Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (49)

Глава 46

Джак Ръсел териерът се разлая измежду двете седалки, а червените светлини на бара се заотдалечаваха от лявата ми страна.

— Това пък какво е? — успях да изпелтеча въпреки пълния ми шок.

— Това ли? Това е „Валтер П-99“ — каза Франк и размаха грозното оръжие пред очите ми. И капризните нотки се бяха изпарили. Гласът му бе станал по-плътен и леден.

— Ама защо?

Вече дишах на пресекулки. Взех да хипервентилирам. Не можех да повярвам, че всичко това се случва с мен. Сигурно съм заспала край пътя и сънувам. Поне такова чувство имах.

Иначе как пък точно това ме сполетя? Нали трябваше само да се преструвам на отвлечена?

А излизаше, че наистина ме отвличат!

— Знаеш ли кое най-много мразя? — попита ме той с глас като на Робърт де Ниро. — Сладуранчета като теб, дето си мислят, че само като раздрусат сладкото си дупенце, целият свят ще се юрне да им угажда. Ако аз бях жена, щях да се обеся в мига, в който навлезех в пубертета. Честна дума, пред Бога се кълна. Не мога да ти опиша колко си отвратителна.

Из дълбините на причинената ми от терора музикална фуга изплува споменът за нещо, което бях чела навремето, как жертвите трябвало да се помъчат да си придадат по-човешки вид. Понеже ако похитителят се убедял в човечността им, щяло да му е по-трудно да им навреди.

— Моля ти се, недей. Бременна съм. Пусни ме.

— Бременна ли? А бащата знае ли?

— Ти ли си онзи? — попитах в желанието си да отклоня вниманието му от себе си. — Онзи от вестниците? Който отвличал жени?

— Ти как мислиш? — въздъхна той.

— „Десантчика“. Ама че тъп прякор. Не можа ли поне един репортер да измисли нещо по-свястно? Ти как би се нарекъл?

В устата ми разцъфтя болка, след като той прекара с всичка сила дулото на пистолета по устните и зъбите ми.

— А ти що не млъкнеш, преди да съм натрошил фините ти скули, а?

Зави ми се свят. Асфалтът като че се надипли през предното стъкло. Стомахът ми се сви на най-стегнатия възел на света.

Само след миг осъзнах, че наистина ще повърна — от бисквитките, от преумората и от най-големия ужас, който бях преживявала през живота си. Съдържанието на стомаха ми се заплиска и завихри и взе да търси моментален излаз.

Наклоних се наляво, че да повърна през прозореца, когато ми щукна друга идея. Пък и какво повече имах да губя?

Извърнах се и се издрайфах с всичка сила в скута на Десантчика.

Той взе да вие от отвращение, а в това време аз се пресегнах импулсивно и откопчах предпазния му колан. Двигателят изпищя, като настъпих газта до тенекията и рязко извих волана надясно.

И въпреки че въздушната възглавница се наду, минаващият през рамото ми колан успя да прежули врата ми, когато се ударихме челно в един телеграфен стълб. Предният капак се сгъна на две и разби предното стъкло на парченца, преди инерцията да извърти колата нагоре и надясно. Ушите ми писнаха от най-силното стържене на пирони върху черна дъска в света, докато се пързаляхме покрай бетонния парапет.

А после се преметнахме назад през мантинелата и полетяхме надолу.