Моника Пец
Седем дни сами (48)

48

Цяла сутрин Ева обмисляше каква да бъде следващата й стъпка. Но как се размишлява на гладен стомах и с превъзбудени приятелки? Естел страдаше от тежкия лагерен режим, Кики имаше един баща в повече, а Ева — един по-малко. Постенето заплашваше да се превърне в кошмар.

— Сега разбирам какво означава освобождаването — каза Естел, когато влязоха в трапезарията, — след няколко дни на човек му иде да се освободи сам от себе си.

— Никой никого не задържа тук насила — рече госпожа Айзерман от съседната маса.

Хубавото на пътуването е, че се срещаш с много хора. Неприятното е, че можеш да попаднеш на човек като госпожа Айзерман.

Естел прошепна:

— С такава група, при тези строги правила и определено време за всичко… следващия път защо направо не отидем в манастир. Или на военно обучение.

Създалата се разпуснатост, която отключи отрицанието на всичко, не можеше да се прекрати. Вместо да не се разсейва от това, което идва отвън, Естел се разсейваше от всичко, което идваше отвътре.

— Лечебното гладуване не е за мен — отсече тя. — По цял ден да се вслушвам в себе си. Та аз чувам само стомаха си. И той е тежко оскърбен.

— Ще се предадеш ли? — попита Каролине.

Въпросът така и не получи своя отговор, защото в това време вратата на кухнята рязко се отвори. Време за обяд. Време за супа. Беа, която обикновено придружаваше групата, не се виждаше никъде.

— Да се предам, аз? — Естел категорично поклати глава: — Напротив. Започвам гладна стачка. Протестирам срещу липсата на чувство за хумор, задължението за мълчание и авторитарното ръководство. Ще поемам само минимума храна за оцеляване.

Вероятно половин литър ахенкирхнер спадаше към този минимум. Естел опита една лъжица от бульона и млъкна. Ева разбра защо. С първата глътка се изпълваш с чудно усещане за щастие.

— Променили са рецептата — смая се тя.

Приятелките загребаха супата с възторжени лица.

Така бавно и мълчаливо, както Беа ги беше учила още от началото. В трапезарията не се чуваше и дума. Хаген Зайфритц се усмихваше доволно, обикновено сивото като камък лице на шофьора придоби цвят, намусената Валкюре плахо се усмихна, а Симоне дори бе забравила да върже немирните си кичури, толкова беше съсредоточена в гребането на лъжица след лъжица.

— Видяхте ли сега колко беше права Беа — каза Юдит. Тя се чувстваше задължена да защити ръководителката си.

На Ева й стана леко на душата. Какво толкова, че с гимнастиката не се беше получило? Голяма работа, че през нощта бе висяла три часа в тоалетната от всичката тази вода и чай. И какво, като сутринта едва се отлепи от леглото? Дори за момент и миналото й се стори без значение. Всички страдания бяха възнаградени.

— Това е най-хубавата супа, която някога съм яла — прошепна тя колкото се може по-тихо, сякаш да не развали тържествеността на момента.

— Мога да ти дам рецептата — прошепна Юдит.

Нещо важно се беше случило. Те разбраха, че не постната гозба, а начинът им на възприемане на нещата се беше променил.

— Мисля, че преодоляхме най-трудното — рече Каролине и отново прихна.

Приятелките я последваха. Напрежението от сутринта се изпари. Настана една отпускаща атмосфера.

— Бульонът е рядък, но засища — каза възторжено Ева. — Не разбирам как хората ядат първо супа, а после и основно ястие.

Всичко можеше да е толкова хубаво. Ако реалността не бе подготвила удар. Появи се Кики и се промуши до Ева. Имаше лоши новини.

— Трябва да се обадиш на майка си — рече тя. — Няколко пъти се е опитвала да се свърже с теб.

Кулата от лъжи на Ева се беше срутила. Тя машинално продължи да яде.

— Неслучайно се насочихме точно към Ахенкирх, нали? — продължи с разпита си Кики. — Те се познават. Нали? Фалк и Регине?

Ева усети как кръвта се изтегля от главата й. Чувстваше погледите на приятелките си. Тя се вкопчи в рутинното. В лъжицата. Във вкуса. В ритуалите. Почти беше щастлива. Сега всичко беше минало. Лавината, която беше отприщила, се търкулна с пълна сила.

— Майка ми е работела тук, в замъка. Девет месеца преди да се родя — каза Ева, без да вдига поглед от супата си.

Чувстваше се също както в трети клас, когато трябваше да пише съчинение на тема Професията на баща ми. Ева бе потънала в земята от срам, защото трябваше да попита пред целия клас дали може да се пише и за професията на дядото. Това беше първият път, когато тя каза на всеослушание, че няма баща, за когото да сподели каквото и да е. Ева беше като Фалк, който не носеше чорапи, защото още влачеше травмата от детството си. И тя ли беше като него?

Каролине се притече на помощ на приятелката си:

— Ева е намерила едно писмо у Регине. От Лео Фалк.

Ева кимна:

— Двамата са се познавали. Въпросът е колко.

— Значи затова сновете из селото, задавате странни въпроси и ровите в стари гробове — досети се Естел. Изненадата на приятелките й й хареса. Нейният трик — още повече. — Една хидроколонтерапия има приятния страничен ефект да научаваш гратис клюките из селото.

— Вие сте знаели? — попита ужасена Юдит.

Кики успокои приятелката си:

— Допреди малко и аз бях в неведение като теб.

Ева разбра, че няма връщане назад.

— Първо ще се нахраня. По най-бавния начин. Иначе ще ме заболи коремът. А после ще говоря с Лео Фалк.