Линдзи Келк
Нещо неприлично скъпо! (18)

Седемнайсета глава

— Не мога да повярвам, че наистина отиваш на среща с ученическата си любов! — изфъфли Емили, щастливо дъвчеща бисквита в леглото, въпреки че многократно й напомних да не прави трохи по чаршафите. Аз пък бях прекалено заета да пробвам всеки тоалет, който си бях взела. Но нито един от тях не изглеждаше подходящ. По някаква непонятна причина Червенокосата Рейчъл не бе успяла да се появи тази сутрин и аз се чувствах нервна като момиче, отиващо на прослушване за „X Фактор“, на което никак не му се е ходело, обаче е било обещало на покойния си баща да го направи.

— Всичко ще бъде страхотно! И ти непременно ще се омъжиш за него!

— Нямаш равна по методите си за успокояване — промърморих в огледалото, сложено от задната страна на вратата. — Това става ли?

Бях облечена в бледожълтата рокля с презрамки и миниатюрни лястовички в бяло, която падаше точно над коляното ми. На краката си имах бели балетни пантофки, а тъй като щеше да ми се наложи да изиграя тази роля без суперсамоувереното ми алтер его, бях взела и една жилетка. За всеки случай.

Емили кимна, преглъщайки хапката кроасан, и избоботи:

— Наистина всичко ще е наред. Ти ще се омъжиш за детската си любов, а аз сигурно ще завърша като жена на похотливия ти брат — точно като на филм.

— Дори не се шегувай по този въпрос! — промърморих, докато си играех с косата си. Но защо нищо не изглеждаше както трябва? Защо трябваше да е толкова трудно? — Знаеш, че не бих го пожелала и на най-големия си враг!

— Ами, не знам — измънка най-добрата ми приятелка. — Мисля си, че ако не се намърдам на това място първа, от него и Ана ще излезе прекрасна двойка.

— О, Емили! — простенах. Този разговор изобщо не ми помагаше да запазя самообладание. — Стига вече! Ти наистина ли харесваш Пол или това е някакъв отчаян вик за помощ?

Тя направи най-привлекателната си физиономия на прасе, специализиращо в търсенето на трюфели, и се концентрира върху кифличката, която си похапваше. После промърмори:

— Не знам. Знам само, че според теб това е отвратително, но не мислиш ли, че вече ми е крайно време да се откажа от случайните си забежки?

— Може, но не и с брат ми — отбелязах и побързах да грабна една малка датска бисквитка от подноса, преди тя да е омела и нея. — И не защото е отвратително, а защото той не е достатъчно добър за теб.

— Ако ще и да стоеше всяка вечер под прозореца ми, за да ми изнася серенади, ти пак нямаше да го смяташ за достатъчно добър за мен — изтъкна тя. — Никога няма да го видиш по друг начин, освен като свой брат.

Сетих се за Джени и за разговора за сродните души. Дали пък и Емили не усеща същото към Пол? Възможно ли е години наред да съм стояла на пътя между тях? Ако не се опасявах, че ще ме заболи коремът, бих се почувствала ужасно.

— Господи, обичам този град! — Вратата се отвори с трясък и в стаята влетя Матю, все така с дрехите, с които беше облечен по време на пътуването ни в неделя сутринта. А с петчасовата разлика, това правеше повече от двайсет и четири часа с едни и същи дрехи. Въпреки че, ако се съдеше по изражението на лицето му, а и по самите дрехи, снощи определено бяха прекарали известно време далече от тялото му. — Срещнах един човек!

— Не думай! — изсмях се аз и се завъртях пред него за одобрение.

— Изглеждаш прекрасно — кимна той, захвърли дрехите си и се запъти към душа. — Сигурен съм, че изглеждаш прекрасно!

— Ехо, голият! — провикна се Емили от другия край на стаята, когато боксерките му паднаха на пода. — Ако не си забелязал, ям! А и нали доскоро беше най-свенливият човек на света?!

— Само защото аз не желая да те виждам гола не означава, че трябва да ти отнемам привилегията да виждаш мен така! — изрече Матю, поклони се тържествено и се намърда в душ-кабината. После се провикна към мен: — А ти къде отиваш?

— На късна закуска с Итън — отговорих, поех си дълбоко дъх и грабнах чантата си. — Навън топло ли е?

— Нямам представа. Не съм напускал хотела — провикна се той. — Долу се запознах с един великолепен художник. Казва се Далас и отсяда тук, когато идва в Торонто. Иначе живее в някакво забравено от бога място, където, за да се хранят, трябва да убиват разни неща.

— Ама в буквалния смисъл на думата ли? — провикна се скептично Емили, за да я чуе на фона на течащата вода.

— Не казвам, че някъде наоколо няма някое „Теско“ или друго от този род, но все пак е превъзходно като идея, не мислите ли?

— Аз вече трябва да тръгвам — промърморих, погледнах си часовника и се опитах да не обръщам внимание на призляването в стомаха си. Стига де, чак толкова! Едни пеперудки биха били достатъчни! — Хей, ама кажете ми, наистина ли изглеждам добре?

— Много си сладка — потвърди Емили. — Ако и аз не те бях виждала от шестнайсетгодишна, бих била много впечатлена!

— О, на шестнайсет бях пълна неудачница — промърморих, оправих си косата за пореден път, метнах чанта на рамо и проверих дали съм си взела ключа за стаята. — Скоби, тиранти и всякакви други глупости. Лоша картинка.

— Е, значи вече си победител — отбеляза Емили, отпусна се назад върху възглавниците и пусна телевизора. — Значи той ще очаква да види нещо много грозно. А ето че ще получи картинка!

— Така си е — съгласих се аз. — Е, пожелайте ми късмет!

— Късмет! — помаха ми тя. — Изпрати ми есемес, за да ми кажеш как върви.

Матю залепи нос о стъклото на кабинката, усмихна ми се и помаха. А после ми показа как ще ми стиска палци с вирнатия си гигантски пенис. Приех това като знак, че е крайно време да се омитам.

* * *

Въпреки стълпотворението в кафенето веднага забелязах Итън. Нямаше как да не го забележа насред хилавите тийнейджъри с кльощави рамене и оръфани тениски. Големите му сини очи и русата коса изпъкваха ярко на фона на чорлавите прически наоколо. Изглеждаше си точно както преди — докато се изправи. Боже, сигурно през последното десетилетие не е излизал от фитнеса! Беше огромен, наистина огромен! Погледите ни се срещнаха, той огледа стреснато косата ми (за която внезапно си спомних, че вече бе яркочервена, а не тъмноруса) и после ми помаха. И внезапно коленете ми се подкосиха. Както някога.

— Рейчъл! — В мига, в който се озовах на една ръка разстояние от него, той ме сграбчи и ме притисна до себе си. Да, значи раздялата наистина действала по този начин — започваш да цениш човека повече. — Много се радвам да те видя след толкова много време!

— Аз също — промърморих и изпитах страх да седна. Та той беше толкова красив! Макар и не лоши, снимките във фейсбук не бяха успели да отразят истинската му красота. Той беше зашеметяващ! Почти очаквах някой лабрадор да изскочи отнякъде и да оближе лицето му. Ако първо не го направех аз, разбира се. Не беше точно обичайния ми тип мъж, но просяците нямат право на избор. Особено когато изборът е между Адонис или нищо.

— Изглеждаш страхотно! — изрече Итън и протегна ръка към чашата вода пред себе си. — Ако те бях срещнал случайно на улицата, никога не бих те познал. Преди беше такава мъжкарана. А косата ти… Невероятна е!

Божичко, аз седях в кафене в Торонто заедно с Итън Харисън! С моята голяма любов Итън Харисън! Божичко! Въздиш, припад, туп!

— А ти си си все същият. — С изключение на мускулите и допълнителните сантиметри височина. И на мускулите. Нямах сили да го погледна в очите, затова се спрях на яката на бялото му поло и си обещах, че с течение на времето ще се постарая да погледна и по-нагоре. — Но пък звучиш малко по-различно.

— Е, да, сигурно съм хванал малко от местния акцент — разсмя се той. — Но пък баща ми си е истински канадец, така че и в Англия акцентът ми не беше типично британски. А после, когато се озовах тук, всичко си дойде естествено.

— Една от най-добрите ми приятелки е от Монреал, така че съм свикнала — изрекох, поръчах си кафе и погледът ми успя да стигне до брадичката му. Хубава, солидна, квадратна челюст. Сламенорусата му коса се къдреше лекичко около ушите му и макар че в предната си част беше много по-къса, отколкото я помнех, сърцето ми се разтуптя при мисълта, че бих могла да протегна ръка и да я отметна от очите му. Стига да не се чувствах толкова притеснено. В едно кафене в Канада. Седнала срещу Итън Харисън. Но къде е Червенокосата Рейчъл, за бога?! Шестнайсетгодишната Рейчъл не бе в състояние да се справи с тази ситуация!

— Не е ли странно, а? — почеса се Итън по главата и бицепсите му опънаха ръкавите на тениската. Ръцете му бяха по-едри дори и от тези на Дан. Не че си мислех за Дан. Ни най-малко. — Ако преди десет години някой ми беше казал, че двамата ще си седим тук и ще говорим, никога не бих му повярвал!

— Да, често споменавана тема напоследък — съгласих се аз, избутвайки всички мисли за Лондон назад. — Въпреки че, ако трябва да бъда честна, и преди седмица някой да ми беше казал, че ще си седя тук с теб, пак не бих му повярвала.

— Значи работа в последната минута, а? — запита той. — Във Ванкувър?

Вторачих се в него само една идея по-дълго, а после побързах да потвърдя:

— Да, във Ванкувър. В последната минута. Работа. Става въпрос за снимки. За едно списание.

— И ти си гримьор, а? — Звучеше изненадано, но все така продължаваше да се усмихва. — Направо не е за вярване. Не беше от онези момичета.

— От кои момичета по-точно? — Много ми беше любопитно да науча какво мислят за мен другите хора. Освен от Дан. Никак не ми се искаше да чувам отново какво мисли Дан за мен. Защото изобщо не мисля за Дан. Хммм.

— О, нямам предвид нищо лошо — обясни той и по бузите му изби сладка руменина. Ах! — Просто в училище имаше цяла група момичета, които се мацаха с много грим. Виках им „Гланцираните момичета“.

— Аха, Гланцираните момичета! — засмях се аз. Помнех ги отлично. Ревнувах ги всичките. — Да, ужасна работа.

— Нали се сещаш, Луиз и Клеър, и всички останали непрекъснато мацаха устата си с гланц за устни. — Направи пауза, за да позволи на невероятно красивия сервитьор със сладка плетена барета да ни поднесе кафето. Не беше сервитьор, а по-скоро фотомодел. — Помня как тогава имах чувството, че имат лепило на устните си. Че на кой ще му се прииска да се занимава с такива?!

— Даааа. Е, тогава не бях много по тези неща — отбелязах и притиснах силно намацаните си с гланц устни, надявайки се лепкавата течност да попие по-скоро. — Но пък работата ми харесва. Срещам много интересни хора.

— Сериозно?

— Не — отговорих автоматично. — Почти всички модели са ужасни. Направо непоносими.

— Ти винаги си била много забавна — отбеляза Итън и постави ръка върху моята. Постарах се да не получа удар. — И затова наистина много се радвам да те видя отново. Не мога да не призная, че точно сега съм много благодарен на интернет. Това определено компенсира всички кошмарни срещи, уредени онлайн, на които съм ходил.

— Значи си фен на сайтовете за запознанства, а? — запитах с глас, за който се надявах да звучи небрежно, макар че отчаяно чаках да чуя отговора. В този човек имаше нещо ужасно сбъркано, само че не можех да схвана какво. Да не би да е симпатизант на нацистите? Или маниак на видеоигрите? Или пък бие кученца? Защото или в него имаше нещо сбъркано, или във всички жени на Канада. Бях на косъм да му направя предложение.

— Не особено — отговори той и дръпна ръката си. Сърцето ми се разби на милион парченца. А съществуваше и голяма вероятност да се бях разболяла от епичен случай на хиперболизация на вътрешния монолог. — Не съм живял сам чак толкова дълго. С бившата ми скъсахме преди няколко месеца и аз прекарах цялото лято в цупене. А сега учебната година пак наближава, така че няма да ми остане много време за ходене по срещи. Работата ми не е от най-лесните.

Но няма да си твърде зает за връзка от разстояние с някогашната си любов, нали? Питах се какво ли ще прави следващата събота. Е, май пак слагах тигана на огъня, преди да съм хванала рибата.

— А при теб как стоят нещата? — изгледа ме той. — Ползваш ли често интернет?

— Ха! — изцвилих аз. Много секси, Рейчъл, няма що! — Не съвсем. Аз също не съм била сама чак толкова дълго.

Снощи, докато пийвахме в онзи бар с новата ми най-добра приятелка, си направих сметката и изчислих, че за дванайсет години не ми се събират дори и два месеца самостоятелен живот. С първото си гадже тръгнах през октомври на дванайсети клас, а със Саймън сме скъсали едва от осем дена. Нищо чудно, че имах нужда от помощ.

— Тук е много приятно — махна с ръка той, след като поръчахме закуска. Избрах си сандвич, точно както ми предлагаха в менюто със закуските. Итън се бе опитал да поръча някакъв заместител на пърженото, но получи единствено озадачения поглед на сервитьора. Когото, между другото, нямах търпение да видя като модел на бельо на Армани. — Част от приятелите ми често идват тук и са ми препоръчвали заведението, но лично аз идвам за първи път.

— Да, и аз вече чух добри отзиви за това място. — Нямаше нужда да развалям мистичността на момента, като му кажа, че съм отседнала в хотел „Дрейк“ само защото най-добрият гей приятел на моя най-добър гей приятел бива ощастливяван всеки път, когато отседне там.

— Е, какви са ти плановете в Торонто? — запита Итън, протегна ръка и пак стисна лекичко моята. Не, този път определено щях да получа удар. — Тук си за днес и утре, нали?

— Точно така. Два дена, а оттам — Ванкувър. — Когато си изяснях нещата, бях доста сносен лъжец. — Обаче нямам никакви планове, защото се оказа, че още снощи се срещнахме със стилиста.

Това беше не толкова лъжа, колкото граматическа грешка. Защото в крайна сметка Джени наистина беше стилистка.

— Тогава какво ще кажеш да те разведа наоколо, а? — дари ме той с поредната снежнобяла усмивка и аз се разтопих. — Не ме бива много като екскурзовод, но мисля, че ще се справя със забележителностите на града.

Лично на мен една забележителност ми беше напълно достатъчна — тази срещу мен. Но любезността изискваше да се покажа заинтригувана.

— Звучи чудесно! — кимнах усмихнато. — За мен ще бъде удоволствие!

* * *

Не ми отне много време да се влюбя в Торонто. На фона на чаровния ми екскурзовод и престъпно любезните хора наоколо, без да броим изобилието от кленов сироп, който се лееше навсякъде, нямаше начин да не се влюбя в този град. Към средата на следобеда се чувствах вече деветдесет и пет процента захарна. И това ме правеше невероятно щастлива.

Вървяхме по улиците и Итън ми сочеше всяка художествена галерия, всеки бутик за стари дрехи и всяко отделно куче, покрай което минавахме. Макар че градът бе заприличал мъничко на Ню Йорк, бе успял да запази усещането за топлота и приятелство между хората. След втория си кленов сироп макиато вече се чувствах една от тях. По някое време получих съобщение от Емили и Матю, които ми казваха, че смятали да се качат на покрива на хотела и бавно да се напиват, опустошавайки всичко в менюто. Не можех да не призная, че мъничко им завидях.

Иначе Итън беше перфектният кавалер. Отваряше ми всяка врата, дръпваше винаги стола ми и не ми позволяваше да плащам за каквото и да било. Всяка дума, която излизаше от устат му, беше приятна и интересна. Беше внимателен и интелигентен. Разбрах, че обича работата си и че се подготвя изключително сериозно за всеки свой урок. Разказа ми и как ходели на излети със Сейди, неговия златен ритрийвър. И беше невероятно честен. Почтеността му струеше от цялото му същество. Аз задавах въпрос, той отговаряше. Той задаваше въпрос, искаше да знае отговора. С други думи, беше мъжът мечта.

Затова единственото, на което можех да се надявам, бе, че само умората от пътуването и смяната на часовите зони са виновни за тоталното ми безчувствие към неговото внимание. Седяхме на малка масичка край брега и аз наблюдавах как залязващото слънце осветява косата му и хвърля сенки върху красивото му лице. Но защо не чувствах нищо? Щом преодолях първоначалното опиянение и пристъпите на омекване на краката, с мен се бе случило нещо много странно. Нищо не усещах. Харесвах Итън, но не по онзи начин. Колкото и да се опитвах, отвътре ми оставаше празно.

— Ти наистина ли включи пожарната аларма в „Савой“? — попита Итън за пореден път, докато ни сервираха нещо крайно съмнително — приличаше на чипс, обаче отгоре беше покри то с нещо като повръщано. Тук обаче било много на мода.

— Наистина — кимнах. — Но ако попита полицията, всичко е било чиста случайност и няма нищо общо с мен.

Засега бях предпочела да не споменавам за моя списък на самотното момиче. Но усещах, че общите ни теми започват да се изчерпват и се страхувах да не стигнем и до него. Аз не обичах хокей, а той вече не се интересуваше от футбол. Оцеляването сред дивата природа бе един от най-големите ми страхове, а Итън не гледаше телевизия. Представяте ли си? Човек да не гледа телевизия!

— Ти си луда — усмихна се мило Итън. — Винаги съм знаел, че си готина, но не подозирах, че си толкова ненормална!

— Е, чак толкова — промърморих и разтрих татуировката над лявата си китка. — Според някои хора съм дори скучна и отегчителна.

— Не го вярвам! Кой би могъл да те определи като скучна и отегчителна?!

Облакътих се на масата и деликатно прикрих прозявката си. Бях пийнала само две глътки, а главата ми вече се въртеше. Сигурно бе от умората и коктейлите. Умора и коктейли. И като се замисля, че е едва понеделник.

„Знаеш какво не е наред тук — прошепна Червенокосата Рейчъл, появявайки се изневиделица. — Отлично знаеш какво не е наред в тази ситуация!“

Браво на нея — да се появи едва в края на този шибан ден! Но това сигурно е единственият случай, в който максимата „по-добре късно, отколкото никога“ можеше да се окаже вярна.

— Всъщност аз съм почитател на спокойния живот — изрекох, пренебрегвайки своето алтер его. Но още докато изричах тези думи, вече знаех, че не са верни. — Нямам желание да се бия със супермодели всяка сряда.

Окей, част от това беше истина, но освен това бе истина и фактът, че нямах намерение всеки вторник да правя спагети болонезе за мъж, който не го заслужава. Предпочитах да си приготвя само за себе си. Или най-много за Емили. Що се отнася до Матю, за него никога повече не бих сготвила каквото и да било. Изражението на Итън обаче подсказваше, че все така е зациклил на темата за моя бой.

Вдигнах едно парченце чипс, относително свободно от разните там сосове и бебешко повръщано, помирисах го и веднага го върнах обратно в чинията си. Отврат.

— Направо не мога да повярвам колко си се променила — отбеляза кавалерът ми и се зае с огромна наслада да поглъща порцията си. — Нали знаеш, че си невероятна, а?

„Да, ти си невероятна — прозя се до мен Червенокосата Рейчъл. — А той е пълна скука.“

Е, малко гадно от нейна страна. Но пък напълно вярно.

— Не чак невероятна, но… Трябваше да ме видиш преди месец — отбелязах. — Тогава бях много различна.

Да, обаче преди месец нямаше да можем да се видим, защото без списъка аз никога нямаше да се сетя да те издиря, а Матю никога нямаше да ти изпрати съобщение. И сега нямаше да бъда в този бар в Торонто.

— Е, Рейчъл Самърс, гримьор от международно ниво — започна Итън и сви юмрук пред мен, поднасяйки ми въображаем микрофон, — как виждаш себе си след пет години?

— Още един въпрос, който само преди месец ужасно би ме затруднил — отговорих, чудейки се какъв наистина е отговорът. — Труден въпрос, господин Харисън.

— В какъв смисъл?

— Ами, само преди месец бих изпаднала в ужас дори от самата мисъл на колко години ще съм след пет години. На трийсет и три. Втрисащо! — Затворих очи и преглътнах. — Тогава със сигурност бих отговорила, че до пет години ще бъда омъжена и с дете. Може би дори две. Най-вероятно.

Итън се усмихна щастливо и отбеляза:

— Това е отговорът, който исках да чуя!

— Просто сега не съм много сигурна дали вече е мой — отбелязах и пак разтрих татуировката си. — В момента идеята, че ще бъда на трийсет и три, не ми изглежда чак толкова плашеща, колкото мисълта да имам деца.

— В такъв случай какво искаш? — попита той.

Разсмях се и отбелязах:

— И аз не знам. Наистина не знам. Може би да разбера какво искам.

— Смяташ ли, че ще останеш да живееш в Лондон? — запита Итън, докато обръща стола си, за да погледам залеза. Никога не бях допускала, че този град може да бъде толкова красив. Всъщност не се бях сещала дори за Канада. Но сега се радвах, че Матю ме бе довел тук. Светлините на кулата започваха да се открояват на фона на настъпващия мрак, а в далечината проблясваше езерото Онтарио. — Чух, че напоследък в Торонто имало остра нужда от гримьори.

— Така ли?

„Досадник! — проплака до мен Червенокосата. — Той е мазен досадник! Не минахме ли вече тази част?“

— Така.

Това би бил идеалният момент за целувка. Седнали рамо до рамо, с крака, допиращи се под масата, съзерцаващи залеза след десет години раздяла. Обаче пеперудките ми бяха отлетели незнайно къде.

— Човек обикновено не осъзнава колко много е свикнал с определено място, докато не го напусне — отбеляза Итън и се отдръпна лекичко. — Свикваш с всичко, което то може да ти предложи, и не му обръщаш внимание, докато не ти го отнемат. След колежа живях едно лято в Ню Йорк, а когато се върнах в Торонто, всичко тук ми изглеждаше като движещо се с костенурчена скорост. Обаче сега не бих сменил този град за никой друг на света. Искам просто да ходя на работа, да се прибирам вкъщи, да разхождам кучето си и да си почивам.

— Звучи приятно — изрекох. Рейчъл отпреди една седмица би приела това за сбъдната мечта. Обаче Червенокосата Рейчъл вече я беше хванала за гърлото. А някъде между тях истинската Рейчъл си даваше сметка, че не това е животът за нея. Колкото и романтично да изглеждаше да пристана на ученическата си любов, това нямаше да се случи.

— Знаеш ли, мислех си за нещо… — започна Итън и се приведе към мен.

Устните му бяха върху моите само за миг. Дори не беше истинска целувка, а по-скоро като докосване за проверка. Иначе си беше мека, сладка и идеална първа целувка.

Само че не беше от Дан.

— Мислех си, че напълно хлътнах по Рейчъл Самърс — отбеляза Итън, изчерви се и стисна лекичко ръката ми. — Чакай само да кажа на момчетата!

— Само дето ти бяха необходими дванайсет години — изрекох тихо, опитвайки се да се усмихна. Но какво ми ставаше, за бога? Защо непрекъснато мислех за Дан? Но толкова дълго време се опитвах да направя тази ситуация с Итън реална, че пропуснах нещо много по-важно.

— Е, какво искаш да правим сега? — попита той. — Да отидем на кино, а? Или на вечеря? Виждам, че чипсът не ти хареса.

— Съжалявам, но се чувствам като пребито куче — промърморих и демонстративно се прозях. — И сега единственото, за което си мечтая, е едно легло.

— Легло ли? — Ако продължи да си пилее времето все така в изчервяване, няма да има нужда от никого в стаята си. Всеки грам кръв очевидно бе решил да се насочи към бузите му.

— За моето легло — побързах да поясня. Боже, не си представях, че и това изречение може да бъде изтълкувано погрешно. — Трябва да си легна в моето легло и да поспя. Смяната на часовите пояси си казва думата.

В мига, в който тези думи излязоха от устата ми, тялото ми се предаде. Аз наистина имах нужда от сън. А когато се наспя и избистря мозъка си, сигурно ще успея да видя какво не е наред в тази картинка. Или най-малкото, какво не е наред с мен.

— Да, като те гледам, наистина си много уморена — кимна Итън. Изглеждаше малко разочарован, но нали си е джентълмен, даде знак на сервитьорката за сметката и пак стисна ръката ми. — Днес си прекарах чудесно! Радвам се, че се обади!

— Да, аз също. — Макар че не се впуснах в романса, за който си бях мечтала. — Благодаря, че ме разведе из града.

— Няма проблеми. Хайде сега да те откарам в твоя хотел. — Хвърли на бара две банкноти и дари сервитьорката с неповторимата си усмивка. И трапчинките, за които си бях мечтала толкова много в единайсети клас, пак се появиха. Наистина ми се искаше да разбера какво не ми е наред. Не може да е, защото той не обича да гледа телевизия, нали?

— Благодаря. — Скокнах от високия стол и му позволих да вплете пръсти в моите, надявайки се най-сетне да почувствам нещо в стомаха си. Единственото, което усещах обаче, бе киселия вкус на гадното вино.

* * *

— Ето го и хотелът — отбеляза Итън, докато паркираше практичната си кола пред блестящата черна фасада на „Дрейк“.

Разкопчах колана си и го дарих с най-хубавата си сънлива усмивка. Или поне се надявах да е сънлива, а не просто кривогледа.

— Много благодаря! — промърморих. — Беше ми много приятно.

— И на мен. — Той изключи двигателя и обгърна с ръце волана. Хммм, каква е тази сериозна физиономия? — Знам, че заминаваш в сряда, но какви са ти плановете за утре?

— Нямам представа — излъгах. — Какво ще кажеш да ти изпратя съобщение?

— Разбира се — кимна той и се помести в седалката си, за да се обърне към мен. — Защото много ще се радвам пак да се разходим. Беше страхотно!

— Да. — Обърнах се бързо, с една ръка в готовност върху дръжката на вратата, залепих една целувка на бузата му и хукнах навън. — Лека нощ, Итън!

Затръшнах вратата и вече бях навлязла в убежището на хотела, когато чух включването на двигателя. Не се обърнах.

— Здравейте, госпожице Самърс! — помаха ми рецепционистката. — Хубава вечер, а?

— Да? — предположих. Изглеждаше толкова убедена, че реших да не я разочаровам. Емили ми бе изпратила съобщение, за да ми каже, че двамата с Матю са в бара и ще ме чакат, но тъй като точно в този момент не можех да си имам доверие, що се отнася до разговори с човеци, предпочетох да се запътя директно към леглото си. Би било хубаво веднъж да си взема душ без публика.

— Лека нощ тогава! — подвикна след мен жената на рецепцията.

— Аха — промърморих и затрополих нагоре по стълбите.

Би било цяло чудо нощта да е такава.