Силвия Дей
Отразена в теб (8)

7

Гърбът ми тупна на постелката толкова силно, че останах без въздух. Лежах зашеметена, мигах срещу тавана и се опитвах да си поема дъх. Пред очите ми се появи физиономията на Паркър Смит.

— Губиш ми времето. Когато си тук, трябва наистина да си тук. На сто процента. А не умът ти да е някъде на хиляди мили.

Поех ръката, която ми подаде, и се изправих. Около нас още десетина ученици на Паркър тренираха здраво крав мага. Салонът в Бруклин беше шумен и кипеше от живот.

Беше прав. Мисълта ми все още не можеше да се откъсне от странната реакция на майка ми, когато се връщахме към „Кросфайър“ след обяда.

— Съжалявам — измърморих. — Имам разни неща на главата си.

Той се спусна със скоростта на светкавица, първо удари едното ми коляно, а после и рамото с мълниеносни резки движения.

— Да не мислиш, че ако някой е решил да те нападне, първо ще чака да се подготвиш и тогава ще скочи?

Наведох се и положих всички усилия да се съсредоточа. Паркър също се наведе, кафявите му очи ме наблюдаваха внимателно. Бръснатата му глава и млечно шоколадовата кожа блестяха на светлината от флуоресцентните лампи над главите ни. Някога залата е била склад и обстановката не беше много-много променена оттогава, както по финансови причини, така и за да се създаде подходяща атмосфера. Параноята на майка ми и втория ми баща стигаше дотам, че караха Кланси да ме придружава по време на тренировките. В момента кварталът наоколо се съживяваше, което според мен беше добре, а според тях бе тревожно.

Паркър ме нападна отново, но този път успях да го блокирам. Следващият опит дойде бързо и с неочаквана сила, затова изблъсках всички мисли от главата си и ги оставих за по-късно, за вкъщи.

Гидиън дойде около час след като се бях прибрала и ме завари във ваната, заобиколена от свещи с аромат на ванилия. Съблече се и влезе при мен, макар че влажната му коса издаваше, че след тренировката с личния си инструктор вече е взел душ. Заковах поглед в него, докато се събличаше. Начинът, по който мускулите му играеха под кожата, и вродената грациозност на движенията, ме накараха да изпитам чувство на задоволство.

Вмъкна се в дълбоката овална вана зад гърба ми и разтвори дългите си крака, така че да се наместя между тях. Обгърна ме с ръце и след това, за моя най-голяма изненада, ме повдигна, така че седнах в скута му, а краката ми покриха неговите.

— Облегни се на мен, ангелче — прошепна той. — Имам нужда да те почувствам.

Въздъхнах от удоволствие, отпуснах се върху силното му мускулесто тяло, а той ме гушна. Напрегнатите ми мускули се отпуснаха и се предадоха, както винаги готови да омекнат при неговия допир. Обичах тези мигове, когато светът и емоционалните ни проблеми оставаха далеч. В такива моменти чувствах любовта, която той отказваше да назове с думи.

— Така ли лекуваш новите синини? — попита той, прилепил буза до моята.

— Вината си е изцяло моя. Не успях да се съсредоточа на тренировката.

— За мен ли мислеше? — измърка той и допря устни до ухото ми.

— Де да беше така.

Замълча за миг, после тонът му изведнъж се промени.

— Кажи ми какво те тревожи.

Харесваше ми това, че винаги успява да разчете мислите ми и да променя подхода си към мен в движение. Опитвах се и аз да се нагаждам към него толкова лесно. В действителност готовността за приспособяване се оказваше изключително важна в отношенията между хора като нас, които се нуждаят от толкова много внимание.

Вплетох пръсти в неговите и му разказах за странната реакция на майка ми днес след обяда.

— Очаквах едва ли не да се обърна и да видя баща си. Беше много странно. Нали има охранителни камери, които снимат входа на сградата?

— Разбира се. Ще погледна.

— Става въпрос за период, не по-дълъг от десет минути. Просто искам да видя дали мога да разбера какво се е случило.

— Няма проблем.

Отпуснах глава назад и го целунах по брадичката.

— Благодаря.

Той допря устни до рамото ми.

— Няма нещо, което не бих направил за теб, ангелче.

— Включително да ми разкажеш за миналото си? — Усетих, че се напрегна, и мислено се наругах. — Не точно в момента — побързах да добавя, — но някога. Просто ми кажи, че ще стигнем и дотам.

— Ела да обядваме утре заедно. В моя кабинет.

— Тогава ли ще поговорим?

Гидиън въздъхна дълбоко.

— Ева.

Извърнах глава и го пуснах, разочарована, че отново се измъкваше. Протегнах се към ръба на ваната и понечих да изляза от нея, исках да се отдалеча от мъжа, който някак успяваше да ме накара да се чувствам така свързана с него, както с никое друго човешко същество, и едновременно с това беше безкрайно далече от мен. Побърквах се, когато бях с него, започвах да се съмнявам във всичко, дори в неща, в които само допреди малко бях напълно сигурна. Трябваше да опитам наново, начисто.

— Готова съм — измърморих аз и духнах най-близката свещ. Димът се изви и се понесе нагоре така неуловим, както мъжа, когото обичах. — Излизам.

— Не. — Гидиън сложи ръце върху гърдите ми и ме задържа. Водата около нас се разплиска, развълнувана също като мен.

— Пусни ме, Гидиън. — Хванах го за китките и дръпнах ръцете му.

Той зарови лице във врата ми, упорито отказвайки да ме пусне.

— Ще стигнем дотам. Ясно? Просто… Ще стигнем дотам.

Отпуснах се и изпитах мъничко от чувството за победа, което очаквах да изпитам, когато зададох въпроса и все още чаках неговия отговор.

— Може ли да забравим за това тази вечер? — попита той с дрезгав глас, като продължаваше да ме притиска до себе си. — Да забравим всичко. Искам просто да съм с теб. Да си поръчаме нещо за вечеря, да гледаме телевизия, да те прегръщам, докато спя. Можем ли да го направим?

Изведнъж осъзнала, че има някакъв сериозен проблем, аз се обърнах, за да го погледна.

— Какво има?

— Просто искам да прекараме малко време заедно.

Очите ми се напълниха със сълзи. Имаше толкова много неща, които криеше от мен. Връзката ни така бързо се превръщаше в минно поле от неизказани думи и несподелени тайни.

— Добре.

— Нуждая се от това, Ева. Само ти и аз и никакви драми. — Мокрите му пръсти се плъзнаха по бузата ми. — Подари ми една такава вечер. Моля те! А сега ме целуни.

Обърнах се към него, обвих крака около бедрата му и взех лицето му в ръце. Наклоних глава, за да намеря идеалния ъгъл и притиснах устни в неговите. Започнах да го целувам нежно и бавно, засмуквах и леко го ближех. Подръпнах долната му устна, а после го примамих да забрави проблемите със закачливи докосвания на езика му с моя език.

— Целуни ме, по дяволите — изръмжа той, беше обхванал гърба ми с ръце и неспокойно го мачкаше. — Целуни ме, сякаш ме обичаш.

— Обичам те — прошепнах аз, издишвайки думите в него. — Не мога да не те обичам.

— Ангелче.

Зарови пръсти във влажната ми коса, наведе ме, за да му е удобно, и ме целуна така, че забравих къде се намирам.

* * *

След вечеря Гидиън се настани в леглото, подпря гръб на стената, сложи лаптопа на поставката пред себе си и се зае да поработи. Аз се излегнах по корем с лице към телевизора, вирнах крака и започнах да ритам във въздуха.

— Всички реплики от филма ли знаеш? — попита той, отвличайки вниманието ми от „Ловци на духове“, за да го погледна.

Беше с черни боксерки. И нищо друго. Обожавах да го виждам така — отпуснат, спокоен, ужасно интимен. Питах се дали Корин някога го беше виждала такъв. Ако наистина беше, можех да си представя колко отчаяно й се иска да се случи отново. Самата аз отчаяно исках да се наслаждавам на тази привилегия завинаги.

— Най-вероятно — признах си аз.

— И трябва ли да ги казваш на глас?

— Това проблем ли е, шампионе?

— Не. — Очите му просветнаха, явно се забавляваше. — Колко пъти си го гледала?

— Безброй — отговорих аз, извъртях се и застанах на четири крака. — Искаш ли още?

Тъмните му вежди се вдигнаха учудено.

— Ти ли си последователят? — прошепнах аз и започнах да пълзя към него.

— Когато изглеждаш така, ангелчето ми, съм готов да бъда всичко, което пожелаеш.

Погледнах го с присвити очи и продължих да шепна:

— Искаш ли това тяло?

Той се усмихна и отмести лаптопа.

— Непрекъснато.

Яхнах го и започнах да се придвижвам нагоре по тялото му. Обвих ръце около раменете му и изръмжах:

— Целуни ме, нисша твар!

— Репликата не е точно такава. А и какво стана с „Бог на удоволствията“? Сега изведнъж се превърнах в нисша твар?

Притиснах цепката си до твърдото тяло на члена му и раздвижих бедра.

— Каза, че си това, което искам да бъдеш, не помниш ли?

Гидиън стисна гръдния ми кош и наведе глава назад.

— И какво е то?

— Мой — отвърнах аз и го гризнах леко по врата. — Само мой.

* * *

Не можех да дишам. Опитах се да изкрещя, но нещо стисна носа ми. Притисна устата ми. Единственият звук, който успя да се изплъзне от гърлото ми, беше самотно пискливо стенание. Отчаяните ми викове за помощ останаха заключени само в съзнанието ми.

„Махни се от мен! Спри! Не ме докосвай! О, господи… моля те, не ми причинявай това.

Къде е мама? Ма-мо!“

Ръката на Нейтън покри устата ми и грубо размаза устните ми. Тежестта на тялото му ме притискаше, заравяше главата ми във възглавницата. Колкото повече се борех, толкова повече се възбуждаше. Дишаше тежко като животно, беше животно, и отново, и отново се блъскаше в… опитваше се да проникне в мен. Бикините ми му пречеха, предпазваха ме от раздиращата болка, която бях изпитвала толкова много пъти, че бях престанала да ги броя.

Сякаш прочел мислите ми, той изръмжа в ухото ми:

— Нямаш представа какво означава болка, но сега ще разбереш.

Застинах. Истината ме обля като кофа ледена вода. Познавах този глас.

Гидиън. Не!

Кръвта блъскаше в ушите ми. Започна да ми се повдига. Устата ми се напълни с горчилка.

Беше по-зле, толкова по-зле, когато този, който се опитва да те изнасили, е човек, на когото си имал пълно и безрезервно доверие.

Страхът и гневът се смесиха в мощен подтик. В момент на прояснение чух гласа на Паркър, който ми крещеше команди. Спомних си основните правила.

Атакувах мъжа, когото обичах, мъжа, чиито кошмари се сливаха с моите по най-ужасяващ начин. И двамата бяхме жертви на сексуално посегателство, но в сънищата си аз все още бях жертва. В своите сънища той се превръщаше в насилник, твърдо решен да причини на нападателя си същата болка и унижение, на които е бил подложен самият той.

Стегнах пръсти и ги забих в гърлото на Гидиън. Той изруга, отдръпна се назад и се премести, а аз с все сила го ударих с коляно между краката. Преви се на две и се строполи далеч от мен. Изтърколих се от леглото и шумно паднах на пода. Успях някак да се изправя на крака и се спуснах към вратата на хола.

— Ева! — изстена той, буден и напълно съзнавайки какво за малко щеше да ми причини в съня си. — Господи! Ева, чакай!

Изхвърчах през вратата и се озовах в хола.

Сврях се в тъмния ъгъл, свих се на топка и се опитах да си поема въздух, риданията ми отекваха в целия апартамент. Притиснах устни в коляното си, когато видях, че лампата в стаята ми светна, и останах безмълвна и неподвижна, когато, цяла вечност по-късно, Гидиън влезе в хола.

— Ева! Господи! Добре ли си? Аз… нараних ли те?

Доктор Питърсън беше нарекъл състоянието му атипична сексуална парасомния, проява на дълбоката психическа травма, която Гидиън беше преживял. Аз го наричах ад. И ние и двамата бяхме затворени в него.

Сърцето ми спря, когато видях как изглеждаше. От гордата му осанка не беше останало нищо, раменете му бяха смъкнати, а главата — приведена ниско надолу. Беше напълно облечен, в ръката си носеше сака, с който беше дошъл. Спря до барплота. Отворих уста, за да заговоря, и в този момент чух как нещо метално издрънча върху каменния плот.

Миналия път го бях спряла, бях го накарала да остане. Този път не можех да го направя.

Този път исках да си тръгне.

Едва доловимото изщракване на ключалката на входната врата остана да ехти в съзнанието ми. Нещо вътре в мен умря. Започна да ме обзема паника. Почувствах липсата му още в момента, в който изчезна от погледа ми. Не исках да остава. Не исках и да си тръгва.

Не знам колко дълго бях стояла в ъгъла, преди да събера сили и да се преместя на дивана. Несъзнателно отбелязах, че нощното небе е започнало да просветлява, когато чух далечното звънене на мобилния телефон на Кари. Малко след това той влезе в хола тичешком.

— Ева! — извика той и се спусна към мен, клекна пред дивана и постави ръце на коленете ми. — Какво ти направи?

— Какво? — попитах и премигнах срещу него.

— Крос се обади. Каза, че отново е имал кошмар.

— Нищо не се случи — казах и усетих как по бузата ми се затъркаля гореща сълза.

— Изглеждаш така, сякаш се е случило нещо. Изглеждаш…

Хванах го за китките, когато скочи на крака и изруга.

— Добре съм.

— По дяволите, Ева! Никога не съм те виждал такава! Не мога да го понеса! — Седна до мен и ме притегли към себе си: — Това мина всякакви граници. Разкарай го!

— Не мога да взема това решение в момента.

— Какво още чакаш? — попита той, отдръпна се и впери гневен поглед в лицето ми. — Ако продължаваш да изчакваш, това вече няма да е поредната несполучлива връзка, а връзката, която ще разбие живота ти завинаги.

— Ако се откажа от него, той ще остане съвсем сам. Не мога…

— Това не е твой проблем, Ева. Дявол да го вземе! Не е твое задължение да го спасяваш!

— Аз… Нищо не разбираш. — Прегърнах го. Зарових лице в рамото му и се разплаках. — Той ме спасява.

* * *

Повърнах, когато видях на барплота ключа от апартамента, който бях дала на Гидиън. Едва успях да стигна до мивката.

Когато стомахът ми се изпразни, ми остана болката — толкова силна, че не можех да помръдна от мястото си. Хванах се за ръба на плота, борейки се за въздух, докато студената пот се лееше по мен. Плачех толкова неистово, че не знаех как ще оцелея в следващите пет минути, да не говорим за остатъка от деня. За остатъка от живота ми.

Предишния път, когато Гидиън ми върна ключовете, бяхме разделени четири дни. Не можех да не мисля, че повторението на същия жест означава по-продължителна раздяла. Какво направих? Защо не го спрях? Защо не разговарях с него? Защо не го накарах да остане?

Телефонът ми изпиука със сигнала за съобщение. Спуснах се към чантата, за да го извадя, молех се да е от Гидиън. Вече бе говорил три пъти с Кари, но не беше направил опит да се свърже с мен.

Видях името му на екрана и сладка, остра болка прониза гърдите ми.

„Днес ще работя от вкъщи — пишеше в съобщението. — Ангъс ще те чака, за да те закара на работа.“

Стомахът ми отново се сви от ужас. Седмицата беше ужасно трудна и за двама ни. Разбирах защо се е отказал. Но това разбиране беше обвито в разяждащ страх, толкова студен и коварен, че по раменете ми полазиха тръпки.

Ръцете ми трепереха, докато му отговарях: „Ще се видим ли довечера?“.

Настъпи дълго мълчание, толкова дълго, че вече бях готова да му пиша отново и да изискам твърд отговор, когато получих следното: „Не разчитай на това. Имам час при доктор Питърсън и ужасно много работа“.

Стиснах здраво телефона. Направих три неуспешни опита, преди най-после да успея да напиша: „Искам да те видя“.

Дълго време телефонът ми мълча. Обзета от паника, вече протягах ръка към стационарния, когато Гидиън отговори: „Ще видя какво мога да направя“.

О, господи… Сълзите ми пречеха да видя буквите. Всичко свърши. Знаех го дълбоко в сърцето си. „Не бягай. Аз не бягам.“

Измина цяла вечност, преди да ми отговори: „А би трябвало“.

Поколебах се дали да не се обадя в офиса и да кажа, че съм болна, но не го направих. Не можех. Вече много пъти бях минавала по този път. Знаех, че лесно мога да се върна към саморазрушителните си навици, за да притъпя болката. Щях да умра, ако загубя Гидиън, но така или иначе щях да съм мъртва, ако загубя себе си.

Трябваше да се държа. Да го преодолея. Да оцелея. Стъпка по стъпка.

Затова, когато стана време, се качих на задната седалка на бентлито, мрачното лице на Ангъс ме накара да се разтревожа още повече, но реших да не му обръщам внимание и минах на автопилот, състояние на самозащита, което щеше да ми помогне да преживея следващите часове.

Целият ден ми бе като в мъгла. Работих усилено, съсредоточих се в работата, която ми помагаше да не полудея, но не влагах никакво желание. В обедната почивка продължих да работя, не можех да понеса мисълта да ям или да водя разговори с някого. След края на работния ден за малко да се откажа от тренировката по крав мага, но все пак отидох и вложих в упражненията същото старание, което бях влагала и в работата си през деня. Трябваше да продължа да се движа напред, дори да бях тръгнала в посока, в която нямах никакво желание да вървя.

— Много по-добре — похвали ме Паркър по време на почивката. — Все още не си напълно концентрирана, но е по-добре от снощи.

Кимнах и избърсах с кърпа потта от челото си. Бях започнала тренировките при Паркър единствено с мисълта за по-интензивно натоварване от обичайните ми занимания във фитнеса, но случилото се през изминалата нощ доказа, че уменията за самозащита са нещо повече от приятен страничен ефект.

Татуировките по бицепсите му се раздвижиха, когато той вдигна бутилката с вода до устните си. Беше левичар и семплата златна халка на пръста му проблесна и улови погледа ми. Напомни ми за пръстена на дясната ми ръка. Взрях се в него замислено. Спомних си, че когато ми го даде, Гидиън каза, че инкрустираните с диаманти хиксове, които държаха златните верижки, олицетворяваха самия него и силата, с която се държи за мен. Попитах се дали все още мисли по същия начин, дали все още смята, че си заслужава да опитаме. Бог ми е свидетел, аз мислех така.

— Готова ли си? — попита Паркър и хвърли празната бутилка в кошчето.

— Давай.

Той се засмя.

— Хайде да те видим.

Паркър все така ме побеждаваше, но не и поради липса на старание от моя страна. Давах всичко от себе си, изливайки всичките си проблеми в доброто старо физическо натоварване. Успях да постигна няколко победи и това ме стимулира да продължа да се боря и за нелеката си връзка. Бях готова да отдам времето и енергията си на Гидиън, да стана по-добър и по-силен човек, за да можем заедно да решим проблемите си. И щях да му го кажа, независимо дали иска да ме чуе, или не.

След края на тренировката се преоблякох, махнах с ръка на останалите, бутнах тежката входна врата и излязох във все още топлия вечерен въздух. Кланси вече беше докарал колата пред входа и се бе облегнал на калника в поза, която само някой глупак би взел за нехайна. Носеше сако въпреки горещината, защото оръжието му беше скрито под него.

— Вървят ли нещата? — попита той, изправи се и ми отвори вратата.

Откакто го познавах, тъмнорусата му коса беше подстригана късо като на военен и това още повече допълваше впечатлението за мрачен човек.

— Старая се.

Седнах на задната седалка и казах на Кланси да ме закара у Гидиън. Имах ключ от апартамента му и бях готова да го използвам.

Докато пътувахме натам, се питах дали Гидиън е спазил часа си при доктор Питърсън. Беше се съгласил да се подложи на терапия само заради мен. Сигурно не виждаше причина да прави това усилие, ако вече не бях част от живота му.

Влязох в семплото, но елегантно фоайе на сградата и се регистрирах на рецепцията. Едва когато останах сама в частния асансьор, установих, че цялата треперя от нерви. Преди няколко седмици ме беше вписал в списъка на хората, които могат да бъдат допускани до апартамента му. Този жест означаваше много и за двама ни, защото за него домът му бе убежище, в което не допуска почти никого. Аз бях единствената жена, с която беше правил секс тук, и единственият човек, който имаше ключ, с изключение на обслужващия персонал. Вчера нямаше да имам никакви съмнения, че съм добре дошла, но сега…

Излязох от асансьора и се озовах в малко фоайе с шахматно подредени черни и бели мраморни плочи, в което бе поставена старинна ваза с огромен букет от бели калии. Преди да отключа вратата, поех дълбоко дъх, опитвах се да се подготвя за това, което ще заваря вътре. Предишния път, когато ме беше нападнал в съня си, беше съсипан. Можех само да си представя как се чувства след втория инцидент. Ужасявах се при мисълта, че парасомнията му може да се окаже клинът, който ще ни раздели.

Но в момента, в който влязох вътре, вече знаех, че не си е вкъщи. Липсваше онази вибрираща енергия, която присъствието му винаги придаваше на атмосферата.

Лампите автоматично се запалиха, когато влязох в просторния хол. Настаних се, мъчейки се да се убедя, че мястото ми е тук. Моята стая беше надолу по коридора и аз тръгнах към нея. Спрях на прага, прикована от странното усещане да видя абсолютно точно копие на спалнята си в апартамента на Гидиън. Приликата беше поразителна — като се започне от цвета на стените и се стигне до мебелите и пердетата, но самото съществуване на подобна стая беше, меко казано, обезпокоително.

Гидиън я бе създал, за да бъде мое убежище, място, където да мога да избягам, когато имам нужда да се отделя от всичко около себе си. Мисля, че точно това направих в момента, в който избрах да вляза нея, а не в неговата спалня.

Оставих сака и чантата си до леглото, взех душ и облякох една от фланелките с надпис „Крос индъстрис“, които Гидиън ми беше оставил. Опитах се да не мисля за причината все още да не си е у дома. Точно си бях наляла чаша вино и бях включила телевизора в хола, когато телефонът ми иззвъня.

— Ало. — Гласът ми прозвуча въпросително, тъй като номерът беше непознат.

— Ева, ти ли си? Обажда се Шона.

— О, здравей, Шона.

Опитах се да прикрия разочарованието си.

— Надявам се, че не ти звъня прекалено късно.

Погледнах телефона и видях, че наближаваше девет. Към ревността ми се прибави и тревога. Къде беше той?

— Не се притеснявай. Гледам телевизия.

— Извинявай, че не отговорих на обаждането ти снощи. Знам, че е в последния момент, но искам да те попитам дали ти се ходи на концерта на „Сикс-Найнтс“ в петък.

— На кого?

— На „Сикс-Найнтс“. Не си ли чувала за тях? Бяха малка инди банда докъм края на миналата година. Следя ги от известно време и когато дадоха на хората от имейл листа си възможност първи да се снабдят с билети, извадих късмет. Проблемът е в това, че познатите ми харесват хип-хоп или поп музика. Не искам да казвам, че ти си последната ми надежда, но… Ти си последната ми надежда. Кажи ми, че харесваш алтернативен рок.

— Харесвам алтернативен рок.

Телефонът изпиука за ново входящо обаждане. Видях, че е Кари, и оставих да се включи гласовата поща. Разговорът с Шона нямаше да е особено дълъг и щях да му звънна след това.

— Знаех си! — засмя се тя. — Имам четири билета, така че можеш да доведеш някого. Да се срещнем в шест? Можем да хапнем нещо преди концерта. Той започва в девет.

Гидиън влезе в стаята точно когато казвах:

— Добре, уговорихме се.

Застана до вратата със сако, преметнато на една ръка, и куфарче за документи в другата, най-горното копче на ризата му беше разкопчано. Лицето му отново бе покрито с маската, остана напълно безизразно, когато ме видя изтегната на неговия диван, облечена в негова фланелка да пия от неговото вино пред неговия телевизор. Огледа ме внимателно от глава до пети, но в красивите му очи не проблесна нищо. Изведнъж се почувствах неудобно и нежелана.

— Ще ти кажа какво съм решила за другия билет — казах на Шона и се надигнах бавно, за да не го ядосам. — Благодаря, че се сети за мен.

— Радвам се, че ще дойдеш. Ще си прекараме чудесно.

Затворих телефона, след като се разбрахме да се чуем на следващия ден. Междувременно Гидиън беше оставил куфарчето и бе захвърлил сакото си на облегалката на един от позлатените столове встрани от стъклената холна масичка.

— Откога си тук? — попита той и разхлаби възела на вратовръзката си.

Изправих се. Дланите ми се изпотиха при мисълта, че може да ме изхвърли.

— Отскоро.

— Яла ли си?

Поклатих глава. През целия ден не бях успяла да хапна почти нищо. Бях издържала тренировката с Паркър благодарение на протеиновата напитка, която изпих в обедната почивка.

— Поръчай нещо — каза той, мина покрай мен и се отправи към коридора. — Менютата са в чекмеджето на шкафа до хладилника. Ще взема един бърз душ.

— Ти искаш ли нещо? — попитах, той вече ми бе обърнал гръб и се отдалечаваше.

Не се обърна и не ме погледна.

— Да. И аз не съм ял.

Точно се спрях на едно бистро, което предлагаше доматена супа и пресни френски хлебчета, преценявайки, че може би стомахът ми ще успее да се справи с това, когато телефонът ми отново иззвъня.

— Здрасти, Кари — поздравих го и в този момент ми се прииска да съм вкъщи при него, а не тук в очакване на болезнена раздяла.

— Здрасти! Крос беше тук и те търсеше. Казах му да върви по дяволите и да не се появява повече.

— Кари! — въздъхнах. Не го обвинявах. И аз бих постъпила по същия начин, ако ставаше въпрос за него. — Благодаря, че ми го казваш.

— Къде си?

— В апартамента му. Чаках го. Току-що дойде. Вероятно ще се прибера съвсем скоро.

— Ще го отрежеш ли най-после?

— Мисля, че той се кани да го направи.

Чух, че въздъхна дълбоко.

— Знам, че не си подготвена за това, но мисля, че така е най-добре. Трябва да говориш с доктор Травис колкото е възможно по-скоро. Разкажи му всичко. Той ще ти помогне да се справиш.

Едва преглътнах, в гърлото ми беше заседнала буца.

— Аз… Да. Може би.

— Добре ли си?

— В това да сложиш край лице в лице поне има някакво достойнство. И това е нещо.

Телефонът беше изтръгнат от ръката ми.

Гидиън впери поглед в мен и каза:

— Довиждане, Кари.

След това изключи телефона и го остави на плота. Косата му беше влажна, беше обул черно долнище на пижама, което падаше ниско под кръста му. Тази гледка ми подейства като шок, напомни ми за всичко, което щях да изгубя, губейки него — задъханото очакване и копнежа, утехата и близостта, мимолетното усещане, че това между нас е правилно, заради което всичко останало си заслужаваше.

— С кого си уговори среща? — попита той.

— Какво? О! С Шона, тя е сестра на партньора на Марк, има билети за концерта в петък.

— Реши ли вече какво ще ядеш?

Кимнах, нервно подръпвайки края на фланелката, която стигаше до бедрата ми.

— Налей ми от това, което пиеш — нареди той, протегна се и взе менюто, което бях оставила на плота. — Аз ще поръчам. Какво искаш?

— Супа и хрупкаво хлебче.

Докато вадех тапата на бутилката с мерлото, която бях оставила на плота, чух, че се обади на бистрото и заговори с онзи твърд и дрезгав глас, в който се бях влюбила в момента, в който го бях чула за пръв път. Поръча доматена супа и паста с пиле, което предизвика болезнено присвиване в гърдите ми. Без да му казвам, беше поръчал точно това, което исках. Поредното от множеството странни съвпадения, които ме караха да мисля, че съдбата е отредила накрая да се озовем заедно на едно и също място, стига да успеем да стигнем дотам.

Подадох му чашата, която бях наляла, и се загледах в него, докато отпиваше. Изглеждаше уморен, питах се дали и той като мен не е спал тази нощ.

Остави чашата и облиза следата от вино.

— Отидох у вас да те търся. Сигурно Кари ти е казал.

Притиснах гърдите си там, където усещах болката.

— Съжалявам… за това и… — Посочих с жест фланелката, която бях облякла. — По дяволите! Не го обмислих добре.

Той се облегна на плота и кръстоса глезени.

— Продължавай.

— Предположих, че ще си тук. Трябваше първо да се обадя. Когато видях, че те няма, трябваше да изчакам, вместо да се разполагам като у дома си. — Потърках очите си, пареха. — Аз… не знам какво става. Не мога да разсъждавам трезво.

Той пое дълбоко въздух и гърдите му се надигнаха.

— Ако очакваш да скъсам с теб, можеш да спреш да чакаш.

Хванах се за плота, за да не залитна. „Това ли беше? Това ли е краят?“

— Не мога да го направя — заяви той решително. — Дори не мога да ти обещая, че ще те пусна да си отидеш, ако си дошла да ми кажеш това.

Какво? Намръщих се объркано.

— Но ти остави ключа, който ти бях дала.

— Искам си го обратно.

— Гидиън. — Затворих очи, сълзите се затъркаляха по бузите ми. — Ти си истински задник.

Тръгнах към стаята си с бърза, леко залитаща походка, която нямаше нищо общо с малкото количество вино, което бях изпила. Едва бях прекрачила прага, когато той ме хвана за лакътя.

— Няма да те последвам вътре — каза той с дрезгав глас и се наведе над ухото ми. — Обещал съм ти го. Но те моля да останеш при мен, за да поговорим. Поне ме изслушай. Дойде чак дотук.

— Имам нещо за теб. — Гърлото ми бе така стегнато, че думите излязоха с мъка. Пусна ме и аз бързо отидох при чантата си. После се обърнах към него и го попитах: — Когато остави ключовете, това означаваше ли, че късаш с мен?

Тялото му запълваше цялата рамка на вратата. Беше вдигнал ръце над раменете си, а кокалчетата му бяха побелели от силата, с която стискаше рамката, като че ли искаше физически да се възпре, за да не ме последва. Позата подчертаваше красотата на безупречното му тяло, очертавайки всеки мускул, а долнището му се бе смъкнало още по-надолу, закрепвайки се ниско за хълбока. Желаех го с цялото си същество.

— Не мислех толкова напред — призна той. — Исках само да се чувстваш в безопасност.

Стиснах по-силно предмета, който държах в ръка.

— Изтръгна сърцето ми, Гидиън. Нямаш представа как се почувствах, когато видях ключовете на плота. Колко ме заболя. Нямаш никаква представа.

Той стисна очи и наведе глава.

— Не мислех ясно. Мислех, че постъпвам правилно…

— Майната ти! Майната му на проклетото ти кавалерство или каквото там си мислеше, че правиш. Не го прави отново. — Гласът ми придоби заплашителна нотка. — Казвам ти го съвсем ясно и никога не съм била толкова категорична — ако някога отново ми върнеш ключовете, това ще е краят. След това няма да има връщане назад. Разбираш ли?

— Да. Но не съм сигурен, че ти разбираш.

Издишах задъхано и се приближих към него.

— Дай си ръката.

Лявата му ръка продължи да стиска рамката на вратата, но дясната се протегна към мен.

— Никога не съм ти давала ключ от апартамента си, ти сам си го взе. — Обгърнах ръката му в шепи и пуснах подаръка в дланта му. — Сега ти го давам.

Отстъпих назад и се отдръпнах, наблюдавах го как впери поглед в лъскавия ключодържател с монограм, на който беше закачен ключът от апартамента ми. Това беше най-добрият начин, който измислих, за да му покажа, че му го давам доброволно и че му принадлежи.

Той затвори ръка и здраво стисна подаръка. Мина цяла минута, преди да ме погледне отново. Лицето му беше мокро от сълзи.

— Не — прошепнах аз, сърцето ми се късаше. Обвих лицето му в ръце, избърсах с пръсти бузите му: — Моля те… недей!

Гидиън стисна ръцете ми и ме целуна.

— Не знам как да си тръгна от теб.

— Шшт…

— Ще те нараня. Вече те наранявам. Заслужаваш нещо по-добро…

— Млъкни, Гидиън!

Скочих, обвих крака около кръста му и се притиснах в него.

— Кари ми каза как си изглеждала… — започна той и цялото му тяло се разтресе. — Не осъзнаваш какво ти причинявам. Аз те съсипвам, Ева.

— Не е вярно.

Той се отпусна на колене на пода, притискайки ме плътно към себе си.

— Аз те вкарах в този капан. Сега може би не го съзнаваш, но го усети още в самото начало. Знаеше какво ще ти причиня, но аз не те оставих да избягаш.

— Вече няма да бягам. Ти ме накара да стана по-силна. Даде ми повод да го направя.

— Господи! — В очите му пробягаха сенки. Той седна, протегна крака напред и ме прегърна. — И двамата сме толкова сбъркани, а аз оплесках всичко. Ако продължаваме така, ще се унищожим един друг. Ще късаме парче по парче, докато накрая не остане нищо.

— Млъкни! Не ми се слушат повече глупости. Ходи ли при доктор Питърсън?

Той отпусна глава на стената и затвори очи.

— Да, по дяволите!

— Каза ли му какво се случи снощи?

— Да — отговори той и стисна зъби. — И той каза почти същото като миналата седмица. Че сме нагазили надълбоко. Че буквално се давим един друг. Според него трябва да се отдръпнем малко, да излизаме само на платонически срещи, да спим отделно, да прекарваме повече време с други хора и по-малко насаме.

Така наистина ще е по-добре, помислих си аз. По-добре за психиката ни и за шансовете пред нас.

— Надявам се, че има план Б.

Гидиън отвори очи и погледна намръщеното ми лице.

— Това му казах и аз. Отново.

— Значи сме сбъркани, е и? Всяка връзка има проблеми. — Той изсумтя. — Така е — настоях аз.

— Наистина ще спим отделно. В това отношение оставих нещата да стигнат прекалено далеч.

— В отделни легла или в отделни апартаменти?

— В отделни легла. Иначе не бих могъл да го понеса.

— Добре. — Въздъхнах и облегнах глава на рамото му, бях толкова благодарна, че можех да го прегърна и че отново бяхме заедно. — С това мога да се примиря. Засега.

Той преглътна мъчително.

— Когато си дойдох и те заварих тук… — започна той и ме прегърна още по-силно. — Господи, Ева! Мислех, че Кари ме лъже, като ми казва, че не си вкъщи, че просто не искаш да ме видиш. След това си помислих, че може би си излязла и… си продължила напред.

— Не си толкова лесен за преодоляване, Гидиън.

Не мислех, че изобщо някога щях да съм в състояние да го преодолея. Той беше в кръвта ми. Поизправих се, за да вижда лицето ми. Постави ръка върху сърцето си. Ръката, с която стискаше ключа.

— Благодаря ти за това.

— Не го оставяй — предупредих го аз.

— Не съжалявай, че си ми го дала — отвърна той и притисна чело в моето.

Усетих топлия му дъх върху кожата си и ми се стори, че прошепва нещо, но не успях да разбера какво.

Нямаше значение. Бяхме заедно. След дългия ужасен ден нищо друго нямаше значение.