Джон Гришам
Теодор Буун — Активист (5)

5

Майор Лудвиг ръководеше бойскаутския отряд 1440 като елитно подразделение от морски пехотинци, което се готви за битка. Той държеше неговите четирийсет-петдесет скаути да посещават събранията всеки месец, и то да идват подготвени, и очакваше от тях да се обличат прилежно с униформи. Ръководеше ги, изискваше доста от тях и ги насърчаваше, а понякога се налагаше и да ги дисциплинира. Всъщност майорът беше добродушен като куче, което лае, но не хапе. Момчетата дълбоко му се възхищаваха и не искаха да го разочароват. Тео беше член на отряда вече две години и скоро щеше да стане скаут „Орле“. Майорът настояваше за това.

Събранията на отряда започваха точно в четири часа всеки първи и трети четвъртък от месеца, освен ако децата не бяха някъде на лагер. Майорът беше убеден, че мястото на бойскаутите е в гората и че те трябва да прекарват там колкото се може повече време. Всеки месец той планираше дълго пътуване през уикенда, като потегляха в петък възможно най-рано след училище и се връщаха в неделя следобед. Отрядът се събираше в четвъртък преди пътуването най-вече за да уточнят окончателно подробностите и да получат последни наставления от майора.

Тео обожаваше тези излети. Баща му не обичаше да прекарва много време на открито, затова скаутството беше възможност Тео да участва в походи, да лови риба, да придобие умения за живот на открито и да се потопи в природата. Родителите му насърчаваха участието му в отряда на бойскаутите, защото Тео беше единствено дете и вероятно трябваше някой да му помогне мъничко, да го научи да споделя, да усвои полезни умения, свързани с работата в екип, с дисциплината и организацията.

Този уикенд отрядът щеше да ходи на езерото Марло, любимото им място. Беше голямо изкуствено езеро, оградено от стръмни възвишения, на два часа път от Стратънбърг. Майорът постоянно търсеше нови места за лагеруване и отрядът се местеше, но на езерото Марло се чувстваха у дома си. В четвъртък преди деня на отпътуването майор Лудвиг откри събранието, премина през дневния ред и после се срещна с водачите на патрулите.

Отряд 1440 в момента имаше пет патрула — „Пантера“, „Гърмяща змия“, „Рейнджър“, „Глиган“ и „Сокол“ — и всеки патрул се състоеше от седем–осем момчета. Тео беше водач на патрул „Сокол“, затова беше негово задължение да провери палатките, екипировката и оборудването и най-вече да се увери, че имат достатъчно храна за уикенда. Той разпредели задачите — готвене, чистене, поддържане на лагерния огън, почистване на тоалетната, събиране на дърва и още десетина други.

Майорът прегледа менюто и разпределението на работата и обсъди планираните за уикенда събития. Събранията преди лагеруване бяха много по-вълнуващи от другите и момчетата с нетърпение очакваха заминаването. Бяха по-шумни от обикновено и не изпълняваха незабавно нарежданията на майора. В пет и половина той закри събранието и пусна скаутите да се прибират.

Майорът очакваше неизменно присъствие, затова Тео не беше пропуснал нито едно събрание. Същото важеше и за още едно дете, Харди Куин, негов приятел от училище, осмокласник от друга паралелка. След събранието Харди причака Тео до стойката, където бяха оставени няколко велосипеда.

— Тео, имаш ли минутка? — тихо попита Харди и се озърна, за да се увери, че никой не ги чува.

— Разбира се, какво има?

— Нали познаваш добре законите?

— Отчасти да. Родителите ми са адвокати и ми позволяват да стоя в кантората им. Понаучих някои неща, свързани с правото.

— И аз така чувам. — Харди отново се озърна, сякаш криеше срамна тайна.

На Тео непрекъснато му се случваха такива неща. Някой приятел от училище току ще отиде при него и ще рови с крак в прахта, търсейки точните думи, за да опише правен проблем, който Тео евентуално да анализира и по който да го посъветва. И Тео винаги се притичваше на помощ, особено на свестни момчета като Харди.

Според плана на майора двамата щяха да станат орлета след около година. В момента Тео имаше двайсет и три значки за умения. Харди имаше двайсет и четири. Тео беше водач на патрул „Сокол“, а Харди — на „Пантера“.

— И така, сигурно си чувал за новия обходен път край града.

— Да, гледах за него снощи по новините.

— Вчера баба и дядо получили по пощата известие, че щатът възнамерява да вземе фермата ни до Ред Крийк, защото пътят ще мине оттам. Става дума за ферма от сто акра, която е на семейството ми от средата на деветнайсети век, когато един от прапрадядовците ми купил земята. А сега щатът ще ни я отнеме, за да построи обходен път.

— Непрекъснато се случват такива работи — отговори Тео. — Нарича се суверенно право на държавата да отчуждава частна собственост.

— Моля?

Приближиха се други двама скаути, за да вземат велосипедите си. Харди замълча. След няколко секунди Тео попита:

— Това твоето колело ли е?

— Аха.

— Добре. Да отидем в кабинета ми и да поговорим.

Десет минути момчетата летяха през тихите сенчести улици на Стратънбърг, преди да стигнат до покрития с чакъл паркинг зад сградата на „Буун и Буун“. Влязоха през малката задна врата в кабинета на Тео. Джъдж спеше под бюрото, но се разбуди, щом зърна момчетата. Наложи се Тео да поспре и да го погали по главата.

— Това е Джъдж — представи го той и Харди също погали кучето.

— Седни тук и почакай — покани го Тео и Харди седна.

Наближаваше шест часът и кантората беше притихнала. Правният помощник Винс и Дороти, секретарката на отдела за недвижими имоти, си бяха тръгнали, Елза също. Госпожа Буун беше в кабинета си, но вратата й беше затворена — явно имаше среща с клиент. Джипът на господин Буун не беше на паркинга, така че него най-вероятно го нямаше.

Тео отиде в любимото си място, голямата заседателна зала с дебели томове по стените, дълга лъскава махагонова маса в средата и десетина столове с кожена тапицерия. Заседателната зала се използваше за всякакви важни срещи, а също и като библиотека на фирмата. Тео знаеше, че много от внушителните правни книги по рафтовете не са докосвани от години, но въпреки това бяха впечатляващи. Той доведе тук Харди и двамата се настаниха на кожените столове, а Джъдж се разположи наблизо.

Харди се зазяпа по стените и дългата маса и накрая възкликна:

— Ау, Тео, много е готино!

— Обичам да работя тук, когато адвокатите ги няма.

— И вашите ти позволяват? — малко неловко попита Харди.

— Разбира се. Спокойно, това е просто правна кантора.

— На теб ти е лесно да го кажеш, ама аз за пръв път влизам в правна кантора. Баща ми е свещеник. Неговият баща също е бил свещеник.

Тео беше виждал преподобния Чарлс Куин на мероприятие на скаутите и той му се беше сторил много симпатичен.

— Не се притеснявай, Харди, може и да си в истинска кантора, но аз не съм истински адвокат, така че не ми се плаща.

— Радвам се да го чуя. Не смятах да наемам никого. Нуждая се само от информация. Сигурен съм, че родителите ми много скоро ще се посъветват с адвокат. Просто в момента сме уплашени.

— Ето как стоят нещата — каза Тео и се залови за работа. — Държавното отчуждаване на частна собственост е стара правна концепция, отдавна описана по книгите. Това означава, че държавата има право да отнема земя, когато докаже, че се нуждае от нея. Държавата трябва да плати справедлива цена на собствениците на земята, но собствениците не могат да попречат на държавата да отнеме земята им.

— Това е възмутително. Кой е измислил този закон?

— Някой в Англия много, много отдавна. Всъщност не е чак толкова лош закон, защото, ако държавата не може да взема земя, когато се нуждае от нея, нищо няма да бъде построено. Замисли се. Магистрали, мостове, язовири, паркове, езера — ако един-двама собственици откажат, нито един от тези проекти няма да се придвижи напред.

— Не разбираш, Тео. Баба ми и дядо ми все още живеят в тази ферма. Имат страхотна къща с бяла дървена облицовка, където всички се събираме по празници. Хиляди пъти съм преспивал там заедно с братовчедите ми. Строили сме си къщички по дърветата, въжени линии, крепости, трамплини за скокове с колела, всякакви работи. В предния двор играем футбол, бейзбол, фризби, голф, лакрос, какво ли не. Има две езера, пълни с риба, където ходим на риболов всеки месец. Зимата дори сме ловили риба през дупка в леда на предното езеро. Играем хокей върху езерото, когато е достатъчно студено. До къщата има малък обор, където дядо държи две понита, Бел и Дейзи, и един кон, Кептън. Яздя ги, откакто проходих.

Харди се беше привел напред, облегнат на лакти, и жестикулираше оживено. Гласът му се извиси и потрепери и за момент Тео дори си помисли, че приятелят му ще се задави от сълзи. Харди продължи:

— Има едно място, на което казваме Лагера. На брега на Ред Крийк е, на един завой на реката, и всеки мой братовчед, независимо дали е момче или момиче, отива на палатка там на петия си рожден ден. Семеен ритуал. Баща ми и чичовците ми устройват лагера, идват и всичките по-големи братовчеди и две вечери празнуваме рождения ден. Готвим си на дървен грил. Разказваме си разни неща край лагерния огън, а чичо Джак знае истории за призраци, които са толкова страшни, че дъхът ти спира. Чичо Хенри познава всяка звезда на небето — с часове лежим по гръб и гледаме съзвездията. Първата ми значка за умения беше по астрономия, защото знам тези неща, откакто се помня. — Харди замълча, за да си поеме дъх, и бавно изтри една сълза. — Извинявай, Тео.

— Няма нищо, Харди. Разбирам те.

Харди прехапа устна и след малко продължи:

— Татко и дядо искаха да ни научат да ценим природата и да уважаваме земята. Водеха ни на лов и риболов и още го правят. Първата си сърна убих, когато бях на осем години, а после гледах как татко почисти и консервира месото. Направи наденички и ги занесе в един приют за бездомни. Никога не сме убивали животно просто ей така, за спорта. Ловим риба в езерата и в Ред Крийк: костур, платика и слънчеви риби. Още от десетгодишен умея да ги чистя и да ги пека в тиган на огъня. Това е нашата земя, Тео. Никой няма право да ни я отнеме.

Напротив, имат, помисли си Тео, но премълча.

— Отпред има горичка от захарни кленове, а в средата е гробището — малко квадратно парче земя с бяла дъсчена ограда. Там са погребани хората от семейство Куин. Има десетки малки надгробни камъни, подредени в редици. Прадедите ми, един до друг, а до тях — родителите им. Лели и чичовци. Едуард Куин, който е загинал в катастрофа през хиляда деветстотин осемдесет и пета година, много преди да се родим. Докато обикаляш гробището, преживяваш отново семейната история. Всеки Четвърти юли във фермата организираме голямо угощение и точно преди вечеря ходим на гробището в знак на почит. Баща ми има братовчед, Даниъл Куин, който е пенсионер — негово задължение е да коси тревата и да поддържа гробището. Какво ще стане с тези гробове, Тео? Със сигурност не бива да отнемат тази част от земята ни, не е редно.

Тео се размърда неловко и каза:

— Може би ще се наложи да проуча нещата, Харди, и ще се посъветвам с татко, защото той се занимава с недвижими имоти и знае много за суверенното право на държавата да отчуждава частна собственост, но се съмнявам, че има хубав отговор или поне такъв, който ти би желал да чуеш. Ако държавата отнеме земята, тя става нейна пълноправна собственост. Ще изпратят булдозери и ще заравнят навсякъде.

— Ами гробовете, Тео?

— Ще трябва да попитам татко.

Харди поседя неподвижен, загледан в масата, унесен в мислите си. Накрая каза:

— Тази къща е на сто и петдесет години. Баща ми има две сестри и двама братя и тъй като е най-големият, той ще наследи къщата след смъртта на баба и дядо. А тъй като аз също съм най-големият, би трябвало един ден да получа къщата. Такава е семейната традиция и дълго време си действаше прекрасно. Имаме великолепна стара къща и е чест да живееш в нея, а трябва да се грижиш и за фермата. А това е много работа. Какво ще стане с фермата, Тео?

На Тео започваше да му дотяга от трудни въпроси, на които не можеше да отговори.

— Ще трябва да попитам татко — каза той, макар да подозираше, че знае верния отговор.

Харди обаче беше разстроен и Тео не искаше да влошава нещата. След като щатът вземеше земята, можеше да прави с нея каквото си поиска.

— Снощи на вечеря родителите ми обсъждаха този обходен път — продължи Харди.

— Моите също.

— Лансират го транспортни фирми северно и южно от Стратънбърг. Не обичат да минават през града по Батъл Стрийт, защото движението ги бави. Смятат, че един обходен път извън града ще улесни превозването на товари и ще направи чудеса за бизнеса им. Дават пари на политиците, включително на губернатора, затова политиците дърпат конците, където се наложи, и хоп, щатът взема фермата ни.

— Мисля, че майка ми ще се съгласи с теб. За татко не съм сигурен.

— А и тези местни бизнесмени, които са решили да печелят от строежа на пътя. Замисли се. Двеста милиона долара ще бъдат похарчени тук, в Стратънбърг, затова доста хора се опитват да се качат на борда.

— Кои например?

— Например строителните фирми, строителите на мостове, търговците на оборудване, компании, които продават строителни материали. Според татко тези хора подкрепят проекта като обезумели. Икономиката е в криза, бизнесът е в застой и изведнъж се появява огромен проект. Според баща ми това е типичен случай, при който всички ядат на държавната трапеза. Политиците си събират гласове, а бизнесмените се боричкат да спечелят нещо. Междувременно данъкоплатците плащат сметките за поредния лош проект.

— Какво е държавна трапеза? — попита Тео.

— Според татко, когато държавни пари се дават на политици и с тях осъществяват проекти, които им осигуряват гласове да запазят постовете си. Понякога проектите са хубави, но често са ненужни. В момента „държавна трапеза“ не звучи добре в политиката, но татко твърди, че политиците продължават да се редят около нея.

— Мисля, че майка ми ще се съгласи с баща ти.

— Какво ще правим, Тео?

— Наемете истински адвокат. Важните случаи с държавно отчуждаване на частна собственост се гледат в съда пред съдия, който определя цената на имота. Нужен ви е адвокат.

— Майка ти дали ще поеме случая?

— Не, тя се занимава с разводи.

— Ами баща ти?

— Той не ходи в съда.

— Но не можеш ли да поговориш с родителите си и да ми намериш добър адвокат?

— Разбира се, с най-голямо удоволствие.

Харди бавно се изправи и каза:

— Благодаря, Тео.

— Всъщност нищо не съм направил.

— Изслуша ме, а това означава много.

На излизане от заседателната зала Тео угаси лампите. Джъдж ги последва навън.