Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,2 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Internet (2014)
- Разпознаване и начална корекция
- tanqdim (2015)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Еми (2015)
Издание:
Аня Сноу. Съдбоносно желание.
Българска. Първо издание
ИК „Монт“, София, 2013
Редактор: Росица Койчева
ISBN: 978-619-169-016-9
История
- — Добавяне
Глава 12
Вея отново беше на кея и гледаше замислено морето. Спомените й се върнаха отново към Томас. Последните им дни заедно, преди сестра й да й го отнеме оживяха отново.
* * *
Вея седеше на любимата си скала. Бе оставила вятъра да роши косата й. Затворила бе очи и слушаше шума на морето.
— Може ли да те прекъсна? — попита тих мъжки глас.
Вея веднага позна кой бе притежателят му. Отвори очи и се вгледа в Томас. Той бе най-истинското нещо, което бе имала. И сърцето й бе негово. Той й подаде букет с цветя. Тя го пое щастлива и мигновено ароматът от цветята я обгърна.
— Прекрасни са, благодаря ти, Том.
Томас я гледаше, а очите му светеха. Той вдигна ръка и нежно помилва лицето й.
— Не са прекрасни, колкото теб.
Вея се усмихна и леко се изчерви. Не бе свикнала някой мъж да й казва такива неща. Особено Томас, нали тя се бе опитвала да стои далеч от него. Но сега наистина й се искаше да бъде с него, колкото и невъзможно да е това.
— Какво ти е, Вея? — попита я той.
Тя поклати глава и се приближи към него. Прегърна го силно, почувства топлината му. Ако Ема узнаеше за всичко това щеше да й се развика. Вея обаче не можеше да си позволи да продължи да живее по правилата на всички нимфи. Разбира се, бе наясно какво ще се случи с нея, ако някога спи с мъж. Но ако това бе Томас, нищо не я интересуваше. Притисна се още по-силно към него и затвори очи.
— Вея, мила — прошепна й Томас.
— Да, скъпи.
— Добре ли си? Всичко ли е наред? — попита я той.
Вея се намръщи и леко се отдръпна от него.
— Да, защо?
— Просто не знам, може би защото не съм свикнал да търсиш близостта ми. Преди бягаше от мен. Защо го правеше?
— Просто… аз съм едно срамежливо момиче. Може би причината е в това — излъга тя.
Том се усмихна на обяснението, наведе се и я целуна.
— Не се срамувай от мен. Никога.
— Обещавам — отвърна тя и на свой ред го попита: — Ти добре ли си?
— Разбира се, чувствам се много добре.
Вея се засмя на тона му, а той примигна изненадано. Докато двамата стояха на скалата и си говореха, чифт женски очи ги наблюдаваха — очите на Ема. Лицето на нимфата бе почервеняло, а очите й издаваха колко бясна бе от това, което виждаше. Тя ги наблюдава още малко и незабелязано се оттегли. Нямаше обаче да остави нещата така, нямаше да позволи сестра й да стане като другите нимфи, отдали се на мъж. Щеше да ги раздели, дори това да отнемеше години.
* * *
На другия ден Вея тръгна към къщата на Томас с уверена крачка. В ума й се въртяха най-различни сцени, когато той разбереше какво същество всъщност бе тя. Искаше да му каже, да не крие нищо от него. А и така щеше да й е по-лесно да бъде себе си, когато е с него. Почука развълнувано на вратата му. Когато той й отвори, й се усмихна мило.
— Здравей, мила, влез.
Вея пристъпи вътре и седна на един от столовете. Томас се приближи до нея, видя колко е притеснена и я попита направо:
— Какво има?
Вея въздъхна и събрала сили, започна:
— Отдавна исках да ти кажа нещо важно за себе си. — Изчака го да кимне и продължи: — Аз не съм човек, Том. И преди да ми кажеш, че съм луда, нека ти кажа какво съм. Аз съм нимфа. Водна нимфа. Знам, че е трудно за вярване, но е така.
Изненадан, Томас започна да ходи напред-назад. Трябваше му време да осмисли току-що чутото.
— Нимфа ли? Моля?! Да не се шегуваш или нещо подобно, защото никак не е забавно?
Вея също стана, приближи се до него и го спря.
— Не се шегувам.
— Не мога да повярвам — прошепна й той.
— Не те лъжа, моля те, повярвай ми.
Томас се вгледа в очите й, имащи цвета на морската шир и нежно помилва лицето й.
— Вярвам ти.
Вея се усмихна и се хвърли в прегръдките му. Когато я освободи от прегръдката си, тя започна да му разказва всичко.
— Вея — извика й някой.
Тя се обърна и видя сестра си да се задава. Бяха минали няколко часа от разговора й с Томас и Вея най-накрая се чувстваше освободена от товара на тайните си.
— Здравей, Ема — поздрави я тя и двете се прегърнаха.
— Как си? — попита я Ема.
— Добре, а ти?
— Може да се каже добре.
Преди Вея да попита какво й има, се появи Томас. Той се усмихна на двете жени и ги поздрави. Вея виждаше колко му бе трудно да крие тайната, която вече знаеше, особено в присъствието на Ема.
— Може ли да ти я отнема за малко, Ема? — попита той сестра й.
— Няма проблем, ще се видим после, сестричке — отвърна тя, но през цялото време гледаше изпитателно Вея.
— Разбира се — вече през рамо потвърди Вея и хвана ръката на Томас.
Ема ги гледаше как се отдалечават.
Още в първия момент от появяването на Томас, тя бе разбрала, че той вече знае какво са те. Явно Вея бе събрала куража да му укаже. А колкото до Ема, тя нямаше да остави нещата така.
Когато по-късно Вея се прибра в къщи, затвори тихо входната врата и се огледа. Не виждаше сестра си и крадешком се отправи към стаята си. Стресна се, когато чу женски глас.
— Няма ли да ми кажеш „здравей“?
Вея се обърна и срещна изпълнените с любопитство очи на сестра си.
— Извинявай, мислех, че не си тук.
Вея се приближи към Ема и я прегърна.
— Здравей, сестричке — рече й тя.
— Здравей, миличка.
Вея се отдръпна и леко повдигна рамене. Ема видя цветята в ръката на сестра си.
— Хубави са, кой ти ги подари?
Вея тръгна към кухнята, намери единствената им ваза, напълни я с вода и ги постави вътре.
— От Томас са — отговори най-накрая.
Ема стана и се приближи.
— Какво става между вас, Вея?
— Ние сме заедно.
— Моля!
— Обичам го, Ема и искам да съм с него завинаги.
Ема се отдръпна няколко крачки назад и изсъска:
— Ти си луда, той е просто човек.
— Знам, но това не ми пречи. Смятам да съм с него винаги и по всякакъв начин.
Ема присви заплашително очи и заговори много бавно:
— По всякакъв начин ли? Да не ми казваш, че си решила…?
— Да, и какво. Животът си е мой, последствията също, Ема…
— Няма да ти позволя, ясно ли ти е? — извика Ема.
Вея се приближи решително до сестра си и много тихо й заяви:
— Не те питам, така че ме остави на мира. Ясно ли ти е, сестричке?
— Недей, не ме интересува!
Тя демонстративно се обърна и се запъти към стаята си. Ема я гледаше как се отдалечава. Бе бясна и не можеше да повярва, че сестра й се държи така. Когато погледът й попадна на вазата с цветята, тя се закани: нямаше да стане така. Нямаше да позволи на Вея да го направи. Грабна един нож от масата и излезе от къщата.
Знаеше къде трябва да отиде и какво трябва да направи. След няколко минути бърз ход стигна до къщата на Томас. Почука на вратата и зачака да й отвори. Той се показа почти веднага, а на лицето му се изписа изненада.
— Може ли да поговорим? — попита мило нимфата.
— Да, разбира се, заповядай — покани я той.
Тя влезе, доволна че мъжа, заради когото бе тук, не подозираше нищо.
* * *
Ема се прибра и завари Вея в креслото да я чака. Гледаше я вбесено.
— Какво има? — попита я Ема.
— Къде ходиш по това време, Ема? — отвърна на въпроса с въпрос Вея.
— Навън. Разхождах се. Знаеш, че обичам да се разхождам вечер — започна да обяснява Ема. Трябваше с нещо да отвлече вниманието на сестра си. — Цветята са много красиви — каза тя и се наведе да ги помирише.
Вея погледна вазата с цветята, които Томас й бе подарил и се усмихна.
— Да, така е — съгласи се тя.
Ема се приближи и прегърна по-малката си сестра.
— Лягай си, мила. Късно е.
Вея взе вазата с цветята и се обърна към сестра си.
— Добре, но ще ги сложа в моята стая.
Преди да влезе в стаята си, се обърна към сестра си и я подкани:
— Ти също си лягай, изглеждаш уморена.
— Добре, мила.
Ема въздъхна облекчено, когато Вея затвори вратата след себе си. Супер! Сестра й не бе разбрала нищо. Но тя също се нуждаеше от почивка и веднага си легна.
* * *
Непрестанно тропане по вратата събуди Вея. Тя отвори очи и още сънено видя, че вече бе ден. Тропането не преставаше, затова тя бързо стана, наметна пеньоара си и се запъти към вратата. Когато отвори, пред нея стоеше най-добрия приятел на Том.
* * *
Вея се отскубна от спомените си и изтри сълзите, които незнайно кога бяха потекли. Помнеше много добре думите, които бяха разбили сърцето й. Помнеше и доволното изражение на Ема. В този ден всичко между двете бе приключило. Тя бе събрала нещата си и бе заминала, оставяйки сестра си сама. Вея не можеше да прости непростимото. А постъпката на Ема бе точно такава — непростима. Радваше се, че сега сестра й бе далеч, неспособна да й направи нещо.