Линдзи Келк
Нещо неприлично скъпо! (20)

Деветнайсета глава

— Божегосподистрахотное! — изкрещях, когато бавноразвиващият се тийнейджър ме измъкна от капсулата на прашката под бурните аплодисменти на насъбралата се тълпа, начело с Емили и Матю. Краката ми почти автоматично ме предадоха, но за щастие два чифта ръце вече ме чакаха, за да ме вдигнат от пода, докато Мистър Бийн-младши се отдръпваше, за да ме остави да падна.

— Не ни е позволено да докосваме клиентите — извини се над мене той. — Надявам се, че преживяването с прашката ти е било приятно.

Очите ми бяха широко отворени, но иначе бях сляпа като кърт. Единственото, което виждах, бяха някакви размазани цветове. И всичко ми се струваше адски шумно. Обаче бях жива. Чувствах се много, ама ужасно много жива. Сигурно нещо подобно е усещането при раждане — чувстваш се дезориентиран, оглушал и с все по-нарастващо желание да нададеш неистов рев, с пълно гърло. Исках да седна. Исках веднага да отметна точката с бънджи скока от списъка си. И не исках никога, ама за нищо на света да го повтарям.

— Толкова се гордея с теб! — изписка Емили и ме притисна към себе си. — Беше невероятно! Матю записа на видео всичко!

— Така си е — потвърди той. — Може да му добавим и някаква мелодия за фон, преди да го покажем на майка ти. Защото или тази камера е ужасно чувствителна на звук, или цветистият ти език се носеше прекалено силно.

— Сигурно по малко и от двете — промърморих, пристъпвайки като новородено сърненце напред. — Но беше невероятно.

— Е, още ли се страхуваш от височини? — запита Емили, помагайки ми да сляза от платформата, защото към нея вече се бяха запътили двама ревящи от възторг тийнейджъри. Ама нали тук не им разрешават да пият бира?

— Направо се ужасявам — отговорих й аз. — Но това приключи. Направих го. Вече имам чувството, че мога да направя всичко на този свят.

— И какво по-точно би желала да направиш? — полюбопитства Матю.

Замислих се, за да дам правилния отговор. Току-що бях постигнала нещо повратно в живота си. Бях се изправила очи в очи с най-големите си страхове. Бях изкачила своя Еверест. Бях преплувала сама своя океан. И бях открила невероятни лубутенки на разпродажбите в „Селфриджис“.

— Бих ти отсякла ръката за един бургер — отговорих накрая.

* * *

След като се подсигурихме с всички необходими доказателства за подвига, който извърших — снимки, тениски, ключодържатели и всичко останало, Емили ми помогна да докуцам до една пейка, докато Матю бе назначен за старши ловец на групата и тръгна да търси храна.

— Не се ли чувстваш прекрасно, а? — обади се Емили, докато разглеждаше сувенирите. Бяха доста кичозни, но сега не бе момент да се тревожа за качеството им. А що се отнася до снимките, винаги могат да минат и през фотошоп.

— Да, така се чувствам — кимнах и с трепереща ръка бръкнах в гигантската си чанта, извадих нещастната салфетка и прилежно отметнах задачата с бънджи скока като изпълнена. Остана само една точка. Напъхах списъка обратно в чантата и се постарах да накарам стомаха си да се успокои. — Малко ми се гади, но иначе е прекрасно.

— Сигурна съм, че всеки, който постигне нещо толкова зашеметяващо, после се чувства малко зле — отбеляза тя, прегърна ме лекичко и се отдръпна на няколко сантиметра от мен — за всеки случай. — Например хората, които отиват до Луната, катерят високи планини или докосват Джони Деп.

Засмях се тихичко и отпуснах глава върху коленете си, изчаквайки сърцето ми да се успокои. Положението с краката не ме тревожеше толкова, но държах да се уверя, че не съм на ръба да получа инфаркт. Кръвното ми налягане бе подложено на предостатъчно изпитания за един ден.

— Ето ме и мен, суперзвезди! — обяви тържествено Матю след няколко минутки, материализирайки се с три кафяви торбички от „Уенди“. — Три пъти номер седем, двойни, с пържени картофки, лучени кръгчета и диетични коли.

Постави всичко на съседната пейка и отвори чантите. Божичко, ухаеше жестоко! Поех автоматично опакования сандвич и бързо го захапах, без въобще да си правя труда да питам какво означава „номер седем“. Скоро стана ясно, че „номер седем“ било тайният шифър за най-вкусния пилешки бургер, който някога съм яла. Изгълтах моя на един дъх и веднага преминах към картофките, а междувременно Емили и Матю все още вадеха парчета домат от своите сандвичи. Което сигурно обяснява защо само две минути по-късно върнах всичко изядено в близкото кошче.

— Добре ли си? — обади се Матю, след като бях прекарала петнайсет неприятни минути в оправяне в тоалетната на най-близкия „Старбъкс“. — Ама честно?

— Не знам. Чувствам се странно.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че мога да постигна всичко на този свят. — Опитах се да накарам мозъка си да обработи тази информация. Не беше никак лесно, особено след като се има предвид, че вече бях на цели двайсет и осем години, а ми се налагаше да се справям със съвсем ново за себе си чувство. — А това малко ме плаши. Чувствам се така, сякаш съм отворила врата, без първо да проверя какво има зад нея. Като че ли вече нямам никакви извинения за нищо.

— Уау! — възкликна Емили, все още хрупаща картофките си. — Много проникновено от твоя страна!

— Аха — кимнах. — И нещо не ми харесва.

— Дааа, беше голям ден — отбеляза замислено Матю. Излезе лек ветрец и разроши косата ми. Аз я втъкнах зад ухото си и зачаках Матю да я оправи, но той не помръдна. — Имам нещо за теб — рече по едно време и измъкна от вътрешния джоб на якето си малко квадратно нещо, увито в синя хартия. — Това е от мен и Емили. Взехме ти го, докато купуваше двайсет и пет тоблерона в безмитния магазин.

— Купих само два — промърморих и поех подаръка. — Какво е това?

— Отвори го и ще видиш, дебеланке — отсече той и се обърна по посока на водопада.

— Аз го избрах! — изчурулика от другата ми страна Емили.

Вътре в хартията открих малко розово кожено бележниче. На корицата със златни букви беше гравирано: „Списъци на щастието“. Погледнах приятелите си. И двамата се усмихваха.

— Защото почти приключи с онзи твой списък — поясни Матю. — Решихме, че ти е време да започнеш нов. И първа точка вече е налице!

И наистина, на първа страница, след оградената със сребрист химикал точка първа, се четеше: „Да купя вечеря на Матю“. Обърнах изящния син лист. Втора страница започваше със същото. И трета. И четвърта.

— Някъде по това време ми писна да пиша — поясни той, приведен над мен. — Исках да включа и още няколко интересни неща, обаче Емили ми забрани.

— Това ти е новият бележник на самотното момиче — поясни приятелката ми. — Част от твоята трансформация. Нов бележник, ново начало.

— Много ви благодаря! — изрекох усмихната, увих бележника обратно в хартията му и го пъхнах в чантата си. — И за това, че сте невероятни приятели!

— Притеснявах се, че ще ни дойдеш в повече, ако не започнеш веднага да съставяш новия си списък — сви рамене Матю. — Все пак човек не може да се бори със същността си, нали така?

— Нали не смятате, че тази работа със списъците ме превръща малко в… откачена, а? — запитах предпазливо. Слънцето беше започнало да слиза зад хоризонта и небето притъмняваше.

— Щяхме ли да бъдем приятели с теб, ако беше откачена?

— Да. Защото сте ми приятели от цяла вечност. А и аз те имам на видео как ревеш на „Американска приказка“ и знам, че всяка седмица ходиш на солариум. Затова сериозно — мислите ли, че съм луда? Или скучна и досадна?

Емили ме ощипа по ръката малко по-силно от необходимото и запита:

— Какво те наведе на тези мисли? Или май забрави какво правеше само преди десетина минути?

Шляпнах я силно по рамото и отговорих:

— Чистех си зъбите в тоалетната на „Старбъкс“, защото току-що бях повърнала.

— Преди това — разтри рамото си тя. — Бънджи скокът. Списъкът. Фактът, че си в Канада. Какво се случи с новото ти аз? Да не би да си го повърнала и него?

— Не съм — промърморих и извадих пак списъка си. — Новото ми аз си е все още тук. Просто се притеснявам дали ще остане и след като отметна и последната точка.

— Ах, да, кавалер за сватбата — изломоти Матю и пак се приведе над рамото ми. — Да имаш някого предвид?

— Всъщност смятах да поканя теб — отговорих. — Не е чак толкова трагично да заведеш най-добрия си приятел на някоя сватба. Освен това Емили ще бъде там, аз ще бъда там, значи и ти трябва да бъдеш там!

— В такъв случай за мен е чест! — поклони се лекичко той. — Е, в такъв случай давай, отметни точката!

Поех си дълбоко дъх, извадих черната химикалка от дъното на чантата си и направих чавка пред точката. После я задрасках.

Така. Приключих.

— Браво на теб! — изрева Емили и привлече вниманието на всички в радиус от петнайсет метра. Което си беше значителна тълпа. — Ти успя! Вече си официално необвързана!

— Май си права — промърморих и вдигнах очи нагоре. Не, небето не беше паднало над главата ми. Нямаше и летящи прасенца.

Всичко си беше точно такова, каквото и преди две секунди. Почти.

— Нямаше да се справя без вас двамата. Сега сигурно щях да лежа по лице на кушетката у майка ми и да рева, ако не ме бяхте накарали да го направя. — Втренчих се победоносно в изпълнения списък и добавих: — И, честно да ви кажа, през всичките пет години от живота си със Саймън не съм се забавлявала толкова, колкото за последната седмица!

— Така си е, не може да се каже, че преживя средностатистическа първа седмица след раздялата — съгласи се Матю. — Освен това прекара доста време с мен — нали съм си готин!

— И с мен! — добави Емили, измъкна списъка от ръката ми и го огледа. — Брей, още не мога да повярвам, че забих кроше на онова момиче!

— Аз пък не мога да повярвам, че ще излизаш с брат ми — сбърчих нос, опитвайки се да преборя нова вълна на гадене. — Сигурна съм, че само двамата с Матю ще имаме право да пеем „Самотни дами“ по време на сватбения обяд.

— Така ли? — наклони глава тя. — Нещо да добавиш по този въпрос, Матю?

За съжаление на Матю гледането към земята като начин за избягване на темата не сработваше. Той беше толкова голям, а аз — толкова дребна, че нямах никакви проблеми да видя лицето му.

— Очевидно съм пропуснала нещо — сръгах го в ребрата. — Хайде, слушам те!

— Ами, работата е там, че… докато бях в болницата с онова преживяване, близко до смъртта… хммм… може би съм се обадил на Стивън и може би сме решили да опитаме пак, когато се върна. И тъй като аз нямах търпение да го чакам да мисли, реших да попътуваме до Канада. Надявам се, че след като се приберем, той ще е взел решение.

Нямах думи. Значи той ме бе довел на голямо романтично приключение в почти другия край на света, само за да се разсее и да не мисли за нерешителността на бившото си гадже?

— И се забавляваш, като изчукваш набързо някого в хотела, така ли? — повдигнах вежди аз.

— Не съм го чукал. Само си говорихме — отговори намръщено Матю. А после допълни: — Знам, че трябваше да ти кажа за Стивън и че ти никога нямаше да го одобриш, обаче аз съм наясно, че той е моята сродна душа, и при това се съгласи да ми даде втори шанс. Ако беше отказал, не знам какво щях да правя със себе си.

— Наистина ли го вярваш? — попитах тихо.

— Да. Защото той е единственият, към когото ще изпитвам това, което изпитвам. Каквото и да направи — добави той. — Не ти ли се е случвало да усетиш в стомаха си пеперудки, когато видиш някого? Или сякаш внезапно върху главата ти пада светкавица?

— Хммм, пеперудките не траят дълго и не трябва да им се вярва — изсумтях.

— О, значи все пак ги е имало, а? — изгледа ме Матю и се усмихна. — Емили, извади пак камерата! Искам да съхраним за поколенията лицето й, докато си признава!

— Хубаво де, ама няма да викате и да казвате каквото и да било! — изломотих нацупено и ги погледнах с едно око, за да проверя дали изпълняват. Мълчаха. — Ако изобщо съм имала подобни стряскащи чувства към някого… онова разтърсващо, задушаващо чувство, когато спираш да мислиш… Абе, не мислите ли, че такова нещо е временно и не трябва да действам, ръководена от него?

— Неее — отвърнаха в хор двамата. Мразех, когато се съюзяваха срещу мен.

— Дан е, нали? — извика изведнъж Емили. — Кажи, че е Дан!

Стиснах устни.

— Рейчъл Лулу Самърс! — извика Матю, готов всеки момент да избухне. — Така ли е? Влюбена ли си в Дан?

— Ами… О, господи! Колкото повече мисля за това… — Не можех да ги погледна в очите. Току-що се оставих на някакъв пъпчив тийнейджър да ме запрати във въздуха, а сега не можех да погледна приятелите си в очите. — Може би аз… често мисля за него.

Затворих очи и зачаках търпеливо двамата да престанат с крясъците и взаимните поздравления. Крайно детинско от тяхна страна.

— Така не ми помагате — извисих съвсем лекичко глас. — Нямам представа как иначе да го обясня.

— Пеперудки? Светкавици? — предложи Матю. — Звън на камбани? Може би църковни?

— Май има нещо такова — промърморих и започнах да ръфам нокътя на палеца си. — Само че без църковните камбани. Дан не е от мъжете, с които човек може да се надява на сериозна връзка.

— Да, Дан наистина не е онова, което си имала предвид — отбеляза Матю след още едно изсвирване. — Но всъщност много често става така.

— Не сме ли ние самите най-яркото доказателство за това? — отбеляза Емили. — Ето, аз не мога да спра да мисля за твоя идиотски брат вече десет години, а Матю се връща при онзи, който му изневери. Не се обиждай, де.

— Няма проблеми — плесна я весело той. — Обикновено е крайно нетактична, но е болезнено права. Човек не може да избира в кого ще се влюби, нито може да предвиди какво ще се случи след това.

— Ама аз не знам какво да правя! — Веднъж отприщила се по този въпрос, не можех да спра. — Аз наистина го харесвам. Просто никога не съм си давала сметка за това. Но след онова нещо в „Савой“, а особено след като вие си тръгнахте от партито и ние… О, боже! Беше като шамар в лицето. Провалих всичко. Толкова години го познавам, обаче това ми беше съвсем ново и бях объркана, и той беше като друг човек, и… Направо не знам! Ами ако той не чувства същото към мен? Ако за него това е било просто игра?

— Не си провалила нищо. Просто ще се наложи да му признаеш какво чувстваш — въздъхна Матю и ме прегърна през раменете. — О, млади мой падуан, още толкова много имаш да учиш!

— Трябва да му се обадиш! — отсече Емили, извади телефона си и ми го подаде. — Веднага!

— Аз също си имам шибан телефон, Емили! — изсумтях и размахах доказателството в лицето й. — Просто не знам дали ще мога да го направя.

— Да обобщим! — отсече Матю. — Кога си по-щастлива — когато си с Дан или когато си без него?

— Май първото.

— В такъв случай му се обади и му го кажи!

Вдигнах очи към моя великански тевтонец.

— Обичам те! — рекох.

— Аз също те обичам — кимна той и ме целуна по темето. — Нищо, че си пълен кретен.

Погледнах ги. Нито един от двамата не помръдваше. Даже по-скоро се настаняваха удобно на пейката, за да слушат.

— Имате ли нещо против да се поразкарате малко? — предложих. — Примерно, ако обещая, че повече няма да повръщам, ще ми донесете ли нов бургер?

— Аз също не бих имала нищо против още един — усмихна се Емили и потупа корема си. После повлече Матю и отсече: — Имаш пет минути!

Загледах се в красивия водопад пред мен. Трудна работа бяха мъжете. Може пък да е най-добре за мен никога повече да не се занимавам с тях. Може би е най-добре да стана целомъдрена като монахиня. В крайна сметка при братята Джонас се получава. Но на горката Бритни не й се отдаде особено. Може би просто трябва да си остана сама и да си взема котка. Или най-добре две. Ще ги нарека „Стара“ и „Мома“ и те ще бъдат моите дечица. Ще ги обличам в миниатюрни бебешки роклички и ще ги бутам в бебешка количка.

Боже господи, май вече окончателно се побърках! Хммм, като че ли това е най-подходящият момент за въпросното обаждане.

— Ало?

— Здравей, Дан! Рейчъл е.

Не че очаквах да чуя отсреща ангелски хор, но почти минутата пълна тишина ме изпълни с известно неудобство.

— Дан, не искам да звуча като идиот, но телефонът ми е „Айфон 3“, а батериите им са гадост — изрекох накрая.

— Добре. Какво искаш?

Окей, все е някакво начало.

— Просто реших да ти се обадя. — Опитах се да потърся правилните думи, но като че ли нищо подходящо не ми идваше наум. — Да ти кажа „здрасти“.

— Чакала си до полунощ, за да ми кажеш „здрасти“? Да не си пияна?

Погледнах си часовника. Наближаваше седем вечерта. Което наистина правеше почти полунощ в Лондон. Ха!

— Намирам се в Канада — поясних. — Извинявай. Напълно забравих за времевата разлика. Нали не те събудих?

— В Канада ли?

— Да, на гости на приятел — изломотих. Дали съм му казвала за Итън? Не си спомнях. — Реших го в последната минута.

Май не се справях особено добре. Дан с право предполагаше, че съм пияна — де да беше така. Че кой в трезво състояние би посмял да води подобен разговор?!

— Питах се дали бихме могли да поговорим, когато се върна — промърморих. Искаше ми се той да изкрещи и да сложи край на всичко. Почти ми липсваше моментът, когато ми крещеше на онзи паркинг.

— Ти и аз? Да поговорим? — Не звучеше толкова очарован, колкото ми се искаше.

— Да, защо не?

— И какво е това, което искаш да ми кажеш и което не можеш да ми кажеш сега? Или не можеш да говориш пред канадското си гадже?

Нямаше нужда да ме изкарва такава глупачка.

— Всъщност исках да поговорим за теб и мен. За онези неща, които си казахме онази вечер.

Чух дълбока въздишка, последвана от преглъщане. Е, поне един от двама ни имаше питие в ръката си.

— Кога се връщаш?

— В четвъртък? — изрекох, надявайки се да съм права. — И, Дан…

— В четвъртък няма да бъда тук — отговори с делови тон той. — Приех една поръчка в Лос Анджелис. За работа. Спомняш ли си, че някои хора работят?

Прехапах толкова силно устни, че от тях рукна кръв.

— Заминаваш за Лос Анджелис? Преди четвъртък? — Докоснах внимателно устните си. — И за колко време?

— Нямам представа. Имам работна виза, така че може да поостана малко.

— Малко ли?

— Да, че защо не?! Знаеш ли, казах на едно момиче как съм го обичал и чакал години наред, а тя запраши в Канада, за да се вижда с друг. Затова си съставих един списък, който да ми помогне да я преодолея. Долу-горе в него се казва следното: Замини за Калифорния, изчукай всички модели, които намериш, никога повече не отваряй дума за нея!

В обичайния случай не бях в състояние да споря със списък, но точно този не ми звучеше особено благоприятен за мен.

— Дан, недей… Опитвам се да… — Божичко, през последните дни се справих толкова добре, овладявайки сълзите си, но след всичко, което преживях напоследък, май вече не ми пукаше. — Не бъди такъв!

— Не си ли спомняш, Рейчъл? Аз съм си такъв. Нали ти каза така? Е, приятно прекарване в Канада!

И затвори, преди изобщо да бях успяла да му кажа онова, което исках. Каквото и да бе то. Набрах повторно номера, но телефонът му автоматично изключи. Даже не премина на гласова поща. Ето защо не беше за препоръчване да се подвеждаш по гласа на пеперудките. Защото сега не се чувствах щастлива и превъзбудена. Чувствах се студена и куха.

— Рейчъл?

Вдигнах очи и видях пред себе си Матю и Емили, носещи нова храна. Лъчезарните им лица помръкнаха, когато видяха моето.

— Говори ли с него? — попита Матю.

— Той какво каза? — попита Емили.

— Нищо хубаво. — Грабнах торбичката си и започнах да пълня устата си с пържени картофки. Ах, прекрасни, солени картофки, без сосове и разтопено сирене! Поне пържените картофки никога не могат да ме предадат.

— Да не би да плачеш? — Матю бутна с пръст бузата ми. — Да, плачеш. Престани!

— Не мога — изломотих насред потока от пържени картофки и сълзи. — Нямам представа защо правя всичко това.

— Чудничко! Значи сега трябва да се оправяме и с предменструален синдром!

— Не е това. Трябва да ми дойде след…

— Правило двайсет и четири от наръчника за приятелство между гей и момиче — месечният цикъл се изключва от темите за разговор — отсече той и ме прегърна. Емили пък приклекна в краката ми и хвана кутийката с картофки вместо мен. — Хайде, кажи ни сега точно какво каза ти и какво каза той!

— Лично аз нямах шанс да кажа каквото и да било. Казах му само, че искам да поговорим, когато се върна, а той каза, че не искал, защото заминавал за Лос Анджелис в четвъртък. За известно време.

— О, Рейчъл, това е гадно! — прегърна ме пак Матю. — Кога по-точно?

— Просто каза, че в четвъртък няма да е там.

— В такъв случай трябва да те отведем у дома още тази вечер — отбеляза Емили и погледна за одобрение Матю. — Става ли? Да я отведем вкъщи, преди той да тръгне?

— Защо не? — сви рамене той. — Ще звънна на Джереми, за да проверя дали няма да може да ни смени полетите.

Аз се отпуснах на пейката, стараейки се да не умра от напрежение, докато Матю крачеше напред-назад и се опитваше да се свърже с Джереми. Седяхме си така близо час, докато приятелят ми уреждаше нещата. В обичайния случай не бих имала нищо против да помагам, но точно сега бях напълно доволна да си седя и да се оставя в ръцете на другите. И да тъпча устата си с пържени картофки.

— Всичко ще се оправи — отбеляза по едно време Емили и си открадна картофче.

При други обстоятелства бих я плеснала през ръцете, но сега само кимнах и се усмихнах.

И точно когато Матю се върна при нас със самодоволна физиономия, Ниагарският водопад отказа да бъде пренебрегван повече и избухна. Над него се разлетяха фойерверки и осветиха и без това разкошната пяна. Онемяхме и вторачихме очи в него. Това бе най-прекрасната гледка, която някога бях виждала. И тъкмо се канех да избухна за пореден път в сълзи, когато чух от двете си страни тихо подсмърчане — едно мъжко и едно по-тъничко.

— Да не би да плачете? — изгледах ги и двамата.

— Толкова е красиво! — изрева Матю. — Толкова съм щастлив!

— Така си е — съгласи се през сълзи Емили. — Знам, че беше заради твоя списък, обаче имам чувството, че сме били на някакво приключение, от което всички научихме нещо.

Разбирах какво има предвид. Без Емили и Матю днес щях да бъда пълна развалина, криеща се в стаята за гости на майка ми. Или дори по-лошо — щях да съм отново със Саймън. А сега вече можех да постигна всичко. Можех да боядисам косата си, да изляза да бягам, да си направя татуировка, да издиря първата си любов. Можех да си купя нещо неприлично скъпо и егоистично, да напиша писмо на Саймън, за да му поясня каква невестулка е, да извърша бънджи скок. Можех да наруша закона, да отида в държава, в която никога не съм била, и да си намеря за сватбата кавалер, който ме кара да се чувствам фантастично, защото е най-добрият ми приятел. Целта на списъка не беше само да отмятам задачите — целта беше да науча нещо ново. А най-важното нещо, което научих, бе, че мога да постигна всичко. Може би осъзнаването на чувствата ми към Дан бяха поредният урок. Малко трудничък, но въпреки това ценен. Все ще го преодолея някак си. Знаех, че мога.

След като фойерверките и картофките свършиха, ние се надигнахме от пейката и се запътихме към колата си. Напускането на водопада беше почти болезнено. Надявах се никога да не забравя това чувство. Джереми бе успял да ни качи на първия полет от Торонто за Лондон утре сутринта, което щеше да ни отведе там в десет вечерта — дванайсет часа по-рано от първоначално резервирания ни полет. Надявах се да бъдат достатъчни.

* * *

Обратният път премина доста по-тихо от този при отиването ни — най-вече, защото Емили спеше на задната седалка и хъркаше силно, вместо да крещи „Екскурзияяяя“ на всеки завой и да прави знак на всеки камион да надува клаксона си. Това малко ми липсваше. Вторачена безмълвно през прозореца, усещах, че се изпълвам със странно чувство на оптимизъм. Да, казах на един мъж, че го харесвам, или поне се опитах, и той не ми бе отговорил с нищо, но поне бях казала какво чувствам и сега правех нещо по въпроса. Не си седях и не чаках всичко да се нареди добре от само себе си, защото вече знаех, че да седиш и да не правиш нищо е най-сигурният начин нищо да не ти се случи.

Пристигнахме в хотела невероятно бързо. Матю бе решил да наруши всички канадски забрани за скоростта и така двучасовото пътуване се превърна в пътуване за час и половина. След като предаде колата на момчето, което ни очакваше, той метна Емили на рамо и обра всички чанти и сакове от багажника.

— Госпожице Самърс? — Същата рецепционистка от снощи. Извика ме, докато се опитвах да мина покрай нея незабелязано. — Има пратка за вас.

— Пратка ли? — шашнах се аз. Освен ако Итън не ми беше оставил конска глава, нямах представа какво би могло да бъде. Оставих пакетчето чипс на плота и отворих огромната синя кутия, върху която се мъдреше моето име. А вътре, върху красив златист плат, се виждаше бележка. Беше от Джени.

„Рейчъл, ужасно съжалявам, че не мога да остана и пак да си поговорим. Беше ми много приятно да науча за списъка ти. Пращам ти нещо, с което се надявам да ти помогне за сватбата, независимо дали ще имаш кавалер или не. Разбий ги!

Джени. Хохо“

Рецепционистката май бе по-развълнувана и от мен. Оставих бележката и вдигнах златистата материя. Само дето не беше материя, а зашеметяваща рокля в бледозлатисто, с високо обло деколте, ръкави с три четвърти дължина и бухнала пола от тюл, която, като гледах, щеше да падне малко под коляното ми. Пластовете на роклята бяха толкова много, че не се поддаваха на преброяване. Това бе най-красивата рокля, която бях виждала през целия си живот. Вдигнах я пред себе си и погледнах към момичето на рецепцията. Тя беше сложила ръка на уста и в очите й имаше сълзи.

— Толкова е красива! — изрече бездиханно.

— Наистина — отговорих със същия глас.

Това отговаряше на много въпроси. Оказваше се, че Джейн изобщо не е била истинска — тя е била моята фея кръстница. Вдигнах роклята пред себе си и се вторачих в голямото огледало в другия край на фоайето. „Да, Пепеляшке — казах си аз, докато гледах как от самата тъкан на роклята кожата ми заблестя, а новата ми коса избухна. — Със сигурност отиваш на бала!“