Джейн Фийдър
Съпружески премеждия

Пролог

Коруна, Испания, 16 януари 1809 година

Мъжът, известен на враговете си само като „Смока“, извади шпагата си и застана в сянката на вратата, която излизаше на тясната селска уличка. Навсякъде се водеше бой и бъркотията беше неописуема. Цвилеха коне, звънтеше стомана, отекваха оръдейни залпове. Остатъците от ариергарда на сър Джон Мор водеха последното отчаяно сражение в селото и околностите. Повече от сто британски търговски кораба, ескортирани от десет военни фрегати, чакаха долу в залива, за да евакуират армията на генерала, оцеляла след мъчителното отстъпление през заснежените Кантабрийски планини.

Смока изчака преследвачите да се приближат до вратата. Нямаше представа колко са, но знаеше, че е длъжен да ги задържи, докато младият му ординарец отнесе важния документ на кораба. Трийсет минути би трябвало да му стигнат, за да спаси кожата си. Ако успее да се справи с връхлитащите французи, и той ще има време да слезе в залива и да се качи на някой от чакащите кораби. Ако обаче не успее…

Лицето му се вкамени. Е, поне бе изпълнил дълга си. Документът беше на сигурно място. Той беше войник… винаги е бил войник. Мъжете са родени, за да се бият, и често загиват в бой — това беше голата истина… понякога много болезнена, защото тези мъже му бяха другари. А някои бяха дори повече от това. Близки приятели, почти братя. Такъв беше случаят с Фредерик. Ако днес успее да отмъсти за смъртта на Фредерик, ще умре доволен и спокоен.

Френските войници разбиваха вратите, претърсваха къщите, оглеждаха всяко скрито ъгълче. Смока чуваше отривисти команди и въпроси. Жителите на Коруна се бяха изпокрили и чакаха армиите да се изтеглят. Щом сметна, че моментът е настъпил, мъжът излезе на улицата с гола шпага в ръка и се обърна към двамата френски войници, които се опитваха да проникнат в отсрещната къща.

— Мен ли търсите, господа? — попита учтиво той.

Двамата мъже се завъртяха към него и размахаха оръжията си. Смока застана така, че да не им позволи да го обградят, и мислено се поздрави за избрания момент. Само двама. Лесно ще се справи с тях… ако, разбира се, не дойде подкрепление.

Той се вслуша, но не долови тропот на ботуши. Засмя се мрачно и нападна. Изненадващата атака слиса французите, но те се овладяха бързо и скоро му доказаха, че са опитни в близкия бой. Докато парираше ударите им, Смока се стараеше да не се отдалечава твърде много от вратата и да си пази гърба. През цялото време буквално танцуваше по улицата и правеше пируети, за да избягва двете неуморни оръжия, които се стремяха да му вземат живота. Изведнъж подуши шанса си. Мъжът вляво се спъна в неравния паваж и се олюля. За миг тялото му се откри и Смока го връхлетя като вихър. Шпагата му се заби в мека плът, мъжът изохка и рухна на земята. Изпусна сабята и притисна длан върху кървящата рана на хълбока.

Макар да беше смъртно изтощен, Смока се постара да се справи и с втория неприятел. Знаеше, че му остава още само един французин, за да отмъсти за убийството на Фредерик, и изведнъж усети приток на нови сили. Противникът му се отдръпна, направи лъжливо завъртане и нападна. При това се откри и острието на шпагата се заби между ребрата му.

Смока отскочи назад и изчака с насочена надолу шпага, докато онзи се превиваше от болка. Когато шпагата падна от безсилната му ръка, победителят я изрита настрана, изрита и другата и студените му сиви очи внимателно огледаха обезвредените врагове. Отмъщението е едно, каза си той, но хладнокръвното убийство е съвсем друго. Наведе се, дръпна шалчето от шията на единия ранен и грижливо изтри кръвта от острието на шпагата си.

— Един ден със сигурност ще съжалявам — отбеляза любезно той, — но не бих могъл да убия обезоръжен и ранен противник. Подобни действия винаги са ме отвращавали. Е, джентълмени, днес е щастливият ви ден.

Смокът прибра шпагата в ножницата, хвърли окървавеното шалче на земята до изпадналия в безсъзнание негов собственик и забърза с дълги крачки към пристанището. Това беше последната му битка.

Ако по пътя към спасителния кораб успее да избегне нови срещи с французите, ще бъде най-добре. Тогава наистина ще се почувства като победител.

1

Лондон, март 1809 година

Аурелия Фарнъм зави от Уигмор Стрийт към Кавендиш Скуеър и инстинктивно ускори крачка. Стъпките зад нея също забързаха. Сърцето й заби уплашено. Възможно ли е той да я преследва? Или по-точно: кой я преследваше?

Тя помисли малко и забави ход. Човекът след нея също тръгна по-бавно. Беше късен следобед и слънцето постепенно се скриваше зад покривите и комините на града. Щеше да мине още известно време, докато се стъмни. А улиците бяха пълни с хора. Или поне централните улици, откъдето идваше. Кавендиш Скуеър беше тихо и спокойно място. В средата на площада имаше голяма оградена градина, където играеха деца, но днес от алеите не се чуваше никакъв шум.

Тъмното предчувствие на Аурелия отстъпи пред гнева. Това беше родната й страна, градът, където живееше. И ако човек не можеше да се чувства сигурен на двайсет метра от дома си, значи нещо не беше наред с държавата.

Тя спря рязко и се обърна към непознатия. Той също спря и учтиво свали шапка.

— Лейди Фарнъм?

Аурелия кимна едва забележимо.

— Познаваме ли се, господине?

Във вида му нямаше нищо обезпокоително. Беше облечен безупречно и не носеше оръжие. Само тънък бастун.

— За съжаление не сме имали случай да ни представят официално един на друг — обясни той и отново нахлупи шапката на главата си. — Преди около час предадох картичката си в дома ви. Само че… — той помълча малко и продължи намръщено — … съмнявам се дали са ви я предали. Така нареченият иконом, на когото я връчих, отначало категорично отказа да я вземе. Едва успях да го убедя, а и тогава излъчваше отвращение. Затова реших да се върна и пак да си опитам късмета.

— О, сигурно е бил Моркомб — отговори Аурелия и от устните й се отрони въздишка. — За съжаление той винаги се държи враждебно с посетителите, но мога да ви уверя, че иначе е много съвестен служител. — Тя огледа по-внимателно непознатия и попита тихо: — С какво мога да ви бъда полезна, сър?

Той направи кратък поклон и се представи учтиво:

— Полковник Гревил Фалконър винаги на вашите услуги, мадам. Моля да ме извините, че се представям така свободно. Бях приятел на съпруга ви.

— Приятел на Фредерик?

Аурелия не успя да скрие изненадата си. Съпругът й, лорд Фредерик Фарнъм, кралски лейтенант, бе загинал преди повече от три години в битката при Трафалгар. Но той беше много по-млад от този полковник, помисли си тя. Редом със сър Гревил Фалконър тя се чувстваше дребна като джудже. Той стърчеше с цяла глава над нея, а невероятно широките рамене опъваха отлично ушитото палто. Късо подстриганата тъмна коса бе започнала да посивява на слепоочията. Освен това излъчваше авторитет и самоувереност, които тя неволно свързваше с по-възрастните мъже.

— Да, бях приятел на Фредерик — потвърди той. В този момент мартенският вятър се опита да открадне шапката му и той трябваше да я задържи с две ръце. Кавендиш Скуеър е много ветровито място, помисли си Аурелия и неволно се засмя.

Бъди учтива, заповяда си тя, макар да знаеше, че с нищо не е задължена на човек, който я е спрял на улицата. Но той беше приятел на Фредерик и тя не можеше да го остави след кратък разговор под открито небе.

— Заповядайте да поговорим у дома, полковник.

— О, много ви благодаря, мадам.

Той й предложи ръката си. Аурелия се усмихна, но поклати глава и мушна ръце в маншона си. Двамата изминаха последните метри до къщата в мълчание. Тя усещаше известна неловкост, но придружителят й явно не се притесняваше. Излъчваше абсолютна самоувереност и изглеждаше напълно спокоен.

Аурелия извади ключа от чантичката си. Собствениците на къщата, княз и княгиня Проков, най-сетне се бяха споразумели за съдбата на стария Моркомб. Човек не можеше да разчита, че старецът ще чуе чукането по вратата. А даже ако случайно го чуеше, той ходеше толкова бавно, че повечето посетители се отказваха да чакат и си тръгваха. На вратата бе поставена модерна ключалка. Ако не се отзовеше бързият Борис, почукалият не чакаше да се появи Моркомб, а си отваряше сам.

Аурелия отключи, влезе в антрето и покани госта си да я последва.

Само след минута, тътрейки плъстените си пантофи, Моркомб излезе от кухнята и огледа подозрително госта.

— Ах, вие ли сте — отбеляза той, обърнат към Аурелия.

— Да, Моркомб, аз съм и водя гост — отговори търпеливо тя. — Ще го приема в големия салон. — Влезе в просторното, обзаведено с красиви нови мебели помещение и се обърна с усмивка към госта си: — Трябва да извините Моркомб за ексцентричното му поведение, сър. Той работи тук поне от петдесет години.

Аурелия свали палтото и шапката си и кимна на госта.

— Моля, седнете, сър Гревил.

Полковникът свали шапка и огледа с видимо одобрение салона, в който го бе въвела домакинята. Най-силно впечатление очевидно му направи портретът над камината: невероятно красива жена в официална рокля, чиито плашещо сини очи сякаш следяха посетителя.

— Роднина ли ви е? — попита тихо мъжът, мачкайки шапката в ръцете си.

— Не е от моето семейство — обясни Аурелия. — Близка роднина на княз Проков. Къщата е негова и на съпругата му, с която сме отдавнашни приятелки. В момента двамата са в провинцията заедно с прислугата и аз съм сама в къщата. Княгинята ще роди скоро…

— Да, вече се питах защо живеете тук — отбеляза замислено сър Гревил и измери домакинята с тъмен, непроницаем поглед.

Изведнъж Аурелия се почувства неловко. Защо, за бога, този човек проявяваше интерес към нея? Кой беше той? Защо оставяше впечатлението, че знае неща, които в действителност не го засягат? Тя изпита странното чувство, че той я проучва внимателно и се опитва да я сравни с някаква картина или с представата, която си е съставил за нея незнайно как. Няма ли най-сетне да й каже какво иска от нея и да си отиде?

— Моля за извинение, полковник, беше ми приятно да се запозная с вас, но след час имам друга уговорка и трябва да се преоблека — заяви Аурелия, направи крачка към вратата и се усмихна подканващо.

— Разбирам, мадам. Нямам намерение да ви задържам, но все още не съм ви казал какво ме води в дома ви — отговори спокойно мъжът, без да мърда от мястото си пред камината.

Аурелия се намръщи леко. В гърдите й покълна гняв, но тя не допусна гостът да забележи недоволството й. Остана си до вратата, само се обърна към него и попита любезно:

— Наистина ли, сър? — попита тя, вдигна светлите си вежди и кафявите й очи загубиха обичайната си топлота.

Мъжът се усмихна, зъбите му блеснаха и осветиха тясното, загоряло от слънцето лице. Гъстите, прави вежди почти скриваха тъмносивите очи, а миглите му бяха толкова дълги и гъсти, че Аурелия изпита неволно възхищение. Всяка жена би му завидяла за такива мигли. С изключение на очите обаче мъжът не изглеждаше особено атрактивен. Направи й впечатление, че лицето му е посивяло от умора. Сигурно идва от бойното поле, помисли си съчувствено тя. Какво ли е преживял… и все още е готов да се бие…

Докато размишляваше за състоянието му, тя разбра, че с поведението си неволно е разрешила на госта си отново да поеме контрола над ситуацията. Трябваше да настои той да си отиде, а не да го зяпа с такъв неприкрит интерес. Трябваше да го огледа уж между другото, с надменно безразличие, но това почти никога не и се удаваше.

Човекът остави шапката и бастуна си на масичката до стената, свали ръкавиците и направи крачка към нея.

— Очаквах да ви намеря в провинцията. Във Фарнъм Менър — отбеляза спокойно той.

Аурелия усети лекото неодобрение в думите му и гневът й отново се появи.

— Така ли? — попита тя с подчертано скучаещ и арогантен тон. — Мисля, че е крайно време да ми обясните защо полагате толкова усилия да ме издирите, сър Гревил. Моят съпруг загина преди повече от три години. Малко е късно за съболезнователна визита, не намирате ли?

— Моля, седнете, лейди Фарнъм.

Това не беше въпрос, нито подкана, това си беше истинска заповед. Аурелия го погледна втренчено. Този човек смееше да дава заповеди в нейната къща. Е, не е точно моя, поправи се тя, но в момента аз съм господарката тук.

— Как да разбирам думите ви?

— Повярвайте ми, мадам, много по-добре ще е да седнете.

— Нямам такова намерение — отвърна Аурелия и сложи ръце върху облегалката на най-близкото кресло. — Моля да ми кажете защо сте дошли в дома ми, полковник, а после да си тръгнете.

— Отлично — кимна спокойно мъжът. — Съпругът ви, кралският лейтенант Фредерик Фарнъм, загина на 16 януари тази година. Убиха го в сражението при Коруна.

— Вие сте луд! — извика Аурелия и стисна до болка тапицираната облегалка.

Мъжът поклати глава.

— Бях свидетел на смъртта му, лейди Фарнъм.

Защо си правеше тази жестока шега с нея? Аурелия се олюля. Имаше чувството, че я е ударил по главата. Заобиколи креслото, падна тежко на дивана и впи невярващ поглед в посетителя. Опита се да осмисли думите му. Видя, че в погледа му свети съчувствие и разбиране, и осъзна, че той е казал истината, колкото и безумно да звучеше. Този човек явно знае какво предстои да се случи, и се съобразява с него, помисли си с уважение тя.

Мъжът наля чаша коняк от масичката с напитките и й я подаде.

— Пийте — каза тихо той.

Аурелия пое чашата и я вдигна към устните си. Пръстите й трепереха, но тя успя да отпие голяма глътка и се закашля. Конякът изгори гърлото й, но стопли стомаха й и я върна в действителността.

— Не ви разбирам — промълви тя.

— Това ми е ясно — отговори меко той. — Няма как да ме разберете. — Наля си чашка порто от гарафата, приближи един стол към дивана и седна така, че да я вижда добре.

— Ще се опитам да ви обясня, доколкото съм в състояние в момента. Моля ви, пийнете още малко.

Аурелия го послуша. Много й се искаше да му изкрещи, че няма право да пие в къщата й, без да го е поканила, но се сдържа. Веднага бе разбрала, че подобно поведение е само безпомощен опит да вземе нещата под контрол. Явно бе неспособна да овладее живота си и онова, което се случваше около нея.

— Фредерик Фарнъм работеше за мен — започна полковникът и разклати тъмночервената течност в чашата си.

— Мъжът ми беше първи лейтенант във военния флот — възрази с треперещ глас Аурелия. — А вие казахте, че сте полковник. Във флота няма такъв ранг.

— Права сте — кимна той. — Но често се случва различните видове войски да работят заедно. Все пак всички ние служим на крал Джордж, нали? — усмихна се той и зъбите му отново блеснаха.

Аурелия сведе глава към чашата си. Все още не разбираше какво се случва. В главата й цареше бъркотия. Успокой се, заповяда си тя. Когато отново заговори, подчертаваше всяка дума и се стараеше гласът й да звучи напълно овладяно. Трябваше да внесе малко ред в хаоса.

— Пазя писмото от военното министерство. С него ме уведомяват, че съпругът ми е паднал в битката при Трафалгар. Грешката е изключена. Ако не е загинал Фредерик, значи е бил друг офицер… Министерството няма защо да ме лъже!

— При Трафалгар загинаха много смели войници — отговори мрачно мъжът, — но съпругът ви не беше сред тях. Точно когато стана това голямо сражение, ние с него бяхме в Улм, малък град в Германия, където генерал Мор преговаряше с Наполеон за примирие.

Аурелия поклати глава.

— Не е възможно Фредерик да е бил там. Той служеше във флота.

— Мъжът ви нямаше почти нищо общо с кралския флот. Направо ще ви кажа, той беше агент на тайните служби.

— Искате да кажете, че е бил шпионин?

Аурелия затвори очи. Не можеше да си представи, че мъжът, когото познаваше от детските си дни и който стана неин съпруг, се е занимавал с шпионска дейност… Двамата бяха споделяли леглото цели четири години… Фредерик беше откровен, весел, сърдечен — и винаги честен с нея. Никога не я лъжеше, даже когато ставаше въпрос за дреболии. Изключено е да не й е казал с какво се занимава в действителност.

Аурелия решително поклати глава.

— Не вярвам в нито една ваша дума.

Гревил кимна, сякаш много добре разбираше какво става с нея.

— Не съм очаквал да ми повярвате, но се надявам, че ще повярвате на самия Фредерик. — Извади от джоба на палтото си пакетче, сложи го на коляното си и я погледна втренчено с невероятните си сиви очи. — Това е от съпруга ви. Адресирано е до Фарнъм Менър. Вече бях там, както ви казах. Фредерик смяташе, че живеете там с дъщеря си… — Той вдигна вежди и се наведе към Аурелия. — Франсис се казваше, нали? Защото Фредерик винаги я наричаше Франи. Би трябвало вече да е навършила шест години, струва ми се?

Аурелия мълчеше. Само го гледаше неотстъпно.

— Както и да е — продължи той, разбрал, че тя няма да каже нищо, — аз му бях обещал да ви намеря. Казаха ми, че сте в Лондон, на Кавендиш Скуеър. Този пакет вече бе пристигнал във Фарнъм Менър и слугите смятаха да го пратят по пощенската карета. Реших да го взема и да ви го предам лично — завърши той с едва забележимо вдигане на раменете.

— Сериозно ли смятате, че моите прислужници биха ви предали адресиран до мен пакет, без да ме уведомят за това? — попита предизвикателно Аурелия. Този човек очакваше тя да повярва в приказката, която бе съчинил — това беше повече от обидно.

— Аз се ползвам с много добро име — отговори все така спокойно той. — Освен това нося със себе си нещо, което ми придава още по-голяма убедителност. Хората ви го познаха… както ще го познаете и вие.

Полковникът извади от джоба си малък предмет и й го подаде. Аурелия го пое механично и смаяно отвори уста. Пръстенът с печат на Фредерик. Гербът на семейство Фарнъм, гравиран върху златна плочка.

— Откъде го имате? — попита едва чуто тя.

— Фредерик ми го даде. Беше убеден, че ще поискате доказателство — отговори полковникът с вдигнати вежди. — Отново се оказа прав.

Аурелия огледа пръстена, вдигна го срещу избледняващата светлина, която влизаше през големия прозорец на салона. Нямаше съмнение, това беше пръстенът на съпруга й. За миг дори усети присъствието му. Нима това означаваше, че този човек, който и да е той, не плете около нея паяжина от лъжи?

— Ако пакетът наистина е адресиран до мен, не би било зле да ми го дадете — подметна саркастично тя и протегна ръка.

Сър Гревил се поколеба.

— В пакета има две писма. Едното е лично за вас от Фредерик, другото е за военното министерство. Не мога да допусна да попадне в ръцете ви. Надявам се, че ме разбирате.

— Добре, да допуснем, че за миг повярвам в тази безумна история… Защо, за бога, Фредерик ще ми изпраща писмо, предназначено за военното министерство? — попита саркастично Аурелия.

— Бяхме в отчаяно положение. Неприятелят ни обстрелваше. Съмнявахме се, че ще доживеем до вечерта. Абсолютно необходимо беше документите да стигнат, където трябва. Фредерик реши да изпрати писмото до вас. На адрес, който няма да събуди подозрения. — Гревил протегна ръка и пусна пакета в скута й. — Предполагам, че писмото до вас съдържа необходимите обяснения.

Аурелия се вгледа в адреса. Почеркът със сигурност беше на Фредерик, макар че буквите не бяха красиви и изписани със замах, както обикновено, а зле подредени, с размазано мастило, сякаш бе писал бързо и невнимателно… Ако можеше да вярва на полковника.

— Преживели сте неприятелския огън — рече беззвучно тя.

— Така е — кимна спокойно той.

— Фредерик обаче е загинал — продължи тя и отново се опита да осмисли новината за ужасната смърт на мъжа си. Веднъж вече го бе оплакала и по всичко изглеждаше, че трябва да го направи и втори път.

— Не — отвърна полковникът, който не я изпускаше от очи.

— Фредерик бе убит в сблъсък с половин дузина френски войници. Това стана точно след като дадохме пакета на ординареца със заповед да го отнесе възможно най-бързо на кораба, който ни чакаше в залива под Коруна. Цяла флотилия бе дошла да спаси оцелелите от армията на генерал Джон Мор.

Аурелия стана от дивана и отиде до красивия малък секретар от лимоново дърво, поставен между двата прозореца. Посегна към ножчето за отваряне на писма и счупи восъчния печат. Отвори плика и намери вътре още два, също запечатани. Единият беше адресиран до Аурелия Фарнъм. Вторият адрес беше изписан с много по-сигурна ръка. Очевидно го е писал по-рано, докато още не е бил в отчаяно положение, разбра тя.

На втория плик пишеше: Да се предаде, без да се отваря, на военното министерство, Хорсгардс Парейд, Лондон.

Аурелия внезапно осъзна, че полковникът вече не е на стола, а стои до нея. Как безшумно се е придвижил, помисли си неволно тя, учудващо за такъв едър човек…

— Позволявате ли? — Без да чака отговор, той посегна към втория плик, издърпа го от треперещите й пръсти и го пусна в джоба на палтото си. — Вече съм тук и не е нужно да го носите лично. Предлагам да прочетете писмото от Фредерик. То ще ви обясни станалото много по-добре от мен. Така ще разберете, че не съм дошъл тук да ви разправям опашати лъжи.

Аурелия потърси погледа му и се ядоса, че трябваше да се извие назад.

— Моля да ме извините, сър, но предпочитам да съм сама, докато чета писмото на съпруга си — произнесе сковано тя.

— Естествено — поклони се мъжът. — Утре ще дойда пак. Трябва да обсъдим някои важни подробности.

— Съмнявам се, сър — възрази решително Аурелия. — Вие ми разказахте вашата история, не виждам какво има да обсъждаме повече. Ако мога да ви вярвам, през последните три години съм живяла в лъжа. Съзнавам, че ви дължа благодарност, задето ми казахте истината, но не мисля повече да се срещам с вас.

Мъжът поклати глава.

— Много се надявам да промените мнението си, мадам. Прочетете писмото. Вярвам, че след това ще гледате на случилото се с други очи. — Той се поклони отново, взе шапката и бастуна си и се отправи към вратата. — Ще се видим утре преди обед — заключи той и вратата се затвори зад гърба му.

Аурелия се взираше в затворената врата и стискаше устни. Много й се искаше да избухне в истеричен смях или да се разплаче. Все още не можеше да повярва в разказа на полковника, макар да беше сигурна, че той не лъже. Пръстенът и неотвореното писмо в ръцете й свидетелстваха за жестока истина.

Фредерик Фарнъм не е загинал на 21 октомври 1806 година, а на 16 януари 1809 година в Коруна.

Какво ще каже сега на Стивън, съпруга на Корнелия? Виконт Дейгънхем и Фредерик потеглиха на война заедно: през пролетта на 1805 г. корабът им отплава от Плимут, с цел да се присъедини към флота на адмирал Нелсън. Двете с Корнелия бяха на пристанището, махаха след отдалечаващия се кораб, съпрузите им махаха от борда. Аурелия първа получи официално известие за смъртта на мъжа си. Само след няколко дни дойде и съобщение за Корнелия. Въпреки това полковник Фалконър твърдеше, че Фредерик изобщо не е участвал в сражението при Трафалгар. Че по същото време двамата са били в Улм, Германия.

Аурелия размишляваше напрегнато, но така и не успя да се сети какво точно се е случило през октомври 1806 г. в Улм. Дали англичаните са били замесени? И ако са били замесени, какво точно е било участието на полковник Фалконър и лейтенант Фарнъм?

Всъщност отговорът беше ясен. Ако са работили като шпиони, значи са събирали информация. Тайно.

Аурелия следеше с интерес завоевателните походи и продължителния конфликт с ненаситния тиран Наполеон. Четеше редовно статиите в „Газет“, слушаше разговори между хора, които бяха по-добре осведомени от нея. Обикновено подобни разговори се водеха на вечеря в дома на семейство Бонъм, когато идваха приятели и колеги на Хари от министерството.

Информацията като цяло обаче беше оскъдна — освен когато не ставаше дума за големите битки, спечелени от англичаните. Като например за сражението при Трафалгар, което беше описано във всички подробности. Информация за неуспехи като мъчителното отстъпление на генерал Мор към Коруна почти не стигаше до вестниците. Ако полковникът й е казал истината, съпругът й е работил под прикритие и името му не е попаднало в списъците със загинали, които редовно излизаха в пресата.

Фредерик. Аурелия знаеше, че трябва да отвори писмото му, но не смееше. Съдържанието му щеше да преобърне добре подредения й живот с главата надолу. Много й се искаше този следобед никога да не е съществувал. Най-добре би било изцяло да го заличи от паметта си. Само ако можеше да продължи обичайния си живот с Франи, с приятелките си, с кръга, в който се движеше…

Аурелия стоеше и се взираше в писмото в ръката си, без да го вижда. Фредерик и тя бяха приели живота, който им беше отреден. Двамата се бяха устроили удобно и живееха спокойно. Нищо не им липсваше, изпълняваха ежедневните си дребни задължения и изискванията на съсловието, към което принадлежаха. Всичките им познати живееха като тях, знаеха какво се очаква от тях самите още от раждането си.

Сега се оказваше, че Фредерик е водил съвсем друг живот. Че пред нея се е преструвал. В действителност е бил друг човек, напълно непознат за нея. Бил е готов да жертва брака си, бащинството, приятелствата, изграждани цял живот. И жена си. За какво? За да живее тайно от другите. Да шпионира. Никой от близките му не го е познавал истински. Дали е помислил за жена си и детето си, когато е взел това решение? Имал ли е намерение да се върне при тях, ако преживее войната?

Аурелия изпитваше все по-силен гняв и обида. През всичките тези години бе живяла с лъжец. Докато той е водил опасен, вълнуващ живот, тя е продължавала да се движи по утъпканите пътеки. Ако не беше днешният ден, щеше да живее така до края.

Крайно време беше да отвори писмото. Без да бърза, тя счупи восъка, запечатан с пръстена на Фредерик. Разгъна листа и замаяно се вгледа в добре познатия почерк, който се нижеше ред след ред. Главата й забуча, погледът и се размъти. Внезапно гърлото й пресъхна и тя преглътна мъчително. Изпита усещането, че Фредерик е влязъл в стаята, видя усмихнатите зелени очи, пълните устни, едрото му тяло. Той никога не изглеждаше безупречен. Във външността му винаги имаше някакви недостатъци. Аурелия му се караше, но той само се смееше. И днес чуваше смеха му: весел, леко пренебрежителен, сякаш й напомняше, че тя се притеснява за маловажни неща, докато той има да мисли за същественото.

Точно така. Той наистина е мислил за друго. Не се е вълнувал от земеделие, от лов и от другите дреболии, с които провинциалните аристократи запълваха дните си. Имал е опасни тайни, довели в крайна сметка до смъртта му. А днес тя държеше в ръка писмото му. Думите на истината, с които Фредерик й говореше от отвъдното…

Моя най-скъпа Ели…

От преддверието долетяха детски гласове и Аурелия се стресна.

Бързо сгъна писмото и го скри в джоба на полата си. Франи се връщаше от училище. Малката й дъщеря се обучаваше заедно със Стиви Дейгънхем в дома на Корнелия на Маунт Стрийт. Аурелия и Корнелия бяха решили децата им да учат заедно, докато стане време Стиви да отиде в интернат. Момчето наскоро бе навършило седем годинки и Корнелия водеше битка с дядо му, стария граф Маркби, да го задържи вкъщи поне докато стане на десет. Вторият баща на Стиви я подкрепяше и Корнелия се надяваше на успех, защото бащата на първия и съпруг, загинал при Трафалгар, беше останал с много добри впечатления от Хари. Решението за обща учителка беше добро и за децата, и за майките им, които се виждаха всеки ден.

— Моркомб! Моркомб! Къде е мама? Трябва да й покажа нещо! — Звънкото детско гласче върна Аурелия в действителността. Писмото ще почака. Тя беше чакала години наред, докато чуе истината. Един час повече или по-малко вече нямаше значение. Аурелия въздъхна дълбоко, нагласи на лицето си усмивка и забърза към вратата на салона.

— Тук съм, Франи. Хубав ли беше денят ти?

— О, мамо, да знаеш колко неща се случиха! Отидохме да видим лъвовете. Пред сградата на борсата има панаир и лъвовете са в голяма клетка. През цялото време ръмжат и реват! Стиви май се уплаши, но мен никак не ме беше страх, никак! — Момичето хукна към майка си и се хвърли в прегръдката й, без да престава да говори. — Нарисувах лъвовете в клетката им. Виж колко хубаво стана! По цялата глава имат косми… мис Алисън каза, че при лъвовете това се нарича грива.

Аурелия се възхити на рисунката, изслуша подробното описание на дъщеря си какво е правила през деня, показа радост и учудване в подходящите моменти и внимателно, но решително отведе момиченцето в детската стая.

Докато Франи вечеряше, майка й седеше пред камината и я наблюдаваше. Изчака, докато бавачката я изкъпа и й облече пижамката. Франи не спря да говори нито за миг и Аурелия за пореден път се запита от кого е наследила тази бъбривост. Фредерик също се чудеше с каква бързина дъщеря им се научи да говори…

Фредерик… Писмото му пареше бедрото й. По-късно ще има достатъчно време да го прочете.

— Коя приказка искаш да ти прочета тази вечер, скъпа? — попита майката и момиченцето щастливо се сгуши в скута й.

2

Гревил Фалконър излезе на Кавендиш Скуеър и се запъти с бързи крачки към Хорсгардс Парейд, където се намираше военното министерство. Документът беше на сигурно място в джоба му. Не беше нужно да чете доклада, защото знаеше какво съдържа, но нямаше търпение да прекопира картата.

Картографските способности на Фредерик Фарнъм многократно надвишаваха неговите, освен това картата, която представляваше по-голямата част от документа, беше много подробна и не би могъл да я възстанови по памет. За разлика от него Фредерик щеше да го направи без усилие.

Никога няма да се примири със загубата на Фредерик. Той беше най-добрият му приятел. Дойде при него като ученик, но навлезе в тънкостите на шпионажа много по-бързо от всички други, защото бе извънредно умен. Освен това споделяше интелектуалното удоволствие на учителя си от скрития свят на измамите и манипулациите и смело посрещаше опасностите. Гревил му поверяваше живота си, без да се замисли нито за миг.

Винаги ще тъгува за смъртта на Фредерик. Винаги ще се пита дали пък не е могъл да го спаси — например ако бе нападнал друг французин или беше избрал друг път за прибързаното им бягство по уличките на Коруна надолу към пристанището. Разумът му казваше, че няма разлика, но сърцето… Неприятелят дебнеше на всяка улица, двамата бяха безнадеждно сами, не можеха да разчитат на подкрепление. Нападението дойде напълно неочаквано. Фредерик умря много бързо — добре прицелената сабя на французина го улучи право в сърцето, младият ординарец грабна документа и хукна към пристанището, а Гревил се втурна да преследва убийците на Фредерик. Двама от нападателите платиха с живота си. Но най-важното беше, че документът с картата и с извънредно важни сведения стигна до предназначението си. Фредерик не умря напразно.

 

 

Гревил поздрави портиера на входа и влезе във външния двор на министерството. Зави надясно и мина под тясна арка в задния ъгъл. Изкачи каменното стълбище и тръгна по дълъг коридор. Ръждясалите решетки на прозорците почти не пропускаха светлина.

— Фалконър, нали?

Полковникът чу познат глас и се обърна. От близката врата бе излязъл мъж в цивилен костюм. Зелените очи гледаха уморено, колосаната яка висеше, мъжът бе свалил сакото си, а горните копчета на ризата бяха откопчани.

— Бонъм. — Гревил протегна ръка. — Още ли продължавате да разгадавате йероглифи?

— Продължавам — потвърди с въздишка Хари и дружелюбно стисна ръката на новодошлия. — Мисля, че от три дни не съм виждал слънчева светлина. — Той измери полковника с внимателен поглед и попита мрачно: — Значи успяхте да се измъкнете от ада при Коруна?

— Успях — отговори тихо Гревил. — Малцина успяхме…

Хари кимна мълчаливо. Двамата мъже се познаваха бегло и нямаха точна представа кой какво работи. Срещаха се из мръсните коридори на министерството, поздравяваха се и всеки тръгваше по работата си. Знаеха, че споделят една и съща страст: тъмния подземен свят на войната, тайните маневри, заговорите и треската на триумфа, който можеха да споделят само с колегите си.

— Сигурно отивате при началника си? — попита небрежно Бонъм. Един от неписаните закони на техния свят изискваше да не разпитват другите с какво се занимават в момента.

— Трябва да доложа за завръщането си — усмихна се Гревил. — Пристигнах в Лондон едва тази сутрин.

— Надявам се да ви видя на Сейнт Джеймс Стрийт, ако се задържите малко повече в града — каза Хари. — Разбира се, ако успея да изляза оттук. — Той вдигна ръка за сбогом и забърза в противоположната посока.

Гревил спря пред вратата в края на дългия, сумрачен коридор с безброй кабинети, миришещи на прах и мишки. Вратата беше само притворена, той почука и влезе, без да чака отговор.

Като видя посетителя, мъжът зад масивното дъбово писалище скочи.

— Гревил! Толкова се радвам да ви видя жив и здрав. — Стисна ръката на полковника и здраво я раздруса. — Каква ужасна бъркотия… истинско престъпление… но генерал Мор даде всичко от себе си.

— Така е. И смело посрещна смъртта — отвърна Гревил и на лицето му падна сянка. Отстъпи крачка назад, остави бастуна и шапката си на стола и свали ръкавиците.

— Също като Фарнъм. — Саймън Грант, шефът на тайните служби, кимна мрачно. Той беше единственият, който знаеше тайното име на полковника и идентичността на наскоро загиналия агент. — Дълбоко съжалявам за смъртта му, Гревил. Знаех колко държите на него. Аз също го ценях много.

— За мен той беше не само прекрасен колега, а и приятел — отговори тихо Гревил. Извади документа и го сложи на писалището. — Фарнъм нарисува подробна карта на проходите през Пиренеите, през които може да се влезе в Испания. Ако искат и занапред да контролират Испания и Португалия, французите трябва да ги завземат. Впрочем това важи и за нас — добави той, разгъна дългия лист и го приглади внимателно. — Като заемем проходите, ще спрем френското напредване и ще им отрежем продоволствието.

Саймън Грант грабна лупата и се наведе над картата.

— Нашата армия, водена от Уелсли, скоро ще се прехвърли на полуострова. Генералът е планирал десант в Лисабон, а после ще тръгне по река Тагус. — Грант се засмя сдържано.

— Много скоро французите ще бъдат прогонени от Португалия. Помнете ми думите, Гревил.

— Изобщо не се съмнявам, сър — отвърна сухо полковникът.

— Ние с Фарнъм сме изградили добри връзки с нелегалните групи, разпръснати по целия полуостров. Хората изразиха забележителна готовност за сътрудничество. Този път Бонапарт е подценил народната съпротива. Не очаква да го нападат в тил, няма представа, че партизаните са готови на всичко за свободата на родината си. Групите се събират точно около река Тагус и ще предложат подкрепата си на генерала.

Гревил се наведе и обърна картата.

— На задната страна ще намерите кодовите имена и паролите на отделните групи. Снабдени с тази информация, шпионите на Уелсли лесно ще влязат във връзка с нелегалното движение. Нашите хора могат да разчитат на сърдечно посрещане.

Саймън Грант прегледа списъка с имена и цифри.

— Какво ще кажете да го погледне и Бонъм? Само за да сме сигурни, че няма да се получи някоя неприятна изненада.

— Защо не? Аз залагам честта си, че са достоверни, но… — Гревил вдигна рамене. — Не бива да рискуваме живота на нашите хора заради едно предположение.

— Абсолютно сте прав. — Грант разклати звънчето и на прага моментално се появи млад ординарец. — Беринджър, занесете този документ на лорд Бонъм.

Ординарецът тракна токове, поклони се и взе документа.

— Веднага, сър. — И напусна стаята на бегом.

Саймън изкриви лице.

— Хари няма да ми благодари, че го товаря с още работа… Бедният човек не е напускал сградата от той дни. За щастие жена му проявява разбиране. — Той се обърна отново към полковника и го измери с изпитателен поглед. — Е, Гревил, готов ли сте да останете известно време в родината?

— Ако се нуждаете от мен тук, сър.

— Появи се подозрение, че испанците се опитват да проникнат в самото сърце на нашите тайни служби. Вие най-добре от всички знаете, че не можем да им позволим подобна наглост. — Саймън се изсмя подигравателно. — Бонапарт пое управлението на Испания. Кралят отиде в изгнание. Разузнавателната мрежа на испанците докладва директно на Фуше в Париж… Или поне там са го видели за последен път. Този човек е хлъзгав като змия и умее да става невидим.

Гревил кимна замислено.

— Има ли сведения, че испанците планират проникване в нашите служби?

Саймън кимна.

— Смятаме, че ще се опитат да го направят чрез висшите обществени кръгове. В общи линии историята е известна: представител на висшата испанска аристокрация е жестоко преследван от французите и емигрира в нашата страна, живее тук в ужасна бедност…

— Вярно ли е, че французите им плащат?

Саймън кимна отново.

— Засега информацията е оскъдна, но сме почти сигурни. Повече предположения и намеци, отколкото факти. Доста странно звучащи откъси от писма, попаднали в ръцете ни. Нищо конкретно. Все пак решихме, че би било добре Смока да се покрие за известно време и да поработите тук под истинското си име. Необходим сте ни в Лондон. Ще заживеете като човек от висшето съсловие, какъвто сте, ще обикаляте клубовете по Сейнт Джеймс Стрийт ще се представите в двора…

— Не съм съвсем сигурен, че имам необходимите качества за танцьор — отвърна сухо Гревил. — Много добре знаете, че не понасям обществото. Предпочитам тъмни улички и западнали кръчми, общувам с партизани, гоня мъже, които мятат отровни ками…

— Знам, знам, приятелю — засмя се Саймън. — Опитайте се да изиграете още една роля. Все пак сте отраснал в тези кръгове. Според мен ще се справите отлично, както винаги. И ви моля да ме разберете правилно. Оставането ви в Лондон не значи, че ви пенсионираме. Испанците са коварни и опасни както винаги. Агентите им са достойни за светата инквизиция. Ще се наложи да впрегнете всичките си способности, за да вървите една крачка пред тях. Това е решаващото. Не е нужно да ви напомням какво ви очаква, ако ви заловят…

Гревил се ограничи в многозначителна гримаса.

— Ако сте изгубили контактите си в обществото, ще помоля Хари Бонъм да ви въведе в дома си — продължи с усмивка Грант. — Той познава социалния живот в столицата, приемат го навсякъде. Знам, че и той като вас не обича светските събития, но търпи. Има достъп до най-висшите политически и дипломатически кръгове. Той ще ви представи на влиятелните хора, а вие ще свършите останалото.

Гревил кимна примирено.

— Щом ме смятате подходящ за тази задача, няма да възразявам повече.

— Много добре — кимна Грант, заобиколи писалището и отново стисна ръката му. — Къде сте отседнали?

— У скъпата ми леля Агата на Брок Стрийт. Гостувам й винаги когато пребивавам в града. Но ако се наложи да остана по-дълго, ще си потърся жилище.

— Моля да ме уведомите, когато се устроите. Ще кажа на Бонъм да ви потърси. — Саймън задържа ръката му. — Наистина се радвам да ви видя отново в родината. В последно време загубихме много смели мъже…

— Прав сте — кимна Саймън и без да коментира повече, взе бастуна и шапката си от стола. Обърна се към вратата, но се сети нещо и попита с ръка върху бравата: — Отделът дължи на Фарнъм значителна сума, нали?

— Прав сте — отговори с леко смущение Грант. — Доколкото знам, има вдовица. Веднага ще й изплатим парите, но още не съм измислил как да го направим така, че тя да не разбере откъде идват.

— Аз ще се погрижа — обеща Гревил, кимна за сбогом и излезе.

Навън вече притъмняваше. Полковникът взе файтон и нареди да го откарат на Брок стрийт. Леля Агата, лейди Брутън, беше овдовялата сестра на майка му. Богата и горда стара дама, тя беше добросърдечна и винаги с радост приемаше племенника си. Всеки път го упрекваше, че отказва да участва в светския живот на столицата. Сега ще й дам възможност да ме развежда навсякъде, помисли си с насмешка мъжът. За съжаление приличието изискваше да не остава в дома й, а да си потърси квартира.

Гревил благодари с кимване на иконома, който му отвори вратата, и веднага се запъти към старомодно обзаведената си спалня на втория етаж. В камината гореше буен огън, всички лампи бяха запалени. Гревил се наслаждаваше на удобствата, които му липсваха в чуждите страни, и ценеше високо гостоприемството на леля си. Огледа одобрително уютната стая, отиде до прозореца и повдигна завесата. На улицата вече палеха газените лампи, по паважа трополяха карети. Жените и мъжете в тях сигурно отиваха на театър или на вечеря. А може би и на някое по-интимно празненство…

Това не беше неговият свят. Не беше и светът на Фредерик Фарнъм. Ала съпругата на Фредерик му бе показала, че се вписва съвсем естествено в тези кръгове. Не съпругата, вдовицата на Фредерик, напомни си той.

Примигвайки, Гревил се загледа в трепкащата жълта светлина на лампата точно под него. Фредерик често му разказваше за Аурелия… наричаше я Ели. Особено една вечер, когато двамата почиваха в една плевня в Бретан и пиеха ябълково вино, докато французите ги търсеха навсякъде и селските кучеха лаеха разярено. Най-после неприятелите се отдалечиха и се възцари тишина.

И да знаеш, Гревил… според мен Ели не знае каква е в действителност… Или на какво е способна. Тя е силна жена, но не подозира какви сили притежава…

Гревил спусна завесата. Онази вечер Фредерик му разказа много неща за жена си и в гласа му звучеше болка. Вероятно защото е съзнавал, че почти няма шанс да я види отново. Двамата израснали заедно в малко провинциално селце. Семействата им си общували често, както е нормално за аристократичните фамилии в провинцията. Сближили се и се оженили съвсем естествено, отговаряйки на очакванията на семействата си. Фредерик Фарнъм обаче открил в съпругата си нещо, което другите не забелязвали. Дошла войната и той последвал зова на родината, макар да осъзнавал, че никога вече няма да води нормален живот и няма да му се удаде случай да проникне докрай в душата на съпругата си. Фредерик не говореше много за това, но копнежът му по Аурелия личеше във всяка дума.

Как ли би се чувствал, ако подозираше, че по време на отсъствието му друг мъж се грижи за нея?

Тази мисъл го уплаши. Гревил много бързо осъзна, че тя се е оформила в едно скрито ъгълче на съзнанието му, там, където обикновено ковеше планове и стратегии за новите си поръчения. За сегашната задача имаше нужда от добро прикритие. Трябваше да си изработи достоверна и надеждна фасада.

Ако Аурелия наистина притежава скрити сили и способности, които съпругът й не е успял да разкрие напълно, може би ще се съгласи да му помага. Той трябва само да обмисли много внимателно как ще я попита. Да й обещае достойно възнаграждение. Днес следобед тя го отпрати доста грубо и открито му показа, че не цени компанията му. Но това не беше изненадващо. Все пак той беше човекът, който й разкри, че през последните три години е живяла в лъжа. Че съпругът й не е човекът, за какъвто го е смятала, а съвсем друг, напълно непознат. Естествено беше да намрази непознатия, донесъл лошата вест. Но той ще съумее да поправи лошото впечатление. Ще помисли и за подходящото възнаграждение.

Гревил знаеше, че трудно общува с жените. Сигурно му липсваше чар. Не умееше да ги ласкае, не умееше да флиртува. В интерес на работата и за да оцелее, беше изпълнявал всякакви роли, но в сегашното положение способностите му на шпионин няма да му помогнат много…

Може би е най-добре да й каже честно какво иска от нея. Да апелира към характера й, към вътрешната й природа, останала скрита и за хората наоколо, и за нея самата. Ще подкрепи апела си с примера на съпруга й, с разкази за други дами от висшето общество, предоставили способностите си в служба на родината. Дано предложението му не й прозвучи странно. Дано тя го приеме…

 

 

Аурелия седеше пред камината в спалнята с писмото на коленете си, загледана в трепкащите пламъци на огъня. Къщата беше утихнала. Моркомб, съпругата му и сестра й отдавна спяха в жилището си. Франи отдавна сънуваше нещо хубаво, бавачката Дейзи се бе оттеглила в малката си стая до детската и бе оставила вратата притворена, за да чуе, ако детето се събуди.

Аурелия бе прочела писмото три пъти и вече го знаеше наизуст, но все още не го разбираше. О, да, думите бяха ясни и прости — но мъжът, който ги бе написал, не беше онзи Фредерик Фарнъм, за когото се бе оженила и от когото имаше дете. Това беше най-ужасяващият факт. Аурелия си спомни колко щастлив беше мъжът й, когато се роди Франи, как ходеше напред-назад и трепереше от ужас, докато жена му раждаше. Никога нямаше да забрави как той пое малката си дъщеричка и я притисна до гърдите си с овлажнели очи. Да, той обичаше Франи и й се възхищаваше от първия ден. Невъзможно е този мъж да се е отказал от жена си и детето си, без да се е замислил какво прави, каза си горчиво Аурелия.

„Моя най-скъпа Ели,

Ако прочетеш писмото ми, това ще означава, че съм мъртъв. Написах го преди няколко месеца, в момента, когато осъзнах, че сигурно няма да оцелея. Трудно ми е да обясня как стигнах дотук и започнах да правя онова, което правя сега. Още по-трудно ми е да обясня каква болка изпитвам, че те наранявам така дълбоко. Не мога да направя нищо, за да облекча мъката ти. Моля те, опитай се да ме разбереш. Знам, че ще побеснееш, и това ме утешава до известна степен. Защото гневът се понася по-лесно от болката.

Моля те, опитай се да ми простиш. Разбери колко могъщ е зовът на родината, когато призовава мъжете да се бият за нея. Трябва да спрем Бонапарт, преди да е завладял целия континент. Защото той няма да се задоволи с Европа. Вече протяга ръка към Индия и търговските пътища и само Англия е в състояние да го спре. Съюзниците ни в Европа са разколебани. Трябва да се преборим с него, иначе ще завладее и нашия остров. Знам, че ние ще се справим с него. Скоро след като потеглих по море със Стивън, за да се присъединим към флота на адмирал Нелсън, срещнах полковник Гревил Фалконър. Той се качи на нашата фрегата малко след Гибралтар. Тази среща промени живота ми. Гревил стана моя най-близък приятел и колега. Той е — ще го кажа направо — образцов шпионин и убеди и мен да се занимавам с шпионска дейност. Мога само да добавя, че дотогава търсех в живота си нещо, но не знаех какво, докато не го срещнах. Исках да избягам от строгата йерархия и суровия ред във военния флот. Исках да побеждавам в битки, но не с оръжие, а с ума си. Исках да се заровя под земята, да се бия на предната линия, без да се стремя към чест и слава.

Скъпа моя, не знам как да ти го обясня другояче, но предложението на Гревил ме привлече като с магия. Той е магична личност. Като го видиш, ще ме разбереш. Надявам се, че той ще оцелее. Не знам какво събитие ще причини смъртта ми, но щом четеш това писмо, значи аз вече не съм между живите. Гревил ми обеща, че ще те намери и ще получиш писмото ми. Той е единственият, на когото мога да го доверя. Той ще ти донесе моята тайна, а ти, любов моя, си длъжна да я опазиш заради мен. Не казвай на никого за писмото, не казвай на никого, че си научила моята тайна. Истинската самоличност на сър Гревил Фалконър е позната само на неколцина и ако се разчуе кой е той, това ще означава смърт не само за него, а и за други хора. Още веднъж ще подчертая, скъпа моя, че е нужно да мълчиш. Залагам на карта живота на твърде много хора, приятели и колеги от миналото и настоящето. Никой, повтарям, никой не бива да узнае за Гревил и за онова, което съм правил през последните три години. Той ще ти обясни какво се иска от теб. Вярвай му, Ели. Спокойно можеш да му повериш живота си. Той ще те закриля, защото аз, за съжаление, вече не мога. През последните години срещнах много жени, които се бореха с Бонапарт редом с мъжете си, някои от тях даже дадоха живота си. Най-силното им оръжие беше умът и те го прилагаха не по-зле от мъжете. Съвсем честно ще ти призная, че повече от веднъж успях да се спася само благодарение на такива жени, благодарение на бързия им ум и решителността им. Те вярваха в Гревил Фалконър и никога не съжалиха, че му помагат.

Накрая отново искам да изразя дълбокото си съжаление, че толкова дълго те лъгах, скъпа моя. Моля се един ден да разбереш, че нямах друг изход. Споменавай ме с добро пред Франи, моля те! Сърцето ме боли, като си помисля, че няма да видя как нашето малко момиче расте и се превръща в жена. Но аз съм взел своето решение и трябва да живея с последствията. Надявам се да се омъжиш повторно, ако срещнеш подходящия мъж, и да намериш удовлетворение в живота си, както аз намерих в моя. Доброволно давам живота си в служба на родината, макар че никак не ми се иска да умра. Имам още много работа, а трябва да я предоставя на други хора. На теб, Ели, изпращам безсмъртната си любов. Моля те да ме запомниш с добро, ако ти е възможно.

Фредерик“

Аурелия забеляза, че по хартията капят сълзи и размазват мастилото. За момент се зарадва, че сълзите й заличават думите. Те ще изчезнат завинаги, както съпругът й бе изчезнал от живота й. Фредерик не е пролял нито една сълза за нея. Постъпил е така, както му е заповядвала съвестта, и е приел последствията за себе си, без обаче да се замисли дали изборът му засяга и други хора. Аурелия сгъна грижливо писмото и го скри в чекмеджето на малката масичка.

Изправи се и се заразхожда напред-назад в малката, уютна спалня, обгърнала тялото си с две ръце. Сълзите й не секваха. Вече плачеше не от мъка, а от гняв. Да, любовта към родината беше силно чувство, особено във време на война. Тя бе приела без възражения, че мъжът й е паднал на бойното поле. Но сега… Как да приеме тази нова истина? Тя беше чудовищна. Ами ако Фредерик не беше загинал? Дали след края на войната щеше преспокойно да се върне при нея и при Франи? Да застане на прага със сияеща усмивка като изгубения син, изникнал буквално от нищото? Щеше или отново да се вживее в ролята си на любещ съпруг и баща? Ами ако един ден пак му стане скучно? Нали беше избягал от „строгата йерархия“ във флота? Сигурно след известно време щеше отново да избяга, да се втурне към следващото приключение…

Как да приеме тази нова истина? Ами ако беше последвала примера на Корнелия и се беше омъжила? Каква щеше да е тогава ролята на Фредерик в живота й?

По дяволите, каква абсурдна ситуация. Беше й страшно обидно да мисли, че собственият й съпруг я е измамил по такъв грозен начин.

Каква власт е имал този Гревил Фалконър над Фредерик, та го е убедил да постъпи по този начин? Подобно поведение беше напълно чуждо на характера му… Тя се бе омъжила за открит, честен и почтен мъж. Сигурно имаше причина Фредерик доброволно да е отишъл на заколение. Може би Фалконър го е изнудвал, познавайки засрамващи факти от живота му? Може би дори го е подкупил… Не, немислимо.

Аурелия се опря на камината и се загледа в огъня, сякаш щеше да намери отговора в съскащите пламъци. Лека-полека започваше да свиква с обяснението на Фредерик, колкото и да не й се искаше. Гревил Фалконър е хвърлил семето върху плодородна почва. Очевидно е обучен да разпознава кой е годен да стане шпионин и веднага е разбрал, че Фредерик иска да върши нещо друго, не да остане лейтенант от флота. Видял е у него нещо, което е останало скрито за всички дотогава… дори за нея. Спомняйки си за живота им, Аурелия все още не беше в състояние да си представи, че не е познавала истинския Фредерик. Освен това онзи Гревил Фалконър със сигурност владееше изкуството да убеждава — нищо, че тя не го бе забелязала при кратката им среща следобед.

Лицето му се оформи сред синкавите пламъци и оранжево-червената жарава. Сивите очи под гъстите тъмни вежди се впиха в нейните. Поведението му беше твърде необичайно и тя не би могла да го забрави. Този човек беше властна личност. Магична, както я бе определил Фредерик. И това силно тяло… Тя, естествено, никога нямаше да признае, че е успял да я сплаши сред собствените й четири стени. Но си беше съвсем очевидно, че изпълни всичко, което й каза. И с Фредерик ли се е отнесъл по същия начин, когато го е вербувал да работи за него?

Е, сигурно ще мине доста време, преди да срещне отново Гревил Фалконър. Може би той е сметнал, че случаят е приключен, предал и е писмото и си е отишъл завинаги.

Тогава Аурелия си спомни последните му думи. Тя му бе заявила, че не желае да го вижда повече, а той й отговори: Много се надявам да промените мнението си, мадам.

Какво, за бога, означаваше това? Да, той й заяви, че ще дойде отново още на следващия ден. Още сутринта. Тя, разбира се, не беше длъжна да го приеме. Не искаше да го вижда и имаше пълното право да му затвори вратата на дома си. Точно така, това беше нейният дом. Нейната крепост. Няма да го допусне отново до себе си.

От друга страна обаче… Ако откаже да говори с него, ще се лиши от единствената възможност да разбере Фредерик. А тя силно искаше да проумее какво го е подтикнало към тази голяма жертва.

Аурелия извади писмото от чекмеджето, приглади го грижливо и го заключи в ковчежето с бижута. Беше убедена, че между редовете се съдържат послания, които тя не е успяла да разчете. После угаси свещите на камината и се пъхна в леглото. Сложи още една възглавница под главата си, духна свещта на нощното шкафче и се загледа в догарящия огън в камината. Сенките на пламъците танцуваха по стените.

Изведнъж Аурелия се почувства самотна като никога преди. По-самотна, отколкото през трите години след привидната смърт на съпруга си. Тогава двете с Корнелия тъгуваха заедно, бунтуваха се срещу жестоката съдба, проливаха сълзи и се утешаваха взаимно. Ако изпълни молбата на Фредерик, няма да може да довери мъката си дори на най-добрите си приятелки. Няма на кого да изплаче болката си, че повторно е изгубила не само своя мъж, а и доверието си в него и в живота, който бяха споделили.

3

На следващата сутрин в шест Гревил яздеше сам в парка. С изключение на няколко градинари, които усърдно подрязваха храстите, там нямаше никой. Ездачът разхлаби юздите и остави наетия кон да се движи свободно по широката пясъчна ивица отстрани на павираната алея за карета.

Гревил бе прекарал предишната вечер в опити да съживи отдавна угасналото си членство в клубовете на Сейнт Джеймс. Оказа се, че това не е особено трудно. Всички членове на „Уайтс“, които имаха право да гласуват, се зарадваха, че той се е завърнал в града и възнамерява да остане тук по-дълго. Преди много години, след като завърши Оксфорд, той бе приет в клубовете като млад офицер. През годините на войната никой не се учудваше на продължителното му отсъствие от столицата.

С годините бе станал полковник, а полковникът беше сърдечно приет във висшите кръгове на обществото. Въпреки това вечерта се проточи дълго, а и му излезе доста скъпа. Макар да играеше отлично вист, той гледаше да стои далече от игралните маси. Снощи всички разбраха колко е неопитен и за съжаление загуби доста пари. Но след като се бе записал отново в клубовете си, можеше да ги посещава всяка вечер, без да се налага да играе и да пръска пари. Имаше и други като него и поведението му нямаше да направи особено впечатление.

Следващата му задача беше да си намери подходяща квартира и да си купи коне. Гревил въздъхна недоволно и отново стегна юздите на коня. Наемните коне обикновено развиваха лоши навици, защото всеки ден ги яздеха различни хора — това означаваше, че има нужда от свой кон, за да го обучи както трябва. Най-добре да си купи и двуколка с два не особено бързи коня. Ще потърси не много скъпи, но достатъчно представителни животни, за да може спокойно да се показва с тях в парка. Нямаше никакво намерение да се впуска в състезание с младите градски контета. Неговите способности бяха скрити, не ги показваше навън при всеки удобен случай. Нямаше намерение да посещава популярните школи по бокс и фехтовка. Той беше изпробвал силите си в истински битки. Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка. Саймън Грант му бе поставил доста лека задача.

Първите ездачи се появиха в парка след около час, решени да покажат ездаческото си изкуство след прекараната бурна нощ. Гревил нямаше намерение да се занимава с тях и препусна обратно към Брок Стрийт. Момчето от наемната конюшня отведе коня. Полковникът влезе в къщата и бе посрещнат от иконома. Лицето на достойния старец изразяваше неодобрение. Явно бе очаквал завръщането му.

— Милейди е в утринната стая, сър Гревил — съобщи той и добави многозначително: — Повече от половин час.

— Какво я е разтревожило, Сеймор? — попита с мека усмивка Гревил. — Обикновено не напуска спалнята си преди десет.

Сеймор пое от ръцете му шапката, ръкавиците и камшика за езда и едва тогава благоволи да отговори:

— Лейди Брутън си е съвсем добре, сър. Само дето гори от желание да ви види. Поне така разбрах. Веднага ще ви сервирам закуската.

За миг Гревил се запита дали да намекне, че би желал да се преоблече. Но това означаваше окончателно да извади иконома от равновесие, затова побърза да прогони тази мисъл, кимна и се запъти с бързи крачки към задната част на къщата.

— Здравей, Гревил, скъпи племеннико! — посрещна го възбудено лейди Агата. — Как мина утринната ти разходка?

Дамата бе заела място край кръглата маса и го оглеждаше изпитателно. На младини е била легендарна красавица и дори днес, в доста напреднала възраст, изглеждаше много представителна. Облечена в тоалет от индийска коприна, тя бе увила главата си в пъстър тюрбан и похапваше препечени филийки с чая си.

— Най-хубавото беше, мадам, че в парка нямаше други ездачи — отговори с усмивка Гревил и се настани на среща й.

— За вас това е твърде ранен час, нали?

— Прав си, скъпи племеннико, и те уверявам, че и днес бих предпочела да изпия чая си в леглото. Но трябва да говоря с теб и знам, че ако сега те изпусна, няма да те видя до утре сутринта. — Старата дама изтри устни със снежнобялата салфетка и добави укорително: — Ти си невероятно деен човек, Гревил. Нито за минута не оставаш спокоен.

Гревил се засмя тихо.

— Винаги съм на твоите услуги, лельо Агата. Ти заповядваш, аз се подчинявам.

Лейди Брутън свъси вежди и го измери със заплашителен поглед.

— Ако повярвам в думите ти, драги племеннико, значи съм сляпа и глуха като блажено почиващата ти майка — рече тя и се прекръсти почтително.

Влязоха двама лакеи със закуската му и го спасиха от необходимостта да отговори.

— Зелен фасул с много подправки, сър, и печена пъстърва — съобщи единият. Другият постави на масата пред Гревил кана с ейл. — Готвачът каза, че ако желаете, може да ви поднесе и варени яйца, и агнешки котлети.

— О, да, с удоволствие — отговори въодушевено полковникът. — Благодаря ви, ще се справя и сам.

— Веднага ще донеса яйцата и котлетите, сър.

Лакеите излязоха. Гревил си наля ейл и отпи голяма глътка. Едва след това отиде при масичката за сервиране и се обслужи сам от различните купи. Върна се на масата с препълнена чиния, седна, сложи салфетката на коленете си и се обърна към леля си:

— Е, мадам, ще ми кажете ли за какво искате да си поговорим? Наистина ли е толкова важно, че да ви измъкне от леглото в този нехристиянски ранен час?

Агата го погледа малко, докато той се хранеше с апетит, и отговори с усмивка:

— Вчера ми спомена, че възнамеряваш да останеш в града по-дълго от друг път, затова реших да организирам в твоя чест малко празненство. Не, изслушай ме, племеннико — заяви твърдо тя и Гревил преглътна възраженията си. — От доста време те няма сред нас, момчето ми. Само по тази причина не си успял да си намериш жена досега… Моля те, не ми се сърди, че подхващам този деликатен въпрос, но го дължа на семейството ни. Ако горката ти майка беше още жива, щеше да ти каже същото. Баща ти почина, когато ти беше още малко момче. Никой не очакваше да поемеш отговорност за семейството в тази крехка възраст. Днес вече си зрял мъж и имаш нужда от съпруга. От жена, която да ти роди наследник. Знам, че това е трудно постижимо, докато си по петите на онзи проклет тиран и го преследваш из цяла Европа. Затова бях много зарадвана, когато разбрах, че възнамеряваш да останеш в Лондон по-дълго от обикновено, и съм решена да ти намеря съпруга.

Гревил изчака лакеят да поднесе котлетите и яйцата, преди да отговори.

— Поласкан съм от загрижеността ти, лельо Агата, но се съмнявам, че ще остана достатъчно дълго в града, за да поема такъв ангажимент. — Той говореше любезно, с лека ирония.

— Освен това не възнамерявам повече да съм ти в тежест, мила лельо. Имам намерение да си потърся хубава квартира и да водя самостоятелно домакинство.

— Ама че глупост! — извика възмутено старата дама и се намръщи още повече. — Откъде ти хрумна тази идея? Тази къща е заприличала на мавзолей. Прекалено голяма е за сама жена като мен. Щом искаш да водиш свое домакинство, ще ти предоставя едното крило и готово.

Гревил направи кратък поклон.

— Много си мила, лельо Агата, но не бих искал да ти се натрапвам — отвърна той, докато сръчно отделяше костите на пъстървата.

Лейди Брутън го погледна пронизващо с бледосините си очи. Ала Гревил не се впечатли особено. Познаваше леля си много добре. Съпругът й я бе разглезил до непоносимост. Агата ужасно мразеше някой да възразява срещу плановете й, все едно за каква дреболия ставаше дума. Гревил се наслади на вкусната пъстърва, без да се тревожи от надвисналото в стаята напрежение.

Както беше очаквал, леля му не издържа и първа взе думата.

— Виждам, че си твърдо решен да наложиш решението си. Ти си инат и инат ще си останеш. Бедната ти майка така и не разбра как успяваше да я въртиш на малкия си пръст още когато беше хлапе в къси панталонки.

Гревил се ограничи в саркастично вдигане на вежди. Много добре си спомняше, че никога не е въртял майка си на малкия си пръст. В детството му тя почти не му обръщаше внимание. Прекарваше дните си заключена в спалнята си, а за сина й се грижеха случайно назначени бавачки. Едва изчака Гревил да стане на осем години, за да го прати в интернат. Тъкмо бе навършил дванайсет години, когато почина баща му. И с него не беше общувал отблизо. Май само Агата се интересуваше от малкото момче. Посещаваше го рядко, но винаги проявяваше щедрост и доброта.

Гревил отпи голяма глътка ейл и въздъхна доволно.

— Ако все още имате желание да организирате празненство в моя чест, мадам, искам да ви кажа, че ще го приема с голяма радост.

Слънцето се подаде иззад облаците. Леля Агата си възвърна усмивката. Много обичаше да организира светски събития.

— Веднага ще започна да съставям списъка с гостите… Най-добре да организирам бал за добре дошъл… От последния сезон не съм давала бал… Да, това е най-подходящото… Малко танци, но не с голям оркестър, само с няколко струнни инструменти и пиано… Розово шампанско… Сигурна съм, че имаме достатъчно запаси в избата… Ще обсъдя въпроса със Сеймор.

Леля Агата говореше и кимаше убедено. Разочарованието бе забравено. Доброто й настроение се върна.

Гревил се усмихна доволно и стана от масата.

— Сигурен съм, че ще организирате събитието по най-добрия начин, лельо Агата. Моля само да ме уведомите кога да се явя пред гостите.

— Да, да… но сега ме остави на мира, имам си много работа — отговори разсеяно тя и му махна да излезе. Разклати сребърното звънче, което стоеше на масата, и допълни:

— Веднага ще обсъдя въпроса със Сеймор.

Гревил се поклони и излезе. По-добре да я остави сама с плановете й. Леля му наистина ще организира празник, за който да говори целият град. Беше много доволен, че ще се яви като почетен гост пред всички познати и приятели на старата дама. Това беше чудесен повод да обяви завръщането си в лондонското общество, да срещне стари познати и да завърже полезни познанства. След първата покана ще дойде втора и той ще започне да изпълнява задачата, поставена от Саймън Грант. Сега трябваше да свали костюма за езда и да избере нещо подходящо за утринни визити.

Дали Аурелия ще ме приеме?

Добър въпрос, помисли си развеселено той. Дано писмото на Фредерик да е укротило малко разгневената дама. Ако изобщо е споменал за него, Фредерик е написал на жена си за приятелството им. При дадените обстоятелства беше трудно да си представи, че полковник Фалконър не е бил споменат в писмото.

Гревил застана пред огледалото и се огледа критично. От почти петнайсет години не се движеше в обществото. Твърде рядко оставаше в Лондон повече от седмица и сега подозираше, че облеклото му отдавна е излязло от мода. Не обичаше да се замисля за външния си вид, но сега се налагаше. През повечето време носеше униформа или се обличаше за случаи, които нямаха нищо общо с утринни визити, с празненства и срещи в „Олмакс“. Още днес ще отиде да си поднови гардероба.

В момента обаче нямаше нищо против тъмносивия жакет и панталона от сърнешка кожа. Нищо, че изглеждаха твърде младежки. Шивачът си бе свършил перфектно работата и жакетът прилягаше върху раменете му като втора кожа. Лененото шалче беше вързано дискретно, ботушите му бяха лъснати до блясък, макар и не с шампанско.

Гревил взе шапката, ръкавиците и бастуна със сребърна дръжка, премери го на ръката си и се порадва на съвършения му баланс. Само с лек натиск на пръста бастунът се превръщаше в остра сабя, която вече няколко пъти бе спасявала живота му. Не че очакваше да го нападнат по време на утринна разходка в Лондон, но човек никога не можеше да знае…

 

 

— Мамо, мамо, защо ти ме водиш при Стиви? — попита възбудено Франи. — Защо не ме води Дейзи, както всяка сутрин?

Аурелия се усмихна разсеяно и помилва възбудената си дъщеря по главичката.

— Ей сега тръгваме, Франи. Трябва само да кажа нещо на Моркомб.

— Да, но защо? — настоя малкото момиче.

— Както вероятно си спомняте, Моркомб, търговецът, който доставя вино на княз Проков, идва винаги в последната сряда от месеца. Ако още не съм се върнала вкъщи, когато се появи, моля да му кажете, че доставката за следващия месец трябва да бъде изпратена в провинцията. — Аурелия нахлузи ръкавиците си и добави: — Князът много държи да му доставят и две сандъчета старо шампанско.

— Ами да — кимна мъдро Моркомб. — Мога да си представя, че князът иска да отпразнува щастливото освобождаване на лейди Ливия.

— Да, сигурно… макар и не толкова заради щастливото освобождаване, както се изразихте, колкото заради резултата — засмя се Аурелия. — Остават само три седмици.

— Аха… Е, ние всички се надяваме лейди Ливия да роди живо и здраво бебе — отговори Моркомб. — Нашата Ада и нашата Мейвис плетат и шият от месеци. Къщата се напълни с чорапки, шапчици, жилетчици и какво ли още не.

— Със сигурност ще влязат в употреба, Моркомб — увери го весело Аурелия. — Да, добре, Франи, тръгваме!

— Ще закъснея! — извика сърдито момиченцето. — Мис Алисън ще ми се разсърди!

— Ще закъснеем само няколко минути и мис Алисън изобщо няма да се разсърди — успокои я майката. — Сега е девет без петнайсет. Ще стигнем много бързо.

Аурелия хвана дъщеря си за ръка и двете излязоха от къщата.

— Но защо ме водиш ти, а не Дейзи? — когато искаше да получи отговор, Франи не се отказваше толкова лесно.

— Защото трябва да поговоря с леля Нел — отговори разсеяно майката. Съзнаваше, че е длъжна да изпълни искането на Фредерик и не бива да говори за случилото се дори с най-добрата си приятелка, но копнееше за близостта й. Искаше да поседи малко с Нел, да се убеди, че животът й ще продължи, както досега, да си възвърне поне част от спокойствието. В такъв момент можеше да й помогне само Нел.

Както обикновено, докато вървяха с бързи крачки по още пустите улици, Франи говореше непрекъснато. Утрото беше доста студено, вятърът свиреше по ъглите и двете скриха ръце в маншоните, за да ги стоплят. От време на време Аурелия казваше по някоя окуражителна дума или задаваше кратък въпрос — това беше достатъчно за Франи, за да продължи монолога си. Най-сетне завиха по Маунт Стрийт. Точно когато стигнаха до къщата на семейство Бонъм, наблизо спря файтон и от него слезе Хари.

— Добро утро, Хари — поздрави Аурелия и огледа съчувствено изтощеното му лице и смачканите дрехи. — Май отдавна не си се прибирал?

— Права си — въздъхна Хари. — Добро утро, Франи — поздрави с усмивка той и целуна момиченцето, което тъкмо бе започнало да разказва някаква история за златната рибка, която двамата със Стиви отглеждаха в класната стая.

Хари ги придружи до входа, като не преставаше да ахка и охка на историите на Франи.

— Тичай горе, Франи — заповяда строго Аурелия, за да сложи край на приказките на малката. — Стиви и мис Алисън те чакат с нетърпение. — Тя се наведе, целуна дъщеря си и разкопча палтото й. — Ще се видим следобед.

Франи хукна по стълбата.

— Никога няма да се научи да си държи устата затворена…

— въздъхна майката и се засмя.

— Франи е най-умното малко момиче, което познавам — увери я Хари и се обърна към чакащия иконом: — Лейди Бонъм слезе ли вече на закуска, Хектор?

— Разбира се — отговори от стълбата Корнелия. — Я виж кое време е! — Тя се втурна към мъжа си и му протегна двете си ръце. — Бедничкият ми! Изглеждаш, сякаш не си затворил очи нито за миг, откакто излезе от къщи преди три дни.

— Май наистина не съм… — промърмори Хари, улови ръцете й и я целуна по устата. — Скъпа моя, ти си свежа като цвете, докато аз съм небръснат и драскам като кактус. — Попипа наболата си брада и се намръщи. — Ще отида да се изкъпя и да си почина малко. Щом се събудя, ще те повикам, но дотогава те оставям в компанията на Аурелия.

С тези думи Хари се отмести встрани и Корнелия най-сетне видя приятелката си, която спокойно беше изчакала съпрузите да се поздравят.

— О, Ели, много се радвам, че си се сетила да наминеш! — извика Корнелия. — Какво те води насам?

— Реших аз да доведа Франи вместо Дейзи — отговори с привидна небрежност Аурелия. — Но няма да стоя дълго. Не искам да се натрапвам.

— Ти никога не се натрапваш — засмя се Корнелия. — Както виждаш, Хари има крайна нужда от почивка и сигурно няма да го видя преди следобеда. А ние с теб ще седнем в утринния салон и ще пием кафе. Закусила ли си? — попита ведро тя, хвана приятелката си подръка и я поведе към салона.

Аурелия беше щастлива от близостта на приятелката си, но тайно в себе си се питаше дали е постъпила умно, като е дошла при Корнелия. Изпитваше неустоимо желание да излезе сърцето си пред някого, но знаеше, че е длъжна да мълчи. За съжаление не беше в състояние да мисли за друго и се опасяваше, че Корнелия веднага ще забележи разсеяността й.

За щастие тази сутрин Корнелия имаше свои грижи. Тя покани приятелката си да седне на дивана, наля кафе и се настани на отсрещното кресло.

— Ели, какво ще кажеш, ако цялата декорация е в черно и бяло?

Аурелия въобще не разбра какво има предвид Корнелия.

— За каква декорация говориш?

— За бала, естествено. — Корнелия очевидно остана много учудена, че тя не я разбира. В последно време мислеше само за едно.

— А, да, за бала… — Аурелия отпи глътка кафе и се опита да се съсредоточи. — Имаш предвид само обстановката ли, или гостите също трябва да се облекат в черно и бяло?

— Иска ми се да измисля нещо интересно. Омръзнало ми е да посещавам балове и вечери, които протичат все по един и същи начин. Смятам, че всички ще се радват на нещо по-необичайно.

— Права си — кимна Аурелия. — Последният ти бал през април имаше грандиозен успех. Това означава, че си длъжна да подготвиш още изненади. Но ти ще се справиш, Нел. Винаги си се справяла блестящо.

Бледите бузи на Корнелия се зачервиха.

— Няма да отричам, че тайно съм мислила за това — призна с усмивка тя. — Наистина съм длъжна да изненадам гостите си. Трябва да измисля нещо много специално, иначе ще си помислят, че съм изгубила интерес към обществото.

— Желая ти успех — кимна сериозно Аурелия. — Кога точно ще се състои балът?

— Точно това исках да обсъдим. — Корнелия й наля още кафе. — Много ми се иска и Лив да присъства. Бебето ще се роди в началото на април, значи след три седмици. Първоначално бях планирала бала за април, но не ми се вярва, че тя ще иска да дойде в Лондон толкова скоро след раждането. Мисля да определя датата някъде към средата на май. Какво ще кажеш?

— Нали познаваш Ливия. Тя ще направи всичко, за да дойде на твоя бал. Зависи от раждането. Ако всичко мине гладко, за шест седмици ще се възстанови напълно. Но човек никога не знае… — Аурелия многозначително вдигна рамене.

И двете бяха родили децата си с много болка, но оцеляха. И Стиви, и Франи бяха здрави и се развиваха добре. Това беше голямо щастие.

— Лив е силна — рече убедено Корнелия. — Ще се справи.

— Разбира се. А Алекс няма да допусне жена му да се изложи на риск. Нали знаеш колко убедителен може да бъде.

Корнелия кимна с усмивка. Александър Проков умееше да подрежда света според желанията си. Ливия много държеше на независимостта си, но нямаше сили да се бори с решителността на мъжа си. Хрумнеше ли му нещо, князът не допускаше никой да го разубеди. Но в никакъв случай не би допуснал любимата му жена да страда. Щеше да положи всички усилия, за да я предпази от рисковете при раждането.

— Най-добре да го направим към края на май — предложи замислено Корнелия. — Към края на сезона. Ще отворим оранжерията и градината. Черни и бели фенери… А може би… — Тя се засмя тържествуващо. — Не черни и бели, а черни и сребърни! Харесва ли ти тази комбинация, Ели?

— Страхотна е — кимна Аурелия и допи кафето си. — Вече съм сигурна, че твоят бал ще бъде събитието на сезона, скъпа Нел. Но сега трябва да вървя. Благодаря ти за кафето. — Тя стана и целуна приятелката си по бузата. — Следобед ще пратя Дейзи да вземе Франи. Ще се видим ли на обед у Сесили Лангтън?

— Да, вероятно ще дойда. — Корнелия я придружи до изхода. — За какво ще събираме пари този път?

— Доколкото знам, за ново отделение в болница Челси. Сесили каза също, че много искала да подкрепи новодошла дама — испанката, която наскоро се омъжи за граф Лесингъм. Срещала ли си я вече?

— Не, но май Хари я спомена… по-точно, каза ми за брака на Лесингъм — отговори разсеяно Корнелия. — Май спомена, че съпругът бил много по-възрастен, но изглеждал лудо влюбен в жена си.

— Той овдовя доста отдавна — напомни й Аурелия и допълни с дяволита усмивка: — Можем само да се надяваме, че и тя ще му е вярна и предана, както той на нея.

Корнелия избухна в смях.

— Ако Сесили реши да я вземе под крилото си, испанката ще има много възможности да разперва крилца.

— Права си, мила. На Сесили винаги може да се разчита, все едно дали става дума за нова болница за инвалиди, или за приемане на нов човек в обществото.

— За разлика от Летисия Ийгълторп — отвърна през смях Корнелия.

Аурелия се присъедини към смеха й. Споменатата дама беше черна овца в обществото. Аурелия махна за довиждане и излезе навън. След разговора с приятелката си се чувстваше доста по-добре. Докато вървеше към Кавендиш Скуеър, тя се сети, че не би било зле да започне да си търси ново жилище. След раждането на бебето Ливия и Алекс щяха да се върнат в Лондон и тя трябваше да се изнесе. Не биваше да остава под един покрив с младото семейство. Корнелия и Хари също не можеха да я подслонят. От година насам живееше ту в едната, ту в другата къща, а когато Ливия и Алекс решиха бебето им да се роди в провинцията, я помолиха да остане на Кавендиш Скуеър по време на отсъствието им.

Можеше, разбира се, да се върне при роднините в провинцията и да заживее като скромна вдовица на село — или да намери необходимите финанси, за да си купи някое скромно жилище и да се установи окончателно в столицата. Досега усилията й да стане самостоятелна финансово не се увенчаваха с успех. Не, че беше съвсем без средства, напротив, разполагаше със значително богатство. За съжаление наследството й се управляваше от роднини на починалия й съпруг. Под председателството на граф Маркби, бившия свекър на Корнелия и далечен роднина на Аурелия, бе създаден доверителен фонд, а старият граф беше известен със скъперничеството си и много трудно отпускаше пари за каквото и да било. Досега бе отговарял с категоричен отказ на всичките й искания.

Май ще се наложи да замина за Хемпшир и лично да говоря с него, помисли си Аурелия. Никак не й се искаше да се подлага на това мъчение, но щом държеше да остане в Лондон, трябваше да го направи.

Тя забави крачка, защото бе забелязала, че някой слиза по стълбите на дома й и тръгва по улицата. Полковник Гревил Фалконър. Видът му предизвика силно вълнение. Стомахът й се сви, коленете й омекнаха. Внезапно я обзе паника. Сърцето й заби ускорено, тънките косъмчета на тила й настръхнаха, дощя й се да се обърне и да побегне.

Аурелия се овладя бързо. Няма от какво да се плаши. Ако избяга, ще стане смешна пред хората и в собствените си очи. Този човек няма да й стори зло.

Защо се страхуваше от него? Той не може да ме нарани, опита се да си внуши тя, но сърцето й продължаваше да бие ускорено.

Аурелия продължи бавно напред, опитвайки се да диша дълбоко и равномерно. Гревил я забеляза и спря на тротоара да я изчака. Едната му ръка в тънка кожена ръкавица бе опряна върху железния парапет, другата стискаше тънкия бастун със сребърна дръжка.

Когато Аурелия наближи, Гревил се поклони учтиво.

— Лейди Фарнъм… тъкмо от вас идвам. Икономът ме увери, че не сте си у дома.

— И очевидно не ви е излъгал, сър Гревил — отговори тя, зарадвана, че гласът й прозвуча напълно спокойно. Даже успя да вложи в тона си лека ирония.

— Така изглежда, мадам. — Гревил се усмихна и белите зъби светнаха ослепително върху загорялото лице. — Но аз, честно казано, се опасявах, че сте наредили на иконома да не ме пуска в дома ви.

— Не виждам причини, сър — отвърна Аурелия и подчерта забележката си с небрежно вдигане на раменете. Беше много горда, че е успяла да се овладее, но тайно се питаше от какво е била породена тази странна реакция на тялото й.

— Аз също — увери я любезно той и тръгна пред нея. — Ще позволите ли?

Гревил изкачи стълбите на един дъх, вдигна бастуна и почука на вратата силно и властно. Много бързо е разбрал как да се държи с Моркомб, помисли си изненадано Аурелия, извади ключа си и забърза след него.

— Така е по-лесно — каза тихо тя и пъхна ключа в ключалката. Точно в този момент вратата се отвори с трясък. Моркомб застана задъхан на прага.

— Не разбирам защо е нужно да разбивате вратата — изрече с достойнство старият иконом. — Тъкмо бях влязъл в кухнята и пак тропане… А вие си имате ключ — завърши обвинително той, сочейки Аурелия.

— Знам, Моркомб, и моля да ме извините. Сър Гревил почука, а той не знае, че имам ключ — обясни Аурелия, мина покрай него и влезе в преддверието. — Не се безпокойте, няма да ви притесняваме повече. Ще отидем в салона и аз сама ще се погрижа за госта си.

— Ваша работа — изпухтя Моркомб и се оттегли.

— Необикновен иконом имате — отбеляза Гревил както много други преди него. — Не разбирам защо му се извинявате, че си е свършил работата…

Аурелия го удостои с леден поглед.

— Не мисля, че имате право да критикувате начина, по който водя домакинството си.

— Напълно сте права — кимна той и се усмихна очарователно. — Моля за извинение. Просто бях изненадан.

Аурелия се поколеба, но усмивката на полковника явно беше заразителна.

— Не сте единственият изненадан, сър Гревил. Повечето хора реагират така, щом се запознаят с Моркомб. Той е по-скоро член на семейството, отколкото слуга. — Тя го въведе в салона. — Желаете ли кафе?

— Не, благодаря — отговори спокойно той и неволно устреми поглед към звънеца, който висеше до камината. Този път обаче не направи никакъв коментар.

— Както желаете. — Аурелия свали палтото си и го остави на стола до вратата. После извади иглите от шапката си. — Е, на какво дължа удоволствието да ме посетите отново, сър Гревил?

Трудно ще се оправя с тази жена, помисли си недоволно полковникът. Но тя имаше пълното право да се държи така — след всичко, което бе узнала вчера.

— Трябва да обсъдим два въпроса — започна предпазливо той. — Първо, искам да бъда напълно убеден, че сте разбрали колко е важно да не казвате на никого, наистина на никого, какво се е случило с Фредерик в действителност. Длъжна сте да пазите пълно мълчание.

— Това го разбрах — отговори спокойно Аурелия. — Фредерик е написал, че ако разкрия истинската ви идентичност, животът ви ще бъде в опасност.

— Така е, и не само моят… Повярвайте, ако Фредерик не ме беше убедил, че заслужавате пълно доверие, нямаше да му разреша да напише това писмо.

Аурелия не успя да скрие изненадата си.

— А убеден ли сте, че сте можели да му попречите?

— Да, мадам, щях да му попреча — отговори съвсем спокойно Гревил. — Но след като вече знаете всичко, смятам, че съм длъжен да отговоря на въпросите ви, ако имате такива. Знам точно какво съдържа писмото му до вас, но вероятно искате повече информация. Сигурно е споменал някои случки, които се нуждаят от обяснение.

Аурелия седна и го покани с жест да се настани на дивана. Вече се владееше напълно. Сърцето й биеше нормално, главата й беше бистра. Разбира се, че имаше въпроси, а кой би могъл да й отговори по-добре от него?

— Вербували сте Фредерик в морето, край бреговете на Гибралтар. Защо?

Тя скръсти ръце в скута, наклони леко глава и го погледна с внимание.

Като любопитно птиче, помисли си неволно Гревил. Аурелия беше дребна, с фини крайници, златнорусата й коса, навита на кичури, блестеше. Тъмнокафявите очи сияеха, топли като копринено кадифе.

Гревил се изненада от поетичното си описание. Не беше свикнал да реагира на физическите прелести на дамите от обществото. Откакто беше постъпил в армията, мислеше за друго. Някога, в младите си години, когато се появи за първи път в столицата, преживя бурна любов със съпругата на високопоставен политик, която го беляза за цял живот.

Защо точно сега се сети за Доротея? Почти дванайсет години не бе мислил за нея. Възможно ли бе между двете жени да има някаква прилика? Да, макар и малка, установи той. Но сега не беше време да мисли за младежката си лудост. Заповяда си да се овладее и да се съсредоточи върху отговора.

— Задачата ми е да търся хора, подходящи да постъпят в тайните служби и да работят за родината си.

— Защо се спряхте точно на Фредерик? — Аурелия се наведе леко към него. Очевидно очакваше отговора с напрежение. Трябваше да разбере какъв е бил в действителност мъжът, когото си мислеше, че познава.

Още преди няколко часа Гревил бе решил да спечели доверието й с пълна откровеност. Не знаеше дали тя е подходяща за ролята, която и беше отредил, но поне можеше да опита. Нямаше нужда да го усуква.

— Точно тогава бях загубил неколцина от хората си — призна мрачно той. — Качих се на корабите, които потеглиха от Гибралтар, с надеждата да намеря достойни заместници. Мъжете и жените, които набираме за работа в тила на врага, са омесени от специално тесто. Добре е да имат някои специфични качества на характера, но не е задължително да разполагат със специални умения. Важно е да имат воля да се научат. Фредерик се оказа точно такъв.

— А кои бяха другите?

Гревил поклати глава.

— Прекарах две седмици във флота, по ден или два на всеки кораб. Избрах десетина мъже, офицери и моряци, годни за изпълнение на различни задачи. Ала само Фредерик се оказа способен да работи с мен. — Той се усмихна сдържано. — Обикновено работя само с един партньор. Фредерик се оказа много успешен избор.

— Все още не сте ми казали какви специални качества на характера трябва да притежават вашите хора — настоя Аурелия.

— Трябва да знам какъв е бил Фредерик… какво е имало у него… какво не съм забелязала през всичките тези години. Та ние се познаваме от деца! Как е възможно само за няколко дни да откриете у него качества, невидими за всички други?

— Готовност да приема предизвикателствата — започна да изброява Гревил, — умение да преодолява препятствия, да прескача граници. Удоволствие да гледа опасността в очите. О, моля, не ме разбирайте погрешно — всеки човек трябва да изпитва страх, това е здравословно. Но за да изпълнява задачи като нашите, трябва да има сили да преодолее страха.

Аурелия облегна глава на високо кресло и за миг затвори очи. Фредерик беше смел ловец и обичаше да рискува. Винаги държеше да е на първа линия. В училище и в университета спортуваше редовно, тренираше упорито и постигна успехи в много спортове. Още в началото на войната постъпи във флота, но много скоро започна да се оплаква, че там е скучно. Въпреки това тя не го смяташе за по-различен от другите млади мъже. Очевидно Гревил Фалконър го е погледнал с други очи. Спомни си какво й бе писал Фредерик и призна, че той е усещал какви способности крие в себе си. За съжаление семейството и приятелите не го разбираха…

— Имате ли още въпроси?

Спокойният глас на полковника проникна в съзнанието й и тя подскочи стреснато. Тялото й отново реагира по странен начин: първо й стана студено, после горещо, сърцето й заби лудо… Този път разбра причината. Съвсем честно призна, че се чувства смутена… и привлечена от мъжа, който седеше насреща й. Опасности, тайни, интриги — тона Пешо аурата, която го заобикаляше и тя се усещаше дори физически.

— Какво ще правите в Лондон? — попита тя с леко треперещ глас. Надяваше се той да не го е забелязал, но после си помисли, че опитен шпионин като него със сигурност забелязва и най-дребните подробности в поведението на човека, с когото говори. Сигурно възприятията му винаги бяха изострени до крайност.

— Имам малко работа — отвърна неясно Гревил, който не откъсваше поглед от нея. Пак му напомни на птичка, усетила приближаването на ловеца, но все още не решила да хвръкне ли, или не. Искаше й се да избяга, но любопитството я задържаше. Нещо в думите му явно беше събудило вниманието и.

— Ако желаете, бихте могли да ми помогнете.

В очите й светна ужас.

— Да ви помогна? Как? В какво?

Аурелия изправи гръб и го погледна право в очите.

— Имам нужда от жилище — обясни той с обезоръжаваща усмивка. — За момента съм се подслонил в дома на леля Агата на Брок Стрийт, но имам намерение да удължа престоя си в Лондон, затова ще си устроя собствено домакинство. Може би знаете нещо подходящо…

Аурелия възприе въпроса му като студен душ и вложи в отговора си ледена ирония.

— Сър Гревил, аз не работя на пазара на недвижими имоти.

— Съвсем не исках да кажа това, мадам. Вие познавате Лондон много по-добре от мен и може би случайно знаете, че някоя добра къща се продава… или че наемател иска да напусне жилището… Стори ми се разумно да попитам. — Той стана и направи лек поклон. — Няма да ви задържам повече.

Аурелия също се изправи.

— Имате право, разумно беше да попитате. Ако случайно чуя нещо, което би могло да ви заинтересува, съм готова да ви уведомя. Моля ви да ми дадете адрес, на който да ви намеря — рече тя и му протегна ръка за довиждане.

— Ще ме намерите в дома на лейди Брутън на Брок Стрийт — отговори кратко Гревил, стисна ръката й и направи безупречен поклон. — Но аз мисля много скоро да ви посетя отново, мадам.

Наистина ли думите му изразяваха нещо повече от обичайната учтивост? Защо не можеше да се отърве от мисълта, че този мъж не прави нищо без определена цел? Но каква цел би могъл да преследва, като я посещава в дома й? Вчера бе взел документите за министерството и нищо не го караше да идва отново тук.

— Да, разбира се — отговори любезно Аурелия. — Ще ви придружа до изхода.

4

Аурелия заключи входната врата и се качи в спалнята си. Извади писмото на Фредерик от ковчежето със скъпоценности и отново го прочете. Днес беше много по-спокойна, защото познаваше съдържанието. Сега вече можеше да чете между редовете и да проумее пълното значение на написаното. Опитваше се да разбере защо съпругът й се е отказал от всичко онова, което му е било толкова скъпо — поне тя така смяташе. До вчера тя беше твърдо убедена, че той е обичал и нея, и детето им. Защо, за бога, бе пожертвал не само себе си, а и жена си, осъждайки я да живее като вдовица? Откъде бе намерил сили за това? Всъщност аз съм вдовица едва от няколко месеца, а не от три години, напомни си горчиво Аурелия. Само че никой не бива да узнае за това.

Животът на вдовица не я удовлетворяваше. Имаше задължения като майка, с радост се занимаваше с детето си, но иначе се чувстваше ограбена. Дали това беше егоизъм? Защо не можеше да се задоволи да бъде добра майка? Дори да съм егоистка, не мога да приема, че оттук нататък няма да преживея нищо ново, каза си гневно Аурелия. Дълбоко в себе си съзнаваше, че завижда на приятелките си, които бяха намерили нова любов. Нел беше по-щастлива отпреди. Тя също искаше да бъде щастлива с нов мъж до себе си. Нямаше смисъл да го отрича.

За пореден път я обзе прилив на енергия. Много странно усещане — смесица от страх и вълнение. Нямаше ни най-малка представа от какво е предизвикано, но го усещаше с цялото си тяло — зачервени бузи, капчици пот по челото, сърцебиене. Дали и Фредерик е реагирал като нея? Дали се е почувствал привлечен от възможността да води двойствен живот, да се вълнува и да трепери от страх, докато работи за родината си? Затова ли бе тръгнал по този опасен, смъртоносен път?

Красивият позлатен часовник на камината удари кръгъл час и Аурелия се стресна. Бе седяла повече от половин час, без да помръдне, с писмото в скута си. Странното усещане се разсея и тя сведе очи към писмото на мъжа си. Никога, никога няма да разбере защо Фредерик е постъпил по този начин. В последното си писмо той бе казал твърде малко, а сега беше мъртъв и тя нямаше възможност да го попита.

Аурелия сгъна писмото и го прибра и ковчежето със скъпоценности. После отвори гардероба си и затърси подходяща рокля за предстоящия обяд. Очакваше я спокоен ден. Съпругът на Сесили Лангтън беше епископ, но се интересуваше от светския живот. Бе помолил жена си да се ангажира с благотворителни дела и тя влагаше в тях цялата си енергия. Сесили беше известна с упоритостта си — не признаваше отказ и преследваше дамите от обществото с молби да дарят пари, да отделят от времето си за благотворителни цели. Корнелия, Дивия и Аурелия се възхищаваха на умението й да преодолява колебанията и да получава средствата, които й бяха нужни, и й помагаха според възможностите си.

Аурелия избра гълъбовосива копринена рокля и тъмнокафява кадифена наметка с кожена яка. Скромна, в съответствие с повода, но много елегантна. Аурелия многократно беше правила промени в този тоалет, но въпреки това бе убедена, че само най-близките й приятелки ще го познаят. Сега наметката беше хваната с кафяв колан, вместо със сив шнур, както беше преди. Кожата бе заменила тъмносивата коприна на яката, полата беше украсена с два сиви волана, а ръкавите стигаха до лактите.

Аурелия позвъни на Хестър, която отговаряше не само за прането и шиенето, а временно изпълняваше и задълженията на камериерка. Трябваше да свали простата батистена рокля, с която бе отишла на Маунт Стрийт, и да се приготви за излизане.

— Добро утро, милейди — поздрави задъхано Хестър, която явно бе тичала по целия път от приземния етаж до горе. — Да изгладя ли роклята?

— Не, Хестър, мисля, че не е нужно. Искам обаче да ви помоля да ми помогнете за косата. Правите истински чудеса с машата.

— О, благодаря, мадам. Правя, каквото мога. — Хестър явно остана много зарадвана от комплимента и веднага сложи машата върху скарата на камината, за да се нагрее. Помогна на Аурелия да облече роклята, разпусна косата й и разреса светлите кичури. Правенето на масури беше трудна работа, а за съжаление не се задържаха дълго.

Косата ми е гладка, а в момента са модерни къдрици, каза си угрижено Аурелия. Добре, че имаше Хестър със сръчните й ръце. Отдавна завиждаше на Ливия за непокорните тъмнокестеняви къдрици, които не изискваха особени усилия и позволяваха правенето на най-различни прически.

И този път Хестър се справи отлично със задачата си. Нави косата й на едри масури, изтегли ги и ги оформи от двете страни на лицето. Аурелия седеше неподвижно и от време на време се мръщеше от миризмата на изгорено.

— Прекрасно се справихте, Хестър, благодаря ви.

Аурелия сложи малко руж на бузите си и стана. Хестър й помогна да се загърне в кадифената наметка.

— Ще сложите ли малката кадифена шапка, мадам? Кафявата?

— Да, разбира се, ще ми отива много на прическата.

Аурелия пое шапката от ръцете на Хестър и внимателно я наложи върху къдриците. Това беше точното допълнение към тоалета й. Огледа в огледалото и въздъхна доволно. Суетата й беше задоволена. Обичаше да изглежда елегантна и да привлича погледите на минувачите. Вдовица с шестгодишна дъщеря не би трябвало да бъде суетна, каза си недоволно тя. От друга страна обаче — защо пък да не си позволява по някой малък грях от време на време?

Тя сложи ръкавиците, взе чадърчето си и излезе от къщата. Епископът и жена му живееха наблизо — на Хановер Скуеър — и спокойно можеше да отиде пеша. Навън беше станало малко по-топло. Бледото слънце се мъчеше да пробие тъмните облаци, тук и там се виждаше синьо небе. Аурелия огледа пустата улица и реши да мине през парка.

Отвори портичката от ковано желязо и тръгна по широката алея. В парка бе хладно и влажно. Нарцисите вече цъфтяха, форзициите бяха отрупани с пъпки. След дъждовната зима тревата бе израсла буйна и яркозелена, миришеше прекрасно на влажна земя. Изведнъж Аурелия се почувства свежа, изпълнена с нова енергия, готова за ново начало и неволно ускори крачка.

Паркът беше съвсем пуст. Не се виждаше даже градинар да подрязва живия плет. Децата, които обикновено играеха по поляните, очевидно седяха в класните стаи и учеха. Дори бавачките не бяха излезли на разходка с малките деца. Аурелия зави по алея, обградена с трънлив жив плет. Тук и там растяха палми. Тя свали едната си ръкавица, откъсна палмово листо и го разтри между пръстите си. Лекият лимонов аромат й припомни детските години и къщата, обградена с красиви дървета, в която беше отраснала.

Миризмата събуди спомени за живота й с Фредерик. Съпругът й сякаш възкръсна от мъртвите и се изправи пред нея, какъвто беше някога. През един горещ летен ден, докато тя стоеше под една палма, късаше листа и ги разтриваше между пръстите си — точно както сега, той й направи предложение за женитба. Спомни си как втри маслото в кожата си и вдъхна дълбоко замайващия аромат. Предложението му дойде закономерно. Още когато децата им бяха малки, семействата на Аурелия Мърчант и Фредерик Фарнъм започнаха да кроят планове за бъдещето. От двамата млади се очакваше да се влюбят един в друг и те направиха точно това.

Аурелия не си спомняше кога точно е започнала да гледа на Фредерик с други очи. За нея той си оставаше приятелят от детството, верният другар в игрите, момчето, с което правеха всичко заедно. Но когато Фредерик й направи предложение, се почувства толкова щастлива, че сърцето направо щеше да изскокне от гърдите й. Нито за миг не се усъмни, че си е представяла и е желала точно такова бъдеще. Но сега, докато вдъхваше нежния лимонов аромат, се запита дали през онзи прекрасен ден и Фредерик се е чувствал като нея. Може би чувствата му не са били така дълбоки като нейните, но тогава не е била в състояние да го прецени.

Аурелия въздъхна, хвърли клончето, сложи си ръкавицата и продължи напред. Когато стигна до зелената морава точно в средата на парка, я обзе странно усещане. Косъмчетата на тила й настръхнаха, по гърба й пролази тръпка. Спря и се огледа на всички страни. Не се виждаше жива душа. Въпреки това тя беше сигурна, че наблизо има някой. Усещаше го с кожата си. Възможно беше да трепери неволно… защото имаше чувството, че някой е стъпил върху гроба й, вместо да го заобиколи. Защото мислите й бяха заети със смъртта.

Аурелия се огледа отново, опитвайки се да се успокои. Само на няколко метра от нея, от другата страна на желязната ограда, минаваше оживена улица. От какво можеше да се страхува в центъра на Лондон посред бял ден? Но въпреки това… Тишината в парка изглеждаше неестествена. Даже птиците мълчаха. Нещо изшумоля зад нея и тя се обърна стреснато, но видя само катеричка, която притича през алеята и се изкатери на близкото дърво. Никакъв човек.

— Има ли някой? — извика с треперещ глас тя.

Не чу отговор. Аурелия забърза по алеята към изхода на парка. По-скоро да се добере до улицата с пешеходците и превозните средства. Имаше чувството, е гърбът й е гол и някой е нарисувал мишена върху кожата й. Вероятно неочакваните събития от вчерашния ден бяха причина да се чувства така. Фредерик бе възкръснал от мъртвите, а после пак бе влязъл в гроба. Нищо чудно, че беше изнервена и изплашена.

Аурелия отвори с треперещи пръсти желязната портичка и излезе на улицата. Слава богу, най-сетне бе избягала от непроницаемите зелени сенки на парка. Широката улица беше пълна с хора. Тя пое дълбоко дъх, за да се успокои, приглади роклята си и забърза към Холис Стрийт. Въпреки това чувството, че някой я преследва, не я напускаше. Отново спря и се огледа. Десетки мъже и жени вървяха по тротоарите, всеки тръгнал по своята работа, и между тях нямаше нито едно познато лице.

Аурелия се разтрепери още по-силно. Защо, за бога, се излагаше така? Дори да я преследва някой, нима би могъл да й стори зло… например да я нападне пред всички тези хора?

Само на няколко крачки от нея спря файтон и Аурелия забърза натам. Клиентът слезе, тя буквално го избута настрана, промърмори някакво извинение и се качи стремително. Без да осъзнава какво прави, се добра до отсрещната врата, отвори я и скочи на улицата. Точно в този миг наблизо мина карета и за малко да я блъсне.

Кочияшът на капрата така се стресна от внезапната й поява, че не успя да реагира. Когато отвори уста, за да я наругае, тя вече бе пресякла улицата и тичаше по отсрещния тротоар. Не знаеше какво да прави оттук нататък, искаше само да се отърве от ужасното чувство, че някой я преследва.

Аурелия стигна до Хенриета Плейс и най-сетне спря. Огледа се и пак не забеляза нищо подозрително. Постепенно паниката й се уталожи, сърцето й започна да бие нормално. Какво ти става, по дяволите? — запита се безпомощно тя. Не можеше да си обясни защо е извършила всички тези безумия. За капак щеше да закъснее за обяда, защото бе избягала точно в противоположната посока.

Тя разтърси глава, за да прогони и последните остатъци от страха, който се беше увил около нея като паяжина. Тръгна обратно към Холис Стрийт, за да излезе оттам на Хановер Скуеър, когато чу зад гърба си добре познат глас:

— Моите поздравления, мадам. За малко да ми избягате. Действахте като истинска професионалистка. Как се сетихте за номера с вратите на файтона?

Аурелия се завъртя рязко и погледна в засмените очи на полковник Гревил Фалконър. Лицето му беше толкова ведро и спокойно, че преживяната паника й се стори най-глупавото нещо на света.

— Вие?

— Да, аз — кимна той и се усмихна. — Ужасно съжалявам, че ви уплаших. Внезапно ме обзе неустоимо желание да проверя дали си спомняте за игрите от детството.

— Игри ли? Какви игри? — Аурелия се почувства като последна глупачка. — Уплашихте ме до смърт! Как посмяхте?

Той вдигна ръце, сякаш се предаваше, и се усмихна обезоръжаващо.

— Моля за прошка, Фредерик ми разказваше за любимата ви игра, нещо като криеница, но не помня как се казваше…

— Лов на зайци — отвърна тихо Аурелия, без да откъсва поглед от него. — Един от нас трябваше да измине незабелязано определено разстояние и да стигне до определена цел, а другите го гонеха.

Тя си спомни съвсем ясно вълнението, което я обземаше, когато играеше ролята на заека. Понякога не го усещаше като игра, а се чувстваше наистина като подгонено от ловци зайче, което отчаяно се опитва да спаси живота си — крие се в невъзможни места, заобикаля опасностите, стреми се да заблуди преследвачите. Така се бе чувствала и през последните минути.

— Точно така, лов на зайци. Фредерик често ми описваше тази игра. Разбрах, че още тогава е овладял номерата, които трябва да прилага, за да се измъкне от преследвачите си. Вероятно това е една от причините да се съгласи да работи за мен… — Гревил сложи ръка върху нейната и я помилва леко. — Непростимо е, че ви уплаших така. Моля, повярвайте, не съм го направил нарочно.

Аурелия продължаваше да го гледа втренчено. Не знаеше какво да каже. И не отблъсна ръката му.

— Честно казано — отбеляза Гревил, — аз не очаквах да забележите, че ви следя. Повечето хора нямаше да се почувстват неловко нито за секунда. Човек е склонен да се концентрира върху обстановката. Който не усеща, че го следят, не изпитва страх.

— Извинението ви звучи доста нечестно, не намирате ли, сър? — попита иронично Аурелия. Най-после си бе възвърнала дар слово. Бутна ръката му, сякаш беше паднало листо, и отстъпи крачка назад.

Гревил сложи ръце зад гърба си и се поклони.

— Няма да ви досаждам повече, мадам.

— За което съм ви много благодарна. — Аурелия се обърна рязко и забърза в обратната посока.

Гревил я проследи със замислен поглед. Тя, естествено, имаше право да се сърди, а той изпитваше угризения на съвестта. Поведението му в никакъв случай не беше на джентълмен. Въпреки това бе научил нещо важно. Аурелия притежаваше необходимите инстинкти, а той беше човекът, който можеше да я обучи. Въпросът беше дали тя има желание да се обучава. Имаше ли необходимата воля да преодолее евентуалната липса на желание, мислейки за очакващите я приключения?

* * *

През следващите два часа Аурелия се опитваше да обуздава гнева си, насочен колкото срещу Фредерик, толкова и срещу полковник Фалконър. С какво право Фредерик е обсъждал толкова интимни неща като детските им игри с чужди хора? Особено с човека, който го е привлякъл да работи за тайните служби! В същото време трябваше да признае, че мъжът й доброволно е позволил на полковника да използва общите им спомени за работата си просто като го е посветил в интимните си неща. Но какво искаше полковникът? Може би просто е решил да си поиграе с нея на котка и мишка? Не, това беше смешно. Освен ако полковникът не е душевно увреден — това беше възможно, макар и малко вероятно.

Аурелия отхвърли тези неприятни мисли и се постара да се съсредоточи върху разговора.

— Колко легла предвиждаш за новото отделение, Сесили?

— Осемдесет — отговори домакинята. — Така реши сър Джон. Твърде малко, като си помисли човек колко войници се връщат осакатени… Капка вода върху горещ камък, но все пак…

— Нали ги виждаме по улиците? — намеси се с треперещ глас Летисия. — Седят по тротоарите и молят за едно пени или за кора хляб. Човек не може да мине по Пикадили, без да се развикат подире му. Недостойно е. Бедните хора са много зле. Кой без крак, кой без ръка, превързани с мръсни парцали. Добре би било да ги махнат от града. Кой иска постоянно да му напомнят за ужасите на войната!

— О, Летисия, в такъв случай съм сигурна, че ще дариш голяма сума за болницата — подхвърли с усмивка Корнелия. — Така ще помогнеш поне няколко десетки инвалиди да отидат в болница.

— Корнелия е права. Ще те запиша в списъка с дарение от петстотин гвинеи, Летисия — кимна доволно Сесили. — Ако имаме късмет, поне едната страна на Пикадили ще се очисти от тази обидна гледка.

Летисия примигна смутено и отпи глътка вино. Често имаше чувството, че другите жени се забавляват за нейна сметка.

— Трябва да помоля Ийгълторп за разрешение — заяви тя, но явно се бе примирила. — Такава сума означава да се лиша от пари за лични разходи поне за три месеца.

— Сигурна съм, че ще намериш начин да убедиш лорд Ийгълторп в необходимостта да те подпомогне поне малко — допълни с усмивка Аурелия. — Всички знаем, че той с готовност изпълнява желанията ти.

Летисия се усмихна поласкано.

— Да, може би си права… Винаги имам по няколко номера в запас, когато трябва да го убедя.

— Боя се, че аз не мога да дам толкова пари. — Графиня Лесингъм се усмихна извинително. — Моля за прошка, но давам почти всичките си пари, за да подпомагам сънародниците си, пребиваващи в града. Някои са избягали от тирана само с ризата на гърба си! Правя за тях каквото мога. Въпреки това ще внеса двайсет гвинеи в касата.

— Напълно достатъчно е, графиньо — увери я Сесили. — Всички тук знаят колко сте загрижена за изгнаниците.

— Правя всичко по силите си, за да помагам на хората, които страдат от тиранията на Наполеон — заяви с патос дамата. Когато се вълнуваше, испанският й акцент личеше още по-ясно. — Бедният крал Карлос и семейството му бяха принудени да напуснат страната си. В какво ужасно време живеем — заключи тя с треперещ глас и попи с копринената си кърпичка сълзите от очите си.

Скоро след това станаха от масата за обед.

— Искаш ли да дойдеш с мен на Маунт Стрийт, Ели? — попита Корнелия, докато се обличаха. — Тъкмо ще вземеш Франи.

— Да, разбира се — отговори Аурелия. — Тъкмо навреме. С каретата ли си, Нел?

— Не, с двуколката — отговори с известно недоволство Корнелия. — Ако пък имаш някаква работа вкъщи, ще те закарам до Кавендиш Скуеър, а Дейзи ще мине по-късно да прибере Франи.

— Не, не съм предвидила нищо за следобеда — каза Аурелия. Нямаше никакво желание да остане сама с мислите си. По-добре да е с Корнелия, макар че ще й е много трудно да не говори за Фредерик. Двете нямаха тайни една от друга. Очевидно трябваше да се поупражнява малко, за да се научи да крие тайните си.

Двете се сбогуваха с домакинята и се качиха в чакащата двуколка.

— Сесили наистина има организаторски талант — отбеляза Корнелия и кимна на лакея да затвори вратичката.

— Познавам твърде малко жени, способни да разговарят цял час по един и същ въпрос — отвърна Аурелия, благодарна за безобидната тема. — И Сесили е една от тях. Когато си е наумила нещо, даже Летисия не може да я разубеди.

Корнелия се засмя и покри коленете им с одеяло.

— Според мен лейди Лесингъм е много мила. Ти хареса ли я?

— Няма съмнение, че съчувства на сънародниците си в изгнание — кимна Аурелия и мушна ръце под одеялото. Заслужава уважение за това, което прави за тях. Тази проклета война донесе много страдания на Европа. Толкова мъже загинаха, хиляди са ранени и осакатени, безброй хора бяха прогонени от родината си… — Тя се обърна към приятелката си и заключи безпомощно: — Знаеш ли, Нел, понякога си мисля, че не полагаме достатъчно усилия, за да спрем войната.

— Ние изгубихме съпрузите си — напомни й тихо Корнелия.

— Знам, това е малка жертва, като имаме предвид какво са изстрадали други хора. Но не това е важното, Ели. Ние с теб не се опитахме да задържим мъжете си у дома, на топло и сигурно място. Изпратихме ги на война, осъзнавайки опасностите. Те отидоха да се сражават с Наполеон, знаейки, че може да загинат.

Аурелия кимна и сведе глава. Където и да бе загинал, Фредерик бе дал живота си за родината. Докато двуколката напредваше бързо по улицата, тя оглеждаше минувачите. Полковник Фалконър сигурно пак беше някъде наблизо. Но дори да е така, надали ще посмее да ме заговори, опита се да се успокои тя.

— Изглеждаш ми загрижена, скъпа. Случило ли се е нещо?

— О, не! Откъде ти хрумна тази мисъл? — Аурелия се засмя, надявайки се да е била убедителна.

Корнелия вдигна рамене.

— И по време на обяда беше разсеяна. В момента мислите ти пак са другаде.

— Нищо ми няма. Малко съм уморена, това е.

— Аха… — Корнелия явно не й повярва, но не настоя. По-добре да смени темата. — Непременно трябва да ти покажа схемата на цветовете, която съм направила за бала.

— Остава ли си в черно и сребърно?

— Да, но съм добавила няколко точки в бяло и пурпурно. Смятам да подбера бели лилии и лунен лист за украсата. Освен това… — Корнелия я погледна дяволито и заповяда:

— Отгатни!

Аурелия развеселено поклати глава.

— Черни лалета!

— Откъде, за бога…

— Алекс — отговори весело Корнелия. — Миналата седмица споменах в писмо до Лив, че искам черни лалета, и той обеща да ми достави.

— Чудесата на нашия княз Проков нямат край — засмя се Аурелия. — Този човек разполага с неограничени възможности.

— Права си. Писа ми, че познавал човек от Амстердам, който щял да ми достави няколко дузини. Не е много, но само си представи как ще изглеждат черните лалета в балната зала!

— Представям си — кимна Аурелия. — А какви ще са пурпурните петна?

— Пак лалета. И те ще дойдат от Амстердам. Май им е сезонът. — Корнелия сияеше. — Много добре подбрахме времето. Лив е уверена, че към края на май ще е напълно възстановена и ще танцува до зори.

— Смяташ ли същите цветове да се повтарят и на масата? — Аурелия беше прещастлива, че можеха да си говорят за бала.

— Хари има някои възражения по въпроса. Заяви ми, че черно и бяло ядене в чиниите е прекалено — отговори през смях Корнелия. — Предложи шкембе и кромид лук като бял акцент, сурово месо за червен и черен пудинг.

— Ето какво става, когато се допитваш до Хари — веднага те връща в суровата действителност.

— Аз обаче съм сигурна, че ще ми хрумне нещо оригинално — увери я приятелката й. — Освен това трябва да обсъдим как ще изглеждат тоалетите ни. — Огледа внимателно Аурелия и отсече: — Ти ще носиш сребърно и златно. Ще отива на косите ти.

— Докато те слушах, ме обзе неутолим копнеж да се облека в пурпурночервено — въздъхна Аурелия.

Двуколката спря на Маунт Стрийт и смехът заседна в гърлото й. Хари Бонъм слизаше по стълбите, придружен от полковник Фалконър.

Аурелия се почувства ужасно. Този мъж бе влязъл неканен в живота й, плетеше паяжината си около нея и я държеше като в плен, само и само да разруши вътрешното й равновесие.

Като ги видя, Хари се засмя и вдигна ръка.

— Добър ден, Аурелия! — извика той, приближи се и протегна ръце към Корнелия, забравил всичко друго. — Скъпа моя…

— Скъпи мой — отвърна тихо тя и му подаде ръце. Аурелия беше свикнала с чувственото напрежение между двамата и не им обърна внимание. Забеляза обаче как полковник Фалконър смаяно вдига вежди и почувства злобно задоволство. Дано да му стане неприятно.

Аурелия слезе от двуколката и се усмихна на Хари.

— Прощавай, че днес ти се натрапвам за втори път, но трябва да прибера Франи.

— Ти никога не се натрапваш — възрази Хари. Аурелия беше сигурна, че това не е просто учтивост. — Позволи ми да ти представя сър Гревил Фалконър — продължи той, посочвайки своя придружител. — Фалконър… лейди Фарнъм… съпругата ми, виконтеса Бонъм.

Аурелия остана много изненадана от равнодушието, с което срещна погледа на сивите очи. Протегна му ръка и заяви официално:

— Радвам се да се запозная с вас, сър.

Мъжът улови ръката й и я поднесе към устните си със съвършена учтивост, която я изненада много повече от собственото й равнодушие.

— Лейди Фарнъм, за мен е чест — отговори с усмивка Гревил и задържа поглед върху нея съвсем малко повече от необходимото, преди да се обърне към Корнелия.

— Нов ли сте в града, полковник? — попита веднага Корнелия.

— Полковник Фалконър току-що пристига от Коруна — отговори вместо него Хари. — От години не се задържа дълго в Англия…

Корнелия веднага разбра, че полковникът има нещо общо с тайните на Хари, които понякога го задържаха дни и нощи в мрачното военно министерство. Вече беше свикнала да не разпитва съпруга си и приятелите му и да не се меси в разговорите им.

— Хайде да пием чай, полковник. Дълго ли ще останете в града?

— Надявам се, мадам, този път да остана поне няколко месеца — отговори Гревил и я последва към входната врата. — Търся си подходящо жилище.

— О, сигурна съм, че адвокатът на Хари ще измисли нещо подходящо — рече Корнелия. — Какво ще кажеш, скъпи?

— Да, разбира се — кимна мъжът й. — Няма проблеми. Веднага ще кажа на Лестър да се погрижи.

— Заповядайте в салона, сър Гревил. — Корнелия му показа пътя и попита: — Чай ли желаете, или нещо хубаво от избата на Хари?

— Сигурна съм, че предпочита по-силно питие — засмя се Хари. — А ти какво ще кажеш за чаша мадейра, Аурелия?

— Не, благодаря, аз ще пия чай — отговори младата жена.

— Е, полковник Фалконър, какво ви води в Лондон? След жестоките битки в Испания животът в Лондон сигурно ще ви се стори твърде кротък…

— Понякога кроткият живот, както го нарекохте, е за предпочитане, мадам — отговори спокойно той и се настани до нея на дивана.

Бедрото му беше в опасна близост до нейното и Аурелия веднага се отдръпна. Изпитваше неустоима потребност да си поиграе с него… да си поиграе с огъня, по-точно.

— Знаеш ли, Нел — започна невинно тя, — тази сутрин съвсем случайно ми попадна писмо от Фредерик, от времето, когато беше в Оксфорд. Тогава Фредерик и Стивън все още ни пишеха редовно. Та в писмото се разказва как двамата надхитрили домакина и се прехвърлили през стената на разсъмване… Помниш ли тази случка?

Корнелия умело скри изненадата си от неочаквания обрат.

— Разбира се, че си спомням. Фредерик и Стивън бяха луди глави… в младостта си — допълни многозначително тя и посочи на лакея да постави таблата с чая на масата.

Аурелия се обърна към полковника:

— Простете ни този излет в миналото, сър. Моят съпруг беше брат на лейди Бонъм. Той и първият съпруг на Корнелия бяха приятели от детството си. През цялото време бяха заедно. В Хароу, в Модлин Колидж, в Оксфорд, а после и в армията. — Тя улови погледа му и добави: — И загинаха заедно в битката при Трафалгар. — усмихна се тъжно и протегна ръка към приятелката си, за да поеме чашата с чай.

Хари също я гледаше с учудване, но Аурелия не се притесни. Искаше да докаже на Гревил Фалконър, че не е марионетка, която танцува по неговата воля. Полковникът съвсем леко наклони глава. Жестът му остана невидим за другите, но Аурелия разбра, че е спечелила този рунд.

— Победата при Трафалгар беше от голямо значение за страната ни — отбеляза все така спокойно той. — За съжаление там загинаха много смели мъже.

Неизреченото име на адмирал Нелсън сякаш увисна във въздуха. Аурелия усети, че триумфът от победата и се е разсеял много бързо. Защото не би могла да противопостави нищо на смъртта на този велик герой при Трафалгар. Хари и Нел изглеждаха готови да й се притекат на помощ по всяко време, макар да не знаеха какво я е подтикнало към тази доста груба атака.

— В кой квартал смятате да се огледате за жилище, Фалконър? — попита Хари и напълни две чаши с мадейра.

— О, няма значение. Важното е да мога да стигам до Пикадили пеша. Много ви благодаря — отговори Гревил и пое чашата от ръцете на домакина.

— Но сигурно смятате да си направите и конюшня, нали?

— О, да, макар и малка. Държа да имам добър кон за езда… и добър впряг за каретата. Нищо повече. — Полковникът отпи глътка мадейра. — Вие сигурно яздите, лейди Фарнъм?

— Обичам ездата, полковник.

— Тогава вероятно няма да имате нищо против, ако ви поканя да излезете с мен някой следобед. Както знаете, аз съм нов в града и би било чудесно, ако има кой да ми покаже добрите ездитни алеи в Хайд парк. Бих се радвал това да сте именно вие.

Докато говореше, Гревил се усмихваше, не я изпускаше от поглед и й вдъхваше чувството, че тя е единственият човек в салона.

Каква игра играе сега? — запита се с лека безпомощност Аурелия. Тя нямаше представа какво е замислил, но беше наясно, че е длъжна веднага да сложи край на тази игра. Хари и Нел бяха достатъчно умни, за да се запитат какво става.

— Би било прекрасно, полковник — отговори любезно тя, — но за съжаление нямам време за подобни забавления. Дъщеря ми изисква цялостното ми внимание.

— Неутешим съм, мадам — отговори тихо Гревил. — Но е съвсем естествено, че не желаете да занемарявате детето си. Сигурен съм, че сте прекрасна майка.

Аурелия рязко остави чашата си на масата и стана.

— Моля да ме извините, но трябва да се кача в класната стая. Искам да попитам мис Алисън как напредва Франи.

— Ще те придружа — предложи весело Корнелия. — Хари, сигурна съм, че искаш да си поговориш насаме с полковника.

— Ще ми липсваш болезнено, скъпа моя — пошепна Хари и се усмихна на жена си. Господата се изправиха и изчакаха дамите да излязат.

— Познаваш ли полковник Фалконър, Ели? — попита Корнелия веднага щом се озоваха в коридора.

Аурелия се постара да се изсмее пренебрежително, но не й се удаде особено добре.

— Не, разбира се. Откъде ти хрумна такова нещо?

— Не мога да кажа точно — отговори приятелката й, без да я изпуска от поглед. — Имаше нещо в начина, по който се държеше с теб… сякаш вече сте се срещали.

— О, вероятно причината е, че още от първия миг си станахме несимпатични — махна пренебрежително Аурелия.

— Това се случва често, нали? У него има нещо, което ме докарва до бяс… не знам защо. Той е… арогантен тип.

Докато се изкачваха по стълбата, Корнелия продължи да размишлява на глас.

— Той е войник, скъпа, а войниците обичат да командват другите хора. Предполагам, че след като години наред е бил на фронта, му е трудно да се върне към цивилния живот.

— Сигурно си права — кимна Аурелия и отвори вратата към класната стая. — Държах се неразумно. Предполагам, че като го опозная, ще променя мнението си за него.

Корнелия не каза нищо повече. Двете деца ги поздравиха с бурна радост и майките скоро забравиха разговора си.

След половин час двете слязоха на първия етаж със Стиви и Франи. Хари и полковникът тъкмо излизаха от салона.

— Чух детски гласове и не се стърпях! — отбеляза весело Хари, наведе се и вдигна на ръце малката Сюзън, която се бе вкопчила в коленете му. Целуна я по челото, намести я удобно на хълбока си и помилва по косата Стиви, който се поклони сериозно. — Е, милички, хубав ли беше денят ви?

— Изследвахме гръбнака на змия — започна важно Стиви, — освен това…

— Стиви го бутна и костите се разпиляха — прекъсна го възбудено Франи, — аз обаче ги събрах всичките. Наредихме ги и ги прерисувахме, а после ги оцветихме.

— Франи беше виновна — въздъхна Стиви, който много държеше да изглежда възрастен. През последната година бе пораснал с пет сантиметра и много обичаше да демонстрира превъзходството на високия си ръст. Властната му братовчедка често му ходеше по нервите и той с удоволствие показваше, че не понася непрекъснатото й бърборене.

— Ти рисуваше с мастило — напомни му любезно Франи.

— Ти изписваш линиите много по-добре от мен.

Стиви се зарадва на признанието и Аурелия побърза да се намеси, преди Франи да е развалила хармонията на момента:

— Сбогувай се, Франи, скъпа. Трябва бързо да се върнем вкъщи, преди да е станало много студено.

Аурелия целуна приятелката си по бузата и стисна ръката на Хари.

— Ще поръчам каретата, Ели — каза Корнелия с тон, нетърпящ възражение. — Така ще се приберете само за няколко минута.

— Не, мила, много ти благодаря, но предпочитам да повървим. Така Франи ще се измори по-бързо — обясни Аурелия с лека усмивка.

— О, разбрах. — Корнелия се усмихна доброжелателно и се обърна към малкото момиче, което буквално танцуваше около Стиви и му говореше възбудено.

— Ще позволите ли да ви изпратя до вкъщи, лейди Фарнъм?

— Много мило от ваша страна, сър, но ви уверявам, че не е нужно — отказа хладно Аурелия.

— За мен ще е голяма чест — увери я Гревил и се наведе над ръката й.

Аурелия знаеше, че Хари и Корнелия я наблюдават с нарастващо любопитство, и се ядоса още повече. По-добре да приеме любезното предложение, за да не им дава повод за нови спекулации.

— Кавендиш Скуеър не е във вашата посока.

— О, това не ме притеснява ни най-малко — усмихна се той. — Брок Стрийт е само на няколко крачки. За мен ще е удоволствие, наистина. — Гревил се обърна към Хари и направи лек поклон. — Много ви благодаря за гостоприемството, Бонъм.

— Ще се радвам да ви видя в сряда в Дафи Клуб, тогава е моят ден — покани го Хари и разтърси ръката му.

— За мен ще е чест — повтори тихо Гревил. Той, разбира се, знаеше, че Хари е получил нареждане да улесни влизането му в обществото, като му осигурява подходящи покани. В клуба редовно се срещаха млади аристократи с интерес към спортните занимания. Гревил не би избрал точно такава компания, но в крайна сметка той не оставаше в Лондон, за да се забавлява, а за да върши работа. Поканата вероятно включваше и някои от хората, които трябваше да държи под око в близките дни.

Той се обърна отново към Аурелия, която слагаше шапката на дъщеря си. Движенията й бяха изпълнени с достойнство. Още при първата им среща бе останал с това впечатление. А прасковените бузи, обрамчени от златноруси къдрички, неустоимо го привличаха. Сякаш усетила погледа му, Аурелия рязко вдигна глава и го погледна втренчено. В кафявите й очи светна несигурност. Явно бе успял да я извади от равновесие и това щеше да улесни задачата му.

Май поръчението, което бе получил, обещаваше и много приятни преживявания. Гревил поклати глава и се постара да прогони тази неочаквана мисъл. Досега винаги се бе придържал строго към предписанията. А първото от тях гласеше, че всяка лична връзка крие трудно предвидими рискове. Да, Фредерик Фарнъм му беше не само партньор, а и приятел, но двамата никога не поставяха приятелството си преди партньорството. Фредерик беше негов подчинен и никога не възразяваше срещу заповедите му с напомняния, че двамата са приятели.

— Лейди Фарнъм. — Когато лакеят отвори вратата, Гревил се обърна към Аурелия и й предложи ръката си.

Тя прие жеста му с равнодушно кимване и здраво хвана Франи със свободната си ръка.

— Кой е този човек, мамо? — попита с висок шепот Франи веднага щом излязоха на улицата. Аурелия не можа да не се усмихне.

— Името ми е полковник Фалконър, Франи — отговори вместо нея Гревил с напълно сериозен глас, спря и се поклони на момиченцето. — Аз съм войник. Служа в армията.

— А моят татко беше моряк от кралския флот — съобщи важно Франи. — Само че аз не си го спомням. Той умря.

— Знам, че татко ти е починал, Франи, и много съжалявам — отговори тихо полковникът.

— На мама й е много мъчно — обясни момиченцето и се втурна настрана, за да вдигне един камък. — Този е хубав… хубав е, нали, мамо?

— Да, Франи, харесвам го — отговори търпеливо Аурелия. — Сложи го в маншона си и побързай, ако обичаш. Мис Ада вероятно вече е приготвила чая.

— Варени яйца и бедни войници — тази сутрин специално я помолих да ми ги приготви — продължи да бъбри Франи, докато подскачаше по улицата.

— Какво означава „бедни войници“? — учуди се Гревил.

— Правилното название е „бедни рицари“ — засмя се Аурелия. — Мънички филийки с масло, които се топят в жълтък. Нима не сте ги опитвали в детските си години? — В гласа й все още звучеше гняв заради играта му преди малко.

— Не, за съжаление. Сега разбирам, че съм бил лишен от нещо много приятно.

— Някак си не мога да си го представя, полковник — възрази Аурелия и се обърна да го погледне. — Не ми се вярва, че някой би могъл да ви лиши от нещо, което вие държите да имате.

Гревил въздъхна шумно.

— Очевидно съм оставил у вас много лошо впечатление, мадам. Жалко е, защото не съм имал такова намерение.

— Тогава се напрегнете още малко — посъветва го със сладко гласче Аурелия. — Впрочем, няма нужда да ни придружавате по-нататък. Ние сме в безопасност… стига някой да не реши да ни преследва. Само на игра, разбира се.

Гревил се поклони. Беше време да се сбогува. Дългият опит му подсказваше, че е по-добре да се оттегли. Дамата очевидно не го понасяше. Още утре обаче ще я посети отново.

— Сигурна ли сте?

— Напълно.

— Тогава се подчинявам на желанието ви.

Полковникът направи тържествен поклон, стисна ръката й, сбогува се и с Франи, обърна се и закрачи към Брок стрийт.

Аурелия устоя на желанието да погледне подире му. Улови ръчичката на Франи и забърза към Кавендиш Скуеър.

5

На следващия ден Аурелия седеше на масата за закуска, когато Моркомб безшумно се появи на вратата.

— Някой иска да ви види — заяви недоволно той.

— По това време? — Аурелия хвърли бърз поглед към часовника над камината. Малко преди девет. — Кой е, Моркомб?

Възрастният иконом вдигна рамене.

— Ами не знам. Не си каза името. Но е идвал и друг път… май беше вчера.

Аурелия вдигна вежди. Който идва толкова рано сутрин, сигурно има сериозна причина или дори спешен случай. Ако е така, посетителят е длъжен да каже на иконома какво иска. Единственият извод беше, че е дошъл полковник Фалконър. Само той беше способен да дойде в дома й преди девет и да я принуди да го приеме.

Тя, естествено, можеше да откаже да го приеме. Но каква полза? Решил ли е да я види, той ще намери начин. Той винаги намираше начин. Сърцето й отново ускори ритъма си и по гърба й пролазиха тръпки.

Може би е най-добре да го остави да почака, а тя да се качи в стаята си и да се преоблече. Роклята, която носеше тази сутрин, беше видяла и по-добри дни. Нямаше нищо лошо да седне да закуси в такъв вид, особено като знаеше, че ще е сама на масата, но тоалетът й със сигурност не беше подходящ за приемане на посетители. Веднага се сети обаче, че посетителят явно очаква да я завари в неподходящо облекло, щом е решил да й се натрапи толкова рано. Аурелия изпи кафето си и внимателно остави чашата в чинийката.

— Въведете го, Моркомб.

Икономът промърмори нещо неодобрително, но не възрази гласно. Само след минута в утринната стая влезе полковник Гревил Фалконър. Беше облечен в костюм за езда, а разрешената коса и свежият цвят на бузите показваха, че вече е препускал по алеите. В секундата, преди да се поклони, Аурелия повярва, че е видяла в очите му някакъв необичаен блясък, и се смути. Забавляваше ли се, или блясъкът изразяваше нещо друго?

— Моля за прошка, мадам, не исках да смущавам закуската ви. Съзнавам, че е твърде рано за утринна визита, но се надявах да говоря с вас, преди да излезете на езда и преди да се появят други посетители.

По тона му личеше, че се забавлява, блясъкът в очите му не бе угаснал. Ала Аурелия реши, че в погледа му има още нещо, и по гърба й пробяга тръпка. Той й призна с обезоръжаваща честност, че посещението му е на границата на приличието. В първия момент тя не знаеше как да реагира, но после реши да общува с него трезво и делово.

— Е, сър, Гревил, щом успяхте да ме уловите, позволете да ви предложа едно кафе. Или искате да закусите? Ще помоля в кухнята да ви приготвят нещо по-силно към препечените филийки. Боя се, че тази сутрин нямам никакъв апетит.

— Много сте мила, лейди Фарнъм. Ще ви призная, че с удоволствие бих хапнал агнешки котлет или пушена херинга, а защо не и малко шунка. Излязох на езда още в шест.

Гревил си придърпа стол и се настани непринудено насреща й.

В действителност Аурелия се беше надявала ироничната й покана да го убеди окончателно колко неподходящо е посещението му. Искаше гостът й да се почувства неловко, но се оказа, че още не е овладяла това изкуство.

Без да каже дума повече, тя позвъни с малкото сребърно звънче, поставено на масата, и се запита колко ли време ще мине, докато се появи Моркомб. След минута влезе Хестър.

— Какво да ви донеса, мадам?

— Сър Гревил би искал да закуси. Моля, попитайте мис Ада и мис Мейвис какво могат да му приготвят.

Момичето кимна усърдно.

— Разбира се, мадам, но днес е ден за печене. Мис Ада се занимава с хляба, а мис Мейвис пече месо и приготвя пастет от боб.

— Разбрах, Хестър. Попитайте ги какво ще поднесат на госта ми, моля ви — настоя с усмивка Аурелия и даде знак на момичето да излезе.

— Ако знаех, че ще ви създам такива проблеми, никога нямаше да приема поканата. Ще хапна една филийка и толкоз — рече Гревил и погледна с леко отвращение изстиналите препечени филийки на масата.

— Една филийка е съвсем недостатъчна за вас, сър Гревил — възрази спокойно Аурелия. — Щом нарушихте обичайния ред в моята кухня, ще изядете всичко, което ви поднесат, и ще се насладите на всяка хапка.

Мъжът се поклони с подигравателно примирение.

— Както кажете, мадам. Дълбоко съм ви благодарен за предложението и много съжалявам, че ви създавам проблеми с персонала.

В очите му светеше смях, Аурелия не можа да се въздържи и също се засмя. Играта на мишка и котка я развесели. Две трапчинки се появиха на бузите й, кафявите й очи заблестяха.

Гревил вече не беше способен да крие възхищението си. Косата й беше пусната и падаше свободно по раменете. Само няколко упорити къдрички бяха преживели нощта и съживяваха фризурата й. Страните й бяха зачервени, а простичката рокля и придаваше приятна непринуденост.

— Къде е разговорливата Франи? — попита сърдечно той.

— Преди малко тръгна към Маунт Стрийт. Кафе ли ще пиете, полковник, или да ви донеса ейл?

— Вече не смея да изразявам предпочитания, мадам. Ще се задоволя с онова, което ви създава най-малко проблеми.

Вместо отговор Аурелия стана и се запъти към вратата.

— Чувствайте се като у дома си. Ще се върна скоро.

Тя донесе кана ейл и я сложи на масата пред него.

— Нашата Ада ще ви сервира шунка, пържени яйца и задушени гъби.

Гревил усети закръглеността на гърдите й, когато се пресегна да сложи каната, вдъхна аромата на косата й и ръката му неволно се вдигна да помилва къдриците около ушите й. Опитното му обоняние веднага определи миризмата й: смес от върбинка и лимони. От много седмици не беше имал физическа близост с жена и беше наясно, че Аурелия Фарнъм е закусвала така непринудено само със съпруга си. Въпреки това тя не показваше признаци на неудоволствие, а играеше ролята на перфектна домакиня.

Или е страхотна лицемерка, или с лекота се приспособява към промени в обстоятелствата, каза си Гревил. Каквото и да беше, двете дарби се вписваха превъзходно в намеренията му.

— Коя е нашата Ада? — попита меко той.

— Мис Ада, съпругата на Моркомб, и сестра й Мейвис се грижат за домакинството, докато княз и княгиня Проков отсъстват от града — обясни с готовност Аурелия. — Князът си има свой персонал. Тримата са стари служители и той им е дал правото да останат в къщата, докогато пожелаят. След като се пенсионират, ще продължат да живеят тук. Имат си свои помещения и са се наредили много удобно. Засега предпочитат да работят… доколкото могат — допълни с усмивка тя.

След кратко мълчание Аурелия продължи да разказва:

— Ада и Мейвис са близначки. Готвят отлично. И са дълбоко привързани към децата — на Нел и моето. Държат много на Ливия — това е княгиня Проков, а също така на мен и на Корнелия.

— Разбирам — промълви Гревил, макар да не беше разбрал почти нищо. Много повече го интересуваше естествеността, с която тя се отнасяше към него. Оставаше с впечатлението, че се е примирила с присъствието му и е започнала да го приема като част от ежедневието си. Като постоянна величина, помисли си той и се усмихна. Но не беше изключено да му готви неприятна изненада.

Хестър влезе, натоварена с тежка табла, и го изтръгна от тези размишления. Закуската изглеждаше отлично и той започна да яде с голям апетит. Аурелия пиеше кафе и го наблюдаваше как се храни, външно напълно спокойна. Този човек искаше да я въвлече в някаква своя игра. Засега не й казваше нищо, но явно проявяваше интерес към нея. Първо дойде заради писмото на Фредерик и за да й каже истината за смъртта му. Изпълни задачата си. Защо тогава продължаваше да идва, да иска закуска и да се държи така, сякаш иска двамата да се опознаят отблизо? Каква цел преследваше?

Гревил вдигна глава от чинията си и срещна погледа й. Отпи глътка ейл и рече:

— Вчера получих от вас интересна информация.

— Каква? — изненада се Аурелия.

— Че сестрата на Фредерик се е омъжила за виконт Бонъм. Не знаех.

Аурелия положи ръце върху масата и го погледна втренчено.

— Това означава, че Фредерик не е разговарял с вас за близките ни.

— В моята професия не е разумно да говориш за лични неща с колегите си. Това знание те прави уязвим — обясни спокойно Гревил, но Аурелия беше сигурна, че е забелязала в погледа му безутешност.

— Какво означава това?

Той сложи една гъба в устата си и задъвка бавно. Дали размишляваше върху отговора?

— Ние вършим работата си в почти пълно мълчание. И при пълна дискретност. Вероятно разбирате защо е така. През цялото време човек разчита само на себе си. Никой не бива да знае какво правим. Всички жени и мъже, които включвам в мрежите си, действат тайно от другите.

— За вас обаче това не важи, полковник.

Сивите му очи светнаха и той я измери с проницателен поглед.

— Фредерик не ми е казал почти нищо за вас, Аурелия. Учудвам се как е премълчал най-важното — че имате остър език.

— Сигурно не е знаел — отвърна Аурелия, без да отклони поглед. Двамата сякаш се дуелираха с погледи и всеки удар беше на живот и смърт. — Докато бяхме заедно, нямах поводи да пускам в ход острия си език.

— Вероятно е точно така — кимна Гревил, — но според мен поне е подозирал.

— Как би могъл?

— Веднъж ми каза, че у вас са скрити много ценни качества, но вие не ги изваждате на повърхността.

— О! — учуди се Аурелия и допълни иронично: — Значи имам скрити способности? Много оригинално.

Гревил започваше да се ядосва.

— Както вече казах, знаех, че Фредерик има сестра, но нищо повече. Изобщо нямах представа, че сте толкова близки приятелки.

— И това ви трогва? — попита невинно Аурелия. — Ще позволите ли да предположа, че имате някакви намерения спрямо мен? Защо иначе е това преследване?

Гревил подсвирна изненадано.

— Преследване? Звучи малко преувеличено, не намирате ли?

— Не намирам. Първо нахлувате в дома ми с опустошителни вести, после вървите по петите ми и ме плашите до смърт, влизате в салона на приятелите ми, а накрая се явявате на ранна закуска в нехристиянски час. — Аурелия вдигна рамене. — Бихте ли ми казали как другояче бих могла да охарактеризирам поведението ви, полковник?

— Много бих искал да ме наричате на малко име. Все пак ние с вас си говорим доста… свойски и не е нужно да спазваме формалностите.

— Аз пък съм на мнение, че формалностите винаги осигуряват необходимата дистанция, полковник — отговори хладно Аурелия. — Освен това, ако съм ви разбрала правилно, във вашата професия е недопустимо да се завързват лични връзки.

— Туш, мадам — отбеляза сухо той, наведе глава към чинията и внимателно си отряза парче шунка.

Аурелия допусна мълчанието да се проточи. Не можеше да отрече, че се наслаждава на победата си. Приятно беше да си мисли, че поне за момент е на върха — точно както вчера в салона на Корнелия. Все пак не забравяй, че триумфът ти не продължи дълго — напомни си тя. Пийна още малко кафе, облегна се удобно и плъзна бегъл поглед по първата страница на „Газет“ оставен на масата пред нея.

Гревил я наблюдаваше скришом, развеселен и доволен. Вдовицата на Фредерик беше необикновена дама. За него не остана скрито, че тя се наслаждаваше на словесната престрелка, а трябваше да признае, че и той се чувства по същия начин. В момента преследваше една-единствена цел: да я спечели за съвместна работа. Но вече не си правеше илюзии за препятствията, които се налагаше да преодолее.

Гревил остави ножа и вилицата, отпи голяма глътка ейл и избърса уста със салфетката.

— Надявам се, че харесахте закуската, сър — рече Аурелия и вдигна поглед от вестника.

— Прекрасна беше, мадам. Моля да приемете най-искрените ми благодарности, че ме нахранихте. И кажете на дамите от кухнята, че готвят наистина прекрасно.

Аурелия кимна.

— Ще позвъня на Моркомб да ви изпрати до вратата.

Острият отговор извика усмивка на лицето му.

— Още не, мадам. Длъжен съм да ви обясня защо се явих в дома ви в този… нехристиянски час. — Той остави салфетката до чинията и продължи: — Имам да ви кажа много неща и се надявам да ме изслушате.

Край с игричките, помисли си Аурелия. Явно и нейната тактика беше допринесла за това. Макар и късно, моментът на откровението бе дошъл. Дали пък тя не се беше впуснала в играта само за да докаже, че не е лесна за манипулиране?

— Добре, ще ви изслушам. Какво имате да ми кажете?

— Фредерик беше смел мъж. — Тонът му се промени. Вече не говореше с намеци. Изглеждаше много по-искрен отпреди, погледът му беше открит, оставяше впечатление на човек, решил да я убеди в правотата си. — Той беше най-добрият партньор, който съм имал някога… а аз съм работил с много хора.

— Осмелявам се да твърдя, че повечето не са живели дълго — не можа да удържи сарказма си Аурелия.

— Права сте — призна спокойно той. — Защото ние се борим с отлично обучени, добре снабдени и решителни врагове. Наполеон Бонапарт преследва само една цел: да завладее целия свят. Разбирате ли ме?

— Моят съпруг даде живота си в тази война.

— Да. И смъртта му не беше напразна.

В очите на Аурелия заблестяха сълзи и тя извърна глава.

— Питам се дали войната щеше да вземе друг обрат, ако той бе решил да не излага живота си на опасност. Щеше да опознае дъщеря си… и тя него… Щяхме да закусваме заедно, а не…

Аурелия млъкна, защото сълзите я задушаваха. Само направи безпомощен жест. Срамуваше се, че не е успяла да прикрие чувствата, които я караха да плаче.

Аурелия стана от масата, отиде до прозореца и вдигна завесата. Дърветата в малката градина, оградена с каменни зидове, още не се бяха раззеленили.

— Невъзможно е да измерим всичко, което мъжете жертват за родината си — отбеляза тихо Гревил. — Мога само да повторя онова, което казах: смъртта на Фредерик не беше напразна. Той изпълни главната си задача: изнесе документа от Португалия. Сега картата е във военното министерство. Това е голямо постижение. Тайните служби трудно понасят загубата на такива мъже.

— А какво искате от мен?

Гревил подбра думите си много грижливо:

— Вие имате достъп до известни места… и най-вече до известни хора… достъп, който е много важен за мен.

— Какво казахте?

Аурелия се обърна стреснато и без да иска, дръпна завесата.

— Новото ми поръчение изисква да прониква в известни кръгове в Лондон, до които вие имате достъп. Всъщност вие се движите в тях съвсем естествено — подчерта той. Гласът му оставаше напълно спокоен, очите му гледаха в нищото.

— Ще ми окажете голяма помощ, ако улесните достъпа ми до тези кръгове.

— А какво е поръчението ви? — Аурелия стисна до болка шнура на завесата.

— Ще ви кажа, но трябва да се закълнете във всичко свято, че няма да говорите за това пред никого. Наистина пред никого.

Аурелия стисна зъби.

— Вече ви дадох думата си, че ще пазя мълчание за всичко, свързано с Фредерик.

— Права сте, но в моята професия не е обичайно да даряваш някого с доверието си. Затова ви моля още веднъж да пазите паметта на съпруга си. Да изпълните последното му желание. Той със сигурност би искал да ме изслушате… и да ми се доверите.

Аурелия се обърна отново към прозореца и опря чело о стъклото. Отново видя пред себе си писмото на Фредерик — ясни, недвусмислени думи върху белия лист. Ако измами полковника, ще е все едно да измами Фредерик. Ако отпрати полковника, без да го изслуша, ще пренебрегне последното желание на мъжа си.

— Говорете, моля.

— Предполагаме, че испанците изграждат шпионска мрежа в сърцето на Лондон. Според сведенията, които получихме, искат да се инфилтрират във висшето общество. Затова ще се опитам да проникна в тази мрежа.

Гревил се чувстваше малко неудобно да й говори, докато тя стоеше с гръб към него. Раменете й бяха изправени, гърбът й изглеждаше скован, но позата й не му даваше обратната връзка, която щяха да му дадат очите или лицето й. Ала нямаше право да я помоли да се обърне към него. Изведнъж му се дощя да я хване за крехките рамене и да я обърне към себе си — но това щеше да направи ситуацията още по-неловка.

— Какво общо има това с мен?

— Минаха много години, откакто живеех в Лондон и участвах в светски събития. Загубил съм тренинг. Освен това съм сигурен, че през време на отсъствието ми са настъпили много промени. Първо трябва да се науча да безделнича, което е много трудно за мен. Знам, че звучи грубо, но така го възприемам. Основната ми задача е да си намеря жилище и да започна да каня гости. Така ще си създам един вид база, от която да оперирам. Нужен ми е човек с добро положение в обществото, който да ми помогне да придобия естественост в общуването с изисканите дами и господа. Човек, който да не ми позволява да нарушавам неписаните закони, макар и несъзнателно. Човек, който да ми покаже как да разговарям с правилните хора, който умее да задава въпроси и да се вслушва в уж невинни разговори. През цялото време този човек ще бъде надеждната фасада за моята скрита дейност.

Аурелия се обърна бавно, все още с шнура на завесата в ръка, сякаш виждаше в него здрава връзка с реалността.

— Нима сте убеден, че аз съм готова да ви помагам?

— Всъщност аз ви предлагам сделка. Или да го наречем работа. — Гревил стана, отиде до камината, облегна се на перваза и вдигна крак върху скарата. Гласът му звучеше делово. — Правителството дължи възнаграждение на Фредерик за услугите му. Смея да ви уверя, че заплатата му беше много висока. През цялото време бяхме на континента и той не е взел нито стотинка. Парите ще бъдат изплатени на вас. Ще получите и наградата на Фредерик за двата пленени френски кораба, докато беше още в кралския флот. Ще получите и заплата за времето, през което ще работите за родината си — такава е волята на правителството. Ще ви открият сметка в банката, която ще се захранва редовно.

Докато говореше, Гревил не откъсваше поглед от лицето на Аурелия и внимателно следеше изражението й. Тя се опитваше да разбере. Имаше чувството, че й се налага да развърже много сложен възел.

— Бихте ли се изразили по-ясно? — помоли след малко тя и най-сетне направи крачка към него. — Каква точно ще е моята задача? — Скръсти ръце под гърдите и се загледа някъде покрай него.

— Отличен въпрос. Ще се държим така, сякаш постепенно се сближаваме и чувствата ни се задълбочават. Ще се показваме често заедно и всички ще го приемат като нещо напълно естествено. Ще ви придружавам на светски събития, на които иначе не биха ме поканили. Ще ме представяте на хора, с които не бих могъл да се запозная по друг начин.

— Не звучи кой знае колко претенциозно — отбеляза иронично Аурелия. — Не ми се вярва, че с подобна дейност мога да си заслужа пожизнена пенсия.

— В определени ситуации ще ми заемате очите и ушите си, ако разбирате какво искам да кажа. Ще ви казвам до какви сведения искам да се добера и ще правите всичко възможно да ги получа.

— С други думи, искате от мен да шпионирам.

— Не повече от много други жени, които са го правили и продължават да го правят.

Една цепеница рухна и няколко въглена паднаха на пода. Гревил ги събра внимателно с лопатката, преди да продължи:

— Във всички европейски дворове работят жени. Опитът показва, че жените много по-добре от мъжете чуват определена информация. Понякога шепотът е решаващ за успеха на мисията, повярвайте ми.

Аурелия си спомни писмото на Фредерик и въздъхна. Съпругът й познаваше и жени, които са работили в тила на врага. Даже твърдеше, че такива жени няколко пъти са спасявали живота му. Едва вчера двете с Корнелия се бяха питали дали правят достатъчно тази ужасна война най-сетне да свърши. Вероятно дългът й изискваше да приеме предложението на полковника. Нямаше да й струва нищо, а щеше да помогне не само на него, но и на много други хора. Не й се налагаше дори да промени живота си. Единственото й задължение беше да мълчи.

Така или иначе, тя вече беше обещала да отнесе тайната на Фредерик със себе си в гроба. Ако даде ново обещание, то ще включва и досегашното. Ако Хари я бе помолил за помощ, щеше да се съгласи без ни най-малко колебание. Само Че отношението й към Хари беше много по-различно от отношението й към Гревил Фалконър.

— Какво значи постепенно сближаване? — попита Аурелия и го погледна втренчено. — Докъде ще ни доведе това?

— Може би до годеж — отговори спокойно Гревил, без да се засяга от мрачното й лице. — Като сгодени ще имаме възможност да прекарваме заедно повече време.

— И как ще свърши този театър? Докога ще го играем?

— След като разкрия испанската мрежа, ще ми трябват няколко седмици, за да сложа на подходящите места наши хора — обясни сериозно Гревил. — Дотогава сезонът ще е свършил.

— Около три месеца — пресметна Аурелия и прехапа устни.

— Може да трае и по-дълго. Но се надявам да приключим.

— А какво ще стане тогава с нашия измислен годеж?

— Щом изпълня задачата си, сигурно пак ще ме пратят на континента. — Гревил вдигна рамене. — Няма от какво да се безпокоите. Аз ще ви дам убедителен повод да развалите годежа. Ще се постараем да го организираме така, че да се разделим, когато повечето хора вече са напуснали града. Щом в края на лятото обществото се събере отново, малката ни история ще е отдавна забравена. Аз ще съм напуснал града, а вие ще попълните доходите си с пенсията на Фредерик.

Аурелия отново се обърна към прозореца. Не искаше да усеща върху себе си пронизващия поглед на Гревил, докато обмисляше предложението му. Сигурно пенсията на Фредерик ще й стигне, за да заживее самостоятелно. Разбира се, ще се наложи да пести, но тя беше свикнала да не пилее пари за щяло и нещяло. Ако приятелките й се учудят и започнат да разпитват откъде е намерила пари, ще им каже, че граф Маркби й е отпуснал средства от попечителския фонд. Или че е получила наследство от далечна роднина. Имаше много възможности.

Отново и мина през главата, че ако предложението идваше от Хари, щеше да се съгласи без колебание. Сигурно защото в присъствие на Хари не я побиваха тръпки и не усещаше с нищо необосновани приливи на енергия. Нещо дълбоко в нея й подсказваше, че е крайно опасно полковникът да стои наблизо. В момента й беше невъзможно да прецени как ще се развие тази опасност в бъдеще. Работата, която той й предлагаше, със сигурност не криеше опасност. Ако се съгласи с предложението му, ще има възможност да работи за родината си. Но нещо не й позволяваше да го направи.

Аурелия се обърна отново към Гревил и рече тихо:

— Имам нужда от време, за да размисля.

В погледа му блесна разочарование.

— Разбира се. Моля ви само да не се колебаете твърде дълго. В нашата работа времето е решаващо. Трябва добре да се подготвим. — Взе шапката си от креслото до вратата и се поклони. — Желая ви приятен ден, Аурелия.

— И аз на вас.

Вратата се затвори зад него и Аурелия изчака, докато чу затварянето на входната врата. След няколко минути излезе от стаята за закуска, отиде в спалнята си, седна до прозореца и зачете писмото на Фредерик. Отново и отново…

6

Аурелия продължи да обмисля предложението на полковника през целия ден. Какво точно означаваше постепенното им сближаване? Дали тя ще е в състояние да играе ролята си достатъчно убедително, за да заблуди приятелките си — особено Нел с острия й поглед? Защото двамата с полковника щяха да се държат така, сякаш много се харесват и връзката им бързо се задълбочава. Вероятно чувството ще е различно от онова, което изпитвах към Фредерик, замисли се Аурелия. Двамата с Фредерик се познаваха от най-ранно детство, а тук имаше работа с напълно непознат човек. Тя и днес не беше в състояние да определи момента, когато приятелството им се превърна в любов.

Аурелия се опита да определи какво изпитва към Гревил… нали така ще го нарича, ако се „сближат“. Оказа се невъзможно. В поведението й спрямо него се примесваше гневът й срещу Фредерик и чувството, че е била дълбоко наранена. Но беше ли правилно да обвинява единствено Гревил? Фредерик е взел своето решение сам. Не е бил марионетка на друг човек. Ако беше в състояние да прецени правилно положението си, трябваше да намери начин да уважава паметта на починалия си съпруг, без да мисли за Гревил.

Появата на Моркомб я стресна и тя изпусна бродерията си.

— Какво има, Моркомб?

— Лейди Лангтън и още няколко дами са тук и искат да ви видят.

— О… моля, поканете ги в салона.

— Това и направих — отговори мрачно старият иконом. — Не мога да ги държа на вратата, нали?

— Благодаря, Моркомб. Кажете им, че ей сега ще сляза, и помолете Хестър да сервира чай. — Аурелия прибра бродерията си и побърза да слезе в салона.

Там я очакваха Сесили Лангтън и още три дами.

— О, Сесили, много се радвам да те видя! — поздрави домакинята с топла усмивка и се обърна към останалите: — Добър ден, дами, заповядайте, седнете.

— Както може да се очаква, дошли сме да те помолим за нещо, скъпа — съобщи Сесили и се усмихна виновно, докато се настаняваше на дивана с позлатени крака. — Тръгнали сме на просия. Всъщност искаме да изпросим нещо от Лив, но ти трябва да играеш ролята на посредница.

— Става дума за изграждането на болницата в Бетърси, лейди Фарнъм — поясни Марджъри Алънтън и разположи пищната си фигура в едно кресло.

— Марджъри има чудесна идея — да организираме изложба на цветя — оповести тържествено Сесили. — Как мислиш, дали скъпата Лив и княз Проков ще ни позволят да използваме оранжерията им? Мястото е безкрайно интересно, пълно с екзотични растения. Ще помолим всички от обществото да посетят изложбата и да дарят по нещо за болницата. Какво ще кажеш? — попита въодушевено Сесили и помилва ръката на Аурелия.

— Сигурна съм, че Ливия и княз Проков ще са щастливи да дадат своя принос — отговори сериозно Аурелия. — Княз Проков е много привързан към своята оранжерия и сигурно ще се радва да я отвори за посещение в името на едно добро дело. Още тази вечер ще пиша на Ливия… О, благодаря, Хестър. — Аурелия кимна на прислужницата, която донесе таблата с чая.

— Мис Мейвис е опекла сладкиш с пикантни подправки, мадам, има и сладкиш с мускат и канела.

Мис Мейвис обичаше сладкиши с мая, характерни за Северна Англия, но те бяха твърде тежки за лондонския вкус. Аурелия знаеше, че гостенките й не ги харесват, но се почувства длъжна да попита.

— Желаете ли парче сладкиш, лейди Севърн?

Аурелия наля чай, а Хестър го подаваше на гостенките.

— Не, скъпа, благодаря — отговори дамата, наведе се към нея и се усмихна съзаклятнически. Дългите щраусови пера на главата й се разклатиха застрашително. — Подправките полепват по зъбите ми и се налага дълго време да ги избутвам с език с надеждата никой да не забележи с какво се занимавам.

Дамите избухнаха в смях. В този миг от преддверието се чуха гласове.

— О, явно идват още гости — отбеляза весело Сесили. — Много се радвам да видя колко си популярна в обществото. И приятелките ти, разбира се. Нали знаеш, ние ви наричаме дамите от Кавендиш Скуеър. Помниш ли колко хубаво беше, когато трите живеехте заедно? Струва ми се толкова отдавна…

— И на мен — обади се от вратата Корнелия. — Я виж кого съм ти довела, Аурелия! Ник и Дейвид най-сетне са се завърнали от почивката в Брайтън и изпитват силна потребност да се потопят отново в лондонското общество. И да похапнат от вкусните ни ястия, разбира се.

— Я не говори глупости, Нел — отвърна сърдито сър Никълъс Петершам, но тонът му издаваше, че се радва на завръщането си. — Аурелия, дами… — Той се поклони тържествено и добави ласкателно — Много се надявам, че няма да запомните клеветническите думи на Корнелия.

— Ама разбира се, ние сме олицетворение на кротостта и приличието… винаги сме били такива — подкрепи го Дейвид Форстър и се наведе над ръката на Аурелия. — Изглеждаш прекрасно, мила — поздрави я нежно той. — Като разцъфтяла горска поляна през лятото.

Аурелия се засмя. Беше свикнала с преувеличените комплименти на Дейвид и не мислеше да се обижда.

— Ласкател — отвърна обвинително тя. — Но съвсем честно ще ти призная, че горя от желание да чуя още такива ласкателства.

Той се засмя и отново й целуна ръка.

— Не ви лаская, заклевам се. — После се обърна да изкаже почитанията си на другите дами. — Предполагам, лейди Лангтън, че отново сте замислили някое добро дело? — попита весело той и приседна до нея на дивана.

Аурелия му подаде чаша чай. Когато гостите поведоха оживен разговор, тя отиде да спаси Нел, която стоически слушаше подробния разказ на болнавата лейди Севърн за последната й криза. Тъкмо щеше да промени темата, когато Моркомб обяви с обичайното си недоволство:

— Онзи джентълмен пак е тук, милейди.

Аурелия улови стреснатия поглед на Корнелия, усмихна се успокоително и се обърна да поздрави новодошлия.

— Полковник Фалконър. Много мило от ваша страна, че идвате да ме посетите.

— Много ви благодаря, че ме приемате в дома си, лейди Фарнъм.

Гревил влезе в салона и незабележимо огледа присъстващите. Единствено Аурелия забеляза колко щателен е този оглед. Щом видя Корнелия, на лицето му изгря усмивка.

— Ваш слуга, лейди Бонъм.

— Полковник. — Корнелия дружелюбно му подаде ръка.

— Познавате ли се с лейди Севърн?

— Още не съм имал това удоволствие — отвърна Гревил и се наведе над дебеличката ръка на дамата. — Ваш слуга, лейди Севърн.

Дамата сложи монокъла на окото си и го огледа с неприкрито любопитство.

— Вие сте нов в града, нали?

— Прекарах няколко години на континента. В момента съм се подслонил в дома на леля си, лейди Брутън.

— О, значи вие сте племенникът й. Онзи, за когото твърди, че почти никога не го вижда — заяви обвинително дамата и размаха пръст, макар че в същото време се усмихваше кокетно, разтегнала начервените си устни. — Вие, сър, безсрамно сте занемарили скъпата си роднина.

— Надявам се да се поправя, мадам. — Гревил се наведе отново над отрупаната с пръстени ръка и се усмихна очарователно на дамата, след което се обърна отново към Аурелия.

— Желаете ли чай, полковник? — попита тя. — Или напитката е твърде слаба за силен войник, завърнал се от фронта? — В гласа й звънеше лека подигравка, но погледът и беше напълно сериозен.

— Точно така, Ели, отвори безценната изба на княз Проков и налей на човека едно прилично питие — намеси се безцеремонно Дейвид Форстър. — Аз също бих се зарадвал на чашка порто… ти какво ще кажеш, Ник?

— И аз не обичам особено чай — засмя се Ник. Той се приближи към Гревил с открита, дружелюбна усмивка на устните. — Мисля, че все още не се познаваме, Фалконър.

— Прав сте, аз съм отскоро в града. — Гревил разтърси ръката му.

— Хари обаче го познава и е готов да сложи ръката си в огъня за него — намеси се енергично Корнелия. — Така че спокойно можете да задълбочите познанството си с джентълмена, господа.

— Е, тогава всичко е наред — отвърна Дейвид със смесица от подигравка и облекчение. — Ще изпиете ли с нас по чаша от най-доброто порто на княз Проков, Фалконър?

— С удоволствие — кимна усмихнато Гревил.

— Моля, обслужете се, господа — подкани ги Аурелия и посочи масичката с напитките. — Убедена съм, че Алекс няма да има нищо против.

— Кога очаквате князът и княгинята да се завърнат в Лондон? — попита учтиво Гревил и незабележимо отведе Аурелия настрана.

— Най-рано след два месеца — отговори тихо тя. Усещането на топлите му пръсти върху лакътя й я развълнува по неочакван начин. Защо ли я бе отделил от гостите? Дали искаше да направят впечатление с близостта си?

Той се усмихна, без да откъсва поглед от нея.

— Надявам се в някой от близките дни да се поразходим следобед в парка, лейди Фарнъм. Вечерите започнаха да стават по-дълги и навън е много приятно.

Отлично, помисли си Аурелия, я да видим дали и аз мога да играя театър. Отговори му със същата топла усмивка и кимна:

— С радост ще изляза на разходка с вас, сър Гревил. Моля, направете конкретно предложение.

— Ще се разсърдите ли, ако ви предложа да излезем още утре? — усмихна се той, без да свали ръка от лакътя й.

Аурелия съзнаваше, че всички ги гледат. Познатите й се интересуваха не толкова какви думи си разменят двамата, а по-скоро по какъв начин разговарят.

— Напротив, сър, ще си кажа, че сте извънредно внимателен — отвърна тя със същия лек, почти интимен тон. Изобщо не е трудно да се преструвам, мина й през главата. После се сети, че всъщност не е отговорила официално на предложението му, но това вече нямаше значение. След тази малка игра той знаеше отговора. Ако искаше да е честна пред себе си, трябваше да признае, че след дълги размишления е стигнала до извода, че не може да откаже. Ще окаже една малка услуга на родината си и ще получи добри пари. Решението й беше оправдано и от морална, и от прагматична гледна точка.

— Заповядайте чаша порто, Фалконър — рече Дейвид, който се бе приближил безшумно. В погледа му се четеше въпрос. Гревил веднага пусна лакътя й и се обърна към него с приятелска усмивка. След това промърмори някакво извинение и се отдалечи.

— Ти май познаваш този човек доста добре, Ели — отбеляза Дейвид с леко смръщване.

— Грешиш, приятелю. Почти не го познавам — отвърна небрежно тя. — Бил е приятел на покойния ми съпруг. Дойде да ме посети тази сутрин, защото бил убеден, че Фредерик очаквал от него да се погрижи за мен, ако имам нужда.

— О, разбирам… моля за извинение. Знам колко ти е тежко.

— Оттогава мина много време, Дейвид — напомни му Аурелия и се усмихна принудено. — Да, отначало ми беше болезнено да се спомням, но сега намирам утеха в компанията на човек, който добре е познавал Фредерик.

— Разбира се. Ако мога да направя нещо за теб, Ели… нали знаеш.

— Благодаря ти, Дейвид, ти си добър приятел. — Аурелия му се усмихна сърдечно и отново се присъедини към гостите си.

Гостите се разотидоха скоро. Само Гревил остана в преддверието, макар да бе оставил впечатление, че също си тръгва. Ала когато Аурелия изпрати и последния си гост, той се върна в салона, където още не беше разчистено.

— Ще ми дадете ли отговор? — попита той спокойно.

— Дългът ми изисква да ви помогна, доколкото мога — отговори просто Аурелия.

Гревил я погледна дълго и мълчаливо. В гърдите й се промъкна неловкото усещане, че погледът му е стигнал чак до сърцето й.

— Много се радвам, че го приемате така — каза най-после той. — Много хора ще ви благодарят за помощта.

Аурелия поклати глава.

— Как ще работим?

— Хубаво би било да прекараме няколко дни сами — започна той със същия делови тон. — Първо трябва да научите някои съществени неща, които не се овладяват на Кавендиш Скуеър или изобщо във вашите кръгове.

— Както знаете, имам дъщеря и няма как да я оставя сама — възрази тя.

— Настоявам. — В гласа му звучеше непоколебимост. — Намерете начин да ми отделите пет дни.

Аурелия го гледаше втренчено.

— Наистина ли е необходимо?

— В противен случай не бих настоявал — обясни хладно той.

За първи път Аурелия разбра какво означава да работиш за такъв човек. Той ще контролира всяка крачка, всеки ход в тяхната игра, а тя ще слуша и ще изпълнява. Но нима беше очаквала нещо друго? Тя не знаеше нищо за работата, която й предстоеше. Щом се е съгласила да работи с него, ще върши нещата по най-добрия начин.

Въпреки това тя се колебаеше.

— Дъщеря ви ходи на училище на Маунт Стрийт — напомни й меко Гревил. — Не би ли могла и да нощува там известно време?

— Разбира се, че може да прекара там няколко нощи — отговори замислено Аурелия, сложила пръсти върху бузите си. — Но трябва да измисля достоверно обяснение за отсъствието си.

Гревил наклони глава и я погледна с усмивка.

— Сигурен съм, че ще измислите някоя убедителна история.

Той улови ръцете й и ги задържа в своите, втренчил поглед в очите й. Аурелия отново изпита чувството, че той чете скритите й мисли.

— Радвам се, че ще работя с вас, Аурелия.

Тя се отдръпна малко, но остави ръцете си в неговите.

— Заминаваме след три дни. Ще ви уведомя навреме.

— Къде отиваме?

— Нямам право да ви кажа.

— А приятелите ми как ще се свържат с мен?

— Никак. Отиваме на тайно място.

— Но аз имам дъщеря — повтори Аурелия.

— Пет дни — настоя меко той. — Няма да оставаме по-дълго. На Маунт Стрийт ще се грижат добре за Франи, сигурен съм.

Правя го само заради Фредерик, каза си Аурелия, опитвайки се да потисне надигащия се в гърдите й гняв. Само че мъжът й си е вършил работата, без да се налага да заличава следите си и да се крие от приятелите си… Не се е загрижил за жена си и за дъщеря си.

— Все ще се справя някак — отвърна мрачно тя и издърпа ръцете си.

— Разбира се, че ще се справите — кимна той, протегна ръка и докосна брадичката й с върха на показалеца си. Безкрайно изненадана, Аурелия се извърна настрана. — Това беше един от признаците на романтичен интерес, скъпа — отбеляза с усмивка той.

— Сигурно, но не е ли по-добре да ограничим романтичния интерес с всичките му интимни жестове в обществената сфера? — попита хладно тя и отново се отдръпна.

Гревил се поклони и се обърна към вратата.

— Не е нужно да ме изпращате. Много скоро ще получите инструкции за заминаването.

Аурелия го изчака мълчаливо, притиснала ръка върху брадичката си, точно на мястото, където още усещаше топлите му пръсти.

Само след три дни обещаните инструкции пристигнаха под формата на кратка бележка. „Дъ Бел, Уудстрийт, Чипсайд, утре сутринта в осем.“ Аурелия напразно потърси някакво скрито послание и прочете много пъти бележката, която не съдържаше поздрав и подател. Въпреки това беше повече от ясно кой я е изпратил. Явно това не е послание, а инструкция, каза си иронично тя. Очевидно работата в тайните служби е научила полковника да се ограничава в най-същественото при писменото общуване и да остава анонимен. Вероятно трябваше да унищожи бележката веднага след получаването й. Аурелия смачка листчето, хвърли го в огъня и го изчака да изгори напълно. После сама се засмя на театралния си жест. Приключението започваше да й харесва.

Тя се уви в наметката си, сложи си шапка и забърза към Маунт Стрийт, молейки се да завари приятелката си у дома. Срещна я на прага.

— Искам да те помоля за една услуга, Нел — започна тя, опитвайки се да изглежда нервна. Бе решила, че внезапно изникнал спешен случай ще изглежда по-убедително от грижливо измислена история с много подробности, които се налага да помни.

— Разбира се, скъпа, всичко, каквото пожелаеш. — Корнелия доби загрижен вид. — Ела да влезем.

— Няма да те бавя повече от няколко минути — извини се Аурелия. — Виждам, че си се запътила нанякъде…

— Нямам нищо специално предвид. — Корнелия махна пренебрежително. — Просто реших да поизляза и евентуално да си купя нова шапка. Напълно безполезно занимание. Ела, скъпа, не можем да разговаряме на прага. — Тя се обърна рязко и удари с чукчето по масивната входна врата.

В тази къща отварят много бързо, помисли си с лека завист Аурелия и поздрави с усмивка иконома Хектор, който се поклони и дискретно се оттегли. Корнелия я отведе в дневната в края на коридора.

— Нали помниш старата ми леля в Бристол? — започна предпазливо Аурелия. — Получих писмо от компаньонката й. Доколкото разбрах, леля Бакстър е сериозно болна. Компаньонката й твърди, че била на смъртно легло, но тя лесно изпада в паника. Все пак би било добре да отида при леля и да се погрижа за нея, ако има нужда. Кой знае, може и да се окаже вярно. Все пак аз съм единствената й жива роднина.

— Разбира се, че трябва да заминеш, скъпа — съгласи се веднага Нел и й наля чашка шери. — Франи и Дейзи ще дойдат при нас и ще останат, колкото е необходимо.

Аурелия кимна облекчено. Даже не й се наложи да изрече молбата си.

— Ще наема пощенска карета и ще тръгна утре рано. Ако нямаш нищо против, през деня Дейзи ще дойде при теб с нещата на Франи. И с играчките, разбира се. Нали знаеш, че не може да заспи без онази вехта парцалена кукла…

Аурелия говореше бързо, задъхано, вълнението й беше искрено. Никога не беше изричала толкова много лъжи наведнъж. Чувстваше се неловко и в същото време се учудваше колко лесно лъже. Стана още по-лошо, когато забеляза, че приятелката й вярва във всяка нейна дума. Подкрепи се със солидна глътка шери и заключи:

— Най-добре е още сега да се кача горе и да кажа на Франи.

— Ще те придружа.

За голямо облекчение на Аурелия Франи не се развълнува особено от факта, че майка й трябва да замине. Като чуха, че им предстои да прекарат няколко дни и нощи заедно, трите деца заскачаха въодушевено. Наложи се Аурелия да помоли за целувка за довиждане. Скоро двете с Корнелия излязоха от класната стая.

— Много ти благодаря, Нел — рече тя. — Веднага ще се прибера вкъщи, за да се приготвя. Ще кажа на Дейзи да дойде към пет.

— Разбира се — кимна приятелката й. — Но първо позволи да те попитам нещо. Виждала ли си онзи полковник Фалконър след чая у вас?

— Не — отговори с добре изиграна небрежност Аурелия. — Защо се сети за него?

— Защото прояви специално внимание към теб. — Корнелия се усмихна доброжелателно. — А после Дейвид ми спомена, че се познавал с Фредерик.

— Да, срещнали се на кораба му, малко преди битката при Трафалгар — обясни Аурелия и усети как дланите й овлажняха. — Не вярвам да са станали близки приятели… просто не са имали време да се опознаят. Питах го дали познава и Стивън, но той отрече да го е виждал.

По дяволите, как мразеше да лъже… и колко лесно беше да изрича лъжи.

Корнелия кимна и нежно я целуна по бузата.

— Дано всичко е наред с леля Бакстър.

— Благодаря ти. — Аурелия й махна за сбогом и забърза към изхода. Естествено, мъчеха я угризения на съвестта, но изпитваше и облекчение. А някъде между угризенията на съвестта и облекчението се криеше радостно очакване от неизвестното бъдеще.

7

На следващия ден Аурелия се измъкна безшумно от къщи скоро след разсъмване. Носеше само малка чанта с дрехи. Утрото беше хладно, забулено в облаци, моравата в Скуеър Гардън беше покрита с тънък пласт скреж. Аурелия се уви в дебелата наметка и скри едната си ръка в маншона.

Никой не знаеше за заминаването й. Снощи бе обяснила на Моркомб, че спешен семеен проблем я принуждава да отсъства няколко дни от къщи. Старецът не заподозря нищо нередно. Аурелия и не очакваше друго. В случай че чуе чукане по входната врата, Моркомб ще каже на посетителите, че лейди Фарнъм е извън града и той няма представа кога ще се върне.

За щастие на Уигмор Стрийт чакаше файтон. Аурелия вдигна ръка, за да привлече вниманието на файтонджията, и той подкара конете към нея.

— Накъде, мадам? — прозвуча гласът му, заглушен от дебелия вълнен шал, с който беше увил врата си. Конете пръхтяха неспокойно, дъхът им образуваше бели кълба в студения утринен въздух.

— Дъ Бел, Уудстрийт, Чипсайд — обясни кратко Аурелия.

Мъжът очевидно се изненада.

— Дъ Бел… Чипсайд… сигурна ли сте, мадам?

— Съвсем сигурна — отговори спокойно Аурелия и отвори вратичката. — И побързайте, моля.

— Винаги на вашите услуги — отговори файтонджията с известно съмнение в гласа. Но веднага щом Аурелия хлопна вратичката, той подсвирна на конете и лекият файтон потегли.

Аурелия се облегна на вехтата тапицерия и се засмя. Човекът имаше право да се учудва. Дамите от елегантния Мейфеър не се показваха много-много в Чипсайд.

Една дама от Мейфеър не се впуска в приключение с необозрими последствия, заповядано от почти непознат мъж, каза си с лека горчивина тя. Но и твърде рядко се случва дама от Мейфеър да открие, че е била омъжена за човек, когото в действителност не познава. Аурелия затвори очи и се опита да си представи Фредерик, какъвто беше през последните им дни заедно. И Стивън, и мъжът й горяха от желание да служат на родината си. Обзети от треска, те не говореха за нищо друго. Гордо изправени на палубата на военния кораб, който напускаше Саутхемптън на път към открито море, те изглеждаха истински щастливи. Гръмката мелодия, с която ги изпрати военният оркестър, все още звучеше в ушите й. Аурелия отново изпита вълнението, което я бе обзело през онзи ден. Косъмчетата на тила й настръхнаха, очите й се напълниха със сълзи.

Сега беше неин ред да изпълни дълга си към родината.

Файтонът направи рязък завой и се наклони опасно. Аурелия едва успя да се задържи на седалката. Още известно време колелата трополяха по паважа, накрая се чу свирката на файтонджията и конете спряха. Аурелия повдигна кожената завеса на прозорчето и надзърна навън. Намираха се в двора на някакво заведение.

— Пристигнахме, мадам. Това е Дъ Бел на Уудстрийт. Както заповядахте. — В гласа на файтонджията прозвуча лека враждебност, сякаш очакваше дамата да се оплаче, че я е докарал на такова място.

— Благодаря — отговори Аурелия и слезе. — Какво ви дължа?

— Шест пенса — отговори човекът и протегна ръка в дебела ръкавица.

Аурелия сложи монетата в шепата му и мъжът вдигна ръка към шапката си.

— Искате ли да ви повикам собственика на заведението, мадам?

— Не, благодаря, ще се справя и сама. — Аурелия му кимна дружелюбно, взе чантата си и се запъти към заведението.

Задната врата я отведе от двора направо в кръчмата. Даже в този ранен час вътре беше пълно с хора. Насядали на дълги пейки, жени и мъже закусваха. След минута прозвуча пощенският рог и повечето наставаха. Всеки бързаше да дояде хляба си, да изпие бирата в канчето и да излезе на двора.

Аурелия разбра, че се е озовала в заведение, където пристигат и потеглят пощенски карети от цялата околност. Вероятно това е най-доброто място за среща, когато човек иска да остане анонимен, помисли си тя. Никой от познатите й не би помислил да влезе в такова заведение. Но къде беше полковникът?

Тя се огледа, опитвайки се да открие едрата му фигура сред навалицата. Би трябвало лесно да забележи властната му осанка и сдържаната елегантност на облеклото му. А може би още не е дошъл. Може би нещо го е задържало. Може би изобщо няма да се появи… Последната мисъл я изпълни с разочарование и това я изненада.

След като и последната карета с пътници замина, кръчмата утихна. Малкото останали клиенти явно очакваха следващата карета. Аурелия отиде до вратата и огледа двора. Сигурно и той като нея ще дойде оттук, с файтон или на кон. И непременно ще мине под арката, която отделяше двора от улицата.

Изведнъж Аурелия усети как кожата на главата й настръхна и по гърба й пролази тръпка. Той беше тук. Сигурно изглежда много по-различно от очакванията й. Все пак е таен агент и в момента е в акция. Правилно се бе досетила: сър Гревил Фалконър няма да мине под арката и да влезе в двора. Той вече е тук. Преоблечен. Скрит.

Аурелия застана на прага и огледа внимателно хората в кръчмата. И почти веднага го откри. Седеше в ъгъла до камината, наведен над канче с бира. Носеше дълго старо палто, ръцете му бяха скрити в ръкавици без пръсти и здраво стискаха канчето. Мазната шапка бе нахлупена ниско над очите му, но тя го позна веднага.

Аурелия прекоси кръчмата, стъпвайки предпазливо по наръсения с трици под, и стигна до масата му. Не каза нищо, просто седна на пейката срещу него и го погледна. Тези сиви очи са несравними, помисли си тя и се запита дали някога му се е налагало да ги крие и как го е правил.

— Добре се справихте — поздрави я той с едва забележима усмивка. — Очаквах да ме търсите много по-дълго. — Извади от джоба на вехтата жилетка ключ и й го подаде. — Качете се на първия етаж и отворете втората врата. Облечете дрехите, които ще намерите в гардероба. Аз ще чакам тук.

Аурелия взе ключа. Много й се искаше да се изсмее. Цялата тази тайнственост я забавляваше. Ала някакво недобро усещане в корема й подсказваше, че никак не е смешно. Полковник Гревил Фалконър очевидно не искаше никой да узнае къде се намират. Наблизо сигурно дебнеха хора, които искаха да го видят мъртъв. Фредерик беше написал същото в писмото си и тогава тя го възприе като драматично преувеличение. Но драмата беше влязла в живота й с тромпети и барабани още преди няколко дни, когато научи истината за Фредерик.

Без да каже дума повече, тя стана и се запъти към стълбата в задния край на кръчмата. Изкачи бързо скърцащите стъпала и се озова на първия етаж. Отключи втората врата и влезе в малка стая, осветена само от вонящата лоена свещ на масата до леглото. В гардероба я очакваше проста рокля, очевидно видяла и по-добри дни. Добре, че в камината гореше огън, защото мисълта да замени топлите си дрехи с тази вехтория я разтрепери.

Защо трябваше да се преоблича? Сигурно полковникът искаше да я подложи на изпитание. Или наистина бе необходимо?

Ако наистина е необходимо, значи съм затънала повече, отколкото си представях, каза си уплашено тя. Беше дала съгласието си да му помага в общуването с висшите кръгове в Лондон, а не да обикаля страната, пременена в селски дрехи, и да се представя за такава, каквато не е. От друга страна обаче, мисълта, че никой няма да я познае в това облекло, й донесе известно утешение. Аурелия извади роклята от шкафа и я огледа от всички страни. Поне беше чиста. Ще си остане със своето бельо и с вълнените чорапи. Наложи се обаче да замени ботушките си с чифт груби обувки с дървени подметки, който й се сториха ужасно неудобни.

Аурелия се облече бързо. Натъпка дрехите си в чантата, само за наметката се поколеба. Предстоеше им пътуване и можеше да се очаква, че ще го прекарат на открито, без горещи тухли, които да топлят краката й. Дали пък Гревил не възнамеряваше да я качи на покрива на каретата, където бяха най-евтините места?

Няма да му позволя, зарече се Аурелия, заключи вратата и тръгна обратно към кръчмата. Носеше достатъчно пари и щеше да настоява да седне вътре в каретата. Ако полковникът — или какъвто и да беше в сегашния му вид — настоява да седнат на покрива, да отиде сам. Окуражена от войнствения си дух, тя влезе в кръчмата. Гревил все още седеше на мястото, където го бе оставила, с канче бира и чиния шунка пред себе си. Аурелия седна насреща му и кимна хладно.

— Сега е ваш ред, сър. Искам закуска.

Без да й отговори, той изръмжа няколко думи към младото момче, което тичаше около масите със стомна в ръка.

— Хляб и шунка, става ли? — попита полковникът окъсаното момиче, което седеше насреща му.

— За мен да, стига ти да нямаш нищо против — отвърна Аурелия, умело наподобявайки селския диалект. Ако й се удадеше да гледа на ставащото като на театрално представление, в което двамата изпълняват главните роли, щеше да си вдъхне увереност и да престане да вижда несъществуващи опасности на всяка крачка.

Гревил махна на момчето и посочи чинията си.

— Дай от същото за жена ми.

Когато момчето се отдалечи, той огледа Аурелия и едва забележимо вдигна вежди.

— Оказвате се отлична актриса.

Незнайно по какви причини комплиментът й хареса, но тя се постара да го скрие.

— Изненада ли ви това?

— В известна степен. Нямах понятие как ще се справите със задачата. Вече съм сигурен, че няма за какво да се тревожа.

— Как щяхте да постъпите, ако се бях провалила? — попита тихо Аурелия, без да откъсва поглед от него.

Гревил отпи глътка бира и остави канчето.

— Ако не бяхте успели да ме откриете или ако се бяхте оплакали от дрехите, които съм ви донесъл… ако бяхте повдигнали възражения срещу ролята, която трябва да играете, щях да ви пратя обратно на Кавендиш Скуеър — заяви той, без да го увърта. — Нямам никакво намерение да ви излагам на опасност и не искам да се чувствате неловко. Не всеки е подходящ за такъв тип работа.

— Разбирам. — Аурелия забарабани с пръсти по мръсната маса. Той и намекваше, че ако не й е приятно, може да се оттегли. Дори сега, въпреки че играта бе започнала. Тя беше съвсем наясно, че това е последната й възможност за отстъпление. Оттук нататък вече нямаше връщане назад. Самата тя нямаше да си го позволи. Имаше ли достатъчно смелост да завърши приключението?

Аурелия пое дълбоко дъх и кимна.

— Е, какви сме сега?

Дори да бе изпитал облекчение, Гревил не допусна това да се забележи.

— Обеднял арендатор и жена му. Връщаме се от Лондон, след като сте се грижили за децата на сестра ви, която е родила поредното бебе. Аз съм дошъл в Лондон да ви взема и съм много недоволен, защото по време на отсъствието ви къщата е занемарена и няма кой да се оправя с кокошките. Защото аз си имам предостатъчно работа на полето, да не говорим, че трябва да ора и нивите на господаря. — През цялото време говореше с тих глас, свел глава, и Аурелия го разбираше трудно. — Разбрахме ли се?

— Разбрахме се. Но колкото и да сме бедни, няма да пътувам на покрива на каретата.

Гревил се засмя тихо и белите му зъби блеснаха. В очите му светна одобрение.

— Спокойно, мадам, не се налага да мръзнете. Аз може да съм беден, но имам в джоба си достатъчно монети да ви платя място във вътрешността на каретата.

Аурелия кимна. Момчето й донесе голямо парче ечемичен хляб и пълна чиния с шунка. Наля й и ейл в калаено канче и се оттегли.

— Тук не сервират ли кафе? — попита иронично тя, когато хлапакът изчезна.

— Помнете ролята си — усмихна се едва забележимо Гревил.

Аурелия си отчупи малко хляб, сложи върху него парче шунка и започна да яде. Простата храна се оказа много вкусна, а бирата беше съвсем прясна и отлично утоляваше жаждата след соленото месо. Тя не се усети как изяде всичко до последната трохичка.

— Къде се намира фермата ни? — попита тя и си избърса устата с ръка, защото салфетка липсваше.

— В Барни… само на ден път оттук.

— Хубаво е, че не е далеч. — Аурелия пийна още малко ейл. — Къде точно отиваме? Или нямам право да зная?

— Вече нямам причини да крия от вас целта на пътуването — отговори меко Гревил. — Отиваме в една ферма. Веднага ще кажа, че никой не очаква от вас да изпълнявате задълженията на фермерска жена. Нито пък аз ще гоня кравите по полето.

Часовникът в двора удари половин час и Гревил стана.

— Каретата ще пристигне след пет минути. Добре е, преди да тръгнем, да отидем до тоалетната. Ще я намерите в края на градинката зад кухнята. — Той преметна крак през пейката.

— Аз съм пръв.

Аурелия кимна и също се надигна. Клозетът на заведението сигурно не беше особено приятно място, но не можеше да мине без това. Пощенските карети стриктно спазваха разписанието и рядко спираха по пътя.

Както предположи, преживяването се оказа доста неприятно. Тя завидя на Гревил, който се появи иззад един от оборите. Той не беше принуден да клекне над вонящата дупка, опитвайки се да пази полите и бельото си.

Каретата чакаше в двора. Пътниците заемаха местата си, кочияшът и ратаите товареха багажа на покрива.

— Побързайте — подкани я тихо Гревил и й помогна да се качи преди пълната дама, която носеше кафез с пъстра птица и пъшкаше от напрежение.

Аурелия разбра защо Гревил светкавично я качи в каретата. До прозореца имаше свободно място и тя побърза да го заеме, преди някой да го е поискал. Гревил остана долу и учтиво помогна на дамата с кафеза да се настани до Аурелия. Мърморейки недоволно, тя се разположи на седалката, оправи полите си и остави кафеза на пода.

— Ау, колко красива птица! Сигурно е вълнисто папагалче? — попита Аурелия с лек селски акцент.

— О, не, скъпа, това е истински голям папагал. — Изведнъж жената засия с цялото си лице. — На моя Джейк е… нае се на един голям кораб, защото мечтаеше да обиколи света… папагалът е от Ямайка. — Тя провря ръка през решетките на кафеза.

— Ей, папагалчо, папагалчо, кажи добро утро на дамата!

— Наистина ли може да говори? — попита изненадано Аурелия и отново се учуди на себе си. Кой би повярвал, че тя пътува с пощенска карета и разговаря оживено с най-обикновена селянка?

— Като го прихванат, не млъква по цели часове. Бог да го благослови. Кога най-сетне ще се приберем вкъщи, миличък? — Съседката на Аурелия се настани удобно и се приготви за приятен разговор по време на пътуването.

Гревил се качи последен и трябваше да се задоволи със средното място на отсрещната седалка. Скръсти ръце, облегна се назад и веднага затвори очи. Заспа дълбоко още преди да излязат от града и Аурелия остана много изненадана. Отначало помисли, че се преструва, но дълбокото, равномерно дишане я убеди в обратното.

— Ох, слава богу, че най-сетне ще се махна от Лондон — въздъхна съседката на Аурелия, когато каретата започна да изкачва възвишението към Хампстед Хед. — Шумът не ми понася. На село си е много по-добре. И с теб ли е така, скъпа?

— Така си е — кимна Аурелия, която се чувстваше уморена, но всичките й сетива бяха нащрек. — Шумът ми причинява адско главоболие.

— И на мен. — Жената помилва ръката й. — Я ми кажи какво те е довело в града.

— Сестра ми. — Аурелия пое дълбоко дъх и започна да разказва. Докато говореше, осъзна, че Гревил е напълно буден, макар че очите му си оставаха затворени. Но тя беше готова да се закълне, че е спал и се е събудил точно когато тя заговори за себе си. Явно много държи всичко да е под контрол, помисли си саркастично тя. Точно това можеше да се очаква от него.

Денят минаваше бавно. Прекосиха Хампстед Хед, разговаряйки приглушено за разбойниците по пътищата — само папагалът си свирукаше весело. Гревил държеше очите си затворени. Понякога Аурелия беше убедена, че той спи. След минути обаче си казваше, че сигурно е буден — например когато каретата завиваше или променяше скоростта си. Аурелия реши да си поиграе с него. От време на време казваше по някое изречение, което не подхождаше съвсем на съчинената от него история, вмъкваше нюанс, незабележим за никой друг — и Гревил всеки път се будеше. Тя го усещаше по сковаването на раменете му, по трепкането на клепачите, въпреки че дишането му не се променяше.

Качество, достойно за завиждане. И за възхищение. Защото през останалото време той наистина спеше, макар и като котка със седмо сетиво за опасностите, което никога не се изключваше. Тя не можеше да си представи, че би могла да заспи в тази неудобна, друсаща карета — докато папагалът крещеше, един от пътниците сладко си похапваше лукчета, мариновани с оцет, а жената до нея се тъпчеше с пастет от маринована змиорка. Тя предложи и на нея, но Аурелия отказа със слаб глас и затвори очи. Сънят не идваше. Скоро каретата влезе в някакво село и спря в двора на крайпътно заведение. Конярите се втурнаха да сменят конете.

— Това е Барнет… това е Барнет — извика кочияшът. — Половин час почивка, дами и господа. Купете си нещо за ядене. Следващата спирка е Уотфорд.

Гревил скочи на земята и раздвижи схванатите си крайници. Само Аурелия забеляза, че в действителност той не е скован като другите и си е отпочинал. Тя улови протегнатата му ръка и слезе предпазливо. Краката й почти отказваха да се раздвижат и тя простена тихо.

— А сега? — попита тя, усещайки, че жаждата й за приключения е изчезнала.

— Най-лошото отмина.

— Това звучи утешително.

— Елате. — Той хвана ръката й и я поведе към кръчмата.

Вътре беше препълнено. Десетки пътници седяха по пейките и поръчваха храна и бира. — Тук ли ще останем? — попита Аурелия, неспособна да крие ужаса си от тази перспектива.

— Не, разбира се. Налага се да почакате малко, докато намеря пони и юзди. Седнете и си починете. — Той й посочи дървен стол в ъгъла на помещението й остави чантата й на пода. — Ще ви поръчам нещо освежително.

— Предпочитам да остана права — възрази Аурелия. — Прекарах цяла вечност в тясната карета и искам да се раздвижа.

— Както желаете. — Той се обърна и изчезна сред шумното множество. Аурелия забеляза, че се движи изправен и не се опитва да крие лицето си — очевидно се чувстваше сигурен в това обикновено крайпътно заведение, пълно с пътници.

Тя направи няколко движения с раменете, за да премахне сковаността, и се заразхожда напред-назад, докато Гревил се върна с две чаши и кана.

— Силна бира — съобщи с усмивка той. — Ще ви се отрази добре.

Аурелия помириса недоверчиво тъмнокафявата, плътна напитка в каната. Свързваше я с работници и селяни, но в момента и тя беше една от тях. Решително надигна каната и отпи голяма глътка. Бирата се оказа горчива, с вкус на прегорен малц.

— Като свикнете с вкуса, ще ви хареса — отбеляза с усмивка Гревил и също надигна каната.

— Може и да сте прав, но аз не съм сигурна, че искам да свикна — отговори Аурелия и посочи навън. — Освен това в момента имам по-спешни потребности.

Мисълта за още един вонящ външен клозет не беше особено привлекателна, но нямаше да издържи още дълго.

На връщане през двора тя видя Гревил да разговаря с един от конярите. Чантата й беше в ръцете му. Като я видя, той й махна да отиде при тях.

— Момъкът ще ни даде открита двуколка. Ако сте готова, можем да тръгваме.

— Разбира се, че съм готова. Колко път ни остава?

— Пет мили. Около един час. — Той забеляза как конярят изведе от обора мършава стара кранта и въздъхна. — А може би и два, като виждам какъв кон ни е приготвил.

Само след минута Аурелия вече седеше върху неудобната дървена седалка, а Гревил се бе настанил до нея и държеше юздите. Той цъкна с език, конят се раздвижи и леката каруца потегли по междуселския път.

Много скоро насреща им се зададе пощенска карета и Гревил отби встрани, за да й даде път. Пощальонът наду рога си и голямата карета профуча покрай тях, без да намали ход. Гревил изруга тихо.

— Колкото по-скоро се отделим от пътя на пощенските карети, толкова по-добре. Ще изкачим това възвишение и ще завием наляво.

— Откъде познавате пътя? Мислех, че от години не живеете в Англия.

— Права сте. Но тази област ми е добре позната.

— И хората ли? — настоя Аурелия.

— Заключението ви звучи логично.

— И наистина е логично — изсъска тя. — Когато се явихте на Кавендиш Скуеър, ми заявихте, че сте в страната само от няколко дни, че сте прекарали години на континента, затова се питам как сте успели да уредите престоя ни — или каквото и да е друго — в това забравено от бога място.

Гревил я огледа развеселено отстрани.

— Явно сте изтощена. — Държеше се с нея като с малко дете. — Не е чудно след такъв ден.

— Прав сте — отвърна сърдито тя, макар че в гнева си за малко бе забравила умората и неловкостта си. — Но въпросът ми е логичен.

— Права сте. Откакто се видяхме за последен път, минаха четири дни, а за това време могат да се случат много неща.

Аурелия престана да спори. Уви коленете си с конското одеяло, чиято миризма напълно оправдаваше името, и се опита да се намести по-удобно.

— Фермата ни се намира в малко селце на име Мънкин Хадли — съобщи след малко Гревил. Вече бяха стигнали до кръстовището и той зави наляво.

— Какво ще правим там?

— Ще ви обуча на няколко основни техники от моята професия. И главно на техниката на комуникация.

— Нима не можехме да го свършим в Лондон?

— Не, защото се налага да прекараме доста време заедно, а ако сме в Лондон, това ще привлече ненужно внимание върху мен… Самотна вдовица, която прекарва дните си в компанията на неженен полковник — как си го представяте?

Той я погледна многозначително и тя бе принудена да признае, че е улучил точно в целта.

— Във фермата сигурно живеят хора?

— Разбира се — кимна той. — Но са дискретни. Бяха арендатори на баща ми, но спечелиха малко пари и си купиха земя.

Аурелия мълчеше и го слушаше внимателно. Сред тези хора сигурно има някой, който го познава от детските му години и ако го помоля мило, ще ми разкаже какъв е бил като дете, мислеше си тя. Тя умееше да печели доверието на хората и беше много любопитна да научи нещо повече за миналото на полковник Гревил Фалконър.

Остатъкът от пътя измина в мълчание. Гревил управляваше без усилие леката двуколка и си подсвиркваше доволно. Аурелия стискаше конското одеяло и разглеждаше местността от двете страни на пътя. Не познаваше Есекс и остана много учудена колко е равно тук и какъв простор цари. Родният й Хемпшир беше изпъстрен с възвишения и гори. Тя беше свикнала, когато е в провинцията, въздухът да има леко солен привкус, тук обаче миришеше силно на разорана земя. Накъдето погледнеше, виждаше само обработени ниви. В короните на дърветата край пътя пееха птици, над главите им прелитаха врани, над равнината бавно се спускаше вечерта.

Минаха през няколко малки села. В повечето къщи вече бяха запалили свещите. На едно място пътят беше блокиран от стадо крави, прибиращи се в обора за вечерното доене. Гревил спря двуколката и зачака. Аурелия остана много изненадана, че закъснението не го безпокои. Очакваше той да е нервен и да бърза.

— Гладна ли сте? — попита неочаквано той и тя се стресна.

— Честно казано, умирам от глад — отговори Аурелия. — От закуска не съм хапвала нищо.

— И аз. Я проверете под седалката. Помолих гостилничаря да ни приготви малко храна в случай, че сме принудени да чакаме.

Браво на него. Явно умееше да гледа в бъдещето. Аурелия извади изпод седалката малка кошница, сложи я в скута си и отвори капака.

— Свински пастетчета! — извика доволно тя. — И ябълки.

— По-добре ли сте сега? — попита той и се обърна усмихнато към нея. Възбудените тръпки по кожата й нямаха нищо общо с факта, че седеше в някаква селска двуколка и чакаше стадо крави да се изнижат по пътя.

Вместо отговор тя му тикна едно пастетче в ръката, взе си второто и го захапа жадно.

— Много е вкусно — оповести с пълна уста. — Не искам нищо повече от живота.

— Поне ще ни спаси от гладна смърт, докато стигнем в Хадли. Мери сигурно ще ни чака с вечерята. Навярно първо ще искате да измиете праха от лицето си?

— Винаги ли се грижите така за партньорите си? — попита с интерес тя, без да спира да яде. — Осигурявате ли им всички удобства?

Гревил вдигна рамене.

— Когато мога… и когато е необходимо. — Усмивката огря лицето му. — Рядко имам жени партньори.

— Значи вниманието ви е съсредоточено преди всичко върху мен като жена?

— Защо не?

— Наистина, защо не…

Аурелия дояде пастетчето и извади още едно. Подаде и на него пастетче и ябълка. След малко продължиха пътя си и тя предостави тялото си на ритмичните движения на двуколката. Отпусна се и изпадна в нещо като транс, което не можеше да се нарече истински сън, но й подейства много освежаващо.

— Пристигнахме — съобщи по някое време Гревил и посочи светлинките пред тях. — Пътуването свърши.

По-скоро сега започва, възрази мислено Аурелия. Нямаше представа какво я очаква през следващите дни. В момента се чувстваше несигурна, но не и уплашена. Не можеше да си обясни защо, но Гревил Фалконър я успокояваше и й вдъхваше увереност в собствените сили. Вече знаеше, че е взела правилното решение.

Гревил влезе в двора на покрита със слама фермерска къща и спря коня. От къщата излезе тичешком малко момче и остави вратата отворена, за да му осветява пътя.

— Аз ще се погрижа за колата ви, сър.

— Благодаря ти, момчето ми — отговори Гревил и хвърли юздите в ръцете му. После скочи на земята и подаде ръка на Аурелия.

Краката й отново се бяха сковали и тя изохка тихо.

— Омръзна ми да пътувам — пошепна изтощено. Един истински агент на короната сигурно не би се оплаквал от неудобствата на пътуването, но в момента това изобщо не я интересуваше. Студът я пронизваше до кости и въпреки пастетчетата стомахът й къркореше от глад.

— А, ето ви най-после, сър Гревил… мадам, сигурно сте измръзнали. Бързо влезте вътре да се стоплите край камината. — Едра жена с престилка на цветя бе излязла да ги посрещне. Гревил стисна ръката й и я целуна по двете бузи. Тя се изчерви и направи лек поклон.

— Не се притеснявайте, Мери — рече топло той и се обърна към Аурелия — Скъпа, позволи ми да ти представя мистрес Мери Мейшъм. Може да се каже, че ме познава още от люлката. Мери, това е Аурелия Фарнъм.

Аурелия пристъпи напред и стисна ръката на жената.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, мистрес Мейшъм. Извинете ме, но денят беше дълъг и труден.

— Да, мадам, виждам, че сте изтощена. Моля, заповядайте, влезте. Скоро ще се почувствате по-добре.

Мистрес Мейшъм влезе в просторна кухня с каменни плочи на пода и голяма маса в средата. Стените бяха покрити с рафтове, от които се носеха вкусни миризми.

Начело на дългата маса седеше мъж, едър и представителен като мистрес Мейшъм. Пред него бе поставена кана. Дялкаше парче дърво и едрите му, силни ръце се движеха със забележителна сръчност. Той поздрави гостите с мълчаливо кимване и отново се зае с работата си.

— Това е мъжът ми Берт — представи го мистрес Мейшъм. — Не говори много, но е добър човек.

Берт не реагира на похвалата. Аурелия се обърна въпросително към Гревил.

— Добър вечер, Берт — поздрави полковникът.

— Добър вечер — отвърна мъжът, без да вдигне глава.

И толкоз. Аурелия неволно се запита какво ли си мисли мистрес Мейшъм за странното облекло на гостите си. Но тя очевидно не намираше нищо необичайно във вида им. Покани ги да застанат до огъня и се зае с готвенето. Разбърка яденето с дървена лъжица и в стаята отново се разпространи приятен аромат.

— Приготвила съм ви пунш с много подправки — съобщи весело тя. — Истинска благодат в това студено време.

Аурелия свали наметката си и благодарно пое чашата от ръцете на Мери.

— Много ви благодаря, мистрес Мейшъм — рече тя, притисна студените си длани към чашата и вдъхна дълбоко сладката миризма на питието.

— Наричайте ме Мери — отвърна ведро жената. — Всички ми казват така… Е, мастър Гревил, няма ли и вие да пийнете малко пунш? Или предпочитате глътка от силната бира на Берт?

Аурелия скри усмивката си. Мери не наричаше Гревил сър, а мастър. Явно го е наричала така в детството му. Той не обърна никакво внимание на промяната в обръщението и поиска да пие бира.

Берт се надигна тромаво, отиде в килера и донесе оттам пълно канче с пенеста бира.

— Ето — рече кратко той и сложи канчето на масата.

Гревил, който очевидно се чувстваше като у дома си, седна на пейката и придърпа канчето към себе си. Отпи голяма глътка и въздъхна доволно.

— Сигурно искате да се измиете след дългия път? — попита Мери. — Елате с мен, скъпа, всичко съм приготвила. И си вземете пунша.

Тя грабна чантата на Аурелия и се запъти към вратата. Младата жена я последва с известна неохота. Не й се излизаше от светлото и приятно топло помещение.

Мери се заизкачва по тясната дървена стълба в дъното. Излъсканите стъпала блестяха, парапетът също. Ухаеше на восък и лавандула. Мистрес Мейшъм поддържаше къщата си безупречно чиста.

— Това е вашата стая, мадам. — Мери отвори една врата и въведе Аурелия в малко продълговато помещение с два прозореца. На масата гореше газена лампа, в камината беше запален огън и разпространяваше благотворна топлина. Памучните завеси на прозорците, избелели от честото пране, бяха прясно изгладени и колосани. Покривката на леглото беше ушита от различни вълнени парчета, мебелите бяха солидни, грижливо поддържани. И тук миришеше на пчелен восък и лавандула.

— В каната има гореща вода. — Мери посочи мраморната масичка за миене. — Докато вечеряте, ще сложа в леглото ви топла бутилка. За да спите сладко, без да ви е студено.

— Много ви благодаря — отговори сърдечно Аурелия и хвърли изпълнен с копнеж поглед към високото легло, отрупано с възглавници. На таблата беше окачено букетче лавандула. Дългият, напрегнат ден отиваше към края си и тя имаше чувството, че след много преодолени препятствия най-сетне е влязла в сигурно пристанище.

8

Мери остави чантата на Аурелия на пейката край леглото.

— Искате ли да ви изпера нещо? Утре е ден за пране. Ще стане много бързо.

— Много ви благодаря, но всичко е чисто — отговори Аурелия. — Всъщност бих могла да ви дам дрехите, които нося на гърба си. По време на пътуването се събра доста прах.

— Разбира се. Сложете ги навън, в коридора. Ще ги изпера и ще ги изгладя. — Мери огледа още веднъж стаята и като се убеди, че всичко е наред, кимна. — Ще ви донеса вечерята в дневната.

Аурелия много искаше да й каже, че предпочита топлата, светла кухня, но се сети, че Мери и семейството й може би ще се стесняват да се хранят заедно с тях. Мери се държеше непринудено, но социалните различия не можеха да бъдат пренебрегнати.

Аурелия отвори чантата си и извади роклята, която носеше сутринта, преди да се превърне в жена на беден арендатор. Въпреки очакванията й не беше много измачкана. Изтърси я, разстла я върху леглото и съблече грубата селска рокля. Останала само по долна риза и фуста, тя наля гореща вода в легена и започна да се мие.

Още не беше свършила, когато някой почука на вратата.

— Кой е?

— Гревил. Може ли да вляза?

— Не. Не съм облечена.

— Добре, ще почакам. Трябва да изясним някои неща, преди да слезем да вечеряме.

Аурелия се избърса, облече муселинената рокля и бързо я закопча. Подреди полата върху фустата, отиде до вратата и отвори.

— Влезте — рече тихо тя и бързо се върна към средата на стаята.

Гревил затвори вратата, облегна се на рамката и я огледа с усмивка. В тъмносивите очи танцуваха светлинки.

— Изглеждате възхитително, скъпа — пошепна той. — Нито следа от умора, въпреки че денят беше дълъг и изтощителен.

— Видът лъже. — Аурелия махна пренебрежително. Изведнъж се почувства силно уязвима, защото бе осъзнала какви последствия може да има решението й. Защо се съгласи да дойде тук? Пълната откъснатост на мястото, фактът, че бе оставила зад гърба си живота, който познаваше — всичко това засилваше уязвимостта й. В познатия живот никога не беше влизала сама в чужда спалня и в спалнята й никога не беше влизал мъж, който не й е нито роднина, нито близък приятел.

Ако вместо Гревил в стаята й бе влязъл Алекс или Хари, тя изобщо нямаше да се притеснява. Но никой от двамата нямаше да я гледа с този блясък в очите — така мъжът гледа жената, която вижда в особена светлина. В момента беше очевидно, че Гревил не мисли за нищо друго, освен за нея.

Сърцето заби лудо в гърдите й, ръцете й овлажняха. Аурелия седна на леглото и преплете ръце в скута си.

— Е, за какво трябва да поговорим?

— Трябва да знаете каква история съм разказал на Мери. — Гревил направи няколко крачки и се облегна на камината. Скръсти ръце под гърдите и вдигна крак на скарата. Явно това беше любимата му поза. — Мери няма никаква представа с какво се занимавам. Познава ме само като полковник Фалконър. Казах й, че ми е наредено да ви отведа в Шотландия. Че сте съпруга на офицер, мой приятел, който воюва на континента и ме е помолил да ви придружа, за да се приберете на сигурно място при шотландските му роднини. В момента аз съм в отпуск.

— А Мери няма ли да се учуди, че пристигаме в дома й, преоблечени като бедни арендатори и с наета двуколка? — попита Аурелия и с радост усети как сърцето й се успокои. Тя стана от леглото и отиде пред огледалото, за да оправи косата си.

— Казах й, че сте в доста трудно положение.

Гревил я наблюдаваше внимателно. Когато Аурелия вдигна ръка над главата си, закръглеността на рамото й изпъкна и той спря да диша. Покашля се, за да прочисти гласа си, и продължи:

— Обясних й, че пътуваме с пощенската карета и преоблечени, за да не събуждаме подозрението на другите пътници. Така е по-малко вероятно да ни ограбят или да ни притеснят по някакъв начин. Обяснението е разумно и не мисля, че Мери ще заподозре нещо.

— А как й обяснихте, че се налага да останем тук цели пет дни? — Аурелия нави един кичур на пръста си и го закрепи с фуркет.

— Мери знае, че не обичате да пътувате. Че сте изтощена, защото тъкмо сте се възстановили от тежка болест и искате да прекарате няколко дни на чист въздух, преди да продължете на север. — Гревил вдигна вежди и продължи: — Съветвам ви да не говорите много. Времената са трудни и не се знае откъде ще изникне проблем. Лъжите, които съчиняваме, са единствено и само заради вашата сигурност. Смятам, че ще се чувствате много по-добре, ако разполагате с безупречно обяснение.

Аурелия се завъртя рязко и се поклони иронично.

— Много ви благодаря за вниманието, полковник Фалконър.

Той направи лек поклон. Погледът му не се откъсваше от нея.

— Вече ви казах, че безопасността ви стои на първо място. Няма да предприема нищо, което би могло да ви застраши.

Тя издържа на погледа му.

— Напълно съзнавам, че завися от вас — отговори бавно.

— И ви уверявам, че не гледам лекомислено на нещата. Аз, естествено, не разполагам с вашия опит, не умея да мамя и да манипулирам хората. Но пък притежавам силно изразен инстинкт за самосъхранение, повярвайте ми. Правя го не толкова заради себе си, колкото заради дъщеря си. На никаква цена няма да допусна детето ми да загуби и двамата си родители в тази проклета война.

— Значи сме на едно мнение. — Гревил се обърна към вратата. — Време е да слезем на вечеря.

Той й отвори вратата, тя мина покрай него и забърза към стълбата.

— А, ето ви и вас. — Мери тъкмо излизаше от кухнята, когато Аурелия слезе в преддверието. — Влезте в дневната. Веднага ще донеса яденето.

Вдясно от стълбата имаше врата към голяма стая с високи прозорци и удобни стари мебели. На стената висяха две газени лампи, в камината гореше буен огън, масата до прозореца беше наредена за двама.

— Да ти помогна ли да донесеш яденето, Мери? — попита Гревил.

— О, няма нужда, мастър Гревил. Нашият Били с радост ще ми помогне. Тук е и малката Беси Кобхем… сигурно си спомняте семейство Кобъм… както и да е, реших да им направя услуга и взех малката да помага вкъщи. У тях има много гладни гърла и добре, че се отърваха поне от едно. Беси е още малка, но проявява желание да се научи.

Гревил й кимна одобрително и влезе в дневната.

— Изпратих сандъче отлично бордо… Я да видим дали Мери не го е забравила… не, разбира се. — Той кимна доволно и показа масичката за сервиране, където стоеше бутилка вино заедно с две чаши. Отвори бутилката, наля вино и подаде едната чаша на Аурелия, която топлеше гърба си на камината. Тя кимна и отпи с видима наслада.

— За нашето приключение — усмихна се той и чукна чашата си в нейната.

Очите му отново заблестяха и сърцето й ускори ритъма си. Гревил я гледаше, сякаш никога не я е виждал. Аурелия въздъхна облекчено, когато вратата се отвори. Появи се Мери, натоварена с голяма табла. След нея вървеше около деветгодишно момиче, понесло купа с картофи.

— Сложи я на масата, Беси. Точно така, браво.

Мери беше сготвила волска опашка с магданозени кнедли, които ухаеха апетитно.

— Мастър Гревил каза, че сте много отслабнала и трябва да ви храним добре, мис — обясни дружелюбно Мери и напълни чинията на Аурелия. — Разбрах, че сте била много болна… Заповядайте, седнете и се нахранете добре.

Аурелия седна на стола, който й придърпа Гревил, и огледа развеселено, но с известно съмнение планината от ядене в чинията си. Гревил й кимна с разбиране и се настани срещу нея.

— Има още задушено зеле, лук и картофи — продължи Мери и посочи купите на масата. — Моля да се обслужвате сами. Ние вече ядохме в кухнята. Надявам се, че няма да оставите нито трошичка. Нахранете се хубаво.

Доволна от себе си, тя кимна на гостите, огледа още веднъж масата и побутна малката Беси към вратата.

— Изключено е да се справя с толкова ядене — извика Аурелия, щом вратата се затвори зад Мери. — Макар че ухае примамливо… — хапна малко и кимна одобрително — … и е страшно вкусно.

— Не се притеснявайте, ще изям и вашата порция — успокои я Гревил, сложи картофи в чинията си и ги смачка в соса. — Аз винаги имам апетит.

— Е, не бих казала, че имате крехка структура — промърмори Аурелия и хапна малко зеле.

— По мен има повече плът, отколкото по вас — отговори весело той и погледът му се задържа за миг върху гърдите й.

Аурелия се изчерви до корените на косата. Дали в момента си я представяше гола? Не, за бога, каква абсурдна мисъл! Въпреки това погледът на сивите очи предизвика силни тръпки в гърдите й. Тя посегна бързо към чашата с вино.

— Какви са тези важни неща, които трябва да науча? — попита тя, стараейки се гласът й да звучи безгрижно.

Гревил се усмихна и белите му зъби блеснаха, но се овладя бързо, концентрира се и когато заговори, беше преобразен.

— Наистина е крайно време да започваме работа. Утре ще ви науча как трябва да комуникирате. Това е основното. Ясно е, че операцията ще протече под най-строга тайна. Нужно е да овладеете най-простите кодове и да се уговорим за някои незабележими жестове, за да си пращаме сигнали, когато се намираме сред много хора.

Аурелия слушаше внимателно, напълно забравила за яденето.

— Имате предвид разните светски събития, нали? За каква информация става дума?

— Понякога се налага да си обменяме информация, докато сме на обществено място. Нахранихте ли се вече? Да ви помогна ли?

Аурелия му подаде чинията си и продължи нетърпеливо:

— Не разбирам защо е необходимо да си общуваме с езика на тялото на обществени места.

Гревил прехвърли яденето от нейната чиния в своята и добави картофи и зеле.

— Може да случи например да заговорите с човек, който ме интересува, и да се наложи да ми дадете знак, че той възнамерява скоро да си тръгне. Искам да знаете как да ми изпратите тази информация, без да се налага да говорим.

— Да, разбрах. — Аурелия кимна замислено. — Значи през повечето време ще оперираме тайно.

— Не през повечето, а през цялото време. — Той напълни чашата й, после и своята. — Започнем ли веднъж, скъпа Аурелия, ще работим без прекъсване. — Погледът му я прониза. — Нямам намерение да ви залъгвам, че това е детска игра. Налага се през цялото време да сте нащрек. Ще си държите очите и ушите отворени, ще улавяте всяка забележка, ще подбирате информацията, ще отхвърляте сведенията, които не ви изглеждат важни. Но най-важното е да бъдете бдителна. През цялото време.

По гърба на Аурелия пробяга тръпка. Изведнъж я обзеха съмнения. Дорасла ли беше за такова приключение? Имаше ли сили да се справи? Фредерик го е правил, но Фредерик не е имал дете, за което да се грижи, Фредерик е взел решение и е дал всичко от себе си. Защото е знаел, че тя няма да изостави детето му.

Гревил продължаваше да яде. Наблюдаваше я и усещаше как мислите се блъскат в главата й. Усещаше съвсем ясно съмненията и болката й, но не каза нищо. Аурелия трябваше да се справи сама.

Тя мълча дълго. Когато най-сетне заговори, си беше възвърнала самообладанието.

— Няма да правя нищо, което би могло да застраши Франи. Можете ли да ми гарантирате, че детето ми не е изложено на опасност?

— Нищо не мога да ви гарантирам. — Гревил остави ножа и вилицата. — Вие можете ли да гарантирате, че някой ден иззад ъгъла няма да изскочи файтон и да ви блъсне? Можете ли да гарантирате, че няма да се разболеете? — Той протегна ръка през масата и я сложи върху нейната. — Мила моя, светът не е сигурно място за живеене. Вече ви обещах и ще ви кажа още веднъж, че ще направя всичко възможно да не изпадате в опасно положение. Доколкото съм в състояние да преценя, онова, което искам от вас, изобщо не е опасно.

— Освен факта, че съм тясно свързана с вас — подчерта Аурелия, но остави ръката си под неговата. По някаква незнайна причина топлината и лекият натиск я успокояваха.

— Може да се случи да ви познаят. Някога, някъде, където най-малко очакваме.

Гревил кимна сериозно.

— За нещастие това може да се случи по всяко време. Но аз вярвам, че полковник Гревил Фалконър от кавалерийския полк на негово величество не може да бъде свързан с някоя от многото ми фалшиви идентичности. Изпълнявам всяка мисия с нова идентичност и досега не са ме разкрили. Но ви обещавам… заклевам се в живота и в честта си, че ще пазя Франи.

— Дори ако с мен се случи нещо?

— Няма да го допусна… Е, добре, дори ако с вас се случи нещо, все едно дали има нещо общо със задачата ни, или не, аз ще поема грижата за Франи и ще я отгледам като свое дете. — Гревил се усмихна мрачно и поясни: — Дължа го на Фредерик.

В този момент вратата се отвори. Влязоха Мери и Беси. Гревил моментално отдръпна ръката си.

— Готови ли сте? — попита Мери и огледа подозрително празните чинии. — Надявам се да сте хапнали нещо, мила моя. Ако не внимавате, мастър Гревил ще ви изяде и последната хапка. — Клатейки глава, Мери наслага чиниите върху таблата, даде две купи на детето и съобщи тържествено: — За десерт ще получите сладкиш със зимни ябълки. Вчера Том ги извади от избата специално за вас. Сложила съм и сметана от добричката ни Блек блу… най-млечната ни крава — поясни тя с поглед към Аурелия. — Ще видите колко е вкусен.

— Сигурна съм. Благодаря, Мери. — Аурелия кимна сърдечно и се запита колко ли ще е голямо парчето сладкиш. Но не беше нужно да се тревожи, защото Гревил щеше да се справи и с него. Къде ли слагаше всичкото това ядене, след като по тялото му нямаше и грам мазнина? Сигурно трупаше мускули… Как ли изглежда гол? За бога, откъде ми хрумна тази мисъл, уплаши се тя и сведе глава към масата. Какво й ставаше тази вечер?

Гревил изчака Мери да донесе сладкиша и голяма стомна златножълта сметана.

— Стреляли ли сте някога с пистолет? — попита тихо той и й наля още вино.

Аурелия отряза парче сладкиш и го сложи в чинията му.

— Не, разбира се… защо ми е било да го правя?

Гревил вдигна рамене.

— Нали сте отраснали на село… предположих, че… нищо чудно да сте стреляли по фазани или по скорци…

— Аз не съм дъщеря на фермер — напомни му остро тя. — Не са ме учили и да извивам шиите на пилетата.

— Не съм искал да ви обидя — засмя се той и сложи сметана на сладкиша. — Познавам много жени, които умеят да си служат с огнестрелни оръжия.

— Сигурно, при вашата работа — призна тя, спомнила си писмото на Фредерик. — Но хората в околностите на Ню Форест са мирни и тихи… Мога обаче да управлявам лодка с платна и съм отлична ездачка… ако това ще е полезно.

— Фредерик също се оправяше много добре с платната. Ще ми разкажете ли как си прекарвахте времето някога?

— Още като деца се научихме да плаваме с лодка по реката… Нел, Стивън, Фредерик, Ливия и аз. След като пораснахме и започнаха да ни вдигат косите на кок, ни беше казано, че подобни занимания не са подходящи за млади дами. Крайно несправедливо, както смятахме тогава. — Изведнъж очите й овлажняха и тя примигна. Някогашните безкрайно дълги лета бяха най-щастливото време в живота й.

— Малко се съмнявам, че при сегашната ни мисия ще се наложи да управлявате лодка — засмя се тихо Гревил и си взе още едно парче сладкиш.

— Но със сигурност ще се наложи да стрелям, така ли?

— Надявам се, че не. Но докато сме тук, ще ви дам няколко урока. За всеки случай.

По гърба й отново пробяга тръпка на възбуда. Тя отблъсна чинията с недоядения сладкиш и стана.

— Моля да ме извините, но съм много уморена. По-добре да си легна.

— Разбира се. Денят беше дълъг. — Той скочи и отиде да й отвори вратата на дневната. Когато Аурелия мина покрай него, внимателно сложи ръка на рамото й.

Докосването му предизвика още по-силни тръпки. Без да съзнава какво прави, тя спря и го погледна. Лицето му изведнъж омекна, острите контури се изгубиха. Тя се взря в силната му уста, в чувствено извитите устни. И когато той сведе глава и я целуна, тя разбра, че го е очаквала. Вкусът му беше сладък и пикантен, на вино и ябълки, и я опияни. Стомахът й се сви, кръвта забуча в ушите й.

Целувката свърши много бързо. Той отпусна ръка и й направи път да мине. Аурелия кимна мълчаливо и излезе от дневната.

Останал сам, Гревил се върна до масата. Взе чашата си и се взря като замаян в рубинената течност. Много жени беше любил досега… на бойното поле и в тила на врага, за забавление и истински, но никога не беше губил целта от очите си, колкото и прелъстителни да бяха. Само с Доротея. Ала през онзи горещ ден той беше просто един незрял хлапак, омотан в паяжината на първата любов… По дяволите, Аурелия Фарнъм все повече му напомняше за Доротея.

Гревил я намираше изкусителна, възбуждаща и привлекателна като някогашната му любима. След Доротея беше имал много жени, но с нито една от тях не загуби здравия си разум. В неговата професия имаше едно златно правило: не се доверявай на никого. И не се отказвай от прикритието си.

Когато беше с Аурелия, той малко по малко губеше фасадата си. Усещаше го и се плашеше от себе си. Излагаше се на опасност чувствата, а не главата да диктуват пътя му. В никакъв случай не биваше да я допуска близо до себе си.

Гревил изпразни чашата си и клекна пред шкафа в ъгъла, където Мери криеше ябълковата ракия.

9

Аурелия влезе в спалнята си и грижливо заключи вратата. Облегна гръб на дебелото дърво, огледа се и се зарадва на буйния огън и уютното помещение. Мери беше вдигнала завивката и подредила възглавниците. Видя и издутината в средата на леглото, където добрата жена бе сложила топла бутилка. Нощницата й беше извадена от чантата и разпростряна на леглото, на пода я чакаха топли пантофи.

Аурелия въздъхна и усети колко е уморена. В момента копнееше само за едно: да се сгуши в топлото легло, да затвори очи и да заспи дълбоко. Утре рано, като се събуди отпочинала и освежена, ще размишлява какво е означавала целувката — ако изобщо в нея е било вложено някакво значение. Сигурно Гревил просто е искал да й напомни какво стои в основата на мисията им. Трябваше да убедят хората около тях, че изпитват романтични чувства един към друг. Беше разумно да използват тайнственото си оттегляне от обществото за малко упражнения и в тази посока. Сигурно и той мислеше като нея. Или може би не?

Тя се съблече набързо, падна в леглото и потъна в дълбок сън без сънища.

Аурелия се събуди от силно чукане по вратата, надигна се и се огледа сънено. Трябваха й няколко секунди да осъзнае къде се намира.

— Аурелия! — повика я отвън гласът на Гревил. — Събудихте ли се вече? Време е за работа.

Младата жена простена, протегна се и примигна срещу бледата утринна светлина. Старинният часовник в ъгъла на стаята показваше едва шест.

— Аурелия — извика отново Гревил, — искам да знам будна ли сте, или не!

— Събудихте ме — промърмори тя и извика: — Будна съм!

— Отлично. Хайде, отключете вратата, защото Мери иска да види огъня. — Гласът му звучеше невероятно бодро. — След половин час ще се видим на закуска.

Аурелия изохка и се отпусна отново на възглавниците. Все пак събра сили да преметне крака през ръба на леглото. Стана, нахлузи пантофите и отиде до прозореца. Стъклата бяха покрити със скреж, но тя въпреки това отвори, блъсна двете крила и вдиша дълбоко мразовития въздух. На село явно беше значително по-студено, отколкото в Лондон.

После отиде до вратата, отключи и отвори. Мери чакаше търпеливо.

— Опитах да отворя, мадам, но не исках да ви будя, в никакъв случай, само да видя огъня. Като намерих вратата заключена, реших да ви оставя да си поспите. Ала мастър Гревил рече да ставате рано — обясни весело тя и се запъти към камината. — Мили боже, какво правите, мадам? — В гласа й прозвуча ужас. — Топлият въздух ще избяга. Веднага затворете прозореца!

Аурелия се подчини. Обърна се трепереща към Мери и наклони глава.

— Извинете, Мери. Утрото изглежда толкова прекрасно, че не забелязах колко е студено. — Тя се приближи към камината, където Мери редеше трески върху жаравата. — Вече е почти пролет.

— Не и по нашите места — възрази Мери и запали треските с клечка кибрит. — При нас пролетта идва чак през април. А тази зима беше дълга и сурова. — Тя се изправи с въздишка и коленете й щракнаха. — Много съм зле със ставите. През зимата е още по-лошо. С нетърпение чакам да дойде лятото.

— Мога да си представя — кимна съчувствено Аурелия.

— А вие внимавайте, мила. Мастър Гревил ми каза, че не сте добре със здравето.

— О, не беше нищо особено. Само лека треска.

— По-добре стойте на топло и се обличайте хубаво.

— Разбира се. — Аурелия се поколеба за миг. — Ако съм разбрала правилно, вие познавате мастър Гревил от детските му години.

Погледът на жената омекна.

— Да, мила, знам го от бебе. Бедното малко момче…

— Какво означава това? — попита с нарастващ интерес Аурелия.

— Ами той, горкият, беше предоставен изцяло на себе си и се оправяше сам, доколкото може. — Мери поклати глава. — Ден и нощ се мотаеше по къщата и по градината. Като поотрасна, се вкопчи в мен и в Берт. Ние се занимавахме с него винаги когато можехме да отделим няколко минути, докато майка му… — Тя стисна устни и очите й помрачняха. — Не, няма да говоря лошо за мъртвите. — Мери забърза към вратата. — На таблата има чай. Ще пратя Беси с гореща вода. Закуската ще е в дневната. Мастър Гревил обича да яде рано.

Аурелия остана много изненадана от думите на Мери за детските години на Гревил. Наистина ли е бил самотен? Наистина ли майка му го е занемарявала? Около тази жена явно имаше някакви тайни. Защо Мери млъкна така внезапно? Интересни въпроси. Очевидно трябваше да подходи по друг начин, за да научи нещо повече за миналото на партньора си.

Беси донесе гореща вода и плахо предложи да й помогне в обличането и сресването. Аурелия отказа с усмивка. Знаеше, че момичето няма как да е добило сръчност с гребена и машата. Когато остана сама, тя захвърли нощницата и се изми от главата до краката с топлата вода от каната. Облече чисто бельо и избра една от двете ленени рокли, които си беше донесла. Муселинената рокля не изглеждаше особено подходяща за упражнения по стрелба или каквото там полковникът й готвеше.

Когато получи бележка да се яви в Чипсайд, тя нямаше как да знае какви дрехи да вземе. Но инстинктът й бе подсказал, че сатенът и коприната ще са напълно излишни на място, където хората от нейния кръг никога не отиват.

Тя изпи чая си, облече се и се загърна в топъл шал с персийски шарки. Добре, че се бе сетила да го вземе. Когато слезе на партера, големият часовник удари шест и половина.

Гревил я очакваше в дневната, където гореше буен огън. Слънцето още не беше стигнало до еркерния прозорец, така че на масата горяха две свещи. Когато Аурелия влезе, Гревил стоеше до прозореца, но веднага се обърна, огледа я от главата до петите и се поклони.

— Добро утро, мадам.

— Добро утро. — Аурелия отиде при него и също погледна през прозореца. — Малко мразовито, но хубаво.

— Скоро ще се затопли.

Гревил стоеше толкова близо до нея, че тя усещаше топлината и свежата миризма на тялото му. Споменът за целувката я връхлетя отново. Солено–сладкият вкус на устните му, лекото им движение върху нейните… Възможно ли е целувката все пак да е означавала нещо повече от малко упражнение за по-убедителна измама? Поне тя я беше усетила така…

— Ето я и закуската! — Веселият глас на Мери ги върна в действителността. Аурелия се отдели бързо от Гревил, отиде до масата и започна да нарежда чиниите.

— О, Мери, пак сте приготвили храна за цяла армия! — Аурелия пламенно се надяваше, че не се е изчервила и не е дала на Гревил да разбере, че споменът за малката интимност помежду им владее съзнанието й.

— Е, надявам се да ви стигне — засмя се Мери, кимна доволно и напусна стаята с празната табла.

— Как ще прекараме днешния ден? — Аурелия седна и посегна към препечените филийки.

Гревил погледна навън. Слънцето вече грееше по-силно.

— Най-добре да започнем с упражнения на открито. Да използваме хубавото време, защото скоро може да завали. По тези места това е обичайно. Ще стоим вкъщи само когато времето е лошо.

— Какви упражнения сте предвидили?

— Наричаме ги целеви. Ще научите как да установявате дали някой ви преследва, или не. Накрая ще ви покажа няколко маневри за избягване на преследвачи и любопитни.

Това е най-странният ден в живота ми, мислеше си Аурелия следобед, изправена под залязващото пролетно слънце. Стоеше сам-сама на тясна пътека посред полето — или поне си мислеше, че е сама. Дали бе успяла да се отърве от Гревил в малкото село, което бяха оставили зад гърба си? Той я преследваше. Макар да не го виждаше никъде, тя усещаше присъствието му. В момента обаче го бе изгубила.

Аурелия се засмя тихо. Как й хрумна да се покатери в каруцата, която излизаше от селото? Скри се между чувалите с картофи и коларят, който излезе от селската кръчма порядъчно пиян, не я забеляза. След като се отдалечиха достатъчно и пътят стана безлюден, Аурелия се плъзна безшумно по дъските и стъпи на земята. За щастие коларят дремеше отпред, а конете послушно следваха пътя с надеждата да се приберат по-скоро вкъщи.

Аурелия си бе поставила за цел да заблуди Гревил, като му приложи няколко номера, и да се прибере сама в къщата на мисис Мейшъм — тя се намираше в края на следващото селце и тесният път щеше да я изведе право там.

Сега обаче стоеше като изгубена на оживен междуселски път, оглеждаше се и хапеше устни. Би могла да се покатери през оградата, да преодолее високия жив плет, като внимава за къпините, и да излезе на пасището. После ще тръгне покрай живия плет паралелно на пътя и със сигурност ще стигне до фермата.

Аурелия отново се огледа. Изпитваше известен страх, че някой бик може да я е забелязал. Видя само стадо крави, които пасяха мирно и я зяпаха безучастно. Кравите не я плашеха, а от бикове нямаше и следа.

Аурелия тръгна покрай живия плет. Острият вятър я прониза и тя се загърна в топлата наметка. Наистина беше прекарала труден ден и копнееше най-после да сложи край. Фермата сигурно беше на около миля оттук.

Аурелия стигна до края на пасището, прекачи се по стълбичката на следващото и забърза отново покрай плета, представяйки си горящи цепеници в камината и вкусна вечеря. В следващия миг обаче сърцето й заби лудо и някой сякаш я удари по главата. От другата страна на живия плет ходеше човек. Аурелия спря. Другият също спря.

Разочарованието почти я разплака. Толкова искаше да успее! Тя забърза отново напред. Крачките последваха ритъма й, после забързаха. В края на пасището се издигаше ограда. Главата на Гревил се появи над коловете. Той се опря на лакти и я поздрави с усмивка.

— Отлично се справихте — похвали я той.

— Изобщо не беше добре — отговори сърдито тя, неспособна да се удържи. — Въпреки всичко ме намерихте.

— А вие какво очаквахте?

Гревил й предложи ръка, за да се прехвърли през оградата, но тя се направи, че не забелязва жеста му, прекачи се от другата страна и тръгна напред. Гревил изглеждаше толкова самодоволен, че с удоволствие би го ударила.

— Не се обвинявайте, Анелия — посъветва я той, когато мълчанието се проточи. — Справихте се отлично. Когато се скрихте в каруцата с чувалите, не ви забелязах, уверявам ви. Цели десет минути претърсвах селото, докато се сетя как сте се измъкнали.

Аурелия потърси погледа му.

— Наистина ли?

— Наистина. — Той улови ръката й и я мушна под своята.

— Това беше първият ви урок в естествени условия, скъпа моя, и трябва да кажа, че ме изненадахте много приятно.

Аурелия веднага се почувства по-добре. Светлинките на фермерската къща се приближаваха и облекчението й растеше. Влязоха през кухнята и Мери, която печеше месо на огъня, ги посрещна с недоволно цъкане.

— Мастър Гревил, мадам не бива да стои дълго на студа. Нощният въздух е нездравословен.

— Нямах намерение да се бавим толкова — отговори с усмивка Гревил. — Не очаквах мис Аурелия да ме изненада, но тя го направи.

— Ще отида горе да се преоблека за вечеря. — Аурелия се освободи от ръката му и се обърна към вратата.

— Горещата вода ви чака в стаята, мила моя — извика подире й Мери и се зае отново с печенето.

Щом влезе в стаята си, Аурелия затвори вратата, отпусна се на леглото и се опита да премисли деня. Свали ръкавиците и огледа ръцете си, протегна и прегъна пръсти и се опита да си спомни как се усещаше пистолетът в ръката й и как натискаше спусъка. Мина още веднъж през цялата процедура по почистването и зареждането на употребения пистолет — Гревил й го обясни и показа с безкрайно търпение.

Той е добър учител, заключи Аурелия, хвърли ръкавиците на раклата, стана и смъкна наметката си. Много търпелив, но и доста… надменен. През цялото време излъчваше самоувереност, която я вбесяваше. После обаче я даряваше с обезоръжаваща усмивка и тя имаше чувството, че се присмива сам на себе си.

Освен това… по дяволите, той беше невероятно атрактивен мъж! И все повече я възхищаваше. Откакто Фредерик си отиде, тя беше общувала и с други мъже. Харесваше ги, чувстваше се привлечена от тях, но не чак толкова, че да изгуби равновесие. Беше приятно да пофлиртува, но чувствата й скоро угасваха и това не й причиняваше страдание.

Този път беше различно. Чувствата й не бяха повърхностни. Я не говори глупости — ядоса се на себе си Аурелия. Не може да е сериозно. Снощната целувка не се повтори, нямаше случайни докосвания, двамата се съсредоточиха изцяло върху работата. Трябваше да изпълнят важна задача. Ни повече, ни по-малко.

Да, той я привличаше. И това беше хубаво, като се имаше предвид каква роля бе възприела в представлението, което играеха. Много по-лесно ще да убеди приятелките си, че се е влюбила, ако в историята има зрънце истина. Така и обществото няма да заподозре нищо.

Тя си кимна решително, сякаш искаше да убеди себе си, и извади от шкафа втората ленена рокля. Селската дреха също висеше там, изпрана и изгладена от Мери. Аурелия реши да излиза с нея навън, ако пак се наложи да обикалят околността, и да пази ленените рокли за уроците в къщата.

Тя хвърли мръсната рокля на леглото и се прозя широко. Едва сега усети колко е изтощена от преживяното напрежение. Същевременно се чувстваше възбудена, духовно освежена, нищо, че тялото я болеше. И умираше от глад.

Аурелия слезе в дневната много скоро, привлечена от силната миризма на печено месо. Гревил я очакваше пред камината с чаша вино в ръка.

— Вино?

— Да, с удоволствие, макар че сигурно ще заспя на масата. — Аурелия пое пълната чаша и се засмя. — Ако не бях гладна като мечка, отдавна щях да съм в леглото. — Тя се обърна към малката маса до прозореца, върху която бяха поставени няколко листа. Успя да забележи, че от едната им страна е написана цифра, а от другата — дума. — Какво е това?

— Смятам след вечеря да разгледаме няколко прости кодове.

— Аха. — Толкова за умората ми, помисли си Аурелия. — Добре ли познавате Хари Бонъм?

— Не особено добре. Срещали сме се няколко пъти в министерството.

Много дипломатичен отговор.

— Доколкото разбирам, сте колеги — продължи тя, като внимаваше за изражението му.

— Да, може да се каже. Откога знаете, че Бонъм работи за министерството?

— Научих малко преди да се оженят с Нел. — Аурелия вдигна рамене и отиде до камината. — Никога не говорим за това.

— Надявам се — прозвуча ледено гласът му.

— Вие май не одобрявате, че знам — нагоди се тя към тона му.

— Абсолютно сте права — почти изсъска той. — Бонъм работа под най-строга тайна. Учудвам се, че се е доверил на жена си, а още повече, че й е разрешил да каже и на приятелките си.

— Може би е най-добре лично да го помолите за обяснение — предложи хладно Аурелия. — Аз от своя страна ще ви кажа, че обстоятелствата бяха… изключителни.

— Така си и помислих. — Той я погледна над ръба на чашата. — При нас обстоятелствата няма да са толкова трудни.

— Вече ми дадохте думата си.

Той се обърна и остави чашата си на масата.

— Прощавайте, не исках да събудя съмненията ви. Въпреки това, Аурелия, не забравяйте основното правило: в тази професия не бива да се доверявате никому. Никога.

— Дори на вас? — попита изумено тя.

— Дадох ви думата си, че ще ви защитавам с всички сили. Но не мога да гарантирам, че в друго отношение няма да чуете от мен неистини. Може да се случи така, че да съм принуден да ви лъжа. По-добре да сте подготвена.

Внезапно я побиха студени тръпки. Сивите очи я гледаха тъмни и бездънни. Хари и Нел си имат доверие, помисли си тя. Хари и Алекс упражняват една и съща професия, макар и за различен работодател, както и по различен начин. За всичко е виновна тази мръсна война. Тя държи в лапите си и Гревил.

Веднага след това Аурелия си спомни как след женитбата на Лив двете двойки се отнасяха едни към други с недоверие. Хари и Алекс се грижеха за собствените си дела, използваха Нел и Лив, без да им обяснят какво всъщност искат от тях — докато истината не излезе на бял свят. Тогава стана страшно. За Нел и Лив беше много трудно да се примирят с мисълта, че съпрузите им са ги лъгали и са щели да продължат да ги лъжат, ако те не бяха ги принудили.

За разлика от тях Гревил още от самото начало й каза какво се иска от нея. Пожела да я спечели като съюзница в своята война и тя се съгласи. Аурелия не си правеше илюзии относно връзката им. Даже се радваше, че е принудена да гледа фактите в очите. Гревил не я залъгваше, че има чувства към нея. Значи и в това отношение нямаше да влезе в капан. Тя работеше с него с пълното съзнание какво прави.

— С други думи, вие нямате никакво доверие в мен.

— Вече ви казах, че не се доверявам на никого.

— И на Фредерик ли не вярвахте?

Гревил въздъхна и отново взе чашата. Известно време остана загледан в огъня, преди да се обърне към нея.

— Много обичах Фредерик. Той знаеше какви са законите и правилата в нашата професия. Бе оставил миналото зад гърба си. Хора като нас не смеят да говорят много за семействата си, за миналия си живот, за чувствата си. Научили сме се да съществуваме като лица без минало и без близки. Като псевдоними. Как мислите, защо Фредерик не ми е казал, че жена му е най-добрата приятелка на сестра му?

— Защото това е важна информация — отговори спокойно Аурелия.

Гревил се усмихна с онази разкаяна и леко иронична усмивка, която винаги я обезоръжаваше.

— Да, в този случай сигурно щеше да е полезно да нарушим правилата.

— Аз пък мисля, че сте имали много случаи, когато се е налагало да нарушавате правилата. И сега може да стане така.

Гревил кимна замислено. Погледът му не се откъсваше от лицето й.

— Аз май вече наруших най-важното правило — отговори той едва чуто.

Аурелия се намръщи неразбиращо.

— Така ли? И кое е то?

Гревил извърна поглед. Съжаляваше, че е направил тази забележка. Изпи виното и кимна на Мери, която донесе вечерята точно в подходящия момент.

— Хайде да ядем.

Аурелия се нахвърли върху вкусното печено, но почти не усещаше какво яде. През цялото време мислите й бяха заети с правилото, което той твърдеше, че е нарушил.

Гревил мислеше за същото. Съзнаваше, че е допуснал непростима грешка. В никакъв случай не биваше да изрича онези думи. Това беше знак, че бдителността му намалява, а в неговата професия това беше опасно. Досега винаги той беше диктувал правилата и това беше голямото му предимство. Ако започнеше да ги пренебрегва, щеше да се окаже в много неизгодно положение.

10

Аурелия преживя останалите дни като в транс. И беше благодарна за това състояние. Защото нямаше никакво време да размишлява за чувствата, които изпитваше към своя придружител. Имаше си предостатъчно работа, умът й беше зает с много други неща. Освен това Гревил полагаше видими усилия да стои на разстояние от нея. Той беше учителят, тя — ученичката. Тя трябваше да научи много неща, да запомни куп подробности.

През последната им вечер заедно Аурелия имаше чувството, че е станала друг човек. Или по-скоро човек, който гледа на света с други очи. Гревил я научи да внимава и за най-дребните неща, за едва видими детайли, на които досега изобщо не беше обръщала внимание. Научи я да употребява думи и изрази, които нямаше да направят впечатление на никого в обществото, но на него щяха да кажат всичко. Научи я да прави жестове и знаци, които той щеше да разгадае от другия край на помещението.

Аурелия се научи да стреля доста добре и макар да не одобряваше носенето на оръжие, вече беше убедена, че ако се наложи, ще натисне спусъка без колебание. Научи се как да се отърве и от най-добрия преследвач и как да избягва настойчиви въпроси. Гревил, естествено, всеки път успяваше да я проследи, но с готовност признаваше, че никак не му е било лесно.

Истинският изпит щеше да се състои по улиците на Лондон. Тя се надяваше, че след сериозното обучение в равнините на Есекс ще може без усилия да открива преследвачите в лабиринта на града и да избяга от тях. Усещаше възприятията си невероятно изострени и това я радваше.

Гревил й показа как и при невинни наглед обстоятелства да открива, че някой я наблюдава. Тя, естествено, не можеше да разчита, че това ще й се удава винаги. Въпреки това, ако бе разбрала правилно, тя щеше да играе второстепенна роля в партньорството им и това я задоволяваше напълно. Обичайният й живот в обществото щеше да се обогати с няколко нови нюанса. Нищо повече. Ще участва в същите събития, ще се движи в същия обществен кръг, макар и с други намерения. Ще заеме на Гревил очите и ушите си. Не й се вярваше, че ще се наложи да бяга от преследвачи по тъмните лондонски улички и да стреля с пистолет.

— Ако желаете, утре може да поспите малко повече — каза й Гревил, докато вечеряха. — Не се налага да тръгнем преди девет. Ще вземем обедната карета за Лондон.

— Няма ли да пътуваме сами? — попита с леко недоволство Аурелия. — Лесно бихме могли да го уредим.

— Вие опитайте — предложи Гревил и си отряза парче сирене. — Аз трябва да пътувам с пощенската карета.

— Значи се налага да се разделим? — Аурелия изпита лека уплаха. Обучението бе свършило. Оттук нататък трябваше да разчита на себе си.

— Само временно. Ще пристигнете с наетата карета направо на Кавендиш Скуеър и ще кажете, че се връщате от Бристол след посещение при болната си леля. А аз ще се върна в Лондон незабележимо, както и го напуснах преди седмица. Вдругиден в дома ви на Кавендиш Скуеър ще се появи полковник Гревил Фалконър, за да ви изкаже почитанията си.

— Разбрах — кимна Аурелия. — А после?

— Харесах една къща на Саут Одли Стрийт и смятам да я наема — съобщи Гревил. — Щом обявим годежа си официално, не би било зле да проявите известен интерес към ремонта, мебелите и така нататък. Къщата е добро място за срещи. Не е така голяма и елегантна като вашата на Кавендиш Скуеър или дома на виконт Бонъм, но е добра.

— Сигурна съм, че ще ви подхожда. — Това беше единствената възможна забележка, колкото и банално да звучеше. — А после?

— Бърз и бурен роман. Едва когато официално обявим, че сме сгодени, ще имаме пълна свобода на движение. Много е важно да можем свободно да влизаме и излизаме от дома на виконт Бонъм. Ще ви посещавам всеки ден, а вие дискретно ще пуснете слуха, че сте склонна да приемете ухажването ми. Леля е обещала да даде бал в чест на пристигането ми в Лондон. Така че след три седмици можем да обявим връзката си официално.

— След три седмици? Как ще обясня на приятелките си, че съм се влюбила безумно в човек, когото познавам има-няма от месец? Мислите ли, че ще ми повярват?

Гревил я погледна така, сякаш я виждаше за първи път, после бавно се надигна. Заобиколи масата, хвана я за ръцете и я принуди да се изправи.

Кръвта внезапно зашумя в ушите й. Стомахът й се сви, бедрата и се изопнаха, гърдите й се стегнаха под памучната рокля.

Той обхвана лицето й с две ръце, връхчетата на пръстите му се плъзнаха по бузите й, палецът му очерта контурите на устата й. Той се наведе, целуна я по ухото, загриза крайчето, впи устни в тънката кожа, под която удряше пулсът. Аурелия изохка тихо, отметна глава назад и му предложи устните си за целувка.

Устата му моментално завладя нейната и тя се разтрепери. Ръцете й се увиха около хълбоците му и притиснаха тялото му към нейното. Тя се раздвижи и усети стягането на силните му мускули. Езикът му се втурна да изследва устата й и тя му отговори със същото. Не изпитваше ни най-малко притеснение. В тялото й лумна огън, кръвта й закипя. Спокойната и овладяна вдовица от Кавендиш Скуеър изчезна завинаги в миналото. Аурелия възликува вътрешно — може би защото знаеше, че никой, наистина никой не знае къде е тя в момент и какво прави.

След цяла вечност Гревил отдели устни от нейните и вдигна глава. Пое дълбоко въздух, помилва подутите й устни и в очите му се появи меланхолична усмивка.

— О, скъпа, постепенно ме обхваща подозрение, че няма да съм в състояние да изпълня поръчението си така трезво и делово, както ми се иска.

Аурелия го пусна и отстъпи крачка назад. Опита се да диша равномерно, за да се успокои. Трябваше бързо да си възвърне самообладанието. Не само че физическата възбуда я бе връхлетяла напълно неподготвена, ами и беше силна като никога преди. Разбира се, когато се любеше с Фредерик, също изпитваше удоволствие — но не и тази помитаща всичко по пътя си буря от желания, която я разтърси от дън душа.

— Ако искаме да играем убедително бурния си романс, не е нужно да внимаваме толкова за разума и умереността — отвърна задъхано тя.

— Може би. — Гревил се намръщи едва забележимо. Стоеше напълно неподвижен и наблюдаваше реакцията й. Този път обаче чувството й подсказа, че той гледа някак си през нея, и тя беше убедена, че не греши.

— Какво има? — попита тихо.

Гревил с мъка се изтръгна от нерадостните си мисли.

— Нищо… съвсем нищо. Но е време да си лягате. Става късно.

— Прав сте — кимна тя и се запъти към вратата. — Желая ви лека нощ. Утре ще сляза в осем.

— Лека нощ и на вас. До утре.

Гревил й отвори вратата. Когато Аурелия мина покрай него, той се отдръпна, за да не се докоснат телата им. Тя се усмихна сдържано и не каза нищо.

Щом влезе в стаята си, Аурелия се зае да подрежда нещата си в чантата. После се приготви за спане. Но мислите й бяха другаде. Гревил я целуваше също толкова страстно, колкото тя него. И той изпитваше същите желания като нея. Защо се страхуваше да даде воля на страстта и желанието си? Сигурно се опасяваше, че това ще му пречи в работата. Или се боеше от по-дълбоко обвързване с нея, което беше извън поръчението му…

В момента Аурелия не беше в състояние да даде отговор на тези въпрос. Според неговите предположенията мисията им щеше да продължи около три месеца. За това време със сигурност ще разбере, каквото я интересува. Ще се движи отново на познат терен, ще общува с познати хора в познати ситуации — и ще действа с нови сили.

Аурелия си легна и на следващата сутрин с изненада установи, че е спала дълбоко и спокойно. Сигурно защото изтощеното тяло не се съобразява с възбудения дух, помисли си иронично тя. Навън вече грееше слънце, в клоните на дърветата пееха птички. Тя се облече и слезе в кухнята, където Мери я посрещна с новината, че мастър Гревил вече е закусил и е излязъл. Казал е, че тя също ще закуси и ще тръгне след половин час.

След двайсет минути се появи Гревил, облечен като фермер.

— Сложил съм чантата ви в каретата — съобщи делово той. — Ако сте готова…

— Разбира се, че съм готова. — Аурелия остави недоядената препечена филийка и стана. — Отивам да си взема наметката.

— Чака ви в преддверието — съобщи Гревил и й отвори вратата. Държеше се така, сякаш снощи между тях не се беше случило абсолютно нищо. Сигурно така трябва, каза си примирено Аурелия.

— Моля да почакате няколко минути, сър. Ще отида до тоалетната. Нямам никакво желание да посещавам отново онези вонящи дупки по пътя към Лондон. Тук поне е чисто.

— Добре, но побързайте.

Аурелия го изгледа неодобрително, но не каза нищо. След няколко минути двамата вече седяха в двуколката и конят препускаше към крайпътния хан в Барнет.

— Помните ли историята си? — попита строго Гревил.

— Разбира се. Срещнали сме се случайно в Бристол, където вие сте били по семейни дела, а аз съм гледала болната си леля. Понеже вече са ни представили един на друг в Лондон, сме решили да прекараме известно време заедно — изрецитира тя. — При тези обстоятелства е напълно нормално след завръщането си да ме посетите на Кавендиш Скуеър.

Гревил кимна мълчаливо. Щом пристигнаха, върна двуколката и коня на собственика и уреди пътуването на Аурелия до Лондон.

Пътуването с наета карета беше много по-удобно, отколкото с пощенската. Гревил каза на Аурелия, че този път ще стигне много по-бързо, защото кочияшът няколко пъти ще смени конете на станциите. Преди да се качи в каретата, тя се обърна към Гревил, който държеше вратичката.

— Ще се видим ли утре?

— Разбира се. Очаквайте ме още рано сутринта. — Той се наведе, целуна й ръка и за миг силно стисна пръстите й.

— Ще ви чакам.

Аурелия се настани в каретата, Гревил затвори вратичката и извика на кочияша да тръгва. Мъжът плесна с камшика и конете бавно излязоха от двора на странноприемницата.

Аурелия се облегна на седалката и затвори очи. Каретата се друсаше, но това не я смущаваше. Потънала в мисли, тя милваше машинално пръстите на ръката си, където все още усещаше натиска на неговите.

Пристигна на Кавендиш Скуеър в шест вечерта. Слезе тромаво от каретата и внимателно раздвижи скованите си крайници. Радваше се, че е устояла на импулса да помоли кочияша да я закара направо на Маунт Стрийт. Копнееше да види отново Франи, но имаше нужда да остане половин час насаме със себе си, за да може да се яви пред очите на Корнелия. Последните пет дни я бяха променили и трябваше да намери начин да скрие тези промени от острия поглед на приятелката си.

Освен това трябваше незабелязано да вмъкне в разговора полковник Фалконър, но без да създава впечатление, че зад случайната им среща в Бристол се крие нещо повече от случайност.

Ето че животът с трикове и измами започва, каза си тя, докато отключваше входната врата. Лошо е, че се налага да мамя най-добрата си приятелка, но няма как. От друга страна… успея ли да заблудя Корнелия, с другите ще е много по-лесно.

Аурелия блъсна вратата и влезе в тъмната зала. Само една свещ гореше на стената на стълбището. В къщата цареше гробна тишина.

— Моркомб! — извика тя и захвърли чантата си на пода.

— Моркомб! Има ли някой вкъщи?

Вратата в отсрещния край на залата се отвори. Плисна светлина. Аурелия въздъхна облекчено.

— Ей, какво става тук? А, вие ли сте? Защо се връщате така, без да съобщите? Трябваше да ни предупредите. — Обут в обичайните си филцови пантофи, старият иконом прекоси залата, застана пред нея и я огледа неодобрително. — Можехте да ни изпратите вест — допълни той и изтри ръце в грубата си престилка.

— Нямаше как — отговори Аурелия с примирителна усмивка. — Прощавайте, ако завръщането ми е в неподходящ за вас момент. Въпреки това ви моля да кажете на Джейми да запали лампите в моя салон и по стълбата. Също така искам огън в спалнята си и гореща вода възможно най-скоро.

— Добре де, добре — промърмори Моркомб. — Тъкмо вечеряхме. — Той се затътри обратно към вратата. — Ще пратя Джейми.

Клатейки глава, Аурелия установи, че освен нея никой и нищо не се е променило. Отиде в салона и застана трепереща на прага. Явно никой не е палил огън, докато е отсъствала — това, естествено, беше разумно, но ако князът и княгинята бяха тук, прислугата им със сигурност щеше да поддържа помещенията топли и да чисти. Очаквайки завръщането им, Борис щеше да заповяда лампите да горят цяла нощ. Но той, естествено, бе заминал с господарите си в Ню Форест.

— Ей сега ще донеса цяла кофа въглища, мадам. — Джейми дотича в салона, въоръжен с дълга маша. — Веднага ще запаля огън — обеща той, клекна пред камината и се хвана за работа. После запали свещите на масата. — Хубаво е, че се върнахте, мадам. Хестър вече е в стаята ви. Скоро всичко ще е готово.

— Отлично. Благодаря, Джейми. Можеш да се върнеш в кухнята.

Аурелия си наля чаша шери и забърза нагоре към спалнята си.

Хестър бе пуснала завесите и палеше огън.

— Не ви очаквахме, мадам — рече тя, без да се изправи.

— Да, знам, Моркомб вече ми каза — засмя се Аурелия. — Трябвало да ви предупредя.

Тя остави наметката си на един стол и я огледа намръщено. След пет дни на открито изглеждаше много мръсна. После извади иглите, свали шапката и се огледа мрачно в голямото огледало. Косата й висеше на всички страни.

Непременно трябваше да иде на Маунт Стрийт, преди бавачката да сложи Франи в леглото. Това означаваше, че Хестър няма да има време да й направи косата. Аурелия хвърли поглед към часовника. Шест и половина. Очевидно ще се наложи да изчака до утре, за да види Франи. Може би Хари и Корнелия имат намерение да излязат и вече се приготвят. По-добре да не нахлува неканена. Тя въздъхна унило и си призна, че не е готова да се върне в своя свят — нито външно, нито вътрешно.

По-добре да прекара една спокойна вечер, да се наспи хубаво и утре рано да почука на вратата на Маунт Стрийт, за да закуси заедно с дъщеря си.

Така е най-разумно, реши тя, и помоли Хестър да й приготви ваната.

— След като се окъпя, ще вечерям в салона. Нещо леко. Помолете мис Ада да ми свари едно яйце. Или да приготви нещо набързо.

— Веднага, мадам.

Хестър излезе с бързи крачки. Аурелия започна да се съблича, отпивайки от време на време по глътка шери.

На следващата сутрин тя се събуди рано и веднага позвъни за Хестър. Само след половин час вече вървеше бодро към Маунт Стрийт. Още докато се изкачваше по парадното стълбище, някой отвори вратата. На прага застана висок, слаб мъж, увит в дебело палто и нахлупил шапка ниско над очите си.

— О, лейди Фарнъм, какво ви води насам толкова рано? — попита той и учтиво свали шапка.

— Добро утро, Лестър. Бях извън Лондон и се върнах късно снощи.

Корнелия винаги наричаше Лестър дясната ръка на Хари. Или неговия адютант. Очевидно Лестър помагаше на Хари във всичките му тайни дела.

— Моля, заповядайте, влезте. Знам, че искате да прегърнете малката мис. Тя ще е много щастлива да ви види, мадам. Аз обаче трябва да изляза. — Лестър отстъпи назад и задържа вратата.

— Горя от нетърпение да я видя — призна засмяно Аурелия. — Много рано излизате.

— Да, да… — Лестър направи лек поклон и мина покрай нея. — Желая ви хубав ден, лейди Фарнъм. — Слезе бързо по стълбата и много скоро изчезна надолу по улицата.

Аурелия се усмихна и поклати глава. Лестър не позволяваше никой да му се бърка в работата. Само двамата с Хари знаеха по каква работа е тръгнал. И понеже работата им беше обща, всичко беше уредено, както трябва.

— Добро утро, лейди Фарнъм. Прощавайте, не чух чукчето на вратата. — Икономът Хектор дотича в залата, закопчавайки жакета си. — Не очаквах да ни посетите толкова рано.

— Знам, че не е възпитано, но не можех другояче — усмихна се Аурелия. — Прибрах се в Лондон късно снощи и нямам търпение да видя Франи.

— Преди десет минути изпратих закуската в детската стая. Ако желаете да се присъедините към децата, ще ви направим кафе. — Хектор се покашля дискретно. — Лорд и лейди Бонъм още не са се събудили.

— Не се безпокойте, Хектор, нямам намерение да ги притеснявам. Дойдох само да видя Франи. Качвам се право при нея.

Докато бързаше по стълбите, Аурелия си каза, че Хектор със сигурност ще намери начин дискретно да съобщи на господарката си за посещението й.

Франи посрещна майка си с бурна радост. Настани се в скута й и започна да разказва какво се е случило през изминалите дни. Аурелия седеше спокойно, слушаше звънкото гласче на момиченцето и се наслаждаваше на малкото телце, притиснато до нейното. Как ли ще реагира Франи на сближаването й с Гревил? Тя познаваше дъщеря си и очакваше много скоро да бъде бомбардирана с въпроси, на които нямаше ясен отговор.

А как ще реагира Гревил? — запита се с известно опасение тя. При първата им среща като че ли се разбираха много добре. Тя нямаше ни най-малка представа дали той обича децата, как общува с тях… Но поне й бе заявил недвусмислено, че не е обвързан с друга жена, няма близки роднини, освен леля си, и се интересува само от работата си.

От мистрес Мейшъм бе научила, че Гревил е имал самотно детство. Добрата жена й показа, че не одобрява поведението на майка му. Дали има братя и сестри? Вероятно не, предположи тя, но не можеше да е сигурна. Всъщност не знаеше нищо за Гревил. Той бе издигнал около себе си непреодолима стена и тя не смееше да му задава лични въпроси.

Може би е най-добре да не се сприятелява с Франи. След около три месеца мисията им ще приключи. Щом изчезне от Лондон, детето скоро ще го забрави.

Аурелия целуна меката коса на дъщеря си и въздъхна.

Вратата се отвори и на прага застана Корнелия, облечена в прекрасна утринна роба. Меднорусата й коса беше разбъркана.

— Добро утро, Ели, радвам се, че си отново вкъщи. — Тя прекоси стаята, наведе се и сърдечно целуна приятелката си по бузата.

— Казах на Хектор да не те буди — рече Аурелия, стана и я прегърна. — Но нямах търпение да видя детето и дойдох в нецивилизован час.

— Естествено. — Корнелия поздрави децата си с целувка, избърса мармалада от бузката на Сюзън, седна срещу Аурелия и си наля кафе. — Хайде, разказвай. Какво става с леля ти?

— О, вече е много по-добре. Посрещна ме с новината, че сърдечните й смущения вероятно се дължат на запека. Поглъщаше огромни количества супа от костенурка, обилно подправена с мадейра. И много скоро беше отново на крака.

Лелята от Бристол беше оригинална стара дама и Корнелия знаеше достатъчно за нея, за да повярва в думите на приятелката си.

— С други думи, пътуването ти е било напразно — рече тя и протегна босите си крака към огъня.

— Може би да, а може би не — отговори Аурелия с тайнствено изражение.

— О? — Корнелия остана много изненадана. — И какво означава това?

— Какво означава това, мамо? Какво означава това? — извика и Франи и заподскача възбудено.

— Това означава, мила, че успях да утеша пралеля ти Бакстър, макар да не беше наистина болна — отговори Аурелия и хвърли предупредителен поглед към приятелката си, който още повече засили любопитството й.

Корнелия отпи глътка кафе и смени темата.

— През седмицата се случиха доста неща, Ели. Имах нужда от теб. Херцогиня Грейсчърч настоя да я придружим на една ужасна официална вечеря. Хари се извини в последната минута… каза, че има спешна работа в министерството… и е вярно, защото не се прибра два дни. Наложи се да отида сама. Ако беше в града, може би тях да измоля да ме придружиш.

Разговорът продължи така още половин час, докато гувернантката мис Алисън не напомни, че е време да започнат уроците. Аурелия се изправи, прегърна Франи и задуши надигащия се протест с молба:

— Бъди послушна, скъпа, учи си уроците и ти обещавам, че следобед ще мина да те взема по-рано, а после ще вечеряме заедно пред камината.

— В твоя салон, не в детската стая — извика с блеснали очи Франи.

— По-точно в салона на леля Лив — засмя се Аурелия и целуна дъщеря си.

Трите месеца ще минат бързо и тогава ще си имам свой салон, помисли си тя. Перспективата беше много радваща, но й предстоеше дълъг и труден път, докато стигне до целта.

— Хайде да закусим в моята дневна — предложи Корнелия, щом излязоха от детската стая. — Хари излезе на езда с Дейвид и Ник. Снощи се прибра много късно от Уайтс и призна, че е играл хазарт. Нищо чудно, че първо трябва да си прочисти главата.

Аурелия се зарадва, че Хари не си е вкъщи. Защото не беше сигурна доколко убедително ще разкаже историята, която бе съчинила. Новината за „случайната“ й среща с полковник Фалконър щеше да прозвучи подозрително в ушите на човек със същата или поне с подобна професия, да не говорим за изненадващата й реакция на тази среща.

Едва се бяха разположили на масата в дневната и Корнелия мина към темата, която я интересуваше.

— Може би да, а може би и не — повтори многозначително тя и вдигна вежди.

Аурелия се усмихна тайнствено и наля кафе.

— Леля Бакстър ме караше не само да я храня с лъжичка, но и да извеждам на разходка двата ужасни мопса.

— И какво? — настоя Корнелия, когато приятелката й млъкна и започна да маже масло върху хлебчето си.

— И тогава срещнах някого… човек, когото познавам отскоро… — Аурелия грижливо разряза хлебчето на четири хапки, сложи едната в устата си и се обърна към Корнелия със святкащи очи. — Опитай се да отгатнеш кого, Нел!

Корнелия остави препечената филийка, пийна кафе и смръщи чело. Доставяше й огромно удоволствие да играе тази игра. Внезапно отвори широко очи и попита:

— Да не е онзи полковник, дето се е познавал с Фредерик? Полковникът, който… как да се изразя… прояви интерес към теб?

Аурелия кимна и взе купичката с мармалад.

— Позна от първи път!

— Как ли се казваше? А, сетих се! Нещо като граблива птица… сокол. Полковник Фалконър! Усмихва се малко накриво, но иначе прави силно впечатление… красиво лице, посивели слепоочия… едър, силен мъж… невероятни очи — никога не бях виждала такова тъмно сиво… учудващо дълги мигли. Права ли съм?

Аурелия избухна в смях.

— Страхотно описание. Полковник Гревил Фалконър. Буквално връхлетях върху него, докато тичах след двата ужасни мопса на леличка.

— О! — Корнелия кимна многозначително. — Аз пък си мислех, че го смяташ за арогантен… поне така се изрази след първата ви среща.

Аурелия вдигна рамене. Колко просто беше да лъже.

— Напълно си права, но в Бристол го приех като сигурно пристанище в бурно море. Умирах от скука, беше ми писнало да чета на глас скучните списания на леля Бакстър и да излизам от къщи само за да разходя кучетата. Разбираш ли, бях в такова състояние, че щях да посрещна с добре дошъл и самия дявол.

Аурелия пое дъх и продължи да разказва:

— Той ме посети в дома на леля, а после ме покани да го придружа на концерт. Всеки път, когато излизах с кучетата, и той идваше в парка… — Тя се постара да изглежда леко засрамена и добави: — Кой знае, може би няма да се виждаме повече, когато се върне в Лондон, макар че в Бристол беше много хубаво… Убедена съм, че той има достатъчно приятели тук и ще си прекарва времето много по-приятно, отколкото да се разхожда с мен в парка.

— Ти също ще си прекарваш времето по-добре — възрази Корнелия. — Въпросът е дали ще ти е неприятно, че няма да го виждаш повече.

Настъпи моментът — каза си Аурелия и сведе глава към салфетката си.

— Да. Да, Нел, много бих искала да го видя отново. — Тя погледна безпомощно приятелката си. — О, скъпа, какво да правя?

— Ще се погрижим полковникът да не се изгуби в лондонската мъгла. — Очите на Корнелия засвяткаха. — Много се радвам за теб, Ели! Полковник Гревил Фалконър ще стане наша основна цел. Ще кажа на Хари да го проучи. Нали двамата вече се познават… — Изведнъж гласът и пресекна.

— И ти ли мислиш това, което мисля аз? — попита тихо Аурелия.

— Май да. Твърде вероятно е и той да се занимава със същото като Хари.

Аурелия кимна решително.

— И аз това си помислих. Но не смея да го попитам.

— Разбирам те — съгласи се сухо Корнелия. — Мъжете не обичат да говорят за тези неща. — Тя погледна изпитателно приятелката си. — Това ще ти пречи ли?

— Ти и Лив не се притеснявате особено, нали?

— Да, но невинаги е лесно.

Аурелия се усмихна с лека ирония.

— Щом вие двете се справяте, ще се справя и аз.

— Сигурна съм, че ще се справиш — побърза да я увери Корнелия. — Работата е там, че… — Тя се усмихна безпомощно. — Ужасно е, когато не знам къде е той в момента, на каква опасност се излага… А може би най-трудното е, че съм напълно изключена от една голяма част от живота му. Знам, че Хари ме обича, връзката ни е много дълбока, но тази тайна ще си остане завинаги тайна.

Да не мислиш, че не знам какво изпитваш? — искаше да извика Аурелия. За малко да избухне в горчив смях. Тя много по-добре от Лив и Нел знаеше за какво става дума. Едва след смъртта на съпруга си бе узнала с какво се е занимавал в действителност. Знаеше, че той би предпочел да я остави дял живот в неизвестност, да й спести болката и гнева. Хубавото беше, че в сравнение с приятелките си тя има решително предимство — още от самото начало знаеше кой е Гревил Фалконър и какво й предстои с него.

11

— Както виждате, сър, къщата е обзаведена много елегантно — увери го посредникът. Докато разглеждаше имота на Саут Одли Стрийт, клиентът с нищо не показа дали обстановката е по вкуса му. Не се мръщеше, не се усмихваше, даже не вдигна вежди. — Според мен и наемът е много разумен…

— Да — отговори кратко полковникът и мина от салона в трапезарията. Около махагоновата маса спокойно ще се съберат дванайсет души, каза си доволно той. Не възнамеряваше да кани много хора на вечеря. Трапезарията на Кавендиш Скуеър сигурно побираше поне двайсет, а в мавзолея на леля му можеха да вечерят най-малко трийсет. Той не се нуждаеше от голяма трапезария. Още едно основно правило: колкото по-малка е компанията, толкова повече интересни детайли може да подслуша.

Гревил се качи на втория етаж. Стълбището му хареса: красиво резбованият дървен парапет правеше елегантна извивка, преди да излезе на квадратна площадка. Два коридора водеха в противоположни посоки и завършваха с големи прозорци, които свободно пропускаха светлината във вътрешността на къщата. Двойна врата в източния коридор се отваряше към голяма спалня с изглед към градината отзад, до нея имаше просторна гардеробна. Свързваща врата водеше във втора спалня с присъединени към нея още две стаи и малък будоар, което означаваше, че тези помещения са предвидени за господарката на дома.

Гревил слезе отново на първия етаж. Разгледа кухнята и килерите, където щеше да властва икономът, и дневната на икономката. Нямаше представа какво точно правят прислужниците в големите лондонски къщи. Досега не се беше замислял по тези въпроси. Но Аурелия със сигурност знаеше как да се оправя с тях. Тя щеше да прецени дали къщата е обзаведена подходящо и нужни ли са някои поправки.

— Засега е достатъчно — рече сухо той и посредникът кимна облекчено.

— Ще подпишете ли договора за наем, сър Гревил? Само за една година, както поискахте.

— Да, но моля да предвидите възможност за удължаване.

Гревил взе договора и седна в дневната. Съмняваше се, че ще се наложи удължаване, но маскарадът изискваше да създаде впечатление, че смята да се установи трайно в Лондон. Извади перо и мастило, подписа и връчи документа на посредника.

— Дайте ми ключовете и сделката може да се смята за приключена.

— Да, сър Гревил. С удоволствие. — Мъжът извади от джоба си тежка връзка ключове. — Това са всичките, сър, и всеки е надписан. За килерите, за избата и така нататък… Икономът и икономката, разбира се, ще се погрижат.

— Надявам се — кимна Гревил, взе връзката ключове и ги претегли на ръката си. — Довиждане, Чартърс. Благодаря ви за услугата.

— Желая ви хубав ден, сър Гревил. — Посредникът въздъхна облекчено и се запъти към изхода. Гревил чу затварянето на входната врата, стана и тръгна да обикаля дневната. Тишината на къщата бавно проникна в сърцето му.

Аурелия ще му помогне да намери добра прислуга. Това може да стане едва след като обявят годежа си. Той обаче ще се нанесе в къщата още тези дни. Трябваше възможно най-бързо да се отърве от опеката на лейди Брутън. В последно време леля му буквално го дебнеше и се нахвърляше върху него от засада всеки път, щом го видеше да влиза или да излиза. И всеки път ставаше дума за бала, който подготвяше за представянето му. За него беше загадка как тя може да си мисли, че той се интересува от цвета на шампанското, от избора на порцелана или от ястията, които ще поднесат на късната вечеря.

Клатейки глава, Гревил излезе от новия си дом, заключи грижливо и се запъти към Кавендиш Скуеър. Бе казал на Аурелия, че ще иде да я види още сутринта. Беше крайно време.

Аурелия стоеше в салона и гледаше през големия прозорец към улицата. За всеки случай бе обяснила на Моркомб, че тази сутрин няма да приема посетители, защото очаква някого и сама ще му отвори, щом почука. Както винаги, Моркомб се задоволи с лаконичен отговор и изчезна в задната част на къщата. С изключение на временно наетото момиче, което лъскаше подовете и ламперията, наблизо нямаше никого.

Тя забеляза Гревил отдалеч, още докато прекосяваше малкия парк в средата на площада. Вървеше с големи крачки и бодро размахваше тънкия си бастун — Аурелия вече знаеше, че в него е скрито смъртоносно оръжие. Когато той прекоси улицата, тя усети добре познатите тръпки в тялото си.

Харесваше начина му на обличане. Той оставяше впечатление, че не се интересува от капризите на модата. Силната му фигура не се нуждаеше от подчертаване. Подплънки на раменете или специални шевове бяха напълно излишни. Широките рамене опъваха тъмносивото палто, гълъбовосивият панталон от сърнешка кожа стягаше мускулестите бедра. Колосаното шалче на шията му не беше вързано нито твърде високо, нито на сложен възел. Явно не изпитваше нужда да подражава на младите мъже, които нарочно измисляха специални възли, за да подчертаят линията на брадичката и да удължат шията.

Всяка частица от тялото на полковник Фалконър излъчваше сила и елегантност. Той спря на тротоара пред къщата и вдигна поглед към фасадата. Видя Аурелия зад стъклото, махна й и започна да изкачва стълбището.

Тя прекоси залата тичешком и му отвори вратата.

— Ето ви и вас!

— Нима се съмнявахте, че ще дойда?

Сивите му очи я измериха с внимателен поглед, плъзнаха се бавно по тялото й. Май иска да провери дали всичко е на мястото си, помисли си тя и стомахът й се сви на топка, като забеляза леките искри в очите му и чувствената извивка на устата.

— Пак сте си навили косата на къдрици — отбеляза тихо той.

Аурелия нямаше представа защо забележката му извика червенина на бузите й. Пламна като невинно момиченце от село.

— В момента са модерни ситни масурчета — обясни тя, стараейки се гласът й да звучи делово. Ала кожата й пареше като огън и коремът й се бунтуваше. — В град като Лондон една дама не бива да се появява без къдрици.

— Според мен вие спокойно може да се осмелите — рече той, без да я изпуска от поглед. — Вашата естествена коса е вълшебна.

Той влезе в салона и както обикновено застана до камината, вдигна крак върху решетката и й се усмихна. Аурелия не намери думи за отговор. Не искаше да се шегува, не искаше преструвки.

— Да ви предложа чашка шери… или може би мадейра? — Тя посочи масичката с напитките.

— Шери, благодаря. — Той я проследи с поглед, докато прекосяваше салона, и се наслади на естествената гъвкавост на движенията й. — Е, Аурелия, готова ли сте да се впуснем в нашето малко приключение?

— Какво? Още днес? — Аурелия се обърна с гарафа в ръка.

— Току-що подписах договора за къщата на Саут Одли Стрийт. Мнението ви ме интересува. Искате ли да я видите?

Аурелия наля две чашки шери. Имаше чувството, че вече не контролира живота си. Надяваше се да се потопи за няколко дни в обичайния си живот, преди да започне да работи сериозно, но той явно беше на друго мнение.

— Не е ли по-добре да дадем няколко дни на обществото да свикне с мисълта, че сме… близки и ни харесва да сме заедно? — предложи колебливо тя.

— Точно това ще направим — кимна сериозно той. — Но не виждам какво лошо има да разгледате къщата.

— Ако ни видят да влизаме в празна къща заедно, хората ще започнат да говорят…

Гревил очевидно не се впечатли от подигравателната й забележка.

— Толкова бързо ли забравихте уроците от последните дни? Защо смятате, че някой ще ни види да влизаме заедно?

— О… разбрах. — Аурелия седна на дивана и кимна виновно. — Аз мога да вляза и сама.

— Точно така. И първо ще се уверите, че наоколо не се размотава някой познат и че не ви следят любопитни очи.

— Разбрах — повтори Аурелия. — А как ще вляза в къщата?

— По обичайния начин. Ще почукате и ще ви отворят.

Аурелия кимна. Предизвикателството я радваше. През последната седмица се бе наслаждавала на всяко ново изпитание. Тялото й завибрира от възбуда.

— Няма да бързаме — успокои я Гревил и вдигна чашата до устните си. Очите му светеха и Аурелия неволно отговори на погледа му. — Говорихте ли с лейди Бонъм за пътуването до Бристол? — попита той уж между другото.

— Разбира се. Отидох да видя Франи и съвсем естествено стана дума и за вас.

— Много добре. — Той я погледна очаквателно.

— Разказах й историята, която измислихме, и тя не намери нищо подозрително.

— Нещо друго? — попита настойчиво той.

— Нищо друго. Нел ми е приятелка. Каквото интересува мен, интересува и нея. Ако аз харесвам някого, тя също се опитва да го хареса. Освен ако съответната личност не й даде повод да мисли другояче — обясни Аурелия, забила поглед в чашата си.

— Продължавайте — подкани я той, сигурен, че думите й крият по-дълбок смисъл.

— Нел не е глупава — въздъхна Аурелия. — Ясно й е, че всеки човек, с когото се запознава чрез съпруга си, има нещо общо с работата му за министерството. Даже ме попита дали го смятам за вероятно.

— И какво отговорихте? — Гревил я наблюдаваше внимателно.

— Казах, че и аз мисля така. Противното би я учудило, защото не ме смята за глупачка.

— И е напълно права. — Гревил се усмихна и белите му зъби блеснаха. — Признавам, че това е едно малко препятствие. Бонъм е убеден, че служим на едно и също дело, но не знае какво точно върша аз, както и аз не знам какво прави той. В министерството е прието да не се говори за работа извън служебните помещения. Това означава, че Хари няма да ми досажда с въпроси. Но може да се очаква някое скрито разследване.

— Подготвена съм за това — отговори спокойно Аурелия.

— Дали Хари знае за Фредерик?

— Мили боже, не! За Фредерик знаят само трима души: вие, аз и началникът ми. Никой, освен двама ни не знае, че съпругата на Бонъм е сестра на загиналия агент. И няма да узнае.

Аурелия кимна.

— Нел и Хари няма да застанат на пътя ми. Сигурно ще се опитат да ме отклонят от обвързване с вас, но в крайна сметка ще се съгласят. Защото аз ще настоявам. — Тя вдигна глава и попита решително: — Възможно ли е Хари да има някакви сведения срещу вас? Нещо различно от факта, че сте част от неговия таен свят, което да го накара да мисли, че не сте подходящ съпруг за мен… дори опасен?

— Аз не съм по-лош и по-опасен от самия него.

— Тогава ще преодолея препятствието. — Аурелия стана енергично. — Да не губим време. Искам да разгледам къщата.

— Аз ще изляза пръв. — Гревил изпразни чашата си на един дъх и също стана. — Как ще постъпите, щом стигнете до къщата на Саут Одли Стрийт? Впрочем, номерът е дванайсет.

— Ще мина бавно по тротоара, ще се върна и щом се убедя, че е чисто, ще почукам на вратата.

— Много добре. — Гревил погледна часовника си. — Ще ви чакам там след половин час.

Аурелия се замисли. Саут Одли стрийт беше близо до Гросвенър Скуеър. Ако вземе файтон дотам и измине останалото разстояние пеша, ще стигне навреме.

— Да, ще успея, на само ако не е задръстено. Или ако не ме задържат тук.

— Ще ви чакам… Благодаря, ще изляза сам.

Гревил излезе от залата, а тя се качи в спалнята си, за да вземе наметка, шапка и ръкавици. Само след пет минути беше долу. Заключи грижливо вратата, слезе по стълбите и спря минаващ файтон.

— До Гросвенър Скуеър, моля.

— Търсите ли някоя определена къща, мадам?

— Не. Спрете точно на площада.

Кочияшът я огледа недоверчиво, но не каза нищо повече. Конят потегли в бърз тръс. Щом стигна средата на площада, спря и се обърна към нея.

— Тук добре ли е, мадам?

— Да, много добре.

Аурелия плати и слезе. Зави на юг и скоро излезе на Саут Одли Стрийт. Тръгна по-бавно, оглеждайки къщите. Повечето бяха аристократични, с по две жилищни крила, но имаше и няколко тесни и доста овехтели. Аурелия предположи, че преди време са ги разделили, за да се подслонят две семейства.

Номер дванайсет беше също половин къща, но изглеждаше много добре поддържана. Тясно стълбище с излъскани стъпала водеше към дъбова врата с месингово чукче. Парапетът беше наскоро боядисан, а прясно измитите прозорци на горния етаж сякаш й намигаха. Над вратата беше окачен месингов фенер, а от двете страни стояха високи саксии, засега празни. Другата част от къщата също изглеждаше добре запазена.

Аурелия измина още няколко метра и спря, уж да оправи обувката си. Улицата не беше много оживена. По отсрещния тротоар вървяха двама търговци, след тях идваше бавачка, хванала за ръце две малки деца. Едното си играеше с пумпал, който всеки момент щеше да изхвърчи на улицата. Бавачката трябва да го вземе и да му го даде едва когато стигнат до площада, помисли си Аурелия, но устоя на импулса да се намеси. При никакви обстоятелства не биваше да привлича вниманието върху себе си. Ако обаче детето се затича и попадне под колелата на някоя карета, няма как да не се намеся, каза си с лека усмивка тя.

След около триста метра тя прекоси улицата и тръгна по другата страна към къщата. Не видя нито един познат. Изкачи спокойно стълбите и удари с чукчето по вратата, потискайки желанието да погледне през рамо дали по тротоара минават хора.

Гревил отвори и Аурелия влезе бързо. Той й кимна и веднага заключи вратата.

— Надявам се, че никой не ви е видял?

— Не. Сигурна съм.

— И аз съм сигурен, че се справихте отлично. — Той облегна гръб на вратата и се засмя тихо. — Но за момент се уплаших, че ще се скарате на момичето с децата.

— Откъде знаете? — Аурелия остана много учудена от наблюдателността му.

— Лека-полека ви опознавам, скъпа моя — отвърна иронично той. — Много добре разбрах какво става в сърцето ви в онзи миг и ви поздравявам за сдържаността.

Аурелия се зарадва на комплимента, но се постара да изглежда равнодушна. Вместо това се обърна и разгледа залата. Къщата гледаше на юг. През големия прозорец до вратата и отгоре влизаше бледа слънчева светлина.

— Позволете да ви покажа новия си дом.

Гревил я поведе към голямата двойна врата в дъното на залата.

Влязоха в просторна дневна с висок таван, красива ламперия и отлично иззидана камина. Мебелите изглеждаха модерни, завесите бяха скромни, както беше обичайно за къщите под наем. С няколко картини и книги, с няколко дреболии по масите и шкафовете дневната щеше да стане уютно място за живеене. Но дали Гревил имаше такива лични вещи? Аурелия се съмняваше. Той не беше от хората, които се задържат дълго на едно място.

— Какво ще кажете?

Тя се обърна към него.

— Мисля, че е подходяща за вас. Даже много подходяща. На ваше място бих разместила малко мебелите, бих внесла известна лична нотка, но… Всъщност дневната е отлична за целите ви. Не твърде разкошна за сам човек, но достатъчно голяма да побере приятелите ви.

Гревил също огледа стаята, потривайки замислено брадичката си, и изведнъж я видя с други очи.

— Май не знам как да си създам дом в къща под наем. Ще свършите ли това вместо мен?

— Имате ли книги? Или картини? Или неща, които винаги носите със себе си?

— Не, скъпа моя, нямам нищо подобно — отговори с усмивка той. — Представяте ли си как мъкна със себе си сандък с дреболии, докато изпълнявам секретни задачи?

— Прав сте — въздъхна Аурелия. — Тогава ще си купите нови.

— Защо не го направите вие? В интерес на задачата ни, разбира се.

— С удоволствие — кимна сериозно тя. — Само ми кажете колко пари сте готов да отделите и ще превърна тази къща в уютен дом. Тъй като е само за три месеца, няма да пилеем пари. Но съм сигурна, че ще намеря някои вещи на много изгодна цена. Ще променим само стаите, където ще влизат гости.

Гревил кимна спокойно.

— Елате да ви покажа и другите стаи.

Първо разгледаха партера. Аурелия хареса удобната трапезария и библиотеката в задната част на къщата. Даже си каза, че с радост би живяла тук с Франи.

— Какъв е наемът? — попита внезапно тя.

— Двайсет и пет гвинеи седмично — отвърна с лека изненада Гревил. — Според мен напълно съответства на местоположението и големината на къщата. Защо питате?

— Тази пенсия, която ще ми плащат… — започна колебливо тя. — Как мислите, каква ще е сумата?

— О, разбрах. — Гревил я погледна замислено. — Смятате да заживеете в собствен дом. За съжаление в момента не съм в състояние да назова точна сума. Това ще се реши от хората, които се занимават с тези неща. Ако имате някаква представа колко пари искате, кажете ми и ще внеса официално предложение в министерството.

— Трябва да помисля по въпроса.

— Разбира се. Кажете ми, щом сте готова.

Саймън Грант бе изразил принципно съгласие да изплащат пенсия на вдовицата на Фредерик — така щеше да се отплати за заслугите му към родината. От друга страна, Аурелия също трябваше да получи възнаграждение за свършената работа. За съжаление Саймън имаше твърде много работа и забравяше подобни „дреболии“. Трябваше да му напомни и да го побутне, за да подпише необходимите документи.

Аурелия изкачи стълбата в прекрасно настроение. Двайсет и пет гвинеи седмично щяха да натоварят значително бюджета й, но като й изплатят заплатата на Фредерик, ще разполага с голяма сума. Освен това според Гревил тя също щеше да получи възнаграждение за труда си. Значи би могла да наеме къщата след него.

Мисълта, че ще се издържа сама, я зарадва. Никой няма да я пита за какво харчи парите си, никой няма да й предписва за какво колко да дава. Никому няма да дължи сметка. Най-сетне ще се освободи от игото на стария Маркби. За целта беше необходимо просто да се престори на влюбена в красивия джентълмен, когото бе срещнала наскоро. Не особено трудна задача. Даже много лесна.

Окрилена от тези мисли, Аурелия буквално полетя нагоре по стълбата и стигна до площадката няколко секунди преди Гревил.

— Я да видим на какви възглавници ще положи главата си господарят на дома!

Гревил спря на последното стъпало. Нещо в гласа й го стресна. Присви очи и я измери с толкова внимателен поглед, че тя се уплаши. Лицето й се промени, сякаш й бе хрумнала страшна мисъл, устните й се извиха нагоре — чувствени и подканващи. Атмосферата в пустата къща изведнъж оживя и празното пространство бързо се зареди с напрежение.

Аурелия протегна ръка към Гревил, той я улови и бавно изкачи последното стъпало. Приближи се към нея, обърна я към себе си и леко притисна раменете й. Златнокафявите очи приковаха погледа му. Мигом му стана ясно, че е дошло време да се изправи лице в лице с фактите… Изведнъж стана толкова твърд, че изгуби самообладание и престана да вижда действителността. Аурелия му се усмихна, отначало колебливо, но после очите й заблестяха като горско езеро под слънчевата светлина.

— Господ да ми е на помощ — пошепна Гревил. — Това е безумие, но съм напълно безпомощен…

Той завладя устните й в дива, брутална целувка, сякаш искаше да я погълне. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, жадни да намерят меките й извивки и да ги изследват.

Аурелия прошепна нещо неразбрано, захапа долната му устна, притисна се с все сила към слабините му. Без да престава да я целува, той я поведе към спалнята в дъното на коридора. Отвори бързо вратата, вдигна я и я пренесе през прага.

Остави я пред леглото и без да я изпуска от поглед, развърза шалчето на врата си. Хвърли го на пода, после свали палтото и жилетката и също ги захвърли. Останал само по риза и панталон, отново я прегърна жадно и притисна тялото и към своето. Аурелия се засмя доволно. Очите й блестяха като най-прекрасното копринено кадифе.

Гревил я вдигна и я положи върху леглото. Вдигна роклята й и с наслада плъзна пръсти по копринените чорапи. Намери коленете й и ги притисна нежно, после продължи нагоре.

Аурелия разкопча наметката си с треперещи пръсти. Напиращото й желание сякаш изпълваше празната стая. Тя имаше чувството, че в слабините й гори огън, а дълбоката бразда в тялото й е овлажняла от копнеж. Изви се, за да освободи ръцете си от наметката. Гревил я повдигна, издърпа тежката дреха и я хвърли на пода. Аурелия носеше простичка жълта рокля, която скриваше гърдите й и се закопчаваше високо на врата. Без да съзнава какво прави, тя вдигна роклята си до талията, уви крака около хълбоците му и с несръчни пръсти отвори копчетата на панталона.

Гревил се отдръпна леко назад, за да види зачервеното лице, пламтящите очи, полуотворените устни. После с бързо движение развърза лентата, стягаща батистеното й бельо, и повдигна леко ханша й, за да го свали. Аурелия отново уви крака около хълбоците му и се устреми цялата към него.

Гревил се засмя и се отдръпна назад. Връхчето на пениса му проникна в горещия й отвор, но не отиде навътре, а започна да дразни влажния вход, за да я възбуди още повече. Най-сетне се потопи целият в нея и тя въздъхна доволно. Той усети как вътрешните й мускули го обхванаха и застина неподвижен. В този момент нямаше никакви други желания, освен това прекрасно единение да продължи цяла вечност.

Аурелия плъзна ръка по гърба му и притисна длан върху кръста. Той се задвижи, отначало бавно и равномерно, после все по-бързо и силно. Тишината в къщата засилваше вълнението им. Те бяха сами, съвсем сами. Никой не знаеше къде е в този миг Аурелия, дори най-добрите й приятелки нямаха представа какво прави тя.

Аурелия изви гръб, надигна се насреща му и го прие още по-дълбоко в себе си. Той й даваше всичко, за което беше копняла през дългите дни самота. Когато отметна глава назад, жилите на врата му изпъкнаха. Забравил всичко около себе си, той се заби дълбоко в нея и тя извика от наслада. Триумфираше, пияна от щастие, докато светът около нея се разпадаше. Вкопчи се в него като удавница и изпита още по-голямо щастие, когато дрезгавият му вик й показа, че и той е стигнал до върха.

След като дойде на себе си, Аурелия установи, че двамата с Гревил дори не са се съблекли, преди да се любят. Роклята и фустите й бяха вдигнати до талията и сигурно бяха ужасно измачкани.

Гревил се надигна, погледна я и учудено поклати глава.

— Май никога не съм се любил с жена, която не е свалила дори ботушките си.

Аурелия го погледна и се засмя. И той не изглеждаше по-добре. Коженият панталон беше смъкнат до коленете, а ризата му беше разкопчана само до половината.

Аурелия нямаше сили да опише как се чувства. Беше преситена от щастие, учудваше се на дивата страст, която я бе връхлетяла така внезапно, и потресена установи, че любовният акт й е липсвал много силно.

Гревил се изтегли назад, докато стъпалата му докоснаха пода и успя да се изправи.

— Само ако знаеш колко неприлично изглеждаш — промърмори той и се наведе да я целуне. Помилва слабините й и зарови пръсти в светлите кичурчета. — Най-добре се покрий, преди да съм те нападнал отново.

— Нямам нищо против — отговори тя и изобщо не направи опит да се надигне.

— Явно не си наясно с жестоката реалност на мъжката анатомия — засмя се той, закопча панталона си и протегна ръце, за да й помогне да стане.

Задържа я с една ръка, а с другата обхвана брадичката й. Погледът му стигна до самото и сърце и я изтръгна от опиянението. След преживяния екстаз все още й беше горещо, но крайниците й изведнъж изстинаха. В следващия миг той я пусна и мигът отмина.

Аурелия облече бельото си, разтърси фустата и приглади диплите на роклята си. Какво, за бога, означаваше този почти плах поглед? Дали да го попита? Не, по-добре не. Той явно не желаеше да му задава въпроси. А в този момент и тя нямаше особено желание да анализира какво се е случило между тях.

— Скоро ли ще се нанесеш тук? — Дяволски банален въпрос след интензивната среща на телата им през последния половин час, но не й хрумна нищо друго. Крайно време беше да се върне в реалния свят с всичките му въпроси и ситуации, които трябваше да бъдат изяснени.

— Ще се нанеса възможно най-скоро — отговори Гревил, — но първо трябва да наема персонал.

— Трябват ти икономка, готвач, иконом, камериер и евентуално ординарец… офицерите от армията имат ординарци, нали?

— Права си, офицерите от редовната армия имат ординарци. — Гревил се наведе към малкото огледало на тоалетката и завърза шалчето си. — Но аз не съм обикновен офицер.

— Да, естествено — промърмори Аурелия и го избута от огледалото, за да оправи разрошената си коса.

— Отдавна съм свикнал да се грижа сам за себе си — осведоми я той и облече жилетката.

— Нима можеш да готвиш?

— Сигурен съм, че готвя по-добре от теб. — В гласа му прозвуча самоувереност.

— И аз съм сигурна — засмя се Аурелия. — Нямам никакъв опит с тигани и тенджери.

— Фредерик се научи.

— Предполагам, че си го принудил. Добре де, обстоятелствата са го принудили. Но не ми се вярва, че в играта, която играя с теб, един ден ще ми се наложи да паля огън и да варя супа. За мен кухнята е неизвестна територия.

— И аз мисля така — усмихна се Гревил. — Предлагам ти да разгледаме и другите помещения. Трябва да се запознаеш добре с къщата, защото ще я използваме като база. — Отиде до отсрещната врата и я отвори широко. — Това е спалнята на господарката на дома.

Аурелия влезе в стаята, голяма почти колкото неговата спалня и прилично обзаведена.

— Доста приятно…

Ала когато влезе в будоара, я обзе копнеж. Винаги беше мечтала да си има будоар. Ако можеше да си позволи такава къща, двете с Франи щяха да бъдат безкрайно щастливи.

— В момента размишляваш как да наемеш тази къща след мен — отгатна без усилие Гревил, обхвана брадичката й с палец и показалец и обърна лицето й към себе си.

— Толкова ли ми личи? — попита виновно Аурелия, но не сведе очи.

— Личи си, че често мислиш за финансовото си положение. — Палецът му се плъзна по устните й. — И за това, къде ще живееш с дъщеря си. Връхчето на нослето ти показва, че непрестанно си блъскаш главата как да уредиш живота си.

— Да, вероятно си прав. Работата е там, че досега винаги съм разполагала със собствена дневна. Стая, която е само моя. Не мога да си представя как бих живяла в къща, без да имам свое лично помещение, където никой няма право да влиза без покана — обясни тя, макар да се страхуваше, че ще му се стори много претенциозна.

— Аз пък си мислех, че една спалня и една дневна са напълно достатъчни — отговори Гревил, искрено изненадан. — За сам човек не е нужно повече. Години наред наричах свои само дрехите, които носех на гърба си. И онова, което бях сложил в раницата. Струва ми се истински лукс да имаш покрив над главата си и стъкла на прозорците.

— Това е, защото ти си необикновена личност — отвърна с лека ирония Аурелия. — Аз обаче съм сигурна, че майка ти е имала собствена дневна.

Едва изрекла тези думи, тя се усети, че за първи път намеква за личния му живот. Гревил нямаше представа, че мисис Мейшъм й е казала някои неща за детството му.

— О, да. — Гласът му изведнъж се вледени. — Тя обитаваше сама цяло крило от къщата. И не искаше компания.

Думите му потвърждаваха забележките на Мери, но Аурелия все още не знаеше какво точно се крие зад тях. Въпреки това беше убедена, че в казаното е заложено важно послание. Гревил изглеждаше непристъпен, тонът му беше студен, лицето му бе застинало в каменна маска. В този момент за нищо на света не би го попитала какво иска да каже.

— Време е да се махнем оттук.

Гревил мина покрай нея и излезе на стълбата. Аурелия го последва нерешително. Вече не можеше да си представи, че само преди минути двамата са споделили гореща страст.

Той слезе пръв в залата и понечи да отвори входната врата, но явно размисли. Обърна се към нея и й протегна ръце. Аурелия се усмихна и сложи ръце в неговите. Той ги стисна здраво и я привлече към себе си.

— Аурелия, ти си неустоима. Незнайно как успя да се промъкнеш под бронята ми и в момента се чувствам неловко. Ако това ме кара да стоя на разстояние и да говоря кратко и студено, моля те да проявиш разбиране и да ми простиш. За нищо на света не искам да те видя нещастна. Не искам и да се гневиш. Искам да се радвам на топлината и страстта ти, искам да виждам омагьосващата ти усмивка. Ние с теб сме много добър екип и онова, което се случи преди малко, няма да го промени. Дори напротив, ще работим още по-добре. Аз съм твърдо убеден в това. Прощаваш ли ми?

— Няма какво да ти прощавам. — Това беше истината. Щом той не желаеше да говори за детството си, тя беше длъжна да уважава решението му.

Той я погледна втренчено и кимна, сякаш бе останал доволен.

— В пет ще излезем на разходка в парка — обяви Гревил, който съвсем естествено се беше върнал в ролята си на водач, и отвори входната врата, но така, че отвън да не го виждат. Ще се срещнем направо на Станхоуп Гейт. Крайно време е да ни видят заедно.

— Ще бъда там.

Аурелия излезе навън и огледа внимателно улицата. Не забеляза познато лице. Слезе по стълбището и забърза към къщи.

Мислите й се надпреварваха. Преживяното сексуално удоволствие я изпълваше с еуфория… но имаше и още нещо. Вече чувстваше Гревил много по-близък от преди. Вероятно той се бе уплашил тъкмо от тази близост. Може би това бе причината за внезапната му студенина. Дали пък не си мислеше, че телесната близост ще промени изцяло отношението й към него?

Във всеки случай бе постъпил правилно, като я предупреди, че никога не разговаря за личния си живот и че в света на шпионите няма място за лични чувства. Но той със сигурност имаше такива чувства, дори да не говореше за тях. Иначе не би бил човек. Никой човек не е в състояние да изличи напълно своята лична история и да премахне емоционалните си вълнения.

Дали самотното детство му е нанесло тези дълбоки рани? Откога навикът да крие чувствата си се е превърнал в негова втора природа?

Дали тъкмо заради това не е избрал да живее в самотния, опасен свят на тайните агенти?

12

Късно следобед рибарската лодка влезе в пристанището на Дувър. Валеше силен дъжд и двамата джентълмени, които слязоха на брега, побързаха да отворят чадърите си. На кея миришеше на риба и катран и дъждът засилваше миризмата до непоносимост. От широко отворената врата на близката кръчма долитаха груби смехове. Вонеше на престояла бира, мокри трици и тютюн.

По-едрият от двамата мъже огледа обстановката през монокъла си и се намръщи неодобрително. Беше облечен в скъпи дрехи, под брадичката му беше вързано колосано шалче, тъмното палто и жилетката бяха изработени от най-фина вълна. Носеше тесен панталон до коленете и блестящи високи ботуши. По стройната, атлетична фигура си личеше, че е човек, който не се церемони, а бързо пристъпва към дела. Брадата му бе подрязана по испански маниер, носеше висока шапка и бастун със сребърна дръжка.

Спътникът му беше сравнително дребен на ръст, но набит и гладко избръснат. Лицето му беше закръглено, черното палто отдавна бе изгубило блясъка си, коженият панталон изглеждаше доста износен. Явно беше, че е подчинен на първия. Двамата мъже се огледаха нетърпеливо. Очевидно очакваха да ги посрещнат.

Моряк, натоварен с два куфара, слезе по стълбичката на кея и тръсна багажа на земята.

— Това е ваше, господа — изръмжа той и протегна грубата си ръка.

Едрият джентълмен изхъмка презрително и посочи спътника си. Той бръкна бързо в джоба си, извади медна монета и я подаде на моряка. Той я погледна, изплю се презрително пред краката на непознатия и тръгна обратно към лодката.

— Май никой не е дошъл да ни посрещне, Мигел — отбеляза с приглушен глас високият мъж. Изражението му издаваше, че не е свикнал на подобно отношение.

— Сигурен съм, че ще дойде, дон Антонио — опита се да го успокои служителят му. — Карлос никога не се е провалял.

— Непременно ли трябва да го чакаме под дъжда? — Дон Антонио вдигна вежди и се огледа търсещо.

— Може би предпочитате да влезем в кръчмата? — предложи колебливо другият.

Дон Антонио го прониза с гневен поглед и започна да се разхожда по кея, като грижливо избягваше локвите.

— Във всеки случай можем да сме сигурни, че пристигането ни не е останало незабелязано. Който и да е сложен тук да следи за поява на чужденци, няма как да не забележи двама мокри до кости джентълмени, които със сигурност няма какво да крият и се мотаят в очакване по пустия кей — заключи той и се изсмя иронично.

— Ето го и Карлос — въздъхна облекчено Мигел, когато от тъмнината изникна карета. Вратичката се отвори, отвътре изскочи мъж и забърза в тяхната посока.

— Простете, че не можах да дойда в уречения час и да ви посрещна още със слизането от лодката, дон Антонио, сеньор Алвада… Но по пътя един от конете изгуби подкова. — Мъжът се поклони толкова дълбоко, че дъждът забарабани по голия му тил. — Заповядайте, седнете в каретата, а аз ще се погрижа за багажа.

Новодошлият беше толкова дребен, че едва успя да примъкне двата куфара. Джентълмените обаче не му предложиха помощта си. Вместо това прекосиха кея и се качиха в чакащото превозно средство, за да са на сухо.

— Гадна страна, гадно време — отбеляза дон Антонио, седна по-удобно и изтри част от стъклото на прозорчето с ръкавицата си. — Влагата прониква чак до костите.

— Прав сте — кимна Мигел и седна насреща му. — Карлос трябваше да ни запази някой уютен салон. Щяхме да си позволим хубава вечеря и бутилка добро вино, да си отпочинем в топли, удобни легла и на сутринта да потеглим към Лондон в най-добро настроение.

— Хубава вечеря? — повтори подигравателно дон Антонио.

— В тази забравена от бога страна? Англичаните не знаят какво е хубаво ядене. Те се хранят като обикновени селяни.

Мигел замълча. Загърна се в наметката си и сведе глава. Дон Антонио Васкес изпитваше дълбоко отвращение към англичаните и към всичко английско. Ала Мигел нямаше ни най-малко желание да му противоречи, камо ли пък да се извинява, защото щеше да последва разгорещена тирада. Само глупак би си позволил да разгневи дон Антонио. Той беше човек без съвест и никога не се разкайваше, ала владееше занаята си много добре и нямаше конкуренция в Европа — поне доколкото Мигел беше в състояние да прецени.

Дон Антонио подбираше съюзниците си изключително грижливо. За всяка акция търсеше човек, притежаващ точно определени умения или склонност към определен начин на действие. Мигел, който бе обучен от инквизицията, не си правеше илюзии защо са избрали тъкмо него за това поръчение и го смяташе за голяма чест.

— Позволих си да запазя спални и частен салон в „Грийн Мен“ на пътя за Лондон, дон Антонио — съобщи Карлос, когато се качи в каретата. Дон Антонио се отдръпна с недоволен вид, като видя, че около краката на сънародника му се е образувала локва.

— Кухнята им е известна с хубавите си ястия — продължи Карлос с надежда да заслужи похвала. — Научих също, че винарската им изба може да се мери с най-добрите в страната.

— Ще изчакаме и ще видим — отсече джентълменът. — Няма ли най-сетне да тръгваме, преди да сме се удавили?

Карлос почука по покрива и каретата потегли.

— Смока е наел къща на Саут Одли Стрийт, дон Антонио. Намерих ви комфортни квартири съвсем наблизо, на Адамс Роу. — Карлос говореше толкова бързо, сякаш се опасяваше, че всеки момент могат да го прекъснат. — Както винаги, ще бъда ваш иконом. Позволих си също да ангажирам главен готвач с отлични препоръки. Сеньор Алвада — Карлос кимна към Мигел — ще играе ролята на ваш секретар.

— Ще ни въведат ли в двора? — попита дон Антонио.

— Доня Бернардина и Алкала, която вече носи името контеса Лесингъм, но е останала вярна на своята испанска кръв, ще се погрижи да ви въведат навсякъде, където е необходимо, дон Антонио.

— Много добре. — Едрият мъж кимна и иронично изкриви устни. — Лоялността на дамата към бедния крал Карлос в изгнание ще се окаже много полезна, макар и по друг начин, не както тя си го представя. — Усмихна се едва забележимо и продължи повече на себе си, отколкото към другите: — Двойната й жертва е изцяло в наша изгода, защото ние използваме ресурсите си много икономично и това ще ни позволи както да изградим мрежата си, така и да обезвредим Смока.

Той изтри отново прозорчето с ръкавицата си и погледна нетърпеливо в нощта.

— Отдавна чакам този миг, джентълмени. Колко още трябва да търпя, докато стигнем до онази жалка кръчма, за която ми говорихте?

— Около половин час, дон Антонио. — Карлос размени многозначителен поглед с Мигел, който въздъхна и примирено вдигна рамене.

 

 

— Я ми кажи, Хари, колко добре познаваш полковник Гревил Фалконър?

Хари познаваше съпругата си твърде добре, за да допусне, че тя е решила просто да си побъбрят. Затова остави перото в мастилницата и се обърна да я погледне.

— Почти не го познавам. Срещали сме се два-три пъти. Защо си се сетила за него?

— Аурелия го срещнала случайно в Бристол и прекарали известно време заедно. — Корнелия приседна на облегалката на креслото му и приглади синята си рокля.

— Аха — промърмори Хари и се усмихна разбиращо. — Смяташ ли, че Аурелия проявява по-специален интерес към Фалконър?

— Може би — вдигна рамене съпругата му. — Кажи ми, има ли причина Ели да не общува по-отблизо с този човек? Като изключим, разбира се, причините, които вече са налице.

— Много красиво се изразяваш. И кои причини според теб са налице?

— Много добре знаеш. Предполагам, че той упражнява професия, подобна на твоята.

— Съвсем честно ще ти кажа, скъпа моя, че нямам и най-малка представа с какво се занимава Фалконър.

— Но има общо с министерството нали?

— Доколкото знам. — Хари се облегна удобно и вдигна ръце над главата. — Виж, Нел, ти си наясно, че дори да имах точна информация, нямаше да я обсъждам с теб.

— Знам, знам — въздъхна жена му.

— А Аурелия подозира ли, че той има нещо общо с министерството?

— Смята го за възможно — кимна Корнелия. — Питах се дали ти не би могъл да ми подскажеш какво работи той.

— За съжаление не мога, скъпа, защото не знам. Най-общо мога да ти кажа, че рядко се мярка в министерството. Май няма и кабинет.

— Значи работи в чужбина. — Когато мъжът й нито отрече, нито потвърди, Корнелия изкриви лице. — Ако е вярно, сигурно няма намерение да остане дълго в Лондон.

Хари въздъхна. Стараеше се да няма твърде много тайни от жена си, но нямаше никакво намерение да обсъжда с нея с какво се занимават колегите му. Пък и знаеше, че сегашната задача на Фалконър ще го задържи в столицата по-дълго от обикновено.

— Аз на твое място бих обсъдил проблема с Аурелия. Ако се интересува от Фалконър, рано или късно ще му зададе няколко въпроса.

— Ако прилича дори малко на теб, той ще ги избегне много сръчно — намуси се Корнелия и се надигна. — Добре, продължавай да се занимаваш с кореспонденцията си.

— Скъпа Нел, отлично знаеш, че не мога да обсъждам с теб какво работят другите хора от тайните служби. — Хари също се изправи и я хвана за раменете. — Ако желаеш, ще поговоря с Фалконър за Аурелия. Може би ще разбера нещо повече за намеренията му. Сигурен съм, че не предвижда повече от безобиден флирт. Освен това Аурелия е зряла жена и знае как да се пази.

— Прав си, но не искам той да й причини болка.

— Добре, ще говоря с Фалконър — засмя се Хари и я целуна. — И той сигурно ще ми каже да си гледам работата. Не мога да му се сърдя, нали разбираш? — добави с виновен вид.

— Това е малка цена за моя душевен мир — отвърна убедено Корнелия. — Аз пък ще говоря с Аурелия. Няма нищо страшно, че двамата са се срещнали случайно в Бристол. Сигурно е напълно безобидно.

Точно в пет Аурелия влезе в Хайд Парк откъм Станхоуп Гейт и се огледа уж между другото. От Гревил нямаше и следа. Ако спре и продължи да се оглежда, само ще привлече нежелано внимание. През седмицата на село беше научила, че никога не бива да се държи подозрително — освен ако не го прави нарочно. За сама жена беше необичайно да излезе в този час, когато обществото беше навън. Ако тръгне по алеята, ще я проследят десетки любопитни очи. Дамите като нея обикновено се разхождаха или яздеха, придружени от някой прислужник или коняр. По-добре да излезе от парка. Тя се обърна, мушна ръце в маншона си и закрачи към Пикадили.

Чу стъпките му малко преди той да се появи до нея.

— Лейди Фарнъм… каква щастлива случайност… — Гревил свали шапка и се поклони. — Желаете ли да се поразходим малко в парка?

— Вече се чудех дали ще дойдеш — прошепна едва чуто Аурелия и пъхна ръка под лакътя му.

— Прощавай — пошепна той и сведе глава към ухото й. — Важна работа ме задържа по-дълго от очакваното. — Устните му се движеха едва-едва, но тя разбираше всяка дума.

Влязоха в парка и Гревил се огледа внимателно. Той се усмихна закачливо.

— Да видим дали ще привлечем вниманието.

Аурелия го остави да я води. Вървеше бавно и разглеждаше каретите, ездачите и разхождащите се по широката алея. Гревил й говореше оживено и се покланяше леко на всички хора, които ги зяпаха любопитно.

На няколко пъти я заговориха познати. Тя спря и представи Гревил с многозначителна усмивка. Много скоро откри една личност, която със сигурност щеше да се погрижи да разпространи из градските салони новината, че Аурелия Фарнъм се е разхождала в парка, придружена от непознат мъж.

— Летисия Ийгълторп — обясни тя полугласно на Гревил. — Най-доброто, което можеше да ни се случи. — Засмя се и махна към каретата, която се движеше право към тях.

— Мили боже, Аурелия, колко е хубаво, че те срещам! Прекрасен ден, нали? — Летисия отвори вратичката и плъзна любопитен поглед по придружителя й. Явно бе подушила плячката отдалеч. — Шапката ти наистина е чудесна, скъпа моя — продължи тя, без да откъсва поглед от Гревил.

— Много ти благодаря и веднага ти връщам комплимента — усмихна се Аурелия. Шапката на Летисия изглеждаше ужасяващо: огромен цилиндър от черна тафта, украсен с цветя от тюл и цели шест бели пера. Аурелия веднага заподозря, че при следващия порив на вятъра чудовищното съоръжение ще полети във въздуха и никой няма да успее да я улови. Летисия обаче помилва перата със самодоволна усмивка.

— Този път шапкарката наистина се е постарала… О, хайде, скъпа, няма ли да ми представиш придружителя си? Знаеш, че се интересувам от новите лица! Колко освежително… в последно време Лондон е ужасно скучно място… все едни и същи хора…

— Летисия, позволи ми да ти представя полковник Гревил Фалконър — рече със сияещ вид Аурелия. — Сър Гревил, лейди Ийгълторп.

— Мадам… за мен е чест. — Гревил свали шапка, поклони се и пое ръката, която Летисия му подаде от каретата.

— Откога сте в града, сър Гревил?

— От седмица или две, мадам.

Дамата кимна и очите й светнаха.

— Полковник… майко мила! Сигурно се връщате от тежка битка с тирана? — Сложи ръка на гърдите си и въздъхна.

— Само като си помисля за онзи дивак и сърцето ми спира.

— Тогава ти предлагам да не мислиш за него, скъпа Летисия — засмя се Аурелия. — Остави го в ръцете на полковника и смелите му другари.

— О, но една чувствителна душа няма как да не се измъчва с мисли за онова чудовище! — извика театрално Летисия. — Не сте ли съгласен с мен, полковник?

— Разбираемо е, че името на Бонапарт вдъхва страх на нежния пол — отговори Гревил със снизходителна усмивка, — но аз настоятелно ви моля да не се тревожите. Французинът няма да стъпи на английския бряг.

— Боже, колко сте смел… и силен… — Летисия размаха ръце, обърна се към Аурелия и я прониза с обвинителен поглед. — Не е честно да пазиш полковника само за себе си, скъпа.

— Едва наскоро се запознах със сър Гревил, Летисия. Срещнахме се случайно в Бристол — ако си спомняш, там живее една моя стара леля. Повярвай, нямам намерение да го пазя само за себе си… нали така се изрази? Нека да не прибързваме, ако обичаш. — Аурелия не преставаше да се усмихва, но тонът й беше хаплив.

Летисия се изчерви. Все още не можеше да разбере как така Корнелия, Ливия и Аурелия винаги успяват да я поставят в неудобно положение. Бързо се извърна към Гревил и го дари с усмивка.

— Много се надявам да ме посетите скоро, сър Гревил. Всеки знае къде се намира домът ми. — Заплаши го с пръст и добави: — Ще ви намеря още преди да е изтекла седмицата. Карайте, Леонард!

— За мен ще е чест, мадам. — Гревил се поклони и изчака каретата да потегли. — Явно не я понасяш — пошепна той в ухото на Аурелия и отново пъхна ръката й под лакътя си.

— Летисия е ужасна — въздъхна тя. — Никой от приятелите ми не може да я понася, защото е отвратителна клюкарка. Знае какво става в целия град. Още до довечера ще е разказала във всички салони за срещата ни, естествено, разкрасена с няколко детайли.

— Значи сме си свършили работата. Да се прибираме. Ще те придружа до Кавендиш Скуеър.

Странно, размишляваше Аурелия на път за вкъщи, как Гревил е съумял напълно да се овладее след страстните мигове преди няколко часа в новата му къща. От друга страна обаче, играта им беше още в начален стадий и не биваше да дават повод на хората да вдигат вежди. Все още не ги бяха виждали заедно и двамата бяха длъжни да се държат според протокола. В подобни случаи обществото беше извънредно строго. Нямаше нищо лошо да покажат романтичен интерес един към друг, но трябваше внимателно да следват правилата и да не прибързват. Преди годежа не биваше да издават привързаността си дори с най-дребни жестове.

Въпреки това Аурелия очакваше Гревил да й каже нещо нежно или скришом да стисне ръката й. Нали беше майстор на скритата комуникация. Вместо това той официално й целуна ръка, пожела й хубава вечер и я изчака да си влезе вкъщи.

Аурелия се качи в спалнята си да се преоблече, повтаряйки си, че не бива да очаква нищо повече. Това беше работа, а когато работеше, Гревил не мислеше за нищо друго. Знаеше го много добре след седмицата, която бяха прекарали заедно.

 

 

Този ден Гревил имаше да уреди още един проблем. Тръгна да търси Хари Бонъм и опита първо в министерството, надявайки се да го завари там, но нямаше късмет. Казаха му, че не се е мяркал от два дни. Не можеше да отиде в дома му на Маунт Стрийт, защото много държеше сестрата на Фредерик да не е наблизо, докато разговарят. Затова тръгна да обикаля клубовете на Сейнт Джеймс и при влизането си в Уайтс бе възнаграден — виконтът седеше в удобно кресло пред камината с чаша бордо в ръка и почиваше с полузатворени очи.

Гревил също си взе чаша вино, седна насреща му и го зачака да се събуди. Познаваше добре това състояние на полусън — то го ободряваше почти колкото дълга нощ, прекарана в дълбок сън. Знаеше, че Хари е изтощен до крайност, затова не му се искаше да смущава почивката му.

След не повече от две минути виконтът отвори очи и му се усмихна.

— Вие май можете да четете мисли, Фалконър. Надявах се още днес да разменим няколко думи…

Гревил отпи глътка вино.

— Така си и мислех.

Хари изправи гръб и посегна към чашата.

— Въпросът не е много приятен.

— Предполагам, че лейди Бонъм ви е възложила много специална задача.

— Точно така, приятелю, точно така. А когато Корнелия си науми нещо, никой не е в състояние да я разубеди. — Хари отпи малко вино и се засмя. — Затова и аз няма да го увъртам дълго. Кажете: интересувате ли се от лейди Фарнъм?

— Право на въпроса, нали, Бонъм? — Очите на Гревил светнаха развеселено.

Хари вдигна рамене.

— Не виждам смисъл да си разменяме учтивости.

— Правилно. Аз, разбира се, бих могъл да ви отговоря, че това изобщо не ви засяга.

— Да, бихте могли… и ако искате да знаете, предпочитам да получа точно този отговор.

Гревил се усмихна и поклати глава.

— Няма да ви направя тази услуга. Виждам, че приятелите на Аурелия са искрено загрижени за душевното и физическото й благо, затова бих бил лош годеник, ако се отнасям зле с тях.

— Годеник? — повтори объркано Хари.

Гревил се засмя тихо.

— Виконт Бонъм, нима сте очаквали да чуете, че храня непочтени намерения спрямо приятелката на жена ви?

— Съвсем честно ще ви отговоря, изобщо не знам какво да мисля за вас — отговори откровено Хари. — Не ви познавам. Знам, че работата ви е важна за страната ни. Наясно съм, че колкото по-малко хора знаят за вас, толкова по-добре. Ако обаче се сгодите за Аурелия Фарнъм, изведнъж ще попаднете в съвсем друга категория. Тогава приятелите й няма как да не се заинтересуват от вас… Сигурен съм, че ме разбирате.

— Точно затова дойдох да си поговорим. — Гревил вдигна чашата си и лакеят побърза да я напълни. Той го изчака да се отдалечи и продължи с понижен глас: — Иска ми се да си почина… — Поклати глава и се усмихна с отсъстващ вид. — Преди да срещна Аурелия, бях заклет ерген. Но тя… тя е много различна от другите жени. Затрогна ме по начин, който не съм очаквал. — Вдигна рамене и в погледа му светна безпомощност. — Знам, че звучи смешно… мъж на моята възраст и с моя опит да се влюби като ученик…

Хари се усмихна.

— Според мен е напълно нормално. А Аурелия… отговаря ли на чувствата ви?

— Така каза — отвърна кратко Гревил.

— Прощавайте, но не смятате ли, че този годеж е твърде прибързан? — Хари зададе този въпрос, въпреки че явно се чувстваше неудобно.

Гревил вдигна вежди.

— Ние с вас, Бонъм, сме вече на възраст, когато познаваме себе си доста добре и можем да се доверим на инстинктите си.

— Да, разбира се — съгласи се бързо Хари. — Нямах намерение да бъда неучтив.

Възцари се мълчание.

— Аз мисля друго — прекъсна неприятното мълчание Гревил. — Мога да предложа на Аурелия добър живот с всички, удобства. Мога да й предложа много повече, отколкото се нуждаят тя и детето й. Прекарах последните години без дом и вече ми омръзна, Бонъм. Това, че срещнах жена като Аурелия, която веднага влезе в сърцето ми, чиято компания ценя… това е подарък от небето. Искам да сме постоянно заедно, да прекарваме студените вечери пред камината, да си говорим и да се смеем… Кажете ми, можех ли да не прегърна това щастие? Можех ли?

Хари кимна. Разбираше го много добре. За работата на полковника се знаеше малко, но през последните петнайсет години той наистина беше далече от родината. Разбираемо е, че скитническото съществуване му е втръснало, каза си Хари. Ако се омъжи за него, Аурелия ще има наистина добър живот. Вече няма да е финансово зависима от стария лорд Маркби. Хари знаеше, че приятелката на жена му никога не би направила такава крачка единствено по финансови съображения, и беше убеден, че ако е казала да, Аурелия изпитва искрена привързаност към полковника. В такъв случай приятелите й можеха само да я поздравят и да й пожелаят щастие.

— Простете нахалството ми, но женитбата за Аурелия означава ли край на работата ви за министерството?

Гревил поклати глава.

— Нали знаете, в момента изпълнявам мисия, която ми позволява да се установя за дълго в Лондон.

— Знам само, че Саймън ме помоли да ви представя на подходящи хора, за да си върнете мястото в лондонското общество. Не съм уведомен за подробностите.

— Не, разбира се, че не. Ще кажа само, че ако мисията завърши успешно, ще остана в Англия и министерството може да ме праща където си ще из нашия прекрасен остров.

Хари погледна втренчено събеседника си. Все още не беше сигурен дали да му повярва, или не. Но вероятно Гревил казваше истината. Иначе не би се осмелил да му сподели за годежа.

— Е, тогава нека бъда първият, който ще ви пожелае щастие — рече той. — Въпреки това ви предупреждавам да внимавате. Жена ми със сигурност ще ми зададе някои не особено приятни въпроси за вас. Можете да очаквате, че Аурелия също ще ви разпита, щом моята съпруга й каже, че вероятно сте повече от онова, за което се представяте. Двете непременно ще разнищят този проблем.

— Имам намерение да кажа на Аурелия всичко, което трябва да знае — успокои го Гревил. — Бъдете уверен, че тя няма да се обвърже официално с мен, без да узнае онова, което има значение за нея. — Остави думите си да подействат и продължи: — Аурелия знае какво иска. Никой не е в състояние да я принуди да извърши нещо, което не е в съгласие с убежденията й. Дори най-добрите й приятелки.

— Имам чувството, че сте опознали добре лейди Фарнъм, макар да имате зад гърба си само няколко случайни срещи в Бристол… Осмелявам се да предположа, че там бързо сте задълбочили познанството си, далеч от градската суматоха.

— А аз се осмелявам да твърдя, че сте прав. — Гревил подмина с мълчание острия тон на виконта. — Радвам се, че си поговорихме, и се надявам, че нещата се изясниха. Няма да ви моля да кажете добра дума за мен, но ще ви бъда много задължен, ако избягвате лошите думи.

— Нямам намерение да слагам прът в колелата на каретата ви, Фалконър.

Хари вдигна ръка за сбогом и изчака полковникът да излезе от салона. Веднага бе разбрал, че зад тази история се криеше нещо повече от романтичен интерес. Но това бе нормално за тяхната професия. Корнелия ще предупреди приятелката си и той няма да й попречи, дори напротив. Но след като и Корнелия, и Ливия се бяха примирили с тайните занимания на съпрузите си, защо и Аурелия да не направи като тях? Освен това, ако можеше да се вярва на полковника, в бъдеще го очакваха не толкова опасни поръчения.

Хари имаше опит в разузнаването и веднага разбра какво означава мисията на полковника в Лондон — в обществото се бяха внедрили врагове. Значи и той бе длъжен да даде своя принос за разобличаването им.

 

 

Корнелия изслуша разказа на мъжа си за срещата с полковник Фалконър с нарастващо вълнение.

— Наистина ли смяташ, че ще спре да работи за министерството?

— Нямам понятие, Нел, и това не ме засяга, нито пък теб. Говори с Аурелия. Предупреди я с какво се захваща. Нямам нищо против. Но не забравяй, че тя има пълното право да ти се разсърди, че се намесваш в живота й. Особено ако чувствата й към Фалконър са по-дълбоки, отколкото предполагаме.

— Аз не се намесвам — обиди се Корнелия. — Искам просто да кажа мнението си. Все пак тя е най-добрата ми приятелка. Много добре знаеш, че имам опит в тези неща. Затова още сега отивам на Кавендиш Скуеър.

Аурелия тъкмо се обличаше за театър, когато Корнелия почука без предупреждение на вратата на спалнята й.

— Божичко, Нел, случило ли се е нещо? — извика стреснато тя.

— Не, не, всичко е наред. Просто исках да обсъдя нещо с теб — отговори приятелката й, без да мръдне от прага. — Но ти явно се готвиш за излизане… По-добре да дойда утре.

— Веднага влез и седни. — Аурелия я издърпа за ръката и я натисна да седне. — Има предостатъчно време до началото на представлението. А и да пропусна пролога, не е чак толкова страшно… Хестър, в момента нямам нужда от вас — обърна се тя към чакащата прислужница.

— Да, мадам. — Хестър излезе с бързи крачки.

— Разбрала си за Гревил, нали? — попита тихо Аурелия.

Приятелката й се усмихна виновно.

— Много съжалявам, Ели. Не е моя работа да се меся в живота ти.

— Не се месиш. Имаш да ми кажеш нещо и аз ще те изслушам с готовност. Започвай.

— Той работи за министерството.

Аурелия кимна спокойно.

— Хари знае ли?

— Да, но няма представа с какво точно се занимава.

— Не съм и очаквала друго. — Аурелия остана все така спокойна. — Нел, аз помня как и ти, и Лив се сблъскахте с този проблем. Не си ли помисли, че чрез вас съм научила някои неща? Дори да знае с какво се занимава Гревил, Хари няма да ти каже нито думичка. Но аз съм почти сигурна, че не знае.

Корнелия въздъхна облекчено.

— Значи за теб няма значение? Защото Хари ми каза, че Гревил ще ти направи предложение.

— О, така ли? — В гласа на Аурелия нямаше и капчица изненада. Искрите в очите й потвърдиха предположенията на приятелката и. — Аз наистина чувствам влечение към него, Нел.

— Когато в историята има поне едно зрънце истина, е много по-лесно да играеш убедително, помисли си тя. — Но не е само това. Обичам да съм с него, обичам смеха му… Радвам се, когато го виждам, липсва ми, когато не е до мен. — Усмивката й издаваше безпомощност. — Какво друго да ти кажа?

— Нищо, скъпа. — Корнелия я целуна по бузата и стана.

— Щом наистина имаш чувства към него, аз ти давам благословията си. Радвам се за теб. И приятелите ти ще се радват. Стана малко набързо, но… — Тя вдигна рамене. — Любовта или израства бавно, или те удря като гръм. Така стана и с Лив и Алекс.

— Кажи ми честно, Нел, кога разбра, че Хари е точният мъж за теб? — попита с дяволита усмивка Аурелия. — Колко време мина?

Корнелия избухна в смях.

— Е, малко повече, отколкото при теб. — Обърна се към вратата и заяви през рамо: — Оставям те да се приготвиш за представлението. Ще дам малка вечеря за теб и Гревил. Ще поканя само най-близките ни приятели. Слухът, че предстои годеж, ще обиколи града много бързо, нали знаеш? — Тя й прати въздушна целувка и избяга от стаята.

Мина съвсем гладко, помисли си Аурелия и кимна доволно на отражението си в огледалото. Явно играеше ролята си много убедително. Трябваше обаче още отсега да помисли как ще обясни на приятелите си, че няма да умре от разбито сърце, когато Гревил изчезне от живота й. Защото годежът ще е само привиден.

Аурелия въздъхна и посегна към четката, за да сложи малко руж на бузите си.

13

— Значи това е жената, по която се е побъркал Гревил? — пошепна лейди Брутън, без да се обърне към придружителката си, вдигна лорнета и насочи поглед към двукрилата врата, където се бе събрала малка група гости. Икономът тъкмо бе съобщил за пристигането на лейди Аурелия Фарнъм, придружена от виконт и виконтеса Бонъм.

— На пръв поглед изглежда приятна — продължи с доста по-висок глас старата дама и проследи с учуден поглед племенника си, който бързаше да посрещне новодошлите.

— Напълно си права, Агата — закима усърдно компаньонката й. Като обедняла роднина на лейди Брутън тя бе възприела принципа никога да не й противоречи. Освен това знаеше, че въпреки вечното мърморене благодетелката й не е с лош характер. — Намирам я много хубавичка.

— Странно как така не е успяла да си намери съпруг — продължи със същия тон старата дама, докато наблюдаваше племенника си и лейди Аурелия. — Доколкото знам, пребивава в града от доста време. Ще ми кажеш ли откога е вдовица, Марта?

— Мисля, че от четири години. Гревил ми разказа, че загубила съпруга си при Трафалгар.

— Хм… — Лейди Брутън пусна лорнета си. — Осмелявам се да предположа, че дамата не е богата. Всичко останало е безупречно. Добро възпитание, красива външност… Модно облечена, но без да се натрапва… Явно, че й липсва само богатството…

— Добрият Гревил няма нужда от богата съпруга, Агата — осмели се да възрази Марта.

— Разбира се, че няма. Но щом е решил най-сетне да се ожени и не държи непременно да е по любов, би могъл да си избере жена, която има пари. Звучи логично, нали?

Бедната братовчедка въздъхна тежко.

— Напълно, Агата. Никога не вреди човек да има повечко пари.

— Е, Марта, ти го знаеш по-добре от мен — заяви безсърдечно лейди Агата. — Ала Гревил е разумно момче и би трябвало да знае, че човек винаги трябва да се стреми да подобри финансовото си положение.

— Може би все пак е решил да се ожени по любов — рече тихо Марта. — Няма и четири седмици, откакто се върна от война, а ето го вече сгоден. Сигурно се е влюбил.

Агата сложи лорнета на окото си и погледна изумено своята компаньонка.

— За Гревил ли говорим? Сериозно ли твърдиш, че племенникът ми ще позволи на някоя жена да го извади от равновесие? Мили боже, Марта, та той е на трийсет и пет години и досега нито една жена не е успяла да му завърти главата, камо ли да му открадне сърцето. Скъпият ми племенник мисли само за дълга си към родината, за нищо друго. Слава богу, най-сетне е започнал да осъзнава, че има задължения и към семейството си. Размислил е и е разбрал, че тази лейди Фарнъм ще бъде съвършената съпруга. Тя няма да постави под въпрос приоритетите му.

Агата поклати глава и диамантените й обици се залюляха.

— Вярвай ми, Марта. Познавам племенника си. Веднъж вземе ли решение, не си губи времето в колебания. Решил е при това посещение в родината да си намери жена и действа по обичая си бързо и успешно.

— Убедена съм, че си права, Агата.

— Разбира се, че съм права. Казаха ми, че тази жена има дете. Момиченце.

— Да, и аз чух такова нещо.

— Това е още едно доказателство, че Гревил знае какво прави. Бъдещата му съпруга е доказала, че може да има деца. Това е изключително важно за семейството. Ще се радвам да се оженят бързо и тя да му роди наследник. Убедена съм, че скъпият ми племенник много внимателно е обмислил предимствата и недостатъците на този брак. Нашият Гревил е образец на здрав разум.

Лейди Брутън махна на Марта да я следва и се запъти към групата край вратата. Облечена в сатенена рокля на пурпурночервени и турскосини ивици, която подчертаваше пищните й извивки, тя изглеждаше много добре за годините си. Носеше прочутите Брутънови диаманти, повехналата й шия беше скрита под дантелена яка, на ушите й висяха дълги обици. На главата си носеше воал от черна дантела, закрепен с красива диадема. На ръцете й святкаха пръстени, едната китка беше стегната в тежка гривна.

— Добър вечер, лейди Фарнъм — поздрави с усмивка тя и протегна ръка в бяла ръкавица. — Много се радвам да се запозная с вас.

Аурелия улови протегнатата ръка и едва успя да изпише на лицето си усмивка. Гревил я бе подготвил за тази среща и тя не очакваше изненада, но видът на лейди Брутън я смая. Леля му изглеждаше… впечатляващо.

Първото, което се забелязваше у дамата, беше пищният бюст, едва прикрит от дълбокото деколте на яркоцветната рокля. Стегнатата талия подчертаваше разкошните извивки на бедрата. Роклята беше скроена така, че се стесняваше към коленете, а долу се разширяваше и образуваше малък шлейф. Кройката й пречеше да прави нормални крачки и дамата бе принудена да пристъпва ситно–ситно по паркета — но това не й бе попречило да обуе сатенени обувки със замайващо високи токчета.

Гревил бе обяснил на Аурелия, че леля му има добро сърце, но е много властна. Спомена също за твърдото й убеждение, че тя знае всичко по-добре от другите и че винаги има право. Разказа й за стремежа на дамата да направлява живота на племенника си и за вечните спорове помежду им. Бил убеден, че леля му няма да възрази срещу годежа им, но само ако Аурелия се въздържа да изказва собствено мнение, ако отговаря скромно на всички въпроси, колкото и нетактични да са, и ако се показва поласкана, че великият полковник Гревил Фалконър е благоволил да я удостои с вниманието си. Не е абсолютно необходимо моята единствена роднина да е съгласна с годежа ни, заключи с усмивка Гревил, но ако те одобри, животът ни ще бъде много по-лесен.

Само за едно не бе подготвил Аурелия: че външността и тоалетът на старата дама ще я лишат от дар слово.

Аурелия се покашля и най-сетне успя да каже няколко учтиви думи.

— Добър вечер, лейди Брутън. За мен е чест, че ме поканихте… Познавате ли лорд и лейди Бонъм? — Тя се обърна към приятелите си, стараейки се да не срещне погледа на Корнелия, защото щеше да избухне в луд смях.

— Само по име. — Домакинята поздрави двойката. — За съжаление днешните млади хора се движат в друг кръг, не им е приятно да общуват със старици като мен — заяви Агата и се засмя. След първоначалното смайване гостите се присъединиха към смеха й. Никой не би посмял да определи лейди Брутън като старица. Не и в този тоалет.

— Обаче познавам лейди Грейсчърч — продължи Агата и потупа Хари по ръката с ветрилото си. — Тя ви е роднина, нали, лорд Бонъм?

— Точно така, мадам, дамата е моя пралеля — отговори с усмивка Хари.

— О, да, познавам я от времето, когато бях невинна девойка — продължи безцеремонно домакинята. — Херцогинята е по-възрастна от мен поне с десет години. Ала когато направих първия си сезон, бяхме в една компания. — Тя се обърна отново към Аурелия: — Чух, че сте се установили на Кавендиш Скуеър, лейди Фарнъм.

— Да, живея в дома на приятелите си, които в момента са в провинцията. Преди седмица княгиня Проков даде живот на здраво момченце — разказа с усмивка Аурелия. — Ние, близките й, сме много щастливи от това събитие. Докато княгинята се възстанови напълно, за да може да се върне в Лондон, аз ще остана на Кавендиш Скуеър.

— Като един вид икономка — изкоментира безсърдечно. Агата и леко изкриви лице. — Нямате ли свой дом в Лондон?

— Не, мадам. Приятелите ми са истинска благословия за мен.

Лейди Брутън кимна.

— Затова се стремите колкото е възможно по-скоро да се сдобиете със своя къща.

— Би било наистина приятно, мадам — отговори хладно и овладяно Аурелия.

Домакинята я прониза с поглед и Аурелия й отговори със същото. Лейди Брутън явно намекваше, че тя преследва единствено парите на племенника й, но много се лъжеше, ако си мислеше, че ще успее да я извади от равновесие. Агата явно остана впечатлена от непоклатимото спокойствие на дамата, защото й кимна и отново се засмя.

— Да, напълно ви разбирам, скъпа. Е, ако се погрижите вечно пътуващият ми племенник да се задържа повечко време вкъщи, ще ви бъда искрено благодарна.

Аурелия не отговори. Лейди Брутън се врътна на другата страна, сложи лорнета на окото си и възкликна:

— О, ето я и Дори Гарфийлд! Изглежда забележително бодра за жена, за която казват, че е на смъртно легло. — И забърза да поздрави старата си приятелка, като стъпваше забележително бързо на високите си токове.

— Страхотна си — прошепна Гревил в ухото на Аурелия. — Справи се много добре със старата змия.

— А вие какво очаквахте? — намеси се възмутено Корнелия.

— Леля ви намекна, че Ели ще се омъжи за вас само защото сте богат. Слава богу, че Ели умее да се справя с нахалниците. Не, лейди Брутън наистина отиде твърде далеч.

— Моля ви, не се сърдете на леля ми — извини се Гревил. — Тя просто не е свикнала да се съобразява с чувствата на другите. — Погледна Аурелия дълбоко в очите и й се усмихна. — През целия й живот са я глезили.

Аурелия се засмя. Много добре бе разбрала причината за изпитателния поглед на Гревил: той се страхуваше, че грубият намек на леля му я е обидил. Загрижеността му за чувствата й стопли сърцето й.

— Не й се сърдя. Стига, Нел, нямаш причини да се възмущаваш. Аз съм напълно спокойна.

Гревил веднага се успокои, но Корнелия не изглеждаше напълно убедена. Въпреки това й кимна, хвана Хари подръка и двамата се запътиха да поздравят други познати.

— Ела да ти покажа къщата. — Гревил хвана ръката й и я сложи под лакътя си. — Искаш ли нещо освежително? Шампанско може би… Леля ми е поръчала розово, макар да не разбирам какво значение има цветът. — Усмихна й се отново и кимна възхитено. — В тази рокля изглеждаш прелестно, мила моя. Смарагдовото е точно твоят цвят. Няма да го забравя.

Аурелия остана поласкана от комплимента. Смарагдовата рокля от копринен сатен беше нова. Една от малкото екстравагантности, които си беше позволила, и наистина й стоеше много добре. Под бюста минаваше широка златна панделка, от същия плат беше и воланът на полата. Косата й беше вдигната и украсена с тънък златен ширит, който проблясваше между ситните руси къдрички, а на шията си носеше скромна златна верижка.

— Защо държиш да го запомниш? — попита весело тя. Тази вечер задачата им беше да се представят като влюбена двойка и имаха право да флиртуват, колкото си искат. „Газет“ и „Морнинг пост“ вече бяха публикували обявата за годежа им, затова гостите, поканени на вечеря от лейди Брутън, не бяха изненадани. Аурелия се чувстваше напълно спокойна в ролята си на щастлива годеница и се държеше съвсем естествено. Не беше нужно да се преструва пред гостите и това я облекчаваше.

— Защото ме е обзело желание да ти купя подарък — отговори небрежно той и взе две чаши от таблата, която им поднесе лакей в официална ливрея. — Да вдигнем тост — пошепна той и чукна чашата си в нейната, впил поглед в очите й. — За нашето партньорство.

Двамата отпиха по глътка и за миг сякаш останаха съвсем сами в препълнената с гости приемна. Аурелия го гледаше като хипнотизирана. Знаеше, че ги следят десетки любопитни очи, но това не я тревожеше.

— За нашето партньорство — повтори съвсем тихо тя. Изпълваше я дълбок копнеж пожеланието да стане истина. Но маскарадът не можеше да продължи вечно. А и напрежението между нея и Гревил беше толкова силно, че всеки момент можеше да се случи нещо неприлично. По-добре да говорят за баналности.

— Според мен това шампанско е съвсем обикновено — отбеляза с леко смръщване тя. — Но е възможно да не съм права. Не разбирам нищо от вина.

— Не е и нужно. — Гревил я измери с остър поглед, очевидно учуден от внезапната смяна на тона. — Искаш ли да танцуваме?

— Да, с удоволствие.

Аурелия се усмихна с известно напрежение, но бързо си възвърна равновесието. Гревил й подаде ръка и двамата се запътиха към съседния салон, където гостите вече се подреждаха за народен танц, като по пътя поздравяваха познати.

Аурелия танцуваше механично. Не се учуди, че Гревил се оказа отличен танцьор. За мъж с неговия ръст се движеше забележително леко и грациозно.

Докато си играеха на преследване сред природата, тя го беше виждала да се промушва като котка през гъсталака, да скача безшумно от покрива на обора, да се катери по дърветата, да пълзи по корем и още какво ли не. От нея, естествено, не се очакваше да владее подобни номера. Но той я научи винаги да си отбелязва къде има път за бягство, да оглежда внимателно обстановката и да търси нови възможности. Аурелия му завиждаше за свободата, с която се движеше, и си мечтаеше и тя да може да прави същото.

Но тя се чувстваше повече у дома си на танцовата площадка и се движеше грациозно, гъвкаво и напълно спокойно, без да мисли за стъпките. През цялото време се усмихваше и разговаряше. Обществото беше нейната стихия. В такава обстановка щеше да изпълни задачата си. Тук не й бяха нужни уроци. Усмихваше се и сияеше като жена, срещнала мечтания принц, който я водеше с умела ръка по паркета.

Танцът свърши. Гревил се поклони тържествено, а Аурелия направи реверанс.

— Хайде да хапнем — покани ги Нел и извинително посочи Хари. — Не знам защо, но съпругът ми умира от глад.

— Защото не съм вечерял — обясни с измъчен вид той.

— И по каква причина? — попита сърдито тя. — Защото пак не се прибра вкъщи навреме за излизане.

— Както винаги си права, скъпа — засмя се Хари. — Излязох с приятели да пояздя в Ричмънд. На връщане се отбихме да пием бира в едно заведение… и времето отлетя като птица… Нали знаете как е, Фалконър?

— О, да, Бонъм, разбира се, че знам — отговори спокойно Гревил.

Аурелия го погледна с известно съмнение. Не можеше да си представи, че Гревил ще убие цял следобед в кръчма с приятели — освен ако няма важна причина. Затова не вярваше и на Хари. Но с тези мъже беше най-добре да приемат обясненията им и да не се замислят много–много каква е истината.

— Да вечеряме — кимна ведро тя.

— Вие отивайте, ние ще дойдем след малко — рече Гревил.

— Първо трябва да покажа нещо на Аурелия.

Корнелия се изненада не по-малко от приятелката си, но трябваше да се съгласи. Хвана мъжа си подръка и го поведе към трапезарията.

— Какво искаш да ми покажеш? — попита объркано Аурелия. — Къде си решил да ме заведеш?

— Ще разбереш — отговори загадъчно той. — Мога да кажа само, че искам да удовлетворя една своя потребност.

Аурелия се ококори смаяно.

— Това прозвуча крайно неприлично, сър. Не вярвах, че ще се осмелите да извършите подобно нещо в дома на леля си.

Без да отговори, Гревил сложи ръка на гърба й и я изведе в коридора. Двамата влязоха в малко, полутъмно преддверие.

— Това е портретът на един от славните ми прадеди — обясни гордо той. — Разправят, че бил пират или нещо подобно. Аз обаче знам, че е бил същински дявол.

Аурелия не разбираше какво цели Гревил, но послушно разгледа портрета на красивия джентълмен, облечен по всички изисквания на модата по времето на кралица Елизабет.

— Божичко, но той носи златна обица! Разрешено ли е било по онова време?

— Откъде да знам? — отговори Гревил зад нея и в гласа му имаше нещо, което я накара да се обърне.

— О! — пошепна изумено Аурелия. Гревил й протегна ръка. Върху отворената длан лежеше малка кутийка. — Какво е това?

— Отвори я. Просто не мога да повярвам как съм отгатнал толкова добре…

Аурелия изпита странно вълнение. Ръцете й се разтрепериха.

— Отвори я, няма да те ухапе — подкани я нетърпеливо Гревил.

Аурелия изпълни молбата му. Върху черно копринено кадифе лежеше прекрасен пръстен с голям четвъртит смарагд.

— Прекрасен е… — пошепна с треперещ глас тя, — а камъкът е съвършен…

Вдигна пръстена към светлината и смарагдът засия яркозелен. Обковът от бяло злато беше украсен с мънички брилянти.

— Прекрасно е, че тази вечер си се облякла точно в такива цветове — рече Гревил. — Дай ми ръката си. — Улови треперещите й пръсти и сложи пръстена на безименния. — Я виж ти! Улучил съм и големината.

Аурелия вдигна ръка към лампата.

— Господи… никога не бих помислила…

— Какво?

— Не смятах, че ще стигнем чак до пръстени… Ти искаш всичко да е според правилата, но… — Тя поклати глава и се опита да се овладее.

— В моята професия е опасно нещата да се вършат наполовина — отговори с усмивка той, но гласът му беше напълно сериозен.

— Прав си, но спокойно можеше да ми подариш и неистински камък. А този е… невероятен.

— Неистинският камък, както го нарече, нямаше да изпълни целта си. — Той взе двете й ръце в своите и ги стисна здраво. — Никога не бих посмял да те обидя по този начин. Ти си моята достойна партньорка и заслужаваш само най-доброто. Аз те уважавам и разчитам на теб. — В очите му се появи странен блясък. — Освен това си твърде красива, за да получиш фалшификат.

— О, сър, не смятах за възможно да чуя от устата ви подобни похвали — отговори глухо Аурелия, защото в гърлото й беше заседнала буца. Очите й се напълниха със сълзи, но тя въпреки това се опита да се усмихне.

— Много добре знаеш, че не раздавам празни похвали, скъпа. Но как иначе ще покажем на обществото, че сме сгодени?

— Да, да, разбира се, трябва да се възползваме от удобния случай… — Аурелия преглътна мъчително. Той, естествено, бе подбрал момента много умело, за да могат хората да видят пръстена и да говорят за годежа им. Ала когато двамата влязоха в трапезарията, вече й беше ясно, че подаръкът му няма нищо общо със скритите им цели — нищо, че моментът на подаряването беше избран прагматично.

Корнелия първа забеляза пръстена и ококори очи.

— Божичко, какъв прекрасен камък! — извика задъхано тя, вдигна ръката на Аурелия към светлината и кимна признателно на колебливо усмихнатия Гревил. — Направили сте отличен избор, сър.

— Много ви благодаря, мадам — отвърна сковано той.

С непринудеността на стар приятел Хари посегна към ръката на Аурелия и внимателно разгледа годежния пръстен.

— Желая ви щастие, полковник.

— А на мен? — попита с усмивка Аурелия.

Хари се наведе и я целуна по бузата.

— Разбира се, че и на теб, скъпа. Желая ти цялото щастие на света.

— Какво става тук? — извика любопитно Дейвид Фостър и буквално се затича към масата им. — Какви са тези тайни?

— Никакви тайни — отговори през смях Аурелия и му показа пръстена. — Всичко е явно.

Дейвид кимна на Гревил и също целуна Аурелия.

— И кога ще е щастливият ден?

— Още не сме го обсъждали — отвърна небрежно Аурелия.

— Засега се наслаждавам на момента и не ми се мисли за сериозни неща.

— Напълно си права, скъпа — подкрепи я Корнелия.

— Дейвид, иди да доведеш Ник. И ако искаш да ни направиш голяма услуга, дръж Летисия по-далеч от нас. Чуе ли новината, веднага ще дотича и тогава тежко ни! В момента не съм в настроение да слушам завистливи и злобни забележки. Нали я познавате… — обърна се тя извинително към присъстващите.

— Разбира се, мадам. Винаги на вашите услуги. — Дейвид тракна токове и се отдалечи.

Аурелия се отпусна на позлатения стол и отпи глътка шампанско. Неволно се запита как ли щеше да се чувства, ако годежът й беше истински, но побърза да отхвърли тази мисъл, за да не си разваля настроението — моментът беше твърде красив и тя искаше да го запомни.

— Лейди Фарнъм! — обади се зад гърба й лейди Брутън и Аурелия се обърна бавно. — Какво чувам за някакъв пръстен? Да не би племенникът ми да ви е направил предложение?

Гревил и останалите мъже се изправиха учтиво. — Точно това сторих, мадам — отговори спокойно Гревил.

— За мое щастие лейди Фарнъм се съгласи да стане моя съпруга.

— Господи… е, аз усещах, че нещо се готви… И веднага ще кажа, че много се радвам. — Дамата седна до Аурелия и кимна благосклонно на Хари, който й бе предложил стол. Крехката конструкция изскърца жално под тежестта на пищното й тяло. — Дайте да видя, скъпа. — Лейди Брутън огледа пръстена от всички страни през лорнета и се засмя доволно.

— Чудесен е. Браво, Гревил, хубаво си се сетил да подмениш обкова. Този на майка ти беше твърде тежък за камъка. — Тя помилва ръката на Аурелия и добави с неочаквано мек тон:

— След смъртта на сестра ми аз съхранявам скъпоценностите й, мила моя. Сред тях има някои много ценни семейни бижута. Ще ги получите от мен в деня на сватбата си, скъпа Аурелия.

Аурелия беше готова да се разплаче. Значи Гревил й е подарил пръстен от майка си? През останалата вечер непрестанно се усмихваше и приемаше благопожеланията на гостите. Към един часа, когато Корнелия заяви, че след минута ще заспи на дивана, и Аурелия се чувстваше изтощена до смърт.

— Хайде да си тръгваме — предложи тя и стана. След като беше дошла със семейство Бонъм, беше съвсем естествено да се прибере с тях.

— Аз ще те изпратя — намеси се бързо Гревил. — Каретата вече ни чака на входа.

Той донесе наметката й и я загърна в меката кожа.

— Желая ти лека нощ, Ели. — Корнелия целуна приятелката си и предложи със съзаклятническа усмивка: — Хайде утре да излезем на покупки. Нуждаем се от нови рокли за моя бал. Решила съм, че трябва да изглеждаме еднакво.

— До утре следобед тогава — сбогува се Аурелия.

— Хайде. — Гревил я помилва нежно по гърба и я изведе навън. Каретата ги чакаше с отворена вратичка.

— Нямах представа, че притежаваш карета — рече Аурелия, настани се в ъгъла и се уви по-плътно в наметката си.

— Наета е — обясни небрежно той и седна до нея. — Можех да взема каретата на лейди Брутън, но имам други планове за остатъка от нощта.

— О! — Аурелия примигна смаяно. — Какво имаш предвид?

— Не се ли сещаш? — Гревил я прегърна и обърна лицето й към своето. — Възнамерявам да отпразнувам годежа ни.

Аурелия сложи глава на рамото му и се наслади на леките целувки по лицето си. Постепенно се загуби във властното му присъствие. Усещаше с цялото си същество аромата на кожата му, допира на топлите му длани, вкуса на устата му.

Много скоро каретата спря. Аурелия се отдели от прегръдката му и въздъхна разочаровано.

— Нима вече стигнахме?

— Не съвсем — отговори тихо Гревил. — Сега ще слезем, ще те придружа до вратата и ще си пожелаем лека нощ. Ти ще отвориш страничния вход, ще се качиш в стаята си и ще ме чакаш. Аз ще кажа на кочияша, че искам да подишам чист въздух, затова ще се прибера пеша. Ще обиколя площада, за да се уверя, че не ни следят, и ще вляза в къщата през страничния вход. Чакай ме в леглото. — Очите му светнаха възбудено. — Стаята ти е на първия етаж, втората врата вляво, нали?

Аурелия го гледаше изумено.

— Откъде знаеш, че къщата има страничен вход? Откъде знаеш къде се намира спалнята ми?

— Всички къщи имат и странични врати. А Джейми беше така добър да ми издаде къде се намира спалнята ти. Знаеш, че умея да задавам насочващи въпроси.

— Глупаво беше от моя страна въобще да питам. — Аурелия поклати глава.

— Е, не чак толкова. Хайде, слизай, иначе няма да ни остане време да се порадваме един на друг. Искам да ти кажа, скъпа моя, че изгарям по тебе — заключи той с дрезгав глас и за момент обхвана лицето й с две ръце. — Да слизаме.

Гревил й подаде ръка. Аурелия слезе и изкачи стълбите, опряна на ръката му. Тялото й се разтърсваше от сладостни тръпки. Напълно бе забравила умората си. Той й целуна ръка, изчака я да отключи и да влезе в къщата. После се върна при каретата, плати и тръгна да се разхожда по площада.

Толкова е прекрасно да го усещам до себе си, мислеше си час по-късно Аурелия, преситена от удоволствие и полузаспала. Сгуши се в силните му ръце и притисна лице до рамото му. Гревил влетя като вихър в спалнята й, съблече се, докато вървеше към леглото и я взе с такава страст и плам, че и двамата останаха без сили. Любиха се няколко пъти един след друг и Аурелия се чувстваше като корабокрушенец, изхвърлен на сушата след страшна буря.

Гревил я притисна силно, тя се засмя доволно и започна да целува запотената кожа на рамото му. Соленият вкус беше толкова приятен. Той беше силен и могъщ, сигурен като котва в бурното море. С него не можеше да й се случи нищо лошо. В ръцете му се чувстваше дребна и крехка, но и силна. Играта на твърдите мускули по раменете и гърба му отново я възбуди. Той я обърна по гръб, наведе се над нея и притисна тялото й върху матрака.

— Е, мадам, как желаете да ви обслужа сега?

— Предоставям на вас да решите, сър — отговори тя и се надигна насреща му.

Той проникна бавно и много внимателно в топлото й тяло и се задвижи изкусително бавно. После се отдръпна, излезе от нея почти изцяло и тя извика протестиращо. Той се засмя и повтори играта. Така можеха да продължат цяла вечност…

Любеха се едва за четвърти път, но Аурелия вече знаеше, че полковник Гревил Фалконър притежава смайваща издръжливост в леглото. Отново и отново успяваше да я доведе до екстаз, като всеки път задържаше пулсиращото освобождаване до мига, в който усетеше, че тя също е близо до върха.

Той вдигна краката й върху раменете си, отдръпна се леко, а после се заби толкова дълбоко в нея, че тя изохка от изненада. Тези усещания бяха съвсем нови за нея.

Аурелия задържа погледа му, докато той непрестанно ускоряваше движенията си и тласъците му ставаха все по-дълбоки. Сивите очи разпръскваха искри. Тя изви гръб, нагоди се към движенията му, вътрешните й мускули обхванаха здраво пениса му. Внезапно я обзе желание тя, а не той да контролира акта. Знаеше, че може да го направи, и това я изпълни с ново желание. Гревил ще стигне до върха само с нейно съгласие.

Когато той нададе задавен вик и отметна глава назад, тя стегна мускулите си още по-силно. Усети как членът му пулсира в нея и го освободи. Както винаги, той се изтегли от нея точно в мига, преди да се освободи от натрупаното напрежение. Полегна настрана и въздъхна дълбоко.

Аурелия протегна ръка и помилва запотения му гръб. Изпитваше дълбока нежност към любовника си… и триумф, че поне веднъж е победила желязното му самообладание.

Гревил вдигна глава от гърдите й и се отдръпна.

— Безсрамна жена — промърмори той, затвори очи и в следващия миг заспа дълбоко.

Аурелия никога не беше сигурна дали Гревил спи, или просто дреме с полузатворени очи. Обърна се към него и го погледна изпитателно. Май наистина бе заспал. Само след минута обаче той протегна ръка и я сложи върху корема й.

— Безсрамна жена…

Аурелия се засмя доволно и също затвори очи. Умората я надви. Небето зад прозореца бавно посивяваше. Утрото щеше да настъпи скоро. Оставаше им още съвсем малко време.

След половин час Гревил отметна завивката и стана. Протегна се и много бързо се събуди напълно. Наведе се и помилва корема й.

— Добро утро — пошепна той и целуна връхчето на носа й.

— Добро утро — отговори сънено тя, без да отваря очи.

— Съжалявам, но се налага да станеш и да ме изпратиш. Някой трябва да заключи страничната врата отвътре.

Аурелия простена, надигна се и разтърка очи.

— Аз пък си мислех, че и сам можеш да се справяш с тези неща, нали си образцов шпионин — промърмори тя, стана и сложи халата си.

Той се засмя и започна да се облича.

— Хайде, скъпа, нямаме много време.

Аурелия излезе първа и се ослуша внимателно. Къщата все още спеше, но много скоро прислужниците щяха да се събудят. Тя се надвеси над парапета, огледа внимателно пустата зала и слезе на партера, стъпвайки безшумно с босите си крака. Гревил я последва също така безшумно. Страничната врата беше под стълбата, в коридора към кухнята.

Гревил излезе навън, вдигна ръка за поздрав и изчезна в утринния здрач. Аурелия чу шум в кухнята и побърза да заключи. Прибра се безшумно в спалнята си и въздъхна доволно. Нямаше никакво значение дали някой ще разбере за нощните й приключения — тя беше възрастна жена и можеше да прави, каквото си иска. Ала вече бе възприела принципите на Гревил и полагаше усилия да не вдига излишен шум.

Аурелия се върна в топлото легло, зави се до брадичката и устреми поглед към тавана. Искаше да си припомни изминалата нощ във всичките й невероятни подробности.

14

Гревил влезе в просторния кабинет на Саймън Грант в министерството и безшумно затвори вратата зад себе си. Началникът му вдигна глава.

— Добро утро, Гревил. — Саймън стана и му подаде ръка през бюрото. — Чух, че си имате много работа.

— Напредвам бързо — отговори кратко полковникът. — Настаних се в къща на Саут Одли Стрийт и обявих годежа официално. Лейди Фарнъм е готова да бъде мое око и ухо. Тя ще поддържа познанствата, необходими за нашите цели, и щом чуе нещо интересно, ще ми докладва. Вече сме сгодени и никой няма да се мръщи, че прекарваме много време заедно — заключи той и приседна на облегалката на едно кресло.

Саймън го следеше с внимателен поглед.

— Простете откровеността ми, Гревил, но лейди Фарнъм няма никакъв опит в нашата специална област. Наистина ли вярвате, че тя ще…

— Вярвам й във всяко отношение — прекъсна го рязко Гревил. — Аурелия знае как да се държи. Освен това тя ще изпълнява само най-обикновени задачи и ще се движи в общество, с което е свикнала.

— Разбирам — кимна Саймън Грант, но си личеше, че не е напълно убеден. — Надявам се да сте я подготвили добре.

Гревил срещна погледа на шефа си и кимна спокойно.

— Разбрали сме се акцията да протече в пълна тайна. Сега това е най-важното.

— Прав сте, разбира се… — Саймън потърка брадичката си. — Но ще ви призная, че продължавам да храня някои опасения. Изглежда ми прекалено… удобно, ако позволите, че тъкмо съпругата на Фредерик се оказа перфектната партньорка за вас.

Гревил вдигна рамене.

— Прав сте, но в нашата професия търсим партньори там, където можем да ги намерим, нали? Не бих взел Аурелия да ми помага ако дори само за секунда се бях усъмнил в годността й за тази работа. Постарах се да я подготвя и тя се прояви като способна ученичка. Ще работи за мен, като върши неща, с които се е занимавала през целия си съзнателен живот. Ще ми осигури достъп до определен обществен кръг, ще организира светски събития… наистина не виждам причини за тревога.

Саймън сведе глава. Имаше неограничено доверие в полковник Фалконър, без никакво колебание би му поверил живота си. Въпреки това не можеше да се отърве от усещането, че нещо не е наред. Без съмнение годежът предлагаше отлична възможност за изпълнение на поставената задача, но дори за опитен агент като Фалконър щеше да е трудно да работи съвместно с жена, с която го свързват силни чувства.

В действителност Фалконър не му беше дал повод да мисли, че изпитва нещо по-специално към годеницата си. Точно обратното, той дори намекна, че и двамата с нея са избрали този начин да узаконят отношенията си само за да им е по-лесно да работят. Че дамата се е съгласила по собствена воля да служи на родината си.

— Обсъдих въпроса за пенсията на лейди Фарнъм с ръководството на министерството — съобщи делово Саймън.

— Всички се съгласиха, че нейните заслуги и работата на Фредерик трябва да бъдат възнаградени по достойнство, но смятат, че трябва да се даде еднократна сума, а не пенсия. Споразумяхме се за сумата две хиляди гвинеи. Смятам, че лейди Фарнъм ще се съгласи.

Няма да й стигне за къща като моята на Саут Одли Стрийт, помисли си спонтанно Гревил. Но ако вложи парите изгодно и получи известна сума от попечителския фонд, ще може да води скромен, ала независим живот.

— Лейди Фарнъм ще се радва — отвърна той. — Но трябва да се уреди и въпросът с плащанията на мъжа й и с наградата.

— Прав сте. Готови сме да платим сумата веднага. Ще я внесем, където тя каже. Можем да я преведем в банка, да я изплатим в брой или да купим нещо с парите…

Очевидно доволен, че са уредили финансовия въпрос, Саймън отвори едно чекмедже на бюрото си и извади лист хартия.

— Имам новина за вас. Очевидно играта започва. Преди няколко дни в Дувър са пристигнали двама испански джентълмени. Докладваха ми, че не са се опитали да се крият. Почти десет минути се разхождали по кея, за да дадат възможност на наблюдаващите ги да видят кои са.

Гревил кимна.

— Искали са да са сигурни, че пристигането им е забелязано.

Всяко по-голямо британско пристанище се наблюдаваше ден и нощ от агенти на короната. Чуждестранните посетители знаеха, че е почти невъзможно да слязат на острова, без да привлекат вниманието им. Но имаше и такива, които пристигаха посред нощ и предпочитаха необитаеми брегове.

— Прав сте — кимна Саймън. — Очевидно искат да ги сметнем за емигранти, но ние вече имаме сведения от агентите си, че възнамеряват да се внедрят във висшето лондонско общество. Ще им покажем, че ги наблюдаваме ден и нощ. Снощи са пристигнали в Лондон и са се настанили на Адамс Роуд.

— Много практично — промърмори Гревил и прочете написаното на листа. — Сигурно ще успея да ги срещна „случайно“ някоя сутрин, когато излизам на езда. Кой е този дон Антонио Васкес? Знаем ли нещо за него?

Саймън поклати глава.

— Засега нищо. Името е неизвестно. Нищо чудно да е псевдоним. Наредих на нашия човек в Мадрид да събере сведения. С малко повече късмет ще имаме информацията след седмица. Предлагам междувременно да бъдем предпазливи. Ще го следим, но отдалеч. Може пък да се окаже напълно невинен. Възможно е просто да е последвал своя крал в изгнание, както правят много други. Още един аристократ, избягал от испанската колония на Бонапарт. След като корсиканецът настани роднините си по троновете на Европа, Англия се напълни с емигранти.

— Ще побързам да се запозная с него — реши Гревил и стана: — А сеньор Мигел Алвада вероятно е помощникът му.

— И аз мисля така. — Саймън също се изправи. — Не би било зле да проучите по-подробно графиня Лесингъм. Тя е центърът на испанската емиграция в Лондон. Помага на сънародниците си финансово, намира им жилища, събира средства. Всеки новопристигнал испанец отива първо в нейната къща. Сигурен съм, че и дон Антонио ще й бъде представен много скоро.

— Ако си спомням добре, тя е от семейство Бернардина и Алкада.

— Точно така. Преди пет години се омъжи за Лесингъм, но продължава да се застъпва за сънародниците си.

— Ще проуча дамата. Много скоро ще имате достатъчно информация.

Гревил стисна ръката на Грант и си тръгна. Веднага щеше да възложи на Аурелия да се запознае с графиня Лесингъм.

Двуколката го очакваше в двора на министерството. Млад ординарец държеше юздите на двата силни коня, които риеха с копита в пясъка. Гревил му кимна и се метна на седалката. Конете потеглиха рязко и момъкът отскочи настрана, за да не го блъснат. Лекото возило излезе с голяма скорост от двора на министерството и Гревил едва успя да отговори на поздрава на двамата войници, които охраняваха входа.

Двуколката прекоси Сейнт Джеймс Парк и зави по улица Сейнт Джеймс в посока Пикадили. Пред Уайтс Гревил видя двама мъже, задълбочени в разговор, и спря.

— Добро утро, Бонъм, Петершам.

— Много добри коне, Фалконър — кимна Ник с вид на познавач. — Май ми се струват познати…

— Нищо чудно — засмя се Гревил. — Купих ги от Идън. Сигурно знаете, че разпродаде цялата си конюшня.

— И аз чух, че искал да превърне всичко в пари — отвърна Ник. — Продава не само конете, а и къщата, и имението в провинцията. Ти знаеш ли, Хари?

— Знам, разбира се — отвърна виконт Бонъм. — Загубил е огромна сума пари. Играл цяла нощ на Пикъринг стрийт… Пълен глупак.

— Какво друго може да се очаква, щом е влязъл в онази дяволска дупка! — извика разгорещено Ник, срещна погледа на приятеля си и се изчерви. — Моля те, Хари, не ме гледай така. Знам, че и аз съм ходил да играя там… веднъж или два пъти… — Той се обърна към полковника и попита с интерес:

— Вие сигурно не харесвате хазарта, Фалконър?

— Никога не ме е привличал — отвърна равнодушно Гревил. — И това е истинско щастие, защото съм несръчен, а и нямам пари за губене.

— На всичкото отгоре ви предстои женитба — отбеляза през смях Ник. — Няма нищо по-страшно от жена, която не дава пари на мъжа си.

— Вероятно точно поради тази причина си още ерген — подкачи го Хари. — Прибирате ли се, Фалконър? Бихте ли ме взели със себе си?

— С удоволствие — кимна Гревил.

Хари моментално скочи в двуколката и се настани на седалката до него. Ник им кимна за довиждане и тръгна по стълбата към входа на клуба.

— Много е приятно, че сме съседи — отбеляза Хари след кратко мълчание. — Сигурен съм, че Нел и Аурелия много ще се радват. Особено щом сватбените тържества отминат.

Гревил кимна мълчаливо. На Пикадили беше пълно с хора и двуколката забави ход, а той трябваше да внимава някой пешеходец да не изскочи пред конете, а също и да избягва тежките карета и каруците, натоварени с бъчви, които задръстваха площада.

— Насрочихте ли вече датата? — попита Хари с привидна небрежност.

— Очаквам решението на Аурелия. Доколкото знам, обичайно е годеницата да определи датата.

— Точно така — засмя се Хари и след кратко колебание реши да говори направо. — Преди време ми споменахте, че за в бъдеще ще прекарвате повече време в Англия. Но как ще обясните отсъствието си на Аурелия, ако ви възложат задача извън страната?

Гревил го погледна отстрани и отговори с тон, който даваше да се разбере, че това не засяга никого, освен него:

— Щом му дойде времето, ще намеря решение.

— Разбирам. Никога вече няма да го спомена. Исках просто да знаете, че когато става дума за Аурелия, съм винаги готов да помогна. Тя има приятели, които държат на нея. Кажете какво искате — и ще го направим.

Гревил стисна устни. Значи затова Хари го беше помолил да пътува с него. Естествено бе да очаква, че има нещо повече от съседството им и приятния разговор.

— Няма да забравя. Но ви уверявам, Бонъм, че няма за какво да се притеснявате по отношение на Аурелия. Аз отговарям за нея и не възнамерявам да се откажа от тази отговорност.

— Разбира се, разбира се… — Хари побърза да смени темата. Беше очаквал подобен отговор и това го успокои. Скоро двуколката спря пред къщата на Маунт Стрийт.

— Много ви благодаря, че ме докарахте, Фалконър — сбогува се Хари и скочи на земята.

— Довиждане! — Гревил вдигна ръка за поздрав и продължи пътя си към Саут Одли стрийт. Там връчи юздите на чакащия коняр, заръча му да се погрижи добре за конете и се прибра вкъщи. След около половин час от задния вход излезе мъж, който по нищо не приличаше на полковник Гревил Фалконър.

Мъжът беше облечен в жакет от грубо платно и многократно кърпен кожен панталон, лицето му беше скрито под ниско нахлупена шапка. Той се запъти към Гросвенър Скуеър, като през цялото време се криеше в сянката, сякаш се боеше от светлината като дяволът от светена вода. Малко преди площада зави по Адамс Роу.

Улицата изглеждаше като повечето други в тази част на Мейфеър: редици от къщи с елегантни фасади, бели стълбища, блестящи огради от ковано желязо. Мъжът стигна бързо до края на улицата, като през цялото време се обръщаше крадешком и поглеждаше през рамо, сякаш се боеше, че някой го следи. Малкото хора, които вървяха по улицата, го избягваха, някои даже минаха от отсрещната страна, защото приличаше на блуждаещ идиот.

Беше следобед и сенките бързо се удължаваха. Засилващият се вятър люлееше короните на платаните, отрупани с бледозелени пролетни пъпки. Пред номер четиринайсет Гревил забави крачка и внимателно огледа къщата. Бързо запомни всички по-важни детайли, мина от другата страна на улицата и се облегна на една ограда. Бе избрал място, откъдето можеше безпрепятствено да наблюдава какво става пред наетата от испанците сграда.

Извади от джоба си глинена лула, натъпка я с вонящ тютюн, драсна клечка кибрит о желязната ограда и запали лулата. Запуфка силно, докато почти се скри зад облак пушек, и продължи да наблюдава къщата. Сега приличаше на работник, който си е свършил работата за деня и си е заслужил една хубава лула.

След половин час бдителността му бе възнаградена. Входната врата се отвори. Появи се висок мъж в елегантен кремав жакет и панталон в малко по-светъл тон. Следобедното слънце се отразяваше в грижливо излъсканите ботуши. Тенът на лицето му беше маслиненокафяв, брадата му беше подрязана по испански маниер. Мъжът мушна бастуна подмишница, за да сложи ръкавиците си, и огледа внимателно почти пустата улица. Дори да бе забелязал странната фигура от другата страна, по лицето му не пролича нищо. Огледа се отново, размаха бастуна и заслиза по стълбите.

Гревил не се помръдваше. Всеки нерв на тялото му се напрегна. Косъмчетата на тила му настръхнаха. Беше убеден, че вече се е срещал с този човек, и то при не особено приятни обстоятелства. За съжаление в момента не беше в състояние да прецизира беглия спомен, който беше повече чувство, отколкото изображение. Имаше нещо познато и застрашително в позата на мъжа, в начина, по който се движеше, в наклона на главата… Да, със сигурност бе срещал някъде дон Антонио Васкес, но къде?

Тъкмо щеше да си тръгне, когато вниманието му бе привлечено от някакво движение отстрани на къщата. Появи се второ лице: дребен, набит мъж, облечен изцяло в черно. Той излезе на улицата по тясната пътека, разделяща номер четиринайсет от съседната къща. Изглеждаше като най-обикновен секретар, но опитното око на Гревил веднага разпозна походката и структурата на кален в битки мъж.

Стига толкова за днес. Гревил угаси лулата и въздъхна доволно. Тя беше полезен инструмент, но не му харесваше да пуши. Прибра я в джоба, въпреки че беше още гореща, и тръгна след облечения в черно мъж.

Нарочно го преследваше така, че да не остане незабелязан. Спираше всеки път, щом жертвата му забавеше ход, а когато мъжът рязко зави към Джордж Ярд, хукна след него. Испанецът влезе в изоставен двор и се обърна към преследващия го. Гревил се огледа бдително. Не се виждаше жива душа. Перфектно място за нападение на крадец посред бял ден.

— Господинчото се крие, а? — изрева грубо той, приближи се и напипа в палтото си късата, но тежка бухалка, която винаги носеше със себе си в това облекло. — Май си объркал пътя, миличък?

Жертвата се разкрачи широко и се залюля напред-назад.

— Няма да ти се дам лесно, приятелче.

Говореше с тежък акцент, но явно владееше добре английски. Бе стиснал ръце в юмруци, но чакаше привидният крадец да нападне пръв.

Гревил размаха заплашително тежката бухалка и прониза жертвата с унищожителен поглед. После се престори, че се колебае дали да нападне, или да побегне, и испанецът се хвана в капана. Точно както бе очаквал Гревил, противникът му реши да се възползва от предложеното му предимство: направи скок към него, протегнал два пръста с намерение да ги забие в очите му. Този явно владее всички улични хватки и не се колебае да ги прилага, помисли си мрачно полковникът.

Испанецът се движеше с учудваща лекота. Преодоля разстоянието помежду им много бързо, но Гревил нито за миг не изпусна от поглед протегнатите му пръсти и успя да ги избегне навреме. Наведе се и замахна лекичко с бухалката, после мина зад противника си. Испанецът веднага се обърна с лице към него и отново протегна два пръста, за да ги забие в очите му.

Този човек не е никакъв секретар, каза си Гревил. Със сигурност носи оръжие… нож или пистолет? Погледът му се плъзна по ниската, набита фигура, търсейки многозначителна издутина по облеклото, която да му подскаже какво да очаква. По-вероятно е да носи нож, помисли си той. Прилича на човек, който умее да върти ножа… изглежда е от онези, дето предпочитат близкия бой… и не приказват много–много, а действат.

Видя блясък на сребро и в същия момент отскочи настрана. Испанецът изруга ядно и насочи към гърдите му малък стилет. По начина, по който държеше оръжието, Гревил позна една определена школа. Мъжът бе изругал на испански, но той го разбра много добре. Вече знаеше с кого си има работа и какво нападение да очаква.

Испанецът вдигна ръката с ножа и в частицата от секундата, преди ножът да полети, Гревил метна бухалката. Улучи испанеца точно в средата на челото. Мъжът се олюля, разпери ръце и ножът падна на тревата. Въпреки това нападнатият успя да се задържи на крака.

Гревил се наведе светкавично, грабна бухалката, стрелна се зад испанеца и нанесе удар по черепа му. Непознатият изохка тихо и се свлече на земята.

За момент Гревил застина неподвижен и пое дълбоко въздух. Дворът беше все така пуст, но вече доста по-тъмен. Дори по обед тук проникваше малко светлина, а междувременно слънцето бе залязло. Той вдигна стилета, завъртя го замислено между пръстите си и откри от вътрешната страна на резбованата дръжка маркировката, която очакваше да види: знака на инквизицията.

Това хвърляше съвсем друга светлина върху предстоящата акция на испанците. Никой не би изпратил агент на инквизицията в Англия със задачата да проникне в тайните служби. Тези хора бяха полезни на други места. На всяка цена трябваше да разберат защо двамата испанци са пристигнали в Лондон.

Гревил се наведе и опипа шията на припадналия. Имаше пулс, макар и слаб. Хората на инквизицията не се предаваха лесно. Претърси джобовете му, но не откри нищо подозрително. Взе портмоне с три златни монети и джобен часовник — нападението трябваше да изглежда като кражба.

Гревил напусна местопрестъплението с бързи крачки. Знаеше, че никой няма да заподозре каква е била целта на нападението — в тъмните улички на Лондон всеки ден ставаха десетки кражби и сбивания.

Той се прибра бързо вкъщи, влезе през страничния вход и смени идентичността си. Само след половин час излезе отново, спря минаващ файтон и отиде в министерството.

— Защо се връщате толкова бързо, Гревил? — изненада се Саймън Грант, който явно не беше ставал от бюрото си.

— Готов съм да се закълна, че ме напуснахте само преди три часа.

Гревил предпочете да не коментира шеговитата забележка.

— Много се радвам, че сте още тук.

— О, аз практически живея в министерството. — Саймън се протегна и за миг затвори очи. — Е, какво се е случило, та ме посещавате за втори път?

Гревил обърна един дървен стол, възседна го и опря ръце върху облегалката.

— Разбрах, че нашите нови приятели от Испания имат нещо общо с инквизицията.

Грант моментално застана нащрек.

— Какво се случи?

Гревил разказа накратко какво бе свършил през последния час.

— Сигурен съм, че те имат и друга задача, освен да изградят шпионска мрежа във висшето общество. Иначе защо ще се намесва инквизицията…

— Много обезпокояващо. — Саймън потърка брадичката си. — Дано нашият човек в Мадрид научи нещо повече и дано информацията стигне бързо до нас. Междувременно ще наблюдаваме и ще чакаме. — Той се наведе над бюрото и попита с понижен глас: — Задачите на лейди Фарнъм имат ли нещо общо с тези хора?

Лицето на Гревил помрачня още повече.

— Кой знае, може би има нещо общо с Фредерик… Вероятно ще се наложи да променим плана. Не съм готов да я изложа на опасност, а инквизицията определено представлява сериозна заплаха за сигурността й.

— Напълно сте прав, Гревил. Постъпете, както намерите за добре.

— Не се безпокойте, Саймън, няма да изложа лейди Аурелия на опасност — обеща Гревил и се сбогува.

Навън спря файтон и нареди на файтонджията да кара бързо към Кавендиш Скуеър. Изкачи стълбите на един дъх и удари с чукчето по входната врата. Знаеше, че Моркомб няма да се появи скоро, и това го вбесяваше. Тъкмо бе започнал да потропва нервно с крак, когато вратата се отвори и на прага застана самата Аурелия.

— Гревил! — извика учудено тя. — Не е ли малко късно за следобедна визита?

— Трябва да говоря с теб — отсече той, мина покрай нея и влезе в салона. — Сама ли си?

— Да, но след няколко минути трябва да се кача при Франи. Тя настоява да съм при нея, докато вечеря, а после й чета приказки.

— Ще се наложи да почака малко.

Гревил все по-трудно скриваше нетърпението си и Аурелия го наблюдаваше учудено. Никога не го беше виждала такъв. Той умееше да се владее като никой друг.

— Да, разбира се — отговори тихо тя. — Да влезем в дневната.

Щом влязоха, Гревил затвори вратата, облегна се на рамката и я погледна втренчено.

— Какво има, Гревил?

Той отиде до прозореца, открехна завесата и огледа пустата улица.

— Трябва да променим плана, Аурелия. — Нямаше смисъл да го увърта. — Докато трае акцията, ти и Франи трябва да живеете под моя покрив.

Аурелия го погледна стреснато.

— Искаш да дойдем у вас? Какво означава това?

— Получих нова информация за испанската мрежа. Подозирам, че много скоро ще се заинтересуват и от годеницата ми — обясни откровено той. — Докато си тук, не мога да те закрилям. Живея на половин миля от теб.

Аурелия пребледня и вкопчи пръсти в полата си.

— Ти обеща, че няма да се излагам на опасност. Да не говорим за Франи.

— Такова беше намерението ми, но днес получих нова информация. — Гревил взе ръцете й в своите и се опита да я успокои с поглед. — Заклех се да закрилям теб и детето ти и ще удържа на думата си. Ти просто трябва да приемеш, че аз знам какво е най-доброто за вас.

— Колко сериозна е заплахата? — попита глухо Аурелия, издърпа ръцете си и се обърна към камината.

— Нямам представа. Достатъчно е да знам, че е възможно някой да ви заплашва. Длъжен съм да действам. Ние с теб трябва да се оженим. Без никакво бавене.

Аурелия се обърна рязко към него. В очите й святкаше гняв.

— И само след три месеца ще анулираме брака си, така ли? Как си го представяш? С годежа е лесно, но бракът е съвсем друго нещо.

— Ще помоля да ме пратят на работа в чужбина. След известно време ще обявят, че съм загинал. Няма да е за първи път.

— Но това означава, че никога повече няма да се върнеш в Англия като Гревил Фалконър!

— О, скъпа Аурелия, това няма да е голяма загуба за мен — изсмя се сухо Гревил. — В миналото си съм имал много псевдоними, а кой знае какво ми готви бъдещето. Тук нищо не ме задържа. Лондонското общество не ме интересува ни най-малко. Нямам семейство, нямам задължения. През последните петнайсет години съм се връщал в града само за малко и винаги с неудоволствие. Винаги когато е нужно мога да влизам в Англия и пак да я напускам. Никой няма да узнае. Аз ще напусна страната и само след няколко месеца ти ще бъдеш свободна. Трябва само да изчакаш военното министерство да обяви, че съм загинал.

Аурелия се разтрепери. Студените, груби думи разкъсаха сърцето й. „Тук нищо не ме задържа.“ Твърдението му я потресе, но тя не му повярва докрай. То беше в пълно противоречие с досегашните им отношения.

Начинът, по който я гледаше понякога, тонът, с който й говореше в определени моменти, страстта, с която я любеше — всичко това бе събудило надеждите й, че отвъд маскарада за пред обществото между двамата можеше да се породи истинска любов.

Смарагдът на пръста й проблесна и тя бавно вдигна ръка.

— Този пръстен е принадлежал на майка ти, нали? — попита едва чуто тя, убедена, че въпросът й е напълно логичен.

— Не. Пръстенът е част от комплект, който принадлежеше на баба ми. Мама го наследи от нея, но никога не го е носила. Пръстенът, който носиш на пръста си, е направен специално за теб. Твоите пръсти са твърде нежни за първоначалното бижу. — Гревил я погледна объркано. — Защо питаш?

Просто, делово обяснение на един толкова значителен за нея факт. Аурелия разбра, че е безсмислено да се залъгва. Нито за момент не биваше да приема, че той изпитва към нея същите чувства, каквито тя изпитваше към него.

— Само от любопитство. Без особена причина — обясни тихо тя и се наведе да разбута горящите цепеници в камината. — Не е ли по-умно просто да развалим годежа? Онези хора, които и да са те, ще престанат да се интересуват от мен и нито Франи, нито аз ще бъдем изложени на опасност.

Гревил решително поклати глава.

— Аз се нуждая от теб, Аурелия. Трябва да изпълним задачата, която ме доведе при теб. Сега е още по-важно отпреди. Дори да разваля годежа, те ще продължат да те наблюдават и е напълно възможно да се опитат да стигнат до мен чрез теб.

— Разбирам. — Аурелия беше неспособна да удържи треперенето си. Сякаш се бе потопила в ледена вана. — Но как ще организираме сватбата толкова бързо? Та ние едва се сгодихме.

— Годежът вече е факт — отвърна той и както обикновено се облегна на камината. Очевидно беше обмислил всичко.

— Обществото знае за годежа ни и очаква да се оженим. Ако избързаме, ще започнат да говорят, но скоро ще млъкнат. Ти си била вече омъжена, а аз съм достатъчно възрастен, така че отдавна сме минали възрастта на тайните.

Аурелия замълча. Колко време, сили и чувства беше вложила в тази задача. Колко нови неща беше научила. И това й харесваше. Вълнуваше я. В крайна сметка промяната в първоначалния план не беше толкова важна.

Освен това не беше в състояние да отрече, че мисълта да живее най-малко три месеца под един покрив с Гревил бе невероятно възбуждаща. Той я привличаше неустоимо и тя го желаеше с цялата сила на сърцето си. Нямаше смисъл да се самозалъгва. Никога не беше изпитвала такова необуздано удоволствие в леглото. Защо пък да не поживее известно време с него? Защо да не се държат като нормални съпрузи и да не спят в едно легло? Ще захвърли задръжките си и ще стане негова жена. Така или иначе ще трябва да свикне с мисълта, че много скоро ще се разделят завинаги. Веднъж вече беше преживяла тази болка, щеше да я преживее и втори път.

Аурелия наля две чаши шери, подаде му едната и вдигна своята към устните си.

— Бихме могли да кажем, че сме се оженили тайно — предложи колебливо тя. — Както каза, обществото няма да се развълнува особено много. Все пак от нас се очаква рано или късно да се оженим, нали? Готова съм да се откажа от сватбените тържества. Като си помисля за първата си сватба, и днес ме побиват тръпки…

Тя се взираше в кехлибарената течност в чашата си и се питаше как ще убеди Корнелия и Ливия, че е пожелала да преживее едно романтично приключение и е казала „да“ тайно, тласкана от неудържима страст.

Спокойно можеше да им каже, че Гревил я вълнува много силно… че се е влюбила в него от пръв поглед. Смарагдовият пръстен вече показа на обществото, че двамата нямат търпение да се свържат завинаги. Сигурно и този път ще успее да измами приятелките си. Няма да ми е трудно да играя ролята си убедително, помисли си иронично тя.

Погледна Гревил и разбра, че той я е наблюдавал през цялото време. Той винаги знаеше кога да мълчи и кога да говори.

— Кога? — попита просто Аурелия и впи поглед в очите му.

— След два дни двете с Франи ще се преместите при мен на Саут Одли Стрийт.

— Толкова скоро?

— Да. Ако можех, щях да ви отведа още днес.

15

На Адамс Роу №14 дон Антонио стоеше в дневната и се взираше смаяно в жалката фигура, застанала пред него. Главата на Мигел беше превързана, тъмният тен изглеждаше мръсножълт.

— Ограбили са ви? — извика невярващо дон Антонио. — Някакъв жалък уличен крадец ви е нападнал и ви е проснал в безсъзнание на земята? Как е възможно?

Мигел едва се държеше на краката си. Светлината в стаята го заслепяваше, в главата му бучеше цял духов оркестър. Той се олюля, промърмори някакво извинение и падна в най-близкото кресло.

— Не, дон Антонио, не беше обикновен уличен крадец. Биеше се като добре обучен войник. Знаеше всички номера.

Господарят му изпухтя презрително.

— Още ли не сте забелязали, че по улиците на този проклет от бога град се движат хиляди войници? Дезертьори, бегълци, ранени, отпускари… Само някои щастливци получават половината си заплата, останалите нямат нито стотинка, просят и бягат от властите. Съвсем естествено са се научили да ограбват почтените хора. Отчаяни са. Добре, че в армията на негово величество са ги обучили да оцеляват в трудни условия. Няма съмнение, че ви е нападнал бивш войник. Непростимо е обаче, че вие сте проспали нападението и сте допуснали някакъв жалък англичанин да ви ограби.

Мигел скри лице в ръцете си. Дон Антонио се лъжеше. Той го усещаше с всяка фибра на тялото си. Нападателят му беше добре обучен агент и опитен боец, а не някой от онези отчаяни войници, търсещи лесна плячка. Но днес нямаше сили да убеди господаря си, че не е прав. Особено когато устата му вече се бе изкривила така презрително.

— Имам нужда от почивка — прошепна той, опитвайки се да се пребори с надигащото се гадене. — Трябва да си легна. Имам мозъчно сътресение…

— Вървете си. — Дон Антонио махна към вратата. — В това състояние не можете да ми бъдете полезен.

Мигал стана и се запрепъва към изхода, притиснал ръка върху устата си.

 

 

— Детето легна ли си? — попита Гревил и вдигна глава от книгата, която четеше.

От последната им среща бяха минали три дни. Тази сутрин Аурелия и Франи се бяха нанесли при него с целия си багаж.

— О, да, и почти е заспала. — Аурелия приседна на един стол насреща му. — Франи не е човек на навиците — обясни тя и се усмихна с майчинска гордост. — Понякога това ме вбесява, но друг път е наистина голямо предимство. Днес например… Нова къща, нова детска стая, нови мебели — толкова много нови вълнения за един ден, че сега ще спи като къпана.

— А ти как се чувстваш? — попита меко Гревил и остави книгата настрана.

— Облекчена. Най-важното е, че поговорих с Нел и писах на Ливия. Оказа се учудващо просто. Корнелия прие новината за тайната ни сватба с искрена радост и само малко ми се поскара, че не съм я взела за свидетелка. Това беше всичко.

— Много се радвам. Не бих искал да се скараш с приятелките си заради мен.

— Те са ми истински приятелки — отговори твърдо Аурелия. — Няма да ме захвърлят заради такава дреболия. Но въпреки това се радвам, че всичко приключи.

Гревил вдигна вежди и я повика с жест да отиде при него. Тя се надигна, привлечена като желязо от магнит, и му разреши да я сложи в скута си. Той започна да милва гърдите й, разтри нежно зърната, които напираха под тънката батистена рокля. Те се втвърдиха моментално, той избухна в тих смях и целуна тила й.

— Обожавам, че веднага реагираш на докосванията ми. Бих могъл да прекарам цял ден с прекрасната жена в скута си и да следя реакциите й…

Аурелия се сгуши в него и си помисли, че и тя би могла да прекара целия ден в еротични игри. Усети как той се втвърди под нея, раздвижи бедра и избухна в тих смях, като чу протестиращия му стон. В следващия миг скочи от скута му.

— Вечерята ще бъде сервирана след половин час, сър.

— Мили боже — въздъхна Гревил, — виж какво ми причиняваш! Трябва да остана на мястото си поне още десет минути и да дишам дълбоко, за да се успокоя.

— С удоволствие ще ви поднеса чаша бордо, за да ви охладя, сър — поклони се тържествено Аурелия. — Ако пропуснеш вечерята, със сигурност ще съжаляваш. Нашата скъпа Мейвис е приготвила препечени стриди и патица в ябълков сос, а Ада ще ни поднесе рейнски сос и пюре от цариградско грозде.

Гревил отпи глътка вино с полузатворени очи.

— Ти не си жена, а чудо. Само за един ден успя да наемеш на работа не само Джейми, Хестър и Дейзи, а и две сестри, които са отлични готвачки… да не говорим за достойния стар джентълмен, който ругае гостите.

— Решението беше тяхно, не мое. Алекс и Лив ще се върнат много скоро на Кавендиш Скуеър и тогава неизбежно ще възникне напрежение между семейството на Моркомб и прислугата на Алекс. Обаче Моркомб ми заяви категорично, че тримата няма да се изнесат от старото си жилище. Там е домът им, там искат да умрат. Това при мен било само работа.

Аурелия спря да си поеме дъх и продължи:

— И тримата ми заявиха, че не искат заплата. Спокойно можели да си живеят с пенсията, която им е оставила леля София. Ако продължават да работят, то е само защото не могат другояче. Когато отидох да им съобщя, че ще се женя и отивам да живея при мъжа си, преспокойно ми заявиха, че ще дойдат да работят при мен. Сутрин ще идват, вечер ще си отиват. Моркомб помоли Джейми да отваря вратата вместо него, но останалото щял да върши той.

Аурелия си наля чашка шери и отново седна насреща му.

— Мисля, че това споразумение е полезно за всички ни. Ние ще имаме две отлични готвачки, а Ливия ще се радва, че вече няма да й се налага постоянно да утешава обидените близначки и да укротява готвача мосю Алфонс, който не търпи противоречие.

— Е, аз нямам възражения. — Гревил вдигна чашата като за тост. Очите му святкаха развеселено. — Почакай ме малко тук, ако обичаш. Имам сватбен подарък за теб. — И напусна дневната с бързи крачки.

Аурелия се облегна назад и затвори очи. Какво, за бога, е решил да ми подари? — запита се недоумяващо тя. Сигурно нещо, което ще й помогне да играе ролята си по-убедително.

Когато вратата се отвори, тя все още стискаше очи. На лицето й играеше усмивка.

— Позволяваш ли да погледна?

— Позволявам — отвърна сухо той.

Аурелия отвори очи и ахна. До Гревил стоеше най-прекрасното куче, което беше виждала някога — огромно, почти като малко пони, със силни рамене, каквито само Гревил може да превие, помисли си спонтанно тя и шумно пое въздух.

— Той ли е, или тя?

— Тя — отговори Гревил и щракна с пръсти. Кучето направи няколко отмерени крачки и клекна в краката на господарката си. — Казва се Лира, като съзвездието. От днес нататък ще те придружава навсякъде. Искам да е до теб през цялото време, когато мен ме няма. Разбрахме ли се?

Аурелия кимна безмълвно. Очевидно не се беше излъгала. Гревил й правеше полезен подарък — но и безкрайно приятен.

— Здравей, Лира — поздрави с мек глас тя и помилва гъстата козина. Кучето вдигна глава и кафявите очи потърсиха погледа й. — Здравей, красавице. Каква порода е, Гревил?

— Ирландска вълча порода. — Гревил остана много зарадван от реакцията й. — Корнелия ми издаде, че си луда по кучетата… по истински кучета, както специално подчерта.

Аурелия избухна в смях.

— Явно си е спомнила за малките глупачета на Лив!

— Май не те разбирам — промърмори объркано Гревил.

— Ливия има два постоянно джавкащи териера, които са в състояние да влудят всеки разумен човек — обясни Аурелия и отново помилва ирландското куче. — Прекрасен подарък, Гревил. Много ти благодаря.

— Лира е не само красива — обясни той, — тя е и обучена да те защитава. За съжаление аз няма да съм постоянно до теб, скъпа. Не мога да очаквам да използваш пистолет, ако се наложи, въпреки че умееш да стреляш добре. Лира обикновено е кротка и мила, но като чуе от устата ти определени думи, става звяр. Ще те науча да използваш тези думи и ще бъдеш в безопасност, когато не съм при теб, за да те пазя.

Аурелия потрепери. Никак не й беше приятно студената, сурова реалност да влезе в тяхната светла и топла дневна.

— Все още не си ми казал откъде идва тази опасност.

— Защото и аз самият не знам точно. Твърде вероятно е тя да не стигне до теб. Но искам да си подготвена. Не мога да рискувам.

— Обещавам да бъда нащрек — каза сериозно тя и зарови пръсти в пухкавата кучешка козина. — Знам, че работата ти е опасна. Нормално е.

Той я вдигна от стола, прегърна я и я погледна в очите.

— И се доверяваш на моята закрила, нали, Аурелия?

— О, да — потвърди нежно тя. — Знам, че ще направиш всичко, за да ме защитиш.

Той целуна ъгълчето на устата й.

— Ще го направя, бъди спокойна. Няма да допусна да се изложиш на опасност.

Аурелия го целуна и се сгуши в прегръдката му. Невъзможно беше да си представи смъртна опасност в тази спокойна, защитена лондонска къща. Тя живееше в Мейфеър, разполагаше с добре организирано домакинство, ръководеше се от твърди правила, движеше се в традиционно общество. Тук щеше да изпълни дълга си към родината, без да се излага на опасност.

— Вечерята е сервирана, лейди Фарн… лейди Фалконър — оповести Джейми от вратата и смутено сведе очи, за да не вижда прегърнатата двойка.

— Много благодаря, Джейми.

Аурелия хвана Гревил подръка и го поведе към трапезарията, както подобаваше на почтена брачна двойка.

 

 

След няколко дни, към десет сутринта, Аурелия излезе от новия си дом на Саут Одли Стрийт. Лира се движеше плътно до нея. Навън духаше свеж априлски вятър, но слънцето вече топлеше приятно.

За разходката бе избрала жълто-кафява рокля с маслиненозелена наметка. Под богато набраната и украсена с волани пола се подаваха тъмнокафяви ботушки. В същия цвят бяха и шапката от копринено кадифе с щраусово перо, и маншонът.

Аурелия вървеше с бърза крачка и се наслаждаваше на новия си тоалет, едва вчера донесен от шивачката. Минувачите, които се възхищаваха на елегантно облечената дама, явно излязла да разходи кучето си в Грийн парк, не подозираха, че зад фасадата на дружелюбната усмивка всяко мускулче по тялото и е напрегнато, а сърцето и бие ускорено.

В маншона беше скрит запечатан документ, връчен й от Гревил с указанието да го остави на точно определено място в Грийн парк. Това беше първото й куриерско поръчение и тя умираше от страх, че може да се провали.

Мъжът, който лъскаше желязната решетка на отсрещната къща, я следеше внимателно. Щом тя зави зад ъгъла, за да излезе на Саут Одли Скуеър, той натъпка парцала в джоба си и тръгна след нея, като си подсвиркваше безгрижно.

Когато излезе на площада, Аурелия беше вече на другия край, но той успя да види силуета й на Чарлс Стрийт.

Мъжът ускори крачка, за да се приближи до жертвата си. Не биваше да я изпуска от очи — защото на Адамс Роу №14 проявяваха особен интерес към дамата, която бе дошла да живее в дома на Смока.

По-късно Аурелия не можеше да си спомни точно кога е усетила странните тръпки в тила — във всеки случай още преди да стигне до входа на Грийн парк. Тя забави ход, спря на едно удобно място и се наведе да завърже ботуша си. Лира чакаше търпеливо.

Докато се занимаваше с връзките на ботушчето си, Аурелия се огледа незабележимо, но не откри нищо подозрително. Гревил обаче й беше обяснил, че добрите преследвачи умеят да остават незабелязани. Ако някой наистина я наблюдаваше, шпионинът нямаше да се издаде.

Ето удобен случай да покажа какво съм научила, помисли си възбудено тя. Изправи се, обърна се рязко и вдигна ръка, сякаш бе забелязала добър приятел. Махна още веднъж и се надигна на пръсти, за да привлече вниманието на невидимата личност, която още не я бе забелязала.

Трикът моментално сработи: мъж в доста овехтяло войнишко палто с вълнен шал на врата и широкопола шапка, нахлупена дълбоко над очите, се обърна и погледна зад себе си. Не се различаваше по нищо от другите хора по улицата, движещи се покрай оградата на парка, но единствен той обърна внимание на жестовете й.

Ето кой се интересуваше от нея!

— Виж ти, виж ти, Лира — пошепна Аурелия. — Явно си имаме придружител. — Наведе се, за да оправи верижката на кучето, и рече тихо: — Бъди нащрек!

Ушите на кучето моментално щръкнаха. Лира се изправи и се притисна до краката на господарката си.

Аурелия влезе в парка, без да се обръща повече. Вече знаеше, че някой е по петите й, и нямаше смисъл да привлича вниманието му с необичайно поведение. Избра усамотена алея, водеща към цистерната в другия край на парка, и заобиколи езерцето, обградено от високи храсти.

Целта й беше малката полянка, в средата на която се издигаше стар бук.

Гревил й бе обяснил съвсем точно къде се намира малката дупка в кората на дървото. Най-доброто място за тайни писма, които трябва да стигнат бързо до адресата. Аурелия мина покрай полянката, без да обърне внимание на дървото, и се запъти към къщичката на пазача.

Лира вървеше плътно до нея и от време на време изръмжаваше заплашително. Аурелия веднага разбра, че кучето е усетило миризмата на преследвача и е готово да действа при нужда. Очевидно той непрекъснато скъсяваше разстоянието помежду им, но тя не направи опит да потвърди подозренията си.

Умът й работеше на пълни обороти. Първата възможност беше да не изпълни поръчението и да се прибере вкъщи. Никой нямаше да й се разсърди, най-малко Гревил. Той постоянно повтаряше, че е длъжна да бъде много предпазлива. Но Аурелия държеше да изпълни първото си поръчение както трябва. Иначе щеше да се разочарова много повече, отколкото преди няколко седмици, когато беше убедена, че е успяла да заблуди Гревил, а той я очакваше зад оградата между две пасища.

Внезапно тя видя как може да се отърве от преследвача си. Зад езерото започваше просторно пасище. В момента там влизаше стадо крави, охранявани от няколко момичета. Реши да отиде при тях и да им поиска чаша току-що издоено мляко — много от разхождащите се в парка правеха така и никой нямаше да я заподозре.

Аурелия се засмя тихо и очите й засвяткаха дяволито. Влезе в пасището и тръгна между кравите. След малко се наведе и пошепна няколко думи на Лира. Кучето вдигна глава и нададе протяжен, жален вой, от който те побиваха тръпки. Кравите се стреснаха и изпаднаха в паника.

Доячките и пастирчето се втурнаха да събират паникьосаните животни. Лира продължи да вие и скоро настана невероятен хаос. Уплашените крави тичаха насам-натам, блъскаха се и мучаха.

Аурелия хвана здраво каишката на кучето, мина покрай стадото и излезе от другата страна. Сега кравите бяха между нея и преследвача й и тя беше сигурна, че той не вижда нищо. Около пасището се бяха събрали любопитни, наблюдаваха и коментираха спектакъла и допълнително усложняваха обстановката. Пътят към стария бук беше свободен.

Аурелия стигна до полянката и спря. Думите на Гревил прозвучаха настойчиво в главата й: „Не прибързвай. Дори да си мислиш, че нямаш никакво време, спри, ослушай се и се огледай. Винаги имаш минутка за това.“

Аурелия спря, огледа се и се ослуша. Една птица пееше в клоните над главата й, катеричка пробяга по тревата между две дървета. Само след няколко секунди бе скрила важния документ в дупката и го бе покрила със зелен мъх. Лира стоеше до нея и се оглеждаше бдително. Аурелия я повика тихо и двете се запътиха към изхода на парка.

Докато вървеше към Пикадили, Аурелия беше сигурна, че е успяла да се отърве от преследвача си. Шестото й чувство не се обади. Няколко пъти се огледа незабележимо, но не видя никъде мъж във войнишко палто. Лира вървеше до нея напълно спокойна, без да усеща опасност. Аурелия подскочи като малко момиче и се засмя на детинския си изблик.

Гревил я очакваше с нетърпение и излезе от библиотеката веднага щом чу гласа й в салона. Един поглед му бе достатъчен да разбере, че мисията е успешна. Аурелия излъчваше задоволство — очите й блестяха, бузите й бяха зачервени, крехкото й тяло вибрираше от енергия.

— Приятна ли беше разходката, мила? — попита усмихнато той.

Аурелия подаде маншона си на Джейми и отговори спокойно:

— О, да, скъпи, денят е прекрасен. Грийн парк е най-доброто място за разходка.

Гревил посочи към библиотеката.

— Искаш ли да поседиш малко с мен?

— Разбира се. — Аурелия кимна и тръгна след мъжа си. Лира не се отделяше от нея. Тя затвори вратата и се обърна към Гревил с тържествуваща усмивка: — Сигурна съм, че някой ме преследваше.

Лицето му помрачня.

— Разказвай.

Аурелия му разказа подробно какво беше преживяла. Стараеше се да говори делово, но във всяка дума личеше колко се радва на успялата хитрост. Когато свърши, го погледна очаквателно.

По обичая си Гревил стоеше пред камината с ръце зад гърба.

— Много добре си се справила. Искам обаче да ми разкажеш още веднъж какво точно се случи, когато стигна до портата на Грийн парк.

— Не ми ли вярваш? — намръщи се Аурелия. — Или смяташ, че съм пропуснала нещо важно?

— Нищо не смятам. Виждам обаче, че си развълнувана. Това е разбираемо, но във вълнението си човек забравя някои неща. Затова искам да ми разкажеш историята още веднъж, стъпка по стъпка. След първия разказ триумфът ти вече не е толкова пресен.

Аурелия стисна устни и се помъчи да преглътне гнева си от тази забележка, прозвучала като предупреждение. Намираше я несправедлива.

— Добре, щом трябва…

Тя извади фуркетите от шапката си, свали я внимателно и я остави заедно с ръкавиците на конзолата до вратата. После разкопча наметката си, остави я на едно кресло и седна на дивана.

— Значи искаш да чуеш описание на разходката ми стъпка по стъпка? Добре.

Тя започна да разказва отново и много бързо осъзна, че Гревил има право. При първия си разказ не бе пропуснала нито една важна подробност, но някои дребни детайли й бяха убягнали, докато се носеше по облаците на триумфа и очакваше с нетърпение да види възхищение по лицето му. Всъщност би трябвало да знам какво ме очаква, помисли си горчиво тя. Полковник Гревил Фалконър не е човек, който изразява възхищение, когато става дума за работа. Шпионинът Фалконър, който изпълнява тайни операции в Лондон, няма нищо общо с любовника Фалконър.

— Мисля, че това беше всичко — завърши тя, вече напълно отрезвяла.

Гревил не беше мръднал от мястото си и се взираше замислено в килима. Дали пък не бе забравил за присъствието й? Тайно в себе си се беше надявал, че подозренията му срещу обитателите на Адамс Роу №14 няма да се потвърдят. Надяваше се жилището, наето в близост до неговото, да не означава, че той е целта на испанските шпиони. Сега вече знаеше: дон Антонио и помагачите му са дошли в Англия, за да обезвредят Смока. Сега имаше доказателство и можеше да каже на Саймън какво се готви. А самият той трябваше да обмисли как да действа оттук нататък.

Интересно как испанците бяха узнали, че полковник Гревил Фалконър е Смока? Фактът, че следяха Аурелия, доказваше, че са наясно със самоличността му. Хората от Адамс Роу нямаха причина да се интересуват от Аурелия, освен във връзка с него. Ако единствената им цел беше да изградят шпионска мрежа в английската столица, нямаше да се занимават нито с него, нито с Аурелия. По някое време той, естествено, щеше да се намеси в работата им и тогава щяха да тръгнат да го преследват, но това време още не беше настъпило.

Това обяснява и присъствието на човек от инквизицията, помисли си мрачно Гревил. Испанците бяха тръгнали на лов за голяма плячка. Залавянето й обещаваше разкриване на много тайни. Ако паднеше в лапите им, Смока можеше да издаде всички възлови точки на английските тайни служби в Европа и да разкрие доверените си лица там. А кой беше по-опитен в мъченията от дългогодишните служители на инквизицията?

— Какво има? — попита Аурелия, обезпокоена от израза на лицето му. — Къде съм сбъркала?

Гревил се изтръгна от мрачните мисли и поклати глава.

— Абсолютно нищо не си сбъркала, скъпа. Идеята ти със стадото крави е страхотна.

— И аз така смятах… докато не се прибрах вкъщи. — Аурелия изглеждаше объркана. — Какво те притеснява?

Гревил се усмихна сухо.

— Притеснява ме фактът, че те следят. Нищо повече.

— О! Да, естествено. — Идеше й да се напляска. Как можеше да бъде толкова глупава! — Това означава, че къщата ни е под наблюдение… Някой подозира, че полковник Гревил Фалконър не е този, за който се представя.

— И аз стигнах до този извод — отбеляза мрачно той. — В момента не можем да сторим нищо, освен да удвоим бдителността си. Кажи ми, помисли ли вече как да задълбочиш познанството си с лейди Лесингъм? Преди няколко дни говорихме за нея.

— Още днес следобед ще се сближа с дамата. Ще играем карти у лейди Бъкстън и графиня Лесингъм също е поканена. Говори се, че отлично играе вист и винаги печели.

Аурелия стана и се запъти към вратата. Чувстваше се разочарована и потисната и не беше в състояние да го скрие. След отрезвяващата реакция на Гревил се усещаше, сякаш са я заляли с вода от помпата в парка. Вече бе сложила ръка върху бравата, когато чу гласа му:

— Беше ти приятно да изпълниш това поръчение, нали?

Аурелия се обърна бавно.

— Да, дори много — рече тя. — Вероятно би трябвало да бъде другояче, защото сега ти мислиш, че не приемам работата си достатъчно сериозно. — И излезе от стаята, без да чака отговора му.

Гревил остана в библиотеката, загледан в затворената врата. Съзнаваше, че е направил грешка. Не биваше да реагира така. Аурелия се стараеше да скрие обидата си, но очите й издаваха колко е наранена. Когато се прибра вкъщи, цялата сияеше, но много скоро погледът й загуби блясъка си и стана тъмен и хладен като горско езеро под сенките на дърветата.

Той нямаше навика да хвали сътрудниците си, че си вършат добре работата. Това беше тяхно задължение. Ако не беше изпълнила поръчението, ако се беше върнала вкъщи, без да е оставила документа, той щеше да реагира по същия начин. Щеше да е доволен, че не е рискувала да я забележат и е проявила предпазливост.

Но Аурелия не беше като другите му сътрудници. Ако не беше потънал в мрачните си размишления, сигурно щеше да реагира другояче. Щеше да й даде онова, което желаеше… онова, което бе заслужила. Тя беше начинаеща и като такава се бе справила учудващо добре. И заслужаваше признание.

Гревил излезе от библиотеката и забърза към семейната спалня. Почука по определен начин и Аурелия веднага се отзова. Тя седеше пред огледалото и Хестър разресваше косата й.

— Забрави ли нещо?

— Да. — Гревил й намигна тайнствено и се усмихна. — Хестър, лейди Фалконър ще ви повика отново. Засега не се нуждае повече от услугите ви.

— Разбира се, сър. — Хестър бързо нареди фуркетите на малката сребърна табличка, направи реверанс и избяга от стаята. Гревил затвори вратата и превъртя ключа в ключалката.

— И какво по-точно забрави? — попита Аурелия, неспособна да сдържи вълнението си. Погледът му беше толкова обещаващ…

— Забравих, или по-точно пропуснах да поздравя партньорката си за проявената решителност и съобразителност — призна той с изкусителна усмивка. — Затова дойдох да наваксам пропуснатото.

— О! — пошепна Аурелия. Сърцето й ускори ритъма си, бузите й пламнаха.

Той застана зад нея, сложи ръце на раменете й и я погледна в огледалото. Пръстите му се плъзнаха под дантеления халат, стигнаха до гърдите и ги обхванаха. Палците закръжиха около зърната и те веднага щръкнаха възбудено. През цялото време той не откъсваше поглед от лицето й в огледалото. Видя как езикът й навлажни пресъхналите устни, как очите й пламнаха, докато тялото й се събуждаше под милувките му.

Гревил се наведе, зарови лице в косата й, погали я с топлия си дъх. Ръцете му се плъзнаха още по-надолу, минаха по корема и стигнаха до светлите косъмчета между краката й. Един пръст смело проникна навътре. Утробата й го посрещна гореща и влажна.

Аурелия шумно пое въздух. Чувстваше се неспособна да се раздвижи. Тъмните очи в огледалото я държаха в плен. Милувките ставаха все по-интимни. Отвореното неглиже разкриваше гърдите й, бледия корем и тъмното гнездо между краката, което пулсираше под движенията на пръста му.

Гревил се усмихваше самодоволно в огледалото и неотклонно я тласкаше към ръба на пропастта. По челото й избиха ситни капчици пот, между гърдите потече вадичка и потъна във вдлъбнатинката на пъпа. Тя затвори очи и изстена задавено.

Аурелия притисна глава към гърдите на мъжа зад себе си и пулсиращата вена на шията й изпъкна. Полетя в пропастта, повлечена от горещо течение, което заплашваше да я погълне. След миг напрежението отслабна и тя въздъхна доволно. Чувстваше се натежала и уморена. Отвори очи и се огледа замаяно.

Гревил целуна тила й, оттегли ръката си и я обърна към себе си, за да я целуне по устата. Аурелия се засмя тихо.

— Посред бял ден?

— Това няма никакво значение — отговори той и също се засмя.

— Разбира се, че няма значение.

Аурелия стана от столчето и се обърна към Гревил. Остави дантелата да се свлече от раменете й, посегна и сложи ръце на кръста му. Започна да го гали и със задоволство усети как мускулите му се втвърдиха под докосванията й. Притисна долната част на тялото си към твърдия му пенис, издул тесния панталон, и той остро пое въздух.

Аурелия се отпусна на колене на килима, бързо отвори панталона му и извади пулсиращия пенис. Обхвана го внимателно с палец и показалец и започна да го милва и масажира.

Сега беше негов ред да изживее сексуалното удоволствие. Той се постара да остане неподвижен и се отдаде изцяло на сладостните усещания в долната част на тялото си. Зарови пръсти в косата й и стоя така, докато тя нежно милваше члена му, плъзгаше пръсти нагоре и надолу, а накрая го взе в устата си.

Ръката й го обхвана здраво, докато езикът й изследваше меката кожа, устните й го подлудяваха с пърхащи докосвания, а зъбите внимателно и нежно гризяха чувствителната главичка.

Когато дойде оргазмът, Аурелия се притисна силно до него и го обгърна с две ръце. Той въздъхна дълбоко и се отпусна на колене до нея. Прегърна я, легна на килима и я настани до себе си. Помилва голия й гръб, притисна я, а тя се засмя и вдигна крак върху бедрото му.

— Май ти дължа още по-дълбока благодарност отпреди — пошепна той, заровил лице в косата й. — Дойдох при теб да изкупя вината си, а се натоварих с още по-голям дълг.

— Не сте прав, сър — отговори безгрижно Аурелия. — Просто ви се отплатих със същото.

— Въпреки това е прекрасно, скъпа моя… — рече с въздишка той.

— Прав си — кимна Аурелия и се надигна. — Погледни на какво приличам! Ще минат часове, докато се приведа във форма за добродетелната игра на карти у лейди Бъкстън.

Тя усети колебанието му и го погледна очаквателно. Очевидно премисляше дали пък да не прати работата по дяволите и да я завлече в леглото, но не го направи.

— Хестър ще те оправи бързо — каза той, стана и й помогна да се изправи, после сръчно закопча панталона си. Вдигна халата й от пода, облече я и затегна колана на кръста й. Очите му святкаха развеселено.

— Наистина си малко разрошена, скъпа, затова ти препоръчвам да вземеш гребена и да се срешиш, иначе Хестър ще заподозре нещо.

— Дори да забележи, няма да каже нито думичка — увери го Аурелия, но въпреки това взе гребена и започна да разресва косата си. Грижливо подредените къдрички бяха изчезнали. — По-добре да изляза с гладка коса. Ще сложа боне.

— Боне? Само да си посмяла! — почти изкрещя Гревил и изтръгна гребена от ръката й. — Да не си някоя средновековна матрона!

— Ако позволиш да ти напомня, аз карам трийсет и първата си година, имам петгодишно дете и съм омъжена повторно — отвърна тя, поласкана и зарадвана от възмущението му.

— Това няма никакво значение. Докато си моя съпруга, не искам да те виждам с боне на главата.

— Но аз много харесвам бонета и имам няколко наистина красиви в гардероба си — възрази невинно Аурелия. — Едното е с дантела, другото е с колосана периферия и с широки панделки, за да се стяга хубаво под брадичката…

Гревил посегна към нея, тя изписка превзето, скочи и побягна. Заобиколи леглото, обърна се към него и се засмя право във възмутеното му лице.

— Колосаната периферия и широките връзки са много полезни. Помагат срещу двойна брадичка, която се полюшва. — И самодоволно вирна глава, за да му покаже красивата си шия.

— До днес не подозирах, че съм се оженил за вещица — изохка театрално Гревил. — Въпреки това ти забранявам да носиш боне! — Изпрати й въздушна целувка и се запъти към вратата. — Ще кажа на Джейми да поръча каретата. След половин час да си готова.

Аурелия също му изпрати въздушна целувка и позвъни за Хестър.

16

Дон Антонио Васкес, който се бе разположил удобно пред камината, посегна към чашата с портвайн и измери човека пред себе си с презрителен поглед.

— Очевидно съм заобиколен от глупаци… Как така сте я изгубили?

Мъжът въртеше шапката между пръстите си и съсредоточено изучаваше върховете на обувките си.

— Моля за извинение, дон Антонио, но кравите се разбесняха…

— Крави ли? — Испанецът се ококори. Гневът му нарастваше с всяка секунда. — За какви крави става дума? Мигел, този човек нормален ли е?

Мигел стоеше в сянката до вратата и трепереше. Бе свалил превръзката от главата си, но челото му все още беше виолетово, а буцата над дясното око продължаваше да го боли. Въпреки тъпата болка в главата отново бе поел службата си.

За нещастие именно той бе наел човека, който тази сутрин бе претърпял жалък провал в преследването на дамата. И без това след раняването си не стоеше особено високо в очите на дон Антонио. Да не би пък мозъчното сътресение да е притъпило остротата на ума му?

— Очевидно в парка е имало стадо крави, дон Антонио — отговори предпазливо той.

— И какво общо има това с нашата работа? — попита високомерно испанският благородник и изпразни чашата на един дъх. — Какво ме интересува рогатият добитък?

— Разбира се, че не ви интересува, дон Антонио. Но въпросната лейди е попаднала сред кравите и е изчезнала. Когато Санчес успял да се измъкне от насъбралата се тълпа, от дамата и кучето й нямало и следа.

Дон Антонио хвърли поглед към чашата си и Мигел побърза да му донесе гарафата.

— Нарочна ли беше тази среща с кравите?

Господинът буквално изплю този въпрос и бедният Санчес се уплаши още повече.

— Не мога да разбера как се случи, господарю. Явно кучето се е втурнало да гони кравите… Много необичайно, защото кучетата не се занимават с крави… При нас на село…

— Млъкни, за бога, човече, не ме занимавай с отношенията между кравите и кучетата! — изсъска дон Антонио. — В каква страна съм попаднал! Как е възможно да държат стадо крави в обществен парк?

— Става дума за правата върху пасищата, сър — обясни Мигел, макар да съзнаваше, че никой не му иска тази информация.

Отговорът на дон Антонио беше богохулна ругатня.

— Какво знаем за жената?

— Преди да се омъжи за Смока, била вдовица. Обикновена история. Първият й съпруг паднал в битката при Трафалгар. Има дъщеря на пет или шест години.

— Защо се е оженил за нея?

Дон Антонио стана от креслото. Беше облечен изцяло в черно, само шалчето на шията му беше снежнобяло. Сред колосаните дипли святкаше огромен рубин. На колана му висеше кама с посребрена дръжка. Стъпките му издаваха гъвкавостта на хищник.

— Смока се забавлява с жени само от време на време и не се обвързва. Никога не се е женил. — Испанецът спря пред камината и се вгледа замислено в огъня. — Защо точно сега си е взел жена?

— Вероятно така е решил — предложи колебливо Мигел.

— Идиот! — изсъска господарят му. — Естествено, че така е решил. Въпросът е защо!

— Ако продължим да я наблюдаваме, сигурно ще разберем — не се предаваше Мигел.

Дон Антонио се обърна рязко и го прониза със зъл поглед.

— За съжаление онзи тромав идиот, доведен от теб, обърка работата още в самото начало. Нали ти бях заповядал да намериш човек, който няма да допусне да го забележат? Толкова ли не разбра, че той не е в състояние да преследва даже слон в пустинята?

— Изпълних заповедта ви по най-добрия начин, сър — защити се Мигел. — Кой знае, може онова с кравите да е било случайност. Няма как да сме сигурни, нали?

— Точно затова не бива да рискуваме — обясни ледено дон Антонио. — Не искам Смока да заподозре, че го преследват. За нас е от жизнено значение той да продължи да вярва, че истинската му самоличност не е разкрита. Веднага спрете наблюдението. Оттук нататък аз лично поемам случая. Има и по-добри начини да се убие змията. Аз ще й смъкна кожата.

Мигел се поклони дълбоко.

— На вашите заповеди, сър.

— Няма ли най-сетне да махнете от очите ми този жалък глупак!

Мигел прогони с жест нещастния Санчес, който въздъхна облекчено и избяга от салона. Дон Антонио остана пред камината. От време на време се поклащаше леко на пети и на пръсти — сигурен знак, че е потънал в мисли. По лицето му личеше, че размишленията ще имат зловещ резултат.

— Какво, по дяволите, означава тази женитба? — промърмори едва чуто испанецът.

Мигел не направи грешката да отговори.

— Ако нашият приятел внезапно се е побъркал и е пламнал от нежни чувства към жената… — тънките устни на дон Антонио се извиха в иронична усмивка — Ако Смока е направил глупостта да се влюби, тази жена може да бъде много полезна за нас. Ако пък я използва за своите цели, тя пак ще е полезна за нас. Ще се радвам да се запозная с нея.

— Да, дон Антонио — поклони се отново Мигел. — Разбирам какво имате предвид.

Господарят му изкоментира забележката с кратък неучтив смях.

— Наистина ли, Мигел? Сериозно ли сте разбрали за какво мисля? Ако е така, ще ви е за първи път.

Мигел сведе глава. Презрителният отговор го засегна болезнено, но той не даде да се разбере, че е обиден. Само се обърна да си върви.

— Само за момент — спря го дон Антонио. — Как се казва жената?

— Името й е Аурелия, сър.

— Как изглежда? Сигурно е нещо специално, щом е привлякла вниманието на Смока.

Мигел изхъмка недоверчиво.

— Честно казано, не знам, сър. Видях я само за малко и не открих нищо особено. Доста приятно лице, тънка снага, малък бюст… доколкото можах да преценя. Най-обикновена жена, дон Антонио.

— Значи според вас не е интересна? — Дон Антонио се усмихна с измамна мекота.

— Поне на пръв поглед, сър. Но сега ви моля да ме извините, имам работа.

Мигел се поклони и напусна салона с бързи крачки, благодарейки на небето, че и този път се е отървал леко.

 

 

Аурелия слезе от каретата пред дома на семейство Бъкстън на Станхоуп Гардънс и се помъчи да прогони сънливостта си. Сутрешното приключение я бе замаяло. Доскоро не усещаше колко напрегната е била, но сега, когато се налагаше да съсредоточи цялото си внимание върху следващата задача, разбра, че е много уморена. Контеса Лесингъм беше истински дявол на игралната маса, а тя непременно трябваше да й направи впечатление.

Аурелия почука и бе посрещната от възрастен иконом, който я отведе в просторния салон в задната част на къщата. Пред камината вече се бяха събрали група жени, четири маси за карти очакваха играчите. Едит Бъкстън побърза да поздрави новата гостенка.

— Добре дошла, скъпа лейди Фалконър. Уверена съм, че ще покажете на всички присъстващи дами колко добре умеете да играете.

Едит беше сърдечна, дружелюбна и обичана от всички дама, която никога не даваше повод за клюки. И днес сияеше, че е организирала интересно забавление за приятелките си.

Аурелия обходи салона с изпитателен поглед. Все още се учудваше с каква бързина успява да отбележи всички важни подробности в обстановката. Обикновено един бегъл поглед й беше достатъчен да запомни същественото.

Двамата с Гревил разглеждаха часове наред картини, на които бяха изобразени много хора в различни пози, водещи важни или незначителни разговори. Той я научи да разпознава и най-дребните подробности, показа й как да ги свързва в едно цяло. След тези задълбочени уроци Аурелия беше в състояние да преценява обстановката, в която е попаднала, и да отделя съществените белези от несъществените.

Лейди Лесингъм веднага й направи впечатление. Още преди си беше казвала, че дамата изпъква във всяка компания. Сред по-скоро скромните английски дами тя беше като паун с разперена опашка. Върху гарвановочерната коса беше закрепена разкошна мантиля, а впечатляващата следобедна рокля, украсена с кремава дантела, подчертаваше пищните и извивки.

Усмихната, Аурелия се приближи до групата жени, поздрави познатите си и стисна ръцете им.

— Как сте, лейди Лесингъм? — попита сърдечно тя. — Не съм ви виждала цяла седмица. Пътувахте ли?

— Бях в провинцията, лейди Фалконър. О, позволете да ви поздравя! — Дамата фъфлеше леко зад разтвореното скъпоценно ветрило. — Каква изненада! Наистина ли сте се венчали тайно? Колко романтично!

— Сметнахме, че една тиха, простичка церемония би била по-удачна — отговори спокойно Аурелия. Вече започваше да свиква с натрапчивите въпроси на дамите, които много искаха да превърнат женитбата й в скандал, и ги отбиваше умело. Пламенно се надяваше много скоро да се появи друга, по-интересна клюка, която да отклони вниманието на обществото от нея. — Значи бяхте в провинцията?

— Да… трябваше да се погрижа за един от сънародниците си — обясни с готовност графинята. — Горкичкият имаше зад гърба си ужасно пътуване… едва успял да се измъкне от Испания. Варварите били по петите му — заключи тя и въздъхна сърцераздирателно зад ветрилото си.

— О, скъпа лейди Лесингъм, вие сте толкова добра към бедните си сънародници. — Домакинята помилва ръката на испанката, стегната в копринена ръкавица. — Нали знаете, че сте винаги добре дошла у нас… Бедният крал Карлос… онова чудовище го прогони от трона…

— Радвам се, че се срещаме отново. — Аурелия хвана графиня Лесингъм подръка и умело я изведе от кръга на дамите. — Знаете ли, аз много харесвам вашата страна и отдавна мечтая да ви разпитам по-подробно за живота там. В главата ми напират хиляди въпроси, а любопитството не ми дава мира. Разкажете ми например за Мадрид. Признавам, че отдавна искам да отида в Прадо… Ако се вярва на разказите, това е прекрасно място.

— Да, наистина… — Графинята въздъхна тежко и си взе от лепкавите сладки, с които Едит черпеше гостенките си. После се впусна в описания на великолепния мрамор, фреските и картините в двореца на кралското семейство.

След като Гревил я помоли да задълбочи познанството си с контесата, Аурелия започна да чете за Испания и за кратко време научи най-важното за страната. Затова сега задаваше умни въпроси и умело изразяваше съчувствие, когато дамата описваше загубите от войната. Само след четвърт час графинята настоя новата й приятелка да я нарича доня Бернардина и заяви на домакинята, че много държи да играе в двойка с прелестната лейди Фалконър.

Гревил сигурно е изпълнявал и по повече мъчни задачи за един ден, но за мен е трудно, помисли си горчиво Аурелия. Доня Бернардина наистина умееше да играе карти и двете се допълваха добре. В края на следобеда двете вече се смятаха за близки приятелки.

— Скъпа лейди Фалконър, непременно трябва да дойдете на някоя от моите вечери — каза на сбогуване графинята.

— Всеки петък организирам малко празненство за моите нещастни сънародници. Те са много радостни, че могат да се срещнат с нови хора, а разговорите ни са наистина интересни. Убедена съм, че ще ги харесате, а те ще останат възхитени от вас. Рядко се срещат дами, така добре информирани за историята и културата на страната ни.

— Ласкаете ме, доня Бернардина — засмя се Аурелия. — Много добре знам, че знанията ми са откъслечни, но поне любопитството ми е неутолимо и горя от желание да науча повече.

— Значи няма да отклоните поканата ми? — Испанката въодушевено помилва ръката й.

— За мен ще е удоволствие. Много ли ще е нахално, ако ви помоля да включите в поканата и съпруга ми?

— Но разбира се, скъпа. Много държа да се запозная и с него. — Испанката беше огън и пламък. — Още утре ще ви изпратя покана.

Стига толкова за днес, каза си Аурелия, докато се сбогуваше с дамите с обичайната си мека усмивка. Джейми й помогна да се качи в чакащата карета и тя се отпусна на седалката с въздишка на облекчение. В същото време се чувстваше невероятно окрилена. Напоследък все по-често се питаше как е живяла цели трийсет години без тези вълнения. Всеки път, когато изпълнеше добре задачата си, й идеше да вика от радост.

Аурелия се засмя тихо и погледна към обсипаното със звезди небе. Чувстваше се фантастично, но съзнаваше, че е и малко луда… склонна да действа импулсивно… да извърши някое безумие…

Когато влезе в къщата на Саут Одли Стрийт, Аурелия все още се носеше в облаците. Моркомб не беше в залата — вероятно вечеряше с близначките в кухнята. Тя се отправи с бързи крачки към библиотеката, отвори вратата и зае театрална поза с ръка на кръста… но помещението се оказа студено и празно.

Трябваше да се сетя, че Гревил не си е вкъщи, наруга се сърдито Аурелия, вдигна рамене и излезе от библиотеката.

Тайно се беше надявала, че след сутрешните им приключения той се е постарал да се прибере по-рано и очаква завръщането й от срещата с доня Бернардина. Със сигурност искаше да чуе какво е постигнала. Защо тогава го нямаше? А щеше да е толкова хубаво да прекарат вечерта сами…

За втори път през този ден Аурелия се запъти разочарована към спалнята си. Очевидно е, че все още не разбирам какво точно прави той, повтаряше си обезкуражено тя. Явно това не е игра, в която имаме право да ликуваме и да си отправяме поздравления за победата. В тази професия хората сигурно не триумфират, защото дори големите им победи остават незабелязани за обществото.

Днешната й победа беше очаквана. И за нея, и за Гревил. Сутринта той бе задоволил потребността й от похвала и признание, но със сигурност нямаше да го прави винаги. Двамата бяха партньори, а и тя вече не беше начинаеща, която може да си позволи да греши. Не можеше да очаква възнаграждение само защото е изпълнила поръчението без грешки.

Днес получих добър урок, заключи Аурелия, позвъни за Хестър и започна да се съблича. Няма да позволи Гревил да забележи слабостта и разочарованието й. Това бяха само временни чувства. Вечерта й предстоеше излизане. Ако той се появи преди това, ще му разкаже какво е постигнала, без да преувеличава заслугите си. Ще се постарае да опише следобеда у лейди Бъкстън трезво и хладно, за да отговори на желанията му.

Гревил обаче не се появи. В осем пристигна лорд Дейвид Форстър, за да я придружи в Олмакс Асембли Румс. Съпругът й недвусмислено бе заявил, че представата му за една приятна вечер е много различна от това да стои до стената с чаша чай и тънка филийка стар хляб в ръце и да зяпа двойките, които чинно се плъзгат по паркета на почтено разстояние един от друг.

Аурелия избухна в смях и му заяви, че повечето хора в Лондон мислят като него. Тя се чувствала задължена да посещава Олмакс всяка сряда, но в никакъв случай нямало да изисква от него да я придружава.

Преди да се омъжи за княз Проков, Ливия имаше нужда от компаньонка, за да й разрешат да посещава Асембли Румс. В противен случай страховитите председателки на клуба налагаха строги наказания. Корнелия и Аурелия с удоволствие придружаваха приятелката си и намираха начин да се забавляват. След като Ливия се омъжи, вече нямаха повод да го правят и се радваха, че са се отървали от скуката и строгите нрави. Отиваха в Олмакс само от време на време, за да не ги забравят. Винаги се намираше по някой стар приятел, който се съгласяваше да ги придружи. Тази вечер жертвата беше Дейвид Форстър.

Точно в десет той я очакваше в залата, облечен точно според предписанията: черен копринен панталон до коленете, бяла жилетка, черен жакет, бели чорапи и обувки с токи. Аурелия бе избрала за вечерта рокля на оранжеви цветя с индийски шал от муселин. Косата й беше вдигната високо на главата, отстрани падаха ситни къдрички.

Дейвид подсвирна възхитено и се поклони.

— Както винаги красива! Добър вечер, мадам.

— Както винаги ласкател — засмя се Аурелия. — Продължавай в същия дух, Дейвид.

Той се наведе и тържествено целуна ръката й, което предизвика нов весел смях.

— Вярно ли е, че Хари смята да придружи Нел тази вечер?

— Доколкото разбрах, да. Твоят съпруг обаче е зает другаде.

— Естествено. Той мрази Олмакс.

Дейвид загърна раменете й в подплатената с кожи наметка и й подаде ръка. Джейми отвори тежката входна врата.

— Напълно го разбирам — въздъхна Дейвид, когато двамата излязоха. — Но от време на време трябва да се показваме там, иначе обществото ще ни забрави, а това би било ужасно. — И той потрепери театрално.

Преди да се качи в каретата, Аурелия огледа притихналата улица. Никъде не се виждаше любопитно лице. Тя се настани удобно в затвореното возило и си обеща да се потопи в скуката на вечерта, за да си почине. Нямаше причини да остава бдителна. За днес си беше свършила работата.

— Признавам, че много ми се искаше да отида на театър — поведе разговор Дейвид и чукна с бастуна си по покрива на каретата, за да потеглят. — Истинско нещастие е, че само за няколко месеца и Ковънт Гардън, и Дръри Лейн изгоряха до основи.

— Е, нали започнаха да ги стоят наново — утеши го Аурелия. — Сигурна съм, че ще станат още по-хубави от преди. Макар хората да разправят, че Кембъл и Шеридън никога няма да покрият загубите си.

— За тях е най-страшно… Наскоро чух, че Шеридън бил готов да обяви банкрут. Въпреки това скоро ще гледаме отново „Лейди Макбет“. Помни ми думата!

— А онзи актьор… как се казваше?… Кийн, Едмънд Кийн. Разказват невероятни неща за него и за театъра му.

— Няма съмнение, че в провинцията си е създал име.

Аурелия и Дейвид продължиха да разговарят оживено, докато каретата спря пред Олмакс Асембли Румс на Кинг Стрийт. Млад коняр вдигна високо факлата си и им отвори вратичката. Дейвид учтиво помогна на спътницата си да слезе.

Вратите на сградата бяха широко отворени и светлината от многобройните лампи осветяваха улицата. Звучеше музика. Аурелия спря за малко и се огледа за познати лица. Не видя никъде семейство Бонъм, затова пък въпреки глъчката чу добре познат глас.

— Летисия е тук — пошепна Аурелия на придружителя си и двамата бързо се устремиха към залата.

— Адски досадно същество.

Дейвид се засмя тихо и я поведе по стълбата, където лейди Сефтън, една от председателките на клуба, критично оглеждаше пристигащите гости.

— Лейди Фалконър, лорд Форстър, сърдечно ви поздравявам с добре дошли — изрече дамата със смразяваща усмивка. Лейди Сефтън беше известна с арогантността си и всички посетители на Олмакс се страхуваха от нея. Тъй като не бяха очаквали нещо повече, Аурелия и Дейвид отговориха с кратък поклон и се запътиха към главната зала, където свиреше оркестърът.

— Искаш ли нещо освежително, или предпочиташ да потанцуваме? — попита любезно Дейвид, вдигна лорнета си и огледа пълната зала. — А може би е най-добре да направим задължителната обиколка и да поздравим познатите си?

— Напълно си прав — отвърна тихо Аурелия. — Зърнах Нел в другия край. С нея е и Ник.

Двамата тръгнаха покрай стената, където бяха наредени столове за компаньонките, които наблюдаваха с орлови очи младите си възпитанички, за да са сигурни, че никоя от тях няма да танцува повече от един танц с един и същи кавалер и няма да се задълбочава в разговор с който и да било мъж.

Корнелия ги видя отдалеч и на лицето й се изписа облекчение.

— С Ник вече се питахме защо изобщо сме тук. Хари се скри в салона за карти, но не пропусна да се оплаче, че съм му забранила да залага повече от пени. Засега вечерта има едно-единствено предимство: Летисия Ийгълторп не е тук.

— Не бързай да се радващ — предупреди Аурелия. — Тя влезе точно след нас. Гласът й се чуваше по цялата улица.

— Виж ти какви злобни дами — промърмори Дейвид и съзаклятнически смигна на Ник.

— Липсва им чувство за приличие — подкрепи го Ник.

— Защо не отидете да си поговорите с дамата? — предложи със сладка усмивка Аурелия и отвори ветрилото си. — Сигурна съм, че само за пет минути ще научите всичко за най-новите й покупки.

— Аз имам по-добра идея — възрази Дейвид, поклони се и протегна ръка. — Позволявате ли, мадам?

Ник последва примера му и изведе Корнелия на танцовата площадка. Двете двойки разговаряха оживено и интимно, както е обичайно за стари приятели. Докато танцуваше, Аурелия забеляза графиня Лесингъм да влиза в салона подръка с някакъв мъж. Белокосият джентълмен с достойна външност беше доста по-възрастен от нея. Досега Аурелия не го беше срещала в обществото.

— Дейвид, ще ми кажеш ли кой е мъжът, придружаващ лейди Лесингъм?

Той се обърна и погледна към вратата.

— Графиня Лесингъм? Испанската лейди, за която се говорят доста интересни неща? Придружава я граф Лесингъм, тоест съпругът й.

— Какво се говори за графинята? — полюбопитства Аурелия, но трябваше да изчака, докато завърши фигурата с мъжа от отсрещната редица.

— Знам, че е блестяща и екзотична. Говори се, че изборът е необичаен за Лесингъм, който е известен с навика си да говори поучително и не се интересува много от светския живот. Не си спомням да съм го виждал някога в Олмакс. Подобни неща не са по вкуса му.

— Сигурно се чувства задължен към съпругата си — обясни Аурелия. Танцът свърши и тя започна да си вее с ветрилото, за да охлади пламтящото си лице. В залата беше ужасно горещо. — Искаш ли да ме представиш?

Дейвид зяпна изненадано.

— Познаваш ли дамата?

— О, да. Не особено добре, но все пак ще изглежда неучтиво, ако не й обърна внимание.

Аурелия се запъти към контесата и съпруга й, но изведнъж спря. Оставаше само една минута до единайсет, часа, в който преставаха да пускат гости в Олмакс. Точно когато часовникът удари пълен час, в салона влезе Гревил Фалконър. Спря на прага и се огледа. Очевидно търсеше жена си.

— Я виж ти! — засмя се Аурелия и се наведе към Дейвид. — Какво търси тук Гревил? Бях готова да се обзаложа, че никога няма да стъпи в Олмакс.

— Хайде да отидем първо при него — предложи веднага Дейвид.

Двамата започнаха да си пробиват път през шумното множество. Гревил изглежда великолепно в официалното облекло, каза си Аурелия и се учуди на гордостта, която изпитваше. Високият ръст, широките рамене и властното му излъчване го правеха един от най-впечатляващите мъже в салона.

Тя забеляза как лейди Сефтън се приближи към съпруга й и едва не се изсмя с глас. Очевидно впечатлена от внушителната фигура на полковник Фалконър, тя се усмихваше доста глупаво.

Аурелия не се изненада ни най-малко, когато достойната дама сложи ръка върху черния ръкав на съпруга й и запърха с ресници. Гревил я дари с блестяща усмивка и очите му светнаха под невероятно гъстите мигли.

— Добър вечер, скъпи съпруже — поздрави ведро Аурелия, когато стигна до тях. — Не очаквах да дойдеш тази вечер.

— Върнах се по-рано, отколкото очаквах, скъпа — обясни меко той. — Затова реших да дойда и да се запозная с очарователните председателки на Олмакс.

— Е, тази вечер ще трябва да се задоволите с мен, лорд Гревил — рече лейди Сефтън и усмивката й стана още по-глупава. — Приятелките ми имат други ангажименти.

Той се поклони учтиво.

— Ако позволите да кажа, мадам, във вашата компания не забелязвам отсъствието им.

— О, вие наистина сте безсрамен! — изохка превзето лейди Сефтън и игриво го удари с ветрилото по ръката. — Лейди Фалконър, по-добре отведете съпруга си, преди да е засрамил всички ни! — заяви тя и се отдалечи, прихванала полата си. Страните й пламтяха.

— Ти флиртуваш — обвини го през смях Аурелия. — О, Гревил, това е ужасно! Никога не си бях помислила, че ще паднеш толкова ниско.

— Просто поласках домакинята — възрази той, вдигна ръката й и нежно целуна пръстите. Очите му святкаха дяволито. — Нима предпочиташ да бях направил обратното? — попита тихо и се обърна към Дейвид: — Много съм ви благодарен, че придружихте съпругата ми, Форстър.

Дейвид отговори на усмивката му с театрален поклон.

— Не се безпокойте, разбирам, че съм станал излишен — оповести тържествено той. — Затова смятам още сега да се скрия при Хари в игралния салон.

Поклони се на Аурелия, кимна на Гревил и се отдалечи с бърза крачка.

— Дано не се е обидил — пошепна тя.

— Защо да се обижда? — учуди се искрено Гревил. — Сигурен съм, че е повече от щастлив да се освободи от задълженията си към теб и да поиграе карти на чаша чай.

— По гласа ти личи, че и ти би искал да правиш същото — обвини го Аурелия. — Какво те води тук?

— Реших да се осведомя как си прекарала следобеда. — Гревил взе чаша лимонада от таблата на минаващ келнер.

— Виждам, че ти е топло, скъпа.

— В салона е задушно, а и танцувах — обясни раздразнено Аурелия и се учуди на реакцията си. Първоначално се зарадва да го види, но той реагира така, сякаш нарочно искаше да потуши радостта й. Толкова ли не можа да се престори, че идва тук само заради нея?

— Сигурна съм, че докладът можеше да почака, докато се прибера — продължи хладно тя и пийна малко лимонада. — Но графинята случайно е тук тази вечер. Преди малко я видях.

— Така ли? Къде по-точно? — Гревил плъзна поглед над навалицата — нещо твърде естествено при неговия ръст.

— Ей там, до прозореца, заедно със съпруга си и лорд и лейди Бъкстън.

— Имаш предвид пищната дама с пурпурночервена мантиля?

— Да, тя е.

Гревил отново плъзна небрежен поглед по салона. Никой не би заподозрял, че вече знае къде се намират всичките му познати и е запаметил подробностите около външния вид на графиня Лесингъм.

— Не би било зле да ме представиш — рече той, взе чашата от ръката на Аурелия и я остави на близката масичка.

— Щом казваш — промърмори тя и тръгна напред. Но не можа да се удържи и изсъска през рамо: — Сигурно си дошъл тук само заради това.

— О, това е само една от многото причини — увери я той и й намигна така дръзко, че гневът й премина в смях.

По дяволите, каза си Аурелия, аз не мога да преминавам от роля в роля с такава лекота като Гревил. Сигурно причината беше, че той живееше с тези роли, играеше ги ден и нощ, никога не излизаше от тях, докато тя… тя всеки път трябваше да си напомня, че играта започва отново, и това беше досадно.

Всъщност тя бе дошла тук да се позабавлява. Искаше й се просто да се порадва на компанията му, но това се оказа невъзможно. Но не можеше да му се сърди за желанието да се представи на испанката. От него не можеше да се очаква друго. Не й беше обещавал нещо по-различно. Въпреки че се забавляваха до припадък в леглото, той никога не се беше преструвал, че професията му и поръчението не съществуват.

Той нито за минута не губеше от поглед целта на краткото им партньорство — за разлика от нея. И всеки път, когато си позволяваше да не мисли за тази цел, той й я напомняше по доста груб начин.

— Лейди Фалконър, колко се радвам да ви видя отново! — изчурулика графинята, като ги видя да се приближават. — Позволете да ви представя съпруга си… милорд, лейди Фалконър… Тъкмо разказвах за нашия прекрасен следобед в дома на лейди Бъкстън.

— Наистина, скъпа. — Съпругът се поклони с дружелюбна усмивка. — Винаги на вашите услуги, лейди Фалконър.

Аурелия му подаде ръка, направи лек поклон и представи съпруга си.

— Позволете да ви представя съпруга си… сър Гревил… лорд и лейди Лесингъм…

Аурелия отстъпи крачка назад, за да не пречи на формалностите. Когато настъпи подходящият момент, се обърна към Гревил:

— Днес следобед казах на лейди Лесингъм, че ти също се интересуваш много от испанската култура и изкуство. Двете с нея проведохме възхитителен разговор за живописните творби в Прадо. Толкова искам да видя Рибера и Веласкес… Казват, че в Прадо са събрани най-добрите му платна.

Аурелия въздъхна с копнеж и се обърна към контесата:

— Лейди Лесингъм наистина е за завиждане, защото е видяла цялото това великолепие със собствените си очи. Често е посещавала кралския палат.

— За съжаление за кратко време — добави меланхолично графинята. — А откакто френският тиран изгони от страната добрия крал Карлос с цялото му семейство и сложи на трона своята марионетка, не съм стъпвала в двореца. Много испанци бяха принудени да напуснат родината си. — Тя се просълзи и бързо изтри очите си с дантелена кърпичка.

— Имате нашето най-искрено съчувствие, мадам — отговори прочувствено Гревил. — Сигурно е много болезнено да прекараш живота си в изгнание. Само да знаехте, сър Гревил. — Графинята отново въздъхна сърцераздирателно. — Всеки ден проливам горчиви сълзи за родината си. Нали, милорд? — обърна се тя към съпруга си.

— Да, скъпа. Освен това помагате с всички сили на нещастните си сънародници и черпите смелост от тази благородна дейност. — В гласа на лорд Лесингъм прозвуча напрежение, сякаш се боеше от нов изблик на сълзи.

Графинята му кимна с благодарност и изпъна рамене, за да покаже, че наистина е смела.

— Ами да, правя, каквото мога, защото не всички бедни испанци са имали моя късмет, нали, лейди Фалконър?

— Разбира се — кимна сериозно Аурелия. — Сигурна съм, че сте голяма опора за скъпите си сънародници.

— О, надявам се. А вярно ли е, сър Гревил, че вие също сте поклонник на испанското изкуство? Съпругата ви притежава богати познания за родината ми.

Гревил се обърна към съпругата си и я огледа развеселено.

— Честно казано, не знам, милейди. Понякога съпругата ми се държи като суфражетка. С което, разбира се, искам да кажа, че много е чела и много знае.

— Това не е вярно — възрази Аурелия. — Твоите познания многократно надвишават моите. Ти си невероятно начетен, скъпи, и знанията ти са толкова обширни, че като те слушам, често се изчервявам от срам поради глупостта си.

— Непременно трябва да дойдете на соарето ми в петък — намеси се графинята. — Днес следобед обясних на лейди Фалконър, че съм започнала да организирам тези малки събирания, за да утешавам сънародниците си. Хубаво ни е да сме заедно, водим интересни разговори. Понякога каня музиканти и съм сигурна, че ще харесате музиката. Моля, кажете ми, че мога да разчитам на вас.

— С най-голямо удоволствие, лейди Лесингъм — поклони се учтиво Гревил.

— Започваме точно в осем.

Дамата взе съпруга си под ръка и двамата се запътиха към танцовата площадка.

— Отлично — пошепна Гревил. — Бързо напредваме.

— Така изглежда.

— Е, тази вечер постигнахме максимума. Да се прибираме.

— Първо трябва да се сбогувам с Корнелия и Дейвид — възрази Аурелия. — Не е прилично да изчезна така.

— Къде ли са двамата? — Гревил се огледа и веднага ги откри. — Ето ги там, до вратата на салона за карти. — Хвана жена си за ръката и я поведе през залата. — Добър вечер, Корнелия — поздрави той още отдалеч. — Е, Бонъм, омръзна ли ви играта на карти?

Хари изкриви лице.

— Не ми доставя никакво удоволствие да залагам по едно пени. — Наведе се и целуна Аурелия по бузата. — Изглеждаш страхотно, скъпа.

— Благодаря ти, Хари, ти си непоправим ласкател — отговори засмяно тя.

— Винаги казвам истината — защити се той.

Гревил стоеше настрана и слушаше веселото бъбрене на приятелите. Аурелия наистина умее да завързва приятелства, помисли си той, и да задържа приятелите си. Не знаеше защо, но тези близки връзки на жена му все по-често го караха да се чувства несигурен. Понякога даже му ставаше неловко.

Гревил беше достатъчно честен пред себе си, за да признае, че не е особено въодушевен от предстоящото запознанство с княз и княгиня Проков. За съжаление той нямаше нито един човек, на когото да се доверява така пълно и безпроблемно, както Аурелия се доверяваше на приятелите си. Дори с Фредерик, най-добрия приятел, който беше имал, не си говореха така непринудено. И двамата знаеха какво рискуват, ако разкриеха един пред друг всичките си тайни.

Понякога, когато оставаше насаме с Аурелия, Гревил усещаше у себе си склонност и желание да се разкрие напълно. След това му ставаше още по-трудно да се върне отново към старата си роля.

17

— Очевидно се налага да приемем факта, че Смока е разкрит — въздъхна уморено Саймън и опря брадичка върху ръцете си.

— Проклятие! Това още повече усложнява положението…

— Беше неизбежно да се случи тези дни — отвърна Гревил и нервно се заразхожда напред-назад из кабинета на началника си. — Това означава, че спешно трябва да преместя центъра на тежестта в настоящата операция. Налага се да неутрализирам Васкес, преди да ме е унищожил.

Саймън кимна мрачно.

— Знаете, че по всяко време можете да разчитате на нашите хора. Бъдете спокоен, ще ви пазим гърба. Но какво ще стане с Аурелия?

— Под моя покрив е в безопасност. Ако испанските агенти смятат да я заловят, за да си отворят път към мен, ще я открият навсякъде, дори да се постараем да я скрием добре.

Гревил премълча забележката, че самият той няма да има и миг покой, ако Аурелия не се намира близо до него.

— Освен това ще ни е трудно да обясним внезапното й изчезване — допълни угрижено Саймън. — Нали не искаме хората да задават неприятни въпроси.

— Точно така. — Гревил застана пред бюрото и заяви твърдо: — Ще продължа да работя според плана. Ще се запозная официално с Васкес и ще чакам да ми заложи капан… толкова добър, все едно самият аз съм го заложил — добави мрачно той.

Саймън го наблюдаваше внимателно.

— Не можем да си позволим да паднете в лапите на инквизицията, Гревил. Знаете твърде много, а досега никой не е успял да устои на методите за убеждаване, които прилагат нашите испански приятели.

— Не се тревожете, Саймън. По-скоро ще посегна на себе си, отколкото да допусна устните ми да произнесат и една дума — отговори спокойно Гревил, но очите му бяха като черни дупки.

Саймън Грант кимна и Гревил се запъти към изхода.

— Докладвайте ми ежедневно, Гревил.

Полковникът кимна и на свой ред помоли:

— А вие изпратете дузина добри агенти да наблюдават дома ми и къщата на Адамс Роу.

— Веднага ще го уредя.

Гревил кимна и излезе. Качи се в двуколката си и потегли към Саут Одли Стрийт, потънал в нерадостни мисли. Положението не беше по-сериозно отпреди — той беше отдавна в този занаят и беше преживял много страшни неща. Но имаше една съществена разлика: тогава мислеше единствено за себе си и за сътрудниците си. Днес до него имаше човек, на когото държеше повече, отколкото на себе си. Това не му позволяваше да се съсредоточи изцяло върху собствената си безопасност.

Гревил спря пред къщата, хвърли юздите в ръцете на младия коняр и влезе. Моркомб не се виждаше никъде. Посрещна го Джейми, който изглеждаше много добре в новата си униформа.

— Добър ден, сър. Лейди Фарнъм… искам да кажа, лейди Фалконър е в библиотеката. Искате ли да ви донеса нещо, сър?

Гревил харесваше Джейми. Момъкът очевидно обичаше Аурелия и й служеше добре.

— Моля, погрижете се да са пълни гарафите в салона, Джейми.

Връчи му шапката, ръкавиците и камшика и забърза към библиотеката в задната част на къщата. Вратата беше открехната и той влезе безшумно. Никой не го усети. Само Лира, разположила се удобно в краката на Аурелия, извърна леко глава и го погледна. Той не беше заплаха и кучето не реагира.

Аурелия седеше зад малкото си писалище и пишеше писмо. Франи седеше на пода до кучето и внимателно изписваше букви върху дъската си. Гревил изпита странно вълнение и се учуди на себе си. Досега не беше осъзнавал значението на семейния живот — детството му беше ужасно и не бе запомнил с добро семейството си. Оттогава живееше сам и разчиташе само на себе си. Не вярваше, че може да компенсира загубата. Но нещо в тази ведра семейна сцена, осветена от лампите по стените и стоплена от огъня в камината, го затрогна до дън душа. Никога не се беше чувствал така уязвим.

Аурелия много бързо беше наложила отпечатъка си върху наетата от него къща. Обзавеждането бе загубило безличието си, индивидуалността й личеше навсякъде. Вазите бяха пълни със свежи цветя, по прозорците бяха наслагани саксии, диваните бяха отрупани с избродирани възглавнички, по масичките бяха наредени книги, гергефът я чакаше в едно кресло, а Франи бе донесла от детската стая куп неща и ги бе нахвърляла по пода.

Аурелия се обърна с перото в ръка и се усмихна.

— Вече се питах няма ли най-после да се прибереш вкъщи.

Усмивката й отразяваше спомена за наскоро преживяно удоволствие, кафявите очи сияеха под меката светлина на лампите. Светлата коса бе хваната високо на главата, а роклята от тъмнозелен муселин завършваше с висока яка, която подчертаваше съвършено оформената глава.

Франи скочи и се втурна към него.

— Искаш ли да видиш какво написах?

Момичето го бе приело като част от живота си и не създаваше проблеми. Двамата се виждаха сравнително рядко и в ежедневието на Франи не бяха настъпили особени промени. Аурелия много държеше дъщеря й да не общува често с Гревил. Връзката им щеше да продължи само три месеца и тя не искаше детето да се травмира, ако се сближи прекалено много с новия си баща.

Гревил разгледа изписаните върху дъската букви с подобаваща сериозност.

— Отлично, Франи — одобри той и разроши косата й. Погали Лира, която се бе изправила и го побутваше, отиде при жена си и я целуна по устата.

— Бузите ти са студени — засмя се Аурелия и го помилва. — Толкова ли е студено навън? Цял ден не съм излизала.

— Хладно е и духа вятър. — Гревил посочи към масичката с гарафите. — Искаш ли чашка шери?

— Да, с удоволствие.

— Защо не си излизала?

— Цял ден бях заета с домакинството. Съставих седмичното меню, плащах сметки, шивачката донесе за проба новата ми вечерна рокля. Помниш ли, че ти показах онази невероятна италианска коприна на райета, която ми изпрати Ливия?

Аурелия се изправи, пийна глътка шери и продължи:

— Не знам откъде Алекс намира всички тези прекрасни неща. Винаги ни доставя луксозни и необикновени стоки. В момента се е скрил с жена си и новородения си син в малко селце в Ню Форест, а ето, че е получил пратка от италиански коприни. Обеща да достави черни лалета за бала на Корнелия. — Тя се засмя и се обърна към мъжа си: — Алекс не престава да ме учудва.

— Ще се радвам да се запозная с него — отбеляза Гревил, който разглеждаше дневната поща.

Аурелия остана с чувството, че предстоящата среща не го радва особено. Поне така бе прозвучал гласът му.

— Княз Проков е изключителна личност — обясни тихо тя.

Гревил вдигна вежди и остави писмото, което четеше.

— Знам, че го харесваш много.

— О, да. Няма как да не го харесаш. Но главното е, че той е истинска благодат за Лив. Тя го обожава, а той целува земята, по която тя стъпва.

Гревил направи гримаса и Аурелия избухна в смях.

— Мили боже, наистина прозвуча много глупаво!

— Нали знаеш, че не обичам силни думи — извини се меко той. — Та кога ще се запозная с това съвършено олицетворение на любящ съпруг?

— По-скоро, отколкото очакваш — отговори Аурелия, учудена от ироничния му тон. Той никога не й говореше така. — Тъкмо пиша на Лив. Днес получих писмо от нея. Идната седмица Алекс ще дойде в Лондон, защото има някаква работа. Лив иска да е сигурна, че ще се погрижим за него.

Гревил се изненада още повече.

— Нима той не е в състояние да се грижи сам за себе си? Нали си има дом на Кавендиш Скуеър?

— Разбира се, че може да се грижи сам за себе си — отвърна нетърпеливо Аурелия. — Сигурна съм, че Борис ще го посрещне, както подобава. Лив държи да знаем кога ще е тук, за да го поканим на вечеря. — Тя помълча малко и добави, натъртвайки на всяка дума: — Гревил, ти ще останеш много учуден, като разбереш колко общи неща имаш с княз Проков.

Гревил улови пронизващия й поглед. Беше разбрал.

— Ти очевидно си се движила в много интересен кръг от хора, скъпа моя.

— Чичо Алекс при нас ли ще живее, мамо? — намеси се възбудено Франи, която следеше с внимание разговора на възрастните.

— Не, сладката ми. Неговият дом е на Кавендиш Скуеър. Но със сигурност ще ни дойде на гости.

— А ще донесе ли бебето?

— Но това е невъзможно, Франи. Бебето е твърде малко, за да пътува. Трябва да остане с майка си.

— О, жалко… — Франи изгуби интерес към темата и продължи да изписва букви върху дъската.

Гревил хвърли бърз поглед към Аурелия. Тя разбра и дръпна шнура на звънеца до бюрото й.

— Хайде, Франи, крайно време е да отидеш в детската стая.

Момиченцето се нацупи.

— Не искам… още е много рано.

— Вече е пет — възрази спокойно Аурелия. — Ще пиеш чай, после ще се изкъпеш и ще дойдеш в моята стая, докато се обличам за вечеря.

Франи кимна въодушевено и не се възпротиви, когато Дейзи я отведе.

Гревил се отпусна във високото кресло пред огъня и завъртя чашата между пръстите си.

— Руските тайни служби?

Аурелия поклати глава.

— Не знам подробности. Само Лив знае истината. Вероятно са се споразумели да не говори по темата с Нел и мен. Предполагам, че Алекс работи — или е работил — против царя. Защото Александър обеща да бъде верен съюзник на Наполеон.

— Според мен той просто се преструва — възрази Гревил и протегна крака върху скарата на камината. — Много хора са убедени, че руският цар играе двойна игра. Но ти събуди интереса ми. С нетърпение очаквам да се запозная с княз Проков.

— Наистина ли ще говориш с него… като колега? — попита учудено Аурелия. Много й се искаше да разбере дали мъжът й ще посмее да излезе от прикритието си.

Гревил се усмихна проницателно.

— Не с много думи, скъпа. Вече знаеш как става.

— Така си и помислих — кимна тя, седна в ъгъла на дивана и грациозно подреди полите си. — Беше ли в министерството този следобед?

Гревил кимна и й махна да отиде при него. Тя остави чашата и се настани в скута му. Той зарови пръсти в косата й и наведе главата й към своята.

Аурелия го целуна и се наслади на освежаващата хладина на устните му. Езикът му имаше вкус на шери, а ароматът на тялото му веднага я замая… тази особена смес от лимон и лавандула, върху която се бяха насложили миризми на кон, кожа и тютюнев дим, дошъл, както предположи тя, от задушните кабинети в министерството… а може би от някоя кръчма или от задимените салони на клубовете по Сейнт Джеймс Стрийт.

— Трябва ли да правим нещо особено на соарето у лейди Лесингъм? — попита Аурелия и чувственият пламък в очите й отстъпи място на хладна съсредоточеност.

— В града са пристигнали няколко нови испанци — отвърна безгрижно Гревил. — Нищо чудно да са именно онези, които очаквам. Надявам се да са сред гостите.

— Аха. — Аурелия оправи със сръчни пръсти шалчето на шията му. — Значи смяташ, че искат да влязат във връзка със сънародницата си?

— Според мен ще го направят.

— Тогава да не губим време.

Аурелия понечи да стане, но той я задържа в скута си.

— За тази вечер нямаме никакви задължения, скъпа.

— Така ли? — Тя го изгледа недоверчиво. — Аз пък си мислех, че ще ме учиш на техники, как се гонят испанци от салоните на лондонското висше общество. Например с тютюнев дим.

— Ще го направя, но по-късно. Да се качим ли горе?

Аурелия сложи ръка върху неговата и поклати глава.

— Обещах на Франи.

— Разбира се, че трябва да изпълниш обещанието си — кимна спокойно Гревил. — Но радостното очакване е нещо прекрасно и съм сигурен, че празничният пир ще ти се услади много повече.

— Вдигна я високо във въздуха, после я сложи да стъпи на краката си. — Имаме ли някакви уговорки за днес?

— О, цял куп. Можем да си изберем кои да приемем. Но не бих казала, че има нещо спешно. — Аурелия се изправи пред мъжа си и го погледна като любопитна птичка.

— Защо просто не прекараме вечерта вкъщи?

Аурелия въздъхна преувеличено.

— Непременно ли държиш да е толкова скучно?

— Ти ставаш все по-безсрамна. Никой не би помислил, че си уважавана съпруга и майка.

— Бях… доскоро. — Аурелия се усмихна с леко объркване. — Или поне си мислех, че съм. Странно колко малко съм познавала себе си…

— О, аз съм убеден, че ти се познаваш много добре. — Гревил застана пред нея, сложи пръст под брадичката й и повдигна лицето й към своето.

— Междувременно се познавам по-добре — потвърди скромно тя — и започвам да си мисля, че вече разбирам как се е чувствал Фредерик. Защо го е направил. Не мога да повярвам, че имаше време, когато бях твърдо убедена, че знам всичко за него и нищо не е в състояние да ме изненада.

— А аз съм му благодарен за всичко… и най-вече за теб. — Гревил се наведе и я целуна нежно.

Дали и аз трябва да благодаря на Фредерик? — запита се с леко смущение Аурелия. Дали тя щеше да живее по-добре, ако той се бе движил по течението и бе приел отредената му съдба, диктувана от родословното дърво и позицията в обществото? Вместо да прати обществените си задължения по дяволите и с цялото си сърце да се впусне в опасното приключение, предложено му от Гревил Фалконър. Да, естествено. Тя щеше да живее в пълна безопасност, да има съпруг и деца, дните й да протичат според отдавна установени привички. Но дали това щеше да е щастлив, удовлетворяващ живот? Щеше ли да се чувства… жива?

Не. Каквото и да я очакваше в бъдеще, никой не можеше да й отнеме спомените. Беше невероятно вълнуващо да очаква какво ще й донесе всеки нов ден, какво ще й отнеме. Да играе ролята си, движейки се в добре познатото русло и съзнавайки, че играе, че изпълнява макар и второстепенна роля в нова, силно впечатляваща пиеса.

— За какво размишляваш така сериозно?

Аурелия видя загриженото му лице в огледалото и се усмихна успокоително.

— О, за нищо… Просто си мислех, че за кратко време животът ми се промени из основи. Няма как да не мисля за тази промяна, нали?

— Съжаляваш ли? — попита той с безизразен глас. Затвореното лице не издаваше мислите му.

Аурелия се замисли. Знаеше, че не може да лицемери пред Гревил. Дори да се обгърнеше цялата в изкуствена мъгла, той щеше да я пробие и да стигне до сърцето й. Нямаше смисъл да го лъже, а и не искаше.

— Мисля, че не съжалявам — отговори тихо тя. — Но мога да те уверя, че никога няма да те изоставя.

— Знам — кимна сериозно той и сложи ръка на рамото й.

— Убеден съм. А аз от своя страна ще направя всичко, за да те предпазя от опасности. Но никога не забравяй първото правило… — И въпросително вдигна вежди.

— Да не се доверявам на никого. Запомнила съм го, Гревил.

— Не го забравяй. Никога.

— Няма да го забравя. — Аурелия не беше в състояние да прикрие горчивината в гласа си. — А сега трябва да отида при Франи. — Тя го дари с колеблива, изпълнена с надежда усмивка и излезе от салона.

Гревил стоеше и се взираше в затворената врата. Знаеше колко е трудно за Аурелия да гради общуването си с хората върху недоверието. Тя не беше свикнала да живее така. Но ако бдителността й отслабнеше само за миг, той не би могъл да гарантира безопасността й. Освен това не беше свикнал да обсъжда лични и емоционални проблеми с хората, на които даваше роля в своята игра. Заявявайки съгласието си да работят за него, те приемаха условията му. И последствията. Досега винаги беше работил така. Но с Аурелия всичко беше различно.

В никакъв случай не бива да си позволява да признае какви са причините за тази разлика. Гревил изпразни чашата с шери на един дъх и се качи в спалнята си.

 

 

Рано на следващата сутрин полковник Фалконър влезе с бързи крачки в прашния кабинет на своя началник във военното министерство. Саймън Грант вдигна поглед от географската карта, разтворена върху масивното писалище. В ръката му имаше пергел.

— О, Гревил, идвате тъкмо навреме.

— Каква е тази карта? — Без да чака покана, посетителят мина зад писалището, застана до Грант и се наведе над картата. — О, разбирам. Дългоочакваната вест. Отбелязали сте всички опорни точки на нелегалните групи.

— Точно така. Благодарение на вас и на Фарнъм Уелсли знае координатите. На двайсет и шести е влязъл в Лисабон.

— Саймън вдигна глава към календара на стената. — Днес е четвърти май. Мисля, че след две седмици можем да очакваме важен доклад.

— По гълъб?

— Да. Повечето гълъбарници във Франция продължават да работят. Имаме и два на островите в Ламанша.

Гревил кимна. Пощенските гълъби бяха отлични куриери, но хората, които ги отглеждаха, се излагаха на голяма опасност, почти като войниците на фронта.

— Някакви новини от нашия приятел дон Антонио?

Саймън кимна уморено.

— По отношение на него постигнахме неочакван успех. — Извади от едно чекмедже на писалището си лист хартия и го подаде на Гревил. — Мадридският агент отново се прояви. Пощенският гълъб пристигна снощи в Дувър. Много по-рано, отколкото смеех да се надявам. Как мислите, кой е нашият приятел?

Гревил изкриви лице.

— Убеден съм, че заема висока позиция в тяхната мрежа. Поверена му е изключително важна мисия. Освен това не мога да се отърва от чувството, че вече съм го срещал някъде. За съжаление досега не съм се сетил къде и как.

Саймън кимна мрачно.

— Напълно сте прав. Няма как да не сте се срещали. Помните ли онзи ужасен сблъсък миналата година, малко преди Жуно да завладее Лисабон? Вие се опитахте да придружите португалския регент, който реши да избяга в Бразилия.

— И за малко не го изгубих — продължи замислено Гревил.

— Заради една неприятелска сабя. — За секунди се потопи изцяло в спомена. Бе успял да зърне атентатора само за миг, преди да се прехвърли през високата каменна стена в пристанището и да избяга от преследвачите си. — Ел Демонио. Нищо чудно, че ми се стори познат.

— Точно така — кимна отново Саймън. — Ел Демонио и Антонио Васкес са едно и също лице.

— Виж ти, виж ти… — промърмори Гревил. — Достоен противник…

— Имате ли план? — попита тревожно Саймън.

Гревил се усмихна ледено.

— Ще гледам да го хвана, преди той да ме е хванал.

— Не ми е приятно да го повторя, Гревил, но не можем да си позволим да паднете в лапите на инквизицията.

— Аз също не мога да си позволя — отговори почти небрежно Гревил, но знаеше, че няма да измами стария си приятел. Протегна ръка към документа и помоли: — Ще ми го дадете ли?

— Но разбира се, приятелю. Все пак той засяга вас повече от всички други.

Гревил прочете доклада дума по дума и лицето му помрачня още повече.

— Моля за една услуга, Саймън. Нека двама души постоянно да охраняват къщата ми. Искам също да следят детето, когато излиза на разходка с бавачката си, дискретно, разбира се. Погрижете се да намерите човек, който е в състояние да защити момичето, ако се наложи.

Саймън кимна сериозно.

— Ще сложа пред къщата най-добрите си хора. А какво ще кажете за майката на детето?

— Аз поемам отговорността за Аурелия. Но не бива да рискувам двете да се озоват в опасно положение по едно и също време.

— Разбрано.

 

 

На следващия ден следобед Гревил влезе в своя дом и моментално бе въвлечен във вихрушка от вълнуващи събития. Дребна фигурка се въртеше като дервиш в иначе спокойния салон и надаваше възбудени викове, а няколко души се суетяха около нея и се опитваха да я успокоят.

Щом го забеляза, Лира скочи към него и се долепи до краката му, за да е на сигурно място, преди спектакълът да е достигнал връхната си точка.

— Престанете — заповяда той, като съвсем леко повиши тон, но това се оказа достатъчно. Дребната фигурка моментално спря да се върти, а наобиколилите я хора се отказаха от опитите си да я уловят. Веднага се възцари зловеща тишина, прекъсвана само от театралните хълцания на малкото момиче.

— Какво, за бога, означава, този цирк? — попита строго Гревил.

— Това дете ще се разболее сериозно още през следващите дни — заяви развълнувано едната близначка, вероятно Ада. — Помнете думите ми! Как можахте да я пуснете навън така леко облечена! Това е недопустимо.

Гревил огледа сцената с неодобрително вдигнати вежди. В салона се бе събрал целият персонал, с изключение на Моркомб.

— Простете за въпроса, но нямате ли си друга работа? — попита той, докато бързаше към обляната в сълзи и все още хълцаща Франи. Салонът моментално се опразни. Остана само Дейзи, която нервно кършеше ръце. — Какво се е случило, Франи? Защо плачеш така? — попита Гревил и коленичи пред момиченцето.

Франи подсмръкна и си избърса носа с ръкава.

— Искам да изляза с Лира в градината на площада… Мама обеща днес следобед да си играя там. Но тя не ме пуска. Дейзи се страхува от Лира — завърши тя с писклив гласец и отново изхълца.

— Моля за извинение, сър Гревил — намеси се бавачката, — но мадам не ми е казала, че разрешава да вземем кучето с нас в парка.

— Млъкни, Франи — заповяда строго Гревил, когато по бузите на момиченцето отново потекоха сълзи. Малката явно се пръскаше от нетърпение да изкаже протеста си. — Дейзи знае, че само майка ти и аз имаме право да извеждаме кучето навън. Нито ти, нито Дейзи.

— Но мама я няма, а тя обеща! — изплака сърцераздирателно Франи. — Обеща ми! Тя ми е казвала, че човек никога не бива да престъпва обещанията си.

— Сигурен съм, че майка ти има много сериозни причини да не изпълни това обещание — отговори сериозно Гревил. — По-късно можеш да я попиташ защо не те е извела в парка с кучето, но това не е причина да изпадаш в истеричен пристъп.

Франи се ококори любопитно.

— В какво съм изпаднала? Какво е това истеричен пристъп?

— Това, което правиш в момента, се нарича истерия. Въртиш се като дяволче, викаш, плачеш… Трябва обаче да разбереш, че подобно поведение няма да те доведе до целта, детето ми.

— Франи почти никога не изпада в истерия, сър Гревил — опита се да я защити Дейзи.

— Благодаря на бога за това — усмихна се той, стана и оправи панталона си. — Знаете ли къде е отишла лейди Фалконър?

— Излезе от къщи след обяда, сър, и не каза къде отива. Поне на мен не каза нищо.

Гревил кимна и се обърна към Франи, която подсмърчаше, но вече беше значително по-спокойна. Извади носна кърпа и я помоли да си издуха носа.

— Ако ме почакаш спокойно десетина минути, Франи, ще те изведа в парка и Лира ще излезе с нас.

Франи кимна, потисна геройски поредното хълцане и тръгна по петите му към салона. Гревил се настани зад малкото писалище, за да прегледа дневната поща. Детето седна на една табуретка и впи поглед в лицето му.

Защо, по дяволите, съм толкова развълнуван, запита се почти гневно той. Трудно е да издържиш дълго, когато едно малко дете седи насреща ти, гледа те с големи очи и очаква да чуе магичните думи… Лира се бе настанила до Франи и също го наблюдаваше внимателно, но се отказа по-бързо от детето.

— Много добре, Франи. Хайде да тръгваме.

Франи скочи като пружина и хукна към залата. Сякаш спрял часовник е заработил отново, помисли си развеселено Гревил. Нямаше никакъв опит с децата и се стараеше да не общува много-много с дъщерята на Аурелия. Тя очевидно не очакваше той да се намесва в живота им. Изпълняваше майчинските си задължения образцово и той не й беше нужен. Този следобед беше изключение.

Гревил сложи каишката на Лира, хвана Франи за ръка и двамата излязоха от къщата. Аурелия не бе казала на никого къде отива. Но щом е оставила Лира вкъщи, значи не е нито пеша, нито на кон. Във всеки случай беше необичайно, че е забравила какво е обещала на дъщеря си.

На път към Гросвенор Скуеър Гревил огледа незабелязано улицата. Мъжът, който метеше сухата шума, се почеса по носа, щом минаха покрай него. Полковникът му кимна кратко. Това беше човекът, поставен от министерството да наблюдава дома му. Вторият очевидно оперираше под прикритие и не се виждаше никъде. Въпреки това бдителността не го напусна нито за миг. Лира вървеше спокойно до него, послушна както винаги. Само вдигнатата глава и потръпващите уши издаваха, че е нащрек.

— Ето я и портата! — извика весело Франи и задърпа ръката му, за да пресекат по-бързо улицата. В средата на площада се простираше голям ограден парк. Малката пусна ръката му, стъпи на напречната греда и вдигна резето, с което се затваряше портата. — Паркът е много по-голям от предишния. Там си играех, преди да се преместим в новата къща — обясни тя, докато се люлееше на отварящата се врата.

— Права си, Кавендиш Скуеър не е толкова голям — съгласи се той. Изчака я да се налюлее, затвори грижливо портата и отвърза Лира от каишката. После тръгна след детето и кучето, които тичаха към просторната морава в средата на парка. Франи подскачаше и пееше, напълно забравила случилото се преди половин час.

Как е възможно разумна и спокойна жена като Аурелия да даде живот на толкова енергично дете, питаше се Гревил. Никой, който познаваше Фредерик, не би помислил, че е в състояние да създава темпераментни деца, неспособни да владеят чувствата си. Фредерик винаги приемаше нещата, както идваха, правеше хладен анализ и работеше. Как ли се е разбирал с малката си дъщеря, която ту се къпеше в тропическо слънце, ту потъваше в ледена вода?

Той остана на края на моравата, загледан в детето и кучето, които лудуваха без задръжки. Голямото куче подскачаше и се въртеше, но нито за миг не изпускаше детето от поглед и се стараеше да не го нарани.

Започна се както винаги. Обзе го първото предчувствие. Гърдите му се свиха, след секунди дойде абсолютно спокойствие. Обърна се с горда усмивка към детето и кучето, огледа се, вдигна една пръчка от земята и я хвърли на Лира. Кучето хукна да я хване, а Гревил се запъти бавно към Франи. По настланата с чакъл алея край моравата вървеше познат мъж.

Едър, безупречно облечен джентълмен с брада. Дълбоко хлътнали черни очи, лице с правилни черти, с хищническо изражение на сокол. Без да погледне детето и кучето, мъжът се отдалечи.

Гревил свирна пронизително. Лира хукна към Франи и се долепи до краката и.

— Нима вече е време да си тръгваме? Аз пък не искам! — нацупи се Франи.

— Скоро ще се стъмни — отговори спокойно Гревил. Не можеше да се съобрази с настроенията на детето. Сложи отново каишката на Лира и подкани момиченцето: — Да тръгваме.

Франи кимна неохотно и го хвана за ръката, без да протестира.

Щом излязоха от парка, доброто й настроение бързо се върна и тя се разбъбри възбудено. Гревил вече знаеше, че тя говори непрекъснато дори когато не й отговарят. Тя задаваше въпросите си един след друг, без да чака отговор, и не му пречеше да мисли.

Със сигурност не беше случайност, че Васкес бе дошъл да види момичето.

18

Когато Гревил и Франи се върнаха вкъщи, Аурелия тъкмо се беше прибрала.

— О, ето ви и вас! Дейзи ми каза, че сте отишли в парка. — Аурелия се усмихна въпросително на Гревил, наведе се и целуна Франи по бузката.

— Ти обеща да заведеш Лира и мен в парка, за да си играем — нападна я веднага Франи.

Аурелия изкриви лице.

— Да, но не днес, мила моя. Ставаше дума за утре.

— Очевидно не си се изразила достатъчно ясно — отбеляза Гревил и свали каишката на Лира. — Така щеше да ни спестиш една доста живописна сцена.

— Какво искаш да кажеш? — попита объркано Аурелия.

— По-късно ще говорим — отвърна Гревил и се запъти към салона.

— Хайде да отидем в стаята ти, Франи. — Аурелия улови ръката на момиченцето. — Тъкмо ще ми разкажеш защо си побъркала цялата къща.

След половин час Аурелия слезе в салона. Вече познаваше цялата история в подробности. Гревил пиеше мадейра и четеше „Газет“.

— Ужасно съжалявам, че си присъствал на поредния гневен изблик на Франи — рече тя и си наля чашка шери. — Дано скоро излезе от възрастта на ината. Още не се е научила да се владее и понякога се държи неприлично.

— Признавам, че не знаех как да реагирам — усмихна се той и остави вестника.

— О, Дейзи е на друго мнение. Според нея си се държал като герой и само с две думи си умирил непобедимия дракон. — Аурелия седна на дивана. — Взел си най-правилното решение в такива случаи: да отведеш Франи от мястото на пристъпа, а после да удовлетвориш желанието й. Имаш ли опит с малки деца?

— Не, никакъв.

Аурелия го погледна изненадано.

— Значи си природен талант. — Тя почака малко, но тъй като той не отговори, продължи: — Ти си израснал сам, без братя и сестри…

— Да — потвърди кратко той.

Аурелия реши този път да настоява за отговор.

— Понякога съм много загрижена за Франи — нали и тя е едно дете. Мислиш ли, че иска братя и сестри?

— Нямам никаква представа, скъпа — вдигна рамене Гревил. — Аз не мога да й ги доставя, а и никога не съм се замислял по този въпрос.

— Е, Франи си има поне Стиви и Сузана — отбеляза Аурелия и отпи глътка шери. — Не искам да мисля какво ще стане, когато Стиви отиде в интерната. Сигурно ще й липсва болезнено.

Гревил посегна отново към вестника, сякаш разговорът не го интересуваше ни най-малко. Всеки път, когато тя говореше за семейството си, реагираше така — учтиво, но недвусмислено й даваше да разбере, че му е скучно. Днес обаче Аурелия беше твърдо решена да научи повече за него.

— Разкажи ми за майка си — помоли тя. — Никога не говориш за нея.

— Нямам какво да кажа — отвърна кратко той, без да вдига поглед от вестника.

Въпреки това Аурелия беше убедена, че той не чете.

— Болна ли беше?

— Така твърдяха. — Гревил вдигна вестника още малко и лицето му се скри напълно.

— Кой твърдеше? Баща ти ли, или други хора?

Гревил остави вестника с жест, който издаде нетърпението му. Страниците изшумоляха. Лицето му беше тъмно, гласът му прозвуча леденостудено:

— След като навърших две години, престанах да виждам майка си. Тя живееше в отделно крило на къщата и не ме допускаше там. Имаше си свои слуги и не се интересуваше нито от мен, нито от баща ми. Той от своя страна почти не се прибираше вкъщи. Смътно си спомням момента, когато ми съобщиха за смъртта му. По-късно разбрах, че дълго е боледувал. Задоволих ли любопитството ти, Аурелия?

Бузите й пламнаха.

— Това не беше разпит, Гревил. Но ние живеем под един покрив, говорим за деца и ми се стори естествено да се осведомя за детството ти. Съжалявам, че си бил самотен и си се чувствал зле. Вероятно това обяснява… — Тя млъкна рязко и прехапа устни.

— Какво обяснява? — попита той с много по-мек глас отпреди.

— Обяснява твоето равнодушие — отговори твърдо Аурелия. — И това, че понякога ти липсва съчувствие. Според мен не е добре, когато едно човешко същество се отрече изцяло от емоционалната връзка с близките си хора. Да, ясно ми е, че само като се откъснеш напълно, можеш да изпълняваш задачите си по най-добрия начин, но въпреки това… Защото, ако никога не си изпитвал потребност да се довериш на един човек, да му вярваш във всичко, за теб е просто да живееш във вакуум без чувства. За мен обаче е много трудно.

— Нима искаш да кажеш, че ти е прекалено трудно? — попита той със същия мек глас, но погледът му я прониза.

Аурелия го погледна едновременно с отчаяние, разочарование и стъписване.

— О, Гревил, ти не ме слушаш. Изобщо не исках да кажа, че не съм в състояние да изиграя ролята си в този маскарад и да издържа докрай. Говоря ти за това, коя съм аз, и за желанието си да разбера кой си ти. За мен е важно да знам кой си и защо си такъв, какъвто си. — Тя стана от дивана и остави чашата на масичката. — Този разговор е абсурден. И започва да става смешен. По-добре да ида да се преоблека за вечеря.

Аурелия излезе от салона с тихи стъпки и внимателно затвори вратата зад себе си.

 

 

Аурелия лежеше в медната вана, поставена пред камината в спалнята й. Хестър поливаше прясно измитата й коса с лимонова вода. Чувстваше се напълно извадена от равновесие и дори перспективата да отиде на прием, на който ще свири Паганини, не я привличаше особено. Приятелите й, естествено, щяха да забележат липсата й и Корнелия още утре сутринта щеше да почука на вратата й, но тя въпреки това нямаше да отиде. Все ще измисли някакъв претекст.

— Моля ви, Хестър, донесете ми вечерята на табла тук. — Аурелия излезе от ваната и уви дългата си коса в кърпа. — Нямам нужда от нищо друго. Спокойно идете да вечеряте. Ще се оправя сама.

— Ако наистина сте сигурна, мадам… Няма ли да излезете по-късно довечера?

— Сигурна съм, Хестър. Боли ме глава и предпочитам да си легна рано.

— Както кажете, мадам. — Хестър я загърна в дебелата, грижливо затоплена хавлия. — Нощницата и халатът са на леглото.

— Благодаря ви. А сега ви моля да ме оставите сама.

Аурелия притисна хавлията до гърдите си и се изправи пред огъня. След минута вратата към спалнята на Гревил се отвори и мъжът й застана на прага.

— Венера излиза от вълните — отбеляза той с доволна усмивка и отиде при нея. — Позволи ми да ти помогна.

Разви хавлията и започна грижливо да я подсушава. Обикновено това беше прелюдия към любовна игра, но тази вечер Аурелия нямаше никакво желание да се любят и това я учуди и уплаши.

— Съжалявам, Гревил, но не съм в настроение — спря го тя, загърна се отново в хавлията и отстъпи крачка назад.

Той също се отдалечи от нея и я измери с преценяващ поглед.

— Нямам намерение да ти се натрапвам, Аурелия.

— Не съм си го и помислила. — Аурелия махна кърпата от косата си и посегна за нова. — Все едно по какви причини, тази вечер се чувствам уморена, замаяна, извадена от равновесие. Не мога да си представя, че ще бъда добра партньорка в любовната игра.

Гревил се намръщи съвсем леко.

— Това е твое право, скъпа. А мога ли да попитам защо?

— Откъде да знам? — вдигна рамене Аурелия.

Лицето му потъмня.

— Не съм съвсем убеден, че казваш истината. Вероятно има нещо общо с нашия крайно незадоволителен разговор отпреди малко, или се лъжа?

— Може би си прав. — Аурелия захвърли хавлията и облече нощницата си. Облече и халата, завърза колана и посегна към четката за коса. — Хайде да не говорим повече за случилото се.

— Няма да оставя нещата така. — Той взе четката от ръката й. — Позволи ми да направя поне това. Обещавам ти, че няма да се опитвам да те съблазня. Просто обичам да реша косата ти.

Аурелия не се възпротиви. Настани се пред тоалетката и го остави да разреши дългите кичури на все още влажната коса. Тя се наслаждаваше на добре познатите движения и постепенно се успокои. Затвори очи и леко отпусна глава напред. Кожата на главата й се затопли, изпълниха я приятни усещания.

— Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш какво в моите отговори днес следобед те ядоса? — попита той след дълги минути на мирно мълчание.

Аурелия отвори очи и срещна погледа му в огледалото.

— Аз не съм направила нищо особено, Гревил. Зададох ти един най-обикновен въпрос за детството ти. А ти реагира, сякаш съм поискала да изтръгна от сърцето ти най-дълбоките ти тайни. Хората, които трудно говорят за миналото си, са малко. Обикновено се приема, че разговорите за детството са безобидни. Ние с теб живеем заедно, Гревил. Аз, разбира се, съм наясно, че това няма да продължи дълго, и не очаквам емоционални изблици. Нямам никакво намерение да премина границите на нашия неписан договор, повярвай.

Ако подозирах колко ще се тормозя от безчувствеността му, дали щях да склоня да му помагам и да сключим този необичаен съюз?

Аурелия решително прогони този въпрос от главата си. Съзнаваше, че отговорът ще е много болезнен.

— Каквито и да са отношенията ни — продължи с твърд глас тя, — ние се харесваме. И по мое мнение това означава, че имам право да се интересувам какъв човек си, какво е било детството ти, как си станал този, когото харесвам. Нима ти не се интересуваш как съм станала жената, която днес стои насреща ти?

Гревил не спря да реши косата й. Погледът му беше устремен към копринените кичури в ръката му, които съхнеха бързо в топлата стая. Бледорусите коси, позлатени от светлината на лампите, излъчваха меко сияние.

— Прекрасна коса… — пошепна задавено той.

Аурелия вдигна вежди. Не се опита да скрие колко е разочарована.

— Благодаря за комплимента, Гревил, прозвуча много ласкателно. Позволи обаче да ти напомня, че именно ти започна този разговор, а сега отказваш да участваш.

— Права си, скъпа, както винаги — кимна сериозно той. — Аз също се интересувам много как си станала жената, която ценя и уважавам. В мой интерес е да те разбера, защото имам намерение да работя с теб. Трябва, да те опозная възможно най-добре, за да знам и да мога да предвидя как ще реагираш или ще постъпиш в различни ситуации.

— И това е всичко? — Аурелия улови погледа му в огледалото. Вече трепереше от ужас и невяра.

За момент Гревил не се помръдна. Кадифеният й поглед го държеше в плен.

Разбира се, че не е всичко, но нямам право да го призная. Не мога, защото ще изгубя вътрешната дистанция, която ми позволи да оцелея през всичките тези години и ме направи съвършения таен агент. Само тази вътрешна дистанция може да гарантира безопасността на Аурелия и детето й.

— Наистина ли това е всичко, Гревил? — повтори Аурелия, забелязала вълнението в ясния му поглед.

Гревил си представи дон Антонио Васкес, хищния поглед изпод полузатворените ресници. Щом лично бе излязъл да види Смока с доведената му дъщеря, значи обмисляше как да се възползва от евентуалната му слабост. А испанецът умееше да обръща обстоятелствата в своя полза.

Освен това той знаеше, че не може да си разреши никакви слабости. Защото случващото се засягаше и него. Беше виждал какво става с мъже, които се поддават на чувствата си.

— Така трябва — пошепна най-после той.

Аурелия скочи, обърна се към него и стисна ръцете му до болка.

— Не, Гревил, не трябва да бъде така.

— Напротив. — Той се освободи от ръцете й и я погледна втренчено. — Това не означава, че не желая да бъде другояче. Но искам да приемеш, че аз най-добре знам как да си върша работата. Защото това е работа, която не разрешава размекване и чувства. Това е работа, която върша по свой избор. Също като Фредерик.

— Нима твърдиш, че Фредерик ни е зачеркнал окончателно от живота си? Че е забравил топлотата, сърдечността? Че изобщо не е мислил за Франи и за мен?

Аурелия го пронизваше с поглед, опитваше се да открие истината зад непроницаемата фасада.

— Той нямаше друг избор — отвърна просто Гревил.

— И какво означава това? Че ако не беше загинал, ако беше доживял края на войната и се беше върнал вкъщи здрав и невредим, нямаше да усеща никаква емоционална връзка с жена си и детето си? Наистина ли твърдиш, че Фредерик е престанал да бъде съпруг и баща? — В гласа й прозвуча горчива подигравка.

Аурелия разтърси глава, отстъпи крачка назад и се загледа в огъня.

— Не ти вярвам. Фредерик никога не би го направил. Той не е човек, който би забравил живота си, приятелите си, семейството… Не е живял в манастир.

Тя се обърна отново към Гревил. В кафявите й очи святкаше гняв, русата коса падаше в безредие по раменете.

— Той знаеше, че за да бъде успешен таен агент, трябва да е мъртъв за теб — възрази тихо Гревил. — Взе решение, което нямаше да му позволи да се върне към предишния си живот. Фредерик Фарнъм загина при Трафалгар. Човекът, когото убиха при Коруна, не беше Фредерик Фарнъм.

— И ти ли си мъртъв за семейството си?

Той се усмихна иронично.

— Аз бях мъртъв за моето семейство още от раждането си. Майка ми едва не умряла, докато ме роди, и баща ми никога не ми прости. Последствията от раждането ми бяха ужасни. Мама се оттегли в някакъв свой свят и почти напълно забрави съществуването ми… или поне се стремеше да не ме забелязва. Лошото бе, че се държеше по същия начин и с баща ми. Пренебрегваше го изцяло. И за всичко бях виновен аз.

Гревил стисна ръце в юмруци и кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Ето, казах ти, Аурелия. Искаш да чуеш историята на детството ми и аз ти я разказах с няколко думи. Нищо повече не мога да кажа.

Аурелия не знаеше как да реагира. Гревил беше гневен, вероятно защото тя го бе принудила да събуди болката, която от години беше заточил в най-далечното ъгълче на сърцето си. А може би се гневеше на себе си, защото се бе поддал на чувствата и бе нарушил собствените си правила. За момент бе допуснал слабост и бе изпълнил потребността й да види какво има зад студената, равнодушна маска.

— Много съжалявам — каза просто тя, устреми се към него и го прегърна. — Много съжалявам, че си имал толкова нерадостно детство. Но не съжалявам, задето ми разказа тази история.

Той остана напълно неподвижен и като не усети отговор в скованото му тяло, тя се отдръпна назад.

— Няма повече да се опитвам да прониквам в тайните ти. Очевидно е, че това те кара да се чувстваш неловко. Няма да те задържам повече.

Гревил очевидно се колебаеше. Зарови пръсти в късата си коса и попита почти безпомощно:

— Ще слезеш ли за вечеря?

— Не. Помолих Хестър да ми донесе табла тук.

Аурелия седна отново пред огледалото и нави косата си на кок на тила.

— Мислех, че искаш да отидеш на вечерта с Паганини.

— Не. Не се чувствам добре.

— О… — той помълча малко и рече тихо: — Надявах се да те придружа.

Звучи обезкуражено, помисли си Аурелия. Необичайно за него. Чувства се изгубен и това чувство му е напълно чуждо.

— Би могъл да отидеш без мен — предложи тя, докато закрепваше мрежичка върху кока. — Корнелия ще е там.

— Не, не искам… И аз ще прекарам една спокойно вечер у дома. — Той сложи ръка върху бравата и попита, без да се обърне: — Да дойда ли да те видя още веднъж, преди да си легна?

— Разбира се — съгласи се любезно тя. — Но съм много уморена и сигурно вече ще съм заспала.

— Ще си опитам късмета — отвърна сухо той и излезе.

Аурелия седя дълго пред тоалетката, загледана в образа си в огледалото. Искаше й се да разбере какво е станало. Двамата преминаха много важна граница. Говориха за чувства. Докоснаха се до болезнени точки. Въпреки проповедите му, че това е недопустимо. Че не бива да прекрачват границата на никаква цена. В момента й беше невъзможно да реши дали разговорът е бил полезен за нея, или й е навредил.

 

 

— Тази вечер не е нужно да съм облечен официално, нали, Аурелия?

В петък вечерта, преди соарето у семейство Лесингъм, Гревил влезе в стаята на съпругата си, облечен в жакет от тъмносива коприна, и въпросително вдигна вежди.

— Със сигурност не е нужно да се премениш като в Олмакс — отвърна с усмивка тя, обърна се да го погледне и в същото време протегна ръка, за да може Хестър да закопчее десетте копченца на дългия, стеснен в долната част ръкав.

— Изглеждаш много добре. Жакетът ти е с най-модерната в момента кройка.

С този прилепнал, подчертаващ раменете му жакет и с тесния гълъбовосив панталон няма как да сбърка, помисли си тя. Но може би тя трябваше да забрани на съпруга си да показва пред обществото забележителните си мускули и силното тяло.

— Ако позволиш, ще ти върна комплимента — засмя се тихо той и й кимна одобрително.

Аурелия, естествено, знаеше, че старата рокля от златна дамаска с широк колан на талията и красиво изрязано деколте, подчертано от тънка златна верижка с тъмния цвят на кехлибара, отива много на тена й. Беше прекарала цял час пред огледалото, докато Хестър навие косата й с машата и подреди къдричките така, че да образуват перфектната рамка за лицето й. Не страдаше от фалшива суетност, не беше убедена, че изглежда възможно най-добре.

За съжаление външният вид не отговаряше на вътрешното й състояние. След безплодната дискусия предишния ден Гревил се държеше така, сякаш двамата изобщо не са навлизали в опасния терен на чувствата. Тя копнееше да продължат разговора, но съзнаваше, че не бива да го прави. Ала неизречените думи зееха като пустиня помежду им — поне тя се чувстваше така.

— Не забравяй ветрилото. — Гревил посегна към фино изрисуваното японско ветрило с пръчки от слонова кост.

— Как мога да го забравя…

Двамата се бяха уговорили тя да му изпраща информация с ветрилото, особено ако сред гостите се появи някой си дон Антонио Васкес. Тази вечер ролята й се ограничаваше в това, да поведе разговор с испанеца, да флиртува с него, да му измъкне възможно повече сведения — с една дума, да се постави, на разположение като примамка. Гревил щеше да направи своя ход, щом сметнеше, че е настъпил подходящият момент. Аурелия владееше няколко десетки жеста с ветрилото, с които можеше да му предава необходимата информация, когато го сметнеше за нужно.

— Да тръгваме.

Гревил взе наметката й от ръцете на Хестър и я загърна грижливо. Когато се наведе да закопчее копчето на шията, сложи лека целувка върху тила й.

Както винаги, Аурелия потръпна в очакване, в слабините й лумна пламък. Въпреки това се отдели бързо от него и прибра ветрилото в платнената си чантичка.

— Готова съм на всичко — рече с усмивка тя.

Гревил въпросително вдигна вежди и й предложи ръката си.

Аурелия седна в каретата, настани се удобно и се заигра с шнуровете на чантичката си. Гревил седеше срещу нея и я наблюдаваше внимателно. Когато минаваха покрай газовите улични фенери, в каретата нахлуваше ярка светлина и двамата примигваха.

— Притесняваш ли се? — попита тихо той.

— Не особено. — Аурелия го погледна изненадано. — Трябва ли?

— Не. Ти си добре обучена. Играта е проста. Все едно се забавляваш с някоя от учебните игри на Франи.

— Прав си, засега всичко изглежда като детска игра — усмихна се Аурелия. — Не ми се вярва да настъпят усложнения.

— Е, тази вечер сигурно няма да се случи нищо. Но ти изглеждаш малко разсеяна. Искам да си съсредоточена. Ако нещо те мъчи, кажи ми го още сега.

Дявол да го вземе, каза си Аурелия, не може ли да мисли за нещо друго, освен за играта, която играем! Толкова ли му е трудно да си представи, че тя е объркана и несигурна в чувствата си?

— Не се тревожи за мен — отклони въпроса тя. — Нищо ми няма. Тази вечер просто трябва да въвлека един мъж в разговор. Усвоих това умение още когато започнах да си вдигам косата и мисля, че съм доста добра.

— Тук става въпрос за един много специален мъж. И за разговор, който да доведе до определен резултат.

— Няма особена разлика — вдигна рамене Аурелия. — И този разговор ще се води като всеки друг.

— Забележката ти е напълно уместна. — Гревил се облегна назад и допълни: — Освен това аз винаги ще съм наблизо. А сега ми покажи още веднъж с кой жест ще ми сигнализираш, че искаш да дойда при теб и да те подкрепя.

Аурелия извади ветрилото, отвори го, вдигна го на височината на дясното си рамо, завъртя китката си и махна два пъти пред лицето.

— Това достатъчно ли е, мистър суперагент?

Мрачното й настроение внезапно отлетя. Тя обичаше играта, обичаше да изпробва способностите си, обичаше да заблуждава хората, които си въобразяваха, че я познават много добре, макар че тя се бе преобразила в съвсем друга личност. Тази вечер имаше голямото предимство, че приятелите й не бяха поканени и тя можеше да играе маскарада си необезпокоявана.

Гревил забеляза блясъка в очите й, леката усмивка на устните и се успокои. Каквито и неясноти да имаше между тях, тази вечер Аурелия щеше да се съсредоточи изцяло върху ролята си.

— Повече от достатъчно — призна той и улови ръката й. — Убеден съм, че тази вечер ще блестиш. Ти си създадена за тази работа, скъпа моя.

И по-рано й го беше казвал, но всеки път, щом чуеше този комплимент, Аурелия се разтреперваше от възбуда и се изпълваше с нови сили. Тази вечер за нея щеше да има само едно: играта, която играеше в партньорство с него.

Каретата спря пред разкошната къща на семейство Лесингъм на Баркли Скуеър. Лакеят се спусна и отвори вратата, преди Джейми да е успял да скочи от капрата.

— Добър вечер, сър Гревил, лейди Фалконър — поздрави стегнато той и подаде ръка на Аурелия да слезе.

Аурелия му благодари с леко учудване. Как бе познал скромната им карета без герб на вратата?

Гревил слезе без чужда помощ.

— Благодаря ви — кимна той на лакея и пъхна една монета в ръката му.

Мъжът се поклони дълбоко.

— Получих заповед да следя кога ще пристигнете, сър. Повечето гости на соарето идват с наемен файтон или пеша.

Гревил се усмихна едва забележимо, предложи ръка на Аурелия и двамата тръгнаха след лакея към осветената зала.

— Защо пеша? — пошепна тя.

— Емигранти… някои са твърде бедни и не могат да си позволят файтон, камо ли частна карета. А сигурно има и такива, които могат да си позволят, но не искат да се знае, че имат пари. Знаеш ли, това е интересно… Опитай се да разбереш как се придвижва дон Антонио.

Аурелия се усмихна и стисна ръката му. Доня Бернардина ги очакваше на площадката пред стълбището, облечена в подчертаваща фигурата рокля от пурпурночервен сатен, допълнително пристегната на гърдите с фини воали. Като ги видя, домакинята разпери ръце като оперна певица, която ще изпълни ария.

Гревил спря да диша. Очакваше пищният бюст на дамата всеки момент да изскочи от деколтето. Но очевидно корсетът го държеше здраво, защото не се случи нищо.

— О, лейди Фалконър, колко се радвам, че се отзовахте на поканата ми! — Както винаги, доня Бернардина носеше черна мантиля, закрепена с рубинена брошка. Тежките диамантени обеци се поклащаха в такт с думите й. На шията й светеха три реда перли. Тя дари и Гревил със сияеща усмивка. — Сърдечно ви поздравявам с добре дошъл в моя дом, сър Гревил.

Гревил се наведе над пълната ръка, чиито пръсти завършваха с дълги нокти, намазани с ярковиолетов лак.

— Лейди Лесингъм…

Графинята поведе гостите си към големия салон. След като минаха през няколко двойни врати, се озоваха в помещение, натруфено като домакинята. Тежки завеси от блестяща дамаска, безброй високи кресла, отрупани със сатенени възглавнички, позлатени дивани и яркоцветни персийски килими контрастираха с големи маслени платна в златни рамки, от които мрачно гледаха достолепни джентълмени в старинно облекло — очевидно предците на граф Лесингъм.

Някои от гостите вече бяха пристигнали и разговаряха на групи. В далечния ъгъл на салона имаше пиано, на което свиреше млада жена. Меките звуци образуваха красив контрапункт с тихите разговори между гостите.

Гревил обходи гостите с бърз поглед. Дон Антонио Васкес не беше между тях. Затова се обърна към жена си с усмивка и й кимна.

— Ако позволиш, скъпа… — Той оправи грижливо златнокафявия персийски шал на раменете й и Аурелия веднага разбра. Специалният обект още не беше дошъл. Значи можеха спокойно да изпият по чаша шампанско и да се запознаят с останалите гости.

Почти час Аурелия се движеше между гостите, разменяше светски любезности и се опитваше да свикне с доста твърдия английски на някои от дамите и господата. Знаеше, че трябва да улови възможно най-много от водените разговори и да запомни всичко, което би могло да е знак за скрити дейности или необичаен интерес. Отсъствието на дон Антонио не означаваше, че могат да си губят времето. Нищо чудно някои от сериозните и замислени испански джентълмени да работи в тайните мрежи на Наполеон, затова тя беше постоянно нащрек — може пък да чуе нещо интересно.

Гревил също общуваше с гостите и от време на време поглеждаше към Аурелия, за да се увери, че тя се чувства добре. Когато икономът удари камбанката и възвести, че е пристигнал дон Антонио, той изобщо не обърна глава към вратата, а продължи да разговаря с възрастната дама, която оплакваше загубата на богатството си — била принудена да се откаже от всичко, когато заедно с цялото семейство последвала сина си в изгнание и едва успели да избягат от завоевателя.

Като чу името на новопристигналия, Аурелия усети как косъмчетата на тила й настръхнаха. Но и тя не се обърна веднага, а едва когато доня Бернардина застана в средата на салона, за да представи своя важен гост.

— Лейди и джентълмени, някои от вас сигурно вече познават дон Антонио…

Чу се одобрително мърморене. Гостът стисна ръцете на познатите си, размениха се поклони. Скоро дойде редът и на Аурелия да бъде представена. Подаде ръка на едър, строен мъж с испанска брадичка и гарвановочерни очи. Косата му, подстригана по най-новата мода, падаше на ситни къдрички по широкото чело. Дон Антонио бе облечен изцяло в черно, само ризата му беше снежнобяла. Отива му, помисли си Аурелия и се постара да запомни всяка подробност от външния му вид. Веднага забеляза жестоката линия на устата и дългия нос като клюн на хищна птица.

Не бих искала да го срещна сама в някоя тъмна улички, каза си тя и се напрегна. Той й въздействаше като хищник. Гъвкавите, леко забавени движения несъмнено криеха опасност. Когато ги представиха един на друг, инстинктът й подсказа, че той проявява интерес към нея. Хладната, суха ръка обхвана нейната. Пръстите бяха дълги и бели, на безименния пръст на дясната ръка грееше едър рубин в златен обков. Дон Антонио вдигна ръката й към устните си, целуна я и се поклони толкова старомодно, че в лондонските салони жестът му изглеждаше направо архаичен.

— Много се радвам да се запозная с вас, лейди Фалконър — прозвуча ласкателно гласът му. Акцентът му беше съвсем лек. Устните му се усмихнаха, но усмивката не стигна до очите.

— Аз също се радвам да се запознаем, дон Антонио — отвърна сърдечно Аурелия. — Откога пребивавате в Лондон?

— Едва от три седмици, мадам. — Гостът си взе чаша шампанско от таблата, която разнасяше лакеят. — Недостатъчно, за да се почувствам като у дома. А вие, лейди Фалконър, сигурно сте родена в Лондон?

— О, не — отговори с усмивка Аурелия. — Наистина живея от доста време в столицата, но семейството ми произхожда от провинцията, от областта около Ню Форест. Това е може би най-интересната, най-старинната част на Англия. Посещавали ли сте тези места?

— За съжаление, не. Видях само град Дувър, а от Лондон познавам улиците около Гросвенър скуеър… и красивия парк, който за съжаление не може да се сравни с просторните зелени площи в нашия славен Мадрид.

— Да, сигурно сте прав. Признавам, че много бих искала да видя столицата на Испания… — Аурелия долепи ветрилото до устните си — знак към Гревил, че битката е започнала, но засега не се нуждае от помощта му. — Какво казахте, че сте намерили квартира на Гросвенър Скуеър?

— Да. Мисля, че улицата се казваше Адамс Роу.

— О, да, има такава улица, и то съвсем близо до нас. Значи сме съседи. Живеем толкова близо, та не е нужно човек да наема файтон, за да измине разстоянието от едната къща до другата.

— Каква щастлива случайност! А е и практично, защото аз не притежавам карета. Ако позволите, много скоро ще дойда да ви изкажа почитанията си, мадам…

Този господин не е свикнал да се вози във вехтите, миришещи на мухъл лондонски файтони, помисли си Аурелия. Изобщо не можеше да си представи, че дон Антонио ще се принизи дотам елегантните му дрехи да влязат в досег с мазната седалка на файтона.

— С радост ще ви посрещна в дома си, сър — кимна му със сияеща усмивка тя. — Запознахте ли се вече със съпруга ми, полковник Гревил Фалконър?

— Мисля, че не — отвърна дон Антонио, проследи погледа й и попита: — Да не е високият джентълмен, който разговаря с нашата домакиня?

— Да, това е съпругът ми — потвърди Аурелия.

— Мисля, че вчера го видях в парка на Гросвенър скуеър. Придружаваше малко момиче с голямо куче. Детето и кучето разиграваха истински спектакъл. Нямаше как да не се загледам.

Сякаш повя студен вятър. Аурелия потрепери.

— Момичето е моята дъщеря.

— Прекрасно момиченце, мадам. Моите поздравления.

Не смей да се доближаваш до дъщеря ми! — беше готова да извика Аурелия.

Все пак успя да се овладее и се засмя, макар и малко глухо.

— Не ми се вярва, че заслугата е само моя — отбеляза тя.

— О, аз пък съм убеден, че детето винаги прилича на майката — отвърна галантно той.

Продължавай да играеш, заповяда си сърдито Аурелия. Представяй си, че си на бал с маски. Сведе глава, разтвори ветрилото си, скри лицето си наполовина и се престори на смутена.

— Ласкаете ме, сър…

Гревил, който стоеше в другия край на залата, не изпускаше от очи ветрилото й. Аурелия отново му съобщаваше, че всичко върви по план.

— Може би ще ви е приятно да ви разведа из Лондон, дон Антонио?

— За мен ще е чест, мадам. — Погледът на испанеца се плъзна към Гревил. — Стига съпругът ви да няма нищо против.

Аурелия отново се засмя изкуствено. Можеше само да се надява, че чуждият човек няма да го забележи.

— Трябва да знаете, сър, че лондонските дами не са зависими от съпрузите си.

Мъжът се поклони тържествено.

— Обществото в Мадрид е с много по-строги нрави, лейди Фалконър. Бих казал, че сме доста старомодни, в сравнение с живота в Лондон.

Аурелия свали ветрилото и примигна уж смутено.

— Това означава ли, че не одобрявате непринудеността и свободния живот в Лондон, сър?

— Разбира се, че не, мадам — отговори с известна студенина той. — Исках само да кажа, че ще ми е нужно малко време да свикна с тукашните нрави. Предполагам, че многото красиви и изискани лондонски дами ще ми помогнат да свикна по-бързо.

По гърба на Аурелия отново пробяга студена тръпка. В главата й заседна страшната мисъл, че дон Антонио Васкес си играе с нея. Досега беше убедена, че тя води играта, но вече не беше толкова сигурна. След като усети, че вече не контролира положението, тя размаха ветрилото със завъртане на китката към дясното си рамо и започна да си вее с леки движения.

Гревил стигна до нея много по-бързо, отколкото беше очаквала.

— Мисля, че още не се познавам с твоя компаньон, скъпа…

Гласът му звучи някак странно, установи учудено Аурелия. Погледна го и забеляза, че очите му изглеждат стъклени, сякаш е пил повече, отколкото трябва. После ще разбере какво става. Сега трябваше да представи двамата мъже.

— Дон Антонио Васкес е наш съсед — оповести весело тя. — Наел е къща на Адамс Роу.

— Сега вече съм сигурен, че вчера ви видях на Гросвенър Скуеър — допълни испанецът. — С едно прекрасно момиченце и кучето му.

Гревил го погледна над ръба на чашата си и поклати глава.

— Май не съм ви забелязал — рече той и примигна, сякаш се опитваше да си спомни. — Надявам се да не го възприемете като обида.

— Ни най-малко — увери го дон Антонио. — Вниманието ми бе привлечено от кучето. Не всеки ден имам възможността да наблюдавам ирландска вълча порода.

Гревил се засмя фалшиво. Ръката му трепереше и малко шампанско се изля на пода.

— Да, това е доста рядка порода…

Аурелия се вцепени. Можеше да се закълне, че полковник Гревил Фалконър никога не се е напивал. Играеше ролята си толкова убедително, че всеки би му повярвал — включително и тя. Но защо? Нима само за да привлече вниманието на испанеца изцяло върху себе си и да й даде възможност да си възвърне самообладанието, което почти бе изгубила?

Тя се обърна към дон Антонио и го дари със сияеща усмивка.

— Много се надявам да ме посетите на Саут Одли стрийт, дон Антонио, и то скоро. Ще се радвам да ви покажа забележителностите на Лондон. Притежавам собствена карета, така че ви обещавам приятна разходка. Ако позволите, някой ден просто ще мина да ви взема. — С тези думи тя даде на Гревил да разбере, че е научила как се придвижва испанецът.

Дон Антонио се поклони тържествено.

— Много съм ви задължен за любезността, мадам. Сигурен съм, че щом ме видят с вас, джентълмените от обществото ще позеленеят от завист.

Аурелия игриво го удари с ветрилото по ръката. Харесваше й да се прави на глупачка.

— Протестирам, сър! Ласкателствата ви звучат безсрамно!

Испанецът стисна ръката й и я поднесе към устните си.

— Аз би трябвало да протестирам, мадам. Моля ви, простете ми. Аз съм напълно искрен.

— Тогава ще се радвам да ви видя в дома си, дон Антонио. Сутрин към единайсет винаги съм вкъщи за приятелите си.

Испанецът се поклони отново, кимна на Гревил и се оттегли.

— Върви! — пошепна Гревил съвсем тихо, за да го чуе само тя.

Защо? Аурелия не го попита гласно. Веднага се отдели от него и тръгна към другия край на салона, където домакинята бе събрала група гости около пианото.

— О, лейди Фалконър, присъединете се към нас. — Доня Бернардина й протегна ръка. — Искаме да ни кажете мнението си за Лопе де Вега. Ние смятаме, че твърде малко англичани познават великите умове на Испания. С изключение на Сервантес, разбира се.

— Англичаните твърдят, че много обичат книгата, но не са в състояние да произнесат правилно „Дон Кихот“ — намеси се млад мъж и се засмя пренебрежително.

— Трябва да ни простите незнанието — отвърна хладно Аурелия. — Признавам, че англичаните не държат много да овладеят чужди езици. Нашият език се говори навсякъде по света и вече не ни се налага да говорим с чужденците на техния език.

— Но вие говорите малко испански, нали, лейди Фалконър?

След като изпълни патриотичния си дълг и защити арогантната и достойна за съжаление незаинтересованост на своите сънародници към изучаването на чужди езици, Аурелия беше готова да си върви.

— Не, всъщност не. Говоря малко френски и италиански.

Само след няколко минути тя се сбогува учтиво с компанията и си тръгна. Гласът на Гревил се чуваше от другия край на салона, доста по-пронизителен отпреди. Засега не можеха да го обвинят, че заваля думите, но тромавите изрази даваха да се разбере, че му е трудно да се владее. Едрият, солиден мъж се полюляваше като младо дръвче под поривите на вятъра.

Аурелия беше готова да избухне в смях. Гревил играеше ролята си възхитително, но за съжаление причините съвсем не бяха забавни.

19

Каретата ги очакваше точно на мястото, където бяха слезли. Джейми държеше юздите на конете. Едва сега Аурелия забеляза, че на капрата седи непознат кочияш. Обикновено Джейми изпълняваше тази роля, а младият прислужник на Гревил му помагаше. Очевидно Гревил бе наел нов кочияш, без да й каже. Това беше негово право и тя не му се разсърди. Като ги видя, Джейми бързо отвори вратичката.

— Не знаех, че имаме нов кочияш — отбеляза разсеяно Аурелия, щом се настани в каретата.

— Едва от тази сутрин, милейди — отвърна кисело Джейми. — Сър Гревил каза, че когато излизате, трябва да ви придружават по двама души. Не мога да разбера защо. Карам ви от години и мисля, че всички са доволни.

Новият кочияш сигурно е част от защитната мрежа, която Гревил е разпрострял над мен, помисли си Аурелия и се усмихна уморено на Джейми.

— Убедена съм, че сър Гревил не поставя под въпрос способностите ти, Джейми. Сигурно е убеден, че жена му има нужда от двама кочияши. Съпрузите често мислят така. Това е в природата им.

— Може и да сте права — кимна Джейми, но очевидно изпитваше съмнения. — Добре поне, че новият не е много приказлив.

Младият момък затвори грижливо вратичката, заобиколи каретата, мина отзад и се покачи върху стълбичката за лакея. Едва успя да се хване за ремъците, когато тежкото возило потегли със силен тласък.

Аурелия се чувстваше ужасно изтощена и това я изненада. Имаше усещането, че часове наред е ходила по въже. Облегна се назад, затвори очи и се опита да намери отговор на въпроса, защо Гревил държеше да остане още и защо посрещна с видимо неодобрение решението й да си тръгне.

Беше почти заспала, когато каретата спря пред дома им. Джейми спусна стълбичката, отвори вратата и обяви тържествено:

— Пристигнахме, мадам.

— О, мили боже… Благодаря, Джейми. За малко да заспя…

Аурелия стъпи на тротоара и се огледа. Вдъхна дълбоко хладния нощен въздух и усети топъл пролетен полъх. Най-сетне, каза си доволно тя. Скоро и цветята, и дърветата по Гросвенър Скуеър щяха да цъфнат.

Тя си отключи входната врата, мина през осветената зала и отиде в библиотеката, решена да дочака Гревил. Беше убедена, че соарето няма да продължи още дълго — гостите явно скучаеха. Твърде възможно беше обаче Гревил да отиде в някой клуб… Е, добре ще го почака един час и ще си легне. Аурелия обу леки домашни чехли, наля си чашка коняк и се сгуши на дивана в добре затопленото помещение. Имаше предостатъчно време да обмисли на спокойствие събитията от вечерта.

Дон Антонио Васкес не й излизаше от главата. Този човек й вдъхваше страх. Приличаше на хищна котка, убедена, че плячката ще падне в лапите й. Бедните му жертви, каза си съчувствено Аурелия, сигурно разбират какво ги очаква едва когато ги сграбчи в ноктите си. Ами ако този път жертвата е тя?

 

 

След около час Гревил отключи тихо входната врата на утихналата къща, учуден, че навсякъде свети. Забеляза, че вратата към библиотеката е полуотворена, и се запъти натам. Аурелия спеше дълбоко на дивана, завита с индийския си шал. Огънят в камината беше почти догорял, свещите трепкаха, лампите мъждукаха едва-едва. Гревил отиде при жена си и нежно я докосна по рамото.

— Аурелия, любов моя, събуди се. Вече е много късно. Трябва да си лягаш. — Връхчето на показалеца му очерта линията на устните й. Аурелия се събуди и примигна сънено насреща му.

— Гревил?

— Аз съм, кой друг? — Той се засмя и я целуна по устата.

— Искаш ли да те отнеса в леглото? — предложи той, сложи ръце под раменете й и я вдигна.

— Не искам да ме носиш — възмути се тя. — Аз съм напълно в състояние да стъпя на краката си и да ходя… което не можеше да се каже за теб тази вечер.

Гревил се засмя тихо.

— Значи си забелязала?

— Нямаше как да не забележа.

Аурелия се загърна в топлия шал, нахлузи домашните чехли и се запъти към вратата.

— Я виж ти! А аз бях готов да се закълна, че съм непобедим в изкуството да се преструвам на пиян, който се мъчи да изглежда трезвен.

Аурелия кимна сериозно.

— Успя да заблудиш всички, само мен не.

— Много се надявам. — Той хвана ръката й и я поведе по коридора.

— Защо искаше дон Антонио да повярва, че си пиян? — попита тя, докато изкачваха стълбите.

— Мъж, който не е в състояние да държи чашата с питие, не се приема сериозно — обясни сухо Гревил. — Понякога е много полезно да накараш хората да не те приемат сериозно. Става дума особено за онези хора, които имат специален интерес към теб.

— Разбирам — промърмори Аурелия. — Все едно се обгръщаш в мъгла.

— Много добре се изрази.

— Не харесвам този човек — продължи замислено тя. Знаеше, че думата е твърде мека.

— Имаш всички основания да се страхуваш от него — отвърна сериозно Гревил. — Той е извънредно опасен.

— Иска ми се да не беше виждал Франи. — Щом изрече тези думи, Аурелия разбра, че това беше най-сериозната причина за страха й.

— Няма за какво да се притесняваш, мила моя. Аз бях до нея. И Лира също. Не мисли за Франи. Заклевам се, че тя не е в опасност. Няма да допусна да й се случи нещо.

Чувствата й към този мъж бяха объркани и противоречиви. Той постоянно й втълпяваше, че не бива да вярва на никого, но тя вярваше във всяка негова дума. И този път усети, че ще изпълни клетвата си.

— Вероятно и новият ни кочияш е част от засилената охрана?

— Разбира се. Когато излизаш без мен, ще те вози винаги той. Франи също ще излиза само с придружител, с изключение на случаите, когато аз съм с нея.

Аурелия въздъхна облекчено. Знаеше, че може да му вярва.

— Не мога да разбера защо съм толкова уморена.

— Защото през цялото време си била напрегната — обясни с усмивка той и я въведе в спалнята. — Усещаш го едва сега. Трудна задача е да играеш роля, и то убедително.

— Затова ли ми каза да си вървя?

— Стигнах до извода, че ти е достатъчно. Ти все още си начинаеща.

Гревил я положи в леглото и започна да я съблича с такава сръчност и акуратност, че Аурелия неволно го оприличи на камериерка и въпреки изтощението си избухна в смях. Той й помогна да облече нощницата, донесе й четка и прах за зъби. Докато тя си чистеше зъбите, той извади фуркетите от косата й, разпусна я и започна да я четка.

Аурелия се сгуши под завивките. Все още се учудваше, че е толкова изтощена. Когато Гревил се наведе над нея, за да я целуне за лека нощ, сивите му очи излъчваха топлота. Преди малко ме нарече „любов моя“, спомни си Аурелия. Никога преди не беше чувала тези две думи от устата на полковник Гревил Фалконър. Дали ги е изрекъл съзнателно? Дали ще си ги спомни?

Двете мили думи я придружиха в съня. Когато Гревил се мушна до нея под завивката, тя скри лице на рамото му и се почувства сигурна и закриляна.

На следващата сутрин Аурелия се събуди отпочинала и ведра и прие с удоволствие нежностите на мъжа си. Той я бе нарекъл „любов моя“.

Може пък да не се е преструвал на пиян. Може би в маскарада е имало частица истина. Не може да бъде, каза си решително Аурелия — когато я отведе в спалнята и й помогна да се съблече, той изобщо не изглеждаше пиян. Когато изрече онези скъпоценни думи, съзнанието му беше съвсем ясно. Но сигурно не е предполагал, че тя ще го чуе.

Аурелия се протегна сънено и разтвори бедра, за да приеме милувките на устните и пръстите му. Зарови пръсти в косата му и се засмя доволно, когато се понесе на вълните на насладата.

 

 

— Жената никога не напуска къщата без кучето, независимо дали е на кон или пеша — обясняваше Мигел и скришом поглеждаше към дон Антонио. Господарят му изглеждаше необичайно нервен. Крачеше напред-назад в салона на наетата къща и разсеяно слушаше доклада на помощника си.

— Аз, естествено, не я следвам. Обаче си отварям очите на четири.

Дон Антонио се обърна рязко и закрачи към прозореца, който гледаше към улицата.

— Успяхте ли да откриете някоя интересна личност в къщата?

— Няма друг, освен детето, сър. Никой не е напускал през задната врата, никой не се опитва да се крие, не идват подозрителни посетители. Всичко е в реда на нещата.

— Стига толкова, Мигел. За пореден път се убеждавам, че сте още по-глупав, отколкото изглеждате — изсъска вбесено дон Антонио. — Да не мислите, че човек като Смока ще ни поднесе шпионския център в къщата си на сребърна табла? До днес бях убеден, че сте достатъчно добре обучен, за да хвърлите светлина и в най-тъмните ъгълчета.

— Разбира се, че съм добре обучен, дон Антонио — увери го с леко смущение Мигел. — Аз ще се справя със Смока, повярвайте ми. Но съм сигурен, че в къщата няма нищо подозрително.

Дон Антонио го изгледа мълчаливо, отпусна се във високото кресло пред камината, въздъхна и кимна.

— Щом така смятате, ще ви повярвам — отговори с доста по-умерен тон той. — Но да знаете, че ще ви държа отговорен за всяка казана дума.

Мигел буквално разцъфтя и не обърна внимание на предупреждението. Толкова рядко се случваше господарят да му повярва.

— Какво ще бъде следващата ни стъпка, сър?

Дон Антонио се замисли.

— Досега Смока не е дал да се разбере, че знае кой съм в действителност. Докато вярва, че сме дошли тук само със задачата да събираме информация — така му бе съобщено от мрежата в Мадрид, — ние ще изпълняваме плана си, както го предвидихме. Официалното ни пристигане в Дувър показа на английските тайни служби, че ние нямаме други намерения, освен да събираме информация за тях. Тъкмо затова Смока се осмели да ме заговори лично на приема у доня Бернардина.

Испанецът затропа по дървената облегалка на креслото с огромния рубин на пръста си.

— Като е сключил брак, нашият приятел несъзнателно е улеснил работата ни — отбеляза след малко дон Антонио. — Досега бях твърдо убеден, че Смока ще устои на вашите методи за разпит — това, разбира се, не означава, че подценявам уменията ви, Мигел. Знам на какво сте способен. Но не забравяйте, че той не е обикновен човек. По-скоро ще се самоубие, отколкото да се остави в ръцете ви. Сега обаче носи отговорност за жена и дете. Това е тежък товар и съм сигурен, че ще го направи по-слаб… малката драскотина върху бронята му ще се отвори до сериозна цепнатина. Ние ще се занимаем с жената, не с него. Да видим дали той ще е в състояние да понесе нейните страдания и вероятността да я види мъртва. Щом получим от него необходимите ни сведения, ще я убия.

Дон Антонио кръстоса крака и се заигра с монокъла, окачен на кадифена панделка на сакото му.

— Сещате ли се защо тъкмо аз, а не някой друг бях натоварен с това специално поръчение, Мигел?

Помощникът му присви очи.

— Вие сте най-добрият, сър — отговори просто той.

Дон Антонио кимна доволно.

— Така е, приятелю. И аз мисля, че съм най-добрият — съгласи се той с измамно мек глас. — Но това не е единствената причина. Знаете, че аз имам право да си избирам задачите, като срещу това обещавам да ги изпълня с най-голяма прецизност. Освен това имам лични основания да се изправя срещу този човек. — Устните му се опънаха в тънка линия.

— Аз не проявявам разбиране към губещите.

— Така е, дон Антонио.

— Най-малко бих проявил разбиране към собствения си провал — продължи със същия измамно мек тон испанецът.

— За разлика от повечето хора в нашата служба аз никога не съм кръстосвал сабята си със Смока. За малко щях да го отстраня от пътя ни, ала той успя да ми се изплъзне… надхитри ме… Но това няма да му се удаде втори път, повярвайте, Мигел. — Мекият тон зловещо подчерта смъртоносната решителност, скрита в тези думи.

Мигел кимна убедено.

— Вие сте ненадминат, дон Антонио — заяви пламенно той.

Господарят му явно не го слушаше. Гласът му прозвуча замислено:

— Смока е единственият човек на света, когото никога не бива да подценявам. Години наред нанася тежки рани на нашата мрежа… Точно по тази причина сме длъжни да го унищожим — заключи гневно той и след кратко мълчание продължи: — Въпреки това си остава въпросът, дали Испания ще принуди най-добрия английски шпионин да падне на колене. — Дон Антонио отвърза панделката с монокъла, погледна втренчено увеличителното стъкло и го пъхна в джоба на жилетката си. — Не се мъчете да търсите отговора, Мигел. Това беше реторичен въпрос.

Дон Антонио стана от креслото.

— Отивам да се занимая с жената. За съжаление все още не разбирам защо Смока сам си е навлякъл неприятности, като се е обвързал с тази жена. Но сигурно има някаква проклета причина.

Испанецът отметна глава назад и избухна в грозен смях.

— За бога! Смока играе тази игра с глава и сърце. Не познава граници. Тя е еликсирът на живота му.

Смехът на господаря му беше много по-опасен от мрачното презрение — Мигел знаеше това от опит. Той пристъпи от крак на крак и погледна с копнеж към вратата.

— Вървете си — разреши му благосклонно дон Антонио и Мигел побърза да се възползва. — Познавам този тип хора — продължи да си говори сам испанецът, когато помощникът му излезе. — Веднъж шпионин, винаги шпионин. Докато се стигне до смъртоносната битка.

 

 

Аурелия тъкмо се прибираше вкъщи след разходка с Лира, когато на Саут Одли Стрийт се появи елегантна двуколка, идваща откъм Гросвенър Скуеър. Тя позна веднага едрия, рус и синеок мъж, който сам управляваше двата червено-кафяви коня.

— Алекс! — извика зарадвано, засмя се и ускори крачка. — Лив ми съобщи, че тази седмица ще дойдеш в града.

— Ето ме, тук съм! — отговори весело той, скочи от двуколката и хвърли юздите в ръцете на конярчето. После огледа недоверчиво Лира, която стоеше плътно до Аурелия и го наблюдаваше изпитателно с дълбоките си кафяви очи. — Опасно ли е да се приближа до теб? — попита и внимателно протегна ръка към кучето.

— Съвсем не — отговори бодро Аурелия и нежно подръпна лявото ухо на Лира. Кучето веднага се отпусна и позволи на княз Проков да го погали по огромната глава.

Алекс се зарадва, че си е спечелил нова приятелка, прегърна сърдечно Аурелия и я разцелува три пъти.

— Поздравления, лейди Фалконър. Нося ти писма, сватбени подаръци и куп безсмислени подаръчета от Ливия. В джоба ми е писмото от вчера, всички останали пакети ще ти изпратя следобед. Толкова са много, че не можах да ги побера в малката двуколка. Хайде да влезем.

Той я поведе самоуверено по стълбището, сякаш си идваше в собствената къща.

— Как мислиш, дали Моркомб ще ни отвори вратата? Нямам думи да изразя колко съм ти благодарен, че така добре уреди нещата с тримата старци. Вече се боях, че Борис ще ме напусне, ако се върнем на Кавендиш Скуеър и ги заварим там. А много добре знаеш, скъпа Аурелия, че без Борис съм загубен.

Княз Проков удари с чукчето по вратата, обърна се към Аурелия и я погледна очаквателно. Тя избухна в смях. Алекс беше вече баща, но това не го бе променило ни най-малко. Все още се носеше като вихрушка през живота и повличаше всички след себе си.

— Аз имам ключ — рече с усмивка Аурелия и му го подаде. — За съжаление Моркомб вече не отваря, предоставил е тази работа на Джейми. А той е много по-бърз, както можеш да си представиш.

По щастлива случайност Моркомб минаваше през залата тъкмо когато двамата влязоха.

— Пак вдигате шум — изръмжа той, но внезапно разтърка късогледите си очи и се взря в Алекс. — А, вие ли сте? Момчето на лейди София.

— Аз съм, Моркомб. Здравейте. Надявам се, че сте добре. И вие, и Ада, и Мейвис… дано всички сте добре.

Алекс стисна сърдечно треперещите старчески ръце. Никога нямаше да забрави, че именно Моркомб му бе дал последния тласък да забрави окончателно историята на баща си, да започне да гледа напред и да изгради щастието си с Ливия.

— Добре са и ще се радват да ви видят — отговори Моркомб с една от редките си усмивки. — Ще ви донеса нещо в салона и ще ида да им кажа, че сте тук. Със сигурност ще дойдат да ви поздравят. Но я ми кажете — как е лейди Лив? Ами бебето? Момичетата с нетърпение очакват да го видят.

— Много скоро ще го видите — обеща Алекс. — Планираме да се върнем в Лондон след две седмици.

— Прекрасно! Точно навреме за бала на Корнелия — извика въодушевено Аурелия и го поведе към салона. — Нел много ще се радва. Разчиташе на вас.

— Лив за нищо на света не би пропуснала този бал. — Алекс се оглеждаше с интерес. — Къщата ви изглежда много удобна.

— Е, не е просторна като твоята на Кавендиш Скуеър, но аз си я харесвам. Има положително излъчване, Франи също се чувства много добре тук.

Алекс се разположи на дивана като стар приятел, който не чака покана.

— Сигурно разбираш, че Ливия ми е заповядала да не се връщам при нея без подробно описание на съпруга ти.

— Естествено — засмя се Аурелия. — Макар да съм сигурна, че Нел вече й е описала всички възможни подробности. А и самата аз се постарах доста. — Тя, естествено, бе пропуснала някои важни детайли и подозираше, че Лив е забелязала дупките.

— Корнелия го вижда с други очи — възрази меко Алекс.

— Така е — въздъхна Аурелия и взе таблата от треперещите ръце на Моркомб. — Аз ще се оправя по-нататък, благодаря, Моркомб.

— Вие оставете таблата на масата, а аз ще налея — заяви твърдо старият иконом. — Шерито не е лошо, сър.

— Нашето шери е отлично, Моркомб, не по-лошо от запасите в избата на княз Проков — възрази почти сърдито Аурелия.

Алекс се засмя и грабна чашата от ръцете на стария иконом, преди да се е разляла.

— Е, къде е сър Гревил? — попита той, когато Моркомб излезе.

— Излезе по работа.

Аурелия знаеше, че Гревил е във военното министерство, но нямаше намерение да го каже на Алекс. Ако Гревил реши да се довери на руския княз, ще го направи — решението е само негово. Тя няма да се меси.

— Разбирам. — Алекс отпи глътка шери и я погледна изпитателно. — Доколкото разбирам, и той е като нас.

— Най-добре го попитай сам — отвърна колебливо Аурелия.

Алекс кимна и побърза да смени темата.

— Нося миниатюра на малкия Александър. — Извади от джоба си портретче в рамка от натрошен седеф, погледна го и отбеляза с усмивка: — Колкото и да обичам жена си, съм длъжен да кажа, че живописта не е силата й.

Аурелия се засмя сърдечно и взе портретчето от ръцете му.

— Наистина ли го е рисувала Лив?

— Настоя да го направи сама.

Аурелия разгледа подробно спящото бебе, изрисувано в най-разнообразни цветове.

— Много не ми прилича на бебе — промълви нерешително тя. — По-скоро е едно от твоите луди кучета…

— Какво говориш, Аурелия? Това е синът ми, за бога!

Тя кимна и вдигна портретчето към светлината.

— Прекрасно дете. Горя от нетърпение да го видя на живо.

— Убеден съм, че като го видиш със собствените си очи, ще го оцениш много по-високо — заяви гордият татко.

Аурелия чу отварянето на входната врата и скочи.

— Ето го и Гревил. — Застана на прага на салона и извика:

— Гревил, ела при нас! Искам да ти представя княз Проков.

Гревил, който знаеше, че Аурелия очакваше с нетърпение съпруга на приятелката си, прогони мислите, които го вълнуваха в момента, и влезе при госта. Протегна сърдечно ръка на руския княз, помилва по главата Лира, която го побутваше по бедрото, и й заповяда да заеме обичайното си място в краката на Аурелия.

Аурелия наблюдаваше двамата мъже с огромен интерес. Проследи как си подадоха ръка, как размениха обичайните думи при представянето. Много ясно усещаше, че зад фасадата на учтивостта се разиграва нещо. Двамата се преценяваха незабележимо.

— Поздравявам ви за раждането на сина ви — рече Гревил и отиде да си налее чашка шери. — Доколкото знам, майката и бебето са здрави.

— О, да, всичко е наред — уведоми го с усмивка Алекс и отново извади миниатюрата в седефена рамка. — Това е синът ми, но както вече казах на Аурелия, в действителност е много по-красив.

Гревил разгледа внимателно портретчето. Очевидно не беше в състояние да намери правилните думи за отговор и Аурелия избухна в смях.

— Алекс няма да ти се разсърди, дори да заявиш, че това изобщо не прилича на бебе, Гревил. Лив просто се е опитала да нарисува миниатюра на сина си. Приятелката ми има много дарби, но дори тя самата не се смята за велика художничка.

— Ах… разбирам. Но бебето въпреки това е прекрасно. — Гревил върна миниатюрата на княза и смени темата. — Кога пристигнахте в Лондон, Проков? Ще пиете ли още една чаша шери?

— Вчера. Днес е първото ми посещение — естествено, на Саут Одли Стрийт. — Алекс се разположи удобно и продължи непринудено: — Жена ми настоя веднага да поздравя Аурелия за сватбата й. Което ми напомня, че съм забравил нещо. — Извади от джоба си дебело писмо и го връчи на Аурелия.

— Това е за теб от Лив. Уверен съм, че съдържа всички новини около нас, разказани много по-живо, отколкото бих го направил аз.

— Ти сигурно нямаш представа и за половината истории, които Лив разказва в това писмо — увери го през смях Аурелия.

— Вероятно си права, скъпа. Жените имат други приоритети — отвърна със самодоволна усмивка Алекс. — Е, полковник Фалконър, доколкото разбрах, вие сте в Англия едва отскоро.

Гревил кимна. Това не беше тайна.

— През последните две години живях главно в Испания и Португалия.

— И сега се наслаждавате на заслужена почивка — отбеляза Алекс и въпросително вдигна вежди.

— В известна степен. — Гревил седна на стола срещу княза.

— Предполагам, че и вашето пребиваване в провинцията е било свързано с малко почивка.

Изречението прозвуча като въпрос, но Аурелия съвсем ясно чу в думите и леко предизвикателство.

— Съвсем правилно. — Алекс явно се колебаеше дали да приеме предизвикателството и да продължи темата. Точно тогава обаче вратата на салона се отвори шумно. Влязоха Ада и Мейвис и внесоха тежка табла с пастички и меденки.

— Помислихме си, че не е лошо да похапнете нещо с шерито — оповести тържествено Мейвис и сложи таблата на масата. — Как са лейди Ливия и бебето, сър?

— Чувстват се отлично — отговори с усмивка Алекс, стана и подаде ръка на близначките. — Нося портрет на малкия Александър, нарисуван от майка му.

Близначките се засмяха зарадвано и отидоха до прозореца, за да разгледат миниатюрата на спокойствие.

— Малкото се е метнало изцяло на майка си — отбеляза доволно Ада. — Я му виж носленцето… също като на нашата лейди Лив.

— Одрало й е кожата — съгласи се Мейвис. — Само очичките му са на лейди София.

— Точно така, те са от баща му. А кога лейди Ливия и бебето ще дойдат при нас в града, сър?

— След две седмици — отговори Алекс и побърза да си прибере миниатюрата.

— О, я виж ти! Значи трябва веднага да се погрижим за детската стая! — извика Ада и добави неодобрително: — Или смятате, че Борис ще го направи по-добре от нас?

— Убеден съм, че Борис много ще се зарадва да предостави тази работа на вас — отговори дипломатично Алекс. — Но сигурно ще ви е трудно да намерите време за детската стая, след като сега работите за лейди Фалконър.

— О, това не бива да ви притеснява, сър. Имаме цялото време на света — успокои го веднага Мейвис.

— Точно така — кимна убедено Ада. — Пък и една детска стая няма да ни отнеме повече от ден-два, нали, Мейвис?

Двете жени си кимнаха и напуснаха салона в пълно съгласие.

— Питам се как са открили прилика с Ливия. — Алекс се взря недоумяващо в портрета на сина си. — Аз дори не виждам къде му е нослето, камо ли да го оприлича с носа на Ливия.

Аурелия се превиваше от смях.

— Много добре знаеш, че Моркомб и близначките не са майстори в изкуството да лъжат тактично — обясни тя. — Според мен причината е, че те обожават Ливия и я виждат навсякъде.

— Сигурно имаш право. — Алекс жадно посегна към пастичките. — През цялото време копнеех за сладкишите им… Надявам се, че нямаш нищо против близначките да ни помагат за бебето.

— О, нямам нищо против да се лиша за известно време от услугите им. — Аурелия не преставаше да се смее.

— Аз обаче не съм съгласен да се лиша от кулинарните им умения — възрази Гревил и също посегна към сладките.

— О, не се притеснявай за това. — Аурелия го дари с нежен поглед. — Алекс си има френски готвач. Той и близначките са различни като деня и нощта. Ако Лив пожелае нещо специално, те ще го приготвят тук и ще оставят малко и за нас.

— Както кажеш, скъпа. Ти винаги намираш най-доброто решение.

Гревил стана да налее още шери, но чукането по вратата го стресна.

— Очакваш ли някого, Аурелия?

— Не, но е възможно един или друг нов познат да е решил да ме посети точно днес — отговори тя с леко натъртване на „нов познат“. Погледът й каза на Гревил всичко, което трябваше да знае. Дон Антонио бе обещал да намине много скоро. Внезапно цялото й тяло се напрегна. По гърба й пролази студена тръпка.

Лира се надигна, наостри уши и се обърна към коридора.

— Разбирам — отвърна спокойно Гревил. — Надявам се, че Джейми е някъде в залата, иначе ще се наложи да чакаме, докато Моркомб благоволи да отвори.

— Само да знаете колко позната ми е тази дилема! — засмя се Алекс. — Затова предлагам аз да изиграя ролята на иконом и да отворя вратата.

— Престани, Алекс — засмя се Аурелия. — Джейми ще се погрижи.

Оказа се права. Само след минута Джейми отвори вратата на салона и оповести тържествено:

— Един джентълмен желае да ви види, милейди. — Момъкът влезе и подаде на Аурелия картичка.

— Много ти благодаря, Джейми.

Очевидно не може да прочете името върху картичката, помисли си с усмивка Аурелия, но не мога да му се сърдя за това. Тепърва ще събира опит като иконом.

Тя взе картичката и забърза към залата. Посетителят я очакваше в подножието на стълбището, явно учуден от недодяланото посрещане.

— Дон Антонио, много се радвам да ви видя! — извика Аурелия и отдалеч му протегна ръка. — Не се надявах толкова скоро да ме почетете с посещението си.

Най-добре да се държи също толкова изкуствено и глупаво, както на соарето у графиня Лесингъм.

Испанецът удари токове, поклони се и поднесе ръката й към устните си.

— Честта е изцяло моя, лейди Фалконър.

Той потърси погледа й и на устните му заигра усмивка, която обаче не стигна до очите.

Аурелия го отведе в салона. Гревил ги очакваше, облегнат на камината, с чаша шери в ръка. Поклони се кратко пред госта, промърмори нещо неразбрано и се обърна към Алекс. Аурелия побърза да изпълни задълженията си на домакиня.

— Позволете да ви представя княз Александър Проков. Алекс, това е дон Антонио Васкес. Отскоро е в нашата страна.

— Знам какво е да влезеш като нов в лондонското общество — усмихна се учтиво Алекс и подаде ръка на госта. — Откога сте при нас, сър?

— Едва от няколко седмици. Много ви благодаря, сър Гревил. — Дон Антонио прие с поклон предложената му от домакина чаша шери.

— Желаете ли да седнете, сър? — Аурелия се настани на дивана и подканващо потупа мястото до себе си.

Дон Антонио не почака втора покана. Лира, която досега не помръдваше и не показваше никакво вълнение, стана и зае място в краката на Аурелия. Ушите й стърчаха, главата й бе вдигната, очите гледаха бдително. Испанецът протегна ръка да я погали, но Лира издаде дълбоко ръмжене и той побърза да се отдръпне.

— Това куче явно не е от най-кротките. Странно, защото беше много внимателно към дъщеря ви.

— Лира е обучена да ме пази — обясни Аурелия и се засмя изкуствено. — Намирам, че в град като Лондон това е напълно излишно, но моят съпруг твърди, че е добре да имам такъв строг пазач.

— Много интересно — отвърна дон Антонио със скучаещ тон.

Гревил също се засмя.

— Аз съм израснал на село, дон Антонио, и там е обичайно да имаш куче. Лично аз не мога да си представя живота без куче, затова желая съпругата ми и доведената ми дъщеря да се възползват от компанията на Лира.

Алекс следеше разговора между двамата мъже с огромен интерес, но лицето му си оставаше напълно безизразно. Аурелия се държеше по начин, който го учудваше. Не я беше виждал такава. Откакто я познаваше, не можеше да си я представи като глупава кокетка. Очевидно го правеше нарочно. Ако инстинктът не го лъжеше, домакинът и домакинята имаха някакви тъмни цели. А испанецът определено беше неприятен.

Хари вече бе казал на Алекс, че съпругът на Аурелия има нещо общо с военното министерство. Князът знаеше също, че в момента полковникът изпълнява някаква секретна задача. Хари не знаеше нищо повече, освен това се придържаше към правилата и отказваше да обсъжда проблема с Фалконър.

Полковникът вероятно замисляше нещо срещу испанеца — това беше близо до ума, след като бе споменал, че е прекарал последните две години в Испания.

Но това все още не обясняваше защо Аурелия се държи така странно. Тя със сигурност не знаеше с какво се занимава съпругът й. Почтените мъже не въвличаха съпругите си в опасните си мисии. Той също държеше Ливия далеч от тайната си мисия… доколкото беше възможно.

И докъде го доведе това? Ако не се беше намесила жена му, сега щеше да гние в затворите на руските тайни служби. Без надежда да се измъкне някога.

Алекс се облегна назад, завъртя чашата между пръстите си и продължи да наблюдава сцената. Само след пет минути беше убеден, че Аурелия и съпругът й работят заедно и целта им е да се справят с дон Антонио.

Когато сметна, че е настъпил подходящият момент, Алекс се намеси в разговора:

— Моля да ме извиниш, Аурелия, но трябва да си вървя. Искам да посетя и Корнелия. Нося й писмо от Ливия и съм длъжен да го предам навреме. Би било неучтиво да се забавя — завърши той и се надигна.

Аурелия скочи рязко. Очевидно се радваше, че поне за малко ще се отърве от компанията на испанеца.

— Предай сърдечните ми поздрави на Нел и й кажи, че следобед ще намина при нея. Лично ще взема Франи от дома й.

— Разбира се. — Алекс я целуна по бузата и се поклони на испанеца, който не бе станал от дивана. — Радвам се, че се запознахме, дон Антонио. Може би ще се срещнем в Уайтс?

— Лейди Лесингъм бе така добра да впише името ми в Уайтс — отговори гостът с тънка усмивка. — Осмелявам се да предположа, че ще се засечем край игралната маса. Вече се радвам на новата ни среща, княз Проков.

— Позволете да ви изпратя до изхода, княже. — Гревил излезе от салона след госта си и грижливо затвори вратата.

— Много благодаря. — Алекс хвърли изненадан поглед към затворената врата. — Останах с впечатлението, че Аурелия не държи много на компанията на този испанец.

Сивите очи светнаха насреща му.

— О, така ли? Аз пък си мислех, че компанията му я забавлява. Но вие я познавате отдавна и я разбирате по-добре от мен.

— Днес се убедих, че не я познавам чак толкова добре — отговори тихо Алекс и спокойно издържа погледа му.

— Да, май сте прав. Бих казал само, че ние с Аурелия се разбираме наистина много добре.

— Не смея да се съмнявам. — Алекс кимна кратко и му подаде ръка. — Благодаря ви. Щом се върнем на Кавендиш Скуеър, ще се опознаем по-добре.

— Радвам се. С нетърпение очаквам да се запозная и със съпругата ви.

Двамата мъже се разделиха с учтиви усмивки. Гревил отвори входната врата, Алекс излезе навън и подхвърли през рамо:

— Аурелия означава много за приятелите си, Фалконър.

— Аурелия означава много и за съпруга си, Проков.

Отново си размениха усмивки и Алекс се качи в елегантната си двуколка.

Гревил си влезе вкъщи и затвори вратата. Съвсем естествено беше вдовицата на Фредерик да има приятели, но досега не беше вярвал, че на света може да има толкова добри, истински приятели. Всички се стараеха да й помагат и да я пазят. Изобщо не бе помислил, че приятелството се разпростира и върху съпруга й. Все още не беше в състояние да прецени дали това обстоятелство е полезно или вредно. По-скоро полезно, като се има предвид какви бяха съпрузите на приятелките й. Наистина специални мъже. Дали можеше да разчита на тях… Времето щеше да покаже.

Гревил остана още малко в залата, загледан в затворената врата към салона. После отиде в библиотеката. По-добре да остави Аурелия да се оправя сама с испанеца. Тя се намираше в собствения си дом, Лира лежеше в краката й, значи нямаше от какво да се притеснява. Той, естествено, не би напуснал къщата, докато дон Антонио Васкес се намира под покрива му.

Дано Аурелия успее да научи нещо за тайните му планове, помоли се Гревил. Дано испанецът се изпусне и каже нещо, което да му покаже какъв капан възнамерява да заложи, за да улови Смока в мрежата си. Ако другите планове се провалят, но Аурелия успее да се сближи достатъчно с дон Антонио, може тъкмо тя да му заложи капан, за да го обезвредят. Да, хубаво би било да се отърват веднъж завинаги от Ел Демонио…

Аурелия напълни отново чашата на госта и му предложи сладкиши.

— Просто не можете да си представите колко приятно ми беше да гостувам у лейди Лесингъм. — Тя отхапа парченце от една меденка и въздъхна: — Боже, колко обичам сладки неща…

— Това май важи за всички дами — усмихна се дон Антонио и също си взе меденка.

— Абсолютно сте прав. Един от най-големите ни пороци е, че сме неспособни да устоим на сладкишите и бонбоните — отговори тя с кокетно поклащане на главата.

— Само за един порок ли признавате? — попита с леко предизвикателство испанецът и вдигна вежди.

Аурелия избърса устни с ленената салфетка.

— Вероятно не, сър. Но нима вие нямате пороци?

— За съжаление сте права — кимна испанецът. — Имам, и то много.

— Ще позволите ли да попитам какви? — Аурелия се наклони леко към него.

— Толкова са много, че не съм в състояние да ги изброя — отвърна той и уж случайно сложи ръка върху коляното й. Притисна я леко и я пусна. — Но много обичам например да яздя в парка. Дали ще мога да ви убедя да ме придружите някой следобед?

— О, с удоволствие. Много ще се радвам, дон Антонио.

Аурелия с мъка скри облекчението си от отдръпването му.

Не беше добра във флиртуването, защото в решаващия момент избухваше в смях. В присъствието на този човек обаче изпитваше единствено страх. Двамата не си играеха. Случващото се беше много сериозно… въпрос на живот и смърт. Съвсем не й беше до смях.

— Какво ще кажете за утре следобед? — попита дон Антонио и се надигна. — Ще дойда да ви взема точно в пет.

— Да, разбира се, чудесно — отговори Аурелия и също стана. — Позволете да ви изпратя до вратата. Нашият иконом е много възрастен, а новото момче тепърва се обучава, затова предпочитам да взема нещата в свои ръце.

— В моята страна това е немислимо. Но, както се казва, други страни, други обичаи — отбеляза с кратък смях испанецът.

— Прав сте, сър. — Аурелия отвори входната врата и му подаде ръка.

— До утре, милейди — промълви той и целуна китката й.

— До утре. — Аурелия го изчака да слезе по стълбата и заключи вратата. Вече трепереше неудържимо и имаше чувството, че по гърба й лази слузест, студен охлюв. За момент се запита дали не е по-добре да се откаже от тази опасна мисия, но бързо отхвърли съмненията си. Гревил я пазеше. Няма от какво да се страхува.

Лира мушна муцуна в дланта й и Аурелия разсеяно я подръпна по лявото ухо.

Няма от какво да се страхувам.

20

Алекс пристигна на Маунт Стрийт само за минути. Хари Бонъм си беше вкъщи. Като чу добре познатия глас, домакинът излезе от библиотеката.

— Очаквахме те всеки ден, Проков — поздрави Хари с видима радост. — Как са Ливия и бебето?

— Много добре. Ливия се е възстановила напълно, а малкият се развива бързо — отговори весело князът и разтърси ръката му. — След две седмици се връщаме в града. Няма да изпуснем бала на Корнелия.

— За съжаление Корнелия не си е вкъщи. Доколкото разбрах, трябвало да участва в някакво благотворително начинание. Много ще се разочарова, като разбере, че те е пропуснала. Заповядай в библиотеката. — Хари тръгна напред.

— Заповядай, седни — покани госта си той и посочи удобното кресло пред камината. — Шери?

— С удоволствие, макар че вече пих — отговори Алекс и седна. — Идвам от Саут Одли Стрийт.

— О! — Хари му подаде чаша шери и се настани насреща му. — Успя ли да се запознаеш с Фалконър?

— Да. Прибра се малко след като влязох. Аурелия изглежда много добре.

— Явно бракът й се отразява чудесно — кимна Хари и отпи голяма глътка шери. — Няма смисъл да говорим със заобикалки, Проков. Кажи, как намираш Фалконър? Много държа да разбера какво е първото ти впечатление.

Алекс отговори с въпрос:

— Работил ли си някога заедно с него?

— Не, никога. Ние сме на различни фронтове. Знаеш, аз водя хартиена война. Фалконър предпочита откритите битки. Той е един от най-добрите в нашите редици — поне така твърди началникът ми, а аз нямам основания да не му вярвам. Той говори за него с истинско възхищение.

— Има ли някаква задача в момента? — попита сериозно Алекс.

— Мисля, че да — вдигна рамене Хари. — Но той със сигурност няма да потвърди предположенията ми. Както и Саймън Грант. Помолиха ме да го въведа в лондонското общество. Няколко покани, няколко познанства, нали знаеш как става. Той обаче не е зависим от моята помощ. Само за няколко седмици уреди положението си. А като се ожени за Аурелия, си осигури още куп приятели и познати.

Алекс кимна развеселено.

— Как точно се случи това между двамата?

— Никой не знае. Аурелия разказва, че се срещнали в Бристол, докато тя бдяла над болната си стара леля. Веднага се харесали и решили да се оженят. Очевидно смятат, че бракът е изгоден и за двамата.

— Мислиш ли, че това е брак по целесъобразност?

— Не, в никакъв случай. Ако мога да вярвам на Корнелия, става дума за луда, внезапно разгоряла се страст. Толкова луда, че двамата се венчаха само седмица след като обявиха годежа си. Досега не съм забелязал нищо подозрително. Двамата наистина са влюбени един в друг, освен това Аурелия е много доволна, че си има собствено домакинство. — Хари кимна замислено. — Ти с какво впечатление си?

— Смятам, че Аурелия е щастлива, даже много. — Алекс завъртя чашата си срещу светлината и кехлибарената течност засия. — Докато бях там, дойде гост. Испанец. Някой си дон Антонио Васкес. Чувал ли си това име?

Хари поклати глава.

— Във време, когато Наполеон едва ли не всеки ден сваля по някой европейски владетел от трона му, страната ни се пълни с емигранти. — Той се усмихна многозначително и помоли: — Говори направо, Алекс. Кажи ми какво се върти в главата ти.

— Това е само усещане — обясни тихо князът. — Имам чувството, че Фалконър и Аурелия работят заедно върху това поръчение. И то има нещо общо с испанеца, който им дойде на гости.

— Не го познавам и не знам нищо за него — отвърна примирително Хари. — Честно ще ти призная, че понякога и аз имам същото чувство. Бракът на Аурелия с Фалконър е много повече от внезапен изблик на страст. Няколко пъти съм ги виждал заедно в обществото и всеки път се учудвам. Разменят си едни такива особени погледи, Аурелия се държи по начин, който е напълно необичаен за нея…

— Точно с това впечатление останах и аз. Кажи, Хари, възможно ли е този човек да използва Аурелия за своите цели? Не смея дори да си го помисля.

— Защо? — попита Хари и вдигна вежди. — Не мога да си представя, че я е включил в работата без нейно съгласие. Освен това Аурелия в никакъв случай не е глупава, нито наивна. Ако се е съгласила да му помага, значи го прави по своя воля и в пълно съзнание. Поне Корнелия е твърдо убедена в това, а тя и Ливия я познават по-добре от всички други.

— Значи си говорил с Корнелия за това?

— Само бегло, Фалконър действа потайно и ние не бива да му се пречкаме. Нямаме право дори да изказваме предположения с какво се е заел. Няколко пъти му намекнах, но той всеки път ме вцепеняваше с учтива, непроницаема усмивка, която на всичкото отгоре беше недвусмислено заплашителна.

Алекс кимна мрачно.

— И с мен се държа така. Какво ще правим сега?

— Нищо, разбира се. — Хари наля още шери. — Ако Аурелия наистина работи с него, сигурно я е обучил. Няма да я пусне в акция, ако не е убеден, че е годна да свърши работата по най-добрия начин. Освен това съм готов да си заложа главата, че е взел онова огромно куче да я пази.

— Нека поне да му дадем да разбере, че приятелите на Аурелия са загрижени за нея.

Хари се засмя тихо.

— Той е наясно с това, Алекс. Аз даже предложих да му помагам… малко несръчно, признавам. Той отказа учтиво, но знае, че предложението си остава.

— Тогава ще се опитам да се примиря.

В този миг вратата се отвори шумно и в библиотеката нахлу Корнелия, облечена в червено-кафяв костюм за езда.

— О, Алекс, Хектор ми каза, че си тук!

Тя му протегна двете си ръце, а той я прегърна сърдечно и се разкиха, защото черното перо на шапката й го погъделичка по носа. Корнелия се засмя, извади иглите от шапката си, свали я и я хвърли на стола до вратата.

— Как е Лив? Искам веднага да ми разкажеш за нея и за бебето!

— По-добре прочети писмото й. — Алекс извади от джоба си плик, също толкова дебел, колкото онзи, който бе дал на Аурелия. Показа и миниатюрата на сина си и изрази учудването си от обясненията на близначките, че малкият бил одрал кожата на майка си.

Корнелия и Хари се смееха от сърце.

— Ела на вечеря у нас — предложи Корнелия. — Ще се погрижа Ели и Гревил също да дойдат.

Алекс благодари и попита предпазливо:

— Харесваш ли съпруга на Аурелия?

— Разбира се — отвърна просто Корнелия. — Щом Ели го харесва, и аз го харесвам. — Погледна го и извика триумфално: — Знаех си, че Лив ти е наредила да ме разпиташ!

— Права си — призна засрамено Алекс. — Тя твърди, че писмата ти са доста неясни. Изразявала си се… двузначно. Каза още, че ако те попитам направо, ще получа честен отговор.

— Точно така. И съвсем честно признавам, че съпругът на Аурелия е непроницаем. Убедена съм, че крие грижливо истинското си аз. Но Ели го разбира и това е най-важното. — Корнелия се усмихна колебливо. — На времето ни беше трудно да те приемем, Алекс, но последвахме примера на Ливия.

Алекс прие намека с разбираща усмивка.

— До довечера.

 

 

След като дон Антонио си отиде, Аурелия тръгна да търси мъжа си. Намери го, както очакваше, в библиотеката.

— Нашият приятел си тръгна, нали? — попита тихо Гревил. — Чух затварянето на външната врата.

— Да, за щастие. — Аурелия започна да разтрива вледенените си пръсти. — Все по-трудно го понасям. Страх ме е от него.

— Това не ме учудва — промълви Гревил, стана и отиде при нея. — Дон Антонио Васкес е крайно неприятна личност… за да се изразя по най-мекия начин. — Повдигна брадичката й с един пръст и я погледна дълбоко в очите. — Знам, че те плаши…

— Да, малко… — Палецът му се плъзна по устните й и Аурелия потръпна.

— Не искам да рискуваш, скъпа. Запомни: бдителността ти не бива да отслабва нито за миг. Васкес е опасен.

Аурелия сведе поглед.

— Очите му са страшни. Абсолютно празни. Никога не разбираш какво мисли.

— Той е таен агент — обясни тихо Гревил. — Научил се е да изпразва погледа си от всякакви мисли. Длъжен е да го прави. Имате ли вече уговорка?

Държи се така, сякаш случващото се няма нищо общо с него, помисли си Аурелия. За миг се запита дали да заговори по темата, но веднага се отказа.

— Ще дойде да ме вземе утре следобед, точно в пет, за да пояздим в парка.

Гревил се намръщи леко.

— Новият ни кочияш ще те придружава, разбира се, на почтено разстояние. Бъди сигурна, че нито за миг няма да те изпусне от очи.

— По това време паркът е пълен с хора. Няма да сме сами.

— Въпреки това — отвърна Гревил и отиде да й налее шери.

Аурелия кимна успокоено.

— Какво искаш да измъкна от него?

— Каквото обсъдихме. Разпитай го за хората, с които общува, все едно испанци или англичани. Трябва да разберем какво замисля. Ако възнамерява да изгради шпионска мрежа, трябва да знаем кого смята да ангажира. Ако проявява интерес към определена личност, трябва да научим името й. С други думи, искам ти да привлечеш вниманието му върху себе си. Покани го да ни посещава по-често. Помоли го да ти представи приятелите си, новите си познати. Най-добре е да пофлиртуваш малко с него, безобидно, разбира се. Да му покажеш, че го смяташ за свой приятел. За да общува с теб непринудено.

Гревил стоеше с гръб към нея и Аурелия не можа да види мрачното му изражение. Никак не му се искаше Аурелия да флиртува с Васкес, да се сближава с него, но това беше необходимо за целите му. Не можеше да й каже каква е същинската цел на испанеца и това го измъчваше. Но ако двамата се сближат, ще му е по-лесно да заложи капан на Ел Демонио, преди той да е нанесъл своя удар.

— Звучи съвсем просто — отбеляза Аурелия, седна на пейката под прозореца и подръпна Лира по ухото. — Само ако можеше дон Антонио да не е толкова отвратителен…

— Не забравяй, че вършим добро дело. Ясно ми е, че ти е трудно да общуваш с такава гадна личност, но какво да се прави… — Гревил се обърна и я погледна втренчено. — Дон Антонио е един от най-добрите испански агенти. Това означава, че трябва да го приемем сериозно. Пак повтарям: нито за миг не си позволявай бдителността ти да отслабне.

Защо имам чувството, че Гревил не ми казва цялата истина?

Всъщност той никога не ми казва цялата истина, продължи да размишлява Аурелия. И не го крие. Той изричаше, каквото знаеше, само когато беше убеден, че тя трябва да го знае. Аурелия разбираше защо го прави, но този път беше различно. Днес тя имаше чувството, че той избягва отговора. Досега винаги й казваше, че тя не бива да знае това или онова… а днес не смееше да я погледне.

Гревил, естествено, забеляза смущението й. Отиде при нея и я изправи на крака.

— Какво смяташ да правиш през следващите два часа? Ако не е нещо спешно, отложи го.

Аурелия забеляза тъмното желание в погледа му и потръпна. Тялото й реагира веднага.

— Нямам спешни задачи — отвърна тихо тя и навлажни с език пресъхналите си устни. — Ако искаш, можем да правим нещо заедно…

— О, да — отговори Гревил, притисна я до гърдите си и я зацелува с луда страст.

Аурелия затвори очи и сякаш се потопи в розова мъгла. Вдъхваше дълбоко аромата на кожата му, триеше лице в наболата му брадичка, опиваше се от силата на тялото му, което изцяло погълна нейното. Обичаше да се губи в прегръдката му.

Гревил я вдигна високо във въздуха и отиде до вратата. Заключи грижливо и отново отнесе Аурелия до прозореца. Погледът му пламтеше.

— Никога не съм имал жена, която ме изпълва с неутолима страст — прошепна дрезгаво той и нетърпеливо започна да изважда фуркетите от косата й, докато с другата ръка я притискаше към бедрата си. Вдигна я отново и я отнесе до удобния диван в средата на стаята. Седна и сложи Аурелия в скута си, с лице към него.

Тя се надигна, за да махне полата и фустите си, нетърпеливо развърза шнуровете на бельото. През това време той отвори панталона си. Бедрата й бавно се плъзнаха по неговите и възбуденият член запулсира между тях. Той нахлу дълбоко в нея и тя се наклони към него, за да помилва устните му със своите. Приятно й беше, че контролира целувката и ритъма на движенията.

Гревил облегна глава на дивана и се остави в ръцете й. Тя се люлееше ритмично върху него, повдигаше и спускаше таза си и го приемаше още по-дълбоко в себе си. Устните й върху неговите още повече засилваха страстта помежду им.

Аурелия внимателно се плъзна назад, докато стигна почти до коленете му. Меката, топла плът между бедрата й започна игра с главичката на члена му, което окончателно го накара да загуби самообладание. От гърлото му се изтръгна дълбок стон и той властно я придърпа отново върху себе си.

Аурелия се засмя тържествуващо. Този път беше неин ред да си поиграе с него, както той го беше правил десетки пъти. Тя щеше да определи кога ще стигнат до върха и това беше много приятно. Не осъзнаваше защо си играе така с него, но нещо в задното ъгълче на съзнанието й нашепваше, че иска партньорството им да е равностойно. Че тя също има право да определя какво и кога ще се случи.

Внезапно Гревил се заби с все сила в нея и тя моментално се изгуби в усещанията си. Ускори ритъма и много скоро заплува по вълните на екстаза. Той обхвана хълбоците й и продължи да я люби дори когато тя извика триумфиращо и изтощено се отпусна върху него. Главата й падна на рамото му, той въздъхна и също се освободи от напрежението.

Двамата останаха прегърнати, докато дойдат на себе си. Гревил трепереше. Колкото и да беше неспособен да разсъждава разумно в този момент, той знаеше, че обича Аурелия. Все още отказваше да го признае пред себе си. Повтаряше си, че изпитва към нея дълбоко уважение и луда страст, не повече. Но този път призна, че за момент Аурелия му беше вдъхнала чувството, че е пълна, завършена личност.

Полковник Гревил Фалконър рядко изпадаше в паника. Когато това се случваше, причината беше видима, ясна и той знаеше как да се справи с паниката. Ала чувството, което го връхлетя днес, беше невидимо, непонятно и той нямаше представа как да го преодолее.

Той отвори очи. Аурелия вдигна глава от рамото му.

— Това беше хубаво — прошепна задъхано тя.

Гревил отново настани главата й на рамото си и започна да си играе с меките руси кичури.

— Аз бих го нарекъл другояче, скъпа… може би неземно? Защото беше много повече от добре.

Аурелия се засмя и му подаде устните си.

— Неземно ми харесва — пошепна нежно тя.

Гревил я целуна с безкрайна любов. Нямаше сили да я люби още веднъж, но и така беше добре. Не искаше да се отделя от нея. Бавно, много бавно чувството, че е понесен от буря, се разсея и той си възвърна самоувереността. И тогава осъзна, че страстта окончателно е замъглила разсъдъка му — този път не беше взел необходимите мерки да я предпази от забременяване!

— Стани! — заповяда рязко той и я потупа по задничето.

Аурелия стъпи на краката си и се огледа замаяно. Спусна фустите си и се опита да приглади измачканата пола.

— Май трябва да се кача в стаята си и да се измия хубаво…

Гревил също се изправи. Закопча панталона си, обхвана лицето й и я целуна по носа.

— Понякога, когато сме заедно, се забравям, скъпа…

Това е най-прекрасният комплимент, който съм получавала някога, помисли си тя и очите й се напълниха със сълзи. Гревил беше спонтанен любовник и тя ценеше високо това негово качество.

— И с мен е същото — отговори шепнешком тя, изтръгна се от ръцете му и излезе от библиотеката. Не искаше той да разруши с думи този скъпоценен миг между двамата.

Само след минута обаче Аурелия се върна в библиотеката с бележка в ръка. Нямаше как, ежедневието си имаше изисквания.

— Получих бележка от Нел, Гревил. Кани ни на вечеря на Маунт Стрийт. И Алекс ще е там. Ще отидем, нали?

— Разбира се — отвърна той, без да се помръдне. — В колко часа?

— В осем — отговори Аурелия и излезе.

Спря за малко в коридора и учудено поклати глава. Гревил я гледаше смутено, с изненада, сякаш не разбираше какво става. Тази несигурност изобщо не беше присъща на полковник Фалконър.

Тя се усмихна на себе си и забърза към спалнята, за да измие следите от обедното им любовно приключение.

 

 

На следващата сутрин Аурелия се събуди от детски пръстчета, които нетърпеливо се плъзгаха по бузите й.

— Мамо, мамо, събуди се! — Франи седеше до нея на възглавницата и я побутваше нетърпеливо. — Мамо, искам да се събудиш!

— Будна съм, Франи — отговори Аурелия и моментално съсредоточи цялото си внимание върху малката. — Какво има, скъпа?

— Искам да взема Лира и да я заведа при Стиви. Той не вярва, че тя изпълнява заповедите ми. Опитах се да му обясня, че й казвам определени думи и тя ме слуша, но той твърди, че не е вярно. Трябва да му покажа, че мога.

Аурелия въздъхна тежко. Нямаше как да изпълни тази молба.

— Лира не е плюшено животинче, скъпа. Тя е голямо куче и има нужда от движение. Не може да прекара целия ден, затворена в една стая с теб и Стиви.

— Мис Алисън ще ни изведе в парка — отвърна нетърпеливо Франи. — Лира ще дойде с нас и ще си играем. Тъкмо ще покажа на Стиви как й заповядвам да донесе топката и тя хуква да я гони. О, моля те, мамо, моля те!

Дявол да го вземе, каза си безпомощно Аурелия. Крайно неприятно й беше да спори с Франи рано сутринта, но нямаше намерение да отстъпва. Седна в леглото и се приготви за битка.

— Не, Франи, Лира ще остане при мен. Ако желаеш, следобед ще дойда да те взема и ще я доведа. Тогава ще я покажеш на Стиви и тримата ще си поиграете в градината на леля Нел. Но не може да остане при теб целия ден.

Долната устна на детето затрепери.

— Но аз искам да покажа на Стиви, че Лира изпълнява, каквото й кажа.

— Лира не изпълнява твоите заповеди, Франи.

Момичето скочи и хукна към вратата, която току-що се бе отворила. Гревил застана на прага с чаша кафе в ръка.

— Разбира се, че изпълнява заповедите ми! — извика сърдито тя.

— Не, мила — повтори спокойно Гревил и започна да обяснява:

— Лира прави това, което хората очакват от нея. Когато ти носи топката или сяда на задните си крака, тя го прави не защото е чула и разбрала какво й казваш, а защото така е обучена. Ако й дадеш заповед, която й е непозната, тя няма да те послуша.

Франи го изгледа недоверчиво, но проблемът явно я заинтересува.

— А кой я е научил да прави каквото трябва?

— Един много специален учител — отговори търпеливо Гревил. — Човек, който разбира от кучета. Ти си още дете, Франи, и не можеш да тренираш такова голямо куче. Освен това Лира е куче пазач и си върши работата.

— Как така си върши работата? Кучетата не работят!

— Напротив, мила, работят. Охраняват овцете, охраняват къщи, а понякога и хора.

Франи слушаше с нарастващ интерес.

— А какво работи Лира? Ние нямаме овце!

— Ти сама отговори на въпроса си — засмя се Гревил и подаде кафето на Аурелия.

Тя отпи голяма съживяваща глътка и въздъхна доволно.

— Е, Франи, надявам се да си разбрала, че не бива да откъсваш Лира от работата й. Това ще я направи нещастна.

— Добре де. — Франи заподскача из стаята. — Но днес следобед ще я доведеш в дома на леля Нел, за да покажа на Стиви какво може.

— Да, скъпа. Хайде, върви да намериш Дейзи. След няколко минути ще сляза долу да ти кажа довиждане.

Аурелия протегна ръце към дъщеря си и я целуна по челото. Франи се засмя доволно и хукна навън. Майката се облегна на възглавниците и спокойно изпи кафето си.

— Много е хубаво, че й обясняваш всичко — отбеляза тихо тя. — Не обичам, когато възрастните разговарят с децата отвисоко…

— Франи е умна главица — отговори с усмивка Гревил. — Понякога е свръхактивна, но със сигурност не е глупава. — Той дръпна завесите и майското слънце нахлу в стаята.

— Смяташ ли, че прилича на баща си?

Гревил се обърна бавно.

— Никога не съм имал остро око за приликите между децата и родителите. Не виждам да има полза от сравнението. Децата са такива, каквито са.

Отговорът му беше пределно ясен. Аурелия разбра, че е отишла твърде близо до невидимата стена, с която той се обграждаше.

— Сигурно си прав — вдъхна рамене тя. — Всъщност това е само игра, забавление. За родителите е приятно да виждат, че децата им приличат в едно или друго отношение, и обичат да го изтъкват.

— Е, тъй като аз никога няма да имам собствено дете, се налага да се откажа от това удоволствие. Но дойдох при теб толкова рано именно за да говорим за Франи.

— Какво за Франи? — Аурелия веднага застана нащрек.

Гревил замислено потърка брадичката си. От вчера се питаше как да заговори по темата, без да разтревожи Аурелия. Той, естествено, искаше тя да се сближи с дон Антонио, но не искаше да се страхува за детето си. Беше убеден, че ще успее да защити Франи, но предпочиташе да я държи далече от интригите и опасностите, които се трупаха около Саут Одли Стрийт.

— Какво има? — Изражението му я обезпокои.

— Размишлявах дълго и реших, че би било добре, докато работим с Васкес, Франи да не живее с нас. Можеш да я изпратиш при роднини в провинцията.

— Защо? — попита студено Аурелия. — Излагаме ли я на опасност?

— Не вярвам — поклати глава Гревил. — Но ние вървим бързо към решаващата точка в операцията и според мен ще е по-добре, ако никой от нас не отклонява мислите си в друга посока.

— Никой от нас? — повтори иронично Аурелия. — Имаш предвид мен.

— Да, имам предвид теб.

— Защото аз не мога да си представя, че ти би… отклонил вниманието си, както го нарече, с грижите и проблемите на едно шестгодишно момиченце — отсъди още по-студено Аурелия. — Не съм съгласна да се разделя с детето си. Още в самото начало ти казах, че искам Франи да стои далече от нашите занимания. Тя ще продължи да живее, както е свикнала. А и не съм в състояние да й обясня защо я пращам в провинцията. Това ще я уплаши до смърт.

— Разбирам, че не е лесно — кимна Гревил. Убеждението на Аурелия, че той е равнодушен към детето, го нарани болезнено и това го учуди. От друга страна обаче, ако й каже истинската причина за намерението си да отдалечи Франи, ще рискува успеха на акцията.

— Сериозно ли твърдиш, че не играя добре ролята си, защото удовлетворявам потребностите на детето си и това отклонява вниманието ми? — попита гневно тя.

— Не… не, Аурелия, изобщо не исках да кажа това. — Гревил зарови пръсти в късата си коса и силно разтърка кожата на главата. — Просто предложих за известно време да снемеш от гърба си един товар. Нищо повече. Сметнах, че за теб ще е по-просто, ако ти дам възможност да се съсредоточиш изцяло върху работата с Васкес. Нали разбираш, само докато приключим с него.

— Оценявам загрижеността ти — гласът й сякаш бе станал още по-леден, — но те уверявам, че е напълно излишно да се тревожиш. Аз съм напълно в състояние да се грижа за детето си и да изпълнявам задачите, които ми възлагаш. Уверявам те, че няма да те разочаровам. — Аурелия отметна завивката и стана. — А сега трябва да се облека и да изпратя Франи на Маунт Стрийт.

— Щом така желаеш, веднага ще те оставя сама. — Гревил се обърна рязко и излезе от спалнята.

Аурелия позвъни за Хестър, седна пред огледалото и започна да разресва разбърканата си коса. Рядко изпадаше в ярост и ако беше честна пред себе си, трябваше да се запита защо Гревил я е вбесил така. Той прояви загриженост за нея, нищо повече. Но тя беше убедена, че зад предложението му се крие нещо друго. Познаваше го добре. Той очевидно се притесняваше, че мисията му няма да успее, и се боеше, че майчинските й чувства ще му развалят играта.

Е, добре, тя ще му покаже, че няма да застраши успеха на акцията. Изведнъж си спомни, че току–що бе обещала на Франи да я вземе от дома на Корнелия и да покаже Лира на Стиви и Сюзън — а точно в пет дон Антонио ще дойде и ще я изведе на разходка в парка!

— По дяволите! — изруга Аурелия точно в момента, когато Хестър влезе в спалнята.

— Какво има, мадам? — попита учудено момичето.

— Няма нищо, Хестър, спокойно — отвърна Аурелия и хвърли бърз поглед към вратата на съседната спалня.

Както можеше да се очаква, Гревил стоеше на прага и я наблюдаваше въпросително. Очевидно бе чул проклятието й. Той й махна с пръст да отиде при него и Аурелия изруга повторно, макар и много по-тихо. Скочи и се обърна към Хестър.

— Ще облека роклята от раиран муселин, Хестър. Извадете я от гардероба и я пригответе. Ей сега ще се върна.

Аурелия кимна на камериерката и изтича с леки стъпки в стаята на мъжа си.

— Какво става? — попита той, когато тя затвори вратата зад гърба си.

— Не знам да плача ли, или да се смея! — Аурелия разтърси глава. — Преди малко обещах на Франи да я взема от Маунт Стрийт, а после се сетих, че следобед имам среща с дон Антонио.

— Вече се питах колко време ще мине, докато си спомниш.

— Проклятие, Гревил! Нима ми казваш, че си мислил за уговорката ми с дон Антонио, докато аз давах обещание на Франи?

Той кимна сериозно.

— Това е част от професията ми. Длъжен съм да помня всички подробности.

— И аз не биваше да забравям тази важна подробност — въздъхна тежко Аурелия. — Ето, сега можеш да тържествуваш, колкото си искаш. Много бързо ми доказа, че имаш право… по-скоро аз сама ти доставих доказателството.

— Нямам ни най-малкото намерение да тържествувам — отговори все така сериозно той. — Както вече споменах, днес следобед ще имаш невидим ескорт. Не е нужно да вземеш със себе си Лира, още повече, че срещата ви ще се проведе в парка, пред очите на цялото лондонско общество, в часа, когато всички излизат на разходка. Моля те само да се движиш по най-широките алеи и винаги да оставаш видима за хората. През това време аз ще отида с Лира на Маунт Стрийт и ще взема Франи.

— Наистина ли ще го направиш? — попита със съмнение Аурелия.

— Естествено. Защо да не го направя? Това е част от партньорството ни, скъпа моя — отвърна Гревил с леко подигравателна усмивка. — Усещам, че задачите ти станаха твърде много, и се чувствам задължен да помогна на партньорката си.

— Ти си непоносим! — изфуча Аурелия, но в следващия миг избухна в смях. — Спокойно можеше да ми напомниш за испанеца, докато говорех с Франи, за да измисля нещо друго, което да я задоволи, но ти предпочете да изчакаш, за да ми докажеш, че винаги си прав.

Гревил поклати глава.

— Щом така смяташ, няма да те разубеждавам.

Аурелия изпита внезапна несигурност.

— Не е ли това?

— Не. Съвсем честно ще ти призная, че се сетих за уговорката с Васкес едва след като приключихме малкия си спор. Грешката е изцяло моя. Трябваше веднага да забележа, че си забравила ездата в парка. — Гревил отново поклати глава и на лицето му се изписа болка. — Очевидно е, че бдителността ми бавно, но сигурно отслабва.

— Няма да се разделя с детето си, Гревил — отговори през стиснати зъби Аурелия.

— Разбрах. Каза ми го от ясно По-ясно.

Нямаше какво повече да си кажат.

— Отивам да се облека — промълви задавено Аурелия. — Благодаря ти за доброто решение, Гревил.

Той се поклони иронично, макар че тя беше с гръб към него.

— Аз съм олицетворение на добротата, мадам.

21

За разходката с дон Антонио Аурелия избра най-дръзкия костюм за езда, който притежаваше. Тясното прилепнало жакетче от тъмнокафяво рипсено кадифе се закопчаваше с едри железни копчета и подчертаваше бюста и тънката й талия. Косата й беше вдигната на тила във фина мрежичка. Голямата шапка беше с военна кройка, украсена със смарагдовозелено щраусово перо. Ръкавиците, в същия цвят като перото, бяха от козя кожа.

Преди да слезе в залата, където я очакваше почитателят й, Аурелия хвърли изпитателен поглед в огледалото. Предстоеше и езда в Хайд парк, в час, когато цялото изискано общество излизаше на разходка, и не би трябвало да се притеснява от нищо. Въпреки това се успокои, като видя Джейми да я чака на вратата в униформата на лакей. Явно Гревил не предоставяше нищо на случайността.

— Конете вече са готови, мадам — съобщи бодро Джейми.

— Много добре. Ще чакам дон Антонио в салона — реши Аурелия и се запъти нататък. Застана до прозореца, полускрита зад завесата, и се загледа към улицата. Гревил и Лира вече бяха тръгнали към Маунт Стрийт и тя се чувстваше сама и уплашена, макар че в къщата имаше многоброен персонал.

Дон Антонио застана пред дома й точно на минутата. Сам е, установи Аурелия и въздъхна облекчено. Нямаше никаква причина да се страхува от този човек. Докато запазваше самообладание, докато не забравяше, че той е враг и тя е длъжна да бъде бдителна, всичко щеше да е наред. Освен това някой щеше да я следва невидим по петите. Този някой със сигурност имаше оръжие и при нужда нямаше да се поколебае да го използва. Ставам мелодраматична, помисли си сърдито Аурелия. Щом играта приключи, не би било зле да напише един страшен роман за преживяното, изпъстрен с грозни, реалистични подробности.

Когато испанецът слезе от коня си и го върза за оградата, Аурелия излезе в залата. Щом Джейми отвори вратата, тя се втурна срещу госта си и изписа на лицето си любезна усмивка.

— Добър ден, дон Антонио. Прекрасен ден за езда в парка, нали?

— Наистина прекрасен, мадам. — Испанецът я огледа и кимна одобрително. — Изглеждате фантастично.

— О, много ви благодаря! — Аурелия се усмихна колкото можеше по-глупаво и му позволи да я изведе навън, където вече я очакваше новата й кобила. Джейми държеше юздите на своя едър скопен кон.

— Нима вашият момък ще ви придружи? — попита с леко смущение дон Антонио, когато Джейми помогна на господарката си да възседне кобилата.

— Но това е естествено! Нима в Испания не е обичайно дамата да излиза на езда само с член от домакинството си?

Аурелия говореше с мек глас, на лицето й грееше наивна усмивка и никой не би помислил, че през цялото време търсеше с поглед придружителя, обещан й от Гревил. Не го видя никъде — естествено, нали трябваше да остане невидим.

Хората на Гревил работят в сянка, но са винаги на мястото си, опита се да се успокои тя.

Гревил не би дал обещание, което не е в състояние да изпълни.

— Разбира се, че е обичайно. Но до днес бях с впечатлението, че обществените правила у вас не са толкова строги като нашите — отговори испанецът.

— Сигурно сте прав, но моят съпруг е малко старомоден. Ако си позволя да изляза на езда сама с познат от противоположния пол, ще стане недоверчив — обясни с безгрижен тон Аурелия.

— Разбирам. — Дон Антонио изравни коня си с кобилата й. — Вероятно сте малко несигурна на седлото. В този случай е напълно разбираемо, че съпругът ви държи да ви придружава човек, на когото може да има доверие.

— Напълно сте прав, сър — потвърди Аурелия с нервно хихикане. — Честно да ви кажа, понякога си мисля, че съпругът ми прекалява с проявите на загриженост. Но трябва да призная, че не съм особено добра ездачка и конете усещат несигурността ми.

— Не се страхувайте, мадам, ще следя много внимателно как се държи конят ви — обеща той със студена усмивка.

Васкес все още не бе намерил убедителен отговор на въпроса, каква роля играе тази жена в живота на Смока — дали му е само съпруга, или и партньорка. И все още не разбираше как първокласен агент като Фалконър се е влюбил в тази с нищо незабележителна, по-скоро безлична и глупава женичка. Но знаеше от опит, че понякога мъжете вършат странни неща. Любовта ги тласка към необмислени действия, бдителността им отслабва. Той познаваше десетки страхотни мъже, станали жертва на женски игри и интриги. На жени, които притежаваха известен темперамент в леглото, но дори не бяха силни личности.

Не беше изключено случаят да е именно такъв. Не беше изключено, но му се струваше малко вероятно. Всъщност няма значение, каза си дон Антонио Васкес. Каквато и да е Аурелия — само партньорка, само съпруга или и двете, — тя беше полезен инструмент в битката му срещу Смока.

Когато влязоха в парка през Станхоуп Гейт, дон Антонио се приготви да играе известно време ролята на очарователен компаньон.

 

 

Малко преди пет Гревил и Лира вече бяха пред вратата на дома на Корнелия — точно по времето, когато уроците свършваха, Франи сигурно вече ги очакваше. След като икономът съобщи за посетителя, Корнелия излезе от салона и посрещна Гревил с видима изненада.

— Колко необичайно!

— Аурелия излезе — обясни кратко той. — И понеже бе обещала на Франи да доведе кучето, аз й предложих да дойда вместо нея.

— Мъдро сте постъпили — засмя се Корнелия. — Франи много държи хората да изпълняват обещанията си. Ако някой забрави, го очакват не особено приятни минути.

— Вече го забелязах — отвърна сухо Гревил.

Лицето на Корнелия се вкамени.

— Прощавайте, но май чух неодобрение в тона ви?

Гревил разпери ръце. На всяка цена трябваше да избегне катастрофата.

— Не ме разбирайте погрешно, мадам. Аз нямам никакъв опит с деца и не си позволявам да изказвам мнение.

Корнелия очевидно искаше да каже още нещо, но размисли и реши да отстъпи.

— Моля ви, Гевин, отведете кучето в детската стая — повика тя минаващия лакей. — Децата го чакат с нетърпение.

— И как да го направя, мадам? — попита със съмнение момъкът и огледа плахо грамадното куче.

Гревил каза няколко думи на Лира, тя се изправи веднага и тръгна послушно към стълбата. Лакеят кимна облекчено и я последва.

— Желаете ли да поседнем в дневната, Гревил? — попита Корнелия, неспособна да прикрие студенината в гласа си.

— Много благодаря, но предпочитам да ме отведете при съпруга си. Трябва да обсъдя нещо с него. Разбира се, ако си е у дома.

— Хари е в библиотеката. Веднага ще ви отведа при него. — Корнелия се запъти към задната част на къщата. Почука на вратата на библиотеката, открехна и съобщи кратко: — Сър Гревил дойде да вземе Франи, Хари, и желае да говори с теб.

Хари се надигна иззад писалището си и поздрави сърдечно.

— Заповядайте, влезте. Да ви предложа чаша бордо? Как се съгласихте да изпълните задълженията на бавачката?

— Аурелия има друга работа и понеже аз бях свободен, реших да дойда. — Гревил вдигна рамене и прие предложената му чаша.

Корнелия се оттегли безшумно. Двамата мъже се настаниха на дивана.

— Предполагам, че посещението ви не е просто визита на учтивост? — попита направо Хари.

— Точно така — отговори сериозно Гревил. — Преди няколко дни вие ми предложихте подкрепата си, затова искам да ви задам един въпрос — разбира се, без да се задълбочавам в подробности, които в този стадий на операцията не съм в състояние да ви разкрия.

— Питайте. — Хари отпи глътка бордо и се постара да обуздае любопитството си.

— Ако се наложи внезапно, без предупреждение да вземете Франи под своя опека… дори в случай, че аз нямам време лично да ви я доведа… ще ми гарантирате ли, че ще се намесите?

— Да — отговори просто Хари. — Това ли е всичко?

— Нищо повече не искам. — Гревил отпи голяма глътка бордо. — Благодаря ви.

— Няма за какво. — Хари замислено въртеше чашата между пръстите си. — Предполагам, че кучето е обучено да защитава както Аурелия, така и Франи?

— Да, но няма как да бъде на две места едновременно.

Хари кимна.

— Простете, Фалконър, но съм длъжен да ви кажа нещо. Ако допуснете да се случи нещо с Аурелия или с Франи, ще отговаряте пред мен.

Гревил се засмя горчиво.

— Не се притеснявайте, Бонъм, аз сам ще отговарям пред себе си. — Той стана. — Това е нашата професия. Вие знаете предписанията и рисковете не по-зле от мен. Аурелия е наясно, повярвайте ми. Засега не мога да ви кажа нищо повече.

Гревил остави чашата си на масичката.

— Трябва да отведа Франи у дома, преди да се е стъмнило.

— Почакайте, Фалконър — спря го с остър тон Хари. — Искам да чуя истината само по една точка.

Гревил спря с ръка върху бравата.

— Какво по-точно ви интересува?

— Нима намеквате, че Аурелия работи съвместно с вас?

— Да, приятелю, от първия миг, в който я срещнах. Аурелия е моя партньорка и знае какво прави. Желая ви хубава вечер.

Гревил излезе от библиотеката, без да се обърне. Хари въздъхна шумно. Отдавна хранеше това подозрение, но не смееше да го изрече дори пред себе си. Сигурно защото му беше неприятно да признае, че самият той се е провалил в това отношение. Все още изпитваше чувство за вина, че не бе разказал на Корнелия с какво се занимава и неволно бе въвлякъл нея и сина й във водовъртежа на събитията… а това можеше да има опустошителни последствия.

Хари знаеше, че Проков мисли същото за Ливия. Княз Проков дължеше живота си на смелостта и решителността на своята съпруга. Ако Аурелия притежаваше същите качества като приятелките си — а той беше сигурен, че е така, — значи той нямаше право да се възмущава и да охка, че тя доброволно, в пълно съзнание помага на съпруга си да си върши работата.

Дотук добре, каза си с въздишка Хари. Но как се вписва бракът в цялата тази бъркотия? Корнелия също си задаваше този въпрос. Дано зад брака на Аурелия стои нещо повече от партньорство, помоли се мислено Хари. Тя заслужава да е истински щастлива.

 

 

Най-сетне дон Антонио и дамата му пристигнаха на Саут Одли Стрийт. Испанецът едва се сдържаше. Много му се искаше да свали английската лейди от седлото и да й извие тънката шийка! Тя флиртуваше с него по всички правила на изкуството, но очевидно му се подиграваше. Всеки път, когато започваше да шепне ласкателства и се приближаваше към нея, тя се отдръпваше с плаха усмивка и се извиняваше като девица. Непрекъснато изтъкваше физическите си предимства, а щом той се поддадеше на чара й, го отблъскваше. През цялото време дрънкаше глупости и се кискаше фалшиво — това го подлудяваше. На всичкото отгоре не успя да научи нищо съществено. Гневът го подтикваше да мисли, че Аурелия само се забавлява за негова сметка.

— Какъв прекрасен излет, дон Антонио! — извика прочувствено Аурелия, щом спряха пред къщата. — Вие сте много приятен компаньон. — Този път беше достатъчно умна да се откаже от глупавата усмивка и кикотенето, затова пък му хвърли подканващ поглед изпод полуспуснатите си ресници.

— Нали ще позволите да отговоря на комплимента, мадам? — излъга я в лицето той. — Да се надявам ли, че скоро пак ще излезем заедно на разходка?

— Ако се осмелявате да ме поканите, сър — отговори тя с дяволита усмивка, в която нямаше и капчица глупост.

Тази жена е страхотна, помисли си спонтанно дон Антонио. Много добре знае кога да замени девическата наивност с маниери на истинска светска дама. Ако целта й е била да го направи несигурен, бе изиграла играта си наистина майсторски. Ако нямаше друга, много по-важна задача, той щеше с удоволствие да й покаже как може да я победи със собствените й оръжия. Много скоро ще вземе връх над нея и тогава отмъщението ще е особено сладко.

— Бих предложил да направим по-дълга разходка. Хайд Парк е твърде близко и твърде оживено място — заговори с усмивка той. — Освен това вече съм убеден, че вие сте отлична ездачка, милейди — заключи той и я заплаши с вдигнат показалец.

Аурелия потрепери. Испанецът явно искаше да й се хареса, но близостта му я отвращаваше. Тя сведе очи, за да скрие смущението си, и попита:

— Какво по-точно предлагате, дон Антонио?

— Предлагам да отидем в Ричмънд. Няма друго място, по-подходящо за разходка през пролетта. Дърветата цъфтят, кестените са отрупани с розови гроздове, по поляните растат сини камбанки…

Аурелия с мъка успя да се засмее.

— Колко поетично се изразявате, сър! Човек може да си помисли, че сте добре запознат с английската пролет.

— Обичам английската поезия — отговори съвсем сериозно той, наведе се и докосна ръката й в кожена ръкавица.

— Възхищавам се от английската култура, както вие се възхищавате от испанската.

Чувствителните й уши веднага доловиха острия тон в учтивия светски отговор.

— Така е, дон Антонио, аз обожавам испанската култура — издърпа ръката си и продължи: — Може би защото е много различна от английската. Вашата е тъмна и меланхолична.

— Ако позволите, милейди — усмихна се многозначително испанецът, — бих могъл да ви запозная с други аспекти от нашата култура, където цари ярка светлина и лудо удоволствие.

— Да, сър, сигурно. Много бих искала да отида в Ричмънд, наистина.

Аурелия махна на Джейми, който я очакваше пред стълбището. Момчето дотича веднага, за да й помогне да слезе от седлото. Дон Антонио обаче го бутна настрана и изпълни лично тази задача. Аурелия се опря на ръката му, но веднага щом стъпи на тротоара, се отдалечи от него.

— Много ви благодаря за приятния излет, дон Антонио.

Той улови ръката й и се поклони.

— Ще излезем ли отново заедно утре, милейди?

— Вероятно не. — Аурелия се постара да се засмее. — Какво ще си помислят хората, като ме видят да яздя с вас в парка два последователни дни! Нали разбирате, ние също имаме своите неписани закони. Може да не са толкова строги като вашите, но всички са длъжни да ги спазват. Не искам да рискувам.

Дон Антонио се поклони отново.

— Разбирам ви напълно. Но мога ли да се надявам поне на излет в Ричмънд?

— Ще поговорим пак по този въпрос, дон Антонио.

Испанецът поднесе ръката й към устните си.

— Утре сутринта ще ви посетя, за да се уговорим, мадам.

— Ще ви очаквам, дон Антонио.

Аурелия издърпа ръката си, усмихна се и забърза нагоре по стълбите с ключ в ръка. Още преди испанецът да възседне коня си, тя вече бе отключила входната врата. Махна му бегло и побърза да затвори.

Аурелия въздъхна дълбоко, опря се на вратата и остави спокойната атмосфера на дома й да проникне в нея. Аромат на пчелен восък и лавандула, мирно трепкащи газени лампи, познати хора, които се движеха по коридорите.

Франи беше в детската стая на втория етаж. Аурелия хукна по стълбата, вземаше по две стъпала наведнъж и изобщо не чу гласа на Гревил, който бе излязъл в залата да я посрещне.

Изненадан от поведението на жена си, Гревил я последва в детската стая. Застана тихо на прага, докато тя поздравяваше Франи. Изкъпана и облечена за сън, малката вечеряше, пиеше мляко с мед и разказваше на Дейзи за събитията от деня. Лира бе предизвикала истинска сензация в детската стая на Маунт Стрийт.

— Сюзън направо не повярва на очите си, когато той заповяда на Лира да легне и тя моментално изпълни заповедта. После й заповяда да подаде лапа и тя го направи. Беше страхотно, наистина… — Въпреки въодушевлението си Франи позволи на майка си да я целуне и прегърне. — Наистина беше страхотно, мамо, и ти щеше… — Остатъкът от изречението се изгуби, защото момичето пъхна в устата си пълна лъжица супа.

— Сигурна съм, че си прекарала добре, скъпа моя. — Аурелия гледаше дъщеря си с такава жажда, сякаш не я беше виждала месеци наред. Много й се искаше да я притисне с все сила до гърдите си, но не посмя — Франи щеше да се уплаши от този необичаен изблик.

— Моля те, Франи, не забравяй, че Лира не е куче играчка — обади се от вратата Гревил и Аурелия се стресна. Как така не бе усетила присъствието му? — Днес по изключение я помолих да ви покаже какво е научила, но това няма да се повтори. Тя е куче служител. Куче, което трябва да работи, както вече ти обясних.

— Добре де — съгласи се с готовност Франи и продължи да си яде супата. — Ще ми прочетеш ли приказка, мамо?

— За това съм тук, скъпа. — Аурелия беше щастлива, че всичко върви по установения ред. — Навечеряй се и ще почетем. — Тя хвърли поглед към Гревил, който все още стоеше на прага, и попита тихо: — Говори ли с Нел, докато беше на Маунт Стрийт?

— Само накратко. Разговарях с Бонъм.

— Наистина ли? — изненада се Аурелия и веднага застана нащрек. — И за какво говорихте?

— О, нищо особено. Моля те, ела в библиотеката, щом свършиш. Лека нощ, Франи. — Гревил целуна детето по челото и излезе.

Аурелия остана при дъщеря си повече от час. Не искаше да вижда никого, само детето си. Накрая Франи заспа и тя отиде в стаята си да се преоблече. Слезе в библиотеката, облечена в проста памучна рокля, подходяща за спокойна вечер вкъщи.

Гревил стоеше до писалището и разлистваше някакви документи. Като чу стъпките й, веднага се обърна и я измери с изпитателен поглед.

— Вече се питах къде си. Изглеждаш уморена.

— Наистина съм уморена — кимна Аурелия, неспособна да се усмихне. — Компанията на дон Антонио Васкес е много изтощителна.

— Разбирам те. — Гревил приседна на писалището и продължи с внимателния оглед. Аурелия изпита неприятното чувство, че той се опитваше да чете мислите й. — Е, няма ли да ми докладваш? — попита след малко той.

— Няма нищо за „докладване“. — Аурелия седна на дивана и затвори очи. — Яздихме в парка, по широката алея за разходка. Въобще не забелязах някой да ме следи.

— Така и трябва. Моят човек си разбира от работата. Разказвай.

— флиртувахме. — Аурелия вдигна рамене. — Не чух от устата му нито една интересна дума. Почти не говореше за Испания, за сънародниците си. Щом насочвах разговора натам, той веднага започваше да ми прави комплименти.

— Това се очакваше — кимна Гревил. — Васкес е майстор в занаята.

Аурелия изкриви лице.

— Имах нещастието да се убедя лично в това. На повърхността е мек като коприна и хлъзгав като кожа, намазана с мазнина. От време на време обаче гласът му звучи остро, а погледът му става като наточена стомана. Направо ме побиват тръпки. Убедена съм, че не си въобразявам.

— Разбира се, че не си въобразяваш. И аз го възприемам така.

Гревил отиде до прозореца, отмести леко завесата и огледа пустата тясна уличка от задната страна на къщата. Не се виждаше жива душа, но той изведнъж изпита чувството, че някой натрапник много лесно може да се прекачи през прозореца и да влезе в дома му. Защо не бе помислил за това досега? По дяволите, бдителността му наистина отслабваше! Това трябваше да се промени. Незабавно. Още утре ще поиска охрана и от задната страна на къщата.

— Дон Антонио иска да отидем на езда в Ричмънд парк — съобщи Аурелия.

Гревил се обърна рязко.

— Няма да го направиш. — Тонът му не търпеше възражения.

— Защо? — попита изненадано Аурелия. — Нали задачата ми е да задълбоча познанството ни? Ако му откажа, той ще се отдръпне.

— Не бива да приемаш тази покана. Ричмънд е твърде далеч, в парка има прекалено много усамотени алеи. Не мога да гарантирам, че охранителят ти ще успее да те следва незабелязан. Ще се срещаш с Васкес само в града, на места, където има достатъчно хора.

— Имам да играя роля и ще я играя, както смятам за правилно — възрази с твърд глас тя, макар да беше смутена от тона му.

— Ти май забравяш, че работиш за мен — напомни й с мек глас Гревил. — Аз задавам мелодията, ти само танцуваш.

— Мислех, че сме партньори — продължи упорито Аурелия.

— Абсолютно правилно, но партньорите невинаги са равноправни — отговори спокойно Гревил.

Аурелия мълча дълго. Май бе настъпил моментът да му зададе решаващия въпрос.

— От какво точно се страхуваш във връзка с дон Антонио, Гревил? Защо не искаш да ми кажеш?

— Ти знаеш всичко, което трябва. — Ако й каже цялата истина за испанеца, тя ще се разтревожи и нещо в поведението й ще накара Ел Демонио да застане нащрек. В действителност Смока имаше един-единствен шанс да спечели битката с първокласния испански агент: дон Антонио трябваше да си остане с убеждението, че английското разузнаване не е разкрило самоличността му и продължава да смята, че той и хората му играят съвсем друга игра.

Гревил държеше да е напълно сигурен, че Аурелия няма да се издаде с поведението си.

— Не искам да станеш твърде доверчива — опита се да обясни той. — Вече знаеш, че дон Антонио е крайно опасна личност. Все още не си готова да се справиш с него сама, разбери. Един невидим охранител не е достатъчен да се чувстваш сигурна. Човек лесно прави грешки. Само защото си изпълнила успешно няколко незначителни задачи, това не означава, че ще съумееш да обезвредиш сама един от най-опасните испански агенти. Не хуквай да тичаш, преди да си се научила да ходиш.

— Това прозвуча ужасно обидно — промълви Аурелия и стана.

Гревил въздъхна примирено. Явно се налагаше да й каже още някои неща.

— Не съм имал намерение да те обидя, Аурелия. Ние говорим за факти и най-важният факт е, че аз казвам какво и кога да се прави. Няма да те изложа на риск, в никакъв случай. Затова ще правиш само това, което ти казвам. За да си в безопасност. Засега ще поддържаш познанството си с дон Антонио, докато аз се опитвам да открия какво замисля той. Играта е проста.

Гревил отиде при нея и взе ръцете й в своите.

— Сигурен съм, че ме разбираш.

— Разбирам те — отговори спокойно тя и не издърпа ръцете си. — Но въпреки това ме обиди, като намекна, че твърде много вярвам на способностите си. Тези „незначителни задачи“, както ги нарече, за теб сигурно са ежедневие, но за мен са много повече. Мисля, че имам право да се радвам на успеха си.

— О, скъпа моя — пошепна съкрушено той, — нямах представа, че звуча така обидно. В никакъв случай не съм имал намерение да омаловажавам приноса ти за успеха на нашата мисия. Единственото, което исках, беше да разбереш, че трябва да ме слушаш.

— Добре, разбрах. — Въпреки това Аурелия нямаше намерение да се задоволи с целувка. — Я ми кажи, и на Фредерик ли щеше да забраниш да отиде със заподозрения в Ричмънд, ако работеше с него вместо с мен?

— Разбира се, че не — отговори с леко раздразнение Гревил. — И ти много добре знаеш защо.

— Но когато си работил с Фредерик, пак ти си вземал решенията, нали?

— Да.

— И той никога не ги е поставял под въпрос?

— Разбира се, че е изказвал възражения. И ти имаш свободата да го правиш. Но се налага да приемеш, че аз имам последната дума. — Той я привлече към себе си, повдигна брадичката й и я погледна дълбоко в очите. — Аурелия, най-голямата ми грижа е твоята безопасност.

Би било подло да обърна този аргумент срещу него, помисли си тя и потръпна, когато пръстите му се плъзнаха по контурите на устните й. По-добре да престана да упорствам, каза си тя и се сгуши в прегръдката му. Поведението й беше учудващо — защо се опитваше да обори решение, което беше в нейна полза? В действителност тя нямаше никакво желание да отиде в Ричмънд парк с дон Антонио.

22

На следващата сутрин лейди Фалконър посрещна испанеца в своя салон. Дон Антонио се появи в обичайното си черно облекло — само жилетката му беше на сиви райета. Снежнобялото колосано шалче беше нагласено в красиви дипли, ботушите блестяха. В ръце държеше шапка и бастун.

Без съмнение е много елегантен и привлича женското внимание, каза си Аурелия, остави гергефа и стана да го поздрави. Ала изисканата външност не беше в състояние да прикрие жестоката линия на устата и черната пропаст в очите му.

— Милейди. — Дон Антонио се поклони тържествено. — Ако позволите да кажа, тази сутрин изглеждате зашеметяващо.

— Позволявам ви, дон Антонио — засмя се Аурелия и му протегна ръка. — Но само ако вие ми позволите да ви обвиня в безсрамно ласкателство и да не призная, че харесвам комплиментите ви.

Той й целуна ръка и задържа пръстите й в своите малко по-дълго, отколкото изискваше приличието.

— Невъзможно е човек да ви ласкае, лейди Фалконър.

Аурелия му посочи стол.

— Желаете ли нещо освежително? Кафе ли предпочитате, или шери?

— Ще се съобразя изцяло с вашата препоръка, мадам.

Испанецът остави шапката и бастуна си на шкафчето до вратата и се настани на предложения стол с гъвкавостта и достойнството на хищна котка.

Аурелия се усмихна и позвъни.

— Моля, донесете ни кафе, Джейми.

— Веднага, мадам — кимна усърдно момчето и изчезна.

— Е, мадам, обмислихте ли нашия излет в Ричмънд парк? — попита дон Антонио и издуха несъществуваща прашинка от панталона си.

Аурелия тъжно поклати глава.

— За нещастие няма да мога да изляза с вас, дон Антонио. Разбирате ли… — Тя изчака, докато Джейми остави таблата на масичката, и му кимна с усмивка. — Благодаря, Джейми, това е всичко.

— Разбира се, мадам — отговори с леко недоволство момъкът и бързо напусна салона.

Аурелия наля кафе в крехки чашки от севърски порцелан.

— Съпругът ми категорично ми забрани този излет.

Коравото лице изведнъж стана жестоко, но мигът отлетя много бързо и Аурелия почти повярва, че се е заблудила.

— Много жалко — произнесе с глух глас дон Антонио. Очите му станаха черни като въглени.

Аурелия успя да се престори на виновна.

— Както вече ви обясних вчера, в някои отношения мъжът ми е доста старомоден. И е склонен да прекалява със закрилата си. Постоянно твърди, че не съм добра ездачка и че ако не ме придружава лично, няма да стигна до Ричмънд здрава и читава. — Аурелия поклати глава и заключи самокритично: — Излетът до Ричмънд наистина е по-дълъг и труден от разходката в парка.

— За съжаление сте права. — Дон Антонио отпи глътка кафе. — Трябва обаче да призная, мадам, че съм много разочарован. Уважавам, естествено, възгледите на съпруга ви, но… Той не ме познава достатъчно добре, за да знае, че съм в състояние да предпазя жена му от евентуални опасности.

За пореден път в гласа му прозвуча заплаха. Сякаш звънна добре наточено острие и по гърба на Аурелия пробяга ледена тръпка. Тя посегна към каната, молейки се ръката й да не трепне.

— Очевидно се налага да се откажем от излета до Ричмънд, сър, но моят съпруг няма нищо против да се разхождам близо до дома ни — рече тя и напълни отново чашата на госта. — Ако си спомняте, бях обещала да ви покажа някои от по-големите забележителности на Лондон. Ако желаете, може да наемем карета и да обиколим панаира, който се организира пред борсата. Там ще видим лъвове. Или ще се разходим в Грийн парк.

— Вярно ли е, че в Грийн парк пасат стада крави? — попита той, без да я изпуска от поглед. — Намирам го доста ексцентрично. Крави насред града…

— Английските закони наистина звучат доста странно за чужденците. — Аурелия се засмя звънко. — Всеки собственик пази грижливо правото си на публично пасище. От векове насам лондончани имат право да пускат кравите си в Грийн парк. Ако желаете, доячките ще ви продадат чаша прясно издоено мляко.

— Боя се, че ще се откажа от това удоволствие, мадам — отвърна испанецът с лека гримаса. — Виж, удоволствието от вашата компания е друго нещо.

Точно тогава някой почука силно на входната врата и лицето на госта се разкриви от гняв. Като чу добре познатия глас от залата, Аурелия скочи, забравила всичко около себе си.

— Лив, господи, Лив! Колко се радвам да те видя отново! Откога си в Лондон? Довела си и бебето? Господи! — Аурелия прегърна сърдечно приятелката си и се обърна към бавачката, която носеше добре увитото бебе. — Моля ви, дайте да го подържа малко. — Тя прегърна бебето, вдигна одеялцето и се вгледа с нежност в малкото личице.

— Нали е прекрасен? — попита с майчинска гордост Ливия и помилва бузката на сина си. — Княз Александър, позволи ми да ти представя твоята кръстница.

Внезапно Аурелия си спомни за дон Антонио и потрепери.

— Извинявай, Лив, имам гост. Ела при нас в салона. — Прегърнала бебето, тя влезе в салона, следвана от приятелката си. — Простете, че ви изоставих, дон Антонио. Лейди Ливия е моя стара приятелка и току-що се е завърнала в Лондон с новородения си син. Ливия, позволи ми да ти представя дон Антонио Васкес. Дон Антонио, княгиня Проков.

Испанецът се поклони учтиво и тъкмо щеше да се сбогува, когато в салона нахлу Корнелия.

— Лив, о, Лив! Знаех си, че ще те намеря тук! Дай ми бебето, Ели, искам да го видя! Мили боже, колко е красив! Обожавам го! Въпреки това съм длъжна да кажа, че няма нищо общо с образа върху миниатюрата ти, Лив.

Приятелката и избухна в смях.

— Не е нужно да ми напомняш, че не съм добра в рисуването.

Дон Антонио се покашля многозначително.

— Нека се сбогуваме, лейди Фалконър. В момента явно съм излишен тук.

— О, моля за прошка, май забравих добрите маниери — извини се бързо Аурелия. — Нел, мисля, че не се познаваш с дон Антонио Васкес. Дон Антонио, това е приятелката ми лейди Бонъм.

Корнелия огледа испанеца с неприкрито любопитство.

— Нов ли сте в града, сър?

— В Лондон съм едва от няколко седмици, мадам.

— Малко странно, че не сме се запознали. Обикновено, когато представят ново лице на приятелката ми, тя бърза да ме запознае с него. — Корнелия хвърли многозначителен поглед към мълчащата Аурелия.

— Бях представен на лейди Фалконър на соарето у лейди Лесингъм — обясни с усмивка испанецът. — Графинята предлага на нас, испанските емигранти, уютно гнездо, където да се събираме и да обсъждаме проблемите на страната си.

— Разбирам — кимна Корнелия и отново хвърли поглед към приятелката си. — Нямах представа, че си толкова близка с лейди Лесингъм, Ели.

— Преди няколко седмици играхме карти у лейди Бъкстън — обясни небрежно Аурелия. — Бяхме партньорки. Нали знаеш, че съм почитателка на испанската култура?

Корнелия нямаше представа за това предпочитание на приятелката си, но беше достатъчно умна да си замълчи.

— Непременно ще ви изпратя покана за бала си, дон Антонио. Ще бъде следващата неделя. Съзнавам, че дотогава няма много време, но се надявам да ми окажете честта да присъствате.

— Честта е изцяло моя, мадам — увери я испанецът, тракна токове и се запъти към изхода. — Крайно време е да ви оставя насаме с приятелките ви, лейди Фалконър. Някой друг ден ще говорим за нашия малък излет.

— Изключително учтив джентълмен — отбеляза Корнелия и се настани на дивана с бебето в скута. — Питам се как съм го пропуснала сред нашите кръгове.

Аурелия вдигна рамене.

— Нали ти каза, че е отскоро тук. Доколкото разбрах, Гревил го познава отнякъде. — Поне това беше истина.

— О, разбирам. — Корнелия хвърли многозначителен поглед към Ливия. — Явно се разбираш добре с него.

Аурелия реши да пренебрегне намеците на приятелката си. Най-просто беше да се опита да им обясни в какво положение се намира. Все пак и двете знаеха, че Гревил работи за военното министерство — също като техните мъже. Но тя нямаше право да им каже, че е поела макар и малка роля в една опасна игра. Нямаше право да издаде тази тайна без изричното разрешение на Гревил.

— Ще позвъня да ни донесат кафе — каза тя и посегна към шнура на звънеца.

— За мен не — отказа Корнелия. — В последно време не обичам толкова кафе… и не го задържам в стомаха си.

Двете й приятелки я погледнаха слисано.

— Аз пък не задържам чая — призна след малко Аурелия.

Лив избухна в луд смях.

— Мили боже! И двете едновременно!

Корнелия потърси погледа на Аурелия.

— Наистина ли?

— Ами… май да. И ти ли?

— О, аз съм сигурна, но още е много рано.

— А при мен е още по-рано и не съм напълно сигурна. — Аурелия се засмя смутено. — Осъзнах го едва тази сутрин.

В последно време животът й поднасяше какви ли не изненади и тя не забелязваше как летяха седмиците. Едва днес бе разбрала, че гаденето и умората се дължат на нещо друго, не на страха от срещите с дон Антонио.

— Каза ли вече на Гревил?

Аурелия поклати глава.

— Още не…

В действителност не й беше ясно дали изобщо трябва да му каже. Щом Гревил се разправи с дон Антонио, щом унищожи испанската мрежа в английската столица, партньорството им ще приключи. Как ли ще реагира той, когато узнае, че трябва да изостави собственото си дете? Че първото му и вероятно единствено дете ще израсне без баща? Сигурно ще го сметне за въпрос от второстепенна важност, помисли си горчиво тя.

Гревил непременно ще вземе мерки детето му да живее добре, опита се да се успокои Аурелия. Но това не променяше факта, че то ще расте без баща. Може би ще е по-добре да скрие от него, че е бременна. Това ще опрости нещата. Ще направи живота му по-лесен. Тя ще взема решенията сама — вече е свикнала с това. Щом историята приключи, ще й изплатят значителна сума, ще има и пенсия. Само че този път раздялата ще е много по-болезнена отпреди…

— Хари знае ли? — попита с усмивка Ливия.

— Още не. Възнамерявам да му кажа след няколко седмици. Вече мина доста време, откакто сме женени, и той не казва нищо, но аз съм наясно, че копнее за дете. Искам да съм напълно сигурна, преди да му кажа. Защо да го притеснявам излишно?

— Колко хубаво се получи — прошепна замечтано Ливия, взе спящото бебе от ръцете на Корнелия и целуна кадифената бузка. — Ще отгледаме децата си заедно. Ще станем едно голямо семейство. Стиви, Сюзън и Франи са наши деца, а сега още три…

Корнелия първа забеляза тревогата в очите на Аурелия.

— А ти кога ще кажеш на Гревил, Ели?

— Вероятно след седмица или две.

Аурелия все още не знаеше как е забременяла и беше сигурна, че Гревил също не знае. Само веднъж той бе пропуснал да се отдръпне навреме и това се бе случило преди не повече от седмица. Значи пропускът не беше виновен за бременността й. От друга страна обаче, такива неща се случваха често и в най-добре регулираните връзки.

— Значи засега ще си остане наша тайна. От мен няма да излезе нито дума. — Лив направи знак, че заключва устните си, и интуитивно смени темата. — Още отсега ти казвам, че на бала ти ще нося зашеметяваща рокля, Нел. Алекс я избра. Пола от черна коприна, сребърни воали и пурпурночервен шлейф. Фризурата ми ще е украсена с пурпурночервено щраусово перо.

Аурелия кимна въодушевено.

— Ще се допълваме чудесно, скъпа Лив. Защото аз ще нося бяла пола с тънка като паяжина черна дантела, а Нел ще е изцяло в пурпурночервено с бели и черни волани.

— Ще бъдем впечатляващо трио — съгласи се Ливия.

— А кога е било друго? — попита предизвикателно Корнелия. — Никой не може да твърди, че дамите от Кавендиш Скуеър някога са прекланяли глави пред традицията, като се започне от София Лейси. Ти какво ще кажеш, Ели?

— Права си, Нел — отговори с усмивка Аурелия.

 

 

Дон Антонио излезе от дома на семейство Фалконър и се запъти с бързи крачки към квартирата си. В първия момент бе побеснял от гняв, че перфектният му план няма да се осъществи, но вече се владееше и умът му трескаво работеше върху алтернатива. До тази сутрин вярваше, че ще изпълни задачата си още в рамките на следващата седмица — защото беше известен не само с отличната си работа, а и с бързината, с която се справяше с противниците си.

От този миг нататък ще загърбя суетността, каза си решително той. Няма защо да бърза. Дамата сама му бе поднесла решението на сребърна табла — няма да излезе с него в Ричмънд парк, но двамата ще танцуват на бала у лейди Корнелия.

Дон Антонио получи покана за бала на Маунт Стрийт още същата вечер и веднага отговори утвърдително. На другата сутрин отиде при лейди Фалконър, за да я покани да танцуват първия кадрил.

Когато и съобщиха за посетителя, Аурелия въздъхна недоволно. Франи беше настинала, лежеше на дивана в дневната на майка си, охкаше и пъшкаше и настояваше да отиде на Маунт Стрийт при Стиви и Сузана.

— Чуждестранният джентълмен е тук, мадам — съобщи Джейми. — Отведох го в салона.

Аурелия беше готова да откаже, но се въздържа. Нали беше обещала на Гревил, че майчинските чувства няма да пречат на работата и?

— Предайте на дон Антонио, че ще сляза след няколко минути — отговори тя и сложи ръка върху челото на дъщеря си. — Предложете му шери.

Челото на Франи беше доста по-хладно и Аурелия се успокои.

— Няма да се бавя, сладката ми. Искам да лежиш спокойно и да не ставаш. Дейзи ще ти донесе чаша от пилешкия бульон на мис Ада.

— Не мога да понасям бульона й! — извика театрално Франи. — Искам меденка и мляко с мед!

При нормални условия Аурелия щеше да откаже, защото медът и млякото нямаше да облекчат оплакванията на детето. Но днес беше уморена, гадеше й се, а перспективата да се срещне с черния демон дон Антонио не съдействаше да повдигне настроението й.

— Добре, ще помоля Дейзи да ти донесе меденка и мляко с мед — обеща тя, наведе се и целуна Франи по челото. — Но да знаеш, че това е за последен път. Като се върна, ще изпиеш чаша бульон и ще легнеш да спиш в собственото си легло.

Франи взе мъдрото решение да избегне битката и да се задоволи с малката си победа.

— Добре, щом така искаш — отвърна тя и се закашля силно.

Аурелия се засмя и излезе от стаята. Маневрите на Франи бяха лесно разгадаеми. Момиченцето й имаше силна воля и умееше да манипулира околните. Досущ като баща си, помисли си Аурелия. Фредерик също знаеше как да подрежда своя живот според желанията си. Тя помилва корема си и се усмихна меланхолично. Какво ли ще стане с това дете? То е на мъж, който се опитва да манипулира целия свят…

По дяволите, как бе стигнала до това положение? В момента се чувстваше неспособна да вземе решение. Затова по-добре да се съсредоточи върху дон Антонио Васкес.

Аурелия влезе в салона със сияеща усмивка и протегна ръка на госта.

— Много съжалявам, че вчера трябваше да се разделим толкова скоро, дон Антонио, но княгиня Проков е най-добрата ми приятелка и се появи най-неочаквано.

— Разбирам ви напълно, мадам. — Испанецът се наведе над ръката й. — Аз също имах полза от посещението на приятелките ви, защото получих покана за бала у лейди Бонъм. Днес идвам специално, за да ви помоля да танцувате първия кадрил с мен.

Ник Петершам вече ме помоли за този танц, но ще се наложи да му обясня, че съм забравила обещанието си.

— Приемам с удоволствие, дон Антонио. Кадрилът е любимият ми танц.

— Също и моят.

Черните му очи потърсиха нейните, но погледът му остана празен и безизразен.

— Искам също да ви помоля да ме придружите на излет в ботаническата градина. Казаха ми, че по това време на годината там е прекрасно.

— Боя се, че тази сутрин нямам никакво време, дон Антонио. Дъщеря ми не се чувства добре и ако я оставя сама, ще получи пристъп. Но щом се пооправи, ще можем да излезем.

Макар да беше разочарован от отказа й, испанецът не допусна това да се забележи. Поклони се и отбеляза с усмивка:

— Надявам се, че не е нещо сериозно. Здравето на дъщеря ви има предимство пред моите егоистични потребности. Викахте ли вече лекар?

Загрижеността му звучи достоверно, помисли си Аурелия и отговори небрежно:

— Мисля, че няма да се наложи. Това е просто малка настинка. Температурата вече спадна. Въпреки това съм ви много благодарна за съчувствието, сър.

— Трябва да бъдем много внимателни с децата си.

Пак този остър, режещ тон. Аурелия потръпна. В гърлото й се надигна гадене. Дано само си е въобразила, че той изрази заплаха към Франи. В последно време се страхуваше от всичко, което й казваше този човек.

— Време е да се сбогувам, мадам. — Испанецът стисна ръката й. Гласът му преливаше от съчувствие. — Няма да ви задържам повече далеч от дъщеря ви. Моля ви обаче да не забравяте, че вие също имате нужда от чист въздух, поне по няколко минути дневно. Опитайте се утре да намерите малко време за разходка в парка. Обещавам ви, че няма да ходим надалеч. Ще поседнем в градината на площада. Така няма да се отдалечите много от дома и от болното дете.

— Загрижеността ви е трогателна, сър — отвърна Аурелия и изписа на лицето си благодарна усмивка. — Наистина ще е прекрасно. Хайде да се уговорим за утре следобед.

— Ще дойда да ви взема точно в два — обеща дон Антонио, целуна й ръка и излезе от салона.

 

 

Гревил се появи в залата почти едновременно с госта.

— Добро утро, дон Антонио — поздрави учтиво той, хвърли камшика за езда и цилиндъра си върху шкафчето до вратата и свали ръкавиците си. — Предполагам, че сте посетили съпругата ми.

Испанецът присви очи едва забележимо.

— Предполагам, че нямате нищо против, сър?

— Ни най-малко — отговори спокойно Гревил. — Жена ми е напълно свободна да си избира приятелите.

— Доколкото разбрах, това не се отнася за излет в Ричмънд парк?

— Правилно сте разбрали. Лейди Фалконър е нервна и несигурна на седлото. Нуждае се от увереност, каквато мога да й предложа само аз.

— Разбирам, сър Гревил. — Дон Антонио изкриви лице в усмивка. — Предполагам, че няма да възразите, ако в неделя танцувам със съпругата ви на бала у лейди Бонъм?

— Не възразявам. Жена ми може съвсем свободно да избира с кого да танцува. — Гревил изпрати госта до вратата.

— Ще се радвам да се срещнем на бала, дон Антонио.

Испанецът се поклони и напусна къщата. Гревил заключи входната врата, кимна замислено и се запъти към салона.

— Нямах представа, че дон Антонио познава семейство Бонъм — започна направо той, след като поздрави жена си.

— Искаш ли малко вино?

Аурелия потрепери от отвращение.

— Не, не ми се пие… Вчера Лив дойде у нас точно когато дон Антонио беше тук, а след малко се появи и Корнелия. Като им го представих, Нел моментално го покани на бала в неделя. Очевидно смята, че сме приятели. Аз бих предпочела да не го виждам там, но пък, от друга страна, може да се окаже полезно.

— И аз мисля, че присъствието му е желателно — кимна Гревил и си наля чаша бордо. — Как е Франи?

— Ужасно. Подсмърча, кашля и се опитва да извлече изгода от настинката си — обясни през смях Аурелия. — Обещах й да не се бавя много.

Тя забърза към вратата, но Гревил я спря и сложи ръка на рамото й.

— Сигурно само си въобразявам, скъпа, но имам чувството, че нещо не е наред — рече тихо той и я погледна изпитателно.

— Нищо ми няма, добре съм — възрази тя, но избягна погледа му. — Разбира се, не мога да отрека, че общуването с дон Антонио ме натоварва и психически, и физически. Когато съм близо до него, цялата се напрягам и после всяко мускулче ме боли — призна засрамено тя.

— Ще се опитам да ти намеря някаква укрепваща напитка. Ти никога не си имала добър апетит, но от няколко дни не ядеш почти нищо. Под очите ти се появиха тъмни кръгове и това никак не ми харесва.

— Тогава се погрижи да изпълниш задачата възможно най-скоро — отговори Аурелия по-остро, отколкото беше възнамерявала, махна ръката му от рамото си и отвори вратата.

— Трябва да отида при Франи.

Гревил изруга полугласно. Явно не бе помислил достатъчно сериозно какво ще й струва да участва в изпълнението на тази трудна мисия. Изобщо не е лесно да работиш под прикритие в добре позната обстановка, сред хора, които харесваш и на които вярваш, каза си той. С него беше различно. Той имаше богат опит. Аурелия беше начинаеща и макар че задачата й сама по себе си не беше трудна, спазването на правилата и задължението да играе роля при всяко излизане в обществото я натоварваха твърде много.

Надявам се скоро да приключим, помисли си мрачно Гревил. Инстинктът му подсказваше, че дон Антонио Васкес много скоро ще предприеме решителни стъпки. И когато го направи, ще открие, че вече го очакват. Гревил възнамеряваше да победи испанеца със собствените му оръжия. Би могъл, естествено, да нанесе превантивен удар и да приключи. Но предпочиташе да унищожи Ел Демонио веднъж завинаги.

Освен това беше убеден, че дон Антонио не държи само един коз в ръкава си. Да, той бе дошъл в Лондон, за да залови Смока, но и за да се срещне с хората от тайната испанска организация. Гревил вече бе разпрострял мрежите си и чакаше да види кой ще се улови в тях. Когато всичко свърши, ще отведа Аурелия за няколко седмици в провинцията, обеща си той. На хубаво, слънчево място, където руменината ще се върне на бузите й и очите й ще заблестят.

До следващата му мисия, която щеше да сложи край на тяхното партньорство.

23

— Как е днес Франи?

В събота вечерта Гревил застана на вратата между двете спални по риза, опитвайки се да закрепи снежнобелите дипли на шалчето си с диамантена игла.

Аурелия седеше пред огледалото, увита в пеньоар, за да не повреди бялата копринена рокля, а Хестър й правеше прическа. Горната рокля от черна дантела бе разпростряна върху леглото.

Като чу гласа на мъжа си, Аурелия се обърна предпазливо.

— Вече е много по-добре — отговори весело тя. — Но все така се опитва да извлече възможно най-голяма изгода от ситуацията. От три дни е напълно здрава, но от време на време кашля или киха, за да убеди Дейзи, че трябва веднага да изпълни поредното й желание. — Огледа тоалета му и кимна одобрително. — Изглеждаш превъзходно.

— Не се съмнявам, че за мен се говорят какви ли не неща, скъпа моя, но още никой не ми е казвал, че изглеждам прекрасно. Добре ли стои иглата?

Аурелия стана и отиде при него.

— фалшивата скромност няма да те направи по-красив — заплаши го шеговито тя и сръчно забоде иглата на подходящото място. Когато понечи да се отдели от него, той стисна китката й и започна да целува пръстите й един по един.

— Сигурна ли си, че си добре, Аурелия?

— Разбира се — отговори спокойно тя. — Защо питаш?

— И аз не знам — призна той, — но винаги усещам, когато някой не ми казва истината. — Привлече я към себе си и се наслади на допира на меката й кожа през тънката коприна.

— Изглеждаш много изтощена. Твърдо съм решил да ви изпратя с Франи за няколко седмици при Мери Маршъм. Ще ви се отрази много добре да прекарате повече време на чист въздух, а Мери ще ви храни, както си знае.

— Няма да ме изпратиш никъде, Гревил. Аз съм напълно в състояние да реша от какво се нуждая и кога ще правя това или онова. И със сигурност съм единственият човек, който има право да взема решения за Франи.

Гревил нежно плъзна устни по клепачите й и си помисли, че е готов на всичко друго, само не и да я отдалечи от себе си. Времето им свършваше.

— Ще се съгласиш ли да заминеш, ако ти обещая да идвам от време на време?

Аурелия се усмихна колебливо.

— Струва си да помисля. Я ми кажи, не ти ли хрумна, че не си ми поискал нито един танц за тази вечер?

— Господи! — извика уплашено Гревил. — Нямах представа, че трябва да се запиша.

— Картата ми за танци почти се напълни — уведоми го важно Аурелия. — Но бях така добра да ти запазя един народен танц.

— Само един? — промълви разочаровано той.

— Бях убедена, че ще ти е предостатъчен. Освен това съм длъжна да задълбоча познанството си с дон Антонио. Балът е много удобен случай.

— Права си. — На лицето му падна сянка.

— Както казваш ти, никога не бива да забравяме, че работим — напомни му нежно тя.

— Така е, но понякога дългът се понася трудно. — Гревил я пусна и се запъти обратно към стаята си.

Аурелия седна отново пред тоалетката и остави Хестър да си свърши работата с машата. Никога не го беше чувала да говори по този начин — той живееше за работата си, посвещаваше й всеки миг. Но думите му преди малко прозвучаха така, сякаш беше готов да прати важната задача по дяволите.

— Хайде да облечете роклята, милейди. — Хестър вдигна високо робата от черна дантела. — Аз ще я държа, за да не пострада прическата ви.

Аурелия разтърси глава. Сега не беше време за мрачни размишления. Свали пеньоара и внимателно облече въздушната роба.

— Господи, изглеждате страхотно, мадам! — не можа да сдържи възхищението си Хестър и усърдно се зае да закопчава копченцата на гърба.

— Точно така, Хестър, мадам наистина изглежда страхотно — потвърди Гревил от прага. Вече бе облякъл черния фрак, панталонът беше безупречно изпънат върху черните чорапи.

— Поразен съм — промълви той, пристъпи към Аурелия и попита нежно: — Би ли желала да сложиш това в косите си?

Тя се обърна изненадано. Огромен диамант с форма на полукръг върху черна кадифена панделка. Изключително елегантно бижу. Ненатрапващо се, но блестящо.

— С радост — отговори тихо тя и потърси погледа му. — Много е красиво.

В очите му пламтеше огън, какъвто не беше виждала никога преди. От време на време в зениците му святкаха искри, но днес си беше истински пламък. Гревил я обичаше, в това нямаше съмнение. Вероятно все още не смееше да го признае пред себе си, но тя го разбираше. Прозрението я изпълни с необуздана радост и стопли сърцето й. Без да иска, тя помилва корема си и седна отново пред тоалетката.

— Позволете, сър. — Хестър нетърпеливо избута Гревил настрана и сложи панделката в косата на Аурелия. — Един фуркет тук… още един… готово — оповести триумфално тя и отстъпи назад, за да се възхити на делото си.

Гревил бе избрал възможно най-доброто бижу. Черното копринено кадифе подчертаваше бледорусата коса, диамантът искреше и подчертаваше несравнимия стил на Аурелия.

— Много ти благодаря, Гревил — пошепна задавено тя.

Той се наведе и целуна рамото й.

— Нищо не ми е доставяло такова удоволствие — призна до ухото й той.

Аурелия помилва бузата му и стана.

— Обещах на Франи да й се покажа, преди да тръгна. Много държи да види как изглеждам в бална рокля.

— Тогава да се представим пред критичния й поглед, мадам.

Гревил официално й подаде ръка и двамата отидоха в стаята на момиченцето.

Франи скочи и се ококори насреща им.

— Божичко, мамо, изглеждаш като принцеса! И имаш истински диамант в косата си!

— Да, мила. Получих го като подарък — отговори Аурелия и се наведе да я целуне.

Франи се ококори още повече.

— Той ли ти го подари? — попита страхопочтително тя и посочи Гревил.

— Да, Франи, подаръкът е от мен — отговори със сърдечна усмивка Гревил.

— Мама изглежда като принцеса, а ти си принцът — великодушно го включи в комплимента Франи.

— Много ти благодаря, мила — отговори тържествено той. — Но се боя, че никога няма да достигна блясъка на майка ти. Надявам се тя да не се срамува от кавалера си.

— Защо да се срамува? — намръщи се неразбиращо Франи.

— О, Гревил просто се шегува — намеси се бързо Аурелия.

— Нали знаеш, отиваме на вечеря у леля Нел, а после…

— После ще има бал, знам — прекъсна я Франи. — Бих искала и аз да дойда.

— О, скъпа, много скоро и ти ще танцуваш по балове — увери я Аурелия. — Това време ще дойде много по-бързо, отколкото ми се иска.

Франи я изгледа недоверчиво.

— След десет години! Десет години са цяла вечност.

Аурелия се засмя и отново я целуна.

— Лека нощ, скъпа, сънувай нещо хубаво.

Франи се мушна под завивките и промърмори сънено:

— Приятно прекарване. Само ако можех да дойда и аз…

— Това дете притежава непобедима воля — отбеляза сериозно Гревил, докато слизаха по стълбата. — Господ да е на помощ на невинното младо момче, което ще се влюби във Франи след десет години.

Аурелия избухна в смях.

— О, Гревил, Франи е мила и отзивчива. А аз разполагам с още десет години, за да направя така, че семенцето да разцъфне.

 

 

Дон Антонио Васкес стоеше пред голямото огледало в спалнята и се оглеждаше самодоволно. Ризата и жилетката му бяха снежнобели, жакетът и панталонът — блестящо черни. В грижливо надипленото шалче на шията бе втъкнат огромен рубин, друг подобен грееше на пръстена му.

Подстриганата по испански брадичка бе грижливо сресана, косата му бе намазана с помада и направена на вълни. Ръката му се плъзна под жакета и напипа тясната, хладна дръжка на камата в кожен калъф, окачена на бедрото му. Смъртоносно оръжие, лесно за хващане и невъзможно за откриване. Всичко беше както трябва.

Дон Антонио отвори едно чекмедже на скрина и извади малък пистолет, обкован със седеф. Пусна го в джоба на палтото си и с усмивка попипа леката издутина. Всъщност не обичаше огнестрелни оръжия — предпочиташе кама или нож, но при известни обстоятелства пистолетът имаше по-голяма убеждаваща сила. Тази вечер не биваше да рискува.

Дон Антонио отиде в дневната, където Мигел и Карлос вече го очакваха пред студената камина.

— Каретата чака пред къщата, сър — съобщи Карлос, облечен като наемен кочияш с кожен панталон, жакет и дебел шал на шията. В грубите му ботуши бяха скрити два ножа.

— А вие, Мигел, знаете ли какво да правите?

— Разбира се, дон Антонио — отговори с достойнство Мигел. Той пък беше облечен като камериер: просто черно палто, панталон до коленете, двувърха шапка и гамаши. Извади от джоба си кутийка и я отвори, за да покаже на господаря си какво има вътре. — Тези инструменти ще свършат част от работата, дон Антонио. — Прибра кутийката в джоба и с мрачна усмивка вдигна широкия ръкав на палтото си, за да покаже тънката кама, вързана под мишницата му. — А това тук ще свърши останалото. Готов съм.

— Виждам, че сте готов — отвърна сухо благородникът, — но се надявам, че няма да се наложи да използвате оръжията. Все пак очаквайте най-лошото.

Дон Антонио взе от поставката своя бастун със сребърна дръжка и натисна малко копченце. Бастунът моментално се превърна в острие, което блесна под светлината на свещите. Испанецът отново натисна копчето и острието изчезна в своя калъф.

Часовникът удари десет. Тримата мъже излязоха от къщата и се настаниха в очакващата ги карета. Дон Антонио се уви в наметката си и обърна внимание на младия момък, който държеше юздите на конете.

— Проверихте ли кочияша и колата? — попита недоверчиво той.

— Разбира се, дон Антонио. Избрахме най-бързите коне. Лично се убедих колко добре умеят да препускат.

Карлос хвърли една монета на момъка и затвори вратичката. Настани се в ъгъла срещу господаря си и през целия път остана мълчалив. Знаеше, че когато провежда акция, дон Антонио не търпи никой да му говори.

Само след десетина минути каретата излезе на Маунт Стрийт и спря пред ярко осветения дом на семейство Бонъм. Стълбището беше застлано с килими, лакеи направляваха пристигащите карета и придружаваха гостите до осветения с факли вход.

Дон Антонио слезе от каретата, хвърли поглед към придружителите си, но не каза нищо. Мигел бе получил точни указания. Испанският гост изкачи стъпалата и влезе в къщата, посрещнат от шумна глъчка и танцова музика.

* * *

Корнелия и съпругът й посрещаха гостите пред входа на балната зала. Оркестърът изпълняваше нежни мелодии, гостите бяха многобройни и в добро настроение. Вази с яркочервени и тук-там черни лалета бяха наредени навсякъде по пода, а в полилеите грееха стотици сребърни свещи. Присъстващите образуваха трицветно море: джентълмените бяха облечени в черно и бяло, дамите — в червено и сребърно. Гледката беше величествена.

— Страхотно е, нали, Хари? — пошепна Корнелия. Успехът бе зачервил бузите й, сините очи святкаха като сапфири. — Не вярвах, че ще го направя така добре…

— Това е твоят триумф, скъпа моя — усмихна се сърдечно той. — Като си спомня първата ни среща, някак не ми се вярва, че това е същата жена. Кой би помислил, че ще ти достави такава радост да организираш успешно подобно голямо светско събитие!

— Достави ми огромно удоволствие да планирам и организирам първия си бал — отговори с известно смущение Корнелия. — Мисля, че и за двама ни ще е полезно да се позабавляваме малко, без да се тревожим от нищо.

— Права си, скъпа — съгласи се ведро Хари и посрещна с поклон величествената дама, увита в дълъг, предълъг кашмирен шал, която с мъка бе изкачила стълбата — шлейфът на роклята от черна дамаска очевидно беше много тежък. Старичката дама зад нея с мъка придържаше диплите на роклята си.

— Ваша светлост — поздрави той скъпата си пралеля, целуна й ръка и я придружи до входа на залата. После се обърна с мила усмивка към компаньонката й. — Мис Кокс… Елиза. Много ви благодаря, че придружихте нейна светлост до дома ни.

Елиза Кокс се изчерви и се опита да отрече участието си в пристигането на херцогинята.

— Я не говори глупости, Хари — отсече ядно лелята. — Елиза няма нищо общо. Просто аз внезапно изпитах желание да видя със собствените си очи как се справя жена ти. Хрумванията й са доста екстравагантни. — Херцогиня Грейсчърч вдигна лорнета си и огледа обстойно тоалета на домакинята.

— Твърде драматично, Корнелия. — Думите изобщо не прозвучаха като похвала.

Корнелия беше свикнала с остротите на старата дама и не се засегна. Улови ръката й и я стисна сърдечно.

— Много ви благодаря, че се отзовахте на поканата ни, мадам. Без вас нямаше да е така хубаво. Знам колко усилия ви е струвало да излезете от дома си толкова късно вечерта…

Херцогинята изхъмка пренебрежително и огледа непрестанната върволица от гости.

— Мисля, че няма да издържа дълго. Хайде, Елиза, да видим кои са другите глупачки, решили да напуснат къщите си посред нощ.

Тя махна заповеднически и компаньонката я последва бързо, хвърляйки извинителни погледи към домакините.

— Е, любов моя, триумфът ти е пълен — засмя се Хари.

— Не очаквах скъпата ми пралеля да ни удостои с присъствието си.

— Мили боже, Нел! — извика Аурелия, която бе изникнала внезапно от навалицата. — Херцогинята е облечена в бяло и черно! Не повярвах на очите си! Как постигна този зашеметяващ успех?

— Успехът не е мой — призна честно Корнелия. — Предполагам, че Хари е говорил с нея. Той й е слабост, нали знаеш? Заради него херцогиня Грейсчърч е готова на какви ли не екстравагантности.

— Не е вярно! — извика отбранително Хари. — Никой, наистина никой не е в състояние да убеди скъпата ми леличка да направи това или онова.

Корнелия поклати глава и се обърна към стълбата, за да посрещне новия гост.

— Дон Антонио… толкова се радвам, че решихте да наминете.

Испанецът кимна учтиво и се наведе над ръката й.

— Поласкан съм, че получих покана, лейди Бонъм… лорд Бонъм. — Испанецът поздрави домакина с дълбок поклон и се огледа. — Какви невероятни цветове… прекрасно хрумване, лейди Бонъм. А черните лалета са истинска рядкост.

— Радвам се, че обстановката ви харесва, сър — засия Корнелия. — За щастие имам приятел, способен да ми достави всякакви рядкости.

Дон Антонио се усмихна и се обърна към Аурелия, която бе застанала до Хари.

— О, скъпа лейди Фалконър, изглеждате невероятно! Как умело сте подчертали контраста между черното и бялото!

— Много ви благодаря за комплимента. — Аурелия положи усилие да се усмихне. — Предполагам, че ще ми напомните за обещания танц?

— Много се надявам да танцувам с вас повече от веднъж — каза той и я последва в балната зала.

— С най-голямо съжаление трябва да ви уведомя, че танцовата ми карта е пълна — отговори Аурелия и му показа картата, вързана за китката й със сребърна панделка. — За вас съм запазила кадрила, както обещах.

— О, значи съм щастливец.

— Не, Аурелия, този танц е мой! — Ник Петършам се приближи и й протегна ръка. — О, добър вечер, Васкес — поздрави небрежно той. — Надявам се, че не се опитвате да ми откраднете любимия танц?

— Не се безпокойте — отвърна дон Антонио с тънка усмивка. — По-късно ще потърся правото си — допълни той с поглед към Аурелия и изчезна в тълпата.

— Нима познаваш дон Антонио, Ник? — попита с интерес Аурелия, когато той я поведе към паркета.

— Веднъж или два пъти се засякохме в клуба. Странна птица.

Ник застана насреща й и двамата се поклониха един на друг, преди да започне танцът. Аурелия си каза, че „странна птица“ е твърде меко определение за човек като дон Антонио.

Тя знаеше, че Гревил не я изпуска от поглед, и това я успокояваше. Мъжът й стоеше до стената с чаша в ръка и водеше оживен разговор със сивокос джентълмен, който изглеждаше смъртно уморен и явно едва бе преодолял себе си, за да дойде на бала.

Аурелия не познаваше събеседника на Гревил. Беше сигурна, че никога не го е виждала, но веднага разбра, че двамата със съпруга й не водят просто светски разговор. Никой, освен нея не би го забелязал — тя наблюдаваше мъжа си от месеци и отлично знаеше кога говори за работа и кога си почива. В момента Гревил водеше строго поверителен разговор.

Позата му издаваше небрежност. Изглеждаше, сякаш е срещнал стар приятел и двамата си приказват за миналото. Аурелия обаче беше абсолютно сигурна, че Гревил и непознатият му събеседник са в специални отношения. Той я следеше с поглед, но със сигурност не говореше за нея.

— Смятаме, че ще използва маркиз де Лос Перес, за да изгради шпионска мрежа в Лондон, но едва след като се разправи с вас — казваше тъкмо Саймън Грант, наведен над чашата шампанско. Погледът му следеше дон Антонио, който се разхождаше из залата. — Маркизът има добри връзки, които стигат чак до крал Карлос. Въпреки това подозираме, че е отцепник. Няма да му е трудно да се установи за постоянно в Лондон и да снабдява Фуше с добри агенти.

Гревил отпиваше от шампанското си, без да изпуска от очи Аурелия.

— Ще помоля Аурелия да му зададе няколко безобидни въпроса.

Саймън кимна уморено.

— Не го оставяйте да се люлее дълго на въдицата, Гревил. Той е и си остава главната ви цел. Първата ви задача е да го извадите от играта. Иначе той ще се разправи с вас.

— Знам, Саймън, и работя по въпроса, повярвайте. Ала смятам, че все още имам време. Затова предлагам да предприемем малката маневра за отклоняване на вниманието, която обсъдихме.

— Както кажете, Гревил. Вие водите играта. Моля ви само да избягвате излишни рискове.

Гревил се изсмя кратко и се отдели от стената.

— Обещавам, но сега ви моля да ме извините, Саймън. Възнамерявам да танцувам следващия танц със съпругата си.

Саймън му кимна, обърна се и откри наблизо Хари Бонъм.

— Чудесен бал, Хари.

Хари го поздрави с невярваща усмивка.

— Какво… или по-скоро кой ви доведе тук, сър? Много добре знам, че никой не е в състояние да ви закара на светско събитие дори под страх от смъртно наказание. Убеден съм, че има извънредни обстоятелства.

Саймън Грант вдигна рамене и се усмихна примирително.

— Тук има един човек, който е интересен за мен. Видях го и не възнамерявам да остана повече. Моля да ме извините пред очарователната си съпруга.

— Разбира се, сър — кимна любезно Хари и проследи излизането му с внимателен поглед. Кого ли е искал да види началникът му?

— Ясно ми е, че ти нямаш никакво желание да танцуваш — каза Аурелия малко преди да започне народният танц, обещан на съпруга й. — И би предпочел да отидеш в трапезарията, за да видиш какво е поръчала Корнелия за вечеря.

— Напротив, много искам да танцувам с теб. — Той я погледна изненадано. — Не мога да повярвам, че си гладна.

— На вечеря не хапнах почти нищо — обясни виновно тя. Сега не беше моментът да му разясни причините за неразположението си. Спешно се нуждаеше от нещо за хапване, за да предотврати гаденето. — Гладна съм, Гревил.

— Веднага ще се справим с този проблем — засмя се той и я поведе към трапезарията. — И без това трябваше да ти кажа няколко думи, преди да танцуваш с Васкес.

Стомахът й се разбунтува още по-силно, но Аурелия успя да се овладее.

— Какво има? — попита с привидна небрежност тя и седна до една от малките маси.

— Какво да ти донеса? — попита той, застана пред нея и я погледна втренчено. Аурелия се почувства неловко.

— Малко супа от костенурка — отговори тихо тя. — И хляб.

— Веднага, мадам. Желаете ли вино?

— Не, в никакъв случай — почти извика тя. — Само малко лимонада.

Докато мъжът й вървеше към бюфета в другия край на помещението, Аурелия се облегна удобно и задиша дълбоко, за да се успокои. Вместо да се забавлява на бала на приятелката си, трябваше да работи. Незнайно по какви причини обаче играта бе загубила очарованието си. Много добре знаеш по какви причини, укори се сърдито тя. Бременните жени не изпълняват тайни мисии.

Гревил се върна при нея с купичка топла супа и кошничка с хлебчета. Донесе й и чаша лимонада, а за себе си вино.

— За какво искаше да говорим? — попита Аурелия и започна да яде.

— Разпитай Васкес за маркиз де Лос Перес — зашепна Гревил съвсем тихо, за да го чува само тя. — Наблюдавай реакцията му, когато произнасяш името. Внимавай за обичайните сигнали: вдигане на рамото, потрепване на миглите, отместване на погледа… Знаеш какво да правиш.

— Да, разбрах. Този маркиз в Лондон ли е в момента?

— Да, пристигнал е наскоро. Министерството смята, че ще стане център на испанската шпионска мрежа в Англия. Трябва да разберем дали Васкес е във връзка с него.

Аурелия кимна и изяде супата си в мълчание. Щом свърши, въздъхна доволно и погледна танцовата си карта.

— Крайно време е да се върна в балната зала. Ей сега ще започне кадрилът. — Усмихна се на мъжа си и пое протегнатата му ръка. — В атака. За пореден път…

24

Мигел стоеше в тъмната, пуста уличка зад Саут Одли Стрийт и ругаеше полугласно. Отлично си спомняше, че когато дойде да провери за последен път преди операцията, прозорецът се отваряше без проблеми. Щеше да му отнеме само няколко секунди да счупи ключалката. Междувременно обаче някой си беше направил труда да постави допълнителна ключалка. Трябваше да я отвори с шперц, а това щеше да му коства повече време, отколкото можеше да си позволи. Бе получил инструкции да действа възможно най-бързо.

Реши да направи друго. Извади от кутийката с инструменти фино шлифован диамант и изряза кръгло парче от стъклото. Пресегна се през дупката и след много усилия успя да отвори ключалката. Бутна едното крило на прозореца навътре и се промуши в стаята.

Библиотеката беше тъмна. В цялата къща цареше тишина. Мигел знаеше, че в къщата спят само две прислужнички. Единствено нощният пазач можеше да му създаде проблеми. Той се плъзна безшумно към вратата, отвори я и надникна в коридора. В залата светеше само една лампа на стената. Отпуснат на стол до вратата, нощният пазач спеше и леко похъркваше.

Този нещастник има късмет, че Смока не се е върнал вкъщи и не го е заварил да спи на поста си, помисли си злобно Мигел, докато се промъкваше зад гърба на спящия. Само след един удар по тила хъркането престана. Мъжът политна напред и бавно се свлече на пода.

Мигел се изкачи безшумно по стълбата, спря на площадката и се огледа. И тук цареше пълна тишина. Детската стая се намираше в дъното на коридора. Мигел бе изминал почти половината път, когато чу нещо, от което косата му настръхна: тихо, гърлено ръмжене.

В следващия миг кучето го нападна. Вдигна се на задните си крака, сложи предните лапи върху раменете му и го събори на пода. Горещият дъх опари лицето му. Мигел изохка и затвори очи, за да не вижда оголените зъби и убийствения поглед на звяра. Нямаше друг изход, освен да лежи неподвижен и да чака огромните зъби да се впият в гърлото му.

 

 

Дон Антонио танцуваше кадрила като истински майстор. Изпълняваше съсредоточено и с достойнство сложните стъпки и партньорката му дори за миг не помисли, че умът му е другаде. От своя страна Аурелия полагаше огромни усилия да не сбърка. Танцът беше нов за лондонското общество и тя все още не го владееше добре. Въпреки враждебните чувства към дон Антонио в момента му беше благодарна, че я води така добре и умело замазва дребните й грешки.

След като отзвучаха последните акорди, Аурелия и дон Антонио се запътиха към другия край на залата, където от прозорците влизаше свеж бриз.

— Много ви благодаря за танца, сър — поде разговор Аурелия и отвори ветрилото си. — Вие изпълнявате стъпките с невероятна лекота.

— Преди години научих кадрила в Париж — обясни той, сложи ръка на лакътя й и я поведе към един далечен прозорец. — Имаме нужда от малко чист въздух.

Аурелия го последва с готовност. Ала вместо да отвори прозореца, той я бутна зад един параван, скриващ малка врата. Натискът върху лакътя й се засили. В сърцето й се надигна паника, но тя успя да се овладее и го погледна недоверчиво. Без да каже дума, дон Антонио отвори вратата и я изведе на тъмното стълбище към крилото на прислугата.

— Тежко ви, ако се осмелите да викате за помощ — прошепна й почти нежно той. — Безопасността на дъщеря ви зависи от вашето поведение.

— Дъщеря ми… Франи… Какво означава това? — попита глухо Аурелия. Страхът стегна гърлото й.

— В момента е на сигурно място, но само от вас зависи дали няма да й сторим зло.

Дон Антонио я поведе надолу по стълбата. За свое учудване Аурелия успя да се овладее само за няколко секунди. Спря на една площадка и се вкопчи в парапета.

— Къде е тя? — В гласа й се усещаше леден гняв. — Ще ми кажете къде сте отвели детето ми, или няма да мръдна оттук.

— В момента дъщеря ви е в моя власт. Обещавам да ви отведа при нея. Но ако срещата не се състои в точно определен час, няма да я видите никога вече. Затова предлагам да ми се подчинявате.

Да му вярвам ли? — запита се безпомощно Аурелия. Не можеше да си позволи да не му вярва. Нищо, че Гревил й бе внушил да не вярва на никого. Но сега положението беше друго. Тя нямаше право да поеме такъв риск. Ставаше дума за детето й. Решена да се справи, тя забърза надолу по стълбата, но щом слязоха в малката зала, отново спря.

— Искам доказателство, че ще видя дъщеря си. Иначе няма да тръгна с вас.

Трепкащата свещ на стената освети мрачното му лице и коравата уста и Аурелия потръпна от ужас.

— Щом излезем навън, ще видите доказателството — отговори спокойно той и отключи вратата. Очакваше Мигел да е навън с каретата и с доказателства, че момиченцето е в тяхна власт. Така Аурелия ще се съгласи да тръгне с тях, а останалото ще се уреди от само себе си.

Аурелия размишляваше трескаво. Ако излезе от къщата, ще трябва да разчита само на себе си. Докато беше в дома на семейство Бонъм, знаеше, че Гревил е наблизо и ще й се притече на помощ — нищо, че в момента нямаше как да му прати вест за положението си.

— Ако не се явим навреме на срещата, никога няма да видите дъщеря си — повтори испанецът и твърдостта в гласа му я стресна до смърт. Той отвори вратата и Аурелия установи, че ще излязат в тясна странична уличка.

Гревил много скоро ще забележи, че е изчезнала и ще си направи съответните заключения. Още повече, че и испанецът е изчезнал с нея. Въпреки това беше по-добре да му остави знак. Аурелия нямаше представа колко често се използва тази врата, но това беше единственият й шанс и не биваше да го изпусне.

Дон Антонио надникна навън. Аурелия се възползва от моментното му невнимание и пусна ветрилото си върху последното стъпало. Нямаше представа дали ще го намерят скоро, но в момента не можеше да направи нищо друго. Така Гревил ще разбере поне откъде е излязла. Ветрилото беше знак, инструмент, с който се разбираха помежду си и той няма да подцени значението му. Със сигурност ще разбере, че испанецът е замесен в изчезването й.

Все пак Аурелия се колебаеше. Ако излезе след дон Антонио, ще остане съвсем сама. Той я хвана за лакътя и я изведе навън. Вратата се затвори зад гърба й и тя потрепери. Ала не направи опит да се съпротивлява и последва дон Антонио до края на уличката, която ги изведе в задната част на къщата. Наоколо нямаше жива душа. На ъгъла обаче чакаше обикновена наемна карета. Прозорците на къщата бяха отворени. Ясно се чуваше танцова музика, човешки гласове, весел смях — обичайните шумове на голям бал. Аурелия имаше чувството, че върви през втори, паралелен свят.

Нощта беше хладна и тя се разтрепери в тънката си рокля.

— Как не се сетихте поне да ми вземете наметка — изсъска тя към гърба на похитителя си. Дръзката забележка повдигна духа й. Въпреки че се страхуваше за съдбата на дъщеря си, в гласа й нямаше и следа от страх — само гняв и презрение. Дон Антонио се обърна и я погледна изненадано. Аурелия се изсмя хладно.

Веднага щом стигнаха до каретата, вратичката се отвори. Аурелия спря като закована.

— Изисквам доказателство, че дъщеря ми е добре. В противен случай няма да тръгна с вас.

Без да пуска лакътя й, дон Антонио извика името на Мигел. Вместо него обаче се появи Карлос.

— Мигел още не се е върнал, сър.

Испанеца изруга тихо и хвана пленницата си още по-здраво. Аурелия усети как в гърба й се опря дулото на пистолет и потръпна.

— Качвайте се — изсъска в ухото й дон Антонио. — Ако искате да видите дъщеря си отново, правете, каквото ви казвам. Качвайте се в каретата и нито дума повече.

Нещо в плана им се е объркало, разбра Аурелия. В момента обаче не можеше да се възползва от грешката им. Дали дон Антонио ще стреля? Да рискува ли? Той се нуждаеше от нея. Надали ще я убие. Решена да се бори, тя се изтръгна от хватката му.

— Къде е доказателството?

— Много скоро ще го получите. А ако и мъжът ви поиска доказателство, ще му изпратя нежното ви ушенце.

В гласа му прозвуча убийствена решителност. Аурелия усети как в тила й се опря хладно острие. Прониза я остра болка — ножът бе порязал кожата й и по тила й потече кръв. Заля я вълна от ужас. Огнестрелното оръжие беше едно, ножът — съвсем друго. Още от най-ранното й детство острите ножове я плашеха и паникьосваха.

Испанецът я бутна към вратичката на каретата и тя направи няколко крачки. Олюля се, но никой не я подкрепи. Посегна с бързо движение към раната на тила си и пръсна няколко капки върху паважа. Беше сигурна, че Гревил ще види следите от кръв и подозрението му ще се превърне в увереност.

Непознатият мъж й помогна да се качи в каретата. Аурелия се сви в ъгъла и притихна. Обучението на Гревил даваше своите плодове — тя успя да запази самообладание и напрегна ума си, за да си изработи план за действие. Съзнаваше, че е длъжна да разсъждава трезво и без излишни емоции. Последните думи, казани от дон Антонио, бяха ключът към по-нататъшните й действия.

Тези хора очевидно искаха Гревил, не нея. Тя беше само средство към целта. Съзнанието за това я успокои допълнително. Освен това вече знаеше, че планът на испанеца се е объркал. Двамата мъже отвън разговаряха възбудено. Аурелия не разбра почти нищо, защото познанията й по испански бяха оскъдни. Но няколко пъти съвсем ясно чу името „Мигел“ и усети как гласът на дон Антонио трепереше от гняв.

След минута Васкес влезе в каретата и затръшна вратичката. Непознатият скочи на капрата и возилото потегли.

Много скоро излязоха от задната уличка и конете препуснаха в галоп. Дон Антонио седеше срещу Аурелия и нервно удряше с ножа по дланта на другата ръка, скрита под тънка кожена ръкавица. Понякога светлината на уличните фенери влизаше във вътрешността на каретата и тя всеки път усещаше пронизващия поглед на похитителя си.

Аурелия се стараеше да изглежда равнодушна, седеше тихо в своя ъгъл и не се помръдваше. Раната зад ухото все още я болеше и много й се искаше да я пипне, за да види дали още тече кръв, но реши, че на никаква цена няма да покаже страха си. Дон Антонио няма да я види уплашена и уязвима.

Аурелия пламенно се надяваше, че Франи не е паднала в лапите на испанеца. Споменатият Мигел така и не се яви и не донесе доказателството. Това означаваше, че опитът му да отвлече момиченцето или да му навреди по друг начин се е провалил. А ако това е единственият коз, с който Васкес се е надявал тя да изпълнява волята му, Аурелия ще се изправи срещу него много по-спокойна и уверена. Няма да му позволи да й нарежда. Тя се обърна внимателно към прозореца и се опита да разбере накъде се движи каретата.

Дон Антонио се наведе и с рязко движение спусна завеската пред прозореца. Светлините изчезнаха. Аурелия се облегна назад и затвори очи.

Испанецът я наблюдаваше неотстъпно. Устните му бяха изкривени в жестока гримаса. Какво, по дяволите, е забъркал Мигел? Ако тази жена не се страхува за детето си, ще му е много трудно да я прекърши. Без Мигел ги очаква катастрофа. Да, той също би могъл да се справи с жената, но за съжаление не владееше техниките и триковете на инквизицията, както Мигел. Трябваше да уреди проблема със Смока още тази нощ. В Блекфрайърс го чакаше кораб, готов да отплава по Темза и да го изведе от града. Нощем пътищата бяха пусти и с добър кон щеше да стигне за по-малко от час. Каквото и да се е случило с помощника му, да се оправя сам — той няма да си губи времето да го спасява. Първата му задача беше да пречупи волята на жената.

 

 

Гревил най-сетне забеляза, че Аурелия е изчезнала — твърде късно, както се обвиняваше след време. Отначало наблюдаваше двамата, докато танцуваха кадрила, даже неохотно се възхищаваше на дон Антонио, който изпълняваше с лекота и най-сложните фигури — самият той щеше да се откаже само след няколко стъпки. Танцът беше доста дълъг и след някое време Гревил тръгна да си търси по-приятна компания. В трапезарията откри княз Проков, който разглеждаше богатия бюфет със сдържано любопитство.

— О, Фалконър, идвате точно навреме. Имам нужда от обяснение. Какво представляват тези дребни черупки, които гостите набождат на клечици?

— Охлювчета, мидички, водни кончета — започна да показва Гревил. — Много са вкусни, но аз съм на мнение, че не си струва да полагаш чак такива усилия, за да извадиш вътрешността и да я глътнеш.

— Значи това са морски дарове? — Алекс вдигна една мида към светлината, за да я разгледа по-добре.

— Да. Полепват по скалите. Срещат се доста често по нашите брегове и се смятат за деликатес. Всички слоеве на обществото ги харесват. Навсякъде по крайбрежието ще срещнете пътуващи търговци, които предлагат миди и други морски дарове. Твърди се, че мъничко оцет подобрява вкуса.

Алекс взе една клечка, извади вътрешността на мидата и я опита.

— Не е зле — промърмори той с вдигане на раменете. — Но не разбирам защо се вдига толкова шум за едно нищо. Всъщност, като си помисля Ливия все още не е успяла да оцени вкуса на маринованата херинга за закуска, което е неразбираемо за мен…

Гревил се засмя и се огледа.

— Къде е съпругата ви?

— Нямам представа. Сигурно се е скрила в някой ъгъл с приятелките си, за да обсъдят радостите на майчинството. Поне за това разговаряха, когато ги оставих. Сега, като се замисля, ме обзема подозрение, че са заговорили по темата само за да се отърват от мен — продължи весело Алекс.

— Вече сигурно си говорят за неща, които не са предназначени за мъжки уши.

Той погледна очаквателно събеседника си, но като забеляза смръщеното му лице, веднага застана нащрек.

— Аурелия не беше ли с тях?

— Не — отговори остро Гревил. — Тя танцуваше кадрил с дон Антонио Васкес. Моля да ме извините, Проков.

Гревил се обърна рязко и се запъти с бързи крачки към балната зала. Претърси с поглед множеството, но не откри никъде Аурелия. Надникна в игралния салон, но и там я нямаше. Гревил обиколи групичките гости, застанали в близост до отворените прозорци, но не видя нито Аурелия, нито дон Антонио.

— Кога са я видели за последен път? — попита тихо Алекс, който го бе последвал без излишен шум.

— По дяволите — промърмори гневно Гревил. — Нямам представа. Трябва веднага да разберем.

— Вие тръгнете наляво, а аз ще разпитам гостите отдясно.

Гревил се спираше при гостите, поздравяваше учтиво и уж небрежно подпитваше дали са забелязали съпругата му. Много от тях си спомниха, че са я видели да танцува кадрил, няколко му казаха, че са я забелязали да напуска танцовата площадка с партньора си. Но никой не бе обърнал внимание накъде е тръгнала.

След минута Гревил забеляза как иззад паравана в дъното на залата излезе млада прислужница с някаква вещ в ръка и се затича към Хектор, иконома на семейство Бонъм, който стоеше на стълбището и наблюдаваше със зорко око работата на персонала. Гревил се втурна след момичето. Настигна прислужницата точно когато тя застана пред иконома и започна да обяснява нещо. Гревил каза няколко любезни думи и взе от ръката на момичето предмета, който беше намерила. Ветрилото на Аурелия. Сърцето му спря да бие.

— Къде го намерихте?

Прислужницата се изчерви, сякаш я бяха уличили в кражба.

— Ветрилото принадлежи на съпругата ми — обясни Гревил на иконома. — Не искам да плаша момичето, но трябва веднага да разбера къде е намерила ветрилото.

Хектор ненапразно ръководеше домакинството на виконт Бонъм вече седемнайсет години. Опитът го бе научил да не задава излишни въпроси.

— Кажи всичко на господина, Мили — заповяда строго той.

— В подножието на задната стълба, сър. По-точно, на второто стъпало отдолу нагоре. Нямам представа как ветрилото на лейди Фалконър се е озовало там, сър, наистина — увери го страхливо Мили.

— Успокойте се, Мили, вие не сте виновна за нищо. Сигурно има просто обяснение. Много ви благодаря, че веднага ни донесохте ветрилото. — Гревил се усмихна успокоително, кимна на Хектор и се отдалечи с ветрилото в ръце. На пръв поглед изглеждаше, че се движи съвсем нормално, но в действителност измина разстоянието до средата на залата двойно по-бързо от обикновено.

Хари тъкмо се готвеше да танцува със съпругата си, когато забеляза Гревил. Нещо в лицето му моментално събуди тревога. Той се извини на Корнелия и се втурна да пресрещне полковника. Алекс зае мястото му толкова бързо, че Корнелия нямаше време да се учуди.

— Какво става? — попита стреснато тя, докато двамата се кланяха един на друг преди началото на танца.

Алекс се усмихна, вдигна рамене, прегърна я и я завъртя.

— Още не знам точно. Скоро ще разберем.

Корнелия кимна и се остави кавалерът й да я води, въпреки че нито един от двамата не беше в състояние да се концентрира в стъпките.

— Идете да вземете Франи — помоли задъхано Гревил веднага щом Хари стигна до него.

Хари кимна.

— Веднага ще пратя Лестър, за да не бием на очи.

— Щом смятате, че така е по-добре, нямам възражения. Ще му дадете ключ от задната врата и ще му предадете с какви думи да успокои Лира и да я накара да го слуша.

Хари го изслуша внимателно, повтори заповедите, взе ключа и отиде да намери Лестър.

Гревил влезе зад паравана, отвори вратата към крилото на прислугата и се спусна по стълбата. Не видя признаци на борба. Аурелия му бе оставила знак на второто стъпало, което означаваше, че похитителят я е извел навън. Гревил излезе с бързи стъпки и огледа пустата уличка. Обърна лице към луната и безмълвно се наруга за престъпната си небрежност. Никога нямаше да си го прости.

Защо, защо реши, че Аурелия е в безопасност в препълнената бална зала? Но сега това не беше важно. Онези не искаха жена му. Тя беше само средство към целта.

„Те искат мен.“ Това означава, че много скоро ще се свържат с него и ще го повикат. Докато се стигне дотам, той ще седи бездеен и ще се моли да не е станало нещо страшно. Дано Хари успее да спаси Франи. Детето поне беше под сигурната защита на Лира. Но Аурелия… Испанецът сигурно ще я запази жива, докато се появи Смока. После обаче…

Гревил обходи бавно уличката. Намери купчина конски тор близо до задната врата — тук беше чакала каретата, фекалиите бяха още топли — значи похитителите са тръгнали преди не повече от половин час. Гревил се наведе и се вгледа в паважа. Вниманието му бе привлечено от три ръждивочервени петънца близо до купчината тор. Сърцето му направи огромен скок. Петната съхнеха, но още не се бяха втвърдили.

Аурелия беше ранена! Ако кръвта течеше силно, щеше да остави повече следи. Сигурно е капнала малко на паважа, за да му остави още един знак, че е отвлечена. Гревил тръгна по следите и излезе на главната улица пред къщата. Там беше много оживено и следите се губеха.

— Намерихте ли нещо? — Хари и Алекс изникнаха като призраци от мрака.

— Открих три капки кръв на паважа. Предполагам, че Аурелия ги е капнала нарочно, за да ми даде знак.

— Значи е ранена? — Алекс трепереше от гняв.

— Сигурен съм, че не е нищо сериозно — отвърна трезво Гревил. — Онези хора искат мен. — Той се изсмя горчиво и обясни: — Взели са Аурелия за заложница и скоро ще влязат във връзка с мен. Ще ми я върнат, ако се предам. Знаят, че няма да го направя, докато не се убедя със собствените си очи, че жена ми е здрава и невредима. В момента тя е в безопасност. И, повярвайте ми, джентълмени, не е загубила ума и дума от страх, а продължава да разсъждава разумно.

— А как ще се измъкнете от капана? — попита Хари със същия делови тон.

— Зависи какъв капан са ми заложили, приятелю.

— Ако се нуждаете от помощ, не се колебайте да я поискате.

Зарадван от предложението на Хари, Гревил направи опит да се усмихне.

— Щом се уверя, че Франи е в безопасност, ще се върна на Саут Одли Стрийт и ще чакам.

— Хайде да се върнем на бала — предложи Хари. — Корнелия и Ливия трябва да узнаят какво се е случило. Те ще задържат позицията и ще се погрижат празникът да завърши както е редно. Макар че… — Хари не завърши изречението.

Гревил все още се колебаете дали да се довери на двамата мъже насреща си. Но осъзна, че мисията вече не е единствено негова. В момента, когато избра Аурелия за своя партньорка, прие, че някога ще се появят други хора, които ще поискат да чуят истината. Това беше най-подходящият момент да им каже кой е и каква задача изпълнява. Още повече, че съпрузите на двете най-добри приятелки на Аурелия също участваха в битката с чуждите тайни служби. Сега Аурелия беше в опасност и двамата с пълно право изискваха от него да им каже истината. А той разчиташе да му помогнат.

Когато тримата влязоха в балната зала, оркестърът все още свиреше. Гостите танцуваха, похапваха в трапезарията, разговаряха оживено. Домакините продължиха да изпълняват задълженията си и никой не забеляза нищо необичайно. Всички посветени в тайната очакваха завръщането на Лестър.

* * *

Лестър завъртя ключа в добре смазаната брава и вратата към кухнята се отвори безшумно. Голямото помещение тънеше в мрак, само няколко догарящи цепеници в камината осветиха пътя му. Лесно намери вратата към предната част на къщата. Знаеше за Лира, знаеше и за човека, поставен на пост край входната врата. Ако в къщата бе проникнал престъпник, сигурно бе успял да обезвреди мъжа, сложен да охранява. Лестър обиколи безшумно залата и намери падналия на пода пазач. Остави го, защото вече знаеше със сигурност, че в къщата има човек със зли намерения. Дали е успял да се добере до детето? Ами ако помощта е закъсняла?

Лестър изкачи внимателно стъпалата до втория етаж. Щом стигна горе, спря и се вслуша. Долови тихо, опасно ръмжене. Направи няколко крачки в посоката, откъдето идваше шумът, и пред очите му се разкри невероятна гледка. Следвайки точно инструкциите на полковника, Лестър застина неподвижен и шепнешком изрече заповед към кучето. Лира го погледна в очите, без да се отдръпва от жертвата си.

Лестър каза още няколко думи на кучето и направи няколко бавни крачки към лежащия по гръб мъж Лира се подчини и не попречи на Лестър да се наведе и да опипа пулса на падналия. Лира застана до главата на Мигел и проследи внимателно какво прави Лестър. Той заповяда на испанеца да се обърне по корем и сръчно върза ръцете му с въжето, което носеше.

— Прекрасно куче, добро… — пошепна Лестър и помилва голямата глава на Лира. Тя не се възпротиви и го погледна, сякаш му оказваше милост.

Лестър изправи Мигел на крака и блъсна вратата към най-близката стая. Хвърли го на леглото, върза краката му и уви края на въжето около таблата на леглото.

— Така няма да създаваш проблеми, докато дойда да се погрижа специално за теб, приятелче — промърмори доволно той. — За всеки случай ще оставя Лира да те охранява.

Лестър каза още няколко думи на кучето, което го бе последвало в стаята и следеше процедурата с интерес.

А сега детето. Лира беше обучена да пази Франи, но за щастие той знаеше точно какво да й каже, за да му позволи да вземе малката. По-трудно беше да обясни на момиченцето, че не бива да се съпротивлява и трябва да пази тишина, докато пътуват към Маунт Стрийт.

Лестър коленичи пред кучето и му каза няколко думи. Лира въздъхна шумно и зае позиция до леглото, на което беше вързан Мигел.

Лестър благодари безмълвно на небето и се втурна към стаята на Франи. Дейзи спеше в своята стая, която се намираше непосредствено до тази на питомката й. Какво беше учудването му, когато видя момиченцето да седи в леглото с широко отворени очи, но без никакви признаци на страх или паника. На шкафчето до леглото светеше запалена лампа.

— Лестър? — повика го тихо Франи. — Сигурно си дошъл да ме заведеш на бала?

— Точно така, принцесо — отговори облекчено той, уви я в едно одеяло и я вдигна на ръце.

25

Когато конете най-сетне спряха, Аурелия изпита чувството, че пътуването е продължило цяла вечност. Гревил я бе научил как да не губи чувството си за време дори когато пътува в карета със спуснати завески на прозорците. Тя броеше отново и отново до сто и сега знаеше, че са пътували малко повече от половин час. Методът не даваше сигурни сведения за изминатото разстояние, но й помагаше да се концентрира и да не изпадне в паника.

Когато Карлос отвори вратичката, Аурелия се сви в ъгъла и изобщо не се обърна към похитителя.

— Слизайте — заповяда Васкес.

Тя вдигна рамене, изписа на лицето си равнодушно изражение и изпълни нареждането. Озова се в неосветен двор. Бързо хвърли поглед към нощното небе. Голямата мечка беше точно над нея и светеше ярко. Погледът й проследи въображаемата линия до полярната звезда. Карлос се отдръпна от вратата.

Дон Антонио слезе от каретата и хвана ръката на пленницата си. Аурелия забеляза ножа в другата му ръка и не оказа съпротива, когато той я повлече към ниската, продълговата сграда в другия край на двора.

Това е обор, помисли си Аурелия веднага щом влезе. Миришеше на коне, а под краката й проскърцваше слама. Докато вървяха навътре, миризмата се засили и се смеси с воня на кожа и тор. Непознатият кочияш влезе след тях и освети пътя им с фенер. По дъсчените стени затанцуваха сенки.

Васкес вдигна резето на една от вратите и даде знак на Аурелия да влезе. Тя се поколеба само за секунда, но това беше достатъчно — испанецът размаха заплашително ножа и го опря в бузата й.

Аурелия вдигна рамене с подчертано презрение и кимна.

— Добре де, ще вляза. Мисля, че се изразихте достатъчно ясно.

— Надявам се. За ваше добро е. — Васкес затвори вратата зад гърба си и се облегна на касата. — Сигурно сте забелязали металните пръстени на отсрещната стена. Няма да се поколебая да ги използвам, ако ме принудите. Но съм убеден, че не искате да ви вържа. Затова предлагам да стоите тук и да не мърдате.

Васкес излезе отново в коридора и зарези вратата отвън. Аурелия остана сама в мрака и зачака очите и да свикнат с тъмнината. Опипа внимателно стената, скована от груби дъски, и намери металните пръстени. Вероятно са ги сложили тук, за да усмиряват непокорните коне…

Сравнението не е особено ласкателно, помисли си Аурелия, седна на бала сено и се облегна на дъските. Време беше да обмисли точка по точка какво знае и какво не знае.

Все още беше уверена, че дон Антонио иска Гревил, не нея. Възможно ли е обаче планът на испанеца да се е провалил? Човекът на име Мигел не бе дошъл на уговореното място зад къщата на Хари. Никой не й бе донесъл доказателство, че Франи е в ръцете на похитителите. Сигурно са искали да използват детето като средство, за да й въздействат. Да я накарат да им се подчинява.

Искали са да я принудят да понася несгодите търпеливо, да не вдига шум. Да, това звучеше логично. Бляскащото острие на ножа и недвусмислената заплаха на дон Антонио, че ще го използва, също говореха в полза на това заключение. Той би трябвало да знае, че това е напълно достатъчно, помисли си горчиво Аурелия. Но изисканият испански джентълмен явно не обичаше да прибягва до подобни примитивни средства.

Но защо, защо я отвлякоха? Сигурно за да я използват като примамка за Гревил. Ако наистина е така, значи не познават жертвата си. Гревил няма да предприеме нищо, което би могло да застраши успеха на мисията му. Няма да го примамят в капан.

Наистина ли? — запита се отчаяно Аурелия. Нима Гревил няма да се втурне да я спасява? Съзнаваше, че той няма да я остави на произвола на съдбата дори ако рискува да го убият. Или още по-лошо — да го заловят. Ами ако го поставят в ситуация, при която няма избор? Ако го изправят пред решението или да спаси жена си, или да приключи успешно мисията си?

Не знам как ще реагира в такава ситуация. Прозрението я изпълни с болка, но не я изненада особено. Гревил винаги беше искрен с нея.

Тогава, каза си тя, нямам друга възможност, освен да се спася сама, или да се погрижа Гревил да ме спаси, без да застраши успеха на мисията си.

И как ще се спаси сама? Ще стане от балата сено и ще излезе навън? Просто така. Та тя беше съвсем сама някъде в нищото. Заключена в някакъв изоставен обор. Заобиколена от зли хора.

 

 

Лестър влезе в кухнята с Франи на ръце. Помещението беше пълно с прислужници, които внасяха празни чинии и носеха нови вкусни блюда в трапезарията. Балът продължаваше. Няколко души го изгледаха любопитно, но никой не попита къде е бил.

Лестър повика лакея, който тъкмо се бе появил с табла използвани чаши.

— Роби, иди да кажеш на лорд Бонъм, че съм в кухнята. Веднага!

Никой не смееше да му възразява. Всички знаеха, че той е дясната ръка на лорд Бонъм. Момъкът остави таблата и хукна към вратата. Лестър сложи Франи да седне на едно столче до печката, както беше увита в одеялото.

— Мислех си, че ще отида на бала — оплака се момичето. — Но не мога да се явя пред гостите по нощница, нали?

— Май си права — съгласи се с усмивка Лестър. — Но си мисля, че едно парченце марципан няма да те се отрази зле.

Той взе две блокчета марципан от голямата табла на масата, подаде едното на Франи и захапа другото, без да обръща вниманието на неодобрителното хъмкане на готвача.

Гревил влезе пръв в кухнята и като видя Франи, въздъхна с огромно облекчение. Щом детето беше в безопасност, той можеше да съсредоточи усилията си върху търсенето на майката. Прекоси кухнята и клекна пред малката.

— Много съжалявам, че се наложи да те събудим, Франи, но майка ти пожела да прекараш нощта тук, със Стиви и Сюзън.

— А къде е мама? — попита с пълна уста Франи.

— Танцува, сладката ми — отговори Корнелия, застанала зад Гревил. — Хайде да отидем горе. Линтън вече те очаква.

Корнелия улови Франи за ръка и я изведе навън въпреки протестите й.

— Вкъщи ви чака един тип, сър Гревил — съобщи с широка усмивка Лестър. — Вашето куче е истинско злато. Беше го докопало за гърлото и чакаше някой да се върне, за да му каже дали да го довърши.

Хари, който тъкмо бе влязъл в кухнята, следван от Алекс, тихо изсвири през зъби.

— Значи са искали да отвлекат Франи?

— Така изглежда — отвърна мрачно Гревил. — Ще разпитам оня мръсник и ще разбера.

— Й аз ще дойда — каза Хари, ала Гревил го спря с вдигната ръка. — Не, недейте. Предпочитам сам да свърша мръсната работа. Не знам дали онзи няма да се окаже упорит…

— Както желаете — вдигна рамене Хари. — Но и ние трябва да правим нещо — обърна се той към Алекс: — Ти също ще участваш, нали, Проков?

— Естествено.

— Най-добре огледайте квартирата на Васкес — предложи Гревил и им даде адреса. — Може да откриете някакви следи… макар да се съмнявам. Дон Антонио е професионалист.

— Даже изостави един от хората си в беда — отговори натъртено Хари.

Гревил се изсмя горчиво.

— За него и това е професионализъм.

Без да каже нищо повече, той излезе навън и забърза към дома си. Сигурно няма да причинят повече болка на Аурелия, мислеше си той, докато крачеше в нощта. Тя не ги интересува. Целта им е да заловят мен. Единствено аз съм важен за тях.

Въпреки това Гревил знаеше, че не бива да храни напразни надежди. Щом го залови, Васкес ще гледа да се отърве и от Аурелия. Не можеше да остави зад себе си жива свидетелка на случилото се. Тя го познаваше, знаеше истинското му име, функциите му… Но докато изпълни мисията си, със сигурност ще я остави жива.

Гревил отключи входната врата, спря за малко в залата, огледа и опипа лежащия на пода пазач. Човекът беше мъртъв. Още едно престъпление в сметката на Васкес и палачите му. Вземайки по две стъпала наведнъж, полковникът се качи на втория етаж. Лира го очакваше на вратата към спалнята му.

— Браво на теб, заловила си негодника — пошепна нежно Гревил и помилва гъстата козина. Лира го побутна и го въведе в стаята, за да му покаже каква плячка е уловила.

— Виж ти какво си имаме тук — отбеляза с безгрижен тон Гревил.

Мигел мъчително извъртя глава и погледна влезлия. В очите му светна упоритост, примесена със страх. Много добре знаеше, че Смока няма да го пощади.

Гревил свали официалния жакет, окачи го грижливо на един стол и пристъпи към леглото, навивайки ръкавите на ризата.

— Къде криете Аурелия? — попита той с подчертано небрежен тон.

По гърба на Мигел пробягаха тръпки. Погледна за миг в безмилостните сиви очи и скри лице във възглавниците. Гревил въздъхна с досада. Трябваше да го накара да проговори.

 

 

Постепенно в обора стана студено, а балната рокля на Аурелия не я защитаваше от студа. Тя скръсти ръце пред гърдите и се опита да потисне треперенето, но безуспешно. След малко стана и затропа по вратата.

— Дон Антонио, замръзвам!

По-добре да го предизвика и той да прибегне до насилие, отколкото да седи тук в неизвестност и да мръзне.

Испанецът се появи след минута.

— Бях ви препоръчал да не вдигате шум.

— Точно така. Седях си тихо и мирно, но ми стана студено. Би трябвало да помислите за това. Както виждате, не съм облечена подходящо за обстановката, в която ме принуждавате да прекарвам времето си.

Аурелия остана много учудена от властността, с която говореше. Сякаш имаше пълното право да иска удобства от похитителите си. И с голямо удоволствие установи, че е успяла да обърка испанеца.

— Някъде тук със сигурност има одеяла, с които завиват конете — продължи тя, подаде глава навън и се опита да огледа обстановката. Силна плесница я отхвърли назад. Вратата се затвори с трясък.

Аурелия седна отново на сеното и започна да разтрива пламналата си буза. Плесницата беше болезнена, но дон Антонио не й стори нищо друго. Очевидно е искал да я предупреди. След малко някой метна над вратата старо одеяло, което миришеше силно на кон. Аурелия потръпна от миризмата, но въпреки това се уви в дебелата вълнена материя.

Настани се колкото можеше по-удобно и си спомни поученията на Гревил. Ако нямаш какво да правиш, легни си и поспи. Гревил сигурно смяташе, че тя няма да изпълнява указанията му, но се лъжеше. Но при дадените обстоятелства и се стори уместно да последва съвета му.

Аурелия разбута сламата, сви се на кълбо, метна отгоре си одеялото и затвори очи.

Не очакваше да заспи, но някак си успя.

Стресна я шум от отваряща се врата. Надигна се и примигна сънено. Дон Антонио се бе изправил заплашително над нея.

— Съжалявам, че се наложи да прекъсна за малко сладкия ви сън, мадам — изрече цинично той. — Настоявам да ми обърнете внимание.

Аурелия седна и разтърка очи. Сега съжаляваше, че е заспала. Преди изпитваше спокойна решителност, но сънят я бе разсеял. Виждаше единствено жестоката линия на устата, бездънната чернота на очите, безучастния поглед. Този мъж не се спираше пред нищо. Със сигурност ще й причини болка.

 

 

Гревил измери Мигел с изпитателен поглед и попита на много добър испански:

— Щом не си дошъл да отвлечеш детето, за какво тогава?

Очите на Мигел бяха кървясали, пълни с болка.

— Дойдох да отрежа една къдрица от косата на малката — обясни той с грачещ глас. — За да имаме доказателство, че тя е в наша власт. — Като видя, че мъчителят му протяга ръка към кутийката с добре наточени инструменти, страхът му нарасна. — Той не искаше детето… Каза, че само ще ни създава ядове… Искаше да му занеса нещо от хлапето, за да принуди майката да ни сътрудничи… Искаше да я уплаши…

Гревил кимна, сякаш го разбираше напълно.

— Е, къде Васкес крие жена ми? — попита с небрежен тон.

— Нямам представа — простена Мигел.

— Я стига, приятелче, надали ме смяташ за чак такъв глупак.

— Аз получих заповед да го намеря зад къщата… каретата го чакаше на задния вход… Не можах да стигна дотам… проклетото куче…

Мигел изохка и зарови лице във възглавницата.

Гревил го хвана за косата и обърна лицето му към себе си. В очите му нямаше и капчица милост.

— Ти знаеш къде държат жена ми. Няма смисъл да ме лъжеш. Изплюй камъчето.

Той даде тиха заповед на Лира, кучето скочи на леглото и се надвеси над пленника. Мигел изпищя.

 

 

Аурелия се взираше в писмото, положено върху паянтовата маса.

— Това е глупаво. Мъжът ми няма да му обърне внимание. Той знае, че никога не си служа с подобни патетични изрази.

— Това няма значение — изсъска Васкес. — Важното е да дойде тук. Подпишете се.

— Вече ви казах, подобни молби няма да го доведат при вас — повтори спокойно Аурелия. — Те дори няма да го убедят, че съм още жива. Позволете да му напиша писмото със свои думи. Той няма да се хване в капана ви, ако не е абсолютно убеден, че животът ми е в сериозна опасност.

А може да не дойде дори тогава, помисли си горчиво тя.

— И, милейди, за да няма недоразумения, ще ви кажа, че вашият живот наистина е в опасност — натърти испанецът. Забеляза потръпването й и кимна доволно. Тайно се бе надявал, че докато той чака Мигел, тя ще се пречупи и ще е готова да сътрудничи. Ала не откри признаци на слабост. Лейди Фалконър се боеше само от ножа му. — Не се безпокойте, Смока отдавна знае какво е станало.

„Смока“? Какво означава това?

Ала когато Васкес заповяда на помощника си Карлос да натисне ръката й върху масата, Аурелия веднага загуби интерес към името.

— Ще подпишете с кръвта си — обясни с коварна усмивка Васкес и заби острието на ножа близо до нокътя на показалеца. — Да видим колко време ще мине, докато смъкна кожата от този красив пръст… десетина, по моя преценка. Десет мъчителни минути…

Острието се плъзна към нокътя и Аурелия стисна зъби. Пред очите й причерня.

— Почакайте — помоли задъхано тя. — Ще подпиша. — Пое дълбоко въздух и продължи: — Но не това писмо. Разберете, необходимо е аз да помоля съпруга си да дойде и да ме спаси. Той ще помисли, че сте ме накарали да подпиша празен лист, а после сте ме убили и няма да дойде. Ще се убеди в истинността на писмото само ако види моя почерк. Позволете аз да му напиша няколко думи!

Дон Антонио я погледна изпитателно и кимна.

Натопи перото в мастилото, задраска собствените си редове и обърна листа.

— Хайде, започвайте. Препоръчвам ви да пишете със сърцето си. От вас зависи дали ще се спасите.

Карлос продължаваше да притиска лявата й ръка върху масата. Въпреки че пръстите и трепереха, Аурелия написа няколко реда и се подписа. Васкес грабна писмото и го прочете внимателно. Наистина звучеше по-различно от неговото и тонът беше много отчаян. Аурелия умееше да си служи с думите.

— Хайде, Карлос, натиснете пръста на дамата върху хартията и сме готови.

Карлос веднага изпълни заповедта. Вдигна ранената ръка на Аурелия и притисна порязаното място под подписа й, за да се получи кървав отпечатък. Васкес кимна доволно, сгъна писмото, извади от джоба си още един лист хартия, добави го към писмото и даде всичко на Карлос. Обясни му нещо с приглушен глас, Карлос прибра писмата в джоба си и хукна навън. Дон Антонио върна Аурелия в бокса за коне и заключи вратата.

 

 

Гревил излезе от спалнята и Лира го последва. Вече нямаше причини да охранява вързания на леглото мъж. Гревил тъкмо бе слязъл в залата, когато някой почука на вратата. На прага застана Алекс.

— Справихте ли се? — попита князът и посочи падналото на пода тяло. — Това ли е той?

— Не, това е пазачът. Мъртъв е — отговори кратко Гревил. — Онзи е горе. Каза ми всичко необходимо.

— Намерих това пред вратата. — Алекс му връчи малък пакет. — Хари преследва човека, който донесе пакета, но се съмнявам да го хване. Когато се появихме, той вече завиваше към площада. В жилището на Васкес не открихме нищо интересно.

Гревил разкъса пакетчето и прочете набързо двете писма. Като видя кървавия отпечатък, очите му светнаха заплашително, устните му се опънаха. Ала не каза нищо, само се постара да се съсредоточи върху думите на Аурелия. Писмото бе написано лично от нея — значи беше още жива, макар и ранена. Очевидно раната не беше тежка, защото писмото му каза всичко, което искаше да знае.

— Намират се на около половин час път северно от града — съобщи кратко той и кимна удовлетворено. — Умна жена.

— Изгубих го — съобщи от входа Хари и влезе в къщата.

— Има ли нещо ново?

— Не — отговори Гревил. — Вече мина доста време. Нашият приятел на горния етаж…

— Аха — кимна Хари и посочи писмата в ръцете на Гревил.

— Какво е това?

— Указания от Васкес и няколко реда от Аурелия. — Гревил му подаде писмата. — Писала е под натиск, това е явно, но въпреки това е успяла да вмъкне ценна информация. Най-хубавото е, че съвпада със сведенията, които ми даде онзи нещастник горе.

Хари и Алекс прочетоха писмата и се спогледаха.

— Нищо не разбрах — призна Хари. — Аурелия пише, че умира от страх, че е изтощена, че се бои онези да не сторят нещо на Франи, че сигурно ще я убият, ако не й се притечеш на помощ. Моли те да следваш точно указанията на похитителите й. Къде е скритата информация?

— От писмото се разбира, че се намират на половин час път на север — обясни с лека усмивка Гревил.

— Къде го прочетохте? — Хари беше експерт по разчитане на кодирани писма, но вълнението му пречеше да разсъждава разумно. Вгледа се отново в писмото и очите му светнаха. — Ама че съм и аз! Буквата „с“ навсякъде е подчертана. Браво на Аурелия. А къде е половината час?

— Погледнете подписа. Какво ще кажете за буквата „о“ във Фалконър?

Хари се засмя тихо. Буквата „о“ бе прерязана от отвесна линия.

— Страхотна идея. Когато е в подписа, зачертаването изглежда напълно естествено. Вие ли я научихте на този трик, Фалконър?

Гревил вдигна рамене и лицето му помрачня.

— Аурелия научи от мен много неща, но не очаквах, че ще се наложи да ги използва — призна глухо той.

— А какво ви каза нашият приятел горе? — намеси се Алекс.

— Завели са я в изоставена ферма северно от града — съобщи Гревил. — Това е всичко, което ми каза Мигел. Твърдеше, че никога не е ходил там, че не знае къде точно се намира мястото и сигурно няма да намери пътя дотам. Васкес му наредил да дойде на Маунт Стрийт, на задния вход, и да донесе къдрица от косата на Франи, а после да потеглят заедно с каретата. Сигурен съм, че този изоставен обор се намира близо до главния път. Иначе не биха могли да стигнат там за половин час.

Гревил удари второто писмо върху дланта си.

— Васкес ми пише на разсъмване да се явя сам на кръстопътя в края на село Айлингтън. Животът на Аурелия срещу моя. — Пое дълбоко дъх и продължи: — Той, естествено, няма намерение да ме остави жив. Същото важи и за Аурелия. Преди да ме убие, ще използва нея, за да измъкне от мен ценна информация. Изгуби помощника си — Мигел е един от палачите на инквизицията, — но познава занаята достатъчно добре. За съжаление е станал още по-жесток отпреди.

Гревил потрепери. Никой нямаше право да наранява Аурелия… неговата Аурелия. Васкес ще плати скъпо и прескъпо за болката, която и бе причинил.

— Те няма да рискуват живота на Аурелия, преди да са получили от вас необходимите им сведения — опита се да го успокои Алекс. — Ако успеем да ги намерим, ще освободим Аурелия, а вие ще се разправите с испанския си приятел. И аз смятам, че оборът е близо до пътя.

Гревил кимна.

— Докато е в съзнание, Аурелия ще се оправи и сама.

Той говореше трезво, опитвайки се да крие страха си.

Знаеше, че Аурелия се отличава с изключителен ум и винаги съумява да запази самообладание. Иначе не би успяла да напише това писмо. А той беше длъжен да мисли на първо място за безопасността на съпругата си и да действа с бистър ум и максимално съсредоточен. Задачата му беше първо да опази Аурелия, а после да се разправи с Васкес.

— Качваме се на конете и препускаме към Айлингтън — реши той. — Оборът сигурно е някъде близо до кръстопътя. Васкес няма време да измине дълъг път от скривалището си до селото.

— Какво ще правим с онзи горе? — попита Хари. — Дали да не пратя Лестър да разчисти?

— Идеята е чудесна, много ви благодаря — кимна Гревил. — Аз нямам време да се занимавам с онази твар. Най-добре е да го откарат в министерството. Нашите приятели там ще се постараят да измъкнат всичките му тайни. Той е ценен агент и знае много за испанските тайни служби, както и за методите на инквизицията. Няма да издържи на разпитите и ще изпее всичко. — Гревил се усмихна мрачно. — Повечето хора на инквизицията не могат да си представят, че някой би могъл да използва собствените им методи срещу тях. Отивам да се преоблека. След половин час ще се срещнем на Гросвенър скуеър и ще потеглим по северното шосе. Имаме около два часа до разсъмване.

Хари и Алекс се запътиха към Маунт Стрийт.

— Ще оставя Ливия при Корнелия — каза Алекс. — Не искам да е сама тази нощ.

— По-добре остави тя да реши какво ще прави — посъветва го Хари с лека усмивка.

Пред дома на семейство Бонъм на Маунт Стрийт цареше оживление. Лакеи тичаха насам-натам, карети спираха пред входа и потегляха. Гостите бяха започнали да се разотиват.

— Да влезем през задния вход — предложи Хари. — Не съм в настроение да се сбогувам с гостите, а и ще ме забавят.

Корнелия и Ливия изпратиха гостите на бала с обичайните учтивости и без да се впускат в обяснения за отсъствието на Хари. И двете пазеха пълно самообладание.

Хари и Алекс се преоблякоха набързо в костюми за езда, въоръжиха се и отидоха в конюшнята. Хари възложи на Лестър да вземе няколко души и да мине през Саут Одли стрийт, за да разчистят и да откарат испанския пленник в министерството.

— Къде изчезнаха и двамата? — попита уморено Корнелия, когато изпратиха и последния гост. Чисто реторичен въпрос.

— И Ели я няма… — допълни Ливия.

— Дано Хари ми е оставил вест. — Корнелия изведнъж усети, че е смъртно уморена и краката я болят адски. — Божичко, ще заспя права…

Двете се скриха в дневната и се разположиха на един диван. Някой почука тихо на вратата. Влезе лакей със сребърна табла в ръка. Корнелия позна почерка на мъжа си и грабна писмото.

— Много благодаря.

— Мога ли да направя още нещо за вас, милейди? — попита учтиво лакеят.

— Не, нищо, благодаря.

Ливия изчака с едва скривано нетърпение приятелката й да прочете писмото.

— Хари и Алекс са тръгнали да доведат Аурелия — съобщи мрачно Корнелия. — Нищо повече не е написал. Типично за него. По дяволите, нали знае, че не понасям подобно отношение. Нито дума къде е Аурелия, защо е изчезнала, добре ли е…

Корнелия хвърли писмото на масичката. Ливия го грабна и прочете няколкото реда.

— Забравила си да споменеш, че Алекс предлага да прекарам нощта при теб. Май не се сеща, че синът му спи на Кавендиш скуеър. Как ще остана тук до сутринта, като малкият Александър е на друго място?

— Изпрати лакеите да го донесат — предложи Корнелия.

— Каретата ти чака отвън. Да докарат бебето и бавачката. Най-добре е да сме заедно, така чакането се понася по-лесно. И Франи е тук.

Ливия се съгласи веднага. Каретата се върна от Кавендиш скуеър много скоро. Настаниха малкия княз Проков и бавачката му в една от стаите за гости, а двете жени останаха да чакат в дневната.

Къщата бавно утихна. На изток се появиха първите розови лъчи на зората.

26

— Това трябва да е. — Гревил спря коня си и посочи дългите, ниски сгради вляво от пътя. Просторният двор беше ограден с рушаща се ограда. На много места в стените имаше дупки, тук и там липсваше покрив. От един прозорец се процеждаше слаба светлина.

— Кръстовището е на около половин миля оттук — напомни тихо Хари. — Преди малко минахме през него.

Гревил вдигна глава към небето. Полярната звезда вече светеше по-слабо, но все още се намираше високо на хоризонта.

— Май е време да заема позиция.

Двамата му придружители кимнаха. Гревил обърна коня и потегли назад към кръстопътя. Избра стар дъб с дебело стъбло и се скри зад него. Оттам виждаше много добре черния път, свързващ кръстовището с изоставените обори. Надяваше се да залови Васкес в момент на невнимание, още преди Хари и Алекс да са извели Аурелия от постройките.

Гревил чакаше спокойно. Бе успял да прогони от главата си всички странични мисли. Най-вече мисълта за Аурелия. Защото тя можеше да го обърка и смути, да го накара да забрави главната цел. Емоциите не бяха на място в този момент. Трябваше да планира съвсем точно как ще постъпи, когато се появи Васкес.

 

 

Хари и Алекс, скрити зад оградата, очакваха в пълно мълчание вратата на обора да се отвори. Скривалището им беше добро, но не можеха да си позволят и най-малък шум. Човекът, излязъл от обора, се огледа бдително на всички страни и се вслуша. Позата му издаваше напрежение, но и самоувереност. От отворената врата на обора зад него излезе лъч светлина и сребърната дръжка на сабята му блесна в мрака. Той каза няколко думи и помощникът му изведе от помещението едър жребец.

Васкес възседна коня и оправи сабята на хълбока си. Алекс и Хари ясно видяха издутината от пистолет на колана му. Испанецът взе юздите от ръцете на помощника си, излезе от двора и тръгна по черния път към кръстопътя.

Хари и Алекс чакаха на около двайсет крачки от портата и вятърът духаше в гърба им. Въпреки това и двамата затаиха дъх, когато дон Антонио Васкес мина покрай тях. Нито ездачът, нито конят усетиха чуждо присъствие.

— Фалконър ще се справи с него — пошепна Хари. — Ние ще чакаме.

— Предпочитам да вляза и да освободя Аурелия — изръмжа Алекс.

— И аз, но може да вдигнем шум и да алармираме Васкес.

— Знам, знам — промърмори примирено князът.

— Надявам се, че няма да трае дълго.

Алекс кимна. Трябваше да се придържат към плана. Скоро испанецът ще изведе Аурелия от обора и тогава двамата ще се намесят. И ще си свършат работата без излишен шум.

 

 

Аурелия чу как похитителите й се размърдаха. Чу откъслеци от приглушен разговор, отварянето на входната врата, скърцане на седло и тропот на копита по твърдия под. Какво ли са намислили, запита се тя, скочи и се опита да види нещо през процепите между дъските.

Оказа се невъзможно да забележи нещо, но пък започна да чува по-ясно. Мъжете си шепнеха на испански, но тя различи гласа на Васкес и помощника му. Чу как някой изведе коня навън, а после и тропот, който се отдалечаваше към пътя.

Само един кон бе напуснал обора. Какво означава това? Сигурно Васкес отива на срещата с Гревил… или Карлос е изчезнал? Ами ако Гревил не успее да пристигне навреме на срещата… по дяволите, ами ако падне в капана, който му готвеха?

Не мисли най-лошото, заповяда си Аурелия. Сега не беше време за глупави страхове. Знаеше, че испанците ще я убият. Ако Гревил не дойде да я спаси, дон Антонио лично ще се разправи с нея. Никога вече няма да прегърне Франи, да помирише прясна трева и свежи цветя… а детето, което носеше под сърцето си, няма да се роди.

Обзе я дива паника. Спомни си какво я бе посъветвал Гревил, облегна се на дебелите дъски и се притисна към дървото с всичка сила. Усети болка и изохка тихо. Болката избистри главата й, укроти паниката и й позволи отново да се концентрира.

Аурелия се отдели от стената, плъзна ръка по корема си, сякаш искаше да се увери, че животът там не е угаснал, и силно удари с юмрук по вратата. Отговори й груб глас. Чуждите думи със сигурност не бяха предназначени за ушите на дама, но те й казаха най-важното: в момента беше сама с Карлос.

Аурелия обърна гръб на вратата и огледа внимателно тясното помещение. На всяка цена трябваше да намери нещо… някакъв инструмент. Веднъж Гревил й каза, че в затворено помещение винаги може да се намери нещо полезно, което да свърши работа при нужда.

Откри само слама, дълга връв, с който бе овързана балата, и дебели дъски. Железните пръстени, забити в дървото, не се помръдваха… естествено, те бяха предназначени за връзване на буйни коне. Най-добре да опипа и дъсчените стени, които разделяха бокса от съседните.

Аурелия продължи да търси, макар да не знаеше точно какво. Накрая откри дълга, тънка, подострена очевидно от човешка ръка треска и кимна доволно. Нави връвта на ръката си и огледа оръжията, с които се бе сдобила. Нелошо за жена в дантелена бална рокля. Откъде й идваха тези мисли? При други обстоятелства би избухнала в луд смях, но тук ставаше въпрос за живота й. В никакъв случай не биваше да губи от поглед главната цел — така я беше научил Гревил.

Аурелия се сви до вратата на бокса, напълни дробовете си с въздух и нададе див вик. После с все сила забарабани с юмруци по дебелите дъски.

Карлос изруга ядно, втурна се към бокса и отвори юрната половина на вратата. Като не я видя вътре, изфуча разярено и се наведе над долната половина. Аурелия, която стоеше съвсем близо, замахна и заби треската в тила му.

Испанецът изпищя от болка и се завъртя. Когато й обърна гръб, Аурелия метна връвта и я уви около шията му. Стегна, колкото сили имаше, а вратата й послужи за опора. Съзнаваше, че няма сили да го удуши, но се надяваше да го омаломощи. Ако той изпадне в безсъзнание, тя ще може спокойно да отвори долната част на вратата и да избяга.

Карлос политна напред, сграбчи въжето с две ръце и се опита да го разхлаби. Треската стърчеше от тила му и от раната капеше кръв. Аурелия не можа да удържи саморъчно направената примка. Испанецът падна на колене. Тя побърза да вдигне резето и с все сила блъсна долната половина на вратата. Тежкото дърво удари Карлос в гърба и той се просна по лице на пода.

Аурелия изскочи от обора в същия миг, когато Алекс и Хари излязоха от прикритието си и препуснаха към нея.

— За бога, Аурелия! — извика задъхано Хари и спря точно пред нея. — Какво се случи? Вече си мислехме, че някой те е сложил върху горещи въглища!

Аурелия не повярва на очите си.

— Какво търсите тук? Къде е Гревил?

— Отиде да се погрижи за главния участник в играта — обясни кратко Хари. — А ти не би трябвало да се питаш какво търсим тук, скъпа.

— Прав си, извинявай. — Аурелия направи опит да се усмихне. — Идвате да ме спасите, естествено. За вас това е ежедневие.

Хари й подаде ръка и я изтегли на седлото пред себе си.

— Къде е Гревил? — повтори настойчиво Аурелия.

— На среща с Васкес. Но ти вдигна такъв адски шум, че нищо чудно да си объркала грижливо скроения от нас план — обясни Алекс и помилва ръката й. — Уби ли някого?

— Не съм убила никого. Пазачът е само един. Моля ви, погрижете се за него. Раних го, но не съм сигурна, че ще остане дълго в безсъзнание. Остана в обора.

— Аз ще уредя този въпрос — кимна Алекс и извади пистолета от колана си. — А вие вървете на кръстовището, за да видите какво става с Фалконър.

 

 

Дон Антонио бе стигнал почти до кръстовището, когато чу женски крясъци. Проклетата жена! Нищо, Карлос ще се разправи с нея с лявата си ръка. А за Смока е полезно да чуе писъците на жена си. Това ще го направи по-отстъпчив.

Кръстовището се показа пред него абсолютно празно. Четирите пътя изтегляха тънки линии към хоризонта.

Испанецът застана в средата на кръстовището, без да вади оръжие. Смока няма да го убие от засада, докато не е убеден, че жена му е в безопасност. Кръвта пулсираше във вените му, силна и гореща. Отдавна чакаше този ден. Да, той служеше на родината си, това беше смисълът на живота му. Но този човек беше виновен за единствената грешка в дългогодишната му вярна служба и това го гризеше отвътре. Неуспехът не му даваше мира. Гореше от желание да си отмъсти. Днес най-после щеше да изпълни дълга си към родината и да се справи с личния си враг.

— Е, Васкес, къде е жена ми? Чувам я много добре, но искам да я видя, преди да обсъдим замяната.

Дон Антонио обърна глава към групата дървета вдясно от кръстопътя. Смока със сигурност се криеше зад онзи стар дъб. Засега не беше нужно да го вижда, достатъчно беше да чува гласа му.

— Ей сега ще се появи. Покажете се.

— Не и преди да съм видял жена си.

Дон Антонио извади от джоба си свирка. Протяжен тон разкъса тишината.

— Ще се наложи да потърпите още няколко минути.

— Все още се питам как ви изпуснах в Лисабон — продължи гласът зад дъба. — Мислех си, че съм разобличил всички интересни личности, които пребиваваха там, но се оказа, че агентите ми не са забелязали най-важния.

— Да, но вие осуетихте плановете ми. Аз не правя грешки, Фалконър.

— Сигурно… но не сте господ.

Гревил искаше Васкес да се вбеси и поне за малко да се разконцентрира. През цялото време се ослушваше за шумове, които да му покажат, че Аурелия идва. Кой ли щеше да я придружава? Ако е испанецът, ще се бият двама срещу един. И Аурелия ще е в опасност. Ако пък са Хари и Алекс, ще се бият трима срещу двама. И Аурелия пак ще е в смъртна опасност.

Аурелия не е безпомощна, опита се да се успокои той. Жена му умееше да прилага собствените си оръжия.

Гревил чу тропот на копита, идващи от изоставения обор, и сметна, че е настъпил моментът да излезе на кръстопътя. Заобиколи стария дъб, извади сабята си и поздрави учтиво. Испанецът му отговори с тържествено кимване.

— Доведете я тук, Карлос — заповяда той.

— Не е нужно, дон Антонио. Мога и сама.

Аурелия излезе на кръстовището с пистолет в ръце.

Гревил беше готов да отметне глава и да избухне в луд смях. Аурелия, неговата Аурелия бе успяла да се отърве от пазача си! Нямаше представа как точно го е направила, но беше сигурен, че Алекс и Хари не са взели участие… или са й оказали само незначителна помощ.

Аурелия вдигна пистолета и го насочи към испанеца.

— Да го застрелям ли, Гревил?

— Зависи от тежестта на обвинението. — Гревил махна със сабята. — Ако нямаш възражения, предпочитам да уредя въпроса по свой начин. Но ти имаш пълното право да решиш.

— Принципно аз не обичам да стрелям по хора — заяви Аурелия. — Искам само да ви уведомя, дон Антонио, че княз Проков вече се погрижи за Карлос, а лорд Бонъм стои точно зад мен.

Испанецът не й обърна внимание. Погледът му беше устремен към Гревил. Първите кървавочервени лъчи на хоризонта осветиха високата му фигура на гърба на коня.

— Наистина ли ще решите проблема по този начин, Фалконър? — попита студено той и извади сабята си.

— Не, разбира се — отвърна Гревил и скочи от седлото.

— Ценя предизвикателството. Аурелия, моля те, погрижи се за коня ми.

Тя посегна бързо към юздите, макар да не проумяваше защо той е взел това решение. Защо приема предизвикателството на смъртния си враг, след като можеше просто да го застреля и да се махне оттук. Но нещо дълбоко в нея отдавна знаеше, че Гревил много държи на справедливостта. Той искаше последната битка между двамата да е лична. Един срещу друг, с еднакви оръжия, без намесата на трети лица.

Гревил е необикновен човек, помисли си Аурелия. И това беше много мека формулировка. Той умееше да се дистанцира изцяло от чувствата си и това я плашеше. Освен това не знаеше да обича. Въпреки това тя беше сигурна, че Гревил я обича. Както и тя него.

Обичаше го с цялото си сърце. Обичаше го като мъж и като човек. Заради качествата на характера му, заради отдадеността, с която работеше за родината си. Заради болката и самотата, които е понасял през детството си. Заради всеотдайността и нежността в леглото. Отдавна знаеше, че го обича. За разлика от него тя беше наясно какво е любовта. И понеже я познаваше, разбра, че трябва да отстъпи и да го остави да приключи мисията по своя си начин.

Аурелия отново поглади корема си. Бебето й щеше да си има баща. Щом приключи с дон Антонио Васкес, полковник Гревил Фалконър ще бъде принуден да признае, че я обича. И да приеме факта, че ще става баща.

Аурелия се изтегли към стария дъб, водейки коня на Гревил за юздите. Хари бе скочил от седлото и я чакаше. Бе проследил кратката словесна престрелка и приемаше решението на полковника. Въпреки това взе пистолета от ръцете на Аурелия. Това беше неговият пистолет, а дон Антонио Васкес не биваше да излезе победител от схватката.

Двамата мъже стояха един срещу друг и се гледаха. Оръжията им святкаха. Без да говорят, те оставиха пистолетите на земята, отдалечиха се един от друг и вдигнаха сабите за поздрав. Гревил направи крачка назад, светкавично измъкна от левия си ботуш кама и смъртоносното оръжие проряза въздуха. Изненадващата атака свари противника му неподготвен. Острието на камата се заби право в дясната ръка на испанеца. Гревил искаше да улучи големия мускул над лакътя и го направи. Дон Антонио изпусна сабята и изохка тихо.

За разлика от Аурелия Хари знаеше, че ударът с камата е превърнал испанеца в инвалид. Натрошените кости зарастваха, но с разрязаните мускули не беше толкова просто.

Дон Антонио притисна кървящата рана с лявата си ръка. Сабята лежеше в краката му.

— Довърши ме.

Гревил поклати глава.

— О, не, Васкес. Тази нощ вие се бихте нечестно. Отвлякохте и уплашихте до смърт човека, когото най-много обичам на този свят. Не заслужавате почтена смърт. Ще живеете и ще се наслаждавате на гостоприемството на родината ми.

Хари излезе напред.

— В мрежата на министерството се хвана тлъста риба — изкоментира небрежно той. — Хайде, драги, ще ви кача в каретата ви. Не вярвам, че ще успеете да се задържите на седлото, да не говорим за помощника ви — заключи той и се обърна към Гревил с лека усмивка — Разчитам, че двамата с Аурелия ще удържите позицията без усилие.

— Разбира се — отговори Гревил, озова се с два скока при Аурелия и я прегърна. — Един кон ни е достатъчен. Ще се видим у вас.

Хари кимна и подкара пленника към обора, където го очакваше Алекс.

Гревил притисна Аурелия до гърдите си, неспособен да произнесе и една дума. Искаше да усети топлото й тяло, нежността на кожата й, аромата й. Едва сега осъзна, че тревогата за съдбата й го е изтощила до смърт. Тя се сгуши в него и се опита да не мисли за преживяното през тази ужасна нощ.

Слънцето бавно изгря на хоризонта.

Когато най-сетне целуна жена си, Гревил се преизпълни с благодарност. Аурелия беше истинска благословия за него. Цялото му същество ликуваше. Той държеше в прегръдките си своята партньорка и своята любов. Жената, която направи живота му пълноценен и истински.

Аурелия отговори на целувката му, твърде уморена, за да говори. Много добре знаеше какво означава тази целувка. Когато най-сетне отдели устни от нейните, Гревил срещна уморения й, но все още решителен поглед и каза просто:

— Обичам те, сърце мое.

— Знам, сърце мое — отговори нежно Аурелия. — И аз те обичам.

Той я вдигна на седлото и се качи зад нея. Аурелия се притисна към гърдите му и облегна глава на рамото му, сигурна, че ако заспи, той няма да я изпусне.

— Никога няма да те напусна — обеща Гревил, скрил лице в косата й. — Мислех, че ще мога да си отида, но се оказа невъзможно. Ти ме научи какво значи да обичаш и колко е ужасно да усетиш, че може да изгубиш сърцето си. Ти си всичко за мен, любов моя. Не мога да си позволя да те загубя.

Аурелия вдигна ръка и помилва бузата му.

— Ако това беше честно и почтено предложение, сър Гревил, считайте го за прието.

В следващия миг очите й се затвориха.

Той я притисна силно до себе си. Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от щастие.

— Не би било зле да направим втора тайна сватба, какво ще кажеш?

Аурелия се размърда неспокойно на седлото.

— Имаш ли сили да чуеш още една новина, сърце мое?

Под утринната светлина очите му изглеждаха още по-сиви.

Погледът му стопли премръзналото й тяло.

— Като знам какви чудеса от храброст извърши тази нощ, любов моя, май нищо не е в състояние да ме изненада.

— Съмнявам се — възрази Аурелия. — Искам да ти кажа, че след около седем месеца ще имаш син или дъщеря.

Тя се обърна и го погледна в очите. Вече знаеше каква ще е реакцията му, но въпреки това се взираше с трепет.

Гревил зави рязко и спря коня в края на пътя. В този миг покрай тях профуча пощенската карета и пощальонът ги поздрави със свирката си.

— Ти ме направи най-щастливия човек на света, Аурелия — призна той със сълзи в очите. — Надявам се да бъда добър баща. Обещавам ти да се грижа добре за Франи и за бъдещото ни дете. Ще взема пример от теб. Обещай да ми казваш, когато правя грешки. Защото не знам какво е да си баща.

— Всички правим грешки — засмя се през сълзи Аурелия и нежно избърса очите му. — Най-важното е да приемеш, че детето е щастие за теб. И за двама ни.

— О, да — отговори с треперещ глас Гревил. — Не мога да си представя по-голямо щастие.

Епилог

Първи януари 1810 година

Големият часовник в салона удари дванайсет. Малката компания, събрана около масата, стана да вдигне тост за Новата година.

Корнелия чукна чашата си в тази на съпруга си, той се наведе и я целуна по устата.

— Това не ми е достатъчно — пошепна тя, прегърна го и страстно впи устни в неговите.

— Знам, че не ти е достатъчно — засмя се Хари. — Обичам те, Нел.

Алекс привлече Ливия към себе си и двамата се целунаха.

— Да си пожелаем прекрасна нова година, любов моя — пошепна той, изпи шампанското на един дъх и със замах хвърли чашата зад гърба си. Ливия вече знаеше, че по този начин руснаците показват радостта си. Отначало смяташе, че не е много добре да се троши скъп кристал, но скоро промени мнението си. Алекс нехаеше за разходите. Тя последва примера на мъжа си, метна чашата към стената и отново му предложи устните си. Целувката имаше вкус на шампанско.

— Обичам те, мой княже.

Гревил притисна Аурелия до гърдите си. Никога нямаше да се насити на крехкото й тяло, на фините крайници, на портокаловия аромат на косата й. Обхвана лицето й с две ръце, потопи се в кадифената дълбина на погледа й и се запита дали е достоен за любовта на тази прекрасна жена. Но най-прекрасното беше, че неговата любов растеше с всеки изминал ден и го изпълваше с щастие, каквото не беше смятал за възможно.

— Нашата Нова година! — пошепна задавено той. — Нямам думи да опиша колко те обичам, Аурелия.

— Не са нужни думи — отговори с усмивка тя и го целуна. — Защо да описваме с думи неща, които могат да се хванат с ръка?

Гревил се засмя и отговори на целувката й.

— Моята прекрасна, винаги практична съпруга!

За известно време се възцари тишина. После двойките се разделиха и се обърнаха към приятелите си. Жените се прегърнаха разплакани, щастливи от приятелството си, мъжете си стиснаха ръцете по-скоро сдържано, но и те бяха много развълнувани. Нямаше съмнение, че се чувстват истински свързани.

— Да положим началото на нова традиция — предложи тържествено Ливия. — Ще посрещаме всяка Нова година заедно на Кавендиш скуеър. И Коледа, и Великден. Защото това е домът, където и трите срещнахме любовта.

— Лив, ти си непоправима романтичка — засмя се Корнелия и прегърна приятелката си.

— Наистина звучи романтично — подкрепи я Аурелия, — но е чистата истина. — Докосна гърдите си и изкриви лице. — За съжаление усещам крайно неромантични признаци, че е време да накърмя Зоуи.

— Сигурна съм, че същото се отнася и до уважаемия Уилям Бонъм — добави Корнелия и хвърли дяволит поглед към мъжа си. — Какво ще кажете, дами, да се оттеглим в детската стая и да оставим господата с любимия им портвайн? Гладните деца имат предимство пред романтиката.

Хари й кимна с усмивка.

— Знам къде ми е мястото и ще те чакам там — заяви ведро той.

— Няма да се бавя дълго — обеща Корнелия.

— А аз ще накърмя Зоуи и ще ти я донеса да й се порадваш — обеща Аурелия на мъжа си.

Гревил кимна и се усмихна така самодоволно, че Аурелия едва не избухна в смях. Кой би повярвал, че строгият полковник Фалконър ще стане толкова нежен баща? Прекарваше часове с детето в скута си и се възхищаваше на спящото му личице. Дъщеря им наистина беше прекрасна като розова пъпка — Аурелия го признаваше с удоволствие, но още не можеше да повярва, че човек като Гревил може да проявява такова безкрайно търпение към мъничкото, увито в пелени същество, което още не реагираше на присъствието му.

Франи също обичаше втория си баща. Гревил се отнасяше към нея с много нежност, но когато се налагаше, обуздаваше поривите й с бащинска твърдост. Вече участваше с желание в ежедневието й и се интересуваше от образованието й, а Франи му отговаряше с уважение и нарастваща привързаност.

Животът ми наистина се нареди по най-добрия начин, мислеше си Аурелия, докато напускаше салона с приятелките си.

Щом вратата се затвори зад трите жени, Алекс напълни чашите на тримата джентълмени с портвайн. Настаниха се отново около масата и за известно време в салона се възцари мълчание.

— Забележителни са, нали? — попита Гревил, загледан в рубиненочервената течност в чашата си.

— Необикновени — кимна сериозно Хари. — Нека погледнем фактите в очите. Доброволно се обвързаха с трима извънредно трудни мъже, пристрастени към мръсни подземни операции срещу вражески тайни служби, и превърнаха тези типове в съпрузи и бащи, отдадени на семействата си. Ние вече сме наясно, че в живота ни има и други истински важни неща, освен работата, нали?

— А Саймън Грант също започва да разбира, че сме длъжни да мислим и за семействата си, не само за работата в неговата служба — допълни с усмивка Алекс.

— Доволен ли си от работата за министерството? — поинтересува се Алекс. — Не си ми споменавал нищо за това, откак се обърна към Саймън Грант.

Алекс кимна.

— За момента успявам и да работя за министерството, и да изпълнявам претенциите на Ливия. Много е важно, разбира се, каква политика ще възприеме царят. Носят се слухове, че е развалил приятелството с Наполеон. Аз ги смятам за достоверни.

Алекс показа на Хари празната си чаша и домакинът побърза отново да налее на приятелите си. Князът се изправи, погледна за миг еротичната картина на тавана и вдигна тост.

— Джентълмени, да пием за здравето на дамите от Кавендиш Скуеър.

За всички, допълни на ум той и се обърна към образа на София Лейси, която ги наблюдаваше внимателно от портрета над камината.

Хари и Гревил също се изправиха и вдигнаха чашите си.

— За дамите от Кавендиш Скуеър!