Моника Пец
Седем дни сами (23)

23

Каролине се обърна по гръб. Безпомощно като майски бръмбар.

„Компресът на черния дроб гарантира оптимално отпускане“, беше обещала Беа, когато й постави горещата ленена кърпа на корема. В нея бе увита топла бутилка, а отгоре й — още една кърпа. Влажният компрес трябваше да изземе топлината изпод десните ребра, да стимулира кръвообращението и пречистването на черния дроб и да осигури следобедния сън на Каролине. На теория. Кики сновеше напред-назад и внасяше оживление в стаята, която отсега нататък щяха да си делят двете. Без видима причина тя подреждаше своите дрехи, книги, бележки и моливи. Присъствието й се усещаше на всеки сантиметър. Все нещо не й харесваше.

— Имам остра непоносимост към хотели — каза тя. — Все трябва да преподреждам.

Отмести нощното шкафче и видя умрял бръмбар.

— Защо бръмбарите винаги умират по гръб? — питаше се Кики.

— Вероятно защото са твърде слаби, за да се обърнат, а после да умрат от глад — предположи Каролине.

С това илюстрираше и собственото си душевно състояние. Да лежи неподвижно, да се отпусне, да не мисли за нищо, това не беше за Каролине. Идеше й да се откаже. Всичко й липсваше: храна, чаша вино, заетост, постоянно звънящият телефон, запълненият до дупка календар. Тя не беше свикнала да се занимава необезпокоявано със себе си и собствените си усещания. Каролине се развличаше с шетането на Кики. В нейния двустаен апартамент всяко нещо си имаше точно определено място. Сега й доставяше удоволствие, че край нея се мотае някой, който създава безредие, суматоха и изненади. Кики бутна бюрото до прозореца, сложи креслото в ъгъла, извади някакъв копринен шал и го метна върху лампата, после постла леглото с топло одеяло. Навсякъде постави свещи и снимки. Накрая покри огледалото с кърпа.

— Последното, което ми се гледа в момента, е големият ми тумбак — каза Кики в отговор на въпросителния поглед на Каролине. — Последният мъж, който пожела да се срещне с мен, беше господин Ян от банката в Айгелщайн. За съжаление по погрешни причини.

— Отскоро имаш бебе — възрази Каролине.

— И бръчки — добави кахърно Кики. — Откакто Грета стана на шест месеца и половина, ми се появиха бръчки пачи крак.

— Единствената алтернатива на бръчките е преждевременната смърт — каза замислено Каролине.

Кики продължи сериозно:

— Понякога, когато отивам с Макс на площадката, всички ме мислят за бабата. Нищо чудно, като се има предвид, че не са виждали истинската.

— Родителите му още ли не са се обадили?

Кики поклати глава:

— Утре Талберг устройва годишното си есенно тържество. На поканата пишеше само името на Макс. Сякаш аз не съществувам.

— Ако искаш да се видите, покани ги ти.

Кики не беше убедена, че решението е толкова просто:

— И какво да им кажа? Сега работя в кафене. Ако ще се срещам с Талберг, то трябва да съм му на нивото. В момента се чувствам като градинско джудже. Малко дебело градинско джудже.

Кики се облегна назад, за да види резултата от разтребването си. С пипване тук-там тя бе успяла за половин час да превърне обикновената хотелска стая в дом.

— Ако Талберг не вижда таланта ти, и аз не знам — похвали я Каролине.

— Не искам семейство, в което цари вражда. Като вас с Филип, не бих понесла такова нещо — рече Кики.

Каролине рязко се изправи. С отпускането беше свършено.

— Как реши, че Филип ми е враг?

Кики се учуди от острата й реакция:

— Омразата се подразбира. При неговия двойствен живот.

Каролине усети, че й кипва.

— Да го мразя? Защо да го мразя? — изрепчи й се тя. — Що за смисъл би имал животът, ако от двайсет и петте години, прекарани с Филип, е останала омраза?

Кики се учуди на избухливостта й:

— Ще му простиш ли? След всичко, което ти причини?

Каролине дръпна топлата кърпа от корема си.

— Прочистването на черния дроб не е за мен — реши тя.

— Звучиш така, сякаш искаш отново да се съберете — продължи Кики.

Каролине излезе от стаята. Кики никога не беше виждала приятелката си толкова разстроена. Имаше усещането, че е казала нещо нередно. Но какво?