Джон Гришам
Теодор Буун — Активист (23)

23

До края на учебните занятия в понеделник групичката активисти бяха съставили впечатляващ списък от почти четиристотин деца, които играеха футбол в комплекса. Към инициативата беше привлечен и Чейс, осмокласник, завеян учен, компютърен магьосник и понякога хакер. Чрез заснетите автомобилни номера от Тео и Ейприл в събота във футболния комплекс екипът изготви списък на колите, пикапите и микробусите. Междувременно Чейс нападна онлайн регистъра на автомобили на окръга и след по-малко от трийсет минути беше проникнал в списъците с имената и адресите на собствениците. Те пък ги отведоха до имената на много деца.

Някои имена ги насочиха към страници във Фейсбук и имейл адреси, други не. Поне не веднага. Но колкото повече активистите обработваха списъка си, ровеха в него и го допълваха, толкова по-достоверна информация извличаха.

Планът им вече се оформяше. Дори си направиха своя страница във Фейсбук и я нарекоха „Обходен път за никъде“.

За разлика от повечето задължителни посещения в понеделник следобед този път Тео наистина искаше да говори с Айк. Към пет следобед той остави Джъдж в кантората и полетя с колелото. Офисът на Айк беше само на пет минути от „Буун и Буун“, фирмата, на която той беше станал съосновател двайсет и пет години по-рано. Тази фирма бе процъфтяла през годините, до изключването на Айк от адвокатската колегия и забраната да практикува право, когато не му бяха останали много други възможности, освен да изготвя данъчните декларации на хора с малко пари.

— Как е любимият ми племенник? — попита Айк, когато Тео се стовари на паянтовия стол.

Един и същ въпрос всеки понеделник. Тео, единственият племенник на Айк, отговори:

— Страхотно, Айк, а как е всичко в твоя свят?

Айк се усмихна и разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Ето това е моят свят. Красив е“. Не беше. Изглеждаше тесен, мръсен и потискащ, а и не беше никак щастлив.

— По-добре няма накъде — отговори той. — Искаш ли бира?

— Разбира се — отговори Тео.

Айк бръкна в малкия си хладилник, отчасти скрит зад един бюфет, и извади две напитки: бутилка бира и кутийка „Спрайт“. Тео взе зелената кутийка, а Айк отвори бирата си. Тихичко звучеше Боб Дилан.

Айк отпи продължително и попита:

— Е, как е училището напоследък?

— Училището е досадна загуба на време — отговори Тео. — Би трябвало вече да съм в колежа и да се подготвям да уча право.

— На тринайсет си, още ти е рано за колеж. Ще изглеждаш доста глупаво в кампуса с тая уста, пълна с желязо.

— Благодаря, че ми напомни, Айк.

— Засега се дръж за осми клас. Още ли имаш само шестици?

— Почти. — Тео не желаеше да подемат поредното мъчително обсъждане на оценките му. Изобщо не беше сигурен защо Айк си е въобразил, че има право да го тормози за бележките му. — Запознах се с Джо Форд миналата седмица — изстреля той, за да смени кардинално темата.

Айк отпи още една глътка и каза:

— Не се съмнявам, че е било адски вълнуващо. Къде?

— В кантората. Беше на среща с татко по някакъв правен въпрос. Той е човек, който смята, че е загуба на време да говори с дете.

— Ако Джо Форд не може да изкара от теб някой долар, няма да отдели време да си бъбрите.

— После се отказал татко да му е адвокат. Ядосал се, когато видял във вестника мен и Джъдж и обещанието ми да се боря срещу негодниците, които искат да построят обходния път.

— Беше малко силно казано.

— Както и да е. Бях ядосан. Татко също се ядоса, когато „Буун и Буун“ изгуби толкова ценен клиент. Не съм сигурен защо нашата малка правна кантора представлява хора като господин Форд, но предполагам, че не е моя работа.

Айк дълго мълча и после каза:

— Виж, Тео, никога не съм виждал Джо Форд. Знам някои неща за него като повечето хора в града. Съмнявам се, че е мошеник. Да кажем, че е типичен бизнесмен, който непрекъснато търси нови възможности. Така е в Америка, нали? А хора като Форд се нуждаят от адвокати, затова няма нищо лошо баща ти да го обслужва по правни въпроси. Всяка кантора трябва да си плаща сметките, Тео.

— Ами ако съм видял нещо? — изтърси Тео. — В кантората, сред старите досиета, знаеш какво имам предвид, нали, Айк?

Айк го изгледа ядосано. Тео и преди си беше навирал носа в делата на кантората и беше предизвиквал проблеми, в които обикновено накрая въвличаше и Айк. Затова чичо му попита предпазливо:

— Нещо свързано с господин Форд и сделките му ли?

Тео само кимна.

— Нещо, свързано със земи около Суини Роуд и обходния път?

Тео само кимна.

— Нещо, за което сигурно не бих желал да научавам?

Тео само кимна.

— Нещо, което Бързия Форд крие?

Тео само кимна.

— Да не би пак да си хакнал дигиталния архив на кантората?

— Не, и не съм си навирал носа никъде — отговори Тео. — Гледах си моята работа, както винаги, когато се натъкнах на папки, свързани с Джо Форд. Някой ги беше оставил на масата, за да бъдат отнесени в склада.

Айк знаеше, че племенникът му невинаги си гледа своята работа в правната кантора. Бавно се изправи, протегна се, потърка брадата си, приближи се към една полица и изключи стереоуредбата. Облегна се на стената, скръсти ръце пред гърдите и започна:

— Не ми казвай нищо повече, Тео. Взаимоотношенията между адвокат и клиент са строго поверителни. Всеки клиент има правото на защита — всеки настоящ и всеки предишен клиент. Тези папки не ти влизат в работата и не е трябвало да надничаш в тях.

Изведнъж Тео се почувства отвратително. Знаеше, че Айк има право, макар да не беше очаквал да го укори толкова остро. Чичо му обаче не беше приключил:

— Не ме интересува какво пише вътре. Трябва да го забравиш, Тео. Ясно ли е?

О, да.

— Адвокатът е длъжен да защитава клиента си. Точка.

— Разбрах, Айк.

Айк се отпусна в своя въртящ се стол и впери поглед в племенника си. Последва поредната дълга пауза. Накрая Тео попита:

— Да кажа ли на татко?

— Не, просто забрави.

— Добре.

Няколко минути по-късно Тео си тръгна. Докато бавно въртеше педалите обратно към кантората, още не можеше да приеме факта, че тайната му информация ще остане заровена в една папка, прибрана в кашон дълбоко в склада на „Буун и Буун“. Не беше честно.