Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (53)

Глава 50

Всичко около мен е бяло. Подготвям се за сватбата си. Облечена съм в пухеста бяла хавлия, с бели ролки в косите. Дори разделителите между току-що лакираните нокти на краката ми са непорочно девствено бели. И се усмихвам, когато установявам, че са бели и розите, които са отрупали целия плот над мивката в банята. И блестят едва ли не болезнено на изпълващата помещението неразредена флоридска светлина.

В мига, в който свършвам с туша по миглите ми, някой започва да блъска по вратата на банята.

— Излез с вдигнати ръце! — заповядва ми Питър с мегафона. — И дръж тия прашки високо над главата си!

Смехът ми обаче е прекъснат от кашлянето на бензинов двигател с ръчен стартер. Сенокосачка? — питам се и се извръщам към вратата.

И в този миг от нея се разхвърчават парчета дървесина, удрят ме по лицето и виждам шината на бензинова резачка, която разцепва вратата.

Изведнъж режещата верига изчезва и през вратата надниква нечие лице, като на Джак Никълсън в „Сиянието“. Само че, противно на очакванията ми, не е Питър, а почти азиатското лице на Десантчика.

— Как е моята прекрасна Нина? — ухилва ми се насреща с облечените си бели зъби.

Понечвам да побягна, но се спъвам в ръба на ваната. Сграбчвам края на завесата около душа, но халките й започват да изскачат една по една и аз падам по гръб в топлата вода. Мъча се да се изправя, но забелязвам, че изобщо не съм във вода, а в кръв, а до мен във ваната се целуват като млада брачна двойка на сватбено пътешествие труповете на Елена Карденас и Рамон Пеня.

Цялата облята в кръв, надавам писък и размахвам ужасена ръце, след като установявам, че половината от лицето на Рамон Пеня го няма и черепът му се белее върху аленото море.

Събудих се запъхтяна и се огледах в мрака, а сърцето ми блъскаше като лудо. И наистина помислих, че ще получа инфаркт, когато видях надвесената отгоре ми човешка фигура.

— Ангелът на смъртта — озъбих му се.

— Мамо? — Ема щракна нощната ми лампа.

Взе да раздрусва рамото ми, а на мен очите ми горяха.

— Събуди се, мамо. Успали сме се. Не мога да си намеря новата риза от „Америкън Игъл“. Онази хубавата, синята, нали се сещаш? Леле, ама ти цялата си плувнала в пот. Да не ти е лошо? Само не ми казвай, че те е хванал свинският грип?

Де да беше това, идеше ми да й кажа, но се завих презглава с чаршафа. Свинският грип поне се лекува. И попих лепкавото си чело с обратната страна на възглавницата.

Редовните ми кошмари обаче бяха дар, който отказваше да ме напусне.

Дори след близо двайсет години.

— А, сещам се — отсъди Ема. — Прекалила си с шампанското на снощното ми парти. Ясно. Мъчи те махмурлук.

Будалкаше ме, разбира се.

— Ха-ха, на мама умницата — рекох, отметнах чаршафа и я изненадах с усмивка. — Синята ти ризка е идеално изгладена на закачалка в гардероба ми, сладка шестнайсетгодишна госпожице. И няма нужда да ми благодариш за снощното парти. Не похарчих кой знае колко пари по него. Сигурно си заслужава да ям котешка храна на стари години, не мислиш ли?

Ема ми се оплези. Оплезих й се и аз. Много добре се разбирахме — като две сестри и най-добри приятелки, само че още повече. Дори дрехите си разменяхме. Което много я дразнеше. Сигурно и аз щях да се дразня по мъничко, ако си имах майка, която да се побира в моите джинси.

— Ако изобщо остарееш — каза Ема, скочи на леглото и заключи главата ми в стегната хватка. — Знаеш ли колко майки на глупавите ми приятелки питаха снощи дали не си по-голямата ми сестра? Дори студентчетата приятели на Марк те зяпаха и пускаха лиги. Което никак не е честно. Нали Снежанка трябва да е най-хубавата на земята? Хайде, Зла царице, време ти е да се отместиш.

— Никога — отвърнах с гаден кикот.

Ема, естествено, се превземаше. Благодарение на изнурителния ми режим на пътеката във фитнеса и постоянно гладуване, дори на четирийсетгодишна възраст все още минавах за хубавка. Затова пък Ема, наследила тъмнокосата привлекателна външност на Питър, беше вече метър и осемдесет и с красота, която разтапяше сърцата.

Което не беше само лично мое мнение. Периодически получаваше сериозни предложения от разни приятелки на приятелките ми да се пробва като модел. А аз, естествено, отвръщах, че може, но само през трупа ми.

Понеже колкото и големи приятелки да си бяхме, закрилях я като майка орлица. Сигурно прекалявах. Но какво от това? За разлика от нея, познавах опасностите на живота и си давах сметка как и най-малката погрешна стъпка можеше да доведе моментално до пълна разруха.

Зарекла се бях да осигуря на Ема добър, нормален, спокоен живот и нищо друго не ме интересуваше.

— На твое място изобщо не бих се притеснявала за красотата си, малката — рекох и я почуках с кокалче по главата. — Виж, с пипето ти нещата стоят коренно различно.

И се приведох да не ме нацели с възглавницата ми.

— По дяволите! — изпищях, след като мярнах часа на оставения да се зарежда на нощното ми шкафче айфон. — Що не казваш, че толкова много сме закъснели?