Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,2 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Internet (2014)
- Разпознаване и начална корекция
- tanqdim (2015)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Еми (2015)
Издание:
Аня Сноу. Съдбоносно желание.
Българска. Първо издание
ИК „Монт“, София, 2013
Редактор: Росица Койчева
ISBN: 978-619-169-016-9
История
- — Добавяне
Глава 9
Вея беше седнала на дивана с подпряна на коленете глава и тихо плачеше. Не можеше да повярва колко се бе променила сестра й. Жестокостта, с която й бе напомнила миналото. Миналото, в което се бе намесила безскрупулно и събудила спомените, които сега не искаха да си отидат. Вея не искаше да си ги спомня, желаеше да се обади на Джон, но не можеше. Сестра й не бе добър човек, а Вея от личен опит знаеше до къде можеше да стигне Ема. Докато плачеше, без да иска, се върна в миналото си и при него. Човекът, който промени всичко в нея.
* * *
Беше доста прохладен ден, а Вея стоеше на края на една скала и гледаше морето. Бе една от малкото нимфи, които просто стояха и се любуваха на красотата на тази необятна шир. Другите или си играеха във водата, или плуваха. Вея се смееше, гледайки ги и радвайки се на живота, който имаше. Тогава някой я прегърна. Вея се обърна и видя сестра си, най-важния човек в живота й. Ема бе толкова различна от всичките други нимфи. Бе красива и неясна, само че нещо в погледа й подсказваше колко опасна може да бъде.
Вея се усмихна на сестра си:
— Ем, как си, сестричке?
— Добре съм, слънчице. А ти как си? — И Ем се намести до нея.
— Идеално, всичко е наред — въздъхна Вея.
Ема свъси вежди и внимателно огледа сестра си.
— Случило ли се е нещо? — попита предпазливо.
— Не, разбира се — засмя се Вея. — Просто… аз… иска ми се да не сме принудени да живеем тук. В смисъл, че искам да отида някъде другаде, без да е наложително да съм близо до другите нимфи.
— Така трябва да бъде, мила. Трябва да сме заедно, да се подкрепяме, да се браним взаимно.
Вея се засмя и прегърна сестра си.
— Да се защитаваме от какво? Хората тук са дружелюбни.
— Не навсякъде са такива. А и най-важното е да опазим сърцата си само за нас и най-близките ни хора.
— Да, да, знам. Не бива да се влюбваме. Права ли съм?
Ема кимна, което не беше нужно. Вея и без това знаеше отговора, бе го чувала от сестра си над милион пъти. Изправи се, изтупа дрехите си и тръгна към плажа. Сестра й веднага се озова до нея, гледайки я както винаги с изучаващ поглед.
— Не ме гледай така — предупреди я Вея.
— Понякога си много скучна.
Вея се засмя и все още загледана в Ема не видя мъжа, в който се блъсна. А това беше мъжът, който развълнува сърцето й и караше самата й душа да трепери. Вея помнеше деня, все едно бе вчера, в който той и цялото му семейство се бяха преместили тук. Бяха дошли с един огромен кораб, най-големия, който тя беше виждала. От онзи ден Вея не беше същата.
— Добър ден, дами — рече той и леко се поклони.
Вея се изчерви, понечи да се извини, но Ема бе тази, която отвърна:
— Добър ден, Томас.
Томас не й обърна внимание, а през цялото време гледаше Вея. Притеснена от погледа му, Вея също поздрави.
— Добър ден, Том.
— Как си, Вея? — попита я той.
— Добре, а ти?
— Много добре.
Двамата се усмихнаха един на друг. Ема ги гледаше с вкаменено лице, а очите й издаваха колко ядосана бе в момента.
— Може ли да ти я отнема за момент, Ема? — попита Томас.
Очите на Вея заблестяха от вълнение. Ема обаче присви своите и затаи дъх. Вея знаеше мнението на сестра си за Томас, но в този момент от нищо не й пукаше. Тишината се проточи, докато Вея леко бутна сестра си.
— Разбира се, но внимавай — предупреди го тя.
— Не се притеснявай — увери я той и подаде ръка на Вея.
Вея пое ръката на Том и поеха по плажа, оставяйки Ема сама.
— Днес си много красива, Вея.
— Благодаря ти, Том — смутено отвърна тя.
Двамата отново потънаха в мълчание. От време на време Вея тайно го поглеждаше. На моменти усещаше неговия поглед върху нея.
— Знаеш ли, още помня първата ни среща, ти беше първото нещо, което видях. Застанала точно на онази скала, от която виждаш всичко и която толкова обичаш. Косата ти бе пусната и се развяваше около лицето ти.
Вея го слушаше с нарастващо вълнение от думите му. Те бяха изречени с толкова любов, която накара сърцето й да забие лудо.
— Аз също я помня. Стоях на тази скала и те гледах напълно погълната и хипнотизирана от очите ти, сини като морето, което толкова много обичам.
Вея млъкна засрамена. Не можеше да повярва, че това признание неволно й се бе изплъзнало. Той се спря, хвана брадичката й и леко я повдигна. Погледна я право в очите и произнесе най-милите и скъпи думи, които тя искаше да чуе:
— Обичам те, Вея.
Тя го гледаше безмълвно, очите й се напълниха със сълзи. А душата й ликуваше.
— И аз те обичам, Том.
Той се усмихна и със свободната си ръка помилва лицето й.
— Може ли да те целуна?
Развълнувана, Вея кимна радостно, а той наведе глава и устните им се срещнаха. Целувката бе нежна и чувствена. Той я придърпа към себе си, а тя обви ръце около него. Остави се на чувството, което й даваше тази целувка. Първата й целувка, най-нежната и най-истинската.
* * *
Вея стреснато отвори очи, огледа се и след като се увери, че е сама, въздъхна успокоена. Томас го нямаше тук и нямаше да се върне. И всеки път, когато осъзнаеше този факт, намразваше още повече сестра си. Нямаше да й прости, никога. Колкото и време да минаваше, той все повече й липсваше и тъгата й по него щеше да нараства, както и омразата към сестра й. Вдигна ръце, избърса сълзите си и пое дълбоко дъх. Трябваше да притъпи чувствата, които идваха винаги когато си спомнеше за мъжа, който бе обикнала с цялото си сърце и душа.