Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (29)

29

Нощта над горите на Бьорндал започна да просветлява със зората — хиляди плахи животни излязоха за храна, други пък да дебнат жертви. Нощта се вдигна над горите и над старото имение.

На огнището в залата грейна светлина като тази, която прогони нощта. На масата двамата седяха и пиеха. Госпожица Крюсе се беше погрижила за горещ грог и беше сложила на масата храна. Беше останала будна, защото и господарят не си беше лягал, което не беше се случвало досега. Стария Даг и капитанът бяха останали в залата през нощта след посещението на полковника.

Капитан Клинге беше неудачник в живота.

През младостта си бе проявявал слабост към алкохола, заради което беше понесъл много неприятности. Към тях трябваше да се добавят и предателствата на бойни другари и неверни любовници, които бяха излъгали благородните му чувства. Преживените разочарования засилиха страстта му към алкохола, която от своя страна даде повод да бъде предаден и от най-близките си приятели, на които много пъти бе помагал. Уволнението си от войската той прие като жестока неправда, която го засегна дълбоко и стана причина той да се отдръпне съвсем от светския живот.

Той живееше от няколко години вече в задълбочаваща се нищета, когато Даг го срещна в града и го покани в Бьорндал за една Коледа. И можеше да се помисли, че той е доволен, че живее в едно уредено имение с радостта, че е полезен и че е отново почитан, но хората рядко биват доволни от настоящата си участ.

Клинге бе потомък на един стар военен род, който бе дал големи военачалници на кралската войска и със способностите, които имаше, и със своя произход, той бе мечтал за много повече. Затова смяташе за неособено голяма чест, че изпълнява длъжността секретар в един загубен в планината горско имение.

Под въздействието на самотата и най-вече на сиромашията, в която живееше в града, Клинге си бе изградил една песимистична философия. Откакто обаче заживя в Бьорндал, строгите писма, които пишеше на стопаните, и огромните суми, които вписваше в тефтерите, го караха да се замисля все по-често.

Стария Даг чувстваше необходимост да поговори с някого за онова, което се бе случило през деня, и понеже нямаше друг, се спря на Клинге. А може би тъкмо на Клинге желаеше да говори. Неговият остър ум бе схванал, че неизменното одобрение на Клинге към всичко, което вършеше неговият благодетел, не е искрено и желанието да чуе истината тласна Даг към разговор.

Клинге се почувства притеснен, когато Даг го помоли да поостане с него след определеното за лягане време и когато заповяда на госпожица Крюсе да донесе нещо за пиене. Това му се видя твърде необичайно. Веднага помисли за Фон Гал, който бе дошъл в имението унизен и си отиде смазан, унищожен. Трябва да са преговаряли за някоя важна сделка, във връзка с която Даг искаше да му възложи нещо още тази вечер.

Часовете минаваха в разговор за случайни неща и те наченаха третата кана с грог, когато Даг най-сетне мина на по-сериозни теми.

Той заговори за Бога и за задълженията, които има всеки човек на този свят и Клинге се съгласяваше, защото не смяташе за възпитано да противоречи на човека, чийто хляб ядеше. Освен това нямаше желание да заменя приятния разговор със спор.

Намерението на Даг тази вечер беше да разбере каква е житейската философия на Клинге и затова го попита с каква цел според него Бог е създал човеците.

Клинге си спомни една древна мъдрост, според която най-големите грешници стават отшелници, когато остареят и че може би с напредването на възрастта умът на Даг беше започнал да отслабва и съзнанието му да се променя. Но скоро отхвърли това предположение, защото виждаше колко здрав, силен и жизнен продължаваше да бъде Даг. Освен това много добре знаеше колко сериозен беше Даг и че ако някоя мисъл се загнездеше в неговия ум, тя не можеше да бъде налудничаво хрумване на изтощен духовно старец.

Клинге не отговори. Даг продължи да излага разбирането си за Бога и за хората. Най-после капитанът заговори предпазливо, че на тези сложни въпроси човек не може да даде никога еднозначен отговор и добави:

— Може би в този живот единствена наша задача е да вървим пряко съмнения и пречки, да напредваме предпазливо, без да спираме и без да губим смелост. И по този начин всеки стига до степента на съвършенство, за която е способен. Едни напредват малко, други отиват далеч в бавния ход на човечеството към по-добро. Важното в случая е всеки да действа искрено и добронамерено.

За пръв път Клинге формулираше гласно възгледите си за човешкия живот. Разговорът между двамата мъже продължи, често връщан към разгледани вече въпроси и прекъсван от продължителни паузи.

Накрая Даг се обърна към огъня и, като загледа капитана настойчиво, попита го тихо с изменен глас:

— Какви са нашите задължения по отношение на богатството? Издължили ли сме се за него, ако следваме закона и правото или… има и нещо друго?

Клинге, когото сиромашията и зависимостта бяха принудили в течение на толкова години да споделя върху парите мнението на другите, сега вдигна гордо глава, защото Даг го питаше за нещо, върху което беше мислил много често и което познаваше основно.

— Много беди и скърби на този свят могат да бъдат предотвратени, или поне ограничени, ако онези, които държат богатства в ръцете си, прибавят и малко милосърдие, когато упражняват своите законни права.

Замълчаха няколко минути и Даг отново заговори със същия тих глас:

— Странно ми звучи, че най-после чувам едно искрено мнение.

Клинге гордо се изправи:

— Невинаги — рече той с горчивина, — бедните могат да си позволят да говорят искрено. Парите купуват всичко: хора, души и дори… един стар капитан. Дори и той не може да накара истината да се прояви. Искреността изчезва пред парите.

Сега Даг вдигна глава и изгледа капитана:

— Не ви харесва моят дом ли, Клинге? — попита той.

— Вижте — заговори капитанът след известна пауза. — Човек не би могъл да пожелае по-безгрижен живот… но, понеже ме питате, казвам ви, че не всичко тук ми харесва. Страхувам се, че сега съм прекалено искрен и че утре може би ще съжалявам за тази своя искреност.

— Няма да съжалявате — го прекъсна Даг. — Кажете ми все пак какво не ви харесва тук… Може би намирате, че аз съм много… суров?

— Богатството — забеляза Клинге, — е една категория, върху която аз имам особени разбирания, които не се съвместяват никак с тукашната обстановка.

— Изяснете се, а аз ще преценя дали и доколко се съвместяват.

— Добре. Всъщност често съм ви смятал за жесток и непоносим.

— Как? Не е ли наш дълг да опазваме състоянието си посредством законите и с помощта на правосъдието? По-добре ли би било да го пилея и да го раздавам на прахосници?

— Не. Да се дава на недостойни хора е все едно да се хвърлят парите на вятъра, а и лесно спечеленото богатство може да съблазни онези, които са го получили наготово, да го използват за лоши цели. Трябва да се помага там, където е необходимо. За да живее добре, човек трябва да е мъдър и умерен.

— Човекът трябва да притежава Божията мъдрост, за да постъпва съвършено справедливо! — рече Даг с известен сарказъм.

Клинге се чувстваше като в клопка. Предметът на разговора беше труден и виното беше поразбъркало малко разсъдъка му. След кратък размисъл той подзе:

— Да, необходима би била божията мъдрост… Но всеки човек трябва да прави каквото може с тази мъдрост, която притежава… Един умен и достатъчно съобразителен човек, способен да забогатее, да запази богатството си и да го увеличи, може да употреби способностите си, за да прави добро… да действа… да се стреми към нещо по-хубаво. Трябва да се проявява добра воля… да, така е — проявените при печеленето на пари качества би трябвало да бъдат от полза и за добротворното им разпределяне…

Клинге изглеждаше възбуден от питието и ръкомахаше, докато говореше.

С трезв и буден ум Даг слушаше думите на капитана със странна и тъжна усмивка. Тя остана на лицето му дълго след като Клинге млъкна. Мислеше за думата, която се беше вдълбала в паметта му и която наложи решението му предния ден, когато го посети полковник Фон Гал.

— Мислите, които изказахте, не са по-различни от написаното в Библията, Клинге! Вие в действителност изведохте заключението, че човек трябва да бъде милостив!

Малко по малко Даг му разказа всичко, което се бе случило между него и Фон Гал. Клинге изпита смущение от суетата, с която бе изтъкнал пред него собствените си схващания, защото разбра, че Даг, въпреки богатството си, бе мислил вече по тези въпроси. Много преди този техен разговор той беше приложил на практика възгледите, които защитаваше Клинге, като беше пожертвал една голяма сума пари, дължими от полковник Фон Гал, към когото имаше много сериозни причини да се отнесе иначе.

А уважението на Даг към Клинге порасна още повече. Винаги има по нещо, което човек може да научи от другите. В най-съкровените кътчета на човешката душа се таят скрити чувства, които в обикновения живот не се проявяват.

Даг се прибра в спалнята и дръпна завесите, защото вече зазоряваше. Легна и се разположи удобно в широкото легло с чувство на вътрешно спокойствие и удовлетворение, което отдавна не беше изпитвал. Устоял беше на една тежка вътрешна борба по време на срещата си с Фон Гал и не съжаляваше: направиш бе още една стъпка в добра посока. Не беше леко да се извлече от разговора му с Клинге светлия смисъл, от който чувстваше необходимост. Но най-после го откри в живото доказателство, което му даваше капитанът.

Действително, Даг не можеше никога да си представи, че не би могъл да говори открито и без страх. Клинге, който бе прикривал толкова дълго време съкровените си мисли, беше за него тъжен пример за страданието, което причинява бедността. Тя не само лишава хората от тяхната материална независимост, но нанася поражения и на духовния им мир. Даг се замисли за всички свои длъжници, които беше съдил строго и с които се беше отнасял сурово и безмилостно. Не, вече няма да бъде толкова непреклонен…

След това си спомни, че баща му често му беше казвал, че човек трябва да бъде независим и че той се е старал да остане независим до края на живота си. Независим… Това не означаваше само да бъдеш свободен от дългове, както Даг беше вярвал доскоро. Баща му вероятно е искал да му внуши, че дълг на човека е да бъде свободен. Даг не беше осмислил правилно съвета на баща си. Беше допуснал парите да го превърнат в роб и им беше робувал през най-хубавите си години. Със свободата, която имаше, не беше създал уют, не беше доставил радост на хората, които заслужаваха, които му бяха най-близки. Ето защо се бе чувствал и бе останал самотен в живота.

Разсъмваше и работата кипеше вече в имението, когато най-после Даг заспа. Беше преживял много и мислил дълго, преди да достигне до истината за задълженията на човека в живота: Необходимо е всеки от нас да бъде достатъчно свободен и достатъчно независим, за да може да помага и на другите да станат такива.

Колко много хора по земята — мислеше той — живеят в робско състояние, едни, защото не са съумели да се преборят на младини за свободата си, и други — като него — защото се бяха пристрастили прекалено към идеята да станат свободни чрез могъществото на богатството.

За хората в цялата околност не беше тайна, че Даг бе сложил ръка върху Боргланд. Слухът запълзя по-нататък и стигна в града до майор Баре и неговата дъщеря.

Зимата си отиде, после отмина и пролетта и из околността се понесоха нови слухове. Говореше се, че Даг Бьорндал е започнал да проявява странно благодушие в отношенията си с определени хора, като им забранявал да говорят за това. Но нищо не остава в тайна. Тези слухове и пораженията на кризата отведоха в Бьорндал много просители. Даг ги изслушваше търпеливо и от ден на ден ставаше все по-отзивчив.

— Постарайте се да станете независим човек — съветваше всеки път той, — но ако продължите да живеете така, никога няма да успеете. Ще платя този дълг вместо вас, но вие ще направите друг. Каква полза тогава? Ще ви помогна да се изправите на краката си, но ще следя как ще се справите със задачата си.

С пари, отзивчивост и твърдост Даг вдигна на крака мнозина, които немотията или лошият късмет бяха изравнили със земята. Но връщаше засрамени и разкаяни онези, които разчитаха само на своя мързел.

Северните ветрове вече не носеха сковаващ, леден студ, нито пък черните коне — отчаяние и ужас. Все повече и повече хора говореха за Даг с чувство на искрена признателност и уважение. Старите приказки за жестоките и отмъстителни планинци още можеше да се чуят тук-там в селото в равнината, защото злобата се изкоренява много трудно, но никой вече не нападаше името на Стария Даг. За всички той беше велик с добрината си човек.

Не отзивчивостта му към другите го правеше толкова велик. Хората не са създадени толкова признателни, че да се трогват особено много от постъпки като неговите. Но той постъпваше по един особен, твърде личен начин, който се различаваше от начина на действие на другите богаташи и точно това издигаше неговата личност, защото всичко, което остава непонятно за хората, бързо придобива обаятелния ореол на тайнственост. Между онези, които бяха случайни свидетели на милосърдието му, имаше и такива, които смятаха, че това се дължи на неговата старост, на отворила се хралупа в стария северен ствол. Като млад, Даг беше удрял здраво с юмрука си. По-късно бе показал твърдост и неумолимост в паричните дела. Останалите разбираха това и показваха уважение страхопочитание към него. Но в поведението му през последните години, в благородството, което проявяваше, имаше истинско величие.

Даг не се интересуваше какво казват за него. Достатъчно му беше неговото собствено мнение. Предстоеше му да осъществи една трудна промяна в самия себе си, след като бе натрупал богатство, му оставаше да изпълни най-трудната задача: да се грижи за хората.