на Хиподрума, при своите братя, еничарите. Целият Константинопол беше поканен да гледа екзекуцията.

* * *

Есма Султан сви пръсти около перото и примигна от болка. Ръцете й още я боляха от удряне по портите на Топкапъ. Султанът бе отказал да я приеме.

„Скъпи братко и благословен султан Махмуд Втори,

Ако някога наистина си ме обичал, ще пощадиш живота на Ахмед Кадир! Народът на Константинопол го почита в петъчните си молитви, шепне възхвали за него по пазарите, улиците и кръчмите. Пощади го и поданиците ще те видят като милостив и силен владетел!

Твоя любяща сестра, която споделя кръвта на баща ти — Есма Султан.“

После притисна восъчния печат с пръстена си и изпрати вестоносец с писмото до Топкапъ. Момчето не трябваше да се връща без отговор.

— Той ще ми отговори! — обърна се Есма Султан към Ирина.

Ирина поклати глава.

— Не мисля, че ще бъде отговорът, на който се надяваш! Лично аз не бих заложила на едно писмо. Хайде, ела! Имам друг план!

С тези думи тя поведе господарката си в градините.

— Отворете тръбите! — заповяда Есма Султан на един евнух. — Погрижете се да не ни безпокоят!

— Моля те първо да ме изслушаш, а тогава да говориш! — започна Ирина. — Онова, което предлагам, е фантастично като игрите, които играехме някога из харема в Топкапъ. Само че този път залогът ще бъде животът ни!

— Какво си намислила, мила Ирина? — попита Есма Султан и се загледа тъжно в нея. — Знаеш, че нищо не е в състояние да отмени заповед на султана!

— Ти наистина ли си недосегаема?

Есма Султан вирна гордо брадичка и отсече:

— Баща ми, султан Абдул Хамид, постанови официално, че аз съм любимата му дъщеря. И съм точно толкова важна, колкото и брат ми!

— Значи султанът няма да посмее да те нарани, нали?

— Разбира се, че не. По-скоро би убил всеки друг, който се опита да го направи.

Ирина се усмихна и заяви:

— В такъв случай чуй плана ми!

Час по-късно вестоносецът се върна с увесен нос.

Есма Султан се надигна от пейката, където двете с Ирина си шептяха.

— Отговор от султана — промърмори момчето, без да смее да вдигне очи от земята.

Подаде писмото на господарката си и се оттегли заднишком.

— Какво пише? — надникна Ирина.

Есма Султан разгъна пергамента и се хвана за сърцето.

Писмото гласеше:

„Бъди там, за да видиш великана как умира!“

* * *

Главният солак на султана изведе Иван Постивич от вонята и мрака на тъмницата под двореца Топкапъ. Ръцете на затворника бяха завързани здраво зад гърба му и той отдавна бе изгубил чувствителността си.

Безпомощният великан примигна, заслепен от слънчевата светлина. Пое дълбоко въздуха в двора, подобно на удавник, поемащ си за последен път дъх. Но по едно време се закова на място. Беше усетил позната миризма, пикантна и топла.

Кон.

Първо чу цвиленето й. Едва после я позна.

— Пери! — прошепна. — Пери, красавице моя!

Обяздената кобила се приближи към господаря си, но беше бързо дръпната назад от коняря си. Постивич забеляза, че върху кобилата няма седло.

— Султанът заповяда да бъдеш обесен на най-големия чинар! — занарежда тържествено солакът. — Ще бъдеш качен на коня си. После ще ти сложат примката на врата. По заповед на султана конят ти ще бъде пришпорен напред, а ти ще останеш да висиш на дървото.

Иван Постивич не отговори. Насочи се с клатушкане към любимата си Пери, оглеждайки бързо белега в рамото й, където беше ранена.

— Господарят на конюшните се е справил отлично с раните й — прошепна. Ръцете му копнееха да погалят зарасналата й плът. Очите му се напълниха със сълзи — първото чувство, което бе показал, откакто солаците го хвърлиха в затвора.

Главният солак вдигна ръка и извика:

— Сложете затворника върху коня!

Двама мъже хванаха Постивич и го вдигнаха върху кобилата. И поведоха затворника към Хиподрума и към неговата екзекуция.

* * *

Когато следобедният прах и горещина се уталожиха и хладният бриз откъм Босфора сложи край на песента на щурците, цялото население на Константинопол се събра на Хиподрума. През най-големия клон на най-големия чинар бе преметнато дебело въже, в чийто край се виждаше примка. Клонът белееше на фона на останалите, оголен от кората си от толкова много обесени.

Мъжът, когото Константинопол наричаше Ахмед Кадир, беше доведен под чинара. Главата, раменете и гърдите му бяха покрити с чувал, почти същия като чувалите, в които бе давил своите жертви.

— Вижте, вижте! — провикна се майсторът на въжета, засрамен, че най-доброто му произведение ще бъде използвано за екзекуцията на великия Ахмед Кадир. — Великанът язди любимата си кобила Пери!

— Конят очевидно се е възстановил от раните си — обади се мъжът до него. — И сега са го принудили да участва в убийството на любимия си господар!

— Какво искаш да кажеш? — намеси се трети, заслушан в разговора.

— След като метнат примката на врата на великана, султанът ще даде знак да пришпорят кобилата, а Ахмед Кадир ще увисне на примката!

Войниците от Новия ред на Топкапъ, пременени в новите европейски униформи, се оглеждаха сконфузено, защото убийството на храбър войник не бе по вкуса на никой почтен боец. Откъм тълпата се чуха викове, както и проклятия от суфите, които единствени имаха куража да крещят обиди към султана.

Когато отведоха Пери под големия чинар и махнаха чувала от главата на Постивич, палачът изломоти една молитва към Аллах и поиска прошка от жертвата си.

— Ти си длъжен да служиш на своя султан — беше отговорът на великана. — Действай и изпълнявай дълга си храбро!

Палачът метна дебелото въже на врата на Постивич и го подпъхна внимателно под брадичката му, като че ли майка му оправяше яката му, преди да го прати на училище.

— Благодаря ти за милостта — изрече обреченият.

Султанът наблюдаваше с неодобрение вниманието, което палачът оказваше на жертвата.

Но къде е Есма Султан? Защо не е тук, за да гледа смъртта на този предател?

Тълпата обърна колективно взор към султана, очаквайки заповедта му.

Къде е сестра ми?

В мига, в който султанът вдигна ръка, за да даде началото на екзекуцията, сред тълпата се понесе ропот.

Две забулени жени се появиха в галоп на Хиподрума, с развяващи се зад тях мантии.

Тълпата затаи дъх.

Едната се приближи до султана, грабна ръката му във въздуха и го повали на земята, преди да бе успял да даде сигнал за екзекуцията. Другата се втурна към Пери и коняря, който държеше юздите. С вик от полетата на сръбските равнини тя извади ятаган, чието острие премина през въжето, а острието му се заби директно в гърдите на тлъстия бял евнух, който стоеше до палача и го надзираваше.

— Есма! — изкрещя султанът. — Предателство!

Единственият отговор бе смехът й, който разтърси въздуха на Хиподрума и продължи да звъни, докато жените напускаха в същия галоп Хиподрума, следвани от Пери. Ездачът й едва се държеше върху гърба й със завързани на кръста ръце.

Махмуд се поколеба. Капитанът на Капъкулу заговори:

— Заповедите ви, султане мой?

— Заловете жените и ги доведете живи! Но не ги наранявайте по никакъв начин, иначе ще бъдете екзекутирани! За миг не забравяйте, че сестра ми е султане!

— Ами Ахмед Кадир?

— Убийте го на място!

* * *

Наближаваше залез-слънце и жените яздеха бързо към хълмовете на изток от града. Копитата на конете им тракаха по калдъръма и преминаха с гръм по изсъхналата пръст. Дивите кучета се опитаха да ги преследват, но бързо бяха надбягани. Момчетата от сиропиталището се развикаха радостно, когато тримата ездачи преминаха покрай конюшните, а после преобърнаха една каруца с пъпеши, за да забавят отряда Капъкулу, който ги преследваше.

Едно сръбско момче се метна на кон и направи знак на други две момчета да сторят същото. Тримата се спуснаха покрай реката, а после се върнаха обратно към конюшните — голобрадите им лица просветваха на залязващото слънце. Солаците видяха силуетите им, помислиха ги за жени и се втурнаха след тях, а тримата бегълци пресякоха реката Ликус и навлязоха в хълмовете отвъд.

Когато капитанът на Капъкулу най-сетне осъзна грешката си, изруга момчетата и бързите им жребци и вдигна ятагана над главата си.

Старият главен коняр излезе напред, останал без дъх от гонитбата, и изрече:

— Господине, от нас се изисква да тренираме конете за поло и джирит на максимална скорост, при това всеки ден. Защо ни преследвате? Да не би да имате фатва за тези сирачета, които живеят благодарение на милостта на „Ая София“ и Есма Султан?

* * *

Три дена по-късно все още нямаше никакви вести нито от жените, нито от Ахмед Кадир. А имаше много граждани, които мразеха султана заради поголовната сеч над еничарите, която считаха за зла поличба. Имаше и много скромни домове и овчарски колиби, които бяха винаги отворени за герой, избягал от гнева на жестокия султан.

В двореца Топкапъ, при залез-слънце на третия ден, болната валиде султан Накшидил помоли да получи последно причастие. И целият град потъна в дълбока скръб за жената, известна с доброто си сърце и безкрайната си щедрост към бедните.

Един евнух придружи доктор Стефан Каратеодори и неговата помощничка в стаята на валиде. След като вратата беше затворена, а евнухът — изпратен да пази външния вход, сестрата свали воала си и показа на Накшидил покритите си с перлени белези устни и разкривената си завинаги усмивка.

— Значи най-сетне се върна, Безмиалем!

— Ирина. Аз съм твоята Ирина. А ти ще почиваш в мир в обятията на Светата Дева!

— Бих приела с радост една женска прегръдка — прошепна Накшидил. — Моля те, дай прошка на сина ми! Той има в себе си твърде много от Алилах и не достатъчно от Диана!

— Неговите синове няма да бъдат такива! — отсече Ирина.

— Ще родиш синовете му?

— Надявам се, че нямаш нищо против. Може би тогава ще успея да сложа край на това кръвопролитие и на прокобата, тегнеща над Константинопол!

Накшидил се закашля.

— Легнете, валиде султан! Тези емоции ви изтощават! — обади се докторът, като даде знак на Ирина да замълчи.

— Не, не! Нека говори! — извика умиращата жена, стиснала юмруци от болка. — Къде е Есма?

— Върна се в двореца си в Ортакьой. В момента има среща с брат си, за да преговаря за мир между тях. Той не би могъл да забрави, че двамата цял живот са се обичали. Като част от споразумението им аз ще се върна в Топкапъ като негова съпруга и ще родя синовете му. И след твоята кончина ще бъда следващата валиде султан!

Накшидил сграбчи ръката на Ирина и извика:

— О, дъще моя! Внуците ми най-сетне ще бъдат състрадателни!

— Да, кълна ти се! Ще ги науча на състрадание и милост, а освен това ще ги запозная и с Женските стихове на Пророка!

Накшидил се усмихна невиждащо към тавана.

— Де да можех да пиша на братовчедка си Жозефин… — прошепна.

Ирина се приведе над умиращата жена и я целуна нежно по челото.

— Вече можете да склопите очи, султанке моя! Почивайте в мир!