Джон Гришам
Теодор Буун — Активист (6)

6

Втора поредна сутрин петъчното издание на „Стратънбърг Газет“ пусна на първа страница материал за обходния път през Ред Крийк. Тео го прочете с огромен интерес на кухненската маса, докато двамата с Джъдж ядяха „Нириос“ и се готвеха за поредния ден, макар че той съвсем не беше обикновен, защото Тео заминаваше на лагер. Единственото лошо нещо на излета беше, че не се допускаха кучета. Тео и още няколко скаути бяха питали веднъж майора дали може да вземат и кучетата си, но отговорът беше категорично „не“. Майорът заяви, че и така му е достатъчно трудно с петдесет градски деца, които трябва да държи под око. Не му трябвала и беснееща глутница кучета.

Тео не каза нищо, но си помисли, че е малко нечестно. Джъдж беше много дисциплинирано куче, което идваше по команда, сядаше по команда, лягаше по гръб по команда и никога не бягаше от стопаните си. Не се отделяше от Тео, когато бяха извън дома. На Джъдж много щеше да му хареса да отиде на лагер с момчетата, да седи край лагерния огън и да спи с Тео в алпийска палатка, да го придружава на походи и да плува. Но кажеше ли майорът „не“, значи „не“.

Господин Буун вече беше излязъл — обичаше рано сутрин да си поръча бяла препечена филийка със своя кафе-клуб в едно заведение в центъра на града. Госпожа Буун не закусваше. Сутрин обикновено седеше в хола по халат и мълчаливо четеше вестника. Тя говореше по цял ден, затова се наслаждаваше на миговете тишина рано сутрин. Но понякога, като днес, седеше на масата в кухнята с Тео и двамата четяха вестника заедно. Той заминаваше за уикенда и тя искаше да е край него.

Според „Газет“ изявлението, направено от губернатора, предизвикало бурни спорове между различни групи в града. Природозащитниците, предвождани от Сиера Клъб, Екологичния съвет на Стратън и още няколко други групи, шумно възразяваха и заплашваха със съдебни дела. Строителите и превозвачите хвалеха губернатора и обходния път и надаваха вой срещу натовареното движение на Батъл Стрийт и вредата от него за града. Неправителствена организация за добро управление се включи с протеста, че проектът е твърде прахоснически и ненужен. Няколко собственици на земя бяха гневни, тъй като щатът възнамеряваше да отчужди имотите им. Семейството на Харди Куин не беше споменато.

В други райони на щата поздравяваха губернатора за прокарването на проекта. Кметът на Лоуънсбърг, на час път на юг, твърдеше, че отсъствието на обходен път край Стратънбърг запушва „важни търговски артерии“ и вреди на икономиката на града. В Карлсбърг, на час път на север, един щатски сенатор беше заявил, че заводите затварят през последните години заради бавното придвижване на камионите в района на Стратънбърг.

Бушуваше война на думи. Докато четеше, Тео научи, че окончателното решение относно строителството на обходния път ще бъде взето от окръжната комисия — съвет от петима членове, избрани от петте района на окръга. За двама нейни членове се знаело, че подкрепят строителството на пътя. Двама още не били решили. В момента петият не можел да бъде открит за коментар.

На втора страница имаше голяма карта на окръг Стратън, в средата на която беше градският площад. Шосе 75 беше главен четирилентов път, който прекосяваше целия щат и беше много натоварен. В северната част на Стратънбърг той се превръщаше в Батъл Стрийт и точно тук започваха проблемите. За да предпазят старинния квартал на града от претоварване, градските и окръжните проектанти буквално бяха изнесли цялото строителство извън очертанията на Стратънбърг, в окръга. Вече почти трийсет години търговските центрове, заведенията за бързо хранене, автомивките, мотелите, банковите клонове, големите магазини за хранителни стоки, автосервизите и други подобни се настаняваха нагъсто от двете страни на Батъл Стрийт, чиито две платна бяха станали четири, шест и накрая осем. Движението беше натоварено, но се точеше относително добре. Стратегията беше проработила, защото очарованието и обликът на старата част на Стратънбърг бяха съхранени. Не беше необичайно да чуеш хора да се оплакват от бъркотията на Батъл Стрийт, но честно казано, благодарение на този осемкилометров участък от шосе 75 нямаше оживено движение по главната улица на града.

Обходният път щеше да започва от северната граница на града и да описва широк полукръг далече от задръстването и навътре в селскостопанските земи. Щеше да минава много близо до началното училище „Джаксън“ и право през чисто новия футболен комплекс до училището. Щеше да разруши „Сейнт Андрю“, малка лютеранска църква на повече от двеста години. Щеше да наложи отчуждаването на петдесетина къщи и десетина ферми (сред които тази на семейство Куин). И щеше да понижи стойността на други четиристотин къщи. Щеше да унищожи екопътеката Ред Крийк Трейл, петнайсетина километров черен път, популярно място за пешеходни и велосипедни походи през възвишенията край Стратънбърг. И щеше да пресече реката на две места.

Според хората, които подкрепяха проекта, пътят щеше да намали задръстванията на Батъл Стрийт, като пренасочи по двайсет, двайсет и пет хиляди превозни средства дневно.

Ама че бъркотия, помисли си Тео, докато дояждаше закуската си. Само че този петък той остави други да претеглят аргументите „за“ и „против“ обходния път. Днес Тео заминаваше на скаутски лагер и почти нищо друго нямаше значение.

— Какъв е планът? — попита майка му, изплакна двете купички и ги остави в мивката.

— Часовете свършват в три и половина и бързо ще се прибера да си взема нещата. Всичко съм приготвил — дрехи, спален чувал, четка за зъби и така нататък. Ще се видим тук в четири и ти ще ме закараш до сборния пункт.

— Хубав план. Върви да си измиеш зъбите. — Всяка сутрин му го казваше.

Тео хукна нагоре по стълбите към банята си, пусна водата, но не си изми зъбите повторно, а грабна раницата си и се върна в кухнята.

— Имаш ли пари за обяд? — Въпросът, който тя му задаваше неизменно пет сутрини седмично.

— Разбира се.

— Написал ли си си домашните?

— Всичко е наред, мамо — каза той, вече запътил се навън.

— Внимавай, Тео, и не забравяй да се усмихваш.

— Ще се усмихвам, мамо.

— Обичам те, Теди.

— И аз те обичам, мамо — отговори той и затвори входната врата.

Джъдж го последва до гаража, където Тео почеса кучето по главата, сбогува се с него, качи се на колелото си и отпраши. Всъщност Тео не се усмихваше. Носеше най-дебелите шини от всички осмокласници и нямаше търпение да се отърве от тях. А ортодонтът все повтаряше: „Може би другия месец“. „Теди“, промърмори под носа си Тео, доволен, че никой от приятелите му не е чувал да го наричат така. Беше галено име, което само майка му продължаваше да използва. Дори баща му беше минал на „Тео“, а понякога, когато му четеше конско, му казваше „Теодор“. Докато летеше с колелото си, Тео потръпна ужасено при мисълта как ще го подиграват приятелите му, ако някой случайно чуе това „Теди“. Тринайсетгодишните момчета са доста жестоки по отношение на прякорите, а досега Тео беше успял да избегне да му лепнат някой неприятен прякор. Фред Джаспър имаше много бяла кожа и лунички, затова от незапомнени времена му викаха Лунатика. Когато беше десетгодишен, най-добрият приятел на Лунатика, Брандън Тейлър, беше направил дисекция на голяма жаба с нож за пържоли и оттогава му казваха Жабока. Лунатика и Жабока се мъкнеха заедно навсякъде. Горкият Скот Бут с неговата неблагополучна фамилия беше станал обект на безброй колоритни, а често и безвкусни шеги. Викаха му Дупе, Задник и какво ли не. Всъщност почти всяко момче от осми клас беше известно не само с истинското си име, но и с прякора си.

Тео молеше майка си да престане да му казва Теди донякъде от страх да не би да чуе някой. А тя винаги само се усмихваше, все едно това си беше само техен семеен въпрос. Беше го родила и го обичаше повече от всеки друг, така че щом от първия ден го бе наричала Теди, тя вероятно щеше вечно да използва това име. Но само насаме, горещо се надяваше той.

Тео се усмихна и махна на господин Нанъри — симпатичен старец, който можеше с часове да седи на верандата си, без да помръдва. Въздухът беше чист и прохладен, а прогнозата за времето през уикенда беше идеална — не се очакваше никакъв дъжд. Миналия месец отрядът беше на палатки близо до някакви индиански гробни могили в национален природен парк, но три дни не спря да вали. Въпреки това им беше забавно. Само че, когато наоколо е разкаляно, дървата за лагерния огън са мокри и не се разпалват, храната е разкашкана и на никого не му е останала и една суха дреха, по-добре да си стоиш у дома.

Автобусът някога бе боядисан в обичайното жълто и бе превозвал ученици от и до училището. В момента беше тъмнозелен с бял кант, а от двете страни с дебели главни букви пишеше: БОЙСКАУТСКИ ОТРЯД 1440 — СЪВЕТ ОЛД БЛЪФ — СТРАТЪНБЪРГ. Вътре имаше трийсет и осем скаути, всичките с безупречни униформи и страшно развълнувани, че заминават от къщи и от града. На волана беше майор Лудвиг, безспорният лидер на тази група, и след като той провери момчетата по списък и затвори вратата, в автобуса се разнесоха шумни възгласи. Наближаваше четири и половина следобед в петък, а езерото Марло беше на два часа път. Задните седалки бяха отрупани с принадлежности за планинско лагеруване, подредени прилежно под зоркия поглед на майора. Зад него седяха трима бащи на скаути, привлечени като доброволци през този уикенд. Наричаха ги патрул „Старите козли“. Пиеха кафе от картонени чаши и се смееха на някаква тяхна си шега. Очевидно се вълнуваха не по-малко от момчетата. Автобусът залъкатуши по задните улици на Стратънбърг, а после се отправи на запад. Извън града движението оредя, километрите се навъртаха, вълнението понамаля и някои скаути задрямаха. Други се заиграха с видеоигри. Един-двама четяха. Тео зяпаше през прозореца, разхлаждан от полъха на вятъра, когато до него седна Харди Куин.

— Снощи цялото семейство се събрахме във фермата — тихо му съобщи той. — Всички са разстроени, Тео.

— Някой посъветва ли се с адвокат? — също тихо го попита Тео.

— Да. Вчера татко е имал дълга среща с адвокат и той му е казал същото като теб. Ако щатът иска да ни вземе земята, може да го направи. Разбира се, трябва да ни обезщети, но по силата на суверенното си право да отчуждава частни имоти държавата може да прави каквото си пожелае.

Тео поклати глава. Харди продължи:

— Баба и дядо са много тъжни, горките. Женени са от петдесет години и през цялото време са живели само там — във фермата. Ако се наложи да напуснат дома си, това ще ги съсипе. Снощи и двамата плакаха. Беше ужасно. Не се интересуват от парите, не искат щатът да им пише чек. Искат да запазят имота си. Това не е просто земя, нали разбираш?

Тео слушаше така, все едно прекрасно разбираше.

— Трябва да измислим начин да се преборим.

Тео така и не разбра как се оказа толкова светкавично привлечен в борбата.

— Какво искаш да кажеш?

— Според татко въпросът е просто политически. Окръжната комисия има петима членове, които трябва да одобрят обходния път. Ние, хората, които сме против, трябва да се организираме и да убедим членовете на комисията, че идеята не е добра. Татко и чичовците ми ще се постараят да организират всичко възможно най-бързо. Мислят, че не е лошо и нашият скаутски отряд да участва.

— Защо?

— Защото, Тео, този обходен път може сериозно да навреди на околната среда. Градът черпи цялата си питейна вода от Ред Крийк, а никой не знае доколко новият път ще замърси реката. Освен това покрай началното училище „Джаксън“ непрекъснато ще фучат камиони. Замисли се за шума и за изгорелите газове. Ужас! Искаш ли да поговорим с майора и да привлечем целия отряд към каузата?

— Не съм сигурен дали майорът ще иска да се забърква в местната политика.

Харди се замисли и каза:

— Според мен трябва да поговорим с него този уикенд. Да издебнем спокоен момент и просто да му обясним. Няма да навреди.

— Нека да си помисля — отговори Тео.

Малко се подразни, че Харди повдига неприятен проблем в такъв вълнуващ момент, но го оправда. Тео си представи как би се почувствал самият той, ако щатът реши да събори къщата на семейство Буун и целия квартал, за да построи шосе. Естествено, че щеше да се разстрои.