Линдзи Келк
Нещо неприлично скъпо! (9)

Осма глава

— Какъв мръсник! — Майка ми остави в чинията си леко гърчавото парче пица „Поло“ и се вторачи в мен с широко отворени очи. — Но защо не ми звънна веднага?

Двете с майка ми си имахме традиция всеки понеделник вечер да се срещаме в „Пица Експрес“. От време на време сменяхме заведенията, но, също като дъщеря си, Сара Самърс беше човек на навика. Понякога се случваше да си имаме компания — Саймън, Емили или Матю. Ако се сбъркаше, се появяваше и брат ми Пол. Предвид обстоятелствата, беше обещал да дойде и тази вечер, но ето че вече цял час седяхме на масата, а от него ни вест, ни кост.

— Защо? За да го наречеш мръсник, а после три часа подред да ме уверяваш как винаги си знаела, че той не е за мен и как по този начин вселената проправяла път за моята сродна душа ли? — отбелязах, след което топнах пърженото си хлебче в чесновото масло. Ммм, да. Има моменти, когато „Пица Експрес“ е единственото, което ти трябва. Бях избрала това относително тузарско заведение, за да се чувстваме по-специално. Не бях сигурна дали се получаваше.

— В никакъв случай не бих постъпила така! — развика се разгорещено мама, очевидно все още не готова да се заеме с модерната си пилешка пица.

— Аха!

— Е, може би бих намекнала, че за всичко, което се случва в живота ни, си има причина — предаде се тя. — И макар да знам, че ще ми кажеш да си затварям устата, не мога да не ти напомня, че съвсем скоро ще влезеш в сатурновата си дупка, така че случилото се е съвсем логично. Знаеш, че сатурновата дупка изяснява нещата, представя ти проблемите, които трябва да разрешиш. Сатурн винаги ни носи важни житейски уроци!

Хората постоянно повтарят, че съм истинско копие на майка ми — и са напълно прави. Или поне за периода преди пълната ми промяна. С нея имаме една и съща руса коса, едни и същи сини очи, а освен това съм наследила относително ниския й ръст, малките гърди и почти пълната липса на чувство за хумор. Онова, което бе пропуснала да ми предаде, бе неизчерпаемата й вяра в доброто у хората. Двамата с баща ми са се запознали още като тийнейджъри, влюбили са се безнадеждно един в друг, оженили са се след броени месеци, направили са мен и брат ми, а после, след петнайсет години семейно блаженство, баща ми срещна нова сродна душа — секретарката си, и ни заряза, за да създаде ново семейство. Пет години по-късно пак го направи. А след две седмици ще пее отново песента за единствената, но за четвърти път. Въпреки всичко това майка ми си беше останала вечната оптимистка и двамата и до днес бяха добри приятели. Говоря ви съвсем сериозно. Той най-редовно се отбиваше при нея за чаша чай, а от време на време на нея й се е случвало да гледа за малко природените ми братя и сестри. За мен цялата тази работа беше невероятно странна, но двамата като че ли бяха щастливи да живеят по този начин. Но това не означаваше, че мама не беше ужасно лабилна в психическо отношение. Макар и рядко, и на нея й се случваше да изпадне в свое настроение. А след това започваше да нарежда неща от рода на „за всичко на този свят си има причина“ и „вселената винаги ти дава онова, от което се нуждаеш, стига да си отворен за енергиите й“. През последните две години бе преминала на по-сериозни неща — астрология. Пристрастеността й не беше от най-здравословните, поради което брат ми упорито отказваше да бъде замесван в нейните истории. Веднъж му обясних, че принципът „стига това да я прави щастлива“ ще доведе единствено до още по-лоши неща — карти таро, дъски за викане на духове, екстрасенси и гадателки. Та на фона на тези алтернативи астрологията беше поносимо занимание.

— Той и без това щеше да ти бъде постоянен проблем и ти отлично го знаеше — обади се тя след две минути мълчание, защото просто не обърнах внимание на последния й коментар.

— Знаех ли го?

Знаех ли го, наистина?

— Не си ли спомняш, когато ти правех хороскопа? При положение, че ти си Дева, а той Скорпион, нещата между вас никога нямаше да се получат. Вие просто сте напълно противоположни — истински кошмар! — заключи тържествено мама и най-сетне се зае с пицата си, вече с доста по-доволно изражение. Това беше астрологичният еквивалент на израза „Нали ти казах?!“.

— Ще ти бъда много благодарна, ако този път пропуснем шибаните мистични глупости, става ли? — обадих се аз, без изобщо да мисля.

— Рейчъл Лулу Самърс! — не ми остана длъжна мама. — Не ругай, когато си на ресторант!

Ужасяващият музикален вкус на майка ми ме бе подложил на двайсет и осем годишно страдание. Едва шепа хора знаеха презимето ми, а двама от тях бяха вече мъртви. По естествени причини, разбира се — не съм им сторила нищо.

— Това не е ресторант — това е „Пица Експрес“! — нацупих се аз. Бях само на една тениска и на едни дънки разстояние от връщането си към старата си, петнайсетгодишна същност. Ако не внимавах, всеки момент тя можеше да ми спре джобните. Или да се разплаче. Което не бих могла да понеса.

— Извинявай! — побързах да промърморя, поемайки си дълбоко дъх. — Просто не съм наред. Но ти си права — всичко е за добро.

Тя изтри многозначително очите си. Сякаш вече не се чувствах достатъчно кошмарно.

— Обещавам ти да не ругая, но те моля да не ми говориш повече за любов! — рекох и избутах чинията с пържените хлебчета към нея. Това бе най-драматичното извинение, познато на човечеството.

— Значи си добре, така ли? — изгледа ме тя и почеса носа си. — Знам, че си имаш Емили и Матю, и всичко останало, но пред мен не е нужно да се преструваш.

— Не, не съм добре — признах си тихичко. — И истината е, че за първи път се чувствам така, и точно затова е кошмарно. Но ще се оправя. Трябва да се оправя, нали така?

— Нямам представа откъде у теб тази чувствителност — зачуди се мама, облегна се на стола си и се усмихна. — Винаги си била толкова разумна, толкова уравновесена.

— Сигурно от вашата звездна среща — усмихнах й се в отговор аз и забих зъби в поредното хлебче.

— О, това е повече от сигурно — изрече саркастично тя.

— Мислех си, че аз съм саркастичната в семейството — изрекох с пълна уста и грабнах от нейната пица. Така и нямаше да се науча да не завиждам на хората за поръчката им.

— Всичко, което виждаш в това отношение, съм го научила от теб — поясни тя. — Но кажи ми пак — наистина ли приключи със Саймън?

— Наистина и наистина. — Огледах всички двойки наоколо, доволни, че могат да похапнат пица на половин цена — нали беше понеделник. Копелета! — Да, той наистина си тръгна. Остави ми бележка. И вчера говорихме.

Няма нужда да уведомявам майка ми за нещата, които правихме преди бележката. Защото тогава тя сигурно ще го издири и ще го убие като куче. Което би било готино, обаче никак няма да ми е приятно да й ходя на посещения в затвора. Затворите винаги ги строяха в средата на нищото.

— Още не мога да повярвам, че този човек се оказа толкова безсърдечен — поклати глава тя и късата й руса коса проблесна под неоновото осветление над главите ни. — Но нали ги знаеш какви са Скорпионите — оперирани от емоции! Студени. Безогледни.

— Мамо!

— Извинявай.

Вторачих се в последното пържено хлебче и го гледах дотогава, докато майка ми не въздъхна и не бутна чинията обратно към мен.

— Направо не знам защо изобщо си правиш труда да поръчваш нещо друго — рече. — Ето, салатата си изобщо не си я докоснала! — И посочи с вилицата си. Маниери, няма що. — Храниш се, нали?

— Да, храня се — отговорих, докато се опитвах да се сетя кога за последно бях сложила в стомаха си истинска храна. Която да не е пица. — Матю и Емили се грижат за мен. За нищо на света не биха ми позволили да умра от глад или да заспя във ваната, или някоя друга глупост.

— Да, вижда се по косата ти — подметна тя, докато си бодваше гигантско парче риба тон от салатата ми. — Направо не мога да повярвам, че си могла да си причиниш това!

— Защо, не ти ли харесва? — завъртях леко глава и раздвижих новата си коса. — Всички останали са във възторг от новото ми амплоа.

— Е, очевидно изглежда прекрасно — побърза да се поправи мама. — Искам да кажа, че не съм убедена, че те ще могат да ти попречат да не сториш нещо глупаво. Както се доказва и от онова, което току-що ми разказа — как си срязала косата си с кухненските ножици. Прекрасната си коса! — въздъхна шумно тя. Настъпи миг тишина, докато дъвчех хапката си.

— Ножиците от аптечката — поправих я после. — И всичко е наред. Включено е в списъка ми.

— Ти и глупавият ти живот! — отбеляза тя и погледна с любов през масата. За един безумен миг си помислих, че гледа към мен.

— Да не би да си се скарала с фризьора си, а? — чух зад гърба си и веднага след това усетих плясване по тила. — Или са наели отново Фреди Крюгер?

— Пол — посрещнах брат си с ентусиазма, който заслужаваше. Предвид факта, че беше закъснял с деветдесет и седем минути.

— Всичко наред ли е, мамо? — попита той и се приведе, за да целуне разцъфналата ни от щастие майка по бузата. Докато двете с майка ми спокойно бихме могли да изпълним ролите на Щастливко и Мързеливко, ако на Снежанка й свършат джуджетата, то Пол беше пълна противоположност на нас. Беше огромен, почти толкова, колкото Матю, е, като се има предвид, че Матю беше генетичен мутант, за Пол това означаваше много. Но височината му като че ли бе единственото, което бе наследил от татко. От другата страна на масата вече ме гледаха още един чифт яркосини очи, а русата, късо подстригана коса бе почти в същия стил като на мама. Което беше малко странно, като се замисля.

— Е, каза ли ти, че я зарязаха? — без предисловия започна Пол, грабна една вилица и се зае със салатата ми. И с пицата на мама. Едновременно.

— Пол, опитай се да проявиш малко повече разбиране към сестра си — шляпна го през рамото мама, едва сдържайки усмивката си. Опитах се да й обърна внимание, че него не го е предупреждавала да не ругае в ресторанта. Но също така се опитах да си напомня, че вече не съм на петнайсет. — Все пак сърцето й е разбито!

— Така е, Пол, сърцето ми е разбито — повторих като папагал и побързах да си прибера салатата, въпреки че не ми се ядеше. С него си имахме въпроси за уреждане още от 1989, свързани с подялбата на едно „Лего“. — Разкарай се!

— Внимавай с езика, Рейчъл!

— Да бе, внимавай с езика, Рейчъл!

Последния път, когато видях Пол, бе, когато бе съборил Саймън на земята пред „Феникс“. Но въпреки неандерталската проява на братска обич, която ми бе демонстрирал тогава, тази вечер бе упорито решен да се прави на гьон.

— А как е твоята млада дама? — попита учтиво мама и даде знак на сервитьора, за да може Пол да си поръча нещо за пиене. Изразът „млада дама“ бе кодово название за „онова момиче, чийто глас чух последния път, когато ти се обадих, и не мога да си спомня името й, вероятно защото не го знам“. — Кажи де?

— Ами, добре — избегна въпроса й Пол и се протегна с шумна прозявка. — Като разбит съм. Напоследък в работата нещата доста се позакучиха.

— Пол, ти работиш в магазин, който предлага скейтбордове — изтъкнах с равен глас. — И въпросният магазин отваря чак на обяд. Как е възможно да се чувстваш като разбит?

— Сигурно защото е най-натовареното време от годината — промърмори той и намигна на сервитьорката, която му донесе бирата.

Беше ужасяващо да го гледаш в действие. Преди да навърши двайсет и една, Пол беше хилава върлина, вманиачен по компютърните игри и „Властелинът на пръстените“. А после трябва да му се е случило нещо разтърсващо — комбинация от пневматична блондинка на име Тереза и късно избуял тестостерон. И през последните десет години минаваше през момичетата по-бързо, отколкото четеше книгите за Хари Потър. И двете занимания минаваха под прикритието на мрака, в стаята му и далече от любопитни очи.

— Извинете ме, но трябва да отговоря — рече майка ни, извади жужащия телефон от чантата си и го размаха. — Пуснах молба за участие в онзи семинар за Богинята в Гластънбъри, дето ще се проведе този уикенд. И мисля, че това е главната жрица на вещерския събор.

— На вещерския събор ли? — повторих високо и без капка любов. Пол ме срита под масата и поклати глава, обаче мама дори не ни забеляза. Беше твърде заета да тича към вратата с телефон на едното ухо и ръка, притискаща другото.

— Много си сурова към нея — изфъфли брат ми между две хапки риба тон. — Не мога да разбера защо просто не я оставиш да се занимава с онова, което я прави щастлива?!

— Защото това не е истинско щастие, това е просто средство за разсейване — отговорих. — Как би могла да бъде щастлива, живеейки съвсем сама, все още вярваща, че някой ден татко ще се събуди и ще се сети, че всъщност открай време си е влюбен в нея, и ще напусне последната си съпруга?!

— Казваш го така, сякаш това би било най-необмисленото нещо, което някога е правил — не ми отстъпи Пол.

— Точка за теб — кимнах, въртейки замислено чашата си с вино. — Но просто ми се иска да си намери някого. Не ми е приятно да знам, че е съвсем сама.

— Може пък тя да не иска да бъде с някого — отвърна брат ми. — Някои хора обичат да си живеят сами. Като мен например.

— Ха, че ти винаги си с някоя! — изтъкнах очевидното аз. — Не ми е известно някога да си оставал без мацка.

— Това не е същото — рече той, без да отлепя очи от сервитьорката. — Вярно е, че обичам от време на време около мен да се върти някоя, но не смятам да правя грешката да се женя. Забавлявам се, а когато престане да ми е забавно с поредната, чао, всичко хубаво!

— И се чудиш защо не ти позволявам да свалиш Емили — отбелязах и го погледнах многозначително.

— Че каква е гаранцията, че с нея няма да се почувствам различно? — засмя се той. Очевидно за него всичко беше забавление.

— И въпреки това аз пък не мога да разбера защо някой няма да иска да си има сериозна връзка. Не е ли по-добре да си имаш един-единствен човек, с когото да споделяш живота си? Който да те чака, когато вечер се прибереш у дома? — Приведох се през масата и си боцнах едно чери доматче. — Някой, който на първо място винаги поставя теб?

— Аз самият поставям себе си на първо място — изтъкна брат ми. — А когато ми трябва някой до мен, винаги си намирам.

— Това е ясно. Обаче нямам предвид първата късметлийка, която е успяла да отговори на съобщението ти по фейсбук: „Коя иска изчукване в петък вечер?“.

Той се разсмя, а аз се нацупих.

— Невинаги се случва в петък, но е вярно, че са късметлийки — поясни накрая той. — Аз разполагам с най-добрата колекция от най-прекрасните дами на Лондон, лично подбирани по коефициент на интелигентност, способности за общуване и готовност да се озоват на поканата ми и в един през нощта.

— Противен си, знаеш ли? — промърморих и си грабнах обратно салатата. Зрелостта да върви по дяволите.

— Пука ми — махна с ръка той и се насочи към остатъците от пицата на мама. — Просто искам да кажа, че не всички държат да са като теб. Не всеки има нужда от сериозен приятел или приятелка, за да бъде щастлив. Не всеки се стреми да допринесе за прираста с 2,4 деца на глава от населението и да си купи къщичка с градинка в предградията.

— На мен пък ми харесва да си имам сериозен приятел! — изрекох отбранително. — И не мисля, че в това има нещо лошо.

— Както няма нищо лошо и в това, че мама иска да живее сама — отсече Пол, изяде пицата и изтри ръце в дънките си. — Както и в това, че аз искам да играя на терен, докато не реша нещо друго.

— Стига да не въвлечеш на този терен най-добрата ми приятелка — иначе не ми пука — поясних и му подадох салфетка. — Най-много ме притеснява това, че когато престане да ти бъде забавно, разкарваш момичето. Така не се гради връзка.

Пол поклати глава и за момент благоволи да откъсне поглед от сервитьорката. Май се канеше да ме дари с най-добрите си прозрения от годините наред женкарство. Или да се оригне.

— Схванах. Наистина. Но макар ние с теб да не сме разполагали с най-добрите образци за сериозни връзки в лицето на родителите си, държа да ти кажа, че не можеш непрекъснато да натякваш на хората, че ти си права, а те грешат само защото ти не искаш да живееш сама!

— В твоите уста звуча като моногамен нацист — изломотих недоволно аз. За нищо на света нямаше да му позволя да ми мъти мозъка с неговите глупости. Само защото не харесвах идеята с неговото безотговорно бройкане на жени не означаваше, че съм откачена.

— Знаеш ли, в походката ти май наистина се усеща намек за военщина — изхили се той и се изправи. — Поне тя не се готви да се омъжва за четвърти път. Ти тръгваш ли?

— Налага се, не мислиш ли? А ти няма ли да се чупиш?

— Не, няма — отговори той и пак седна. А после, с изражението на човек, хванат да бърка в кацата с меда, промърмори: — Нали не си говорила с Емили?

— Разбира се, че съм говорила с Емили! — отсякох и присвих очи. — Ти пък откога говориш с Емили?

— Само онази вечер — отговори той, без да ме поглежда. — След като фраснах бившия ти в муцуната, двамата си поговорихме.

— Не, всичко е наред. — Това бе гласът на мама, която се връщаше на масата. На минаване покрай мен ме погали разсеяно по главата и ми развали половината прическа. — Да, до утре! Бъди благословена!

Бъди благословена, дрън-дрън!

Надигнах чашата си и я изгълтах докрай, а после се усмихнах колкото ми бе възможно по-искрено. Очевидно не ми беше много възможно.

— Да искаш да ми кажеш нещо? — изгледа ме мама.

— Пол изяде всичката ти пица.

— Рейчъл смята, че имаш нужда от сериозен приятел.

— Ах, деца! — въздъхна мама, разтривайки чело. — Трябваше да си взема котки.

— Напълно съм съгласен с теб — вдигна чаша Пол.

— Или най-малкото да се бе ограничила само с едно — допълних аз. — Да, най-добре щеше да бъде да се бе ограничила само с едно.

След като брат ми приключи с изяждането и на нашите десерти, а аз прекарах вълнуващи двайсет минути на спирката на автобус 214, опитвайки се да не осъществявам зрителен контакт с един страховит на вид бездомник, твърдо решен да изпее всички песни от „Малката русалка“, се прибрах в празния си апартамент. Една бележка от Емили ми съобщаваше, че е трябвало да се прибере у дома, за да си вземе някои неща за работа, и че по-късно пак ще дойде. Друга, доста по-витиевата словесно бележка от Матю ми обясняваше, че трябвало да отскочи до вкъщи, за да свърши нещо, но ако се нуждая от него, мога да го търся по всяко време — което автоматично ми подсказа, че е имал среща и не е знаел как да ми каже. Е, рано или късно трябва да остана и сама у дома, нали така?

Приседнах на дивана и се вторачих в тъмния екран на телевизора. Мисълта ми се защура насам-натам. Започнах да се питам какво ли прави сега Саймън, как ще изплащам ипотеката сама, кога ще си намеря нова работа, защо още не съм купила на Матю картичка за рождения ден, който е в събота… Имаше само един начин да се справя с мозъка си, когато започнеше да ми прави подобни номера. Вдигнах чантата си от пода, където я бях хвърлила, и се разрових за бележника си. Един списък ще ми бъде от полза. Имаше толкова много за вършене. Само дето на мен не ми се вършеше. Без приятел, за когото да се грижа, вече не виждах нищо, което бе наложително за свършване. Освен моя списък със задачи на самотното момиче.

Усещайки приближаването на една от кошмарните депресии на Емили, съпътствана от непреодолимо желание да се обадя на Саймън и да му се примоля да се върне при мен, аз грабнах телефона. Косата ми не би понесла още един неприятен обрат на събитията. А и той каза да му звънна, ако имам нужда от него.

— Какво става? — отговори Матю още на първото позвъняване.

— Майка ми е вещица, а брат ми е задник.

— Знаеш ли, че за майка не се говори така?

— Нищо подобно. Ще става член на вещерски събор — поясних, държейки списъка пред себе си. Ръцете буквално ме сърбяха да сложа чертата на някоя от точките. — А мен днес ме уволниха.

— Да не би накрая да си забила на Дан един в муцуната?

— Нарекох модела празноглава, разгонена крава — отговорих с прозявка.

— А тя такава ли е? — Зад него дочух някакво движение, последвано от приглушени думи, които не бяха предназначени за мен.

— Напълно. Но не в това е въпросът — отговорих. — За всичко е виновна косата ми. Кара ме да правя неща, които иначе не бих направила. Ти да не би да имаш гости? Да не се обаждам в неудобен момент?

— Да и не. Но мога да говоря. — Очевидно не желаеше да се впуска в повече подробности, затова реших да не любопитствам. — Но пропускаш един важен факт — може би дълбоко в сърцето си винаги си била червенокоса. Днес успя ли да изпълниш някоя от точките от списъка?

— Не — признах си аз. — Много ми се искаше, но покрай работата и вечерята с майка ми денят просто се изниза.

— Още не е прекалено късно — можеш да отидеш и да обереш някой магазин за алкохол и цигари — изрече шеговито той. — Иначе добре ли си?

— Долу-горе. Мислех си да се заема с малко пазаруване по интернет или нещо подобно. — Измъкнах лаптопа си и го отворих върху корема си. — Все още имам нужда от рокля за сватбата на баща ми. Както и от много други рокли. И от истински дрехи.

— Вярно е, че подходи малко брутално към почистването — отбеляза той. — Обаче жените изобщо не схващат интернет. Нали знаеш, че е създаден само заради порното, а?

— Както и за да могат бившите ти гаджета да те унижават в международни мащаби.

— Да, и за това — съгласи се той. — Нали не си започнала да го преследваш, а? Чуй съвет от патил — не си струва!

През първите няколко седмици след раздялата си Матю не бе отлепил очи от телефона си. Непрекъснато проверяваше за промени в статуса, нови снимки, коментари върху бележките на приятелите. Всичко, което би му подсказало какво се случва в живота на Стивън сега, когато той вече не беше част от него. Това беше нещо като кибер мазохизъм. И едва сега разбирах напълно основанията му да го прави.

— Знаеш ли какво можем да направим? — Отворих фейсбук, поколебах се малко със стрелката около прозорчето за търсене и накрая започнах да печатам едно име. — Бихме могли да издирим първата ми любов!

— Хей, вярно бе! — възкликна развълнувано Матю в другия край на линията. — Ще бъде хем забавно, хем без прояви на насилие.

— Тогава бях на шестнайсет — започнах да редя спомените си аз. — Той се казваше Итън, беше разкошен и аз бях напълно хлътнала по него. Приличаше на Дейвид Бекъм от деветдесетте. Беше тромпетист в летния оркестър, в който свирех и аз.

— Ти си свирила в оркестър? — Усещаше се как се старае да сдържи изкискването си. Надявах се обаче това да бе свързано с мен, а не с нещо друго, което се случва в апартамента му. — На какво свиреше?

— На цигулка. Много лошо.

— Да не би това да е разколебало Итън, а?

— Със сигурност не беше в моя полза. Свиренето ми звучеше така, сякаш насилвах морско свинче. Не съм особено надарена в музикално отношение.

— Знам. Чувал съм те да пееш — отбеляза с прозявка Матю. — Е, кажи ми всичко за този Итън. Твърдо решен съм да те зарибя пак по момчета.

— Смяташ ли, че ще клъвна по човек, когото не съм виждала от дванайсет години?

— Няма да ти навреди, не мислиш ли? Малко наваксване, може би лек флирт онлайн… Нали фейсбук е затова в края на краищата.

— А аз си мислех, че е, за да може гаджето ти да уведоми целия свят, че вече си бита карта, срещу която той не би си хабил дори слюнката.

— Как му е фамилията?

— Харисън. Итън Харисън — отговорих и напечатах името в малкото прозорче в горния край на страницата. — Беше рус. И разкошен.

— Като мен.

Оставих това без коментар.

— Целувахте ли се? Той опипва ли те зад навеса за велосипеди?

— За съжаление не. — Отказах да погледна цифрите, които се въртяха под пазарската ми количка. — Не прояви никакъв интерес към мен. Като че ли ме мислеше за момче. А аз изобщо не изглеждах като момче! Беше много травмиращо. Не откъсвах очи от него, докато свирех, пълнех петолинията си с неговото име.

— Аз получавам около седемдесет и пет хиляди Итън Харисъновци — оплака се Матю. — Не можем ли да стесним малко търсенето?

— Става — кимнах, връщайки се на първата страница. — Той замина за друго училище, за да вземе изпитите си, а след това чух, че е заминал за Канада със семейството си. Така че бихме могли да пробваме само там, а? След като замина, сигурно цял месец лежах в стаята си и слушах непрекъснато „Вечен огън“.

— Аз пък — Райън Смит — поясни Матю. — Обаче оттогава насам не мога да издържам да слушам „Сърцето ми ще продължи“. Ти продължаваш ли с търсенето?

— Да. — Вече бях свела търсенето си до пет възможности. Брей, тази работа започваше да става вълнуваща!

— Е, кой от тях е той?

— Най-красивият! — възкликнах и щракнах върху снимката на ученическата ми любов, но вече пораснал. — Той наистина е станал адски готин! Ето, тъмноруса коса, до него верният лабрадор — бащата на бъдещите ми деца!

— Като тийнейджър си имала добър вкус! — подсвирна Матю от другия край на линията. — Наистина е жесток! А по принцип никога не съм съгласен с теб по отношение на момчетата.

— И какво да правя сега? — запитах, буквално галейки екрана. — Какво да правя, а?

— Нямам представа — призна си чистосърдечно Матю. — Ако беше гей, щях да ти кажа да му изпратиш своя мръснишка снимка и да се надяваш, че и той ще ти прати своя.

— Боже, голям мръсник си! — Нямаше да му позволя да опорочи този велик момент с любовта на моя живот. — Но тъй като не мога просто да пусна по нета снимка на гениталиите си, какво друго предлагаш?

— Може би студен душ и лягане? — Хмм, предвид обстоятелствата, предложението не е лошо. И в този момент си дадох сметка, че онези от точките в списъка, които бяха по-податливи на различни тълкувания, нямаше да бъдат толкова задоволителни. Целите винаги трябва да бъдат лесни за дефиниране.

— Какво ще кажеш да му пратя съобщение?

Не можех да измъкна от профила му нищо друго, освен тази снимка, но вече си бях нарисувала цялата картина на живота му. Снимката беше само на него и кучето, затова реших, че той е необвързан, а кучето означаваше, че е любяща натура и обича да бъде сред природата. Аз също бих могла да излизам сред природата. Ако си поставя за цел. Късите панталони и тениската не ми подсказваха нищо особено. Беше си подстригал косата, което беше добре, като се има предвид, че косите тип завеси не бяха особено на мода през двайсет и първи век. И слава богу. Но очите му си бяха същите. Усмивката му си беше същата. Изведнъж усетих непреодолимо желание да започна да си драскам на някой лист „Рейчъл + Итън“ и да слушам „Удари ме, скъпи (Още веднъж)“. Не че съм си купувала въпросния сингъл. Или последвалият албум. Ъхъм.

— Ти искаш ли да му изпратиш съобщение? — запита Матю.

— Искам да се омъжа за него — отговорих.

— Няма да е зле да запазиш това послание за второто съобщение — посъветва ме Матю.

Още продължавах да допълвам щрихи в житейската история на Итън, когато чух ключ в ключалката.

— Емили се прибира при мен — съобщих на Матю. — Най-добре е да ставам, за да сложа чайника.

— Усещам кога не съм желан — промърмори престорено обиден приятелят ми. — Използваш ме, а после бързаш да ме захвърлиш, когато жена ти се прибере у дома!

— О, я най-добре се връщай към гадориите, с които се занимаваше, когато се обадих! — изграчих в телефона. — Чао, Матю! Чао, безименни, безлични страннико!

— Именно. Предай моите благопожелания на съпругата! — и затвори.

Затворих лаптопа и извадих салфетката. Щеше да се наложи да бъда по-внимателна с нея — беше само на два дена, а вече изглеждаше твърде крехка. Но, от друга страна, макар и само от два дена, аз вече бях изпълнила цели две задачи от списъка си. Трансформацията ми вече течеше, а ето че бях открила и първата си любов.

— Емили? — провикнах се от дивана. — Какво ще правиш утре сутрин?

— Ще спя — отговори тя и се хвана за рамката на вратата, като че ли всеки момент щеше да се строполи на пода. — Днес следобед все пак трябваше да отида на онази делова среща. И имах чувството, че ще умра — честна дума! Сигурна съм, че щях да одобря и ядрени ракети с Кити Кити, ако ги бяха боядисали в моя цвят и бяха нарисували отгоре им котка. А ти? Как ти мина денят?

— Нарекох една супермоделка празноглава, разгонена крава и ме изритаха от снимките — отговорих и се обърнах, за да я огледам по-добре.

— Хубаво — кимна тя, обърна се и изчезна по посока на стаята за гости. — Значи ти печелиш.